Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (23)

22.

Джейк чуваше дълбоките, изпълнени с горест звуци на челото. Не можеше да назове името на пиесата или композитора. Никога не бе имал ухо и слух, за да разпознава класиците, но отгатваше настроението, тъй като познаваше най-вече самата Коли.

Тя беше нещастна.

Не можеше да я обвинява. Беше свидетел на всичко и според него за едно лято й се бе струпало прекалено много. Искаше да си вдигнат багажа и да отидат някъде. Където и да е. Винаги бяха много бързи при събирането на багажа. Дори може би прекалено бързи, реши той, като стана от компютъра си.

Така и не пуснаха дълбоки корени като двойка. Някога дори не смяташе това за важно. Не и тогава, призна си Джейк, като разкърши тяло. Тогава единственото важно нещо беше мигът. Настоящето.

Какво значение имаше колко внимателно двамата се ровеха в миналото на другите? Тяхната собствена връзка бе пропита с настоящето.

Те рядко говореха в минало време и не мислеха много-много за бъдещето. Но през изминалата година Джейк бе прекарал много часове да мисли и за двете. И простата истина, до която стигна, бе, че иска да имат утре. Да имат бъдеще с Коли.

Един от начините да постигнат това бе да изтрият всички минали дни и да изградят своето настояще, вместо да препускат през дните, яхнали мига.

Това беше добър план, помисли си Джейк. Докато нейното минало не се надигна отново и не я засмука.

Не, нямаше да се преместят оттук. Нямаше да съберат багажа и да си играят на цигани чергари. Трябваше да останат и да издържат.

Той отиде в кухнята, където Дори работеше на масата.

— Днес попаднахме на страхотна находка. Макс изкопа една брадва, която е просто удивителна — рече тя.

— Да, добра работа — той отвори хладилника, посегна за бира, но реши да я замени с вино.

— Аз подреждам записките на Бил. Мисля, че все някой трябва да го направи.

— Не е нужно, Дори. Аз ще се погрижа.

— О, аз… харесва ми. Предпочитам аз да го направя, ако нямаш нищо против. Не бях особено мила с него. Искам да кажа, че го дразнех малко… всъщност много — поправи се тя. — Заради начина, по който се влачеше след Коли. Чувствам се толкова… чувствам се зле.

— Не си го правила нарочно.

— Ние никога не мислим много за глупостите, които вършим. Докато не стане късно. Правех си майтап с него. Подигравах му се направо в лицето.

— Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако го правеше зад гърба му? — Джейк отвори виното и й наля една чаша. — И му причиних доста мъка.

— Знам. Благодаря — тя вдигна чашата, но не отпи. — Не мога да те обвинявам, след като пътищата ви се пресичаха — тя погледна към тавана. Музиката, която идеше отгоре, бе нежна и далечна, почти като шепота на нощта, нахлуващ през отворения прозорец. — Това е много хубаво, но дяволски тъжно.

— Челото никога не звучи весело, ако питаш мен.

— Да, знам. Тя наистина е талантлива. Странно, нали? Археолог, който влачи със себе си чело по разкопките, за да си свири Бетовен.

— Ами просто не може да свири на хармоника като всички останали. Не оставай до късно.

Джейк взе остатъка от виното и две чаши със себе си и тръгна нагоре. Знаеше какво означава, когато Коли затвори вратата си, но пренебрегна сигнала и я отвори, без да чука.

Тя седеше на единствения стол и гледаше към прозореца, докато движеше лъка по струните. Профилът й бе обърнат към него, виждаше се елегантната линия на скулите и прибраната назад коса.

Ръцете й, помисли си Джейк, изглеждаха така женствени, така деликатни, когато свиреше. Каквото и да бе казал на Дори, всъщност нейното свирене му бе липсвало.

Той отиде до бюрото и наля вино.

— Махай се — Коли дори не обърна глава. Продължи да гледа навън в нощта, докато извличаше дълбоки сърцераздирателни акорди. — Това не е публичен концерт.

— Почини си — той прекоси стаята и й подаде първокачествено бяло вино в евтина чаша за десет цента. — Бетовен може да почака.

— Откъде знаеш, че е Бетовен? — изненада се Коли.

— Ти не си единствената, която обича и познава музиката.

— След като Уили Нелсън е идеалът ти за музикант…

— Внимавай, момиче! Не обиждай великите или няма да споделя с теб питието си.

— Как ти дойде наум да ми донесеш вино?

— Защото съм щедър и грижовен.

— Който се надява да ме разчувства, за да се възползва.

— Естествено, но все пак съм грижовен. Не можеш да го отречеш.

Тя взе чашата и отпи.

— Виждам, че напрягаш всичките си сили. Виното е чудесно — тя остави чашата на пода, наклони глава и впери очи в него, докато свиреше първите акорди на „Пуйка в сламата“. — Да ти вдигна ли адреналина, а?

— Искаш ли да дискутираме културните и социалните аспекти на фолк музиката и тяхното отражение в изкуствата и ритуалите на племето?

— Не тази вече, професоре — Коли вдигна отново чашата си и отпи още една глътка. — Благодаря за виното. Сега си върви и ме остави да поразмишлявам.

— Според мен вече надхвърли лимита си за размишления тази вечер.

— Ще работя извънредно — отново остави чашата. — Върви си, Джейк.

В отговор той седна на пода и се облегна на стената, като отпиваше от виното си.

По лицето й премина сянка на раздразнение, което бързо изчезна. Тя отново вдигна лъка и изсвири две предупредителни ноти от филма „Челюсти“.

— О, изплаши ме.

Устните й се изкривиха и тя продължи да свири. Знаеше, че щеше да се предаде. Винаги ставаше така.

Минаха само тридесет секунди преди кожата му да настръхне. Той се наведе напред и хвана ръката й, която държеше лъка.

— Престани! — но въпреки, че се бореше с тръпките, които го побиваха, Джейк се смееше. — Много си лоша.

— Абсолютно си прав. Защо не си вървиш?

— Последният път, когато го направих, останах самотен, тъжен и отчаян почти цяла година. Не ми хареса.

Коли отпусна рамене и се прегърби.

— Не беше заради теб.

— Но беше заради теб. Ти имаш значение за мен.

Коли неочаквано почувства слабост и подпря ръка на грифа на челото.

— Господи, как стана така, че подобно нещо, казано от теб, ме кара да се чувствам като глупачка?

Джейк погали нежно прасеца й.

— Аз пък се питам защо съм бил глупакът, който не ти го е казвал? Но този път няма да си отида. Знам за какво мислиш, цял ден е било забито като треска под нокътя ти. Копелето трябваше да отиде в съда и да бъде публично осъдено. Така е справедливо.

— Може би Карлайл младши лъже. Може би смъртният акт е фалшив.

— Може би — Джейк задържа погледа си върху нея.

— И аз знам ти за какво мислиш. Какъв е смисълът да лъже? Той е сигурен, че ще направим проверка. Мръсникът е мъртъв и аз никога няма да го погледна в очите и да го попитам знае ли коя съм. Да го накарам да ми каже онова, което искам да чуя. Никога няма да си плати за онова, което е сторил. Не мога да направя нищо. Нищичко!

— Тогава? Нима всичко спира дотук?

— Това би трябвало да е логичното ни решение. Карлайл е мъртъв. Симпсън и неговата проклета кучка се скриха, няма ги! Може би, ако имах пари и време, щях да задържа детектива или щях да наема цяла армия детективи, които да ги открият. Но нямам нито едното, нито другото и не мога да си позволя този лукс.

— Дали ще погледнеш мръсника в очите или не, няма значение, защото вече знаеш коя си. Каквато и цена да беше платил, тя нямаше да промени стореното на семейство Кълън, на твоето семейство и на теб. Онова, което правиш сега, за тях и за себе си — то е важното.

Всичко, което той казваше, бе минало хиляди пъти през главата й.

— Какво да правя, Джейк? Не мога да бъда Джесика за Сюзан и Джей. Не мога да намаля вината, която моите родители чувстват, заради неволното си съучастие. Единственото, което можех да направя, бе да получа отговорите, да открия човека, който бе виновен лично за престъплението и да го изправя пред съда.

— Кои отговори търсиш?

— Същите. Всички. Колко други има? Други като мен? Други като Барбара Халоуей? Трябва ли да ги търся? Какво да направя, ако ги намеря? Да отида ли при тях и да превърна живота им в ад, така, както бе превърнат моят преди няколко месеца? Или да отмина и да оставя нещата каквито са. Да позволя на лъжата да съществува. И да оставя мъртвите да почиват в мир.

Той отново се облегна на стената и взе виното си.

— Откога оставяме мъртвите на мира?

— Това ще бъде първият случай.

— Защо? Защото ти омръзна и си депресирана? Ще го преодолееш. Карлайл е мъртъв. Това не означава, че отговорите вече не съществуват. Ти, доколкото знам, си най-добрата в изтръгване на отговори от мъртвите. Заедно с мен, разбира се, защото аз също съм най-добрият.

— Сега трябва да се разсмея, но съм заета да се правя на депресирана.

— Вече знаеш къде е живял. Открий какво е правил там. Кого е познавал, с кого е поддържал контакти. Как е живял. Проучи стратиграфията и екстраполирай данните от пластовете.

— Мислиш ли, че вече не съм умувала върху това? — тя стана и прибра челото в калъфа му. — Превъртях го сто пъти и го огледах от всеки ъгъл, след като се върнахме. И нито един от ъглите не ми даде мотив. Нещо, което да ме накара да видя какво ще постигна, какво ще спечеля за всички нас. Ако продължа да търся отговорите, без Карлайл да е във фокуса, това само ще увеличи тревогите за родителите ми и мъките на семейство Кълън.

— Оставяш себе си извън уравнението.

Никога не пропуска нищо, помисли си Коли.

— Аз ще бъда лично удовлетворена от цялата работа. Ще получа лично и професионално удовлетворение от откриването на истината. Когато обаче го сложа на кантара и го претегля, се оказва, че изобщо не натежава като аргумент.

Коли се наведе да вземе виното си.

— Двама души са мъртви, но не мога да твърдя със сигурност, че са свързани с тази история. Не мога да бъда сигурна, че пожарът в кантората на Лана има връзка. Според всички данни Карлайл е бил стар и болен. Със сигурност не е дошъл в Мериланд, за да убие двама души, да стреля по теб, да ме пребие до смърт и да подпали кантората на Лана.

— Трябва да е направил купища пари, докато е продавал бебета през тези години — Джейк загледа виното в чашата си. — Достатъчно, че да може да плати на определен тип хора, които могат да убиват, да удрят жени и да палят къщи.

— Ти просто няма да ми позволиш да се откажа, така ли?

— Няма.

— Защо? — разкъсвана между любопитството и раздразнението, тя го ритна леко по крака. — Защо искаш това да се превърне във фикс идея за мен?

— Не искам. То ще бъде фикс идея за теб, докато не го приключиш.

Тя го ритна още веднъж, при това доста силно, сетне се отдалечи.

— Кога успя да ме изучиш толкова добре?

— Винаги съм те познавал. Просто невинаги давах на онова, което знаех за теб, вярното тълкувание.

— Не мога да проумея какво искаш. Вече знаеш, че ще правя секс с теб.

— Нима? Каква изненада — Джейк вдигна бутилката, напълни чашата си почти до ръба и я изпи наполовина, преди да проговори отново. — Искам да бъдеш щастлива. Искам го повече, отколкото осъзнавах. Защото… — направи кратка пауза, отпи голяма глътка и продължи: — Защото те обичам повече, отколкото осъзнавах.

Коли почувства шок и трепет, които преминаха през сърцето й и слязоха чак в петите.

— А защо трябваше да отпиеш от виното, преди да се решиш да го кажеш?

— По този начин спечелих време, защото съм още новак в тези работи.

Тя се върна при него и клекна така, че очите им застанаха на едно ниво.

— А мислиш ли го?

— Да. Малко вино помага на думите да излизат по-лесно. Да, мисля го.

— Защо?

— Знаех си, че няма да го приемеш лесно. Откъде, по дяволите, мога да знам защо? Просто го мисля, това е. И следователно искам да бъдеш щастлива, а ти няма да си, докато не приключиш с тази работа. Така че смятам да те окуражавам и да ти помагам. След това, когато всичко приключи може да се заемем със себе си.

— Значи така стоят нещата.

— Да, така стоят нещата — Джейк вдигна чашата й и я напълни. — Дръж я! — нареди той, като бутна чашата в ръката й. — Така ще мога да те занеса до спалния чувал.

— Имам по-добра идея — тя изпи виното до дъно и остави чашата. — Да дойдеш с мен в него.

— Просто защото трябва да стане на твоето, нали? — той я остави да хване ръката му и да го вдигне. — Моля те, бъди мила с мен.

— Разбира се, може да бъдеш сигурен — обеща с усмивка Коли и измъкна ризата през главата му.

 

 

По-късно лежеше изнемощяла до него. Дишаше на пресекулки, кожата й блестеше от пот и тя се усмихваше в мрака.

— Чувствам се щастлива.

Той прокара ръка по бедрото, сетне по извивката на талията й.

— Това е само началото.

— Искам да ти кажа нещо.

— Надявам се, че няма да ми признаеш, че някога си била мъж. Това е нещо, от което се страхувам и подозирам, че е причината, поради която имаш такова чувствено отношение към секса.

— Глупости! И освен това забележката ти е глупава и сексистка.

— Може да е сексистка, но не е глупава. Много становища, за които се смята, че не са политически издържани, всъщност звучат реалистично, ако ги разгледаш в рамките на…

— Млъкни, Грейстоун!

— Добре де, нямаш проблеми.

— Обърни се. Не искам да ме гледаш.

— Не те гледам. Ето, очите ми са затворени — измърмори той, но се обърна настрани, както му бе наредила.

— Ти каза на няколко пъти, че не съм се нуждаела от теб. Преди. Това не бе абсолютно точно. Не, не се обръщай.

— Ти наистина нямаше нужда от мен и направи така, че да го разбера със сигурност.

— Мислех, че ще се спасиш през девет земи в десета, ако знаеше, че имам нужда от теб. Не се славеше с дълготрайни връзки. Нито пък аз.

— При нас беше различно.

— Знаех, че за мен бе различно. И това ме уплаши. Ако се обърнеш, няма да чуеш нито дума повече.

Като проклинаше под нос, Джейк остана обърнат с гръб.

— Добре де, добре. Няма да се обръщам.

— Никога не съм предполагала, че ще чувствам онова, което чувствах с теб. Не мисля, че хората, дори онези, които имат романтична връзка, очакват да бъдат консумирани по този начин. Можех да чета в теб като в отворена книга, когато ставаше дума за работата или за други хора — тя въздъхва. — Но не можех, когато ставаше дума за нас. Това сигурно е свързано с онова, което ти ще наречеш моя фамилна култура. Не познавам други хора, по-предани един на друг от моите родители. Те са като добре настроен инструмент. И все пак винаги виждах, че майка ми е тази, която търпеше загуби. Тя се бе разделила с музиката, беше се преместила далеч от семейството си, беше се превърнала в идеалната съпруга на доктора, защото търсеше одобрението на баща ми. Това е бил нейният избор. И тя бе щастлива. Но аз винаги гледах на нея с известно съжаление. Обещавах си, че за нищо на света няма да остана на втори план заради някой мъж. Не се нуждаех толкова много от някой, че да не мога да бъда цялостна и завършена личност без него. Сетне се появи ти. Влезе с гръм и трясък в живота ми и аз трябваше да събирам парчетата от себе си, така че да не забравя коя съм.

— Никога не съм искал да се откажеш, от каквото и да е.

— Не. Но аз самата бях ужасена, че ще го направя. Че няма да бъда способна да мисля, без да се запитам първо какво мислиш ти. Майка ми обикновено правеше така. „Трябва да питаме татко ти“, „Да видим какво ще каже татко ти“. Това ме подлудяваше. Вбесявах се — тя се разсмя кратко и поклати глава. — Глупаво, наистина, когато си го помислиш. Да взема тази малка част от техните семейни отношения и да я превърна в личен проблем. Не исках да ставам зависима от теб, защото ако го направех, това щеше да ме превърне в слабата страна. А и вече бях луда, защото те обичах повече, отколкото ти мен, и това ти даваше предимство.

— Значи това е била твоята вътрешна борба?

— Отчасти. Колкото повече се чувствах в неизгодна позиция, колкото повече се обвързвах емоционално, толкова повече те отблъсквах. Колкото повече те отблъсквах, толкова повече те обичах, което ме караше да те отблъсквам още по-неистово. Исках да ми докажеш, че ме обичаш.

— А аз никога не го направих.

— Да, никога. Смятах, че не мога да позволя някой да ме обича по-малко, отколкото аз него. Надявах се да ме обичаш повече, така че аз да държа юздите на нашата връзка, аз да диктувам правилата. Исках да те нараня. Исках да те заболи дълбоко. Исках го, защото мислех, че не мога да го постигна.

— Сигурно щеше да се чувстваш по-добре, ако знаеше, че ме разкъса на малки, кървящи късове.

— Да. Аз съм срам за човешкия род. Провалих се като човешко същество, защото наистина се чувствах по-добре, когато знаех, че те боли.

— Радвам се, че съм успял да ти помогна — Джейк придърпа ръката й към себе си и я постави върху устните си.

— Ти не можеш да си отвориш устата и да ми кажеш, че ме обичаш. Ще се задавиш с това. Аз се страхувам да те обичам. Е, какво, по дяволите, трябва да направим?

— Звучи ми като брак, сключен в небесата. Значи сме предопределени един за друг.

Тя притисна лице към гърба му и се разсмя.

— Господи, вероятно си прав.

 

 

Да оставим мъртвите да почиват в мир, мислеше си Коли, докато внимателно отстраняваше пръстта от коста на жена, която бе мъртва от хиляди години. Дали тази жена, която според нея е била на шейсет години, когато е умряла, би била съгласна с това? Дали щеше да бъде сърдита, ужасена, объркана или възмутена, че костите й са били поругани от някаква непозната, която живее в друго време и в друг свят?

Или щеше да разбере и да бъде доволна, че тези непознати искат да научат повече за нея? Да се докоснат до живота й и до самата нея.

Дали би желала, мислеше си Коли, като прекъсна работа, за да запише набързо бележките си, и дали би позволила да бъде изровена, преместена, изследвана, тествана, описана, така че знанията за нея — коя е била и как е живяла, да бъдат полезни?

И все пак, толкова много въпроси щяха да останат без отговор. Те можеше да открият колко е живяла, каква е била причината за смъртта й, какво е яла, какви навици е имала, какво е било здравето й.

Но никога нямаше да узнаят кои са били родителите й, любовниците и приятелите й. Децата й. Нямаше да узнаят защо е плакала и защо се е смяла, от какво се е страхувала или ядосвала. Никога нямаше да узнаят какво е онова, което е определяло личността й.

Това не беше ли същото, което се опитваше да открие за себе си? Какво е създало Коли Дънбрук такава, каквато е, освен фактите, които имаше на разположение. Освен онова, което знаеше.

Що за човек беше? Беше ли достатъчно силна, достатъчно твърда, за да преследва отговорите заради самото познание? Защото ако не беше, целият й живот щеше да бъде безцелен. Нямаше работа тук, нямаше право да рови костите на отдавна измрели хора, ако не можеше да открие костите от собственото си минало.

— Ти и аз сме в една и съща лодка — рече Коли на мъртвата жена, като остави папката настрани. — И бедата е там, че аз съм на греблата. Главата ми също е заета с това. За гребането не ми трябват много тренировки. Но не знам дали сърцето ми е там. Просто не знам къде е сърцето ми.

Искаше да си отиде. Искаше да си опакова нещата и да се махне от разкопките, от смъртта, от семейство Кълън, от пластовете въпроси. Искаше да забрави, че някога е чувала имената Маркъс Карлайл или Хенри и Барбара Симпсън.

Нима родителите й нямаше да бъдат по-малко травматизирани, ако престанеше да се рови в тази история? Да остави всичко настрана. Да го погребе и забрави.

Имаше и други археолози, които можеха да довършат разкопките по проекта „Антиетам Крийк“. Те не познаваха Долан, нито Бил, и нямаше да си спомнят за тях всеки път, когато погледнеха към блестящата под лъчите на слънцето водна повърхност.

Ако си отидеше, можеше да започне живота си отначало. От там, откъдето бе спряла преди година. Нямаше защо да се самозаблуждава или да го отрича. Не и пред себе си. Част от нея просто бе престанала да живее от деня, в който Джейк си бе отишъл.

Ако имаха втори шанс, не трябваше ли да се възползват от него? Далеч оттук. Някъде, където можеха най-сетне да се опознаят. Отново пластове. Онези пластове, които бяха заровили първия път, без да имат време да ги изучат или анализират в неудържимото си желание да се притежават.

Каква всъщност беше отговорността й — тук или където и да е другаде? Просто два месеца от живота й. Защо трябваше да рискува себе си, щастието си, може би живота и на други хора, за да узнае фактите за нещо, което така или иначе нямаше да може да промени?

Бавно и замислено, Коли остави находките, които така внимателно бе изровила. Сетне излезе от сектора си, като избърса пръстта от ръцете си в панталоните.

— Подай лапа — рече Джейк, като хвана ръката й и я измъкна от рова.

Беше я наблюдавал няколко минути, преценявайки отегчението и умората, които преминаваха като облаци по лицето й.

— Аз съм дотук. Просто не мога повече.

— Трябва ти една минута. Излез на слънце. Всъщност по-добре иди във фургона и се опитай да поспиш час.

— Не ми казвай от какво имам нужда. Не ми пука за нея — тя посочи с ръка костите зад себе си. — А щом не ми пука, значи мястото ми не е тук.

— Коли, ти си изтощена физически и емоционално. Омръзнало ти е и сега обвиняваш себе си, защото няма на кого да си го изкараш.

— Преустановявам работата си по проекта. Връщам се във Филаделфия. Тук няма нищо за мен и аз нямам нищо, което да дам.

— Аз съм тук.

— О, моля те, не ми излизай с този номер! — мразеше се, когато гласът й трепереше. — Не ми е до…

— Моля те да си вземеш няколко дни почивка. Пиши, иди в лабораторията, прави онова, което ти се прави. След това, след като главата ти малко се проясни, ако искаш, ще говоря с Лео и ще го помолим да ни намери заместници.

— На нас?

— Ако ти напуснеш, аз също напускам.

— Господи, Джейк! Не съм сигурна дали искам точно това.

— Но аз го искам. Този път ще трябва да се облегнеш на мен, пък дори ако трябва лично да ти счупя краката.

— Искам да си отида вкъщи — в гърлото й се бе събрала буца от сълзи. Те бяха и зад клепачите й, готови да рукнат. За миг почувства паника, че няма да може да ги спре. — Искам да се чувствам нормално.

— Добре — той я прегърна и поклати глава, когато видя, че Роузи бърза към тях. — Ще си вземем няколко дни. Ще говоря с Лео.

— Кажи му… Не знам какво да му кажеш — Коли се отдръпна и се опита да се стегне. И в този миг видя Сюзан да спира колата си край пътя. — О, не! Това вече беше капакът! Супер! Това наистина е супер!

— Върви във фургона. Аз ще я отпратя.

— Не — Коли прокара ръка по лицето си, за да се увери, че не е мокро. — Ако смятам да се откажа, трябва да й го съобщя лично. Но няма да ти се разсърдя, ако се навърташ наоколо.

— В случай че не си забелязала, напоследък непрекъснато се навъртам наоколо.

— Коли! — Сюзан премина през портата и тръгна към нея. Изглеждаше щастлива. — Здравей, Джейк. Тъкмо си мислех, че всичко тук изглежда много забавно. Никога преди не ми е минавало през ума, че работата ви може да е толкова интересна.

Коли изтри мръсните си ръце в панталоните.

— Може и да бъде.

— Особено в дни като този. Какъв прекрасен ден, свеж и чист! Мислех, че Джей вече е тук, но очевидно закъснява.

— Извинявай, уговаряли ли сме си среща за днес?

— Не. Ние искахме… Е, не мога да чакам повече. Честит рожден ден! — тя й подаде една торбичка.

— Благодаря, но днес не е моят рожден… — Коли неочаквано осъзна за какво става дума, докато гледаше красивата малка торбичка на блестящи сини звезди. Днес беше рожденият ден на Джесика.

— Знаех, че няма да се сетиш — Сюзан взе ръката на Коли и закачи торбичката на пръстите й. — Но чаках прекалено много години, за да ти честитя рождения ден лично.

Върху лицето на Сюзан нямаше съжаление, нито скръб.

Само радост. И това не позволи на Коли да я нарани, като я отблъсне или върне подаръка.

— Добре — тя отново погледна торбичката. — Не знам какво чувствам. Да започна с това, че е доста неприятно да си с една година по-стар, последната година преди смяната на десетиците. А сега това се случи дори по-рано, отколкото очаквах.

— Почакай да станеш на петдесет. Убийствено е! Направих ти торта — Сюзан посочи с ръка към колата си. — Тя ще ти помогне да се отпуснеш.

— Направила си ми торта? — прошепна невярващо Коли.

— Да. И искам да ти кажа, че не всеки получава торта, приготвена в „Кухнята на Сюзан“ от ръцете на самата Сюзан. А, ето го и Джей. Ще почакаш ли няколко минутки?

— Разбира се.

— Ще го помоля да донесе тортата от колата. Веднага се връщам.

Коли стоеше като онемяла, а торбичката се клатеше в ръката й.

— Какво прави тя, Джейк? Тя направо сияе. Защо създава от това празник?

— Знаеш защо, Коли.

— Да знам. Защото моят живот означава много за нея. И винаги е било така — погледна към торбичката, сетне към костите на умрялата преди хиляди години жена. — Тя няма да ме пусне да си отида.

— Скъпа — той се наведе и я целуна. — Ти сама няма да си го позволиш. Хайде да опитаме от тортата.

Екипът се скупчи върху тортата като мухи на мед. Може би, мислеше си Коли, докато слушаше смеховете им, точно това им бе необходимо, за да забравят чувството за вина и депресията след смъртта на Бил. Малко лекомислена лакомия, половин час прости човешки удоволствия.

Тя седеше на сянка в края на гората и разопаковаше пакета, който Джей й бе донесъл.

— Сюзан ще ти каже, че хич не съм по подаръците.

— Ти ми подари изтривалки за колата, за четвъртата годишнина от сватбата ни.

Той й намигна дяволито.

— И оттогава не съм се разделяла с тях.

Развеселена, Коли най-сетне приключи с разопаковането.

Двамата изглеждаха така различно от деня, в който ги бе видяла в кантората на Лана за пръв път.

— Е, това бие по точки изтривалките за кола — тя прекара ръка по лъскавата корица на книга за Помпей с размерите на масичка за кафе. — Страхотна е! Благодаря.

— Ако не ти харесва, може да…

— Напротив, много ми харесва — не беше толкова трудно да се наведе и да докосне с устни бузата му. Много по-трудно й беше да го види как целият се сгърчи, за да запази самообладание и да прикрие вълнението, което го заля при този естествен жест.

— Добре — леко заслепен от напиращите в очите му сълзи, Джей протегна ръка и я сложи върху ръката на Сюзан. — Защото аз съм свикнал моите подаръци да бъдат връщани.

Сюзан издаде възклицание на преувеличено възмущение.

— Какви ги говориш! Нима не пазя все още оня керамичен кардинал, който ми подари за Свети Валентин? Пее „Филингс“ — обясни тя на Коли.

— Уау, ти здравата си се подмазал! Аз имам повече късмет от теб — тя отвори торбичката и извади от опаковъчната хартия кутийка за бижута.

— Били са на баба ми — Сюзан остави ръката си в ръката на Джей, когато Коли извади единичен наниз от перли. — Тя ги е дала на моята майка за сватбата й, а моята майка ги даде на мен. Надявам се да не се сърдиш, но исках ти да ги притежаваш. Въпреки че никога не си ги познавала, мислех си, че това е връзка, която ще оцениш.

— Прекрасни са! Наистина благодаря — Коли погледна към квадратната дупка в земята, където лежаха костите на древната жена. Джейк беше прав. Тя никога нямаше да може да си отиде оттук.

После постави внимателно перлите в кутийката.

— Някой ден ще ми разкажеш за тях. И така ще ги опозная.