Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (18)

17.

Коли седеше с кръстосани крака на земята и допълваше списъка с находките. Бележките и записките й бяха захванати в папка с машинка и лекият бриз ги развяваше като ветрило.

Наоколо цареше глъчка. През уикенда екипът бе попълнен с копачи — аматьори и любопитни студенти. Лео говореше, че през следващия месец ще организира студентска бригада за трошене на камъни, за да привлече повече интерес преди края на сезона.

Според Коли есента в тази част на страната бе идеалното време за лагер на открито и работа навън. Някои от записалите се може би щяха да донесат повече неприятности, отколкото полза, но тя не се възпротиви на идеята, след като щеше да привлече внимание към проекта и повече работна ръка.

До слуха й достигна звукът на автомобил, който спря край оградата, сетне гласове. Някой от студентите щеше да изнесе стандартната лекция и да отговори на въпросите на туристите или на градските жители, които спираха покрай разкопките.

Когато над главата й падна сянка, Коли продължи да работи, без да вдигне глава.

— Може да вземеш тези кофи и да ги отнесеш на купа за пресяване. Но не забравяй да ми ги върнеш.

— С радост бих го направила, ако знаех какво представлява този куп и къде да го намеря.

Коли вдигна глава и засенчи очите си с длан. Стресна се, когато видя пред себе си Сюзан със слънчеви очила и бейзболна шапка. Все едно че видя себе си пораснала.

— Извинявай. Помислих, че е някой от мърморковците, които непрекъснато ми досаждат.

— Чух те по радиото тази сутрин.

— Да, Джейк, Лео и аз направихме изявление за медиите.

— Ти разказваш толкова интересно! Реших, че може би е време да дойда и да видя сама. Надявам се, че не преча.

— Разбира се, че не — Коли остави бележника си и се изправи. — Така… — тя пъхна палци в джобовете си, за да намери работа на ръцете си. — Е, какво мислиш?

— Всъщност — Сюзан се огледа наоколо, — представях си, че е доста по-мащабно. И защо е толкова населено?

— Привличаме доброволци през уикендите.

— Да, виждам — рече Сюзан, като се усмихна на малкия Тайлър, който копаеше с лопатката си в близката купчина пръст. — Дори започвате от най-малките.

— Това е момченцето на Лана Камбъл. Идва редовно всяка събота. Даваме му да копае в купчина пръст, която вече е пресята. Някой от нас слага в нея дребни предмети, за да може той да ги намери. Пръстта, която сме извадили от земята, се пресява, така че нито едно парченце, дори и най-малкото да не бъде изгубено.

— И всяко парченце ти говори нещо за онези, които са живели тук. И за това как са живели. Ако правилно съм разбрала интервюто ти по радиото.

— Точно така. Трябва да откриеш миналото в контекста на събитията, за да го разбереш и да ги подредиш, за да го възстановиш — тя спря, защото думите й говореха повече от онова, което искаше да каже и като ехо се връщаха към нея. — Точно това се опитвам да направя, Сюзан.

— Да, знам — Сюзан докосна колебливо ръката й. — Ти не се чувстваш удобно с мен и това отчасти е моя грешка, защото онзи ден не бях на себе си в кантората на Лана. Джей ми изнесе цяла лекция на тази тема, след което ме прати по дяволите.

— За мен поведението ти беше разбираемо…

— Не, ти не разбираш — в думите й се долавяше тиха тъга. — Джей не е човек, който ругае или праща някого по дяволите. Той е спокоен, внимателен, учтив. Това са само някои от причините да се влюбя в него, когато бях на шест години. Но той направи точно това оня ден. Беше неочаквано, и вероятно бе точно това, от което се нуждаех.

— Предполагам, че не му е било лесно.

— Не. Искам да ти кажа, преди да е станало късно, че повече няма да ти досаждам, нито да те притискам — тя въздъхна леко и се засмя с половин уста. — Ще се опитам да не ти досаждам, нито да те пришпорвам и да оказвам натиск върху теб. Искам да те опозная, Коли. Искам да получа този шанс. Искам и ти да ме опознаеш. Знам, че се опитваш… да възстановиш миналото. Бетси Рофенбъргър ми се обади тази сутрин. И тя те е слушала по радиото.

— Много популярно предаване.

— Очевидно. Каза ми, че си ходила при нея. Искаше да е сигурна, че с мен всичко ще бъде наред, ако ти даде информацията, за която си помолила. Но всъщност искаше да ме разпита. Не й казах нищо, обаче хората започват да проглеждат и си правят изводи.

— Знам. Това притеснява ли те?

— Все още не знам — Сюзан притисна с ръка стомаха си. — През цялото време съм уплашена и нервна. Перспективата да отговарям на въпроси, когато всичко все още е в ход, е непоносима. По-тежко е, отколкото си представях. Но ще се справя. Аз съм по-силна, отколкото подозираш.

— Прочетох няколко от писмата ти. Мисля, че си една от най-силните жени, които познавам.

— Така ли? Радвам се — с овлажнели очи, Сюзан погледна встрани. — Приятно ми е да чуя такова нещо от порасналата си дъщеря. Наистина искам да ми разкажеш повече за работата ти тук. Ще ми се да разбера повече за нея и за теб. Искам да не се чувстваме чужди и непознати, да ни бъде приятно. Засега това ще бъде достатъчно.

— Това е моят сектор, аз работя тук — Коли направи усилие и хвана ръката на Сюзан. — Установихме, че на това място е имало селище през неолита. Тук е било гробището. Можеш да видиш останките от ниска каменна стена. Смятаме, че племето е натрупало камъните, за да отдели гробовете. Докато изравяме кости… Ах, да, забравих да ти кажа, че костите са моята специалност.

— Костите?

— Да. Почти се бях ориентирала към съдебна археология, но тя изисква прекалено много време в лабораторията. А аз обичам да копая на открито. Оня ден намерих нещо много интересно. Сега ще ти го покажа.

Тя взе папката си, прехвърли листовете и извади една снимка на череп.

— Вече е в лабораторията, така че не може да го видиш на живо.

— И това ми е достатъчно — Сюзан предпазливо взе снимката. — Но тук има дупка. От рана ли е?

— Трепанация. Операция — обясни Коли, когато Сюзан я погледна неразбиращо. — Изстъргали са или са срязали костта, използвайки каменен нож. Предполагаме, че са искали да намалят подчертаното напрежение, причинено от фрактура или тумор.

— Ти се шегуваш!

— Ни най-малко. Сигурно много го е боляло. Но те са се опитали, разбираш ли? Колкото и да е било жестоко лечението, те са се опитвали да лекуват своите болни и ранени. Едно племе се събира да живее заедно, за да се защитава и да оцелее. Построява си селище. Строи колиби, извършва ритуали. Може да говориш с Грейстоун, ако се интересуваш от тези неща. Той е специалистът. Лов, организация на дейностите, ръководство, лечение, сватби. Земеделие — добави тя, като посочи към една площ, която още не бе разкопана. — Зърно, опитомени домашни животни. От поселище в село, от село в град, от град в мегаполис. Защо? Защо точно тук, защо точно те?

— И ти откриваш това — кои са и защо?

— Да — доволна, Коли погледна Сюзан и продължи: — За тази цел трябва първо да се направи чертеж на мястото. Да получиш разрешение за разкопки, финансова помощ и екип. Трябва да извършиш всички наблюдения. Започнеш ли веднъж да копаеш, разрушаваш мястото. Всяка стъпка и стадий трябва да бъдат описани в подробности. Измервания, снимки, скици, доклади, описания.

Джейк наблюдаваше как Коли развежда Сюзан из терена. Можеше да прецени емоционалното й състояние по езика на тялото й. В мига, в който видя Сюзан, тя се стегна и се затвори в себе си, сякаш издигна невидима стена. Сетне премина в лека отбрана, после настъпи объркване и неудобство, докато сега вече беше спокойна и дори леко въодушевена.

„В стихията си е“, помисли си той, като забеляза как ръкомаха, докато описва въображаемата картина на селището.

— Хубаво е да ги види човек заедно — рече Лана, като пристъпи до него. — Да разбере, че могат да бъдат заедно. Сигурно не им е лесно и на двете да намерят общ терен, без да нарушават границите, както и общ език. Това е особено предизвикателно за Коли, която както знам, разчертава земята на много сегменти.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че се досещаш. Този проект е във фокуса на вниманието й и представлява истинско предизвикателство за нея, което я стимулира. В същото време трябва да се справи с травмата от миналото й, опитвайки се да установи някакви отношения със Сюзан, така че и двете да могат да живеят. И като капак на всичко, твоето присъствие. Персонално, професионално, по всякакъв начин. Ако нямаш нищо против, бих ти казала…

— Без значение дали имам нещо против или не, ти ми приличаш на жена, която винаги казва каквото има да каже.

— Напълно си прав. А ти пък ми изглеждаш труден мъж. Винаги съм харесвала трудните мъже, защото те рядко са отегчителни. Освен това, много харесвам Коли. Така че, радвам се да я видя да контактува със Сюзан и се радвам да видя как двамата се опитвате да се промените и да оправите нещата помежду си…

— Ние правим това отдавна — той се обърна към Тай, който извади една кост от купчината и я размаха в мръсната си ръчичка.

— Виж! Виж какво намерих! Кост!

Джейк се засмя на типичния женски звук на погнуса, който Лана издаде, без да се опита да прикрие. Тя вдигна Тай и той бутна костта точно под носа на майка си.

— Много е хубава, нали, мамо?

— Ммм, да! Прекрасна е.

— От човек ли е? От мъртъв човек?

— Тай, не мога да разбера откъде си развил този вампирски интерес към умрелите.

— Умрелите са чисти, спретнати и добри — рече тъжно Джейк. — Я дай да я видим — той погледна към Коли. — Защо не попитаме нашия експерт по костите?

— Домогването до една жена с помощта на кости, също е вампирско — промърмори Лана.

— Не и когато жената се казва Коли. Хей! Доктор Дънбрук! Тук намерихме нещо!

— Кост! Това е кост! — викаше Тай, изпаднал в пълен възторг и размахваше кокала като знаме, докато Коли и Сюзан приближаваха към тях.

— Със сигурност е кост — рече Коли и я взе замислено.

— От човек ли е? — Тай почти се задъхваше от възбуда.

— От елен — отвърна тя, но като видя, че на лицето му се изписа разочарование, побърза да го успокои: — Това е много важна находка, миличък. Някой е ловувал и е убил този елен, за да има храна за племето. За да си направят дрехи, инструменти и оръжия. Виждаш ли онези дървета, Тай-Рекс? — тя го погали по косата. — Може би този елен се е разхождал сред тях. Може би едно малко момче, не по-голямо от теб, е отишло на лов с баща си, брат си или чичо си в ден като този. Бил е много развълнуван, но е знаел, че има важна работа. Семейството и племето са зависели от неговата ловкост и умения. Този елен може би е бил първият му трофей. А ти ще пазиш тази кост, за да ти напомня за него.

— Може ли да я взема, за да я показвам на децата и да разказвам тази история?

— Ще ти покажа как да я почистиш и да й сложиш етикет.

Детето протегна ръка и Коли я хвана. За миг тя и Джейк останаха свързани посредством Тай. Нещо запърха в корема й, когато очите им се срещнаха и тя му каза:

— А ти може би ще обясниш на Сюзан от антропологична гледна точка нашите находки. Тай и аз имаме да опаковаме и обозначим тази кост.

— С удоволствие.

— Колко е странен светът, нали? — рече Сюзан, когато Коли се отдалечи с Тай.

— Да, госпожо.

— Вие сте ми зет. Повече или по-малко. И тъй като все още не знам подробности за връзката ви с Коли, не съм наясно дали трябва да съм ядосана, разочарована от вас или да ви съжалявам.

— Предполагам, че заслужавам по малко и от трите.

— Вие я чакахте пред кантората на Лана оня ден, когато се срещнахме там. И сте ходил с нея в Атланта. Това означава ли, че държите на нея?

— Определено.

— Добре.

Джейк се замисли за миг, сетне бръкна и извади портфейла от джоба си. Като се огледа, за да е сигурен, че Коли е заета с Тай, той го отвори и извади оттам една моментна снимка.

— Не мога да ви я дам — рече той, — защото е единствената, която имам. Но мисля, че трябва да я видите. Нашата сватбена снимка, ако може така да се нарече. Отидохме във Вегас и се оженихме в едно от онези места за бързи женитби. Влизаш ерген, а излизаш женен. Някакъв човек ни снима отвън, веднага след церемонията.

Снимката беше малко смачкана, но цветовете все още бяха ярки. Коли бе избрала червено за сватбена рокля, ако онова, което бе облякла можеше да се нарече „рокля“. Беше доста преувеличено определение за късата, оскъдна и без презрамки дрешка. Зад ухото й имаше затъкната разцъфнала червена роза, а двете й ръце бяха обвити около кръста на Джейк.

Той бе облечен с тъмен костюм и вратовръзка на зелени и сини папагали върху червен фон. Ръцете му също я прегръщаха.

Стената зад тях беше боядисана в бонбоненорозово, а на червената, изрязана във формата на сърце врата, имаше надпис „Женим денонощно“.

Двамата се хилеха като идиоти и изглеждаха безумно щастливи.

— Тя избра вратовръзката ми — рече Джейк. — За пръв и последен път, позволете да ви призная. Значи, заставаш на една въртележка с кончета, докарани като булки и младоженци. Стоиш на нея, докато тя се върти и един човек в костюм на клоун… Но защо ли ви разправям това? Както и да е.

— Изглеждате побъркан от любов — реши Сюзан. — Влюбен до полуда. Оглупял.

— Така е, оглупял е точната дума.

— Все още сте влюбен в нея.

— Погледнете я! Как, по дяволите, човек може да я забрави или да я зачеркне от живота си? Тъй че… — той затвори портфейла и го пъхна обратно в джоба си. — След като вие сте моя тъща, повече или по-малко, какво ще кажете да ми направите един от онези сладкиши, покрити с бадеми?

Тя му се усмихна.

— Може да се уреди.

— Но ще трябва да го запазим в тайна, защото ако някой от онези ненаситници в къщата ги открие, за мен ще останат само трохи — вниманието му бе привлечено от шум на новопристигнала кола. — Изглежда, днес ще имаме много посетители.

Сюзан погледна също към току-що спрелия автомобил.

— Но това е Дъг! Не предполагах, че ще се върне толкова скоро — тя тръгна към оградата, след което рязко спря, защото видя сина си да отива при Лана, да я хваща през кръста, да я вдига във въздуха и да я целува през оградата.

— О! — Сюзан притисна с ръка сърцето си. — Виж ти! Не бях забелязала какво става.

— Проблем ли има? — попита я Джейк.

— Не, не. Просто изненада — тя видя как Тай се изправи, все още размахвайки костта от елен. Когато Дъг прескочи оградата и се наведе към него, за да я види отблизо, Сюзан притисна още по-силно ръката си към гърдите. — При това много голяма.

Дъг разгледа костта, изслуша разказа на Тай и поклати глава.

— Това е страхотно. Не знам дали онова, което ти нося, ще ти хареса, след като си имаш такава находка.

— Какво е то? — възбудено попита Тай, като погледна малкия плик, който Дъг държеше в ръката си. — За мен ли е?

— Да. Но ако не го искаш, ще си го задържа — Дъг бръкна в плика и извади малък тиранозавър с размерите на ръката му.

— Това е динозавър! Това е Тай-Рекс! Благодаря! — Тай се хвърли на врата му и любовта на четиригодишното момченце изригна като вулкан. — Страхотен е! Най-готиният! Може ли да го заровя и после да го изровя отново?

— Разбира се — Дъг се изправи, докато детето затича към купчината пръст. — Това очевидно ще бъде хитът на тези разкопки — той се обърна и погледна Лана, която му се усмихваше. — А ти искаш ли подарък?

— Да.

Той отново бръкна в найлоновата торбичка, като я гледаше усмихнат. Очите й щяха да изскочат от изненада, когато извади нейния подарък.

— Но това е…

— Точно същото. Мухобойка във формата на китарата на Елвис с батерии. След задълбочено търсене и консултации, това бе най-глупавото нещо, което успях да намеря. Надявам се, че ще ти върши работа.

— Просто перфектно! — смеейки се, тя обви с ръце врат на Дъг.

— Липсваше ми. Не знаех дали ми харесва това или не. Не съм свикнал някой да ми липсва, но ти определено ми липсваше.

Тя се отдръпна.

— А ти липсвал ли си на някого?

— Никога.

— Този път липсваше на мен — рече Лана и отново хвана ръката му.

 

 

Коли свика целия екип, за да ги освободи от работа, когато пристигна последният посетител. Копачите и студентите вече прибираха инструментите.

Бил Макдауъл дотърча веднага при нея. Ръцете му бяха заети с лопати и кофи.

— Искаш ли аз да го поема, Коли? — той кимна към седана, боядисан в бебешко синьо.

— Не, всичко е наред — отвърна му тя, докато наблюдаваше как Бетси Рофенбъргър тромаво се измъква от него. — Познавам я.

— Добре тогава. Тази нощ смятаме да останем тук. Ще спим на палатки, ще си накладем огън и ще си изпечем някоя и друга наденичка. Ще изпием по някоя и друга бира. Ще дойдеш ли?

— Не знам. Може би.

— Да ти запазя ли място?

— Благодаря — отвърна разсеяно тя и тръгна към Бетси. — Госпожо Рофенбъргър, добре дошла.

— И това ако не е страхотно! Какви са тези дупки в земята? Всички тези окопи, като на фронта? Вие сама ли ги изкопахте?

— Някои от тях. Очаквах да ми се обадите.

— Вместо това реших да дойда дотук и да видя всичко с очите си. Чух ви по радиото тази сутрин. Звучеше наистина много научно.

— Благодаря. Успяхте ли да откриете нещо за мен?

Бетси разгледа лицето на Коли.

— Защо не ми казахте, че сте момичето на Сюзан Кълън?

— Това има ли някакво значение?

— Със сигурност има. Същинска мистерия. Каква история! Спомних си всичко, което се случи. Снимките на Сюзан и Джей Кълън във вестниците. Вашата също. Бяхте бебе, разбира се. Имаше ченгета в целия Хагерстаун. А сега сте тук. И това ако не е страхотно!

— Ще ви бъда благодарна за всичко, което можете да ми кажете. Ако информацията ми помогне, вероятно ще има още статии във вестниците. Репортерите сигурно ще искат да говорят с вас.

— Мислите ли? И това ако не е чудесно! Ами, значи, аз говорих с Алис и Кет. Алис си спомни, че когато Сюзан Кълън е раждала бебетата си и двата пъти в родилна зала е била сестра Мери Стърн. Спомни си го със сигурност, защото каза, че била говорила с Мери за вас, след като изчезнахте. Алис е готова да разпространява слухове дори за фазите на луната, ако й дадете възможност. Записах няколко имена, които може да ви бъдат от полза. Хората, които тя си спомни. Сестрата от нощната смяна и други. Не знаеше дали всички живеят все още тук — тя извади лист хартия. — Аз обаче потърсих имената им в телефонния указател. Такава съм си, любопитна по природа. Мери Стърн живее във Флорида, развела се е и се е омъжила повторно. Родила е бебе, когато е била почти на четиридесет. Сенди Паркър е останала тук, но е починала при автомобилна катастрофа преди пет години. Ужасна трагедия, прочетох го във вестниците. Тя също е била нощна смяна.

Коли се опита да вземе листа, но Бетси го държеше здраво. Нагласи очилата си и продължи да чете.

— Тук имаме още една. Барбара Халоуей. Не можех да си я спомня, докато Алис не ми я припомни. Работила е не повече от година в болницата и също е била нощна сестра. Не познавах много от нощните, но тази си я спомних, след като Алис ми опресни паметта.

— Благодаря ви, госпожо Рофенбъргър. Сигурна съм, че тези имена ще ми бъдат от полза.

— Надменна малка кучка! — продължи невъзмутимо Бетси. — Тъкмо беше излязла от сестринското училище. Червенокоса, въртеше очите си наляво-надясно, за да си хване някой доктор. Чух, че си хванала един, но не тук, а някъде на север. Премести се скоро след като се случи нещастието със Сюзан. Затова си я спомних веднага. Имаше нещо змийско в нея, но беше умна. Ако бях на ваше място, щях да й обърна повече внимание.

— Благодаря, ще го направя. И ще ви се обадя какво съм открила, можете да сте сигурна.

— Имам и няколко санитари тук. Джак Брюстър, беше мазен и зализан. Все се увърташе около сестрите, независимо дали са омъжени или не.

— Доктор Дънбрук? — намеси се Джейк. — Извинявайте, че ви прекъсвам, но трябва да отидете в тридесет и пети квадрант.

— Така ли? Разбира се. Ще ме извините ли, госпожо Рофенбъргър? Но още веднъж много ви благодаря за времето и усилията, които сте положили.

— Няма защо. Само ми се обадете, ако имате нужда от още нещо. Обичам обърканите истории.

Коли напъха листа в задния си джоб и се отдалечи от оградата, докато Бетси се качваше в колата си.

— Няма квадрант 35 — рече тихо тя.

— Ти изпращаше сигнали SOS и аз реших да ти се притека на помощ.

— Това не бяха сигнали за помощ. Просто ушите ми звъняха. Тя не спря да говори — Коли въздъхна. — Но ми направи страхотна услуга. Даде ми имената. Поне дузина имена.

— Как смяташ да процедираш с тях?

— Мисля, че ще започна разследването по мрежата. Първо ще видя кои са все още живи, и кои все още живеят тук. Ще започна оттам.

— Искаш ли помощ?

— Ти нещо си много любезен напоследък.

Той пристъпи, наведе се и ръфна устната й със зъби.

— Нищо не е безплатно, момиче. Ще ти представя сметката по-късно.

— Бих могла да използвам помощта ти. И дори може да пожелая да ти платя тази сметка.

— О, скъпа — зъбите му леко я захапаха. — Не се тревожи. Вярвай ми.

Когато той се отдалечи, Коли поклати глава.

— И това ако не е мистерия!

 

 

Бил Макдауъл се бе понапил. За да достигне до това състояние, му стигаше само една бира, но той изпи две, за да бъде сигурен, че ще се получи ефект. Беше видял по какъв начин Джейк се държи с Коли. И което беше още по-лошо, бе видял начина, по който тя се държи с него.

Коли нямаше да дойде тук тази нощ. Нямаше да си говорят, нямаше да може да я гледа.

Той не беше глупав. Знаеше какво става, точно сега, точно в тази минута, докато седеше и си пиеше втората бира, слушайки как местният гуляйджия Мат свири осакатена версия на „Фрий Бърд“ на китара.

„Лайнърд Скайнър“^[1], в нов аранжимент.

Точно сега, докато си пиеше бирата под звездите, слушаше „Фрий Бърд“ и гледаше как искрите от огъня изгаснат в мрака, оня проклет Джейк Грейстоун сто процента го вкарваше на Коли.

Тя беше прекалено добра за него. Това всеки можеше да го види. Беше толкова умна и красива. А когато се смееше, тези трапчинки направо го подлудяваха.

Само ако му дадеше шанс, той щеше да й покаже как един мъж трябва да се държи с една жена.

Бил смучеше бирата си и си представяше как ще изкара ангелите на Джейк Грейстоун.

Да, точно това трябваше да направи.

Той се изправи на крака, като се клатушкаше леко и се опитваше да фокусира погледа си.

— Кротко, Пончо — Дигър му протегна ръка, за да го подкрепи. — Колко бири наля в корема си?

— Николко.

— Личи ти. Къде отиваш?

— Да пикая. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко — отвърна бодро Дигър. — Искаш ли да използваш тоалетната във фургона?

— Не, искам да се разходя — понеже не желаеше да бъде приятел с който и да било приятел на своя враг, Бил издърпа ръката си от Дигър. — Прекалено много хора има тук.

— Чух го вече. И внимавай да не паднеш в езерото и да се удавиш.

Бил се отдалечи от палатките, от музиката и компанията. Може би просто трябваше да се качи на колата си и да отиде в града. За какво седеше тук, когато Коли така или иначе нямаше да дойде?

Той всъщност не знаеше дали тя е в леглото с Джейк. Не беше абсолютно сигурен. Може би тя искаше да дойде тук, помисли си Бил, докато се промъкваше сред дърветата. Може би искаше да дойде, но Джейк не я пускаше.

Той не би я оставил, кучият му син!

Можеше да отиде, да се изправи срещу копелето и да отведе Коли със себе си. Тя щеше да му бъде благодарна, усмихна се мечтателно Бил, и му стана хубаво.

Да, точно така щеше да направи. Трябваше само да се махне оттук и да се погрижи за всичко.

Той си представи как Коли го прегръща, как вдига лицето си към него и трапчинките й трепват, докато му се усмихва.

„О, Бил, благодаря ти! Слава богу! Толкова се радвам, че дойде! Той е луд! Страх ме е от него!“

Докато си представяше тази гореща, благодарна целувка, Бил не чу звука зад гърба си.

Ударът го изхвърли напред и той падна по лице. Простена само веднъж и се претърколи към езерото. Вече губеше съзнание от болка, когато главата му потъна под водата.

 

 

— Добре, тава е основната мрежа — Джей използваше хартия за чертане, докато Коли работеше на компютъра.

След кратък спор, те постигнаха съгласие да работят в неговия офис. Първите два часа работиха въпреки шума от филма, който вървеше по телевизора, взет от екипа под наем. Сега къщата беше тиха. Тишината се нарушаваше само от хъркането на Лео, който спеше на дивана във всекидневната.

Коли откъсна поглед от екрана, за да види какво е направил Джейк. Трябваше да признае, че е много добър.

Беше я поставил в центъра, като от двете й страни бе сложил родителите й и семейство Кълън.

От тях излизаха лъчи със съответните имена.

Хенри Симпсън, Маркъс Карлайл, Ричард Карлайл, педиатърът от Бостън, имената на персонала им бяха написани от страната на родителите й.

Имената, които й даде Бетси Рофенбъргър и Сюзан, бяха написани от другата страна.

— Ти си единствената известна връзка — започна той. — Но трябва да има и други. Точно това ще открием. Над тях са важните дати. Датата на раждане на мъртвото дете, датата на твоето раждане, датата, когато родителите ти са отишли на първата си среща с Карлайл.

— Ще попълним известните дати за всяко едно от тези имена — добави Коли.

— И ще намерим връзките. Ти ли изяде последната бисквита?

— Не съм. Ти я изяде. И изпи последното кафе. Така че, върви да направиш още, а аз ще напиша датите, които знам.

— Но ти го правиш по-хубаво.

— А също така пиша и по-бързо.

— Аз не…

— Но аз седя на стола.

— Добре, нека бъде твоето. Но няма да ми се мусиш, ако кафето няма вкус.

Тя се усмихна самодоволно, когато той излезе. Джейк мразеше да прави кафе. Това бе една от странностите на характера му. Той можеше да измие чиниите, да почисти, да сготви. Особено обичаше да приготвя закуска. Без протести се залавяше дори с прането, но мразеше да прави кафе.

Ето защо, когато успееше да го накара да приготви кафето, тя се чувстваше доволна. Обземаше я приятна топлина, предизвикана от победата.

Бяха се върнали към старите си навици, към стария си начин на живот с няколко нови и интересни промени. Не се караха толкова често, както преди, или почти никога по оня начин. Поради някаква неизвестна причина единият или и двамата успяваха да направят компромис, преди нещата да загрубеят прекалено много.

Със сигурност не скачаха и в кревата при всяка възможност, както преди. Това въздържание добавяше към връзката им предизвикателство и напрежение.

Все още се желаеха силно и този факт никога нямаше да се промени. Дори след развода, когато бе на хиляди километри разстояние от него, тя го желаеше до полуда.

Събуждаше се нощем и се въртеше в леглото, като мечтаеше тялото й да бъде приковано под тежестта на неговото. Мечтаеше и за начина, по който той я прегръщаше с ръка през кръста.

Коли страдаше и копнееше за него.

Надяваше се, че и той страда за нея. Надяваше се, че проклина името й така, както тя проклинаше неговото. И го боли.

Ако Джейк я обичаше толкова, колкото тя него, никога нямаше да си отиде. Нямаше да бъде в състояние да го стори без значение колко груба и лоша беше и как безмилостно го бе отблъснала.

Ако беше й казал онова, което искаше да чуе, тя нямаше да го прогони.

Коли почувства как отново я обземат старият гняв и възмущение, но ги потисна. Това отдавна бе свършило, напомни си тя.

По-добре е някои неща да останат завинаги заровени там, в миналото.

Насили се да се успокои и да се съсредоточи върху данните, които трябваше да намери в компютъра. Когато попадна на статията за Хенри Симпсън, се прозя отегчено.

— Какво ще открия, по дяволите, от участието му в някакъв благотворителен турнир по голф?

Тъкмо реши да я прескочи, когато нещо я накара да се върне на нея. Беше същото като пресяването на пръстта, напомни си Коли. Може да бе неприятна и туткава работа, но беше необходима и трябваше да се свърши.

— Колко време му трябва да направи това кафе — ядосано промърмори тя и като се подпря на лакти, започна да чете статията.

— Млякото се е свършило — обяви Джейк, когато се върна с кафеника. — Така че колкото и да е лошо, ще трябва да го пиеш черно.

Той остави каната, когато видя изражението на лицето й.

— Какво намери?

— Една връзка. Барбара Симсън, по баща Халоуей.

— Халоуей? Барбара Халоуей? Сестрата от родилното.

— Не е съвпадение. Странното е, че не ни спомена за работата си в същата болница, в която Сюзан Кълън е родила своето бебе. Странното е също, че не ни каза, че е живяла тук, когато бебето е било откраднато.

Джейк поклати глава.

— Ще трябва да го докажем.

— Ще го докажем. Рофенбъргър ми говори за нея. Определи я като умна и хладнокръвна. Надменна червенокоса кучка направо от училището за сестри. Тя е била част от схемата, Джейк. Симпсън е свързан с Карлайл, Халоуей е свързана със Симпсън, значи и с Карлайл. Симпсън и Карлайл са свързани с моите родители, а Халоуей със Сюзан.

— Ще трябва да го докажем — повтори Джейк. — Да открием къде е ходила на училище. Да изровим следващото ниво.

— Боже! Ние бяхме в тяхната къща! Седяхме в гостната им и те бяха шокирани и изпълнени със симпатия, а тя ни сервира лимонада.

— Ще ги накараме да си платят за това — той постави нежно ръце върху раменете й. — Обещавам ти.

— Трябва да отида до Вирджиния, за да се срещна с тях.

— Веднага след като открием още данни за нея. Ще отидем заедно.

Тя вдигна ръка и я сложи върху неговата.

— Той е държал ръката на майка ми. Използвал е мъката на баща ми. Ще го накарам да страда.

— Точно така. Позволи ми да взема участие в това.

— Не, аз мога да го направя. Трябва — рече тя, стискайки ръката му, когато видя как лицето му се вкамени. — Трябва да го направя заради родителите си, заради семейство Кълън. Заради мен самата. Но не зная дали ще мога, ако ти ме оставиш.

— Никъде няма да ходя.

Този път Коли взе лицето му в ръце.

— Има много начини да изоставиш някого, Джейк. Може би никога няма да успея да те накарам да проумееш това. Ти се затваряш и аз не мога да те намеря.

— Ако не се затворя, ти ще ме разполовиш.

— Не знам за какво говориш. Никога не съм те обиждала.

— Само разби сърцето ми. За бога, Коли, ти разби скапаното ми сърце!

Ръцете й уморено паднаха в скута.

— Не съм. Не.

— Не ми казвай това! — повече ядосан на себе си, отколкото на нея, Джейк започна да крачи из стаята. — Това си е моето сърце. Би трябвало да знам по-добре от теб дали е разбито или не.

— Ти… ти ме напусна.

— Глупости! — обърна се яростно към нея той. — Това са пълни глупости, Коли. Имаш много удобна памет. Ще ти кажа какво точно се случи! По дяволите! — Джейк сви ръцете си в юмруци, когато телефонът на бюрото му зазвъня, той го грабна. — Грейстоун слуша — вдигна ръка да приглади косата си и ръката му замръзна във въздуха. Коли се разтрепери, когато видя изражението на лицето му. — Господи! Как? Кога? Добре. Запазете спокойствие. Идваме веднага.

— Какво се е случило — попита разтревожено тя. — Кой е ранен?

— Бил Макдауъл. И не е ранен. Мъртъв е.