Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birthright, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Въглени в мъртвата пепел

ИК „Бард“, София, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-545-2

История

  1. — Добавяне

7.

Коли бе решила да разработи мястото както хоризонтално, така и вертикално. Това щеше да даде на екипа възможност да разкрие и изследва периодите, през които то е било обитавано, както и връзките между оставените от човека и природата веществени доказателства, които щяха да открият, докато се плъзгаха през времето пласт след пласт, за да видят промените, настъпили през един период в различните сектори.

Щеше да приложи хоризонталния метод, тъй като смяташе да докаже, че някога през неолита тук е имало селище.

Трябваше да признае и да приеме, че за тази цел й бе нужна помощта на Джейк. Само антрополог с неговите знания и умения можеше да идентифицира и анализира природните образувания и човешките творения от гледна точка на културата. И най-важното — той можеше да създаде теории и да ги подплати с находки, докато тя щеше да има време да се занимава с костите.

Дигър вече работеше в своя квадрант. Ръцете му бяха внимателни и деликатни като на хирург, докато отстраняваше почвата със зъболекарска сонда и фина четка. Над неизменната кърпа на главата му имаше слушалки и Коли знаеше, че в тях дъни музика. Но въпреки високите децибели, концентрацията му бе невероятна и пълна.

Роузи бе един квадрант над него. Прекрасната й кожа цвят на шоколадов бонбон блестеше от пот. Косата й бе като черен шлем, прилепнал плътно върху скалпа.

Двете студентчета носеха кофи с пръст към мястото за пресяване. Лео и Джейк работеха с фотоапарати.

Коли избра квадрант в далечния край на полето, най-близо до езерото.

Трябваше им професионален фотограф, помисли си тя. Трябваше им помощник по находките. Повече копачи. Повече специалисти.

Все още бяха в началото, но според нея никога не бе рано да събере силен екип.

Всъщност имаше много неща, за които да мисли. Нужно бе да се концентрира. И най-добрият начин, който знаеше, бе да се отдели колкото е възможно по-далече от другите. Да мисли само за работата си, за едно определено парче земя.

Тя внимателно загребваше пръст от своя квадрант и я изсипваше в ситото за пресяване. От време на време спираше, за да документира откриването на нов слой, като го фотографираше и вписваше в дневника.

Докато насекомите жужаха, а комарите се рояха, Коли се съсредоточи върху онова, което можеше да направи, методично и последователно, сантиметър по сантиметър.

Откри първата кост и я вписа в регистъра, сетне я изчисти от пръстта и я потопи в кофата. По лицето й се стичаха струйки пот, по гърба също. Спря за миг само за да свали ризата си и продължи да работи във влажната дупка.

После се надигна на пръсти, проточи шия и се огледа.

Джейк спря да работи и се обърна към нея, сякаш бе чул, че го вика. Без да продума нито дума, той тръгна през полето. Застана до нейната дупка и приклекна.

Дълбоко в блатистата почва лежаха кости, почти идеално подредени от гръдната кост до черепа. Коли щеше да продължи да разкрива останала част от скелета.

Останките говореха. Разказваха история без думи. До по-големия скелет лежеше малък, обърнат на едната си страна и притиснат близо до големия, сякаш полегнал върху свивката на лакътя.

— Погребали са ги заедно — рече Коли. — От размера на останките можем да съдим, че детето е умряло при раждане или скоро след това. Майката най-вероятно също. Лабораторията ще потвърди това предположение. Погребали са ги заедно — повтори тя. — Това е много по-интимно от племенно отношение. Това е семейство.

— Необходимо е Лео да го види. Ще трябва да разкрием и останалите кости. Както и остатъка от този сектор. Ако са имали културата да погребват така близките си, тези два скелета едва ли са сами тук.

— Така е — същото мислеше и Коли. — Те не са сами. Това е гробище.

Дали са се обичали? Помисли си тя. Може ли една връзка да бъде създадена толкова бързо — любовта на майката към детето и на детето към майката? Дали Сюзан е държала новородената си дъщеря така, мигове след като е поела първата си глътка въздух? Нежно, сигурно, защитено, без дори да си спомня родилните болки?

Какво става вътре в утробата и в първите мигове от живота? Завинаги ли остават свързани с пъпната връв? Завинаги ли остава тази връзка? Като гравирана, като издълбана в кожата или в мозъка?

И не се ли отнасяше това за собствената й майка? Не беше ли същото? Когато Вивиан Дънбрук е протегнала ръце и е поела своята мечтана дъщеря, когато е притиснала бебето, за което така дълго е копняла в топлата си защитена прегръдка, е възникнала същата връзка. Същото чувство за неразривност.

Какво прави едно дете твое, ако не любовта? А ето тук, пред нея, стоеше доказателството, че любовта може да остане вечна и да трае хиляди години.

Но защо всичко това я натъжаваше толкова силно, до болка?

— Ще ни трябва консултация с Дружеството на коренните жители, преди да ги извадим — Джейк по навик сложи ръка на рамото й, когато и двамата клекнаха пред гроба. — Ще се обадя.

Тя се освободи от ръката му.

— Погрижи се за това. Но тези трябва да се вдигнат. Не започвай, моля те — каза, преди той да отговори нещо. — Да оставим настрани ритуала и чувствата, аз ги изложих на въздействието на въздуха. Трябва да бъдат обработени и консервирани. В противен случай ще изсъхнат и ще се разпаднат на прах.

Джейк погледна към небето, защото някъде далеч изтрополя гръмотевица.

— Днес нищо няма да изсъхне. Идва буря — без да обръща внимание на съпротивата й, той я вдигна на крака. — Хайде да документираме находката, преди да ни е връхлетяла.

Той потърка с палец пресния мазол на дланта й.

— Не бъди толкова тъжна.

Тя се отдръпна.

— Това е ключова находка.

— И те удари здравата точно където те боли.

— Не е там въпросът.

Нямаше да позволи да бъде.

Коли взе апарата и започна да снима и да документира находката.

Чуваше се само щракането на фотоапарата.

Джейк се опита да бъде спокоен и търпелив.

— Ще се обадя по телефона.

— Не искам тя и детето й да се разпаднат на прах, докато ти си говориш по телефона. Действай, Грейстоун, и го направи по-бързо! — нареди Коли и отиде да доведе Лео.

 

 

Находката на Дигър — еленов рог и куха кост, която може би е била използвана като вид свирка, бе засенчена от двата скелета. Благодарение на тях, както и на каменните късчета и счупените върхове на копия, които Роузи откри, Коли започна да подрежда във въображението си картината на поселището.

Бурята се разрази точно както бе предсказал Джейк. Това й даде възможност да се скрие в стаята си в мотела и да екипира представата си за селището. Ограждащият ров, колибите, гробището. Ако беше права, със сигурност щяха да открият кухненско сметище някъде между сектори Д-25 и Е-12.

Трябваха й повече ръце й можеше само да се надява днешната находка да разтресе някои закостенели умове и ще даде тласък на изследването, както и да донесе парични постъпления.

Когато телефонът иззвъня, тя отговори абсолютно по инерция, без да се замисли. В мига, в който позна гласа на баща си, се обърка и се разконцентрира напълно.

— Не бях сигурен, че ще те открия по това време в мотела, но реших все пак да опитам, преди да звъня на мобилния ти.

— Тук се разрази буря — отвърна Коли. — Затова си правя домашното вкъщи.

— Исках да ти кажа, че открих следите на Хенри Симпсън. Вече се е пенсионирал, живее във Вирджиния. Аз… говорих кратко с него. Скъпа, не знаех какво искаш да му кажем. Затова намекнах, че се интересуваш от истинските си родители. Надявам се, че съм постъпил правилно.

— Да, това изглежда най-простото обяснение.

— Той не успя да ми каже много. Мисли, че Маркъс Карлайл също се е преместил някъде другаде. Очевидно не знаеше нито къде, нито кога, но ми каза, че ще се опита да го открие.

— Благодаря ти, татко. Знам, че не ти е лесно, нито на мама. Ако реша да говоря с доктор Симпсън лично, вероятно ще те помоля да се свържеш с него още веднъж.

— Както пожелаеш, скъпа. Коли, тази жена… Сюзан Кълън. Какво смяташ да й кажеш?

— Не знам. Не мога да оставя нещата такива, каквито са, татко — отново си помисли за костите. Пред очите й бяха те — майката и детето. — Няма да мога да живея с това занапред.

От другата страна на линията настъпи дълга пауза. После къса въздишка.

— Да, и аз мисля, че няма да можеш. Ние сме насреща, ако имаш нужда… от каквото и да е.

— Вие винаги сте били насреща.

След като остави слушалката, вече нямаше желание да се върне към работата си. Нито можеше да мери стаята напред-назад със забързаните стъпки на звяр в клетка. Погледна към челото. Не, и това нямаше да й помогне. Имаше моменти, когато дори музиката не може да укроти дивия звяр в нея.

Единственият начин да продължи, беше да направи онова, което следваше. Поредната стъпка.

А тя бе да се обади на Сюзан Кълън.

 

 

Упътванията, които получи, бяха точни и подробни. Това й подсказа, че Сюзан може да се контролира, когато е необходимо. Със сигурност беше така, помисли си Коли, докато шофираше по дългата извивка на посипаната с чакъл алея сред дърветата. Не може да въртиш бизнес в национален мащаб, ако си разсеян и объркан, каквато изглеждаше Сюзан при първото й посещение в мотела.

Тя очевидно бе жена, която държи на личната си свобода реши Коли. Запазила бе корените си в Удсбъроу, но ги бе закопала в уединено място.

Къщата подсказваше добър вкус, финансова стабилност и предпочитание към пространството. Беше от липово дърво, със съвременен дизайн и две дълги веранди с много прозорци. Коли обърна внимание на изобилието от растения. Всички бяха добре поддържани и свежи. Имаше алеи от подредени плочи или просто пътечки от плоски камъни, които се виеха или пресичаха свежи дъбови шубраци и полянки с ниско подстригана трева.

Това беше безболезнен, но много точен начин да анализираш някой, помисли си Коли. Като изследваш избора му на жилище и начина му на живот. Джейк сигурно щеше да се съгласи с нея. Къде и как избира да живее един човек, говореше много за личността, миналото и културата му.

След като паркира зад един последен модел автомобил, тя се опита да си припомни как бе облечена Сюзан, когато дойде в мотела. Изборът на дрехи и накити, стилът на обличане бяха другия показател за типа и категорията човек. Но изобщо не си спомняше. Цялото посещение бе обгърнато в мъгла.

Макар че бурята бе преминала и небето вече не се раздираше от светкавици, дъждът продължаваше да вали. Коли се измъкна от колата си и изтича до предната веранда.

Вратата се отвори почти моментално.

Сега Сюзан бе облечена с елегантни черни панталони и синя блуза. Гримът й беше свеж, а косата внимателно подредена. Краката й бяха боси.

Голям черен лабрадор до нея биеше по стената с опашката си като метроном.

— Моля… Влизай вътре, скрий се от дъжда. Сади е безопасна, но мога да я отведа, ако искаш.

— Не. Не ме е страх — Коли погали кучето по главата, което я подуши и близна, преди да се остави да го почеше между ушите. — Страхотно куче.

— На три години е, но е доста буйна и непокорна. Понякога е ужасна компания. Обичам да живея тук сама, но се чувствам малко по-сигурна, когато Сади е в къщата или обикаля наоколо. Разбира се, тя е много приятелски настроена и сигурно ще ближе и ръката на крадеца, ако… Извинявай, говоря глупости.

— Няма нищо.

Коли стоеше и се чувстваше адски неудобно. С едната си ръка все още галеше кучето по главата, докато Сюзан продължаваше да я гледа.

— Трябва да поговорим.

— Да, разбира се. Направила съм кафе — Сюзан посочи с ръка към всекидневната. — Много се радвам, че се обади. Не знаех какво точно да направя — тя отиде до дивана и се обърна. — И все още не знам.

— Моите родители… — започна Коли.

Знаеше, че първо трябва да уточни точно това, да насочи разговора, както и да подчертае своята принадлежност. И въпреки това се чувстваше нещастна и някак нелоялна, докато сядаше в уютната всекидневна на Сюзан. Голямото куче се настани в краката й, като я гледаше с обожание.

— Ти си говорила с тях?

— Да, говорих. Била съм осиновена през декември 1974. Било е частно осиновяване. Те са много почтени, мили и добри хора, които спазват законите, госпожо Кълън…

— Моля те — не биваше да позволява на ръцете си да треперят. Затова взе кафеника и наля кафе, без да разлее нито капка. — Не ме наричай така. Не можеш ли да ми казваш Сюзан, поне?

„Засега — помисли си, — само засега.“

— Било е частно осиновяване — продължи Коли. — Наели са адвокат по съвета на гинеколога на майка ми. Той е осигурил бебето — момиченце, много бързо и за доста впечатляваща сума. Дал им е само обща информация за рождената майка на детето.

— Но ти ми каза, че не си осиновена — прекъсна я Сюзан. — Не си ли знаела?

— Имали са причини да не ми кажат. Причини, които нямат нищо общо с никой друг, освен с тях самите. В каквато и ситуация да сме, преди всичко трябва да разберете, че те не са направили нищо лошо.

Все пак ръцете й трепереха малко, установи Сюзан.

— Ти ги обичаш много.

— Така е. Вие трябва да го разберете. Ако аз съм детето, което са ви откраднали.

— Знаеш, че си! — извика Сюзан.

„Джесика! Моята Джеси…“ Всичко в нея плачеше.

— Може да предполагам, но не мога да знам това. Има тестове, които трябва да направим, за да определим биологичното родство.

Сюзан въздъхна дълбоко. Почувства как кожата й пламва в горещина, сякаш всеки миг ще се разтопи и ще се стече от костите й.

— Ти искаш ли да ги направим?

— Аз трябва да знам истината. Вие също заслужавате да я научите. Ще направя всичко, на което съм способна, за да намеря отговорите. Не знам дали ще мога да ви дам повече от това. Съжалявам — сърцето на Коли започна да прескача, когато очите на Сюзан се напълниха със сълзи. — Трудно е за всички ни. Но дори аз да съм онова дете, то не е това, което съм сега.

— Ще направя тестовете — в гласа на Сюзан имаше сълзи, които накараха езика й да надебелее и заглушиха думите. — И Джей, твоят… моят бивш съпруг. Ще се свържа с него. Той също ще ги направи. Колко време ще трябва да чакаме?

— Баща ми е лекар. Той ще ускори процедурата.

— Как мога да знам, че няма да фалшифицира резултатите?

По лицето на Сюзан премина сянка на гняв.

— Мога да ви уверя в това. Ще трябва да ми се доверите или няма смисъл да предприемаме нищо. Нося ви информация — тя извади един лист хартия от чантата си и го сложи на масичката до таблата с кафето и сладкишите. — Тук е обяснено какво трябва да направите, къде да изпратите кръвните проби. Ако имате някакви въпроси относно процедурата, личният ви лекар ще ви обясни всичко.

— Не мога да мисля. Не, не мога — Сюзан се бореше със сълзите, които замъгляваха взора й. Това тук беше нейното дете. Тя трябваше да го вижда ясно. — Животът ми се промени в мига, в който се обърнах, докато ти спеше в количката си. Една минута, може би две. Но не повече. И край. Животът ми се обърна на сто и осемдесет градуса. Както и твоят. Искам да върна поне част от него обратно, да знам коя си, да споделя поне част от загубените години.

— Всичко, което мога да ви дам засега, са отговори. Как, защо и надявам се кой го е извършил. Но никой от тези отговори няма да може да поправи случилото се. Те няма да върнат времето и нещата назад, нито да ме направят отново ваша дъщеря.

„Но това не е правилно!“, помисли си отчаяно Сюзан. Да намери детето си след всички тези години, изпълнени с мъка и безнадеждност, само за да открие, че то ще й говори със студен и безразличен глас! Тук, срещу нея, седеше собствената й дъщеря и я гледаше сякаш е чужд и непознат човек.

— Ако чувстваш нещата по този начин, защо си дошла? Можеше да не ми обърнеш внимание, или да настояваш, че не си осиновена.

— Защото не съм възпитана да лъжа, нито да не обръщам внимание на чуждата болка. Онова, което се е случило, не е по ваша вина. Нито по моя, нито по вина на родителите ми. Но все пак има някой, който е виновен. Някой, който се е намесил и е променил картината и най-вероятно го е направил за пари. Така че аз искам да знам това.

— Ти си откровено груба, но честна. Често си представях нашата среща, какво ще стане, ако те видя отново, ако говоря с теб. Никоя от представите ми не съвпада със случващото се.

— Вие търсите и се надявате на завръщането ми като ваша дъщеря. Нещо, което не мога да ви дам. Връзката, която искате, не съществува. Аз не я чувствам.

Зарасналата рана в сърцето на Сюзан се отвори и прокърви.

— И какво чувстваш?

— Съжаление. Госпожо Кълън… Сюзан — поправи се Коли и й се прииска да протегне ръка към тази жена. Да преодолее задръжките си и просто да протегне ръка. — Чувствам съжаление към вас и към семейството ви. Както и към моето. И се чувствам леко разколебана. Част от мен иска никога да не бяхте ме видели на екрана, защото в минутата, когато това е станало, вие отново променихте живота ми. Сега вече и аз самата не знам накъде върви той.

— Никога не съм направила нищо, с което да те нараня.

— Бих желала да кажа същото за себе си, но се страхувам, че почти всичко, което правя, ще ви нарани.

— Може би ще ми кажеш нещо за себе си. Какво си постигнала или искаш да постигнеш. Просто… нещо.

— Днес намерих едни кости — когато Сюзан премига неразбиращо, Коли се усмихна и си взе един сладкиш. — На разкопките — обясни тя. — Смятам, че сме попаднали на селище от неолита. Покрай устието на реката, близо до планината, където племето е построило жилищата си, отглеждало е децата си, ловувало е, започнало е да се занимава със земеделие. Днес намерих доказателство, чрез което смятам да докажа теорията си. Ако се окаже голямо поселище, както аз предполагам, ще продължим разкопките няколко сезона.

— О, много добре. На Роналд Долан никак няма да му е драго.

— Вероятно. Но нямаме намерение да му угаждаме. Ние смятаме да привлечем вниманието на обществеността, на медиите и на научните среди. Долан ще трябва да се примири със загубата.

— Ако дойда някой ден на разкопките, ще ми покажеш ли какво правиш?

— Разбира се. Вие ли сте ги правили? — тя посочи наполовина изядената сладка. — Сама?

— Да. Харесват ли ти? Ще ти дам цяла кутия. Аз…

— Страхотни са! — това бе нещо като подаване на ръка. Най-доброто, което можеше да стори в момента. — Моят… колега… — Коли реши, че с тази дума ще бъде най-лесно да опише Джейк — позна името ви. „Кухнята на Сюзан“, нали? Години наред са ми любимите.

— Наистина ли? — сълзите й бяха готови отново да потекат, но тя ги преглътна. Вместо тях в очите й заблестя искрена радост. — Радвам се да го чуя. Много си мила.

— Не, не съм. Аз съм егоистична, гневлива, самоуверена, енергична и много рядко мила. Но просто се опитвам да не мисля за това.

— Не, ти беше много мила с мен, макар и част от теб сигурно… Всъщност не го осъзнавах досега. Част от теб сигурно не ме приема.

— Не знам. Все още не съм си дала сметка.

— И освен това си много внимателна по отношение на чувствата си — Коли се намръщи, а Сюзан започна да се суети със сладкишите. — Имам предвид, че не ги показваш нито даряваш лесно някого с тях. Дъглас е същият. Дори когато беше малко момче, си беше внимателен. Мислеше прекалено дълго, ако разбираш за какво говоря. И сега е такъв. Почти винаги е замислен за нещо.

Тя се засмя, взе един сладкиш и пак го остави.

— Имам толкова много да ти разказвам. Толкова много съм… Има нещо, което искам да ти дам.

— Сюзан!…

— Не, не е подарък. Наистина — тя стана, отиде до съседната масичка й взе кутията, която бе отгоре. — Това са писма. Пишех ти по едно за всеки рожден ден. Те ми помагаха да преживея.

— Все още не сме сигурни дали сте ги писала точно на мен.

— Сигурни сме — Сюзан отново седна и постави кутията в скута на Коли. — За мен ще значи много, ако ги вземеш. Не настоявам да ги прочетеш, но мисля, че ще го направиш. Ти си любопитна за света и нещата, иначе нямаше да се занимаваш с онова, което правиш. Така че сигурно ще бъдеш заинтригувана какво пише в тях.

— Добре. Вижте, аз трябва да вървя. Имам работа — започна Коли и стана.

— Има още толкова много неща, които искам… — Сюзан се изправи на крака и в същия момент Сади нададе радостен лай и скочи към вратата.

Тя се отвори и в стаята влезе Дъглас.

— Лягай долу! — извика той през смях, докато се мъчеше да удържи седемдесеткилограмовото куче, което се бе изправило на задните си крака и бе сложило предните си лапи на гърдите му. — Всеки път ли ще го правиш? Не се ли разбрахме последния път? Няма ли да покажеш малко гордост и достойнство и да…

Той млъкна насред дума, когато видя кой е в стаята. Хиляди мисли минаха през главата и сърцето му и се отразиха в очите и върху лицето му, преди то отново да стане неразгадаемо.

— Дъг — Сюзан вдигна трепереща ръка към гърлото си и успя да откопчае най-горното копче на блузата си. — Не знаех, че ще наминеш. Това е… О, господи.

— Коли — макар че в момента искаше да избяга и да се спаси от напрежението, натежало в тази стая, Коли взе кутията. — Аз съм Коли Дънбрук.

— Да, знам. Извинявам се — той погледна майка си. — Трябваше да се обадя предварително.

— Не ставай глупав, Дъг. Можеш да идваш винаги и без предупреждение.

— Тъкмо си тръгвам. Ще… ще ви се обадя — обърна се Коли към Сюзан.

— Ще те изпратя.

— Не, няма нужда.

Коли тръгна към вратата, като задържа поглед върху лицето на Дъг. И макар че сърцето й биеше като барабан, успя да запази самообладание, докато мина с твърда стъпка покрай него.

Изтича до колата си, отвори вратата и сложи кутията на седалката.

— Защо си дошла?

Тя махна мокрите кичури от очите си и се обърна. Дъглас стоеше до нея под дъжда. От него се излъчваше напрежение и то бе толкова силно, че беше почти видимо. Имаше чувството, че всеки миг дъждът ще започне да се изпарява и да съска при досега с кожата му.

— Не съм дошла да те дразня. Дори не те познавам.

— В момента майка ми е в тежко душевно състояние. Няма нужда да го утежняваш още повече, като идваш да пиеш кафе и да ядеш сладкиши с нея.

— Виж какво! Ако искам да дойда тук, за да пия кафе и да ям сладкиши, ще го направя, без да те питам, защото това е свободна страна. Но не съм дошла за това. Не искам да разстройвам майка ти. Не искам да се меся в живота й. Да не си мислиш, че ми е много приятно? Обаче всички ние се нуждаем от отговори на някои въпроси.

— Какъв е смисълът?

— Отговорите са смисълът.

— Всяка година откакто „Кухнята на Сюзан“ стана известна, все ще се появи някоя самозванка, която да твърди, че е нейната отдавна загубена дъщеря. Работата ти изисква много средства и дарения, нали?

Коли вирна брадичка, пристъпи напред, докато ботушите й почти настъпиха обувките му, и изрече право в лицето му.

— Върви на майната си!

— Няма да позволя на никой да я разстройва. Никога повече!

— И смяташ, че това те прави добър син?

— Със сигурност не ме прави твой брат.

— Слава богу, какво облекчение. Нека да ти кажа нещо, Дъг. Тя дойде при мен, а не аз при нея. Излезе от мъглата на проклетото минало и обърна живота ми с краката нагоре. Вчера оставих родителите си в незавидно състояние. Те са объркани и нещастни. Ще трябва да направя кръвни проби и да се занимавам се неща, които не са моя работа. И не съм никак щастлива от това, ясно ли ти е? Така че, махни се от пътя ми!

— Тя не означава нищо за теб.

— За това не съм виновна аз — но усещаше как я задушава вина. — Нито пък тя. Ако се тревожиш за наследството си, успокой се. Не искам парите й. А сега трябва да ти кажа, че се чувствам зле, след като трябваше да я гледам как се опитва да се държи през последните двадесет минути. Освен това има по-важни неща да върша, вместо да стоя под дъжда и да споря с теб.

Коли се обърна, влезе в роувъра и затръшна вратата.

„Ако да имаш брат, означава това — помисли си ядосано тя, — значи съм извадила голям късмет, че преживях първите двадесет и осем години от живота си без него.“

Когато се върна в мотела, гневът й бе стигнал връхната си точка.

В мига, в който отвори вратата, едновременно зазвъняха мобилният й телефон и този в стаята.

Тя извади мобилния от чантата си и отговори.

— Дънбрук, задръжте така, моля.

Сетне грабна слушалката на стайния телефон и ядосано извика:

— Дънбрук слуша!

— По-спокойно, не ми викай — чу се гласът на Лана. — Обаждам се само за да ти дам бърза информация. Но ако ще ми се караш, ще си увелича надницата.

— Извинявай. Какво си открила?

— Предпочитам да говорим лично. Можеш ли да дойдеш?

— Току-що влизам в стаята си. Малко съм изнервена.

— Тогава аз ще дойда. Чакай ме след половин час.

— Не можеш ли просто… да.

— Не. След половин час — повтори Лана и затвори.

— По дяволите! — Коли сложи слушалката върху апарата и посегна да вземе мобилния си, когато на вратата се почука. — Какво става днес! Страхотно! — ядосано извика тя, отвори вратата и видя пред себе си Джейк. — Днес всички ли са решили да ми досаждат? Нямате ли си друга работа?

Тя взе мобилния си и отговори.

— Ало? Моля?

— Просто се чудех къде си — гласът на Джейк достигна до ухото й в стерео изпълнение, както от слушалката, така и зад гърба й. Тя се обърна и го видя, облегнат на вратата да говори по собствения си мобилен телефон, а дъждът се изливаше зад гърба му. — Бях в ресторанта и чух новини. Ти не отговаряше на телефона в стаята си, затова те потърсих на мобилния.

— Защо, по дяволите, продължаваш да ми говориш по телефона, когато стоиш пред мен?

— А ти?

Тя отправи един изпълнен със страдание поглед към тавана и хвърли телефона си на леглото.

— Какви новини?

Той пристъпи, влезе и затвори вратата. Но когато тръгна към нея, Коли вдигна отривисто ръка. Познаваше блясъка в очите му.

— Да не си посмял!

— Цялата си мокра. Знаеш, че полудявам, когато си мокра.

— Ще полудееш наистина, след като те цапардосам ей с онази лампа. Стой далеч от мен, Грейстоун! Нямам настроение за игрички.

— Изглеждаш така, сякаш точно това ти се прави — една хубава любовна игра.

— Това е някакъв глупав евфемизъм. И защо мъжете винаги смятат, че причината една жена да е в лошо настроение, е, защото иска да прави секс?

— А какво друго? Надеждата умира последна — мелодраматично изрече той и беше доволен да види как в очите й проблесна смях, макар и за кратко.

— Ти какво друго искаш, освен секс?

— Всичко друго е на втори план. Но… — той спря, седна на леглото и кръстоса крака. — Току-що се потопих в басейна на местните клюки. Сервитьорката Фрида ми каза, че Долан вече е научил за днешната ни находка. Изхвърчал със скорост на балистична ракета — определението е на племенника й, който работел за Долан и бил там, когато се разиграла случката.

Беше интересно да чуе за друга драма, различна от нейната собствена, но тя сви безразлично рамене.

— Е, и какво?

— Заканвал се да ни даде под съд. Твърдял, че сме нагласили нещата — че сме се съюзили с екозащитниците и цялата работа била измислена, за да провалим строителството му. Да ти се намира някоя бира?

— Не ми се намира. Може да се заканва колкото си ще. Костите са там. Факт!

— Из градчето е тръгнал и друг слух.

— Ти си просто неизчерпаем източник на слухове. Е, и?

— Хората говорят, че мястото било прокълнато. Нали знаеш, стари гробове, поругани от откачени учени.

Този път, вече доста развеселена, Коли взе запалка и поднесе пламъка й към свещта.

— Тук май силно са се впечатлили от филма „Мумията“.

— Май. Само че в друг вариант. Ние сме били освободили древни сили и енергия, които не познаваме, и тъй нататък. Дрън-дрън! — той я проследи с поглед. Тя отиде в банята и взе хавлиена кърпа, с която започна да суши косата си, като не спираше да върви из стаята. — Това, според Фрида, има някакво основание. Знаеш, че хората обичат подобни глупости и си падат по мистиката.

— Значи да обобщим — имаме прокълнато място, разярен строител и трябва да извикаме комисия от Дружеството на коренните жители, които да се запознаят с работата ни и да дадат компетентното си мнение.

Коли извади суха риза от чекмеджето и за негово разочарование отиде отново в банята, за да свали мократа и да се преоблече.

— Все още сме много малко хора, а утре мястото ще бъде като блато, благодарение на проклетия дъжд.

Той наклони глава, за да види дали няма да зърне част от нея, отразена в огледалото. Всеки има право на някои малки удоволствия.

— Едното компенсира другото.

Тя се върна, извади бутилка вода и продължи да крачи из стаята.

Никой не можеше да обвини Коли Дънбрук, че е спокойна жена, помисли си Джейк.

— С една дума — супер! — реши тя и се усмихна. — Обичам я тази работа, ей богу!

— Къде беше?

Усмивката моментално изчезна.

— Не е твоя работа. Личният ми живот е неприкосновен.

Той погледна голямата кутия за обувки, която стоеше до леглото и я сравни със собствените си обувки.

— Купила си ми ботуши?

— Не съм ходила да пазарувам — тя грабна кутията, помисли малко и я сложи върху скрина. — Това са писма. Сюзан Кълън ги е писала на дъщеря си всяка година за рождения й ден. Господи, Джейк! Ако можеше да видиш лицето й, когато отидох да я видя и да говоря с нея. Цялата тази жажда, надежда, очакване… Не знаех какво да правя.

— Трябваше да ме вземеш с теб.

Тя поклати глава.

— Беше достатъчно трудно и без да добавяме още някой към бъркотията, за да бъде пълна. Което се случи точно преди да си тръгна. Синът й влезе и не беше никак очарован от срещата ни. Нападна ме, сякаш сама съм излязла от проклетата количка преди толкова години и съм объркала живота му. Стояхме под дъжда и се джафкахме като две подивели псета. Той ме обвини, че съм преследвала парите на майка му.

— Колко време ще бъде хоспитализиран след срещата си с теб?

Забележката я развесели и я накара да се чувства малко по-добре. Тя вдигна глава, а очите й срещнаха неговите в огледалото.

— Ти имаш родители, нали? Бил ли си се заради тях като куче за кокал?

— Ние непрекъснато се бием за нещо — отговори той. — Обяснението е в същността на човешките взаимоотношения. Съперничество, конкуренция, дребнави обвинения. Но племенният закон повелява общността да се обединява срещу външните. Може да изритам брат си по задника, но ако някой друг се опита да направи същото, ще го изритам два пъти по-силно. А ако пък нещо се случи с моята малка сестричка, сигурно ще откача.

— Аз съм била неговата малка сестричка в продължение само на три месеца. Нима е връзка?

— Да, връзка е, вътрешна, Кол. Инстинктивна. Кръвна връзка. Кръвта вода не става. Освен това той е бил момче, по-големият и много вероятно е да си е втълпил, че да се грижи за теб, е било негово задължение — Джейк отиде до нея и си наля вода. — Може би е усещал това инстинктивно, може да му е харесвало, а може би не, но вербализацията на тази теза от останалите роднини е потвърдила инстинктите му. Ти си била беззащитна, малка и слаба и той е трябвало да те защити — Джейк направи пауза, отпи от водата, сетне върна бутилката. — Той обаче се е провалил. Сега е мъж и като единствен син е прехвърлил тези свои задължения към майка си. Ти си едновременно външният човек и загубеният член на семейството. Той е в изключително затруднено положение.

— Звучи така, сякаш си на негова страна и го защитаваш.

— Не, просто излагам своята теория. Сега, ако дойдеш при мен, паднеш на колене и ме помолиш да го набия заради теб, може и да си помисля.

В този момеят на вратата се почука и Коли насочи пръста си към него.

— Махай се!

Но когато отиде да отвори, Джейк сплете ръце зад главата си и се излегна удобно на леглото.