Били Грийн
Любовна война (10)

Десета глава

Сара гледаше мъжа пред вратата си, сякаш беше предвестник на някаква вражеска армия. Знаеше, че той очаква отговора й, но не бе в състояние да проговори. Държеше се здраво за вратата, преглъщаше с мъка, а мислите й лудо препускаха.

— Моля ви, госпожо! — каза той и вдигна трепереща ръка към лицето си. — Виждали ли сте я?

За част от секундата, която й се стори безкрайна, Сара помисли да отрече, че бебето е при нея. Но преди да успее да каже каквото и да било, преди да осъзнае напълно какво става, Чарли изникна до нея с Труди на ръце.

— Това ли търсите? — попита той нежно, с изпълнен със съчувствие глас.

Когато мъжът залитна, протягайки ръце към дъщеря си, и влезе в къщата, Сара затвори вратата пред студената слънчева светлина, облегна се и мълчаливо впери поглед в тях.

В очите на мъжа блестяха сълзи, докато притискаше детето до гърдите си и обсипваше личицето му е целувки.

— Тя е… Тя е… жива и здрава! — прошепна той пресипнало. — Слава богу, тя е жива и здрава.

— Защо не влезете вътре да седнете? — предложи Чарли и поведе младия баща към един стол до камината. — Изглеждате изтощен.

Мъжът седна, все още притискайки силно дъщеря си.

— Два дни не съм мигнал — каза той и вдигна очи към Чарли. — Вие бяхте последната ми надежда. Аз…

Задави се от вълнение и Чарли отмести очи, за да му даде възможност да се успокои. Сара се отлепи от вратата и вдървено отиде при мъжете. Като стискаше здраво страничните облегалки на стола, тя бавно седна срещу бащата на Труди. Движенията й бяха тромави, сякаш изведнъж се бе състарила. Взираше се невиждащо пред себе си, докато мъжът продължи тихо:

— Толкова се молех и се чувствах толкова дяволски безпомощен. Молех се дано да е оставила Доон тук.

— Оставила? — проговори най-после Сара, опитвайки се да приеме факта, че името на Труди е Доон.

— Жена ми — отвърна той.

Чарли седна по турски върху спалния чувал.

— Какво ви накара да мислите, че жена ви ще я донесе тук?

— Признавам, че това беше случайно попадение — отвърна мъжът. — Но бяхте последната ми надежда. Ърма толкова много е говорила за вас двамата на Мерилин…

— Мерилин! — прошепна Сара. Всичко взе да й се изяснява.

— Това е жена ми — отвърна той. — Тя е племенница на Ърма. Напоследък не се чувства добре.

Сара прокара ръка през косата си.

— Племенницата на Ърма? Да, да, Ърма ми каза, че била болна. Значи вие сте Хармън?

Той кимна.

— Все още не разбирам какво общо има това с факта, че е оставила Тру… — Тя млъкна и се закашля. — Не разбирам какво общо има това с факта, че Мерилин е оставила детето пред вратата ми.

— Тя не е знаела какво прави — отвърна той и облегна глава назад.

— Не сте длъжен да ни обяснявате — намеси се Чарли. — Достатъчно сте изстрадали.

Мъжът поклати глава.

— Не, имате право да знаете. Два дни сте се грижили за чуждо дете. — Той се усмихна леко. — Най-дългите два дни в живота ми!

Чарли погледна бебето.

— Нямахме нищо против. Всъщност беше ни забавно, нали, Сара?

Тя хапеше устни. Като усети, че и двамата я гледат с очакване, бързо кимна.

— Както каза Чарли, нямахме нищо против.

— Но аз искам да знаете, че това никога не се е случвало преди… и няма да се случи. Понякога… понякога, като вдигне висока температура, на Мерилин й се привиждат и причуват разни неща — гласът му беше пресипнал, сякаш разговорът за болестта на жена му му причиняваше болка. — Тя наистина си е мислела, че Доон е в опасност. Мислела е, че трябва да я отведе някъде… някъде далеч от къщи, за да е в безопасност. — Той поклати глава. — Знам, че звучи налудничаво, но не го е направила нарочно. Просто не е била на себе си.

Хармън млъкна и докосна лицето на дъщеря си, сякаш да се увери, че наистина я държи в ръцете си.

— Мерилин наистина е вярвала, че прави най-доброто за Доон. Все още е много болна и направо луда от притеснение, но ясно си спомня, че се изплашила до смърт, а също така, че е излязла от къщи с бебето. След това всичко й се губи. Открих я на около километър от дома точно преди да започне виелицата. Беше в колата, но колата бе спряла до бордюра. Мерилин беше в делириум. — Пръстите му леко стиснаха главицата на детето. — Когато открих, че Доон не е в колата с нея, това беше най-черният миг в живота ми.

Той затвори очи, а тонът му стана почти равен от изтощение.

— Ърма и аз заведохме Мерилин в болницата тази сутрин, веднага щом снегорините разчистиха пътищата. Тя не искаше да отива там… Молеше ни да не отива. Не спря да плаче, откакто се събуди… след като я открих в колата сама. — Хармън отвори очи и се опита да се овладее. — Сега Ърма е с нея, а от болницата са извикали някакъв специалист от Хюстън, който бил гениален в диагностиката.

— Тя се ще оправи — каза тихо Чарли. — Трябва да се успокоите, защото Доон има нужда от вас.

Хармън се усмихна нервно.

— Да, Доон има нужда от мен. И аз благодаря на небето, че е така. А също и на вас двамата, че сте се погрижили добре за нея. Не можете да си представите какви ужасни картини ми минаха през ума през последните два дни.

— Мисля, че мога — усмихна се Чарли тъжно.

Когато Хармън се надигна да си ходи, Чарли се изправи и му протегна ръка.

— Ако има още нещо, с което можем да ви бъдем полезни, ще се радваме да го направим.

„Ще се радваме да го направим“ — помисли си Сара мрачно, докато Чарли помагаше на бащата да увият отново бебето в одеялото. Чувстваше се толкова напрегната, че беше на ръба да се разкрещи от отчаяние и да обвини младата двойка, че са проявили небрежност, че заслужават да загубят детето си. Но не го направи. Нямаше да бъде вярно. Толкова много преживени страдания се четяха на лицето на мъжа, такова огромно беше облекчението му, че най-после е открил дъщеря си. Не би могла да отнеме щастието му.

Последва двамата мъже до изхода и дори успя да се усмихне, когато Хармън я погледна.

— Знам, че казахте, че ви е било забавно — каза Хармън, когато Чарли му отвори вратата. — Но все пак искам да ви кажа колко високо ценя това, което сте направили. Веднага ще я заведа в болницата, за да я види Мерилин. Жена ми няма да може да се успокои, преди да разбере, че Доон е в безопасност.

— Кажете й, че я подкрепяме — каза Сара, като събра сили да бъде любезна. — И кажете на Ърма, че може да си вземе толкова дълга отпуска, колкото й е нужна.

Той си отиде. Сара се взираше към алеята дълго след като колата му беше вече изчезнала. Затвори вратата едва когато почувства хапещия студ.

— Е — каза тя весело, — какъв щастлив край! Сега може би всичко ще се върне по местата си.

— Сара — каза Чарли тихо.

Не можеше да понесе съжалението в гласа му.

— Предполагам, че и токът не след дълго ще дойде — каза бързо тя. — А също и телефонът. — Изсмя се. — Какво, за бога, са правели хората, преди да се изобрети телефонът?

— Сара! — Той я сграбчи за раменете и нежно я разтърси. — Сара… за твое добро е, не разбираш ли!

Тя не отговори. Не можеше. Може и да беше за нейно добро, но точно в този момент не можеше да го оцени. Сякаш бяха отрязали част от нея.

Отскубна се от ръцете му и отиде до камината. Седна върху спалния чувал и впери празен поглед в гаснещите пламъци. Чу как Чарли излиза от стаята, но сякаш не можа да го асимилира напълно.

Това беше лудост, каза си тя. Бебето беше при нея толкова за кратко. Защо ще се разстройва така? Беше крайно нереално да мисли, че ще може да го задържи. Но нереално или не, в един момент на лудост тя бе повярвала, че това е възможно.

Затвори очи, опитвайки се да се пребори с вцепенението, което сковаваше ума й. Трябваше да се досети, че няма да излезе нищо от цялата работа. Какво знаеше тя за гледането на бебета? Това щеше да обърне с краката нагоре живота й. Но точно сега логиката не й помагаше. Проклинаше се, че е допуснала да се увлече, защото сега си плащаше за увлечението.

Беше минало повече от час, когато Чарли се върна в стаята, седна на пода до нея и взе едната й ръка.

— Е, добре. Имаше достатъчно време за размисъл. Хайде сега да поговорим.

Тя се усмихна.

— Какво толкова има да приказваме?

— Много неща — отвърна твърдо той. — Най-напред ми кажи защо това бебе беше толкова важно за теб. Та то не стоя при нас дори 48 часа! Защо ти повлия толкова силно?

Тя го погледна бегло.

— Не ми излизай с тоя номер — отбеляза глухо. — Много добре знаеш, че ти я хареса.

— Разбира се. И защо не? Аз си падам по всяко срещнато дете. Но ти… — той целуна дланта й — … ти винаги си казвала, че не искаш деца. Всъщност определено смятах, че изобщо не ги харесваш.

Тя сведе поглед към ръката си, която той държеше.

— О, харесвам ги. Просто не мислех, че… Сигурна бях, че такова нещо не е за мен.

— Най-после стигнахме донякъде — в гласа му се долавяше задоволство. — Защо си мислеше, че не си способна да създадеш семейство?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Защото кариерата ми е твърде важна за мен.

— Чакай малко! — Гледаше я объркано. — Каква е връзката между децата и кариерата ти?

— Ох, Чарли, не разбираш ли? — Обзе я старото чувство за непълноценност. — Не, разбира се, че не разбираш. Как би могъл? За теб всичко е толкова лесно.

— Сара — каза той нежно. — Опитвам се да те разбера. Виждам, че това… това те тормози, но не мога да го проумея.

Тя поклати глава. Никога преди не й се беше налагало да облича с думи страховете си. В съзнанието й те бяха толкова объркани, че дори самата тя не ги проумяваше напълно. Как тогава би могла да очаква, че Чарли ще ги разбере?

— Добре — рече той. — Хайде да разгледаме нещата едно по едно. Каза, че за мен всичко било толкова лесно. Какво имаше предвид? Да не би нещо, свързано с бизнеса, да те тревожи?

— Нещо ли? — Тя се изсмя безсилно. — Всичко! Две години се изпотрепвах от работа, за да не изостана от теб. Ако не беше ти да ме подтикваш постоянно и да ме насърчаваш, моята част от бизнеса отдавна да е отишла по дяволите.

Той я гледаше с широко отворени очи, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не го вярвам. Това не си ти, Сара. Ти си най-увереният човек, когото познавам. Откъде ти хрумна такова нещо?

— Уверена? — Тя се отдръпна от него и се изправи. — Господи, та това е смешно! — Започна да се разхожда напред-назад. — Всеки божи ден треперя от страх. Ужасявам се, че това ще е последният ми работен ден, преди да се проваля напълно. — Тя стисна юмруци. — Всички си мислят, че съм бизнес дамата на годината. Нали помниш, че ми дадоха такава награда миналата година? Чудя се какво щяха да си помислят за мен, ако бяха разбрали, че съм една измамница. Цялата работа е огромен балон. Аз се преструвах, Чарли! През цялото това време се преструвах.

Той се изправи бавно, като я гледаше невярващо.

— Ето защо не беше съгласна да влагаме капитали на различни места — каза той предпазливо. — Защото си мислила, че ще загубим всичко. — Прокара длан през косата си. — Не разбирам, Сара, откъде са ти дошли всички тези идеи? Как е започнало всичко? Не може да е заради родителите ти. Винаги си ми казвала, че са те смятали за умна.

— „Смятали“ е условно казано — отвърна тя нервно и прехапа устни, за да не издаде треперенето им. — Нищо, което правех, не беше достатъчно добро според тях. Когато носех вкъщи бележника си, те никога не виждаха шестиците. Вторачваха се в петиците, клатеха глава и казваха: „Можеш много повече от това, Сара. Сигурно не се стараеш достатъчно“. — Тя се обърна с лице към него. — Но аз се стараех, Чарли. Учех повече и по-упорито от всичките си съученици. Просто толкова ми бяха възможностите. Но родителите ми не искаха и да чуят, когато се опитвах да им кажа, че полагам всички усилия. — Поклати глава, за да отпъди спомена, после се отпусна в един стол. — Но това няма значение. Не съм таила лоши чувства към родителите си през всичките тези години. Знам, че ме обичат и винаги са ми желали само доброто, просто се опитвам да те накарам да разбереш, че се повтаря същата история. Постоянно трябва да се преструвам, че съм по-добра, отколкото съм в действителност.

Той си пое дълбоко дъх и се приближи към нея.

— Грешиш, Сара, но не знам как да те убедя в това. На първо място, имаш съвсем погрешна представа за успеха си в бизнеса. Наблюдавал съм те как се бориш двойно по-упорито, отколкото е необходимо. Когато вече имаш всички данни за една сделка, продължаваш да търсиш още. Знаеш всичко необходимо за недвижимите имоти, но постоянно опресняваш знанията си, постоянно събираш ненужни факти и цифри.

Той коленичи до нея. Гласът му беше напрегнат:

— Винаги съм те смятал за перфекционистка. Но не е точно така, нали? Ти полагаш десетократно повече усилия в работата си, защото си мислиш, че така ще избегнеш провала.

— Но това беше необходимо. — Пръстите се забиха в дланите й. — Знам какво значи провал, Чарли. Всъщност може да се каже, че съм стара приятелка с него. Като се обърна назад, мога да изброя цял поменик от провали, от които да ти настръхнат косите.

— Всеки си има своите провали — отвърна той нетърпеливо. — Всеки. Но поне веднъж замисляла ли си се за успехите си? Защото ти имаш успехи, Сара. По дяволите, само откакто те познавам, си постигнала толкова неща. И съм сигурен, че преди това си имала още повече успехи.

Тя безпомощно поклати глава.

— Просто се инатиш — каза ядосано той. — Чуй ме! Напълно грешиш относно заслугите ми за успеха на бизнеса ни. Би се справила точно толкова добре и без мен. Не мисля, че го съзнаваш, но ако аз не съществувах, то ти би си измислила някой друг виновник за успехите си. Всичко друго, освен истинската причина за тях, а именно, че си адски интелигентна жена. Постигнала си сегашното си положение само благодарение на собствените си усилия, Сара. И когато казваш, че си мамила всички, не си права. Не само че не си права, но си и страшно несправедлива спрямо мен и много други интелигентни хора.

Слушаше думите му, дори смътно схващаше смисъла им. Но всичко й се струваше прекалено неочаквано. Не можеш за няколко минути да се откажеш от убеждения и чувства, в които си бил сигурен цял живот. Внезапно почувства, че Чарли поразен се отдръпва от стола й.

— Чакай малко — прошепна дрезгаво той. — Какъв глупак съм бил! Колкото и налудничаво да звучи за всички нормални хора, в това била цялата работа!

Тя го гледаше изненадано. Изглеждаше ядосан, дори по-ядосан, отколкото беше в онази нощ, в която я завари с Тед.

— Ето защо не искаш брак и семейство — каза той. — Просто защото си мислиш, че всичките ти успехи се дължат на някакъв идиотски късмет!

— Не говори така! — Тя се изправи непохватно. — Не разбираш. Изградил си си някаква идеализирана представа за мен и аз се стараех да я достигна. Но брак, деца… Не разбираш ли? Би било провал, който не бих могла да преживея.

— Адски си права, не разбирам — отвърна той рязко. — Казах ти веднъж, че в жилите ми не тече кръв на мъченик. Можеш да отблъснеш всичко, което има някакво значение за теб. И само защото прекалено много те е страх да рискуваш!

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Какво отблъсквам?

Той отметна глава. Очите му бяха затворени, ноздрите му трепереха, сякаш го бе ударила.

— Наистина ли не знаеш? — гласът му беше груб и напрегнат. — Аз съм си добрият стар Чарли… само за шеги, така ли? И ако само намекна, че мога да бъда сериозен, че може би изпитвам нещо сериозно към теб, ти побягваш презглава по-далеч от мен. — Отвори очи и се втренчи в нея. — Ето защо се вкопчи в Олстън. Знаеше, че с него не можеш да се провалиш, защото той не очакваше нищо от теб. — Чарли се засмя, но смехът му не беше весел. — Господи, не бих могъл да спечеля тази битка! Толкова си блъсках ума да проумея как да стигна до теб, без дори да подозирам, че съм загубил още преди да започна! Вечното „Кога ще пораснеш, Чарли?“, „Бъди сериозен, Чарли!“. Но направо изпадаше в ужас, когато ме видеше сериозен. Не би могла да приемеш тази страна от мен, която искаше да се наслаждава на живота, но отказваше да приемеш и другата ми страна.

Той се поизправи, като я гледаше право в очите с нарастваща болка. Забеляза, че в погледа му няма никакво вълнение.

— Мислиш се за неудачница? — каза той тихо. — Е, добре, права си да си го мислиш. Искаш бебе без предизвикателството на брака и любовник без оковите на любовта.

Той й обърна гръб и тръгна към вратата. Вече хванал дръжката, се спря, но не се обърна да я погледне.

— Забрави за мен, Сара! Не участвам в такава игра. Забрави за съдружието. Забрави за приятелството ни. Забрави всичко!

Тя нерешително направи крачка към него. Не така трябваше да се развият нещата. Той я беше разбрал напълно погрешно.

— Не говориш сериозно — прошепна тя. — Не би могъл да си отидеш просто ей така.

Той леко кимна и тя отчаяно затърси думата, която можеше да го задържи.

— Само гледай — каза дрезгаво Чарли и си тръгна.

Сара стоеше като вкаменена и слушаше как колата му форсира в снега. После усети сълзи по лицето си. Довлече се до един стол, но вместо да седне в него, рухна върху скупчения спален чувал, притисна една възглавница до гърдите си и се залюля напред-назад.

Беше усетила празнота, когато бебето си бе отишло, но онази болка беше нищо в сравнение с това, което изпитваше сега. Няма го вече Чарли, повтаряше си тя пак и пак, докато сълзите не спираха да се стичат безмълвно по лицето й. О, боже, как ще живее вече без Чарли?

Беше изминала по-голяма част от деня, когато Сара успя да се съвземе и да започне да мисли по-спокойно. Прокара през ума си всичко, което си бяха казали с Чарли: всяка дума, всеки нюанс, опитвайки се да си изясни нещата.

Той не беше прав, каза си тя. Нямаше как да е прав. Не можеше да се е борила толкова години е привидения, които сама си бе измислила. Не беше възможно да е вярно.

Беше казал, че бе постигнала много успехи. Знаеше, че е прав, но за всички успехи си имаше обяснение. Никога не би влязла в престижния колеж, в който бе учила, ако баща й нямаше приятел в настоятелството. Ами наградата, която бе получила предната година? Бяха просто празни почести. Бяха я избрали само защото беше неин ред. Всички останали бизнес дами на Билингз вече бяха удостоявани с наградата. Просто имаха нужда от ново лице.

Ами всичките й сделки? Бе работила толкова дълго и упорито върху тях, двойно по-упорито от всеки друг агент по недвижимите имоти. Как би могла да счита тези сделки за успехи, когато бе вложила невероятна енергия за неща, които другите постигаха толкова лесно.

Отношенията с родителите й бяха може би най-големият й провал. Те не й бяха проговорили, откакто бе предпочела недвижимите имоти пред юридическата диплома. Мислеха, че прахосва на вятъра способностите си. Не можеха да разберат, че…

Внезапно се замисли. Откъде знаеше, че не могат да я разберат? Дали въобще някога се бе опитала да им обясни какво изпитва? Дали беше възможно вината за тяхното неразбиране да е изцяло нейна? Тази мисъл беше прекалено разтърсваща, за да я приеме веднага. Затвори очи, като се опитваше да се успокои и да допусне в мислите си тази нова възможност. Винаги бе съжалявала, че не може да бъде откровена с родителите си за недостатъците си, но кой бе казал, че това не е възможно? Защо никога не бе седнала с тях да им каже: „Вижте, ето така усещам нещата“. Какво биха казали, ако им признаеше, че цял живот е мислила, че не е успяла да спечели любовта им?

Добре, призна наум Сара, може би Чарли е прав за някои от нещата, но това не значи, че е прав за всичко.

Докато седеше, сгушена на пода, нещо започна да я гризе отвътре, нещо, което Чарли беше казал. Той беше казал, че тя е несправедлива по отношение на много интелигентни хора, като смята, че ги е мамила.

Внезапно се поизправи. Приятелят на баща й в настоятелството! Сара го познаваше добре, семействата им бяха приятелски. Беше един почтен и интелигентен човек. Дали наистина бе направил нещо нередно, за да я приемат в колежа?

След като вече идеята беше формулирана, Сара остана поразена от това, което бе правила толкова време. Беше подценявала качествата и интелигентността на много хора в миналото си. Защо го разбираше толкова ясно едва сега?

Заради Чарли.

Отговорът изникна неочаквано и й напомни за проблема, който старателно бе избягвала, след като той си бе отишъл. Чарли беше прав за всичко, осъзна тя и очите й отново се напълниха със сълзи. Бе се държала точно като хленчеща глупачка, каквато си и беше. Беше толкова обладана от собствените си недостатъци, че те бяха погълнали живота й. Защо никога не бе поглеждала страховете си очи в очи? Сега изпитваше срам при мисълта колко отчаяно се е опитвала да се скрие от себе си. Не можеше да вини Чарли, че си бе отишъл. Тя не го заслужаваше.

Сълзите й пресъхнаха внезапно, очите й се разшириха, като си даде сметка какво става с нея в момента. Всъщност тя се отдаваше на поредното си поражение. Но това не беше просто поредното поражение. Беше поражението, което щеше да я погуби.

— Не, не и този път! — каза тя на глас и решително стисна устни.

Не би си позволила да падне в същия капан. Просто не трябваше да се предава без бой, както бе правила досега. Прекалено много държеше на Чарли, за да го направи. Чарли беше животът й. Ако сега му позволеше да си отиде, то бъдещето й щеше да е една безкрайна празнота.

Цяла нощ стоя пред огъня, размишлявайки, планирайки какво да направи. Увереността не идваше по поръчка. Страхът от провал твърде дълго беше част от нея. Трябваше да мине много време, преди да се отърве от привиденията, които бяха управлявали живота й в миналото.

Все още изпитваше панически страх при мисълта какво можеше да се случи, когато се изправи пак пред Чарли. Но този път страхът й беше по-различен. Тя си го признаваше, приемаше го и продължаваше. Може би винаги щеше да изпитва страх, но никога нямаше да предпочете страха си пред Чарли.

На другата сутрин, когато токът дойде, Сара включи парното отопление и бойлера. Докато се къпеше и обличаше, се движеше като човек, който има някаква определена цел. Някак щеше да накара Чарли да я изслуша. Ако имаше начин да поправи стореното, щеше веднага да се възползва от него.

Ърма се обади около девет часа да присъедини благодарностите си към тези на Хармън за това, че са се грижили за Доон. Гласът на възрастната жена звучеше уморено, но успокоено, когато съобщи на Сара, че специалистът от Хюстън е поставил точна диагноза на Мерилин. Вирусното заболяване имаше някакво непроизносимо име, но беше лечимо.

Сара се радваше заради Ърма и заради Доон, но имаше да изпълнява една спешна задача и всичко останало отстъпваше пред разрешаването на проблемите й с Чарли.

Още щом затвори телефона, тя грабна чантичката си и излезе от къщи. Трябваше да купи подарък, много важен подарък и после да потърси Чарли.

Два часа по-късно по дългия път към къщи тя постоянно поглеждаше към пакета на седалката до себе си с пълното съзнание, че той не би могъл да оправи нещата, но с отчаяната надежда да й осигури встъплението, от което се нуждаеше.

Когато зави по алеята пред къщата, видя колата на Чарли, паркирана пред задния вход. Сърцето й подскочи.

„Моля те, господи — помоли се тя наум, — моля те, накарай го да ме разбере!“ Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои, преди да слезе от колата.

Вече в къщата, спря пред вратата на офиса на Чарли. Той седеше на бюрото си, хванал главата си с ръце, като че също бе прекарал безсънна нощ. После, сякаш усещайки присъствието й, вдигна глава и я погледна.

Дали наистина в очите му се четеше толкова болка, зачуди се тя, или само си въобразяваше? Устните й потрепнаха в нерешителна усмивка.

— Здрасти — каза тя тихо.

Той не отговори и тя влезе в офиса му.

— Нося ти… Нося ти подарък. — Подаде му опакованата кутия.

Той задържа погледа си върху нея, после погледна кутията в ръцете й. Без да продума, я отвори.

Сара затаи дъх, докато той изваждаше дългия бял копринен шал от кутията. С наведена глава попита:

— Какво значи това, Сара? Дали означава, че искаш да ти бъда Чарли Смешника?

Тя преглътна едно ридание.

— Означава, че искам да ми бъдеш Чарли Всезначещия! Значещият всичко за мен. Поне дотолкова, колкото нещо може да значи всичко за мен… И смешната ти страна и сериозната ти страна. Приятел, съдружник… любим.

Пръстите му силно стиснаха бялата коприна, той притисна шала до лицето си със затворени очи и попита:

— Означава ли това, че вече не се страхуваш?

— Умирам от страх, Чарли — отвърна с треперещ глас. — Но дори страхът какво ще стане между нас е нищо пред ужаса да бъда без теб.

Той се изправи и бавно тръгна към нея.

— Дали си достатъчно ужасена да направиш следващата стъпка?

Тя нервно навлажни устни. Не разбираше какво има предвид, но точно сега не трябваше да се проваля.

— Следващата стъпка? — попита дрезгаво тя.

— „Приятел, съдружник, любим“ — да, всичко това. Но какво ще кажеш за „съпруг“, Сара?

Тя пребледня.

— Искаш да ти… Искаш да се оженим? Не би могъл наистина да искаш това, Чарли! — Тя рязко поклати глава. — Ти си тръгна от мен. Щеше да ме напуснеш завинаги… Нали?

— Почти съм изкушен да излъжа. — Тонът му беше самоироничен. — Но не мога. Истината е, че щях да се върна. Две години се борих за теб и предполагам, че бих се борил още четирийсет, че и повече, ако се наложеше. — Усмихна се с дяволската си крива усмивка. — Боя се, че обичта ми към теб е навик, от който не мога да се откажа лесно.

Сара усети, че внезапно й се зави свят. Стисна силно очи.

— Ти ме обичаш?

Най-после той бе до нея и тя се отпусна в прегръдките му.

— Дали те обичам? — повтори дрезгаво Чарли в косите й. — Почти полудях от обич към теб. Мисля, че те обикнах още в мига, когато те зърнах за пръв път. — Притискаше я толкова силно, че чак я болеше. Но тази болка беше чудодейна и желана. — Толкова пъти исках да ти го кажа, Сара. Просто не знаеш колко пъти. Но като си представех реакцията ти, винаги се отказвах. Мислех си, че ще се пръснеш от смях.

— Никога! — каза тя и го притисна трескаво. — Никога не бих ти се присмяла. Обичам те прекалено много, за да го направя.

Той рязко си пое дъх. После взе лицето й в ръце и го отдалечи нежно от рамото си, за да я погледне в очите. Не говореше, не я питаше нищо. Просто искаше да прочете отговорите по лицето й и когато най-после ги намери, в сините му очи проблеснаха сълзи.

Слънцето се спускаше на запад, когато Чарли, легнал до нея, се подпря на лакът, за да я погледне.

— Това не е сън, нали? — в гласа му звучеше онова дълбоко задоволство, което изпитваше и самата Сара.

Тя докосна лицето му.

— Все още мога да оплескам всичко, Чарли. Мога да го оплескам непоправимо.

Той целуна ръката й.

— Мълчи! — сряза я лениво. — Можем да правим каквото си поискаме. Така че ако нещо се оплеска, то ще е благодарение и на двамата. Но няма да стане. Ние няма да го допуснем. — Намръщи се. — Не искам да си мислиш, че не разбирах какво ставаше с теб, Сара. И виня себе си за някои неща. Трябваше да се досетя. Трябваше да ти помогна. И двамата крием в себе си неща, които ни разяждат отвътре. По-късно ще ти разкажа за някои от моите страхове. Отсега нататък ще споделяш с мен всичките си опасения. Вече никога няма да се налага сама да се бориш с тях.

Тя затвори очи и усети прилив на истинско щастие. Знаеше, че от нея зависи да промени възгледите си, но щом Чарли беше тук, нямаше невъзможни неща.

— Звучи чудесно… Ти си чудесен!

— Винаги съм го знаел — каза той с усмивка, пред която слънцето бледнееше. — Но ми трябваше толкова време да те накарам да видиш нещата по мой начин.

Тя се разсмя, притегли главата му и го целуна. След малко сведе очи и като си играеше с космите на гърдите му, каза:

— Още само едно нещо, Чарли.

— Хъм?

— Ако си ме обичал през цялото време, за какво бяха всички тези жени?

Той повдигна вежди с горделиво недоумение.

— Окей! — примири се тя намръщено. — Знам защо са ти били.

Той плъзна ръце по гърба й и я притегли към себе си.

— Не, не знаеш. Всичките тези жени бяха отчаян опит да те изтрия от мислите и сърцето си. Но те не помогнаха. Дори се опитвах да се влюбя няколко пъти, особено след като ти тръгна с Олстън. Но не успях. Виждаш ли… — Той нежно сложи ръка на лицето й. — Нито една от тях не беше Сара, моята Лав. Страхувам се, че винаги си била в сърцето ми, малката. И никоя друга не може да те замени.

Очите му блестяха от вълнение, което тя безпогрешно определи като любов.

— Това е само началото, Сара — каза Чарли, а въодушевлението му се предаде и на нея, подпалвайки кръвта й. — Ние сме по пътя си към вечността!