Били Грийн
Любовна война (5)

Пета глава

Сара остави листа, който държеше пред себе си, защото усети, че пак се взира през прозореца. Какво, за бога, й ставаше напоследък? Леко се намръщи. Никога не бе изпитвала пролетна умора, дори през пролетта. Да усеща пролетна умора сега, през есента, беше нелепо.

Но, разбира се, тя не мислеше за сезона, мислеше за Чарли. Беше изминала цяла седмица от уикенда на хижата. Дълга и странна седмица. Седмица, през която се чувстваше на предела на нервите си.

Все още преговаряха за покупката на хижата, но не това я тревожеше. Всъщност — не и самият Чарли. Тревожеше се от себе си. Нещо се бе променило между тях и колкото и да искаше да обвини Чарли, не можеше. Знаеше, че промяната се дължи единствено на нея. Сега помежду им имаше някакво ясно разбирателство, което бе липсвало преди.

Все пак „разбирателство“ не беше съвсем точна дума, помисли си тя и прокара пръсти през косата си. Беше нещо далеч по-осезателно и колкото и налудничаво да звучеше — по-неуловимо.

Ако Чарли се бе опитал да я накара да започнат връзка, тя би се справила веднага със ситуацията и би приключила с въпроса веднъж завинаги. Но той не се опита да направи нищо. Чарли играеше някаква игра на изчакване, която я подлудяваше. Онова усещане постоянно витаеше помежду им, готово да изплува на повърхността, когато най-малко го очаква и най-малко го желае.

— Мисля, че скоро ще го изтощя напълно.

Сара се завъртя със стола си, щом Чарли влезе в офиса:

— Какво?

— Финдли — поясни той, присядайки на сантиметри от нея на края на бюрото й. — Определено напредвам с покупката. Той се кълне, че имал друг купувач, който щял да плати за хижата 20 000 повече от нас, но мисля, че блъфира. Ако имаше толкова привлекателна оферта, защо въобще ще се занимава с нас?

Днес от шията надолу Чарли почти приличаше на нормален човек. Карираната му памучна риза и панталони цвят каки бяха като за разходка на открито, но все пак нормални. Но така беше само от шията надолу. Върху главата му се кипреше авиаторският шлем. Наушниците му бяха обърнати нагоре като своеобразен компромис с парното отопление, но не бяха опънати плътно по шлема, а стърчаха под ъгъл 45 градуса, а каишките се вееха от двете страни на лицето му като неспокойни антени.

— Слушаш ли ме? — попита той.

Тя примигна и срещна въпросителния му поглед.

— Не — призна си тя. — Чарли, нашите клиенти не намират ли шлема ти за малко смущаващ?

Той се засмя:

— И още как! Отдавна трябваше да се сетя за нещо такова. Толкова са погълнати от гледането на шлема, че забравят да се пазарят. Господин Огдън все още го гледаше, когато подписа документите за имота на Ревъсгао. Най-лесната сделка, която някога съм сключвал.

Тя се облегна назад в стола си:

— Радвам се, че се забавляваш, но не мислиш ли, че това може да подбие авторитета ти?

— Какъв авторитет? Чакай да ме видиш с коженото ми сако. Става истинска приказка.

— Хрумвало ли ти е някога да й затвориш устата на тази приказка? — попита сухо тя, грабна един договор от бюрото си и се зачете в него.

— Това беше жестоко от твоя страна, Сара. Наистина жестоко. — Той хвърли поглед на договора, а после я погледна в лицето.

— Та кога отиваме да видим имота на Морисън?

Сара вдигна очи и леко се намръщи. Току-що бяха получили предложението за старата къща, която се намираше на няколко километра извън града. Тъй като къщата била пуста почти половин година, трябваше да проверят състоянието й и да уредят поправките, както и да отбележат предимствата й.

— Мислех, че можем да отидем следобед, ако нямаш други планове. — Погледна часовника си. — Но не мога да й отделя повече от два-три часа, защото госпожа Дън каза, че ще дойде в късния следобед. Така че сигурно ще я водя да огледа къщата на Суис авеню.

— Става. Ще вземем шевролета и ще полетим със скоростта на вятъра.

— Как пък не! Ще вземем моята кола. Така поне ще съм сигурна, че ще стигнем.

— Хайде, Сара — гласът му стана тих и мамещ и той се наведе към нея. — Виж какъв разкошен ден е днес. Мога да сваля гюрука… Ние летим през пейзажите на Монтана… Вятърът развява косите ти. Не ти ли звучи примамливо? Защото аз вече съм въодушевен и нетърпелив от тази мисъл.

Тя се разсмя и призна пред себе си, че идеята наистина звучи много примамливо.

— Добре — съгласи се Сара. — Но ако тази развалина, която караш, предаде богу дух, докато аз съм в нея, никога няма да ти простя.

Той бавно поглади с пръст бузата й.

— Имай ми доверие, малката — каза нежно. — Как бих допуснал да ти се случи нещо?

Изведнъж Сара вече не беше сигурна дали говори за колата. Погледна го право в очите, сякаш движена от някаква външна сила. В същия миг потъна в сините дълбини на очите му. Загадката им все още я притегляше като магнит, привличайки я против волята й. „Ще се изгубя в тях“ — помисли си.

Рязко скочи от стола си.

— Трябва да говоря с Ърма — прошепна тя и без да се обръща назад, побягна от стаята.

Откри икономката в кухнята, заета с приготвянето на обеда. Щом Сара влезе, Ърма вдигна за миг глава, после пак продължи работата си, без да каже и дума. Сара си наля чаша портокалов сок и се облегна на кухненския плот.

— Как е Мерилин? — попита след малко.

— Вчера беше по-добре. — Ърма продължаваше да реже. — Но това нищо не значи. Треската ту идва, ту си отива. Понякога направо не е на себе си. Тревожа се за бебето.

Възрастната жена млъкна и по това Сара усети безпокойството й. Ако чувството я лъжеше, то това щеше да е прецедент. Нищо не беше в състояние да смути Ърма. Сара искрено вярваше, че ако й съобщяха, че президентът ще дойде за обед, по лицето на икономката нямаше да трепне и мускулче.

— Какво има, Ърма? — загрижено я запита Сара.

Ърма остави ножа и се обърна към Сара. На лицето й бе изписана решителност.

— Ще имате ли нещо против, ако от време на време нося бебето тук, за да го наглеждам, щом Мерилин се почувства зле?

Сара замига от изненада:

— Бебе… тук?

Бебе в къщата й! На Сара й се зави свят. Самата мисъл за бебе наоколо й я шокираше. Толкова години беше избягвала децата от всички възрасти. В един свят на възрастни й беше лесно да убеди самата себе си, че изобщо не обича децата, че не желае да има свое дете. Убеждаваше се, че е изцяло отдадена на кариерата си. В крайна сметка, бе си повтаряла хиляди пъти, сега времената са други. Раждането на дете не е вече нещо задължително. Съвременната жена има избор и не би трябвало да се чувства по-малко жена само защото е избрала да не става майка.

Всичко звучеше чудесно на теория. И й вършеше работа дотолкова, доколкото не се бе сблъсквала лице в лице с това, което отричаше.

Прекалено много промени за твърде кратко време, помисли си тя и прокара пръсти през косата си. Още не беше разрешила проблема с Чарли и ето — животът й поднасяше нова изненада. Непрестанно все нещо нарушаваше вътрешното й равновесие. Как би могла да върши каквото и да било, като знае, че едро забранено удоволствие се крие някъде под собствения й покрив?

Не би могла да го позволи! Ърма да си взима отпуск, ако желае, но Сара нямаше да й разреши да носи детето тук. И фактът, че Ърма се гордееше, че нито ден не бе отсъствала от работа, не би повлиял на решението й. Просто икономката ще трябва да измисли нещо друго.

— Няма и да видите бебето.

Решителният и горд тон на Ърма накара Сара да я погледне отново. Възрастната жена бе вирнала брадичката си, все едно я бяха хванали да проси.

— Нямаше и да разберете, че в къщата има бебе — добави тя.

Сара мигновено се засрами от себе си. Как можеше да поставя дребните си прищевки пред гордостта на тази жена? Усмихна се насила.

— Извинявай, Ърма. Не исках да прозвучи като отказ. Просто ме свари неподготвена, но… е, разбира се, че можеш. Щом смяташ, че това е необходимо, защо не?

— Благодаря! — каза Ърма. Думата прозвуча малко грубо, но пък искрено. — Хората мислят докторите за много компетентни, но те не знаят и половината на това, което майка ми знаеше за женската болест.

Аха, помисли си Сара. Пак тази мистериозна женска болест. Любимата тема на Ърма! И въпреки че Сара веднъж се опита да изкопчи някакво точно определение от Ърма, развеселена откри, че симптомите на това тайнствено заболяване варират от главоболие до откровена шизофрения. Да си жена беше нещо величествено и тайнствено.

— Значи мислиш, че тя е болна от… ъъъ женската болест?

Ърма издаде един от характерните си звуци — нещо средно между пръхтенето на току-що напил се с вода кон и писъка на умиращ тюлен.

— Трябва умът ти да е като на пиле, за да не го разбереш. Мерилин винаги си е била твърде деликатна там долу. Още първия път, когато започнаха женските й неразположения, разбрах, че я чакат неприятности.

Това беше любимата история на Ърма и тя я разказваше често и с наслада, сякаш всеки слушател би могъл да извлече от нея полезна поука. Сара я знаеше дума по дума, но търпеливо я изслуша отново.

— Около седмица преди да й дойде за пръв път, Мерилин отишла на някакъв увеселителен панаир в Калифорния — онзи, дето го закриха, след като един дебелак се преби от „Летящия октопод“. — Ърма винаги разказваше тази част на историята с многозначителен глас, сякаш смъртта на нещастния човек имаше нещо общо с продължителните генитални проблеми на племенницата й. — Мерилин дори не разбрала къде се намира. Изгубила приятелите си и накрая се озовала с някакъв моряк в „Къщата на ужасите“. Още щом сестра ми Вонсил ми писа за това, я предупредих на минутата, че Мерилин ще страда от женската болест цял живот. Беше ясно като бял ден за всеки, който познаваше симптомите.

Поклати глава при мисълта за глупостта на тези, които не се вслушваха в думите й:

— Ето, Хармън, мъжът на Мерилин, е добър човек, но е още момче. Той не знае как да се справи с пристъпите на болестта й.

Ърма енергично започна да мие зеленчуците.

— Две деца, които си играят на женени! Когато дойдоха да живеят тук, обещах на Вонсил да ги наглеждам, но не ми е лесно. Младите вечно имат някакви нови идеи.

Ърма винаги говореше за Мерилин и Хармън като за две деца.

— На колко години са те между другото? — попита Сара и погледна Ърма над ръба на чашата си.

— Тя е на двайсет и една, той — на двайсет и четири.

Не са съвсем деца, помисли си Сара.

— Лекарите не бяха ли казали, че имала някаква хронична инфекция?

— Лекарите! — гласът на Ърма беше рязък и изпълнен с презрение. — Не казаха ли те на братовчедка ми Уини, че всичко се дължало на някакъв си вирус? — Това беше втората любима история на икономката. — Казах й: „Уини, помни ми думата, нямаш никакъв вирус. Това е просто реакция на яйчниците ти“. И какво й казаха лекарите още следващата седмица?

— Че било реакция на яйчниците? — предположи Сара, схващайки намека.

— Точно така! — доволно възтържествува Ърма, докато чистеше марулята. — Така Уинифред се научи да ме слуша. Както направи и Харълдайн Симпсън.

„О, боже!“ — каза си наум Сара. Поучителна история номер три. Но преди още Ърма да я подхване, входният звънец иззвъня и Сара не скри въздишката си на облекчение. Историята на Харълдайн Симпсън, която и да бе тя, беше особено кървава и Сара не знаеше дали стомахът й щеше да я понесе.

Когато възрастната жена излезе от кухнята, Сара си наля още портокалов сок и кисело се усмихна. Вече две години Ърма беше при нея — откак Сара бе купила къщата. Съпругът й бе починал две години преди това и за да се занимава с нещо, икономката се бе превърнала в истински извор на истории и съвети за Сара и за всеки, който се доближеше достатъчно, за да я чува.

По характер икономката беше удивително уравновесена — без значителни плюсове и минуси. Доколкото бе известно на Сара, сестра й Вонсил и племенницата й Мерилин бяха най-близките й роднини, но по собствения си ласкав начин Ърма се грижеше за всеки, с когото се срещаше в подредения си живот.

— Хванах те!

Сара подскочи от изненада и разля портокаловия сок. Пред нея стоеше Чарли. Той сложи ръцете си от двете й страни и я приклещи с тялото си до плота.

— Не можеш вечно да бягаш, скъпа Сара.

— Не ставай глупак! — Сара се опита да се измъкне настрани, но ръцете му не й даваха да мръдне.

— Пълен глупак — съгласи се той. После внезапно я вдигна и я сложи да седне върху плота, а той се намести между коленете й.

— Пусни ме да сляза! — каза твърдо Сара.

— Не си ли чувала приказката за Принцесата и Глупака?

— Чарли! — предупреди го тя студено.

— Имало едно време една красива принцеса. Живеела в една далечна страна. В тази страна смехът бил забранен със закон. Тя била чела за него, но тъй като никой никога не я бил учил как да се смее, смятала прочетеното за измислица.

— Чарли!

— Не бързай! Сега идва най-хубавото. Един ден тя се разхождала в градината — това била една тъжна градина, защото никой никога не се смеел в нея, а както е известно, учените са доказали, че кикотенето помага на растежа на растенията. Както и да е, било точно рожденият й ден и тя си мислела колко е скучен… и как изобщо не приличал на рожден ден на принцеса. Но тя не знаела, че в същото време един глупак се сражавал с дракони — разгневени и зли дракони — само и само да стигне до нея. Най-накрая той победил всичките дракони и се втурнал в градината. Очите им се срещнали и настъпило дълго мълчание. Тогава той протегнал ръка и… я погъделичкал ей така!

Сара изпищя, когато Чарли започна да я гъделичка.

— Престани! — възнегодува тя задъхано и се опита да отблъсне ръцете му.

— Дадено! — незабавно се съгласи той и като обви врата й с ръце, притисна устни към нейните. Смехът й замря на мига и тя се опита да се отблъсне с ръце от раменете му.

Но ръцете й имаха собствена воля. Без да им е разрешила, те притиснаха по-близо главата му. Сара не можеше повече да се заблуждава. Беше копняла за това цяла седмица.

Той я притисна още по-силно. А Сара с мъка потисна стон на задоволство.

— Каза ли нещо? — промърмори той и нежно засмука долната й устна.

Тя се отскубна от прегръдката му.

— Какво? Не, не съм — прошепна. — Как ти прозвуча?

— Прозвуча ми като „О, Чарли, ти си чудесен! Моля те, не спирай!“ Каза ли нещо такова?

С дрезгав смях тя зарови пръсти в косата му и доближи устните си към неговите:

— Не, не съм.

Той вдигна глава и допря челото си до нейното.

— Някой го каза — настоя и потри носа си в нейния, докато ръцете му се плъзнаха под хълбоците й и я повдигнаха към него. — Може пък да съм бил аз.

Докосна с устни устата й, но не задълбочи целувката дори когато ноктите й нетърпеливо се забиха в косата му.

— Чарли… Чарли… Ърма се връща. Чух я да затваря входната врата.

— Ще трябва да си изчака реда — отвърна той и най-после задълбочи целувката си, като устата му погълна жадно сподавената й въздишка.

— Най-сериозно — продължи тя, когато беше в състояние да говори. — Какво ще си помисли, ако ни завари така?

— Вероятно ще си помисли, че една разкошна жена е била методично нацелувана и напрегръщана от един очарователен, красив, съвсем ненатрапчив мъж.

Подръпна една от къдриците му:

— Никога в живота си не си бил ненатрапчив и ако Ърма ме завари да седя върху дъската й за хляб, не мога да отговарям за последствията.

Когато икономката се върна в кухнята, Сара се бе подпряла небрежно до плота, със зачервено лице и разрошена коса. До нея стоеше Чарли с рендето за сирене в ръка.

— … И, разбира се — говореше той, — това е един от най-опасните предмети в кухнята. Веднага след миксера, който може да остави някои наистина грозни белези, бих казал, че този малък дявол е причинил повече нещастни случаи в американските кухни от всяко друго нещо в тях.

Сара се тресеше от потиснат смях, но Ърма само бегло ги погледна и отново се залови с подготовката на обеда.

— Кога ще започнем връзката си, Ърма? — попита весело Чарли и се пресегна край възрастната жена да си открадне един морков.

Тя го перна през ръката:

— Като видиш гаргите да летят назад, може и да отделя от времето си за такава непрокопсана изгора като теб!

— Предизвикваш ме — сгълча я той и тъжно поклати глава. — Мисля, че трябва да си по-честна в отношението си с мен, Ърма. Трябва да престанеш с увъртанията. Игричките, които играете вие, модерните жени, са твърде объркващи заедно бедно селско момче. — Смигна на Сара и излезе от кухнята.

Щом се успокои достатъчно, Сара се върна в офиса си, но мислите й продължаваха да я отклоняват от работата й. Би могла да убие Чарли, че бе внесъл такъв смут в живота й. Толкова добре си беше всичко преди. Защо му трябваше да обърква отношенията й? И последната частица от енергията й, умствена и физическа, й бе необходима, за да се занимава с работата си. Не би могла да си позволи никакво разсейване.

Постави дланите си върху бюрото и дълбоко пое дъх. Не можеше да допусне това да се случи. Щеше да се сражава с него, както се бе сражавала с другите невидими врагове в миналото си. След това извади от бюрото един списък и се върна към работата си.

Следобеда се качиха в откритата кола на Чарли и се отправиха на север от Билингз. Сара го дразнеше, че кара трошка, но негласно призна, че макар и вятърът да бе малко хладен, пътуването бе вълнуващо. Чарли носеше коженото си сако и авиаторския шлем. Беше напълно прав — двете определено бяха приказка. Тя се усмихна на себе си, като забеляза как ги зяпаха хората от преминаващите насреща коли. И реши, че този костюм наистина му отива. Това, което не му достигаше, за да е съвършен, беше един дълъг бял копринен шал.

Бяха им нужни почти два часа, за да огледат голямата празна къща. Бивша резиденция на милионер, петдесетгодишната сграда бе това, което един рекламен агент без въображение би нарекъл „уредена къщичка“. Сара трябваше да открие подходящия човек за нея. С малко любов и много пари къщата би могла да върне предишното си великолепие.

Докато я обикаляха, двамата с Чарли отбелязаха всичко, което би било плюс при продажбата — от баскетболното табло до ръчно рисуваните керамични плочки.

После се отправиха обратно към града, по същите тесни пътища, минаващи покрай безкрайни полета от пожълтяла трева. Сара виждаше пейзажа, но умът й все още бе зает с къщата, която току-що бяха напуснали. Наистина обичаше тази част от работата си. Контактът с хората беше необходимост, но най-вълнуващото, това, което би отнело твърде голяма част от времето й, ако си разрешеше, бяха самите къщи. Всеки път, когато получеха нов каталог, беше за нея като Коледа. Тъкмо бяха подминали една старовремска ръждивокафява къща, когато колата рязко подскочи, задави се и спря. За миг атмосферата се изпълни с напрежение, после Сара се обърна и погледна мъжа до себе си.

— Не би могъл да ми погодиш този номер. Просто не можеш!

— Охоо! — изрече бавно той.

— Охо? — Тя вдигна ръце невярващо. — Само това ли ще ми кажеш? Закъсваме на километри от града, а ти ми излизаш с блестящия коментар „охо“!

— Ами какво ще кажеш за „ура“?

— Чарли!

— Хайде, хайде, Сара — каза той, а нахалната му усмивка я вбеси още повече, — ще го оправя за нула време.

— Искаш да кажеш, че и преди е ставало така? — ужасено попита тя. — И ти ме накара да се кача в тази кола?

— Ами… не е правила точно така. Но каквато и да е повредата, сигурен съм, че ще мога да я оправя.

Тя се втренчи за миг в него:

— Ако ти кажа, че се доверявам повече на колата ти, отколкото на приказките ти, че можеш да я оправиш, това ще има ли някакво значение за теб?

Той се ухили широко и слезе от колата. След пет минути главата му се показа над ръба на вдигнатия капак:

— Окей, сега опитай!

Тя се премести на шофьорското място и завъртя ключа на стартера. Моторът се задави, но не запали. Стиснала здраво кормилото, за да не закрещи, тя хвърли смразяващ поглед на Чарли, от който той трябваше да падне мъртъв или поне да се олюлее.

Чарли затвори с трясък капака и като бършеше ръцете си с една лилава щампирана носна кърпичка, заобиколи колата и застана до Сара:

— Точно от това се страхувах.

— Оправи ли я, Чарли? — попита тя предпазливо.

Той извърна очи.

— Чарли?

— Малко по-назад имаше къща — онова чудесно ръждивокафяво бижу. Ще отида дотам и ще се обадя на Лигав Лисо — той е гений по колите. Ще дойде тук и ще я оправи за нула време — заяви Чарли оптимистично.

Тя скръцна със зъби.

— Не ти вярвам — каза глухо. — Не вярвам на колата ти. И никога — наречи ме старомодна, ако искаш — не бих се доверила на човек, който се нарича Лигав Лисо. Обади се на „Пътна помощ“.

Финалът на монолога й беше отправен към гърба на Чарли, а единствената му реплика, подхвърлена през рамо, беше:

— Спокойно. Много на сериозно приемаш нещата.

Тя облегна глава на седалката и се изсмя безпомощно. Някой ден ще го убие от чиста ярост. Не, призна наум тя. Не би го сторила. Беше го приела такъв, какъвто е, отдавна. А когато приемеш Чарли Сандърсън, го приемаш изцяло. Внезапно Сара изпита ужасното чувство, че ако той някога напусне животи й, тя никога повече не би се усмихвала.

Чарли се върна удивително бързо.

— Всичко е наред — заяви, докато се отпускаше на седалката до нея.

Сара дори не вдигна очи, за да може настъпилата тишина да бъде още по-очевидна. Може би беше приела Чарли с всичките му чудатости, дори може мъничко да го е харесвала, но това не означаваше, че ще го улеснява в подобни ситуации.

След малко той каза весело:

— Чудесен ден, нали?

Мълчание.

— Слънцето грее, птичките пеят. Да, сър, наистина чудесен ден.

Сара изрови една пиличка от чантата си и започна да си оправя ноктите.

Той се завъртя на седалката и се наведе напред, за да следи движенията й.

— Пропусна кутрето. — С показалеца си той вдигна кутрето й, за да й го покаже. Тя го плесна през ръката.

— Кутрето ми си е моя работа.

— Радвам се, че отново разговаряме. Липсваше ми.

Нещо в тона му я накара бдително да вдигне очи.

— Ние не разговаряме. Защо седиш толкова близо? Чарли…

Но Чарли не слушаше, а докосваше косата, ухото, врата й.

— Чарли — каза дрезгаво тя. — Трябва да престанеш.

— Да — съгласи се той и отметна косата й, за да я целуне по ухото. — Трябва да престана. След около петдесетина години сериозно ще се замисля да престана.

Ето пак става така, помисли си тя и се облегна омаломощена назад. Затвори очи и се остави да я носят вълните на удоволствието. Когато Чарли я целуваше, беше й трудно да си спомни защо му е толкова ядосана.

Ръцете му блуждаеха по тялото й, изследвайки формите му. Тя се сгуши в него, а той проучи с устни и език сантиметър по сантиметър лицето и шията й. Времето минаваше неусетно. Беше обвита като в топъл пашкул от ръцете на Чарли. Бе склонила глава на рамото му, а той милваше дългата й коса.

— Сара — промърмори. Особеният му глас я накара да го погледне въпросително. — Трябва да ти направя едно малко признание.

— Имаш толкова виновен вид — каза тя и тихо се засмя. — Да не си присвоявал пари?

— Нее — той проточи думата и така увеличи любопитството й.

— Звучи сериозно. Какво има? Трупове в мазето? Съпруги в три различни щата? Да не си лъгал данъчните…

— Не съм се обадил на Лигав Лисо — прекъсна предизвикателния й словесен поток той.

Тя се поизправи на седалката:

— Разбира се, че си се обадил. Нали отиде до тази чудесна малка ръждивокафява къща да използваш телефона им. Ти… — Тя внезапно млъкна и се взря в него. — Не си се обадил — констатира Сара с равен глас.

— Само не се ядосвай — бързо реагира той. — Просто исках да останем още малко насаме. Не съм планирал тази повреда, но след като се случи така, аз си казах… — Той сви рамене и вдигна длани нагоре в пресилено невинен жест. — Защо не?

Тя го изгледа продължително. После безмълвно отвори вратата и тръгна към къщата, която бяха подминали.

— Сара! — извика той, докато с мъка се измъкваше от колата. — Чакай, Сара, не си тръгвай толкова ядосана. Знам, че не биваше да го правя. — Думите му може би бяха искрени, но тя долови смях в гласа му. — Сара, моля за прошка. Наистина. Не си тръгвай просто така. Направи нещо. Можеш да правиш с мен каквото поискаш и аз няма да кажа и дума. Изтръгни сърцето ми. Стъпчи шлема ми. Каквото и да е!

Сара рязко спря и той се блъсна в гърба й. Тя се обърна назад и каза:

— Дай ми обувките си. И двете.

— Ама, Сара…

— И двете.

С напрегнато изражение той свали и двете си обувки и й ги подаде. Тя хвърли едната толкова далеч наляво от пътя, колкото й стигаха силите, и запрати другата в някакви къпини от дясната страна на пътя. После изтупа доволно ръце и пак закрачи по неравния каменист път.

— Сара… Ох… Чакай!

Тя не му отговори.

— Ах, Сара Лав, ти не би могла да… — Той спря насред думата и изкрещя от болка, защото беше стъпил върху остър камък. — Кучи с… Как боли! С малко усилие, обзалагам се, биха могли да открият и мек чакъл. Вече никой не заляга над работата си — роптаеше Чарли. — Сара, нали няма да ме караш да извървя целия път до къщата така… нали, Сара?

Тя продължаваше да върви, вперила поглед право напред, за да не може той да види усмивката й.