Били Грийн
Любовна война (8)

Осма глава

— Съвсем истинско бебе! — чу гласа на Чарли точно зад гърба си. — Защо ти е да държиш бебе пред задния си вход?

Сара се подпря на рамката на вратата и се втренчи в увития с одеяло вързоп. Не мигна дори когато силен порив на вятъра навя сняг през вратата.

— Всемогъщи боже! Чарли! — прошепна тя. — Наистина е бебе!

Той я избута настрани и взе бебето в прегръдките си.

— Ще се превърне във фруктов сладолед, ако не го занесем до огъня.

Той влезе обратно в къщата, като й подхвърли през рамо:

— Хайде, Сара Лав, съвземи се!

— Бебе! — повтори тя с безизразно лице и затвори вратата. — Кой ще остави бебе пред вратата… и защо точно пред моята врата?

Зашеметена, тя гледаше как Чарли се отдалечава с широки крачки по посока на всекидневната. После се окопити и побърза да го настигне.

— Къде отиваш? Чарли, какво смяташ да правиш?

Дори не се обърна да я погледне. Вече във всекидневната, той седна върху кожата пред камината и внимателно положи до себе си детето пред огъня, който господин Хюбърт беше стъкмил. Първо помаха с ръка между бебето и огъня, сякаш извършваше някакъв странен ритуал, после разгърна одеялото.

— Отговори ми, Чарли. Какво правиш? — попита тя гневно.

— Просто проверявам — отвърна той, като прокара ръка по малкото розово човече. Бебето загука и той се засмя на глас.

Сара се наведе към него.

— Какво проверяваш, за бога? Това си е бебе. Бих могла да ти го кажа и без да разтварям одеялото.

— Първо проверявах дали стаята не е прекалено гореща за нея — отвърна той търпеливо. — После проверявах дали всичко й е наред. В края на краищата преминала е през толкова изпитания. Личицето й е студено, но всичко останало сякаш й е наред. — Той погъделичка с пръст детето под брадичката.

— Не мисля, че ти се е случило нещо лошо, нали, скъпа?

— Скъпа? Как разбра, че е… — Тя млъкна, защото срещна погледа му.

— Нещо липсваше, докато я проверявах — отвърна той. — Съвсем истинско момиченце си ми ти. Едно възхитително, здраво момиченце.

— Трябваше да се досетя — промърмори Сара. — Хили ти се със същото идиотско изражение, което се появява на лицата на всички жени, щом те погледнат.

Той се засмя.

— Този път има разлика. Не всички жени, които ми се хилят, са толкова мокри като нея. Трябва да я подсушим.

— Да я подсушим?

— Да й сменим пелените. Сара Лав! Пелените. — Той уви отново бебето в одеялото и се изправи с вързопа в ръка. — Предполагам, не разполагаш с излишни пелени?

— Разбира се — тросна му се тя и прокара разтрепераните си пръсти през косата си. — Пазя ги в раклата си за чеиз, точно под дантелените покривчици! Защо, за бога, трябва да имам пелени?

Той бутна бебето в ръцете й.

— Тогава май ще се наложи да импровизираме. Имаш голям късмет, защото това е специалността ми!

— Не, Чарли! — отвърна тя бързо и автоматично му протегна бебето обратно. Но той вече излизаше от стаята. — Чарли! — извика тя в паниката си. — Не разбирам нищо от бебета. Дръж си го обратно!

— Не „то“, а „тя“ — чу се гласът му откъм вестибюла. — Спокойно, Сара. Винаги правиш от мухата слон. Бебетата са нещо напълно естествено. Не обърквай всичко с излишни нерви.

— Бебетата може и да са нещо съвсем естествено навсякъде другаде, но не и в тази къща — провикна се тя войнствено. — Върни се, по дяволите! Трябва да се обадим в полицията да дойдат да си го вземат.

— Не и докато е мокра.

Сара остана напълно неподвижна за момент, после плахо погледна нещото в ръцете си. „Бебе!“ — помисли си отчаяно. Господи, колко мъничко беше, колко уязвимо. Дори не би трябвало да го държи на ръце. Ами ако го изпусне? Ами ако започне да се задушава?

Тя държеше детето сковано в неестествена прегръдка до себе си. Страх я беше да мръдне, да мисли. Защо Чарли не го беше оставил на пода? Сведе отново очи към бебето. Мъничкото му личице изведнъж се нацупи, после силно почервеня и бебето сърдито изплака.

— Не… — прошепна Сара почти умолително. — Недей… Не прави това! Чарли! Веднага идвай тук!

— Ама вие двете сте доста шумни — отбеляза Чарли, като влезе във всекидневната. Носеше няколко ленени салфетки за чай и нещо, което поразително приличаше на кутия със сода за хляб.

Още щом постави всичките тези принадлежности на пода пред камината, Сара му натика бебето в ръцете. Той го пое, погъделичка го с пръст под брадичката така, че на Сара й се прииска да го удуши. От безопасно разстояние го наблюдаваше как сменя пелените на детето. Докато работеше, Чарли му говореше нежно, издавайки идиотски, по мнението на Сара, звуци.

— За какво ти е содата за хляб? — попита тя сковано. — Имам пудра за баня.

— Пудрата за баня е парфюмирана — обясни той. — От нея малкото му сладко дупе може да се възпали.

Сара прехапа устни. Защо беше толкова дяволски самоуверен във всичко? Караше я да се чувства непълноценна.

— Откъде знаеш толкова неща за бебетата? — попита тя сърдито. — Държиш се, сякаш си отгледал поне дузина деца.

— Така, ето, вече сме сухи и стоплени — каза той и отново зави детето с одеялото. Най-накрая вдигна очи към Сара, за да й отговори. — Имам приятели с деца, пък и съм наблюдателен. Между другото обичам ги, тези малки създания. Някой ден ще имам поне дузина свои.

По едно от всяка от жените си, помисли Сара, за пръв път не разбирайки собствената си злоба. Тя се обърна и отиде до телефона.

— Няма да чакам и минута повече! — каза тя твърдо. — Полицията трябва да дойде и да си го прибере.

— Нея.

Сара присви устни, защото долови насмешка в гласа му.

— Нея, него, какво значение има? Стига само да се махне оттук.

Вдигна слушалката, прегледа номерата за спешни случаи и започна да набира този на полицията. Внезапно спря и се заслуша. Чертите на лицето й замръзнаха, защото от слушалката не излизаше никакъв звук.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — каза тя рязко. — Не работи! Защо ми трябваше да се местя да живея на края на света! Всеки път, когато се зададе и най-малката буря, телефонът ми пре… — Тя млъкна, защото и лампите угаснаха. — Както и токът. Страхотно! Направо страхотно!

Единствената светлина в стаята идваше от камината. Сара сграбчи масата и потърси с очи Чарли. После го чу да говори.

— Боя се, че бурята не е малка. — Сега в гласа му, който долетя от другия край на стаята, нямаше и следа от шеговитост. — Гледай!

Като се луташе сляпо, тя опипом се движеше в тъмнината по посока на гласа му. Когато стигна до него, той стоеше пред един прозорец с бебето в ръце. Застана до него и се взря в заслепяващата белота навън. Едва сега чу воя на вятъра.

— Това е снежна виелица, Сара Лав — каза той.

— Не! — прошепна тя и стисна завесата. — Не може да бъде! Чарли, трябва да се оправим с бебето! Не може да има виелица!

— По-добре се обърни към Господ. — Сви рамене той. — Защото независимо дали искаме или не, това определено си е виелица.

— Но какво ще правим с бебето?

— Не знам… Можем да й дадем един сандвич с фъстъчено масло и да си я отпратим по живо, по здраво. — Той погледна розовия пашкул в ръцете си. — Какво ще кажеш за това, малката? Готова ли си да отпрашиш за Бъфало?

— Храна! — задъха се Сара.

— Огладняваш в най-невероятни моменти. — Поклати глава Чарли.

— Не, Чарли, това, което каза за сандвича с фъстъчено масло… С какво ще го храним? — попита тя нетърпеливо. — Не знам какви грижи изисква едно бебе. Ох, да бяха го оставили пред вратата на някоя майка! На госпожа Кийгън или госпожа Евънс. Госпожа Евънс има безброй внуци и е само на два километра оттук. Защо не са го оставили пред нейната врата?

— Сара? — изрече той спокойно.

— Какво? — тросна се тя.

— Да не изпадаш в паника?

Първият й импулс беше да му се разкрещи. После, овладявайки се, се усмихна едва-едва.

— Отдавна съм минала фазата на паниката. Това, което виждаш сега, си е чист старовремски ужас.

Свободната му ръка обви кръста й и тя омекна, облягайки се на силното му рамо.

— Ох, Чарли, какво ще правим? Дори да не съм искала да намеря бебе пред вратата си, дори да искам да поема само най-минимална отговорност за него, не можем да го оставим гладно. С какво ще го храним?

— Нея — поправи я той отново. — Ще я храним с храна. В одеялото й беше увита и една бутилка мляко, но тя е достатъчно голяма, за да приема и твърда храна.

Сякаш по даден знак детето започна шумно да смуче пухкавото си юмруче. Чарли се засмя.

— Виж я, Сара. Тя ни говори. Казва ни: „За бога, няма ли кой да ми хвърли една свинска пържола?“.

Сара го стрелна с поглед, в който се четеше чиста ненавист. Проклетникът се забавляваше отгоре на всичко. Как можеше да приема толкова леко нещата? Това беше бебе. Но Чарли не разбираше чувствата й. Не би и могъл.

— Добре — каза тя след кратко мълчание. Гласът й звучеше спокойно. — Добре. Достатъчно голяма е за твърда храна. Ти си специалистът. Каква твърда храна? Да й изпека ли една пържола?

— Най-напред трябва да изровиш резервните свещи. После ще се опитаме да стигнем до кухнята и тогава ще видим какво можем да направим по въпроса.

„Звучи така, сякаш Чарли говори на някой идиот“ — помисли си Сара унило. Дори и да си признаваше, че в момента се чувства като истински идиот, мразеше да се отнасят с нея по този начин.

Петнадесет минути по-късно в кухнята светеха половин дузина свещи, а Сара държеше една от тях пред отворения хладилник.

— Това е най-нелепото нещо на света — мърмореше тя. — По-нелепо от бебе пред вратата ми. Тъмният хладилник е нещо ненормално. Неамериканско. Лампичката, която се включва автоматично с отварянето, е нещо неотменно — като факта, че слънцето изгрява сутрин.

— Какво си мърмориш? — попита Чарли точно зад гърба й.

— Не би го разбрал. — Обърна се и го погледна. — Какво търся, Чарли?

— Имаме ли банани?

— Не знам. Никога не ям банани.

— А пък аз ям. И Ърма винаги ми купува — каза той самодоволно. — Къде е купата с плодовете?

— Някъде на кухненския плот. — Зашари с ръце по тъмния плот. — Искрено се надявам, че знаеш какво вършиш.

— Имай ми доверие.

Сара изсумтя неприлично.

— Последния път, когато ми каза това, колата ти се развали.

— Не — поправи я той, а гласът му стана по-дълбок и леко пресипнал. — Последния път, когато ти го казах, беше, като се любихме за пръв път.

— О! — рече тихо тя. Успокояваща топлина се разля по тялото й при мисълта за онази нощ. — Та какво да правя с бананите?

— Направи ги на пюре.

След малко тя донесе на масата купичка с кафеникаво пюре и седна до Чарли.

— Добре, специалисте, сега какво?

— Можеш да избираш. — Сините му очи блестяха дълбоко в светлината на свещите, пак й се присмиваше. — Можеш да я държиш изправена и да спираш малките й ръчички, докато натъпча кашата в устата й или пък ти да й я натъпчеш.

— Аз ще я натъпча — заяви тя твърдо и взе лъжичката.

Отначало Сара беше нервна и непохватна, но след известно време се поотпусна. Сякаш всичко вървеше гладко. Дори и да не знаеше какво точно да прави, на малката й беше все едно. Тя искаше само да излапа кашата колкото може по-бързо.

Когато Сара се наведе, за да й даде още една лъжичка бананова каша, бебето изпръхтя и изплю кашата право в лицето й. Тя бавно обърна очи към Чарли.

— Знаеше, че ще стане така, нали?

Той се разсмя.

— Допусках, че е възможно. Не помниш ли, че сама избра да я храниш. — Той наклони глава встрани, за да я огледа по-добре. — Освен това банановото ти отива на лицето, изглеждаш красива. Аз щях да изглеждам глупаво.

Тя взе една кърпа и избърса лицето си.

— Майка ми винаги ме предупреждаваше да не се доверявам на мъже, които говорят много.

Щом кашата беше изядена, Чарли избърса устата на бебето и се изправи.

— Не болеше толкова, нали? — попита весело. — Сега е време за банята й.

Сара го гледаше с истинско изумление.

— Ти си луд!

— Не, само те дразня — засмя се откровено той. — Става студено и предполагам, че тази вечер ще се наложи да пропусне банята.

— Радвам се да го чуя.

— Страхливка! — изкоментира насмешливо той.

Като се върнаха във всекидневната, Чарли каза:

— Предполагам, че ще трябва да запаля камините в спалните.

Тя кимна.

— Да, само ще трябва да донесеш още дърва от… — Млъкна внезапно и изстена. — Бараката! Няма да я откриеш къде е в тази буря. Направо чудничко! Какво още може да ни се случи? Не стига, дето сме затворени с малкото сираче Ани от една снежна виелица, ами сега всички ще си умрем от студ.

— Не се ядосвай — каза той покровителствено. — Това е само една малка виелица. Колко такива сме преживели! Просто всички ще спим пред камината във всекидневната. Господин Хюбърт не е очаквал буря, иначе щеше да донесе повече дърва.

Като стигна до камината, Чарли се обърна и погледна Сара внимателно.

— Страхувам се, че трябва да я подържиш малко, Сара Лав. — Усмихна се извинително. — Аз трябва да сглобя постелята ни.

След кратко колебание Сара кимна неохотно и протегна ръце да вземе детето. Прегръдката й беше непохватна. Може и да трябваше да го държи, но не беше длъжна да го харесва.

— Вземи шишето — посъветва я той. — И ако почне да плаче, просто го пъхни в устата й. — Той млъкна и лицето му стана сериозно. — Устата е онова малко розово нещо отпред на личицето й.

— Изчезвай оттук, Чарли! — каза нежно Сара. — Преди да съм те пернала по голямото розово нещо отпред на твоето лице.

След като той излезе, Сара обходи с поглед всичко в стаята, с изключение на бебето. Всичките тези години беше избягвала близостта с деца. Всичките тези години беше избягвала дори да мисли за тях. Със сигурност повече не можеше да продължава така, не и с бебе на ръце.

Внимателно сведе поглед към него. То сякаш не разбираше нейните притеснения. Малката въобще не съзнаваше, че жената, която я държи, е лишена от майчински инстинкти.

— Тъпо дете! — промърмори Сара, а бебето се засмя.

Главата й бучеше от всичките онези мисли, които бе успяла да държи настрана през по-голямата част от съзнателния си живот. Започна да се разхожда неспокойно напред-назад. Всичко вървеше толкова добре, каза си тя възбудено. Най-после се беше преборила с неопределеността на бъдещето си. Почти, поправи се наум. Но ето че сега нещо толкова малко и беззащитно я принуждаваше да погледне лице в лице онова, което бе отричала.

А реакцията на Чарли към бебето… Той толкова естествено прие всичко, помисли си тя мрачно. Дали наистина знаеше какво означава за нея съзнателният допир с дете? Не би могъл да знае, каза си. Не би могъл да разбира колко мъчително е за нея дори да погледне дете.

Въздъхна с облекчение, когато чу стъпките му в коридора. Той се върна във всекидневната, носейки едно празно чекмедже от бюро и одеяло през рамо. Чарли остави чекмеджето пред камината и хитро кимна:

— Това ще свърши чудесна работа. В края на краищата Исус е имал само едно дървено сандъче и малко сено.

— Мисля, че леко преувеличаваш нейната важност — вметна Сара. — Но ще ти кажа едно — добави сухо тя. — Ако на вратата се появят влъхви, ти ще се разправяш с тях. Малко съм раздразнена тази вечер.

Тихият му смях изпълни стаята и я стопли още повече, докато той оправяше одеялото в чекмеджето. Когато свърши, взе детето от ръцете й и го сложи да легне вътре.

— Идеално легло! — възкликна той. Изглеждаше доволен от себе си.

Докато Чарли претърсваше килера за спален чувал, Сара седеше на пода до чекмеджето, без да гледа детето, въпреки че ръката й беше върху одеялото му. Какво щеше да прави, ако Чарли не беше с нея, запита се тя. Чарли можеше да представи дори пърженето в олио като приключение. Винаги знаеше какво точно да направи и как да го направи. Никога не го беше виждала объркан, в нито една ситуация. И това бе едно от нещата, заради които го обичаше толкова много. Прониза я силна болка и тя стисна очи. „Е, добре — помисли си, опитвайки се да успокои дишането си — най-после ще си го призная.“

Тя бързо се овладя, когато го чу да се връща в стаята. Беше се преоблякъл в двуцветния си, прояден от молци анцуг, носеше две възглавници, а зад себе си влачеше спалния чувал.

— Царското ни ложе, миледи Лав — каза той и разстла чувала пред огъня до бебешкото легло. — Тъкмо за една начупена принцеса и за най-славния принц.

— Ти си само самозванец, не помниш ли? — каза Сара с пълното съзнание, че измамницата в стаята е тя.

Седна на пода до него. Той гледаше бебето.

— Мисля, че ще я нарека Труди Лий — заяви той. — Защото я намерихме пред задната врата.

— Изобщо не искам да знам какво значи това — отвърна Сара и приглади назад косата си, като се преструваше, че не му обръща внимание.

Той се усмихна широко.

— Ела тук, Сара Стаена — гласът му излъчваше нежна топлина, докато я прегръщаше. — Не само Труди Лий се нуждае от грижи. — Целуна я по челото. — Днес имаше тежък ден, нали, скъпа Лав?

— Евфемизмът на годината! — промърмори тя, сгушвайки се по-уютно. Нужна й беше прегръдката на Чарли, до болка й беше нужна.

Сигурно бе доловил напрежението в нея, защото я събори върху чувала и жадно захапа устните й. Властта му беше пълна. Безмилостната му целувка пропъди всичките й призраци и надви всичките й страхове.

Под горнището на анцуга му ръцете й бясно стискаха твърдите мускули на гърба и раменете му в стремежа й да се наслади по-пълно на неговото тяло и на възхитителното усещане. Не се задава никаква раздяла на хоризонта, помисли си тя. Никога не би могла да му се насити. Щеше вечно да има нужда от него.

— Наистина ли са минали години, откакто те целунах за последен път? — попита той дрезгаво и дъхът му пареше гърлото й. — Или само месеци?

— Векове… ери… — прошепна тя.

— Мисля, че… — Той млъкна, за да прочисти гърлото си, и я погледна. — … че е време за лягане.

Тя проследи с пръст линията на челюстта му.

— Мисля, че може би трябва да отида да се преоблека. Тази рокля не е предназначена за спане.

Той кимна, без да откъсва очи от лицето й.

— Права си. Има твърде много копчета.

Тя се изправи неохотно и го изгледа отгоре.

— Ще ми пазиш ли мястото?

— Мисля, че мога да направя това за теб — отвърна, като се подпря на възглавницата, — но те предупреждавам, че ще го пазя само завинаги.

Тя тихо се засмя и излезе от стаята, като взе със себе си една свещ. Едва в коридора, точно пред всекидневната, усети остър студ. А спалнята й беше направо като хладилник. Не можеше да спре треперенето си, докато бързо се преобличаше в памучната си пижама.

Искаше да се върне по-бързо в прегръдките на Чарли, искаше да се върне при желанието, което той бе събудил у нея. Но сега, когато бе далеч, това желание я плашеше. Докъде щеше да я докара то?

— Обичам те, Чарли! — каза тя в празната стая. — Обичам те толкова много, че чак ме боли.

Дъхът й се виждаше на светлината на свещта и това правеше думите й да изглеждат невероятно самотни. Тя затвори очи за миг, взе свещта и излезе от стаята.

Когато влезе отново във всекидневната, Чарли беше коленичил, наведен над бебето. Тя се забави, после се спря, като разбра, че той му говори нещо. Думите звучаха ниско и приглушено, но тя ги чуваше ясно.

— Труди Лий — шепнеше той, — какво смешно име за един катализатор. И колко смешен катализатор си ти, толкова малка и безпомощна. — Помилва с пръст бузката на бебето. — Как би могла да знаеш, че се нуждаех точно от теб, че се молех за нещо подобно? Само че никога не съм си и представял, че това нещо ще се появи на задния вход на къщата в снежна виелица. Но смешно или не, виелица или не, имам чувството, че с твоя помощ ще направим следващата стъпка.

Сара се намръщи. Какво искаше да каже той? Гласът му звучеше по-сериозно от всеки друг път. Почти като в онази нощ, когато я завари с Тед. Но тогава беше по-различно. Сега в сериозния му тон се долавяше някаква нова и необикновена нотка, нещо по-живо и развълнувано.

Но обикновено той не звучеше така. Обикновено звучеше като веселия Чарли — мъжа, който живееше, за да се забавлява.