Били Грийн
Любовна война (4)

Четвърта глава

Сара лежеше неподвижно в тъмната спалня и гледаше в тавана. Цели две години се бе страхувала, че ще се случи точно това, което стана в салона. Цели две години си бе казвала, че ако то се случи, ще съумее да се справи с него. Трябваше да бъде по-прозорлива. Още от мига, в който зърна Чарли за първи път, трябваше да бъде по-прозорлива.

Онази вечер, преди две години, тя седеше на тесния чин в една класна стая, гледаше огромните червени уши на мъжа пред себе си, опитваше се да не обръща внимание на бръмченето на хората в стаята и се бореше с раздразнението си. Мисълта за нова кариера я плашеше и ободряваше едновременно. Беше висококвалифицирана юридическа секретарка, но сега искаше нещо повече. Имаше нужда от по-голямо предизвикателство, от кариера, която да я накара да използва цялата си предприемчивост и умения.

Така се бе унесла в мислите си, когато изведнъж осъзна, че всички внезапно бяха млъкнали. Предполагайки, че лекторът най-после е дошъл, Сара повдигна очи към вратата и… там стоеше Чарли и блестеше като коледна елха между борове.

Русите му къдрици бяха твърде небрежни, за да не са естествени, а лицето му беше твърде интересно, за да е красиво. Ръкавите на тюркоазната му фланелка бяха отрязани и само оръфани ръбове бяха останали от тях, разкривайки загорели мускулести ръце. Едната ръка беше притисната плътно от розово лакираните пръсти на една висока, елегантна червенокоса особа.

Но не притиснатата жена, нито добре сложеното здраво тяло на мъжа приковаха погледа на Сара, а очите му. Имаха цвят на яйце на червеношийка и щом срещнаха нейните очи, в тях заиграха малки сапфирени пламъчета. Той продължи да я гледа дори когато се сбогуваше с приятелката си. Тръгна към Сара с онази особена несиметрична усмивка, която тя толкова добре щеше да опознае по-късно.

Застана до чина зад нея и заговори на седналото там момиче:

— Извинете ме, страхувам се, че имаме малък проблем. Чували ли сте за квадротерциафобията? Не обичам да говоря за това, но ако не седна на четвъртото място на третия ред, започвам да пея френски детски песнички. — Той тъжно поклати глава. — Понякога е направо отвратително.

Сара прехапа устни, за да не се разсмее, но момичето зад нея открито се изкиска. Очевидно не вярваше на измислицата му, но също толкова очевидно бе очарована от него.

Още със сядането си той потупа Сара по рамото:

— Казвам се Чарли Сандърсън и мисля, че те обичам.

Устните й трепнаха, но тя не се обърна.

— Казвам се Сара Лав и мисля, че твърде рано са те изписали от заведението.

— Сара Лав… — повтори бавно той, сякаш за да се наслади на звука. — Съвършено име. Ти си съвършена.

Стаята отново притихна, защото лекторът влезе. Беше мъж на средна възраст, нисък, умен и енергичен.

— Казвам се Милър — каза той — и съм вашият преподавател по основи на недвижимите имоти.

Той се обърна към дъската, докато говореше, и написа „Милър“ с високи издължени букви.

Чарли се наклони напред и прошепна:

— Значи така се пишело „Милър“. Знаех си аз, че този курс си заслужава парите.

Сара стисна треперещите си устни и се опита да се съсредоточи върху думите на лектора относно курса.

— Ще се занимаем малко с онази част на вещното право, касаеща недвижимите имоти — каза господин Милър. — Но ще трябва да минете пълния му курс, преди да получите диплома. Това ще ви осветли по всички различни аспекти на недвижимите имоти.

Чарли пак се наклони напред и прошепна:

— По въпроса с правото, знаеш ли, че в щата Монтана е незаконно да изглеждаш като Дон Нотс?

Сара почти се задави, докато се опитваше да прикрие смеха си с кашлица. Това беше само симптом за това, което последва. През следващия час Чарли й шепнеше непочтителни коментари, а понякога ги споделяше с целия курс, не толкова често, че да разстрои работата, но достатъчно, за да поддържа доброто настроение. Въпреки че трезвеността не беше между силните му страни, коментарите и въпросите му издаваха висок интелект.

Щом часът свърши, Сара дори не успя да събере мислите си, защото бе замъкната да пият заедно кафе. Леко зашеметена, тя седеше и слушаше как Чарли говори за работата си, за семейството си и за самия себе си.

— Сега съм на 31 — точно като за теб — изтърси той, без да му мигне окото. — Работя във фирмата на баща си — сигурно си чувала за „Леярни Сандърсън“, в счетоводството — от пет години. — Той въздъхна тежко, опитвайки се да изглежда нещастен. — Баща ми не ме разбира!

— Не мога да кажа, че го обвинявам за това — вметна кисело Сара.

Той се ухили:

— Аз също. Но поне се опитах да се вместя в представата му за идеалния син… поне за известно време. Но постоянно ме възпираха някакви забрани. Знаеш ли какво значи да седиш по цял ден в една малка стая и единствената ти компания да са цифрите. И това — всеки ден! — Той поклати глава. — Развих синдрома на изолираните хора. Наистина тъжна история. Започнах да се вслушвам в стъпките покрай вратата ми и ако някой минеше оттам, аз го сграбчвах за гушата, завличах го в офиса си и го карах да разговаря с мен. — Той объркано сви рамене. — Неизвестно защо, другите служители започнаха да се притесняват от мен.

Тя се разсмя, присвивайки очи от удоволствие. Този беше истински оригинал — нещо рядко в този свят на имитации.

— И така — продължи той — реших, че трябва да правя нещо, което съвсем законно ще ме среща с хора. Трябваше да избирам между недвижимите имоти и коли втора употреба. — Той млъкна и се втренчи в лицето й. — А ти защо потърси предимствата на тази вечерна мелачка за знания?

Тя се усмихна и сведе поглед към кафето си:

— Аз съм юридическа секретарка. Знаеш ли какво означава това?

— Означава, че прекарваш много време в правене на кафе и седене в скута на шефа си. И в клюки край хладилника — предположи той, а лицето му запази внимателна безизразност.

Тя си пое рязко дъх, поклати глава и се изсмя:

— Знам, че се шегуваш, но така е с всички, които попитам. На теория се предполага, че трябва да пиша на машина, да водя картотеката и да пиша под диктовка, но моят шеф вярва в преотстъпването на задължения. Скъсвам се от работа по всеки от случаите, които влизат в кантората. През 90 на сто от работното си време аз върша това, което се предполага, че е негова работа или работа на помощниците му.

— Трябва да си страшно умна, щом шефът ти възлага работа на адвокати и помощник-адвокати. — Той я гледаше с възхищение.

— Аз ли? — учуди се тя. — Не, не съм. Просто съм единственият човек там, който може да свърши тази работа. Ако ме нямаше мен, той сигурно щеше да намери друг — някой куриер или чистачка, за да го свършат. — Тя отпи от кафето си. — Всъщност той вероятно щеше да дава на чистачката допълнителни премии от време на време за извънреден труд. Ето защо искам да започна нещо ново.

— Но защо точно недвижими имоти? — попита той с искрен интерес. — Защо не се запишеш да следваш право?

— Защото от мен ще излезе ужасен адвокат — призна си тя. — Прекалено много се вживявам.

— Това е друга работа. Как се спря на недвижимите имоти?

Тя постави обратно на масата чашата с кафе.

— Наскоро купих стара викторианска къща в покрайнините на града. Агентката, която ми я продаде, обичаше да говори за работата си и докато я слушах как се оплаква колко трудно се продавали старите къщи, внезапно разбрах, че моето призвание са недвижимите имоти.

— Как така го разбра?

— Заради любовта ми към старите къщи. Мисълта да работя с тях всеки ден, да откривам хора като мен самата, които да живеят в тях… — Тя сви рамене. — Беше прекалено привлекателна. Най-малкото трябваше да опитам. — Наведе се напред, черните й като самур очи блестяха от вълнение: — Искам да се занимавам предимно със стари къщи. Но не просто стари — а с истински произведения на архитектурата.

— Имаш предвид онези къщи с триметрови тавани, които никога не са достатъчно отоплени? В тях винаги има килими миши цвят и мебели, в които човек се страхува да седне.

Сара го погледна ядосано:

— Предполагам, че предпочиташ къщи с червени минибасейни вместо вани и ярки тънки щори в тон с килима и картините.

Той кимна убедено:

— А в кухните — всички съвременни приспособления трябва да са струпани на половин квадратен метър.

Тя пое дълбоко дъх, после го изгледа подозрително:

— Пак ме дразниш, нали?

— Малко — призна той, а очите му се смееха. — Много лесно се ядосваш. Но всъщност харесвам старите сгради. Както и новите.

— Колко банално! Нямаш ли си предпочитания?

Той сви рамене:

— Всяка къща възприемам индивидуално и я оставям да ми говори. Стара или нова, ако е топла и обичлива къща, тя сама ще ми го каже.

Тя го изгледа с недоумение:

— Баща ти е прав. Много си особен.

Този път той се разсмя открито.

— Може и да е така, но смятам, че всички странности са само в плюс за бизнеса. Никога няма да нося златисто сако или да говоря на жаргона на агентите на недвижими имоти. Смятам, че ентусиазмът носи успех, в който и да е бизнес.

— Прав си — съгласи се тя през смях. — Нямам търпение да започна. Опитът ми от юридическата кантора ще ми е само от полза. Възнамерявам да си направя офис на задната страна на къщата. Така, след като ще се профилирам, потенциалните ми клиенти няма да имат нищо против да пътуват дотам.

— Ти ще успееш — каза той тихо, после се усмихна. — Аз също ще се профилирам. Възнамерявам да търгувам със скъпи къщи.

Тя се изсмя от изненада, а той добави:

— Най-сериозно. Без значение какво е икономическото положение на страната или състоянието на пазара, винаги ще има богати. Това може да не е много оригинално, но затова пък е вярно. Винаги ще има хора, които да искат да купят нещо по-голямо и по-скъпо. Възнамерявам аз да съм този, който ще им го продаде.

Сара леко се усмихна.

— Вероятно и ти ще преуспееш. Предполагам, че би могъл да продадеш почти всичко.

— Мислиш ли? — попита той, а кривата му усмивка отново цъфна. — Бих искал незабавно да ти продам нещо.

— На мен ли? Избрал си не когото трябва. Всичките ми спестявания отидоха, за да платя в брой къщата.

— Няма да ти струва нищо. Продавам себе си. — Хвана ръката й и проследи с палец линиите на дланта й с учудващо еротична нежност.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?

Сара беше шокирана. Не очакваше, че ще й се наложи да вземе някакво решение толкова скоро. Докато го гледаше онемяла, постепенно осъзна какво е привлекателното у него. Никога досега не беше изпитвала толкова силно физическо привличане към мъж още от пръв поглед, физическото привличане винаги идваше след емоционалното и интелектуалното привличане. Но сега беше моментално привлечена от Чарли и това я тревожеше.

Сара не разбираше докрай чувствата си. Знаеше само, че има нещо, което я плаши в евентуалната й връзка с Чарли. А тя се беше научила да се доверява на интуицията си.

Така че онази вечер му бе отказала, но това не му попречи да се опитва отново и отново. По някакъв начин, щом курсът по вещно право за недвижими имоти започна, Чарли успя да се запише в групата на Сара. Така стана и по всички останали дисциплини. През деня тя продължаваше да работи в юридическата кантора, а Чарли — във фирмата на баща си, но и двамата очакваха с нетърпение деня, в който щяха да започнат новата си работа. Месеци по-късно, когато вече бяха минали всички задължителни дисциплини, заедно положиха държавните си изпити.

Три седмици след изпитите Сара си беше вкъщи и полираше сребърните части на мебелите, като се опитваше да не мисли за чакането и за възможността да са я скъсали, когато звънецът на входа иззвъня. Чарли стоеше на прага с по една бутилка шампанско във всяка ръка.

— Взел си го! — каза тя, като не се и опита да скрие завистта си, докато го пропускаше да мине покрай нея. — Защо още не са ми се обадили? Правят го нарочно — изстена тя. — Все едно да те пекат на огън… Или може би знаят, че ще се разплача, като ми съобщят, че не съм го издържала. — Тя го изгледа тревожно. — О, Чарли, скъсали са ме, нали? И никой не иска да ми го каже?

Той се подсмихна лукаво:

— Разказвал ли съм ти за връзките си с изпитната комисия?

— Ти знаеш нещо — обвини го тя и го сграбчи за ръката. — Какво знаеш, Чарли? Кажи ми!

Като се смееше на заплашителното й изражение, той я хвана през кръста:

— Взела си го!

Сара изпищя и триумфално хвърли парцала във въздуха. После и двамата затанцуваха из стаята и по мебелите ритуалния танц на победата. Бяха пияни от въодушевление дори преди да са отворили шампанското.

Доста по-късно седяха на дивана и разговаряха, а раменете им се докосваха. Едната бутилка шампанско вече беше празна, а другата — преполовена.

Сара отпи от чашата си.

— Толкова дълго чакахме точно това. Сега то е факт. Още не мога да повярвам. Тепърва предстои толкова работа.

Чарли изстена:

— Трябва да си намеря офис. Имам предложение от две кантори за недвижими имоти, но не е това, което искам. Желая да започна собствен бизнес, да предлагам тези къщи, които аз самият харесвам, а не тези, които някой друг ми определя. — Погледна Сара. — Какво ще кажеш да ми дадеш под наем една от стаите отзад? Ако клиентите не харесат твоите предложения, бих могъл да им показвам своя каталог.

Тя замълча за момент.

— Знаеш ли, може и да стане.

— Шегувах се.

— Не, слушай, Чарли. — Тя се поизправи. — Бихме могли да станем съдружници. Аз поемам старите къщи, а ти се занимаваш с новите. Идеална комбинация.

— Ама ти сериозно ли?

— Помисли добре — подкани го тя. — Виждаш ли някакви сериозни недостатъци в плана ми?

— Не… но ми се струва, че аз ще прибирам цялата печалба.

— Не, няма да е така. Колкото повече нараства работата ни, толкова повече клиенти ще привличаме. Комисионите ни ще са от печалбата, а процент от тях ще реинвестираме. И не след дълго ще станем истински милионери.

— Харесва ми този план. — Сините му очи блестяха, докато я прегръщаше. — По дяволите, наистина ми харесва. — Вдигна чашата си. — За нашето съдружие!

Тя се разсмя от вълнение и пресуши своята чаша.

— А сега трябва да хвърлим чашите в камината — каза той и се изправи.

— Най-хубавият ми кристал! — извика Сара и го дръпна за ръкава, за да седне.

Той падна на дивана и през смях обви ръцете си около кръста й. И двамата бяха изпили твърде много шампанско, но то не можеше да е причина за разтърсващото усещане, което тя изпита, когато Чарли я целуна. Сара някак си предусещаше, че ще стане именно така. Знаеше, че щом той я докосне, тя няма да е в състояние да мисли за нищо друго. Ръцете й трепереха, докосвайки лицето му, гърдите му, бедрата му. Докато те изучаваха трепетно телата си, една мисъл я порази с кристална яснота. Сега Сара знаеше със сигурност, че в живота й няма нищо по-важно от това, да се люби с Чарли. Когато тази мисъл достигна до съзнанието й, тя се вкамени от страх.

Сега, когато мислено се връщаше назад във времето, Сара си даде сметка, че онази нощ сигурно не е била на себе си. Съвсем ясно си спомняше докосването на тялото му. Мирисът му още витаеше в ноздрите й. А ръцете му, красивите му ръце на скулптор й бяха казали повече неща от всички думи.

Беше казала „стига“ на разгорещените му ласки, преди да е станало твърде късно, без да съзнава, че още от мига, в който се бяха срещнали, беше вече твърде късно. Дори сега, две години след онази нощ, лудостта все още кипеше в кръвта й.

Не й беше трудно да убеди Чарли, че шампанското е виновно за разпалената й взаимност. Беше приел факта, че трябва да останат само приятели и съдружници. „Без излишна пот“ — беше казал Чарли онази нощ, сякаш на света нямаше нищо по-лесно от това.

Сара неспокойно се въртеше в леглото. Без излишна пот. Толкова лесно беше дал тогава обещание, за разлика от тази вечер. Взаимното им привличане беше погребано и пренебрегнато, поне що се отнася до Чарли. Самата тя никога нямаше да го пренебрегне напълно, никога нямаше да забрави усещането за неговата близост. Месеци бяха нужни, за да сяда върху дивана, без да си припомни ясно всяка секунда от любовната им сцена върху него. Еротичните й, объркващи сънища бяха започнали именно след онази нощ. Бяха толкова реалистични, толкова разстройващи. Понякога минаваха месеци, без да ги сънува. После ставаше нещо, нещо незначително — едно докосване или някакво усещане — и те се връщаха с пълна сила. Имаше такива моменти през последните две години, когато нуждата й от него почти сломяваше съпротивата й. Продължаваше да си казва, че това, което изпитва, е маниакално и нередно и че трябва упорито да се бори с него. Интимната връзка с Чарли би й донесла болка, с която тя не би могла да се справи.

Сара затвори очи и си припомни една нощ преди година. Лежеше будна в леглото си в ранните часове преди изгрева, когато съпротивата й стигаше до най-ниска точка. От отчаяние бе грабнала телефона и бе набрала номера на Чарли. Някаква жена бе вдигнала слушалката и дрезгавият й сънен глас бе прерязал като с нож сърцето на Сара. Всеки път после, когато изпитваше нужда да задълбочи отношенията си с Чарли, си спомняше този глас. Болка и ревност я разтърсваха наново и й даваха сила да устои. Можеше да се справи един уикенд с Чарли, каза си тя сега. Трябва.

На другата сутрин остана до късно в леглото. Страхуваше се да погледне Чарли в очите. Снощната сцена се бе запечатала твърде болезнено в ума и тялото й. Щеше ли да си проличи това по лицето й?

С тежка въздишка най-после отметна завивките. Не можеше вечно да го отбягва. Единственото, което можеше да направи, беше да превъзмогне ситуацията час по-скоро. Чу го да подсвирква, преди още да влезе в кухнята. Когато тя бавно отвори вратата, той се обърна.

— Мазето! — каза той, щом тя влезе, а гласът му прозвуча зловещо, въпреки че говореше с пълна уста.

Изгледа го за момент, после усети прилив на облекчение. Всичко щеше да бъде наред. Както винаги, Чарли щеше да оправи всичко.

— Пак ли? — попита тя с едва прикрита усмивка.

— Мазето!

— Казваш го, сякаш е нещо много важно — наля си тя кафе.

— Още не сме проверили мазето — каза той нетърпеливо. — Бог знае какви зли духове витаят в мазето на една къща.

— Тъмната сянка ли? — попита тя. — Чарли, аз ненавиждам паяци и прилепи. Не можем ли да оставим мазето за друг път?

Той категорично поклати глава:

— Наистина ли вярваш, че някой паяк или прилеп ще има неблагоразумието да те нападне в присъствието на Чарли Сандърсън?

— Ами ако не е оттук и не знае кой си?

— Невъзможно! Името ми е легенда!

— А аз през цялото време си мислех, че е Чарли. — Тя допи кафето си. — Е, добре, щом се налага да го свършим, по-добре да го направим веднага.

— Ей това ми харесва — ентусиазмът у хората — каза той на излизане от кухнята.

Вратата на мазето не беше заключена, но бе толкова плътно затворена, че Сара беше сигурна, че през последните сто години никой не я е отварял. Дори когато лампата се оказа изгоряла, Чарли не й позволи да се върне. Извади фенерче и я поведе надолу по тясната дървена стълба.

— Идеята ти наистина беше тъпа, Чарли — каза тя и го стисна за ръкава.

— О, не съм сигурен — промърмори той и обви ръка около кръста й. — Мисля, че отдавна трябваше да го направим. Сякаш ми харесва да се притискаш към мен.

— Не обичам да се притискам.

— Знам — гласът му беше тъжен. — Ето няколко прозорчета. Ще се опитам да изчистя едно от тях и може би ще стане по-светло.

Той се отдалечи от нея и тя го чу как тършува в някаква кутия.

— Какво правиш?

— Търся парцал. Може и да мога да се боря с паяците и прилепите с голи ръце, но мръсните прозорци са друга работа.

Когато няколко стъкла на един висок прозорец бяха почистени, подът непосредствено под тях се освети със слънчева светлина. Тъй като прозорчето гледаше на запад, светлината беше слаба, но пак беше по-добре от нищо.

Навсякъде из мазето стояха струпани кутии, сандъци, както и мебели, пред които испанските ужасии горе изглеждаха почти прилично. Сара веднага забеляза, че тук Чарли е в стихията си. Ровенето в кутиите беше за него едно потапяне в чудния свят на миналото.

— Какво ще кажеш за това? — попита той и вдигна избеляла зелена балетна поличка. — Питам се чия ли е била?

— Ако ми позволиш едно предположение — вметна тя кисело, — бих казала, че не е принадлежала на мъж.

Той зае балетна поза.

— Не знам. Но чудесно би откроявала краката ми.

Тя изсумтя:

— Не мисля, че Баришников трябва да се страхува от теб.

— На кого му пука от мъж, който пъха панталоните си в гимнастически чорапи? — гласът му отекна от вътрешността на голяма кутия, над която се бе надвесил. — Фантастични неща! Хората днес не си пазят вещите както някога. Всичко хвърлят. Вече дори не можеш да видиш истински носни кърпички. Всичко…

Краят на изречението бе заглушен от шумоленето на това, в което Чарли се ровеше. Наоколо се вдигна прах и я накара да се разкиха.

— Чарли! — запротестира високо Сара. — Спомни си за гробницата на Тутанкамон! Прахът в нея бил смъртоносен. Този тук сигурно е също толкова древен.

— Господи боже! Я виж! — гласът му преливаше от удоволствие.

— Да не е нещо мъртво?

Той се засмя:

— Ти си едно малко ужасно създание. Гледай!

На главата му имаше нещо гладко. Когато той се доближи до прозореца, тя видя, че си беше сложил стар кожен авиаторски шлем.

— Отива ти! — каза тя с пресилено въодушевление.

— И аз мисля така — отвърна той, нагласявайки го по-добре върху главата си. — Много ще отива на коженото ми сако.

Тя замига от изненада:

— Ама ти сериозно ли?

— Напълно. Това ще ми придаде известен блясък.

— Ох, да. Винаги съм си казвала: „На Чарли му липсва само малко блясък“.

— Умницата ми! Ето ти и на теб един.

Сара се дръпна назад:

— Отказвам да сложа на главата си авиаторски шлем, в който са спали няколко поколения мишки.

— Виж само. — Той пристъпи към нея и сложи на главата й миришеща на плесен широкопола дамска шапка. — Сега сме си лика-прилика.

— И точно това ме плаши — промърмори тя.

Чарли я сграбчи за ръката:

— Хайде, ела да отидем на светло и да се огледаме.

Преди още да стигнат горната площадка, той спря:

— Вратата е затворена! — Обърна се и я погледна. — Сара, вратата е затворена!

— Да, Чарли, затворена е — повтори тя бавно. — Това някаква гатанка ли е? Вратата е затворена, стълбите са тесни, виж мъжа с мухлясалата шапка.

— Трябваше да се досетя! Винаги загасящ лампите и затваряш вратите след себе си.

— Освен това си мия зъбите след всяко ядене. Би ли ми казал срещу какво толкова роптаеш?

— Теб въобще не те интересува!

— Е, хайде, Чарли, започваш да ме плашиш.

— Когато затвори вратата, не забеляза ли, че от вътрешната страна няма дръжка?

— Не, аз просто я за… Какво искаш да кажеш с това „няма дръжка“?

— Искам да кажа, че няма брава, няма как да отворим. Като в… Ние сме затворени.

Тя помълча няколко секунди, после се облегна на стената.

— В мазе! — промълви Сара. — Да умра в мазе! Ще дойдат да ни търсят и никой няма да се сети да погледне тук, защото кой въобще ще повярва, че сме били толкова глупави да слезем в мазето. Ще си помислят, че просто сме се изпарили.

— Мислиш ли? Трябваше да издълбая знак върху кората на някое дърво. — Той се засмя. — Господи, бих дал петарка, за да видя лицето на този, който пръв го открие.

— След години, когато разравят мястото с булдозери, за да построят нова магистрала, ще открият два скелета с две смешни шапки на черепите и всичко това ще бъде заради теб.

Тя го удари по рамото и процеди през зъби:

— Не искам да прекарам остатъка от живота си в мазе, Чарли! Направи нещо!

— Не изпадай в паника — каза той.

Долови насмешка в гласа му. След това слязоха обратно по стълбите.

— Аз ще те измъкна оттук. Няма да допусна някой да разправя, че Чарли Сандърсън не е съумял да спаси изпаднала в беда дама. Славата ми на спасител се носи надлъж и шир. Защо, мислиш, ме наричат Дъдли Сръчния?

Тя изсумтя скептично:

— По-скоро Дъдли Сковаващия.

Чарли се засмя:

— Имаш странна представа за сексуалното ми въздействие.

— Не искам да говорим за секс. Искам да изляза оттук.

Сара не си даваше сметка, че шапката все още е на главата й, до момента, в който той внезапно й я свали. Ръцете му я прегърнаха изотзад.

— Аз също не искам да говоря за секс — каза тихо той и устните му нежно докоснаха чувствителната кожа на тила й.

— Чарли — изпъшка тя, — обеща да забравиш какво стана снощи.

— Снощи е забравено, но днес си е чисто нов ден. — Той я обгърна с ръце и тя не можа да не отвърне на прегръдката му.

— Не е честно! — изстена тя и безпомощно затвори очи.

— Дай ме под съд — каза той с неестествено дрезгав глас, а устните му се впиха в нейните.

Тя се изтръгна от прегръдката му.

— Не мога да мисля, когато правиш така — прошепна Сара пресипнало.

— Ами недей да мислиш. — Отново я прегърна и притисна тялото й към своето. — Поне веднъж в живота си не мисли.

Чувственият му глас, уверените му ръце, изучаващи тялото й, сломиха и последната й съпротива и тя жадно и нетърпеливо прие целувката му. Подчини му се и престана да мисли, а само усещаше. Светът се концентрира в една целувка.

Устните му, езикът му, шията му под пръстите й — всичко стана част от нея самата. Пое го с дъха си, наслаждавайки се на мъжкото ухание.

Господи, толкова беше хубаво, помисли си тя замаяно, когато той я пусна. Отвори очи и го погледна в лицето. Мътната светлина от прозорчето светеше право в лицето му. Изразът му я озадачи — сякаш изпитваше някаква болка.

— Чарли? — нерешително каза тя. Тялото му потрепери от силна конвулсия, после болката изчезна и той отново стана старият Чарли.

Той я ощипа по носа, после се отдалечи от нея и вдигна глава към прозорчето:

— Ето оттук ще се измъкнем, моя лейди Лав.

Нужно му беше известно време, за да се пребори със засъхналата стара боя на прозореца, преди да го отвори. Сара беше благодарна на това забавяне, защото то й позволи да се съвземе. Прекалено много неща й се бяха случили за прекалено кратко време. Нека само всичко да свърши по-скоро, молеше се наум тя. Нека всичко си дойде на мястото.

Няколко минути по-късно, докато пълзеше през прозорчето на мазето, зърна лицето на Чарли и си каза, че вече нищо не може да се върне, както е било преди.

По-късно следобед, докато Сара седеше в салона и го чакаше да изключи всичко, за да си тръгнат, през ума й премина всичко, което се бе случило през последните два дни. Толкова много неща. Изглеждаше невероятно, че бяха изминали само два дни.

Притвори очи и мислено се върна към най-важното нещо, което се бе случило — Чарли вече знаеше какво изпитва тя към него, какво е изпитвала винаги. И колкото и да й се искаше да забрави цялата история и да се престори, че нищо не се е случило, знаеше, че ще се наложи да си поговори с Чарли за това. Трябваше да стигнат до някакво споразумение, преди нещата да са отишли прекалено далеч. Ако не сложеха край на това сега, докато все още имаха тази възможност, съдружието им можеше да пострада. Сара нямаше да позволи да се случи подобно нещо.

— Искаш ли да ти донеса бележник и молив?

Отвори очи и съзря Чарли пред себе си.

— Защо ми са бележник и молив?

— Приличаше на човек, който пресмята разстоянието до звездата Алфа от съзвездието Кентавър или нещо подобно. Просто си помислих, че с бележник и молив ще ти бъде по-лесно.

— Чарли, трябва да поговорим.

За да не вдигне прах, той рязко седна на един диван и я погледна в очите:

— Звучи примамливо. Напоследък не разговаряме достатъчно. Кой ще избира темата? Ако съм аз, ще хвърля ези-тура между натрупването на ядрени оръжия и брачните навици на юпитата. Обичам да се потапям в такива дълбоки теми.

— Чарли, моля те, бъди сериозен!

Той я изгледа внимателно.

— Бих искал наистина да го желаеш — каза той нежно, почти с копнеж. После сви рамене. — Е, добре, тогава ти избираш темата. За какво ще си говорим?

Като избягваше да го гледа в очите, тя задърпа ръба на ръждивокафявите си памучни панталони:

— Трябва да си поговорим за… за това, което се случи.

— Имаш предвид това, което се случи в Билингз? Или в Лос Анджелис? А може би във франция?

Сара смутено прехапа устни. Чарли нямаше да я улесни. Той искаше тя да го каже първа.

Вдигна очи и го изгледа враждебно.

— Имам предвид тук и ти го знаеш. Имам предвид това, което се случи с теб и мен. Това… това…

— Отслабване на защитата? — предположи той.

— Тази груба игра — отвърна тя кратко. — Трябва да й се сложи край. Знам, че ми обеща да забравиш за снощи, но сега е някак по-различно. Отношенията ни вече не приличат на отношения между приятели и съдружници, а по-скоро на отношения на… — тя млъкна, търсейки най-точната дума.

— Мисля, че думата, която търсиш, е „любовници“, но много бъркаш — каза той. — Ако някога си имала истински любовник, щеше да разбереш каква е разликата. — Гледаше я напрегнато. — Винаги се връщаш в ролята си на динамична агентка по недвижимите имоти. Само за кратко ние си общувахме просто като две човешки същества. Не виждам какво толкова лошо се е случило. Но ако ти си ми разкрила повече, отколкото си искала, предполагам, усещаш, че защитата, която си изградила, се е поразклатила. — Той се усмихна. — Винаги съм мислил, че сигурно им е много трудно на хората, които се ограждат със стени. Постоянно трябва да проверяват дали стените са цели. Винаги се тревожат дали някой няма да се покатери отгоре или да пробие дупка в тях. — Поклати глава. — Смятам, че така много енергия се хаби на вятъра.

— По дяволите, Чарли! — каза тя и удари с юмрук страничната облегалка на стола. — Не искам да разговаряме за психологическите ми навици. Искам да изясним тази работа, за да може всичко да си върви постарому.

Той се изправи, вдигна и нея:

— Не можем да върнем нещата назад, малката. Можем само да се опитаме да се справим с онова, което бъдещето ще ни поднесе.

И само толкова, мислеше си тя невярващо, докато излизаха от салона. Това ли беше изясняването на проблема?

По взаимно споразумение Чарли караше колата на връщане, а Сара го гледаше внимателно. Не можеше да остави това току-така. Прекалено много неща бяха заложени на карта. Ако продължаваше да я докосва, да я целува, ако продължаваше да гледа на нея не само като на приятел и съдружник, напрежението между тях би довело до прекратяване на съдружието.

Когато спряха, за да обядват в едно малко бистро край магистралата, Сара реши да направи още един опит. Щом той приключи с храненето, тя подхвана нерешително:

— Чарли, ние наистина трябва да… — Вдигна очи към него и веднага млъкна, като поклати глава. — Как мога да разговарям с теб, когато още носиш това… това нещо на главата си? На масата не се седи с шапка на главата.

— Но това не е шапка, а шлем — отвърна той прозаично. — Не си ли гледала филми за Първата световна война? Шлемът на авиатора е част от него самия, показва колко безстрашен и мъжествен е той. Да не мислиш, че Лилиан Гиш би припаднала в ръцете на гологлав пилот?

Сара огледа малкото заведение:

— Нея я няма тук, така че можеш да го свалиш.

— Съжалявам. Ние, въздушните асове, си имаме кодекс на честта. Все едно да ме накараш да сваля главата си.

— Ако смятах, че ще бъде от полза, щях да го направя. Но ти сигурно просто би си поиграл и с нея.

Той се засмя:

— Толкова си умна! Хващам се на бас, че досега не си забелязала колко си умна, но всички тук го забелязаха. Виж как те гледат.

— Не гледат мен, Чарли. Гледат шлема ти. — Тя примирено въздъхна. — Е, добре, предполагам, че някой ден все ще свикна с него. Само година и половина ми беше необходима, за да свикна с жълтите ти тиранти.

— Имаш щастието да дружиш с човек, който налага модни тенденции — каза той. — Всеки момент очаквам „Сиърс каталог“ да публикува колекцията на Чарли. Обзалагам се, че…

— Стига, Чарли! Искам да говоря с теб.

— Пак ли? — Той недоверчиво поклати глава. — Трябва да е от смяната на климата.

— Ще ме изслушаш ли най-сетне? — процеди тя през зъби.

Чарли се наведе напред и скръсти ръце върху масата:

— Слушам те.

Сара въздъхна бавно:

— Нямам желание да говоря затова, но се налага. Снощи… Снощи ти признах нещо…

— Имаш предвид това, че страшно желаеш тялото ми ли?

— Млъкни, Чарли. Изслушай ме за момент. Това, което се случи снощи, не биваше да се случва никога. Не трябваше да допусна да се случи. Страхувам се, че признанието ми ще накърни деловите ни отношения. Не искам това да стане. Не бива да става. И двамата работихме твърде упорито, за да оставим всичко да отиде на вятъра.

Той хвана ръката й:

— Гледаш ли ме в очите?

Тя кимна.

— Сега съм напълно сериозен… или поне толкова, колкото допуска огромната дилема, която сама си си измислила. — Той обърна дланта й и проследи някои от линиите по нея. После я погледна в очите. — Човек никога не може да е сигурен какво ще му се случи в бъдеще, така че е безсмислено да правиш прогнози. Това, което е по силите ни е да посрещнем нещата, когато те станат. Не можеш предварително да очакваш само неприятности, Сара. Мисля, че дълбоко грешиш за всичко, но ако се окаже, че не съм прав, ще му мислим, като му дойде времето. — Той се усмихна и помаха на сервитьорката. — Престани да се тревожиш. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Като излязоха от заведението, студеният порив на вятъра прониза Сара през тънкия пуловер и тя забърза към колата. Докато се оглеждаше, почувства нещо средно между носталгия и очакване.

Сезоните се сменяха.