Били Грийн
Любовна война (7)

Седма глава

Когато Сара бавно се разбуди, единственото й усещане бе за топлина, топлина във всяка фибра на тялото й. Дълго лежа неподвижна, със затворени очи, за да се наслади на усещането. То приличаше на онази уютна топлина през зимата, когато стаята беше студена и неуютна, но тя лежеше на топло и сигурно под дебелия юрган. Беше силна и трайна топлина.

Уютното усещане внезапно се изпари, когато почувства върху устните си лек полъх. Тя замига бързо-бързо и се опита да фокусира, но лицето срещу нейното беше толкова близо, че носовете им почти се докосваха.

„Чарли“ — помисли си тя премаляла и усети как присъствието му събужда у нея силна изненада. Тя го загледа настойчиво, изучавайки мъжа, който толкова рязко бе променил собствената й представа за личността й. И то само за една нощ. Никога не би могла да предположи, че бе възможна такава промяна. Тя се чувстваше… почти истинска.

Тази мисъл я порази. Каква нелепа идея, помисли си смутено. Как, по дяволите, й бе хрумнало подобно нещо? Дали наистина бе толкова несигурна в себе си? Дали той го знаеше, зачуди се тя и потърси сините му очи. Би ли могъл само от един поглед да определи какво се е променило у нея през тази нощ?

Не би могъл да го знае, каза си тя, но някакво безпочвено безпокойство сви стомаха й. Не би позволила на никого да наднича в душата й — в нейната несигурност, в недостатъците й. Би било твърде болезнено за нея. Все още безмълвна, тя се претърколи по корем. Беше й нужно време. Време, за да си припомни предната нощ, време, за да прецени последствията от нея.

Миг по-късно почувства устните му на тила си, а после и върху мястото, където раменете й се сливаха с тила. Чарли нямаше намерение да й оставя време за размисъл. Тя се изпъна и леко присви рамене в знак на протест.

Но нещо толкова незначително, колкото бе свиването на рамене, не беше в състояние да спре Чарли. Устните му се плъзнаха под гърба й и се задържаха върху тази податлива на гъдел, чувствителна зона. В отговор тя сви хълбоците си. Усещайки спонтанната й реакция, той плъзна и двете си ръце по задните й части, а пръстите му сякаш се наслаждаваха на допира със закръглената й плът, докато през това време той й цитираше пасаж, който тя разпозна, че беше от „Любовникът на лейди Чатърли“. Пасаж, който би трябвало да шокира нежния й слух, но това не стана. Думите от книгата, произнесени толкова приглушено и нежно, звучаха невероятно еротично.

Когато Сара усети топлите му устни върху гърба си, цялата й съпротива се стопи. Всичките й съмнения отстъпиха, за да бъдат заместени от това удивително усещане. Въздъхна, чувствайки как напрегнатите й мускули се отпускат, наслаждавайки се на докосването му.

Той я обърна по гръб, усмихна й се и каза:

— Добро утро, Сара.

— Добро утро, Чарли.

Той прихлупи с длан едната й гърда, а палецът му потърка напред-назад зърното, като през цялото време погледът му не изпускаше лицето й.

— Ти… — Сега Чарли я галеше. — Добре ли спа? — попита с мила учтивост.

— Да, благодаря — отвърна тя със същия равен глас. — А ти?

Той драматично въздъхна:

— Нали си спомняш приказката на принцесата и граховото зърно? Тя се мятала и въртяла цяла нощ, защото в леглото й имало бучка.

Сара повдигна въпросително тънките си вежди:

— В леглото ти имаше бучка?

— Бучки и неравности, и извивки, и по някой лакът в окото — каза той сериозно и се засмя. — Обаче аз сигурно не съм истински принц… защото не мога да си спомня да съм имал някога по-прекрасна нощ.

Тя сключи ръце зад тила му и каза:

— Винаги съм знаела, че си самозванец.

— Знаела си, така ли? — Той се притисна към нея. — И това не те отблъсна от мен?

Сара се усмихна бавно и предизвикателно:

— Принцовете са за приказките, а самозванците са за…

Внезапно млъкна, защото вратата на спалнята се отвори с трясък. Сара припряно придърпа завивката към брадичката си, докато наблюдаваше как Ърма отива до прозореца и дърпа завесите с резки шумни движения.

— И двамата закъснявате — каза икономката, поглеждайки само бегло към леглото. — Закуската е на масата. Елате да я изядете, преди да съм я хвърлила на прасетата. — И излезе толкова внезапно, колкото се бе и появила.

Сара зарови лице в прегръдките на Чарли, за да заглуши полуистеричния си кикот. Смехът на Чарли звучеше дълбоко и меко в ушите й.

— Не й вярвам — прошепна Сара задъхано. — Държи се, сякаш си е напълно в реда на нещата да ни завари заедно в леглото ми.

Чарли я отдръпна от себе си и като хвана лицето й с ръце, погледна я право в очите.

— Напълно в реда на нещата си е — каза той, усмихна се леко и сведе устни към шията й. — Това се опитвах да ти кажа. Не само че е нормално, но и съвършено правилно.

— Какво правиш? — попита дрезгаво Сара.

— Радвам ти се. — Думите му прозвучаха приглушено, защото устните му бяха заети с един слалом по голата топла плът на шията й. Тъй като бе в прекрасно настроение, тя обърна настрани главата си, за да го улесни.

— Чарли, закъсняваме за работа — измърка тя.

— Ще закъснеем!

Сара се засмя беззвучно.

— Ърма ще хвърли закуската на прасетата — предупреди го. — Не знам къде ще намери прасета наоколо, но доколкото я познавам, все ще се справи някак.

Той рязко вдигна глава и се отдръпна към ръба на леглото. Тя удивено го гледаше и неразбиращо избърбори:

— Какво правиш?

— Бях забравил за закуската.

Тя го сграбчи за рамото и го дръпна обратно до себе си:

— Само една стъпка към кухнята и си мъртъв!

Той се засмя и я прегърна силно, като обви с мускулестия си крак двата нейни, за да я привлече по-близо до себе си.

— Така е по-добре, нали?

Тя въздъхна дълбоко и блажено:

— На мен поне ми е добре.

Чарли нежно хвана брадичката й.

— Знаеш какво имам предвид. Малко се страхувах как ще се чувстваш тази сутрин, но ти не съжаляваш за снощи, нали?

Дали съжалявам, запита се наум тя. Едва бе формулирала въпроса и отговорът изникна сам. Нямаше значение какво щеше да се случи по-нататък, никога нямаше да съжалява, че се бяха любили.

Потърси погледа му и каза нежно:

— Не, снощи не се случи нищо, за което да съжалявам, с изключение може би на историята с Тед — добави тя намръщено. — Трябваше отдавна да реша този проблем.

Натискът на пръстите му върху брадичката й се усили.

— Не мисля, че съм готов да разговаряме за Олстън.

Сара безмълвно се взря в него.

— Нямаше да допусна да се случи нищо между него и мен, знаеш го — изрече тихо тя. — Може би преди несъзнателно съм го използвала, но никога не бих го използвала съзнателно.

Той поглади с палец долната й устна, взирайки се в розовата й мекота.

— Значи разбра какво щеше да направиш?

Тя тихо се засмя.

— Не съм глупачка, Чарли. Дори за частица от секундата не си помислих, че мога да му позволя да те изличи от мислите ми.

Той я целуна бързо и грубо и двамата разбраха, че това е наказание, но нежно наказание.

— Нищо нямаше да излезе — каза той тихо и уверено.

— Знам. Тед трябваше да се превърне във вампир, защото, боя се, ти си ми влязъл в кръвта, Чарли.

Той бавно се усмихна.

— Ето това се казва начало. Но точно сега се сещам за няколко други места, където бих искал да бъда в момента. — Той плъзна ръката си под нея и я притисна по-силно. — Защо не ми покажеш за какво служи самозванецът?

Тя гърлено се разсмя и приложи нагледно тезата си.

 

 

Сара остави телефонната слушалка и се облегна назад в стола си с доволна усмивка. Най-после семейство Брейди бяха решили да подпишат договора. Продажбата я радваше не само защото комисионата й бе голяма, но и защото знаеше, че семейство Брейди ще са щастливи в къщата на Евъргрийн Съркъл.

Скръсти ръце зад тила си и се отпусна за момент, за да се наслади на топлината, която я обгръщаше. Знаеше, че тази топлина не се дължи изцяло на успешната сделка. Всъщност, въпреки че продажбата й носеше огромно удовлетворение, не тя бе причината за това, което Сара изпитваше. Причината за глуповатото, ухилено-щастливо доволство беше изцяло у Чарли.

Засмя се при спомена за онази нощ преди един месец. Онази нощ, онази чудесна нощ беше само началото. Връзката им най-после бе пълнокръвна и открита. Сега Чарли влизаше в офиса й по двайсет пъти на ден, понякога, за да я целуне и да я остави замаяна от милувката му, понякога просто да й каже „здравей“. И въпреки всичко работата вървеше. Сякаш бе решил твърдо да й докаже, че могат да бъдат едновременно и любовници и сътрудници.

След онази първа нощ никой от тях не бе повдигнал въпроса дали да живеят заедно. Затова тя се стресна, когато по-малко от седмица след първата им нощ заедно внезапно откри две негови ризи да висят в гардероба на спалнята й.

За момент просто ги гледаше недоумяващо, сякаш бяха изникнали там от някакво друго измерение. После се втурна да го търси.

— Чарли — беше му казала намръщено още от прага на офиса му, — ризите в гардероба ми подарък ли са? Защото, ако са подарък, ще трябва да си го вземеш обратно. Не са моят номер.

— Ризи ли? — бе попитал той, но мнимото му объркване не я заблуди нито за миг. — О, да, онези ризи. Просто си помислих, че ако разкъсаш някоя моя риза от нетърпение някой следобед, когато изпаднеш в по-буйно настроение, ще се нуждая от резервна.

— Някога да съм ти разкъсвала риза? — попита тя.

— Не, но… човек не може да престане да си мечтае.

Просто се изсмя и вдигна ръце. Но постепенно все повече негови неща изникваха в спалнята й. След две седмици тя отново нахлу в офиса му.

— Чарли, забелязал ли си, че половината — това значи петдесет процента, Чарли, от гардероба ми е вече зает? Твоите палячовски одежди затрупват моите скъпи, но изискани дрехи.

Когато той се засмя, тя опря ръце върху бюрото му и доближи лицето си до неговото.

— Чарли, твоите гащета са в моето чекмедже за бельо редом с моите бикини. Какво ще кажеш в своя защита?

— Изглеждат много сладки заедно, нали?

Той сложи ръце върху бедрата й, накара я да обиколи бюрото му и да седне на коленете му заедно с най-различни документи и кабела на телефона. После приближи устни към нейните и каза:

— Винаги съм знаел, че мястото на гащетата ми е до твоите бикини.

Тя се бе изсмяла дрезгаво и отново бе отстъпила, защото се нуждаеше от устните и ръцете му твърде много, за да му откаже каквото и да било. По-късно, три седмици и половина, след като се бяха любили за пръв път, една вечер, когато Ърма почиваше, Чарли остана до късно, за да сготви специална вечеря за Сара. И повече не си тръгна. Независимо дали се бяха уговорили или не, Сара Лав и Чарли Сандърсън заживяха заедно.

Сега тя се усмихна, като се сети с колко ловки маневри, дебнене и чар той бе проникнал във всяко кътче от живота й. От Чарли не би могло да се очаква нещо друго. Той винаги постигаше това, което искаше. Добродушието му прикриваше стоманена воля.

Тя се размърда неспокойно и усети как част от топлината се изпарява при мисълта за огромните различия помежду им. Чарли бе толкова дяволски сигурен във всичко, което правеше. Защо не можеше и тя да е като него? Обичаше да са заедно и сега си даваше ясна сметка, че интимната им връзка е била неизбежна. Но под тази повърхност дремеше едно вечно съмнение. А понякога то прерастваше в страх.

Сара не обичаше да си спомня за всички онези нощи, в които лежеше в прегръдките му трепереща и се взираше в тъмнината с една-единствена мисъл: „Страх ме е, страх ме е“. В това се състоеше и цялото й опасение — нямаше никакво основание, което да го поражда, нищо, върху което да разсъждава и да анализира.

Когато това ставаше, винаги й бе нужно известно време, преди да започне да разсъждава разумно. Трябваше да лежи до мъжа, който спеше до нея и да изброява наум отново и отново всички факти, всички аргументи защо безпочвеният й страх беше налудничав. Трябваше да се насили да повярва, че всичко ще се оправи, да се бори с цялата сила на разума си, която можеше да събере, срещу един безпочвен страх.

Трябва да спечеля, каза си тя сега и вирна уверено брадичката си. Длъжна беше. Какъвто и да е врагът й, тя щеше да го победи. В живота й имаше толкова много истински неща, с които да се занимава. Не можеше да си позволи да пилее време и енергия за страхове, които я връхлитат в тъмното.

Въпреки че не го бе усетила да влиза, тя внезапно почувства, че той вдига косата й и топлите му уверени устни докосват тила й. Притвори очи и неволно изстена от удоволствие.

— Трябва да позлатят устните ти за поколенията, Чарли — каза тя дрезгаво.

Той завъртя стола й и тя се оказа лице в лице с него.

— Как разбра, че съм аз?

— Знаех, че или си ти или е господин Хюбърт, но господин Хюбърт никога не ме целува по врата преди вечеря.

Той се наведе по-близо.

— Господин Хюбърт не знае какво изпуска — промърмори той и леко я целуна. Сара тихо се засмя.

— Кое е толкова смешно?

— Как мога да те приемам сериозно, когато носиш това нещо на главата си? — попита тя и погледна авиаторския му шлем.

— Колко си невинна — отбеляза той насмешливо. — Не знаеш ли, че кожата е страшно секси?

— Чувала съм… но някак си не съм предполагала, че имат предвид авиаторски шлем.

— Чакай да ме видиш облечен само с него. Тогава ще се съгласиш, че е секси.

Мисълта за тази гледка я накара да избухне в смях.

— Нямаш намерение да го направиш, нали?

— Има толкова много неща, които искам да ти направя — каза той, после коленичи пред стола й, обгърна с ръце кръста й и зарови лице в гърдите й. — Толкова много неща.

Почти всеки друг би изглеждал раболепен на колене. Но Сара знаеше истината — Чарли никога не би раболепничил. Просто като даваше толкова много от себе си, той й отнемаше контрола. Би могла да поиска от него да целуне ръката й, а той би отишъл още по-далеч и би целунал краката й.

Чарли беше щедър човек, но също толкова хитър. На няколко пъти заради собственото си душевно спокойствие се бе опитала да си докаже, че се владее, докато се любят. Но той разменяше ролите им. Като свободно признаваше властта й над себе си, като съзнателно й отстъпваше водещата роля, той й доказваше, че надмощието не й беше нужно. Доброволно й ставаше роб и я караше да осъзнае, че в отношенията им няма място за доминиране. Двамата бяха равни.

— Ти си едно малко чудо, Чарли Сандърсън — каза тя меко. — Като си помисля за всичките тези пропилени години! — Ръцете й за миг стиснаха по-силно раменете му. — Как бясно те ревнувах от жените, които идваха и си отиваха от живота ти. Но твърде много ме беше страх, за да стана една от тях. Страхувах се какво ще се случи с мен, когато ме изоставиш заради следващата.

— А сега вече не се ли страхуваш? — попита той, без да вдига глава от гърдите й.

Тя притвори очи. Господи, само ако знаеше! Но не би могъл да знае.

С пресилено безгрижие тя отговори:

— Отказвам да мисля за това. Когато стане, тогава ще му мисля. Ти си прекалено добър приятел, почти неразделна част от мен, за да те загубя толкова лесно. Като му дойде времето, ще направим следващата стъпка.

За миг той застина на гърдите й. После си пое дълбоко дъх и се отдръпна.

— Точно така, малката — изрече със странна крива усмивка. — Ще напредваме стъпка по стъпка.

Изправи се, сега усмивката му беше по-нормална.

— А точно сега следващата ни стъпка е да докараме адвоката си, за да подмами Финдли да подпише договора. Прекалено дълго ни будалкаше. След като вече прие условията ни, искам хижата най-после да стане наша собственост. — Наведе се и я целуна бързо. — Ще се видим на обяд.

След като той излезе, Сара дълго гледа към вратата. Понякога Чарли я объркваше. Точно когато си мислеше, че е проумяла начина му на мислене, изведнъж долавяше у него някакво странно настроение, някаква непозната тъга — и това я разстройваше.

Постоянно разговаряха, но дали общуваха истински, запита се тя за пръв път. Кое беше това нещо в живота му, което бе причината за тези мимолетни настроения? Знаеше, че за него връзката им е все така вълнуваща, както в началото. Както и за нея самата. За някои неща човек просто не можеше да се излъже. Но дали му липсваше нещо?

Облегна се замислена назад и незнайно защо бе малко натъжена. Беше нещо, за което трябваше да поговорят. Никога преди не бе имала пълноценна връзка и правилата й не й бяха съвсем ясни. Може би в името на взаимното съхраняване и двете страни трябваше да запазят по нещо лично за себе си.

Тя се понамръщи и си призна, че има неща, които никога няма да каже на Чарли. Неща, които таеше дълбоко в себе си, неща, които самата тя се страхуваше да анализира. Тези ужасяващи неща, които я спохождаха нощем. Въпреки че идеята й се струваше абсурдна, може би Чарли също се бореше със своите собствени привидения.

Преди да успее да размисли върху тази необикновена възможност, в офиса й влезе Ърма и застана пред бюрото й с ръце на кръста.

— Вземам си отпуск до края на деня — каза тя безцеремонно. — Да имате нещо против?

— Не, нямам — отвърна Сара и скрито се усмихна на резките маниери на икономката си. — Надявам се, че Мерилин не е болна пак?

Ърма кимна отсечено:

— Както преди. Утре влиза в болницата за по-подробни изследвания. Ще мине поне седмица, може би две.

— Тогава, разбира се, ти ще трябва да бъдеш до нея. Постъпи както е необходимо, Ърма — изправи се Сара. — Всъщност, ако искаш, вземи си отпуск за няколко седмици. За известно време ще се оправим някак си без теб.

— Няма да е необходимо… или поне така се надявам.

Когато Ърма се обърна да си ходи, Сара я повика:

— Ърма?

— Да?

Сара сведе очи към бюрото си.

— Ърма, не си ми казала нищо за това, че Чарли живее при мен. — Тя се усмихна колебливо. Сега, когато беше повдигнала въпроса, й се щеше да не го е правила. — Стараем се да не ти създаваме допълнителна работа.

— Готвенето за двама не е много по-различно от готвенето за един — сви рамене Ърма. — А що се отнася до чистенето, той може и да прилича на амбулантен търговец, но за него ще кажа само едно: Чарли не си разхвърля дрехите из цялата къща, както правят някои мъже.

Сара пое дълбоко дъх, за да си даде кураж. Можеше да продължи докрай:

— Какво мислиш за него, Ърма? Имам предвид за мен и Чарли… че сме заедно?

Ърма я погледна право в очите.

— За какво ви е моето мнение? Аз нямам нищо общо. Но след като ме попитахте, мисля, че сте щастлива. Мисля, че ще станете още по-щастлива, когато се омъжите за него.

Сара замръзна от изненада. Откъде й бе хрумнала на Ърма подобна мисъл? Със сигурност нито тя, нито Чарли не й бяха споменавали нещо подобно.

— Но… — започна Сара леко объркана. — О, Ърма, не мисля, че ме разбираш. Виж, Чарли и аз… женени? — Тя рязко заклати глава. — Изобщо не става въпрос за такова нещо. Ние сме си просто приятели.

Ърма шумно изсумтя:

— Разправяйте го на шапката ми. Сигурно си лежите всяка нощ в леглото, за да си разказвате истории за призраци! Много добре разбирам всичко. Живяла съм на този свят доста повече от вас, госпожице. И независимо дали искате да го признаете или не, нещата стоят точно така. Поне за Чарли. И ще ви кажа в очите, че ако само разигравате бедното момче, то вие не сте човекът, за когото съм ви мислила!

И преди Сара да успее да каже нещо в своя защита, Ърма излезе от стаята, като я остави объркана и онемяла. Как, по дяволите, й беше хрумнало, че Чарли има сериозни намерения, запита се Сара трескаво. Самата мисъл беше… Господи, направо смехотворна.

Тогава защо не й беше до смях, запита се тя, хапейки устни. Брак! Семейство! Дори не можеше да мисли за подобно нещо спокойно. Ръцете й се разтрепериха и тя ги сви в юмруци.

Защо изобщо беше запитала Ърма, ядосваше се на себе си. Нима се нуждаеше от нечие чуждо мнение за отношенията си с Чарли? Намръщи се. Очевидно се нуждаеше, иначе защо щеше да пита? Сега оставаше само един въпрос — дали се бе надявала на положителен или на отрицателен отговор?

Сара рязко разтърси глава, за да отпъди дразнещите въпроси. Нямаше смисъл да си търси сама белята. И без значение бе на какво се е надявала, защото не го беше получила от икономката си. Ърма грешеше по отношение на Чарли — иначе не можеше и да бъде.

По-късно, докато нареждаше вечерята, която Ърма беше приготвила предварително, Сара се опита да забрави за разговора им и почти успя. Причисли го към онези неща, чието обмисляне отлагаше за в бъдеще.

Дори се усмихна, докато поставяше свещи на масата. Всичко беше готово, но Чарли още го нямаше. Обикновено й помагаше в кухнята. Всъщност, въпреки че би отричала до последния си дъх, Чарли беше много по-добър готвач от нея. Той слагаше щипка от това и стиска от онова и сътворяваше истински шедьоври. Сякаш инстинктивно знаеше кои миризми и подправки се комбинират най-добре. Сара, обратно, следваше съвсем стриктно рецептите и въпреки това понякога резултатът беше истински провал. Някак си не беше честно.

Когато най-накрая бе доволна от подредбата на масата, отиде от другата страна на къщата и надникна в офиса на Чарли. Той се беше облегнал на стола си със затворени очи, сякаш се опитваше да разреши някакъв проблем.

— Ще направиш ли малка почивка за вечеря? — попита тя усмихнато.

Той отвори очи и обърна глава към нея:

— Толкова късно ли стана?

— Толкова късно — отвърна Сара и влезе. Хвана го за ръката и започна да го дърпа от стола. — Дори гениалните умове имат нужда от храна от време на време. Какъвто и да е проблемът, с който се бориш, може да почака.

— Слушам, капитане! — отвърна той дръзко и я последва в трапезарията. Като съзря изисканата маса, подсвирна от възторг. — Чудесно! Ти… ъъъ, ти не си сготвила всичко сама, нали?

— Внимавай с какъв тон ми говориш, Чарли Сандърсън! — предупреди го. — Сядай и яж!

Докато вечеряха, Сара го наблюдаваше внимателно. Тормозеше я някакво неясно чувство. На пръв поглед всичко изглеждаше напълно нормално. Той я дразнеше и разсмиваше, както винаги. Разказваше й какви интересни неща му се бяха случили през деня, които искаше да сподели с нея. Но нещо не беше наред.

Хапейки устни, тя се взираше в десерта, който Ърма беше приготвила. Положението ставаше по-заплетено, отколкото бе очаквала. Това нервно усещане трябваше да я спохожда само през нощта.

Изведнъж усети как нещо я удари по главата. Стреснато вдигна очи.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Кое какво беше? — попита той невинно.

Тя погледна към пода и се намръщи.

— Кифличка! — Сара бавно вдигна очи към неговите. — Чарли, може въпросът ми да ти се стори глупав, но ти ли ме удари току-що с кифличка?

— Сигурно е бил някой полтъргайст. — Той огледа нервно стаята. — Винаги съм мислил, че в тази къща има нещо странно.

— Единственото странно нещо в тази къща е, че ти живееш в нея — промърмори тя. — Как можа да ме замериш с кифличка, Чарли? Това някаква твоя приумица ли е или част от мрачния ти план да ме докараш до лудост?

Той се наведе напред с брадичка между дланите си.

— Бях самотен. Ти не ми обръщаше никакво внимание.

— Как може това да звучи толкова логично в устата ти? — попита тя, като го гледаше с възхита. — Мъж, който носи мухлясал кожен шлем на главата си, ме замеря с кифличка и всичко това звучи съвсем логично! Не може ли просто да ми извикаш: „Ей, ти!“.

Той я погледна със съжаление:

— Липса на въображение! Пълна липса на въображение!

Сара продължаваше да се смее, докато час по-късно вдигаше масата. И триста години да доживееше, пак нямаше да престане да се изненадва от него. Все едно откриваше по един нов континент всеки ден.

Но два часа по-късно тя вече не се смееше, защото Чарли все още беше в офиса си. Когато си спомни за вечерята, Сара се намръщи. Лековатата закачка беше в стила на Чарли, но бе сигурна, че нещо го тревожи.

След вечеря той я беше целунал по бузата, беше я потупал отзад и се беше върнал в офиса си с обяснението, че трябвало да свърши едно-две неща. Искаше да запита с какво толкова е зает, но нещо й подсказваше, че не е нейна работа. Внезапно, за първи път от толкова време, Сара усети самота.

Опита се да чете, но повече гледаше часовника и вратата на офиса му, отколкото списанието. В девет и половина вече не можеше да издържа повече и пак отиде при него.

Чарли вдигна очи, когато тя влезе в офиса.

— Не можеш дълго да стоиш без мен, а? — попита я със самодоволно изражение.

— Внимавай! Ако главата ти стане прекалено голяма, няма да можеш да я носиш на раменете си. Какво още правиш тук? Не помниш ли, че аз бях тази, която остава да работи до късно?

Той посочи голям куп пликове.

— Преглеждам пощата. — Притисна челото си с драматичен жест. — Такава ми е съдбата! Просто съм роден да преглеждам пощата и това ще правя цял живот.

Тя отиде зад него, смеейки се, и се облегна на раменете му.

— Освен съдбата ти, какво друго те е погълнало толкова?

— Какво друго ли? — ухили се той. — Работя върху общата ни кариера на предприемачи. В края на седмицата предстоят няколко продажби на имоти. Може би си заслужава усилието да отидем и да потърсим подходящо обзавеждане за хижата. О, освен това получих няколко оферти за оформлението на градината. — Той й подаде две папки. — Но който и да избереш, ще трябва да почака до следващото лято, за да започнем. Бих искал дотогава всичко останало да е готово.

Тя набързо прелисти книжата.

— Не ми изглежда да предлагат чак толкова различни неща за тези пари.

— Така е — съгласи се той. — Разликата е в качеството. Даунс е в бизнеса от доста време и има доказани успехи. Бомон не е от толкова отдавна в бизнеса, но затова пък е направила някои наистина добри работи — като дизайна на площите около новата клиника например.

— Жена? — Сара отново погледна в книжата. — Ще се опитам да съм безпристрастна, когато преглеждам офертите.

Той се засмя.

— Аз също съм за нея. В края на всяка папка ще намериш списък на миналите им поръчки.

Тя седна в един от двата стола срещу бюрото му и внимателно се зачете в папките. Всяка от тях съдържаше скици и планове, които показваха как щеше да изглежда хижата след окончателното оформление на градината. Сара бе изцяло погълната от различните предложения.

Не можеше да каже колко време е минало, когато внезапно потрепери и погледна към Чарли.

— Тук стана студено. Синоптикът каза, че до края на седмицата се очаква меко време. Мисля да му изпратя сметката си за отопление.

Отново се беше задълбочила в папките, когато чу някакъв шум откъм задната страна на къщата. Сара вдигна глава и леко се намръщи.

— Какво има? — попита я Чарли, като я гледаше в лицето.

Тя поклати глава.

— Не знам. Мисля, че чух някакъв шум отвън… — Млъкна за миг. — Ето! Ето пак! Чу ли го?

Той кимна.

— Прилича ми на котката на госпожа Евънс. Сигурно пак е избягала. Не знам защо постоянно идва тук. Къщата им е на около два километра, а около нас няма пукнат котарак.

— Мисля, че Ърма я храни — отвърна с усмивка Сара. — Но за нищо на света не би го признала. Иска да си мислим, че рита беззащитните животни.

Когато отново чуха шума, Сара остави папките върху бюрото.

— Не мога да работя спокойно, като знам, че една котка мръзне пред вратата — каза тя и стана. — Мисля да я пусна вкъщи, а като свършим работата, ще я занеса у тях.

Тя излезе от офиса и слезе в преддверието на задния вход. Отвори вратата и затаи дъх.

— Нищо чудно, че времето се захлажда — каза си тя на глас. — Вали сняг! Ей, как сипе само! — Извърна се и викна: — Ела тук да видиш, Чарли! Прекрасно е! — Направи една крачка навън. — Обичам…

Внезапно млъкна, долавяйки само с периферията на съзнанието си как Чарли дойде при нея и я запита:

— Обичаш какво?

— Чарли — каза тя с неестествено пресипнал глас, — не било котка. Това е… това е бебе!