Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (28)

2

Сутринта на 14 септември под бледите лъчи на есенното слънце яхтата „Южен кръст“ напусна бълтънския рейд. Екипажът, насъбран за една нощ измежду италианските докери и празноскитащите моряци на пристанището, наброяваше девет души. На кормилото стояха капитан Бернардито и Чарлз Райланд.

Когато слънцето се издигна по-високо, яхтата зави по посока на вятъра и се отправи на юг. Пасажерите стояха на палубата. Скалистото крайбрежие вече скриваше от погледа им дълбоката извивка на бълтънското пристанище, островърхите градски покриви, сивите кули на катедралата, хълма с крепостта и купищата корабни въжета по пристанищните кейове.

Откъм напуснатото пристанище до кораба долитаха отмерените печални удари на двете катедрални камбани. Погребалният звън ту замираше, когато вятърът отнасяше звука, ту ставаше по-ясен.

От яхтата с просто око можеха да се видят черните потоци от хора, задръстили улиците на покрайнините на града. Огромни тълпи народ отиваха от Бълтън към хълмовете на Ченсфилд. Беше обявено, че лорд-адмиралът се е поминал и по този скръбен случай целият град се отправи да съпроводи останките на своя знатен земляк до фамилната му гробница.

— Нашата мисия тук, в Бълтън, свърши, синко — казваше капитан Бернардито. — Ние имаме добрия кораб „Тримата идалго“ и още ще се побием за млада Франция. Съгласен ли си да вземеш моето име, името на един стар скитник и изгнаник, враг на кралете? Искам да те видя щастлив, синко!

— Татко, вие ми предлагате онова, което заслужава най-любещ роден син. Ала истинското щастие на човека се състои в това да помага на другите хора също да бъдат щастливи. Мене ме завладя идеята на Джордж за Слънчевия остров. Този остров ще бъде наистина щастлив, защото слънцето там ще свети еднакво за всички. Там хората ще живеят справедлив живот, общо ще се трудят, по равно ще делят плодовете на своя труд, сами ще си избират ръководители за различните видове работи, сами ще строят своя Град на слънцето…

— Стой, замълчи! Аз не проумявам твърде добре красивите мечти, но бог да ме убие, ако светата църква не те обяви за еретик заради тези ти помисли, мое момче! Къде се е чуло и видяло един човек да не завижда на друг, да не измамва друг, да не се опитва да го подчини на себе си? Но дори и да беше възможно това, мигар земните владетели ще позволят да изникне някъде такава колония? Вас ще ви обявят за опасни безумци и ще побързат да ви изтрият от лицето на земята заедно с вашия Град на слънцето.

— Но, татко, затова именно ние избрахме острова в Индийския океан, защото там няма кой да ни пречи. Ще бъдем далеч от крале, папи и губернатори. И там не е пустош, там живеят работливи люде. На острова вече много нещо е подготвено, за да израсне твърде бързо Градът на слънцето. Ние с Джордж…

— Синко, ти чу ли какво каза генерал Хауерстън за военната експедиция на остров Чарлз? Само тази причина е достатъчна, за да отхвърлиш мисълта за „справедлива“ колония на този остров. Нашите хора ще трябва да се махнат оттам. Ще видиш: след година вместо град на вашите мечти на остров Чарлз ще се появят английски робски плантации и каторжни рудници.

— Кажи, татко, мигар населението, на острова не може да издържи една обсада? Човек трябва да се бори за щастието си. Ти с шестима негри победи екипажите на два разбойнически роботърговски кораба! Ние… ще прогоним оттам онзи английски губернатор.

— Ние ли? Чарли и Джорджи, така ли? Ех вие, мои братя отмъстители! Нашите островитяни са по-благоразумен народ, те знаят, че на мястото на една отсечена глава на хидрата израстват нови три… Но аз знам, Чарлз, колко трудно е човек да се прости с отдавна лелеяна мечта. Не искам да те разочаровам, момчето ми! След Италия ще заминем за острова и ще видим как жителите ще приемат новината за предстоящото пристигане на губернатора. Ако хората здраво държат на земята и свободата си, може наистина заради тях да тръгнат на смърт. Ако бъде тъй, не ще ви напусна и аз, макар че не вярвам много във вашия Град на слънцето. Аз не ще те изоставя в минута на опасност.

3

Отец Фулвио ди Грачиолани живееше в дълбок размисъл вече от няколко месеца. Неизменното покровителство, с което го удостояваха кардиналът, папският нунций^[1] във Венеция, и епископът, главата на тайния съд на Светата инквизиция в републиката, беше отстъпило място на твърде доловимо „охлаждане“. Двамата прелати имаха достатъчно поводи да бъдат недоволни от дейността на нелегалното войнство, подчинено на отец Фулвио. Това пръснато по всички тъмни кътчета войнство се занимаваше с шпионаж на дребно, оредяваше вследствие тайни интриги и не оправдаваше напълно възлаганите му надежди. Сред народа ересите се умножаваха, ширеха се атеистични учения.

Притокът от цехини и гулдени в църковните каси отслабваше.

Челото на йезуита беше мрачно и изразяваше загриженост. Отдавна нямаше никакви известия от отец Бенедикт от Бълтън. Изпратеният при него Луиджи Гринели се очакваше през юни-юли, но отец Фулвио напразно чака верния си служител до есента. Изчезването на брат Луиджи не на шега безпокоеше патера: тайните братя не прощаваха измяната!

В петък, на 5 октомври, във венецианската лагуна хвърли котва един малък кораб.

Ако се съди по възлите на въжетата и по почернелите дъски на бордовете, тази лека бързоходна шхуна или яхта беше оставила зад кърмата си не една хиляда мили. Скромният вид на плавателния съд и отдалеченото ъгълче, избрано от капитана му за място на престоя, отсъствието на борда на любители да дават пари за сувенири или за подвизи на гмурци — всичко това доведе дотам, че дори пристанищните хлапета и дребни търговци много скоро престанаха да обръщат внимание на малката „Толоса“.

На другия ден след пристигането на яхтата във Венеция пред фасадата на Мраморното палацо тромаво се измъкна от гондолата някакъв лошо обръснат чужденец с разчорлена перука и късо наметало, което откриваше за всеки поглед чифт чорапи, черни гетри и тежки обувки с носове на булдог.

„Бакалавърът на изкуствата“ синьор Антонио Чени, когото доктор Буоти беше взел на служба в домашния музей под името Антонио Карильо, се намираше в отредената за него мъничка стаичка до първата парадна зала. Той понечи да излезе да посрещне чужденеца, но когато последният влезе в двореца и поемайки си дъх, повдигна пред огледалото своята перука, за да избърше запотеното си голо теме, синьор Антонио, който наблюдаваше в отражението на огледалото движенията на чужденеца, внезапно промени цвета на лицето си и едва не се подхлъзна на излъскания паркет.

— Ще ми бъде ли позволено като пътешественик, идващ отдалече, да разгледам музейната сбирка на този дворец? — запита гостът на английски със скърцащ глас.

Във вестибюла нямаше нито един човек, владеещ английски език освен синьор Антонио, който знаеше езика на Албион. Но синьор Антонио понечи да се вмъкне в стаята си. Това щеше да му се отдаде, ако вездесъщия Лафкадио, прислужникът на отец Фулвио, не беше се появил в същия миг край чужденеца.

— Антонио Карильо! — извика той с укорен тон. — Нима не чувате, че синьорът моли да му се покаже музеят?

На служителя не му оставаше нищо друго, освен да се приближи до чужденеца и да отвори пред него вратата на първата зала. Той започна с монотонен глас обясненията. Чужденецът прояви към тях рядко равнодушие. Освен това очите му бяха толкова слаби, че с явна мъка се вглеждаше в платната.

— Името ви е Антонио Карильо, нали? — прошепна гостът.

— Да, синьор.

— Слушайте, известно ми е кой сте вие… пък и по лице ви познавам, синьор Чени. Не ме смятайте за враг… После, по-късно, ще разберете всичко. А за сега скрийте по-скоро това писмо. То е от синьор Томазо Буоти. Прочетете го така, че отец Фулвио да не узнае нищо за него.

Антонио Карильо бързо скри писмото.

— Слушайте, приятелю мой — продължи шепнешком чужденецът, — постарайте се по-бързо да завърши това разглеждане. Изкуството съвсем не ме интересува. Необходимо ми е уж случайно да срещна тук патер Фулвио.

Антонио Карильо забеляза на ръката на чужденеца пръстен с голямо ахатово печатче. Той изгледа събеседника си подозрително и учудено, но като дочу от съседната зала коприненото шумолене на расото, мигновено възобнови поясненията си.

— Ето тази картина, синьор, принадлежи на четката на Чимабуе^[2]. Сюжетът е взет от…

Чужденецът се обърна и нарочно вдигна бавно към челото ръката си с пръстена, като да се кръстеше. Фулвио ди Грачиолани каза, обръщайки се към служителя:

— Сине мой, идете да си починете. Аз ще продължа обясненията. И така, вие се спряхте пред платното на Чимабуе, синьор. Четката му, подобно безсмъртното изкуство на Гирландайо, чиито творби са украсявали двореца Джезу^[3] в Рим, усърдно е прославила добрите деяния на твореца.

Антонио Карильо се измъкна през вратата и като се затвори в стаята си, разкъса плика, който му беше предал чуждестранният турист. Този турист синьор Карильо позна още във вестибюла: в Мраморното палацо беше дошъл… престарелият атърни Томас Мортън.

Отдавна патер Фулвио не беше получавал толкова успокоителни известия. Тайните тревоги, грижи и вълнения от последните месеци отстъпиха място на чувството на дълбоко удовлетворение. Дългът е изпълнен! От Ченсфилд пристигна един важен документ. Графските милиони скоро ще запълнят опразнената каса на ордена и ще затвърдят положението на Христовата църква. Брат Бенедикт Морсини си спечели пред тайния орден голяма заслуга!

Разговорът на отец Фулвио с чуждестранния гост, започнат в музея пред платното на Чимабуе, продължи в личните покои на свещеника. Монахът се взираше изпитателно във воднистите, безцветни очи на пристигналия. Томас Мортън издържа този втренчен поглед, мълчаливо свали от ръката си пръстена с печатчето и го постави на масата пред свещеника. Пръстенът на отец Бенедикт! Тайният знак за разпознаване, с който бълтънският капелан беше снабдил своя пратеник — Томас Мортън.

— Позволете да запитам, у вас ли е документът, който донесохте синьор? — запита духовникът на графа.

— Той е тук, ваше преподобие, зашит в жилетката ми. Моят приятел отец Бенедикт пожела да взема тази малка предохранителна мярка.

Мистър Мортън с мъка започна да се освобождава от старомодния си фрак, наподобяващ по цвят тютюнев прах.

— Лафкадио! — извика патерът.

Младият слуга се появи мигновено. Само по погледа на йезуита той разбра задачата си и твърде ловко и бързо помогна на мистър Мортън да свали фрака, да разкопчае жилетката и да открие неотдавна направения шев, под който слабо прошумоляваше хартия. След десет минути разпереният шев беше внимателно разширен и на масата пред патера се появи малко поизмачкан плик.

Фулвио ди Грачиолани скри пръстена и писмото и запита каква квартира си е избрал във Венеция мистър Мортън. Английският адвокат отговори, че възнамерява да си почине около две седмици в една странноприемница на Риалто^[4], след което му предстои обратно пътешествие до добрия стар Бълтън.

Свещеникът изпрати гостенина си до самата гондола, върна се в кабинета и отвори писмото. В плика освен изпратения документ с подписите на Фредрик Райланд, Томас Мортън и юриста Лео Ноел-Абрахамс имаше още и чист лист от плътна бяла хартия, прегъната на четири. В левия долен ъгъл на листа йезуитът откри незабележимо кръстче. Очевидно това беше знак, че хартията не е поставена случайно.

Като я повъртя в ръцете си, монахът с пипане установи, че повърхността на листа е била подложена на някаква обработка. Фулвио ди Грачиолани заключи вратата, запали свещ и подържа хартията над пламъка. По целия лист започнаха отчетливо да се появяват тъмнокафяви редове на секретното писмо, написано с мляко. Текстът на писмото беше на латински език:

„In nomini Dei!^[5]

С настоящото известявам на ваше преподобие за завършването от мен, недостойния божи служител, на възложеното ми поръчение. Опасността, която заплашваше нашето свето дело, е отстранена. Коварните тайни врагове на лорд Ченсфилд, които подготвяха неговото разобличение, са сринати в праха, но в единоборството с тези змии падна и сам милордът.

Преди смъртта си той по вдъхновение свише и подтикнат от вашия смирен брат во Христе, подписа тук приложения документ, който представлява формално, юридически заверено свидетелство за гибелта на незаконния графски потомък, пирата Джакомо Грели, и за отсъствието на преки наследници на горепосочения Грели. Синът на милорда, Чарлз, враждебно настроен против баща си, напусна земната обител, преди да успее да открие истинското си име някому другиму освен на собствената си сестра Изабела. А тя в миг на отчаяние тури край на земния си живот посредством отрова. Нейната съдба сподели и Реджиналд Мърей, грешен, но опасен претендент на титлата. Тайната на лорд Ченсфилд умря заедно с тези лица. Да прости господ всички прегрешения на тези деца и да влязат душите им в царството небесно! Ave Maria.

След като напразно очаквах да дойде при мен брат Луиджи, постоянният куриер на ваше преподобие, аз, движим единствено от подбудата да ускоря изпращането на тези вести, сметнах за добре самостоятелно да издиря надежден пратеник до вас. В своето неразумие аз взех под внимание преклонната възраст и болестите на нашия сиятелен завещател, което именно ме подбуди да побързам с изпращането по назначение този важен документ. Ето защо уговорих мистър Томас Мортън, като най-близък сподвижник на своя покоен благодетел, да направи пътешествие до Венеция, за да връчи настоящия плик в собствените ръце на ваше преподобие. Приложеният документ трябва да отстрани всички последни съмнения и грешни колебания на завещателя.

Ваш смирен брат во Христе

БЕНЕДИКТ

29 август 1790 година. Град Бълтън“

Патерът се прекръсти и скри документа в тетрадката си. Той изпрати слугата горе, в графските покои, за да покани ечеленца Паоло на вечерната съботна литургия.

Лафкадио завари графа унесен в сън след продължителната разходка с гондола край морския бряг, която той направи преди обед. Превъзмогвайки умората, безсилният граф слезе в параклиса. През време на литургията той седеше на пейка, поддържан от новия дворцов служител Антонио Карильо. През последните седмици старият синьор с особена охота се обръщаше към Антонио за такъв род услуги, тъй като младият мъж ги вършеше без капка раболепие и угодничество. Дворцовата прислуга се учудваше на умението, с което младият служител ободряваше и развличаше отпадналия, съсипан от немощ велможа.

След кратката литургия свещеникът се качи заедно с граф Паоло в неговите покои. Гондолата, изпратена бързо от патер Фулвио, докара в двореца няколко длъжностни лица — главния нотариус на граф Д’Еляно с неговите помощници и писари, а също така и свидетелите по завещанието, назначени по волята на самия ечеленца Паоло. Фулвио ди Грачиолани посрещна синьорите във вестибюла, отведе ги в графските покои и обясни, че извикването им в двореца се е наложило от необходимостта да бъде отстранена, по волята на ечеленца, известната им уговорка в графското завещание. Получен от Англия документ отнел на завещателя последната надежда да издири и подсигури потомците си.

Граф Паоло беше съвсем съсипан от тази вест.

В присъствието на отец Фулвио пристигналите синьори поправиха текста на завещанието.

През нощта нотариусът и свитата му напуснаха Мраморното палацо, а патер Фулвио, след като си отидоха и свидетелите по завещанието, и юристите, се отправи за двореца на кардинала. В този късен час една високопоставена духовна особа бързаше към друга с блага вест.

4

Минаваше втора седмица, откак бяха извикани при ечеленца Паоло д’Еляно свидетелите по завещанието. През това време той рядко напущаше своите покои, намираше се в дълбока замисленост, понякога губеше нишката на разговора, заспиваше на трапезата и се измъчваше нощем от безсъница. Граф Паоло с мъка придвижваше отеклите си нозе, беше раздразнителен и много страдаше от самотата. Разговорите обаче с отец Фулвио го изморяваха и духовникът не отегчаваше с тях стареца. Затова пък графът на драго сърце допущаше както преди при своята особа дворцовия прислужник Антонио Карильо. Синьор Антонио имаше приятен глас; по цели часове той четеше на болния неговите любими поети — Данте и Петрарка.

Само една посетителка прие през тези дни старият граф Паоло — престарялата сеньора Естрела Луис ел Гора. Тя беше пристигнала с френския военен кораб „Тримата идалго“, командуван от нейния внук. В Тулон престарялата сеньора стъпи на европейска земя. Тя не можеше да се лиши от удоволствието да намине във Венеция, за да навести стария си приятел — граф Д’Еляно. Патер Фулвио я видя бегло във вестибюла и дори въздъхна заедно с нея за бързотечността на струите в потока на времето.

Йезуитът не знаеше, че след заминаването на сеньората граф Паоло четеше развълнуван следната бележка: „Ечеленца, ако едно повторно пътешествие с гондола няма да ви измори, аз ще ви чакам пак на борда на известния ви кораб. След това ние ще трябва да направим едно пътуване до «Вилата на цветята», където една отдавна обещана вам щастлива среща ще ви накара да забравите всички душевни и телесни недъзи. Дълбоко преданият ви Буоти“.

С помощта на двама камериери графът се облече и като се опираше на рамото на синьор Антонио, дойде до гондолата. В кабината, постлана с килим, бяха струпани много меки възглавници. „Плаващата карета“ беше служила на своя господар вече много години. В кабината лъхът на парфюми и източни благовонни се примесваше с миризмата на застояла вода, на стара платнена тапицерия и загнило дърво.

Антонио спусна щорите и седна срещу стареца. Гондолата се заклати. Кормчията и вторият гондолиер я изведоха на Канале гранде.

Денят беше безоблачно син и топъл. Гребците на срещаните гондоли пееха песни.

Когато графската „плаваща карета“ наближи водите на лагуната, ечеленца Паоло вдигна щората. В чистия, чудно прозрачен въздух ясно се открояваха мачтите и реите на плавателните съдове, оглеждащи се в огледалото на венецианското пристанище. Докато графът обгръщаше с поглед многото лодки в устието на канала, дворците, облени в светлина, знаменцата, вимпелите, многолюдните тротоари и далечните силуети на търговските кораби, Антонио Карильо внимателно се вглеждаше назад, зад кърмата на гондолата. Както и очакваше, нито една лодка не ги следваше: изглежда, недремещото око на патер Фулвио, успокоено от поправянето на завещанието, беше отмахнало погледите си от синьор Паоло.

В едно отдалечено ъгълче на лагуната беше хвърлило котва малко, незабележимо корабче. Платната на високите му мачти бяха навити и здраво стегнати. На палубата се разхождаше дежурен моряк, а досам носовата стълба се виждаше фигурата на пълен пасажер с дълга дреха, подобна на монашеска, и черна докторска шапчица. Гондолиерът бавно приближи ладията си до стълбата. Пред Антонио блеснаха изпъкналите букви на златен надпис: „Толоса“. Пълният сеньор с докторската шапчица слезе от палубата в гондолата. Пазейки с мъка равновесие, корабният пасажер се гмурна в кабината и… попадна право в обятията на граф Паоло, разтворени насреща му.

— „Вила дей Фиори“! — извика доктор Буоти на гондолиера.

Черната ладия понесе пасажерите си покрай брега към извънградската вила на граф Д’Еляно. Тя се славеше със своята градина, където цветята, храстите, дърветата и тревите бяха подбрани така изкусно, че отразявайки се в езерцата или водоскоците, сякаш оцветяваха водата: от единия бряг водата в езерцето преливаше в тоновете на малахитова зеленина, от другия изглеждаше синя или нежно лилава. В тази сложна игра на светлина и багри оживяваха мраморните фигури на наяди. На човек му се струваше, че тези голи красавици само за миг са замрели в своите свенливи движения и са готови да се изплъзнат от нескромния поглед в гъстата крайбрежна зеленина. А живите лебеди по водата сякаш бяха замръзнали и изглеждаха като изваяни от карарски мрамор. По пътя към вилата графът горчиво се оплакваше на синьор Буоти от старческата си немощ.

— Последните дни на принудителна самота и тревожно очакване бяха за мен особено тягостни, приятелю мой — говореше старецът. — Аз още се боя да вярвам във вашия успех. Все ми се струваше, че няма да доживея до днешния ден и че вие напразно ме лишавахте от вашето общество.

— Днес ще се убедите, ечеленца, колко погрешна е била цялата ви „източна философия“. Аз вярвах в предчувствията си и за щастие най-смелите ми надежди се оправдаха! Сега, когато сеньора Луис ел Гора окончателно ви убеди, че Чарлз и Изабела са ваши родни внуци…

Развълнуван от тези думи, синьор Паоло задиша тежко и Антонио Карильо със знак предупреди богослова да не подлага отслабналото старческо сърце на прекалено силни изпитания.

Най-сетне гондолата спря до брега и малкото разстояние от пътя до вилата графът премина на носилка. За синьор Паоло беше по-трудно да преодолее осемте ниски мраморни стъпала на входа, отколкото за Сципион^[6] да завладее стените на Картаген. Старецът обаче се изкачи по стълбата сам, като отказа дори помощта на Антонио Карильо.

В средната гостна, облицована в кехлибарените тонове на сиенския мрамор, доктор Буоти настани графа в кресло. Антонио Карильо покри с одеяло нозете на стареца. Томазо Буоти помоли за разрешение за няколко минути сеньор Антонио да напусне гостната.

— Не, не, нека Антонио остане тук с мен. Нали вие самият, приятелю мой, ме бяхте поверили на грижите на този мил млад човек? Той беше тъй търпелив, тъй приветлив и весел, че сам струваше колкото стотина доктори по медицина.

— Ечеленца! Простете ни не мен и на Антонио, една кратковременна измама. Тя се налагаше, защото аз реших с научна старателност да проверя всички открития и предположения, преди да ви съобщя истината…

Гласът на Буоти беше тъй тържествено приповдигнат и отразяваше толкова силно душевно вълнение, че ръцете на стареца затрепериха.

— Не се спирайте насред пътя, приятели мои — произнесе графът умолително. — Каква е истината, която искате да ми откриете, драги ми доктор Буоти?

— Синьор Паоло, пред себе си виждате този млад човек, който се роди, може да се каже, пред очите ми в онова семейство, където беше отраснал и възпитан вашият син Джакомо Мола. Пред вас е синьор Антонио Чени! Той отблизо е познавал синьор Джакомо. А през последните тревожни седмици тайно ви охраняваше от йезуитските интриги.

— Антонио Чени? — бавно запита старият граф. — Синът на рибаря Родолфо от Капри ли? Мое момче, помниш ли ти моя Джакомо?

— Помня го, синьор Паоло — отвърна Антонио, — само че…

— Доизкажи се, момчето ми! Кажи ми, споменаваше ли Джакомо някога за своя… баща? Или сърцето му е било винаги изпълнено с омраза към мен? Нима ми е съдено да умра, без да получа прошката на единствения си син?

Сърцето на Антонио се сви. Той целуна старческата ръка, но спасителката лъжа съвсем не му се притичваше на помощ.

— Вашите внуци от цялата си душа ви прощават стария грях против техния баща — рече вместо Антонио доктор Буоти. — Ей сега вие ще ги прегърнете, синьор.

— Побързайте, приятели мои, защото силите ми се изчерпват! Внуците ми… къде са те… боя се да не умра…

Доктор Буоти отвори вратата за съседната зала. Там, зад вратата, затаили дъх, няколко души се ослушваха в онова, което ставаше в гостната. Граф Паоло долови предпазливи стъпки.

— Ечеленца! — прозвуча гласът на Буоти. — О, колко сте щастлив със своето потомство! Преодолейте слабостта, съберете сили! Гледайте, синьор, ето вашето безсмъртие!

В очите на доктор Буоти блестяха сълзи, едри като гроздови зърна. Той се обърна към вратата.

— Влезте всички, приятели, влезте, синьор Карлос д’Еляно, и вие синьорина Изабела. Ечеленца, пред вас са братът и сестрата, Карлос и Изабела, роден син и родна дъщеря на синьор Джакомо. Прегърнете вашите внуци, ечеленца, те са достойни да се гордеете с тях!

В радостен прилив на животворни сили старецът се привдигна от креслото, изправи се на нозе и направи крачка към своите внуци. Той се подпря на рамото на доктора и гледаше Изабела и Чарлз с прояснен, незамъглен поглед.

Привели леко глави, пред него стояха младеж и девойка с рядка, чиста красота. Вече нямаше нужда нито от юристи, нито от доказателства, нито от медальони! Пред себе си старият Паоло д’Еляно виждаше две живи лица и в двамата прозираха и се повтаряха чертите на малкия Джакомо Мола, на нещастната му майка Франческа и… на самия синьор Паоло!… Самотният старец, жертва на отколешна измама, изведнъж се видя обкръжен от онези, за среща с които беше мислил цял живот, без да смее дори да се надява! И тези близки, съвсем млади хора, тези пораснали деца, са освен това и прекрасни! Те са със светли, чисти лица, у тях няма нито сянка от корист, раболепие, очакване на подаяние… Щастлива минута, най-щастливата от всички през последните десетилетия!

Един след друг старецът прегърна и прекръсти двамата си внуци. Той слагаше ръце на раменете им, взираше се в очите им и ги целуваше с нежната целувка на първа среща…

Най-сетне, като си припомни за онзи, комуто беше задължен за тази среща, старецът се обърна към Буоти, искаше да произнесе някакви нови слова на благодарност към най-верния от приятелите си… и не успя. Вълнението на стареца се оказа прекомерно, безсилното сърце не издържа! Минутата на първата среща стана и минута на последно прощаване на внуците с техния дядо.

Когато подхванаха и пренесоха на дивана умиращия, ръката му още веднъж се вдигна за кръстен знак, а устните му се разтвориха, за да прошепнат последните думи:

— Аз съм простен и умирам щастлив! Деца, не ме забравяйте!

Хората се сведоха мълчаливо над неговото ложе. Той още дишаше, но лицето му вече ставаше прозрачно и бяло. Изчезна старческата разлятост на чертите. Те се изостриха и очертаха ясно. Удивителната прилика на Чарлз и Изабела с техния дядо изпъкна още по-рязко, когато беловласата глава на граф Паоло замря неподвижно върху възглавницата като гипсова маска.

Още двама души дойдоха до смъртното ложе, като бързо се кръстеха. Сеньора Естрела Луис коленичи до възглавето, когато пръстите на Изабела вече легнаха върху неподвижните полуотворени клепачи на покойния. Старата сеньора шепнеше молитвени слова. Нейният син, капитан Бернардито, целуна мълчаливо скръстените ръце на граф Паоло и тихо излезе от тази обител на смъртта. Вестта за кончината на граф Д’Еляно хвърли в скръб мнозина обитатели на Мраморното палацо.

Ковчегът с тялото на графа, докаран в двореца, лежеше на висок постамент в най-голямата зала на долната дворцова анфилада. Всички предмети на изкуствата бяха изнесени и единствено портретите на графиня Беатриче и на самия граф Д’Еляно украсяваха двете противоположни стени.

Безкраен беше потокът от хора в залите. Два дни цяла Венеция се прощаваше с останките на един от своите стари меценати. Във величествена скръб стоеше край ковчега, плътно стиснал тънките си устни, патер Фулвио ди Грачиолани. Мнозина венецианци познаха и добрия доктор Томазо Буоти, за когото казваха, че бил дошъл на погребението направо от кораба.

Огромна тълпа народ задръсти брега на канала, когато погребалната процесия тръгна с гондоли към площада Сан Марко. Самият дож на Венеция положи в катедралата венец върху ковчега с останките на стария велможа и произнесе траурна реч. Същия ден тридесет свещеници начело с кардинала спуснаха ковчега на синьор Паоло във фамилната гробница и го поставиха редом с мраморния саркофаг на графиня Беатриче.

Рано вечерта след погребението в Мраморното палацо започнаха да се събират хора, които бяха получили покана да присъствуват при отварянето на завещанието. В същата зала, където върху паркета още личаха следите от изнесения постамент, слугите поставиха катедра.

Свидетелите по завещанието на графа разпратиха над сто покани. Не по-малък брой гости пристигнаха в двореца по покана на патер Фулвио и доктор Буоти. Сред това множество от светски и духовни лица, важни сановници и красиви дами имаше не малко простосмъртни, които бяха дошли в палацото от любопитство. Тези „незначителни“ гости се бяха изхитрили да се възползуват от протекцията на дворцовите слуги, за да могат след това важно да разказват на близките си за своето участие в ареопага на първите имена на републиката.

Блестящото събрание нарастваше с всяка минута. В долната анфилада на залите на двореца мирисът на тамян, бор и свещи вече се примеси с аромата на благоуханията и лекия пушек от италиански цигари. В залите се мяркаха украсени със сърма мундири, копринени раса, черни одежди, траурни воалетки, пищни еполети, пера, ленти и ешарпи. Присъствуваха папският нунций и висши длъжностни лица. Служителят Джовани Полеста придружи до едно от почетните кресла престарялата сеньора Естрела Луис, която беше дошла по покана на свидетелите по завещанието.

Зад петте редици кадифени кресла бяха наредени столове, тапицирани с червен плюш; те бяха предназначени за „по-прости господа“. И на края, притиснати почти до най-отдалечената стена, се простираха редици с прости корави столове, които бяха определени изобщо за „незначителните“ гости. Между редиците на последните столове нямаше почти никакво място за минаване и хората, насядали тук, бяха лишени от възможността да мърдат.

На последната редица от тези корави столове, в най-отдалечения ъгъл на залата, плътно притисната до мраморния бюст на граф Паоло, седеше малка група съвсем скромно облечени чужденци. Синьор Буоти мимоходом обясни на патер Фулвио, че тези чужденци са пасажери от кораба, с който докторът се беше завърнал във Венеция. През деня тези познайници от пътуването на доктора бяха присъствували на погребението.

Когато в залата влязоха юристите, писарите и беловласият графски нотариус, разговорите стихнаха. Само невежливите чужденци още продължаваха да шушукат в своето ъгълче.

— Я погледни патер Фулвио — шепнеше Бернардито на своя осиновен син, когото сега наричаше не иначе, а дон Карлос. — Бог вижда, че когато ви наблюдавах иззад вратата, вас и добрия синьор Паоло, и през ум не ми е минавало за графските милиони, но сега изпитвам досада. Скъпо платихме ние, за да предпазим сърцето на графа от последното сътресение!

— По дяволите тези милиони, татко! Йезуитите получиха документа на британския лъжелорд и старецът не узна как се беше подиграл с него Джакомо! Той повярва, клетият ни дядо Паоло, че Грели е отдавна загинал. Преди края си той се утеши — слава богу!

— Гледай, гледай — не млъкваше Бернардито, — дори искри проблясват от алчност в очите на светите отци! Шест милиона, помисли си само! Дали да се махаме оттука, момче, а? Страхувам се, че няма да издържа! Все тъй ме тегли към старото… Ех, как бих зашлевил на този Фулвио една гореща плесница — платната по реите!

— Тихо — понесе се по залата. — Ш-шт!

Огромният плик, подпечатан с пет червени восъчни печата, беше изваден от една копринена кърпа. Нотариусът предаде с поклон плика на духовника на графа. В залата стана тъй тихо, че дори шумоленето от падащите на пода късчета червен восък се разнесе до най-крайните ъгълчета на анфиладата. Фулвио ди Грачиолани погледна надменно много бледния доктор Буоти, който беше застанал твърде смирено настрана в една група с нотариуса и писарите. Чу се резкият звук от разрязването на плика и в ръцете на патер Фулвио се оказа голям синкав лист обгербвана хартия с обширен текст, няколко подписа и печати.

Полилеят, сияещ с деветдесетте си свещи, висеше точно над катедрата. За да не засенчва хартията със сянката от собствената си глава, патер Фулвио се отдръпна една крачка назад и започна да чете с отмерен, тържествен глас:

„Аз, наследственият и потомствен велможа на Венецианската република, член на Големия съвет, граф Паоло Виторио Алберто Джорджо д’Еляно, в състояние на здрав ум и ясна памет, подтикван от чувство на разкаяние за своите прегрешения пред господа и хората, от любов към скъпото ми отечество и стремеж за справедливост, с настоящото изказвам своята воля относно съдбата на цялото мое движимо и недвижимо имущество след моята вече близка кончина.

Завещавам принадлежащия ми във Венеция Мраморен дворец с всички негови художествени и научни сбирки на моя роден град Венеция и възлагам управлението на двореца музей на досегашния пазител на сбирките, високоучения доктор Томазо Буоти, дотогава, докато той самият не пожелае да напусне тази длъжност.“

При четенето на това място челото на патер Фулвио ди Грачиолани се помрачи от лека сянка, но той потърси с очи доктор Буоти и изобрази на лицето си най-сладка усмивка. На свой ред Буоти му отговори с много вежлив поклон.

„Цялото мое останало движимо и недвижимо имущество, с изключение на посочените в по-долните параграфи единични или постоянни разходи, разпределям по следния начин:

Земите и именията, намиращи се в Южна Франция, Ломбардия, Генуа и Венеция, с изключение на Мраморното палацо и «Вила дей Фиори», и паричните ми средства, вложени в ценни книжа на сума два милиона скуди, оставям на моя внук граф Карлос д’Еляно — възпитаник на испанския сеньор, Бернардито Луис, — носил досега условните имена Алонсо де Лас Падос и Чарлз Чембей.“

Перуките, тонзурите и прическите на дамите, открояващи се в залата над облегалата на креслата пред катедрата, се раздвижиха. Из залата се понесе заглушен шепот. Очите на патер Фулвио неспокойно зашариха по целия лист. Групата чужденци в ъгъла около бюста на граф Паоло се завълнува. Старият синьор с моряшка камизола енергично ръкомахаше, шепнеше си със съседите и разтърсваше лулата, която стискаше в юмрука си.

„Съкровищата в тайното избено помещение на Мраморното палацо, състоящи се от скъпоценни камъни и фамилни сребърни сервизи на обща стойност половин милион скуди, предавам на моята внучка Изабела като сватбен подарък в деня на нейното бракосъчетание с вирджинския ескуайър мистър Реджиналд Мърей.

Въвеждането на моите внуци Карлос и Изабела в правата на наследството възлагам на отдавнашното доверено лице на моето семейство сеньора Естрела Луис ел Гора и съвместно с нея на моя приятел и благодетел синьор Томазо Буоти, на които завещавам: на първата, сиреч на сеньора Луис, сумата от сто хиляди скуди, а на втория — венецианската си извънградска вила, наричана «Вила дей Фиори»…“

Патер Фулвио ди Грачиолани четеше документа и гласът му ставаше все по-глух и по-дрезгав. Епископът, който стоеше начело на тайния трибунал на Светата инквизиция в републиката, замръзна в креслото си. На епископските устни бе застинала усмивка, прилична на озъбен череп… О, как хубаво разбираше духовникът на графа колко малко добро му предвещава тази усмивка на инквизитора!…

Патер Фулвио с огромно напрежение запазваше присъствие на духа. Той хвърли бегъл поглед върху останалия текст. Буквите подскачаха, сякаш се подчиняваха на ритъма на пулса му. Те играеха някакъв див балет на отчаянието, чудовищен танц на смъртта! Усилията на много десетилетия се рушеха… Челото на четеца се покри с блестящи капчици пот. Подскачащите букви се подредиха накрай в някакво дълго име… То се мярна в следващия абзац на текста. Това беше името на самия патер Фулвио…

Свещеникът се вгледа в хартията… Не, той не беше вече в състояние да продължи отмереното четене. Настъпи мъчителна пауза, в която патер Фулвио ди Грачиолани правеше жестове, като че ли търсеше очилата си…

Старшият от свидетелите по завещанието, синьор Умберто Грото, забеляза затрудненото положение на графския духовник и приближи до катедрата под полилея.

— Зрението малко ми изневерява — промърмори патер Фулвио.

Ръцете му едва държаха хартията. Без да я гледа, той я пъхна в ръката на старшия свидетел по завещанието. Свидетелят прие с поклон документа. Йезуитът слезе от катедрата и обгърна залата с невиждащ взор. Той не можеше да се приближи до вратите — плътна тълпа слуги ограждаше изхода на залата. Вторият от свидетелите по завещанието отведе свещеника до едно празно кресло и патер Фулвио тежко се пльосна върху кадифеното седалище с гръб към притихналата аудитория. Старшият свидетел по завещанието четеше по-нататъшния текст:

„Сумата от петстотин скуди оставям на моя духовен отец патер Фулвио ди Грачиолани, с които да покрие разноските, свързани със заминаването му за предишното легатство, откъдето той някога дойде в нашия дом.“

От нечуваното оскърбление йезуитът цял потрепера. Дори видимата от залата плешивина на патера придоби лилав оттенък.

— Петстотин скуди, за да върви по дяволите! — прошепна на Чарлз възхитеният Бернардито — Синко! Този доктор Буоти е два пъти по-хитър от мен! А какъв добродушен простак изглежда, дявол да ми вземе душата! Как хубаво изпипа той цялата тази работа! Карамба!

Развълнуваните наследници с усилие слушаха четеца, като едва-едва долавяха заключителните волеизлияния на завещателя.

Сто хиляди скуди графът оставяше в полза на сирачетата от приюта „Света Магдалена“ във францисканския манастир близо до Ливорно. Накрай следваха дребни пожертвувания за църквата и благотворителните заведения във Венеция.

Когато целият текст на завещанието беше оповестен, залата зашумя като обезпокоен пчелен кошер. Патер Фулвио се измъкна веднага щом гласът на четеца замлъкна и слугите се отдръпнаха от вратите. Кардиналът си тръгна, като кимна едва забележимо на свидетелите по завещанието. Веднага го последва и епископът.

Дълги върволици от гондоли, носилки и пешеходци се проточиха по всички посоки през съседните канали, улички и мостчета.

В залите на Мраморното палацо се възцари тишина. Слугите гасяха парадните полилеи. Патер Фулвио се бе уединил в своята спалня.

Умореният Джовани заключи външната врата на парадния вестибюл, а синьор Томазо Буоти вкара през черния вход четирима здравеняци от стражевата охрана. Докторът им прошепна няколко думи и многозначително кимна към заключената врата на личните покои на графския духовник. Като осигури по такъв начин двореца, станал обществен музей, от всякакъв род изненади, доктор Буоти се върна при своите приятели.

— Ечеленца Карлос и синьорина Изабела — каза той весело, — позволете да ви поздравя, приятели мои!

Докторът държеше във всяка ръка по една чаша шампанско. Приятелите ги изпиха, без да се страхуват вече от белите зрънца на патер Фулвио ди Грачиолани.

 

 

Когато отшумяха първите кратки трапезни речи, твърде тържествени и твърде прочувствени, капитан Бернардито се обърна към съседа си доктор Буоти. Тези двама мъже заемаха почетните места на трапезата — чест, която на драго сърце им отстъпиха младите наследници.

— За бога, обяснете ми по-скоро, синьор Буоти, как успяхте да изиграете такава лоша шега на отците йезуити? Никой не очакваше подобен изход! Та нали графът беше поправил завещанието, бе отстранил уговорката. Йезуитите бяха сигурни, че всичко ще остане само на тях.

— Виждате ли, след като разсеях опасенията на йезуитите с „тайното писмо“, което донесе във Венеция Мортън, аз се срещнах с графа, комуто съобщих чрез Антонио за пристигането си. При разходката ни по крайбрежието аз му съобщих, че след две седмици във Венеция ще пристигне старата приятелка на граф Паоло д’Еляно, сеньора Естрела Луис, за да потвърди убедително пред него пълния успех на издирванията. „А скоро — казах аз на графа — ние ще прегърнете своите внуци — Чарлз и Изабела, които ще пристигнат с кораб от чужбина.“

Трябваше да излъжа граф Паоло само относно фамилното име и възрастта на Чарлз и Изабела, за да не споменавам името на лорд Ченсфилд. Старецът можеше да не издържи съобщението за жестокостта на Джакомо… След разговора си с дона Естрела графът предаде на сеньората официално разпореждане до нотариуса да се унищожи предишното завещание и бързо да се състави второ. Тя проследи това да бъде изпълнено незабавно. Съгласно високия професионален дълг свидетелите по завещанието, които оформиха този документ, го запазиха в тайна. Това е всичко! Измежду нас само сеньора Естрела Луис знаеше последната воля на завещателя. Дигам тост за здравето на вашата майка, капитане!

В този миг Джовани Полеста се приближи до масата и тихо съобщи нещо на сеньор Буоти. Докторът покани капитан Бернардито, Чарлз и Антонио да слязат в градината под прозорците на спалнята на патер Фулвио ди Грачиолани. През приповдигнатия край на пердето те различиха на писалището догаряща свещ. Нейният отблясък слабо озаряваше неподвижната фигура на човека, седнал в креслото.

— Той седи така вече около три часа — прошепна Джовани.

Вратата на спалнята беше заключена отвътре.

— Строшете я! — заповяда доктор Буоти.

Тежката врата дълго време не се поддаваше. Докато стражите чупеха бравата, нито един звук не се чу от спалнята.

Когато хората влязоха най-сетне в покоите на графския духовник, те го намериха, вече студен. Той седеше в креслото със скръстени на гърдите ръце; пръстенът с отвинтеното печатче лежеше на пода, а чашата със следи от червено вино беше паднала върху разтворените страници на една книга.

Доктор Буоти веднага позна черния фолиант на „Историята на деянията на ордена Исусов“ от графската библиотека.

5

Два месеца след тези забележителни събития в Мраморното палацо лекокрилата морска яхта „Южен кръст“ наближаваше бреговете на Америка. На кея във Филаделфия една красива дама, която държеше за ръка хубаво момиченце, отдавна очакваше тази яхта. Когато. „Южен кръст“ долетя с всичките си платна във вътрешния рейд, дамата размаха кърпичка, а половин час по-късно пак тук, на кея на филаделфийското пристанище, стана още една щастлива среща на престарял баща със своите потомци: семейството на Едуард Уент посрещна не само своя глава — самия капитан Уент, но заедно с него това семейство върна в своето лоно и стария баща на мисис Мери. Бившият калкутски солиситър, разкаялият се и простен агент на Джакомо Грели, със сълзи на очи прегръщаше на филаделфийския кей своята дъщеря и внучката си…

В същото време друга една яхта с надпис „Толоса“, с почернели бордови стени, летеше към остров Чарлз. В последните дни на януари 1791 година корабът достигна ивицата подводни рифове северно от острова. Капитанът на яхтата дон Бернардито Луис ел Гора имаше всички причини да бърза за острова: при излизането си от Гибралтар яхтата настигна ескадрата от кораби на британския военноморски флот, държаща курс на юг. В най-близкото мароканско пристанище Рабат капитан Бернардито научи, че ескадрата, съставена от фрегатите „Уиндзор“, „Адмирал Ченсфилд“ и „Крал Джордж III“ отива в африканските води на Индийския океан. На борда на „Уиндзор“ се намирал правителственият чиновник мистър Бленърд. Като получи тези сведения, Бернардито заповяда да се пътува денонощно с всички платна, за да се изпревари ескадрата на бързоходните бойни съдове. Когато яхтата достигна веригата подводни скали, намиращи се северно от острова, ескадрата беше изостанала пет-шест денонощия път от „Толоса“.

До острова оставаха осемдесет мили. Яхтата премина веригата подводни рифове преди настъпването на тъмнината и отново полетя с пълен ход. Беше голяма януарска жега, но пелена от изпарения забулваше хоризонта. Лунната светлина едва проникваше през облачната мъгла. Бернардито и Дик Милс стояха на мостика. Моряците нетърпеливо се вглеждаха в нощния мрак.

— Измъчили са се да чакат нашите островитянки — каза Бернардито на своя щурман. — Дявол да го вземе! На моята сеньора Доротея май и насън не й се е присънвало, че синът й е станал наследник на венецианския граф! Какво ще кажеш, Дик, а?

Дик Милс, предвкусващ също щастливата среща със своята Камила, провери курса и посочи на капитана светлосивата камара облаци, изпълзели откъм юг.

— Ще има буря или ураган — каза Бернардито. — Балетът ще започне сигурно още преди да съмне! Струва ми се, че ще е славна джига!

Томас Бингъл излезе на палубата.

— Синко! — повика го Бернардито.

Младият мъж беше с испанска барета и шпага. Той се качи на мостика и отмери на капитана рицарски поклон.

— Само ти остана сега с мен — каза Бернардито. — Брат ти Джордж се готви да строи своя колония на острова, ако успее да го защити. Чарлз трябва да се разпореди с огромното си богатство, Реджиналд и Изабела ще се върнат в Синята долина. Ами къде ще се денем ние с тебе, синко?

— О, ще си намерим работа във вашата нова родина, капитане. Едва ли синьор Диего Луис, командирът на „Тримата идалго“, ще излезе в морето да се сражава за бъдещата френска република без своя помощник Матео Велмонтес. И те ще си имат славен военен наставник, не е ли тъй, сеньор капитан?…

 

 

… При бушприта на яхтата Чарлз и Антонио разговаряха с Джордж Бингъл.

— Щастливите хора — разсъждаваше Джордж, седнал на масивната греда — продължение на бушприта — стават обикновено егоисти. Вие, синьор Карлос, станахте богат и сигурно скоро ще се ожените за някоя красавица като Джени Мърей. Кажете ми откровено: мигар сега вашите възгледи и целта на живота ви не са се изменили?

— Не, Джордж! Философите казват: „Човекът е сложна машина.“ Но случвало ли ви се е да забележите, Джорджи, че тази машина е способна да тъче щастие само когато работи не изключително за себе си? Човек прилича на пчелата: тя не изпива целия мед, събран в нейните пити. С него тя храни и себе си, и другите. Не, целта на живота ми не се е изменила, но е станала по-висша. Аз се сдобих с нещо много по-важно от графското наследство.

— За какво става дума, Чарли?

— Сдобих се с родина. Най-тежкото в миналия ми живот беше моята неустановеност в света. Бях човек без отечество, без националност, дори без име. Тежко ми беше да се запитвам: „Какъв съм аз? Англичанин? Испанец? Италианец? Де е моето отечество?“ Аз нямах отечество! Бях лист, откъснат от клонче. Всеки вятър ме гонеше натам, накъдето си искаше. Затова аз така присърце взех вашата мечта за Слънчевия остров, Джорджи! Исках да създам родина за безприютните, обезправените люде, такива, какъвто бях аз самият. Сега обаче се почувствувах с цялото си сърце италианец. Вие разбирате какво щастие е това, Джорджи!

— Какво възнамерявате да правите в родината си, синьор?

— Моята прекрасна страна стене! Великият народ е потиснат, измъчен. Когато търпението му се изчерпва, той се хвърля като ранен звяр върху своите мъчители — отново го усмиряват с тояга и го приспиват с религия. Родината ми е изтерзана от раздори, поробена от чуждоземци, опустошена от сиромашия. Аз ще отдам всичките си сили за освобождението на Италия.

— А как възнамерявате да осъществите тази цел?

— Ние с моя вуйчо Антонио Чени решихме да действуваме съвместно. Моето неочаквано „графство“ ще помогне на нас двамата — сина и брата на неаполитанската рибарка. Та ние сега разполагаме с много средства! Скришом ще подготвяме сили, оръжие, тайно ще събираме младежи, за да прогоним от отечеството си чуждите поробители. И тогава, в свободната страна…

— … ще възникне Градът на слънцето?

— Да, ще възникне, и не само един.

— Но дори и в „свободна Италия“ ще останат херцози, тъмничари и попове! Аз настоявам както преди за Слънчевия остров! Трябва само няколко стотици честни, свободни люде да се обединят и никой да не е в състояние да им попречи да изградят един справедлив живот.

— Струва ми се, — каза Антонио, — че човек трябва да се бори за щастието народно все пак със силите на целия народ. Една колония, дори и най-справедливата, представлява шепа хора, а народът, виж, той е като този океан: няма нито начало, нито край, той разрушава и най-твърдите скали!… Ще дойде часът, когато ще помете поробителите…

— Капитане! — раздаде се гласът на щурмана Дик Милс. — На хоризонта, право по курса, зарево от пожар!

Провирайки се през мъгливата завеса, луната слабо светеше и в тази тясна светлина океанът изглеждаше необикновен.

На залез-слънце вятърът не надвишаваше три бала. След полунощ той се усили; бели гребени започнаха да се появяват по вълните, но тези вълни не приличаха на обикновените океански талази — дълги и величествено бавни. Тази нощ вълните бяха ситни и не се „търкаляха“, а сякаш се издигаха от място, пречупваха се и потъваха. Бернардито се чумереше, като гледаше този странен танц на водата.

Сега и той различи напред, далеч на юг, тъмночервен отблясък по целия долен край на облаците. Отблясъкът ту се засилваше, ту изчезваше. Наближаваше да съмне.

Капитанът извика на палубата целия малък екипаж, заповяда да смъкнат платна и обясни, че някъде наблизо става земетресение, вероятно подводно.

Небето ставаше все по-черно, вятърът се усили и задуха поривисто. Североизточният край на небосвода зааленя и този отблясък на зората почти се сля с тъмното зарево на юг.

Когато екипажът завърши маневрата с платната, до слуха на моряците долетя далечен грохот, а по южната част на хоризонта се появи тъмна удължена ивица. Сякаш беше някакъв нисък облак или дълга верига от ниски планини, бог знае откъде взела се сред океана.

Бернардито се вкопчи за парапета на капитанския мостик и стисна зъби. Той пръв разбра, че тъмната верига не е облак, нито планина, а исполинска вълна, издигната из океанските недра от подземен трус или изригване. Тя обхващаше половината хоризонт. Очевидно под огромния пласт вода в миг е зейнала пропаст вследствие пропадане и мигновено се е затворила отново, като е изтласкала устремилата се в нея вода на океана. С глух рев, наподобяващ шума на стотици ниагарски водопади, морското чудовище се надигаше срещу кораба.

Наоколо всичко потъмня като в дълбок дол. Покривайки небето с ревящия си гребен, черната планина връхлетя върху „Толоса“. В следния миг яхтата вече се изкачваше по страшната стръмнина и при все че полетът продължи секунда, всеки от моряците си припомни в този миг целия си живот и се приготви за смъртта.

В летежа си яхтата с всички платна и въжета потъна в кипящия водовъртеж на гребена, а когато изплава, полетя като стрела в глъбината на ямата, пълзейки по черния гръб на водното чудовище.

Капитан Бернардито констатира липсата на четирима моряци — гребенът на вълната ги бе помел от палубата. След първата водна планина преминаха още три, но те бяха по-малки и не се пречупваха.

Много дни по-късно старият Бернардито призна на сина си, че през целия си живот не бил изпитвал такова чувство на ужас, както в минутата, когато наближаваше вълната исполин.

При сивата утринна светлина Бернардито търсеше острова и не намираше познатите очертания на. Скалистия връх. Там, където моряците бяха свикнали да виждат този връх, сега се възправяше черен стълб дим, приличен на гигантска пиния. Плоската й корона беше покрила половината небе. От време на време тази черна гъба се озаряваше отдолу от пурпурен отблясък и към небето се издигаха облаци бяла пара. След това през парите и дима изригваха искри: огнени потоци пълзяха по долините. С далекогледа можеше да се видят летящи нагоре каменни блокове.

През плясъка на водата о бордовете и шума на вятъра във въжетата на яхтата моряците ясно дочуха глухи гръмотевични тътнежи: на острова беше изригнал вулкан, отворили се бяха два нови кратера и разтопена лава се стичаше по склоновете като няколко огнени реки. Изригването на вулкана се придружаваше с подземни трусове и боботене. Разбуденият островен вулкан беше център на земетресението и силата на изригването беше такава, че всичко живо на острова се превръщаше в прах и пепел, а каменните основи на острова се рушеха. След като превъзмогна вълната, „Толоса“ запази предишния си курс. Към морския мирис се примеси и лютивата сярна воня, а парцали пепел все по-гъсто покриваха корабната палуба. Вятърът непрестанно се менеше. Безредните му пориви ту помагаха в плаването на кораба, ту хвърляха насреща му черни облаци дим.

Томас Бингъл пръв забеляза от капитанския мостик на „Толоса“ едно тъмно продълговато петънце върху водата. То се гмуркаше сред вълните на пет мили разстояние от „Толоса“, източно от основния й курс.

Капитан Бернардито установи, че това е голям сал и отправи „Толоса“ към него. След половин час моряците от яхтата можаха с просто око да видят дървен сал, отрупан с хора. В средата на сала се извишаваха мачти, закрепени с подпорки. На мачтите беше опънато платно. Салът, свързан като отделни хоризонтални части, се люлееше върху вълните, наподобявайки движението на разрошена опашка на детско хвърчило. Няколко десетки хора работеха с веслата.

През далекогледа си капитанът на „Толоса“ разпозна стария Брентли с неговата триъгълна шапка и морския мундир. Бернардито насочи „Толоса“ към сала.

Не беше лесно да прехвърлят хората от сала на кораба при такова силно вълнение. Свързаните с въжета части на сала се гърчеха, като повтаряха всички люшкания на морската повърхност, а леката яхта ту се гмуркаше в ями, ту изскачаше из водата, оголвайки дъното си едва ли не до кила. Моряците спуснаха въжени топки, за да предпазят борда от пробиване, и приготвиха канджи. Хората от сала уловиха хвърлените им от кораба въжа. По танцуващите въжени стълби, залавяйки се за услужливо предлаганите въжа, спасените се изкачваха на борда. Хората предаваха от ръка на ръка крещящите деца, завити в одеяла и чаршафи. Най-сетне всички пасажери от сала благополучно се прехвърлиха на яхтата.

Облаци дим и пара покриха целия остров и се разстлаха далеч над водата. Много силни тласъци отново развълнуваха повърхността на океана и предизвикаха появата на нови водни планини. Изви се вихър. Той изскубваше пяната от гребените и въртеше цели облаци падаща пепел.

Когато корабът легна на обратен курс, около него стана тъмно: развихрената пепел закри хоризонта, сякаш над морето се разрази небивала черна виелица.

До вечерта яхтата не се реши да приближи веригата подводни скали: след земетресението тук можеха да изникнат нови рифове. Океанът още се вълнуваше, но облаците бяха загубили червената си отсянка; огнените реки на острова помръкнаха.

Иззад морските хребети се показа слънцето, малиновочервено през облаците дим. Вятърът отново взе прежната си югозападна посока и разпръсна задушливата сярна воня. Вълнението отслабна.

Измежду хората, спасени от „Толоса“, беше и жената на Бернардито. Чарлз и Антонио я посрещнаха на стълбата. Докато Доротея се кръстеше и целуваше сина си и брата си, Бернардито стоеше настрани и се усмихваше.

Капитан Брентли разказа, че подземните трусове започнали през нощта преди три дни, а едно денонощие след първия злокобен сигнал се разразило катастрофално земетресение. След първите страшни трусове Брентли събрал цялото население на острова на пясъчната плитчина. Той имал на разположение само няколко мъже негри, тъй като почти цялото мъжко население на селището Буено Рио отишло с капьора „Тримата идалго“ във Франция. Брентли накарал жителите да разглобят на брега няколко дървени постройки и да направят сал. Опитният стар моряк наредил да го сглобят на отделни, свързани една с друга площадки. И благодарение на неговата предвидливост този гъвкав сал устоял на вълните исполини. Но гребенът на първата вълна помел през борда на сала половината от островитяните и една част от припасите им. Няколко души били загинали на острова: те пропаднали в пукнатините или пък изгорели живи. Камила Милс, жената на Дик, също беше спасена, и то само благодарение на мъжеството и хладнокръвието на Брентли.

Страшната катастрофа завърши. Четирите древни стихии — въздухът, водата, земята и огънят, се успокоиха и капитан Бернардито пожела да разгледа отблизо своя остров.

Студен вятър разпръсна облаците дим, пепел и мъгла. Капитанът дълго се вглеждаше през далекогледа, след това обърна яхтата и се приближи на десетина мили от острова. Антонио и Чарлз стояха до капитана. И тримата разглеждаха мълчаливо безредно струпаните, изцяло покрити с пепел каменни грамади и островърхи рифове. Над морето се издигаха причудливи арки и порти, образувани от застинала лава. През голите почернели канари вълните се прехвърляха и лижеха купищата изригнати каменни маси. Това бе останало само от цветущия остров Чарлз и от селището Буено Рио. Над развалините кръжаха ята птици; те също не можеха да разпознаят своите скали и гнезда.

Остров Чарлз вече не съществуваше.

— Обзалагам се — каза най-сетне капитан Бернардито, — че мистър Бленърд, новоназначеният губернатор на острова, няма да допусне и мисъл за земетресение. На всички стари лордове в парламента и адмиралтейството той с най-голямо негодувание ще разкаже как пиратът Бернардито Луис му е откраднал под носа цял британски остров!

6

През нощта корабът достигна веригата подводни рифове. Луната се издигна и пасажерите на яхтата се струпаха на палубата. На „Толоса“ стана много тясно. Хората се наместиха в дъното на трюмовете, но те вече идваха на себе си след преживените премеждия. Островитяните узнаха, че засега ще отидат в Италия, където младият синьор Д’Еляно ще им помогне да си устроят нов живот. Тук-там по палубите вече се чуваха смехове, дрънчеше китара и плахо се раждаше първата песен.

„Толоса“ хвърли котва пред ивицата подводни скали. Нощта беше топла. При лунните лъчи матово се чернееха зъберите на нови рифове, голи и плъзгави. Тръпката, разтърсила земните недра, беше издигнала на повърхността на океана тези камъни и сега те стърчаха над водата подобно на озъбена хищна паст.

Чарлз седеше на кърмата заедно с майка си. Той разказваше на Доротея последната страница от ченсфилдската хроника, оная мрачна страница, с която завършваше старата детска приказка за Леопарда.

С изгрева на слънцето хората вдигнаха котва и потеглиха на път към своите нови съдби. Далеч на север се скриха белите платна и водите на загиналия остров опустяха.

Сред океанската пустиня останаха грамадите от мъртъв, опушен камък. Изминаха много години, преди на него отново да се раззеленеят треви и да свият гнезда птици. Най-бурният от океаните както преди отмерено редуваше под съзвездието Южен кръст своите приливи и отливи, разтърсвайки с бури твърдта, и прибоят превръщаше острите каменни отломки в кръгъл, огладен чакъл…

 

 

… А на летящото напред корабче под белите платна смели люде, изпитани в боеве с несгодите, до късна нощ говореха и пееха за новия живот. Звездите, океанът и вятърът слушаха думите им. Не само за близките си мислеха те, но и за пътя, по който хората трябва да вървят за в бъдеще. В своите светли и смели мечти те продължаваха да вярват, че сред света на насилие и робство ще могат да основат първия Град на слънцето. Но те разбираха, че само нови поколения от смели хора, живеещи по волните простори на земята, освободена от страшната власт на златото, ще могат да изградят Град на слънцето за цялото огромно семейство на човечеството. Те се надяваха, че това ще стане скоро.

„… Синовете на песните млъкнаха…

И остана един моят глас, като вятъра,

що самотен реве на скала сред морето,

подир бурята, вече утихнала.“

Джеймс Макферсън, „Поеми от Осиан“^[7]