Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Наследник из Калькутты, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

Избрани книги за деца и юноши

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО СОФИЯ 1982

 

Штилмарк Роберт Александрович

НАСЛЕДНИК ИЗ КАЛЬКУТТЫ

Казахское государственное

учебно-педагогическое издательство

Алма-Ата 1959

 

Роберт Щилмарк

НАСЛЕДНИКЪТ ОТ КАЛКУТА

РОМАН

Преведе от руски НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

Художник А. ЛУРИЕ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Редактор ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МИНА ДОНЧЕВА

РУСКА. III ИЗДАНИЕ. ИЗД. № 681. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 18. X. 1981 г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 8 III. 1982 г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ 28. III. 1982 г. ФОРМАТ 16/60X90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 47. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 47. УСЛ. ИЗД. КОЛИ 52,57. ЦЕНА 3.23 ЛВ.

95376 26831

Код 11

6106–82

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2а, СОФИЯ

ДП „Д. БЛАГОЕВ“, УЛ. „Н. В. РАКИТИН“ 2, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на текста от NomaD. Добавяне на илюстрации

Статия

По-долу е показана статията за Наследникът от Калкута от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Наследникът от Калкута
Наследник из Калькутты
АвторРоберт Щилмарк
Първо издание1958 г.
СССР
Издателство„Детгиз“
Оригинален езикруски
Жанрприключенска литература
Видроман

„Наследникът от Калкута“ (на руски: Наследник из Калькутты) е приключенски роман на съветския писател Роберт Щилмарк. Романът е издаден през 1958 г. от съветското издателство „Детгиз“, като част от поредицата „Библиотека приключений и научной фантастики“. Има пет издания на български език.

История на създаването на романа. Натрапеният съавтор.

На 5 април 1945 г. Роберт Щилмарк е арестуван и за „клеветнически изказвания за съветската действителност“ е осъден на 10 години лишаване от свобода. След пет години, прекарани в съветските затвори, Щилмарк е изпратен в Сибир. Първоначално в Игарка, а впоследствие на строеж № 503 „Мъртвия път“, където участва в строителството на задполярната железопътна линия СалехардИгарка – Норилск. Вечер в бараките, след връщане от работа, желаейки да развлече другарите си по съдба, Роберт Щилмарк им разказва приключенията на героите на Александър Дюма, Джеймс Фенимор Купър, Уолтър Скот, Робърт Луис Стивънсън, Джек Лондон и др. Накрая когато разказите се изчерпват, той започва да съчинява собствени истории. Там в лагера, през 1950 – 1951 г. написва приключенския роман „Наследникът от Калкута“. Действието се развива в края на XVIII век в Англия, Индийския океан, Северна Америка и Африка. Идея за написването на романа дава един от бригадирите на криминалните затворници – Василий Павлович Василевски. Бригадирът, също затворник, и Щилмарк сключват споразумение, съгласно което писателят е освободен от тежка работа. За сметка на това той се задължава да напише роман и да впише като съавтор Василевски, ако книгата бъде някога публикувана. Василевски се надявал че ако книгата се хареса на Сталин, който обичал да чете исторически романи, то присъдата му ще бъде намалена. След като романът е написан той е предаден от Василевски на началството и тръгва по инстанциите. Отношенията между двамата се влошават и Василевски започва да заплашва Щилмарк с убийство.

През 1953 година, след смъртта на Й.В.Сталин, строеж № 503 е закрит и Роберт Щилмарк е преместен първо в Енисейск, а след това в Маклаково и Ново Маклаково. През 1955 г. Щилмарк е реабилитиран напълно и заедно със семейството си се завръща в Москва. Василевски все още е в лагера. Той изпраща писма на Щилмарк с искане да издири романа, който двамата са написали, в архивите на Лубянка, и да опита да го публикува. Но го предупреждава, че ако името му липсва като съавтор на романа, ще изпрати в Москва убиец – специалист по мокри поръчки. Щилмарк издирва романа и го занася в детското издателство „Детгиз“.

Книгата е публикувана от „Детгиз“ през 1958 г. На обложката ѝ има две имена: Р.А.Щилмарк и В.П.Василевски. Романът има огромен успех и от издателството предлагат да го преиздадат в по-голям тираж. Една четвърт от хонорара за първото издание Щилмарк превежда на бившия бригадир. Парите се сторили обаче малко на „съавтора“ и той продължава да заплашва писателя. Цялото това изнудване омръзва на Щилмарк и той се обръща за помощ към издателството. „Детгиз“ предявява в съда иск, за да защити правата на истинския автор. През 1959 г. Московският градски съд разглежда делото за авторството на романа. Експертите потвърждават, че оригиналният ръкопис е създаден с почерка на Щилмарк. Бившите лагерници също дават показания в полза на авторството на Щилмарк. Освен това Щилмарк зашифрова в текста на романа фразата „лжеписатель, вор, плагиатор“ (лъжеписател, крадец, плагиат), имайки предвид Василевски. Фразата се открива, като се четат първите букви на всяка втора дума в откъс от двадесет и трета глава:

"...Листья быстро желтели. Лес, еще недавно полный жизни и летней свежести, теперь алел багряными тонами осени. Едва приметные льняные кудельки вянущего мха, отцветший вереск, рыжие, высохшие полоски нескошенных луговин придавали августовскому пейзажу грустный, нежный и чисто английский оттенок. Тихие, словно отгоревшие в розовом пламени утренние облака на востоке, летающая в воздухе паутина, похолодевшая голубизна озерных вод предвещали скорое наступление ненастья и заморозков...."

През 1959 г., излиза второто издание на романа – вече само с името на Роберт Щилмарк. В чужбина „Наследникът от Калкута“ се преиздава многократно – в България, Полша, Чехословакия и Китай.

Издания на български език

  • На български език романът е публикуван за пръв път през 1960 г., с посочени автори – Роберт А. Щилмарк и В. Василевски. Романът е издаден от издателство „Народна култура“, София, като част от поредицата „Библиотека Юношески романи“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 25 080 броя.
  • През 1971 г. издателство „Народна култура“, София, отпечатва второ издание на романа, като част от поредицата „Библиотека Четиво за юноши“. Като автор е посочен единствено Роберт Щилмарк. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 50 000 броя.
  • Третото издание на „Наследникът от Калкута“ е осъществено през 1982 г. от издателство „Отечество“, София, като част от поредицата „Библиотека Избрани книги за деца и юноши“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с меки корици, с формат: 16/60x90.
  • През 1984 г. излиза четвърто издание на романа, дело отново на издателство „Отечество“, София, с твърди корици и формат: 16/60/90.
  • През 2015 г. излиза петото издание на романа, част от колекция „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“, София, с превода от руски език на Николай П. Тодоров и илюстрации, които са дело на художника Петър Станимиров, с твърди корици и формат: 165/235 мм.[1]

Външни препратки

Източници

  1. Наследникът от Калкута // iztok-zapad.eu. Архивиран от оригинала на 2018-11-30. Посетен на 2. ноември 2018.

Глава осемнадесета
Всевиждащото око

1

За пътника през зимата в гората няма звук по-тягостен от далечния вълчи вой. Когато угасне зарята на залеза и здрачът слее очертанията на отделните дървета в плътна зъбчата стена, а над тази непроходима стена се издигне белият сърп на невидимата жетварка, тогава из глухата долина или от брега на реката се проточва към зимното небе висок, прегракнал, безкрайно печален стон. Сякаш самата горска зима се оплаква на месеца от студа, глада и самотата. Ту силен до отчаян писък, ту снижен до злобно ръмжене, този вой, повтарян от горското ехо, хваща пътника за сърцето и вдъхва и на най-мъжествените души неизразимо мъчителна тревога. И тогава човек, ще не ще, призовава за избавител най-древния от своите богове покровители — пламъка на ловджийския огън.

 

 

… Бързият елен, млад боец от ирокезкото племе онондага, подуши в горския въздух миризмата на чуждия огън, преди да успее да види самата светлина. Индианецът вдъхна дълбоко въздух и спря в гъсталака на гората своите спътници. С жест той им показа, че напред има неизвестна опасност. Землякът на Бързия елен, Дългата ръка, посочи на спътниците храстите, където те трябваше да се скрият; двамата индиански бойци тръгнаха напред, на разузнаване. Под нозете им снегът не скриптеше, не хрусна нито едно клонче, не прошумя паднала борова игличка. Бойците се върнаха много скоро.

— Два мохавки водят от Дайтън шест бели чужденци ингилизи. Един стар. Те въоръжени. Но не войници на Великия баща на ингилизите, не търговци на кожи.

— А какво е решил моят брат Бързият елен? Какви са тези хора и накъде отиват? Опасна ли е срещата с тях? — запита на английски по-възрастният от пътниците, мъж с еленова шапка, индиански мокасини и двуцевна ловна пушка в ръцете.

Боецът отговаряше на смесения жаргон чинук, който се състоеше от английски, френски и индиански думи. Този жаргон говореха всички индиански племена, търгуващи с кожи с европейците в страната на Великите езера и в басейна на река Охайо.

— Мохавките братя на племето онондага. Но откак в долина Онондага угасна огънят на Съвета, няма вече съгласие и между братята. Два мохавки водят тези чужди ингилизи също на запад, в страната на Бащата на водите. И наша пътека отива натам. Нека Зоркото око сам реши да излезе ли пред тези ингилизи.

— Има ли наблизо индиански селища или фактории на бели?

— При завоя на Охайо живеят бели. Има фактория за кожи. Дотам един ден път. Индиански селища далеко. Тука — ловна земя на мой народ. Дайтън — селище на бели — лежи на север. Онези хора идват оттам… Пет дни.

— Антонио — обърна се мъжът с ловната пушка към младия ловец, който държеше завързано на ремък огромно сиво овчарско куче, — какво е твоето мнение?

— Бих ви предложил да останете в засада с Дългата ръка и с четиримата негърски бойци, синьор Бернардито; а на нас с Бързия елен разрешете да отидем при огъня и разгледаме какви са тези хора.

— Ти ставаш боец, мой млади приятелю… Съгласен съм! Вървете, а в това време ние ще обхванем тези хора в пръстен. Сигналът за опасност е изстрел. Напред, приятели!

Маневрата на обкръжаване на чуждия огън беше изпълнена безшумно и бързо. Бернардито постави ловната си пушка върху един елов клон и се вгледа в блещукащия пламък. Скоро се зачу гласът на Бързия елен, който отдалеч викна нещо на индианските бойци край огъня и придружен от Антонио Чени, смело се отправи към светлината. Край огъня се замяркаха сенки, дочуха се притаени гласове. Скоро Антонио се завърна при хората, останали в засада.

— Синьор Бернардито — каза той, — чужденците не приличат на тукашни колонисти, но по всичко изглежда, че имат намерение да се държат по-далеч от фортовете с войниците. Струва ми се, че не са врагове. Но те отиват в Синята долина и при това бързат не по-малко от нас.

— В Синята долина ли? Е, ще се постараем по пътя да разберем намеренията им. Наистина изглежда, че не са врагове, защото инак не биха се крили от британските войници. Да отидем при тях, Антонио, но си отваряй добре очите и ушите! Не забравяй, че може да са пратеници на Джакомо Грели!

Няколко дни вече обединеният отряд се промъкваше към запад. Почивките се съкращаваха до крайна възможност, за нощуване спираха чак когато се покажеха звездите, а огньовете от нощните лагери затрупваха със сняг още преди да се съмне. Стотици мили през горските дебри останаха зад гърбовете на пътниците. Четиримата индиански бойци се учудваха на толкова бързото пътуване, непривично за бели хора.

Колкото повече наближаваха целта, толкова по-предпазливи ставаха бойците: отрядът се промъкваше през земите на племената сенека и кайюга, които бяха изпратили на американските колонисти вампума[1] на войната. Заедно с белите войници на ингилизите бойците на сенека, кайюга, една част от мохавките и от алгонкинското племе на шавниите бяха тръгнали сега „по пътеката на великата война“. В горите гърмяха изстрели; едни червени бойци убиваха други червени бойци, разрушаваха си едни други колибите, атакуваха селищата и всичко това се правеше в името на щедрите обещания на английския крал, който беше обявил индианците за свои „чеда“ и обещаваше да им върне предишните земи и волния живот, щом се ликвидира с непокорните колонисти…

В първите дни на февруари 1779 година отрядът наближи водопадите в долното течение на Охайо. Бойците отидоха на разузнаване, а Бернардито и Антонио заедно с негрите тъкмяха за нощуване колиба и кладяха огън. Вечерята беше готова, когато пратениците се завърнаха. Те носеха на ръце нечие тяло, покрито с наметалото на Бързия елен. Антонио пооткри лицето на човека и видя, че това беше стар индианец с остър нос, дълбоко хлътнали очи и няколко орлови пера, прикрепени към кичура коси на темето. Човекът беше тежко ранен с куршум в крака. По кървавата следа разузнавачите на отряда намериха този стар боец в едно горско скривалище и го донесоха до това място, където щяха да нощуват. Човекът дойде в съзнание. Подкрепиха го с глътка разреден спирт, нахраниха го и го сложиха край огъня, стъкнат от три дебели дървета, разположен така, че да дава равномерна топлина на всички, които спят в колибата, и да не загаснат, докато се разсъмне.

Старият боец гледаше спасителите си с пълно равнодушие и отначало не отговаряше на въпросите. След това, изглежда, го зачуди и дори трогна грижата, проявена от чуждите пътници, които не пожалиха за него нито хубавата храна, нито дори „огнената вода“. С жест той показа, че е доволен и желае сега да заспи, а след като си отдъхне, ще говори със Зоркото око, когото очевидно признаваше за вожд на малката експедиция. Зоркото око се разположи край огъня, натъпка неизменната си лула и като поглеждаше лицето на заспалия индиански боец, покани най-възрастния от Дайтънските ловци да седне по-близо до огъня.

— Ето ние с вас прекарваме вече не една нощ край един и същи огън и целта на нашия път е обща; зад всеки храст ни заплашва опасност и може би ще трябва общо да я понасяме. Но досега ние още нищо не знаем един за друг… Наричам се Тобиас Чембей.

Бернардито дружелюбно протегна на стареца табакерата си. Той отказа категорично. Капитанът продължаваше да го разпитва:

— По ръцете ви виждам, че сте занаятчия, а вашите спътници, по всичко изглежда, са селяни от Ирландия. Вие квакер ли сте?

— Не, методист[2].

— Не разбирам аз много тези тънкости на вярата. Мога ли да зная вашето име, сеньор?

— Казвам се Елиът Меджерсън. Аз съм бивш работник от ланкаширската манифактура.

— И отдавна ли сте напуснали Англия?

— Преди четири месеца… Кажете, мистър Чембей, ами тези ваши черни спътници… Истина ли е, че имате нещо общо с роботърговците?

Бернардито се разсмя така гръмогласно, че пламъкът на огъня се люшна и спящият индианец се размърда.

— О, да, сеньор Меджерсън, наистина аз имах нещо общо с роботърговците… Само че моите черни спътници не ми се сърдеха за това.

— И вас, мистър Чембей, човек не може лесно да ви разбере… Ето вие не сте трапер, не сте обикновен ловец, не сте търговец на кожи… А може би сте вербовчик или пък „Дух“[3]?

— Хм, „дух“ ли казвате вие, сеньор Меджерсън? Май че тука попаднахте точно на истината. Ха-ха-ха! И наистина съм „дух“… Без плът и кръв, но със здрави юмруци, карамба!

Меджерсън гледаше недоверчиво странния си спътник. Дясното му око весело искреше, а лявото си оставаше мъртвешки спокойно… Каква е неговата цел в Синята долина? Откъде е той?…

— Мистър Чембей, на какъв кораб пристигнахте? В кое пристанище стъпихте на американска земя?

— Слязох близо до Филаделфия от брига „Африканка“.

— Не пристигна ли от Капщад вашият кораб?

— Да, наистина дойдохме от Капщад, като се отбихме в Гвинейския залив при устието на Заира.

— А този млад италианец се нарича Карачиола, нали? — запита старецът, гледайки втренчено Бернардито.

Бернардито сграбчи Меджерсън за раменете:

— Вие чували ли сте за този негодник? Заклевам ви в името на бога, кажете ми какво ви води в Синята долина, сеньор!

— Води ме дългът на защитник на измамените и слабите… Ако този млад човек не е Карачиола от Капщад, а вие не сте пристигнали с транспорта „Омега“ през Йорктаун, тогава може би ние с вас няма да си пречим в Синята долина!

— Сеньор Меджерсън, Карачиола е мъртъв! Той падна от нашите ръце. А за транспорта „Омега“ нищо не зная. Но да не се мъчим да проникваме един друг в тайните си. Знайте обаче, че ако вие бързате да се притечете на помощ на хората от Синята долина, няма да имате съюзник по-верен от мен и сеньор Антонио!… Но ето че нашият болен се събужда…

Раненият индианец се привдигна на лакът и поиска да пие. Бернардито сам го напои с чашка от брястово дърво. Старият индиански боец огледа превръзката си и остана доволен от лекарското изкуство на Бернардито и Антонио. Той бавно извади украсената си с резба лула, напълни я от табакерата на Бернардито и предложи първото всмукване на Зоркото око. Капитанът дръпна от лулата и я предаде наоколо. След като всички ловци всмукнаха, лулата се върна при нейния притежател. Той се опря по-удобно о камарата елови клонки и започна да разказва за събитията в този горски край…

naslednika_ot_kalkuta_indianci.png

— Слушай мен, чужди ловци, гости на наши гори. Ще ви разкажа аз за онова, което върши ваши бледолики събратя; те по-черни от кожата на ваши негри, тези черни люде с чисти души. Ще чуете вие истината, която знам от майка си. Виждам, че ваши майки ви научили на добри обичаи, а ваши бащи ви направили истински мъже. Това добро! Такива като вас малко между белите. Сред тях малко истински мъже. Те силни с хитрост на слабите и с коварство на страхливите…

Наричат ме Летящия камък. Аз от рода на Вълка от племе на сенека. Мой баща бил сахем[4]; майка ми именувала Дългата памет и преживя повече от сто зими; помни още времена, кога в долина Онондага седели край огъня на Великия съвет на старейшини от пет племена на наши народ. Хурони, наши врагове, кои победихме и пръснахме, в безсилна си омраза нарекли народа наш ирокези[5] и бледолики започнали наричат нас това име. А сами ние наричаме народ от Дълги дом, защо още майка ми на младини живя в такъв дълъг дом, където горели пет огнища и под една стряха живееха в дружба и съгласие всички десет семейства на наш род. Моя майка станала управителка на този род. Толкоз пъти, колко запалвали в долина Онондага огньове на Великия съвет, майка ми ходила там от стотини мили далеч заедно с други главни жени на племена сенека, онондага, кайюга, онейда и мохавки[6]. Майка ми помнила, кога в Съвет бил запален шести огън и племе тускарора влязло като шесто в съюз на наш народ. Земи и ловни места на наши племена не може ги обозре око на орел от небето: от Баща на водите Мисисипи до Алегански планини и от Скалиста клисура, къде беснее чудовище Ниагара, до чисти води на река Тенеси. Всички чужди племена, дето имали нужда да преминат през наши земи, плащали данък кожи и вампуми на наш народ. Големи имали зимни запаси маис в поселищата, а на есенни ниви царевични стебла толко високи, че в наши маисови посеви по-лесно, отколкото в гора човек можел да загуби. И брой нямало храбри бойци и ловци от шест племена на народа на Дълги дом!

Кога франки и ингилизи почнали в Канада война помежду себе[7], наш народ повярвал в ингилизи, а делавари и хурони на франки. Ние победили; ингилизи изгонили франки и завзели техни крепости в страната на Велики езера. И тогава тръгнали отвъд Алегански планини към долина на Охайо, по индиански земи, колонисти-скватери, макар че Великия баща отвъд морето забранил това. Индиански народ обединил свои сили и въстанал: по пътеката на войната повел индианците смел вожд Понтиак, комуто франки обещали да помогнат против ингилизи. Но франки измамили Понтиак, племена уморили да воюват и се пръснали, а ръка на нечестен убиец настигнала Понтиак. Ингилизи забравиха, че наши племена им помогнали да победят франки. Сега колонисти се събират в шайки, нахлуват в наши села, тъпчат ниви, секат ябълки, изгарят запаси от зърно, убиват деца. Те определили награда за всеки свален скалп на червенокож боец, жена или детенце. Всеки, който донася скалп, свален от глава на индианец, получава големи пари и може да купува много добри стоки — ром, барут, ножове и пушки… Бели говорят: „Добър само мъртъв индианец!“

Минала зима в долина Онондага последен път се събрал Великия съвет на шест племена. Офицер ингилизин говорил на Съвет с език на свой крал — Великия баща на ингилизи, кой живее отвъд море, далеко на изток… Той молил от нас помощ за свои войници против ингилизи колонисти. А колонисти изпратили на Съвет много големи блага, за да дадем помощ против войници на свой Бял баща. И нямало съгласие между старейшини на племена: сенеки и кайюги тръгнали по пътеката на войната против колонисти, онеги и тускарори — против войници на краля, а мохавки и онондаги разделили… В долина Онондага угасна огън на Великия съвет и бойци на разединени племена, деца на един народ, сега избиват един друг. Горко на измамени! Там, къде бледолики не успели счупят снопа пръчки, те лесно счупят тия пръчки една по една. „Онази, чието тяло черно“, събира сега из гори своя жътва сред бойци… Тежко ни! Казах.

Докато старият индианец говореше, целият отряд се беше събрал край огъня в колибата. Безмълвно слушаха думите на Летящия камък бойците от онондага и двамата мохавки. Антонио превеждаше смисъла на разказа на чернокожите спътници на Бернардито, бойците от африканския народ баконго…

— Разкажи ни още, о мъдри брате Летящи камък, какво става сега тук в долните води на Охайо. Ние имаме приятели в Синята долина. Отдавна ли е минал оттук отрядът на белите бойци колонисти под командата на Кларк? — запита Бернардито стария боец.

От обясненията на Летящия камък капитанът разбра, че един отряд вирджински опълченци от армията на генерал Вашингтон, под командата на подполковник Джордж Роджър Кларк, преминал с боеве по долината на Охайо преди около два месеца… Отрядът избивал индианските бойци и палил селища. Негови съгледвачи сега скитат из горите. Самият Летящ камък тези дни бил стрелян от засада именно от съгледвачи на отряда на Кларк… Щом излязъл край бреговете на Бащата на водите Мисисипи, отрядът завзел с атака кралския форт Масек близо до устието на Охайо и с внезапен удар, като форсирал река Уобеш, завладял форта и селището Винсенс. Съгледвачите на отряда достигнали до селището на Синята долина на Сребърната река, но били отхвърлени от кралските войници. В селището Винсенс, чието население се състояло предимно от французи, Кларк бил посрещнат доста дружелюбно, а някои от жителите на Синята долина оказали на неговите съгледвачи подкрепа. Поради това комендантът на форта при Синята долина държи своя драгунски гарнизон в бойна готовност и много се опасява тъкмо от своите колонисти. Ако той получи подкрепление, колонистите ги заплашва наказание.

— Как се нарича този комендант? — запита Бернардито.

— Казва се капитан Бърнс — отговори Летящият камък.

Капитан Бернардито и Меджерсън излязоха от колибата.

Снегът сребрееше под лунните лъчи. От долината на Охайо едва доловимо долиташе отзвукът от бучащия водопад и от време на време се чуваше жален вълчи вой. Един от индианците онондага стоеше на стража близо до колибата.

— Спокойно ли е всичко? — запита Бернардито.

— Не, не всичко. Наблизо минават хора. Трябва загаси огън.

— Да, някой подплаши ято врани отвъд онзи хълм. Ти си прав, Бързи елен. Меджерсън, да се приготвим за срещата.

Загасиха огъня в колибата. Хората с пушки в ръка се пръснаха из храстите. В колибата остана само раненият боец сенека. В напрегнатата тишина Бързият елен долови шумолене… Две сенки се мярнаха край коритото на горския ручей и мигновено се скриха в гъсталака.

— Това индианци — прошепна Бързият елен.

Бернардито надзърна в колибата. Летящият камък отдавна се вслушваше в горските звуци. Недалеч изпръхтя катерица. Раненият индианец се понадигна, сложи длани до устата си и отговори със същия сигнал.

— Идва бойци сенека. Може мен търсят… Ще извикам дойдат в нашия лагер.

По условния сигнал на Летящия камък двама индиански бойци излязоха из храстите. Старият индианец поговори с тях и каза на Зоркото око имената им. Индианците се оказаха съгледвачи от неговото племе, които наистина търсеха из гората своя ранен земляк.

— Няма ли да ти кажат твоите приятели, Летящи камък, нещо ново за положението в Синята долина? — запита Бернардито.

— От Детройт идва насам голям отряд войници на краля, ингилизи. Води губернаторът. Отряд спирал да почива във форт Маями, а сега се спуска по долина на река Уобеш към селище Винсенс. С губернатор вървят около двеста английски войници, а пред отряд и зад него се движат индианци шавнии; те не по-малко от четири-петстотин. Отряд трябва отнеме от колонисти форт Винсенс и поддържа английски капитан в Синя долина. И ако ти, Зорко око, желаеш да завариш живи твои приятели в Синя долина, то побързай: войници на три дни път от Винсенс, а бойци шавнии вече може би стигнали долина!

— Антонио, и вие, сеньор Меджерсън, не трябва да губите нито час! Сега има кой да се грижи за Летящия камък и без нас… Двамата бойци мохавки ще поведат право за Синята долина сеньор Меджерсън и неговите спътници. Нека Меджерсън незабавно предупреди колонистите в долината за готвещото се нападение. Нека те се въоръжат, изоставят жилищата си и тайно отидат да се присъединят към отряда на под полковник Кларк. Самички те не могат да се справят с губернаторския отряд, с Бърнс и индианците… А аз с моята група ще се добера до форта Масек и ще вдигна отряда на Кларк. Незабавно на път, приятели! Луната и свети Христофор ще ни бъдат на помощ!

Край нощния огън останаха за малко само индианците сенека: готвеха за път своя ранен земляк. Отрядът на белите се раздели, Меджерсън и ирландците тръгнаха към Синята долина; Бернардито и неговите спътници, водейки се по звездите, се насочиха към форта Масек…

Нощният лагер опустя. Сивият водач на гладната вълча глутница предпазливо душеше останките от колибата и засипаните със сняг главни.

2

Комендантът на форта в Синята долини капитан Бърнс седна на дъсчената маса в ъгловата стая на блокхауса. Той запали две свещи, приготви връзка пачи пера и сложи пред себе си хартия. Адютантът на коменданта, червеномустакатият сержант Уилям Линс, следеше тези приготовления за разпит на началника си. Зад прозорците на блокхауса лежеше непрогледен февруарски мрак. Влажният, вече предпролетен вятър от юг предвещаваше топене на леда и снежни виелици.

— Доведете дезертьорите — заповяда Бърнс. Дежурният офицер лейтенант Шелтън и двама караулни въведоха в стаята трима зле облечени мъже. Единият от тях беше със стара моряшка куртка.

— Обяснете какво ви е подтикнало да дезертирате от отряда на подполковник Кларк и да се предадете на моите войници. С каква тайна цел сте направили това? Носите ли някакви книжа със себе си?

Слабият небръснат мъж с моряшката куртка направи крачка към масата.

— Отпратете излишните хора, капитане — прошепна той на коменданта.

Бърнс с учудване се вгледа в небръснатата му физиономия… Боже праведни, та това е май…

— Лейтенант Шелтън, свободни сте. Наблюдавайте селището! При най-малко подозрение — сигнал за бойна тревога! Усилете постовете около селището: Кларк е наблизо!

Когато лейтенантът с войниците излезе, дезертьорът разкопча куртката си. Уилям Линс, адютантът на Бърнс, му подаде нож. Човекът разпори шева под левия джоб… На божи свят се появи бялото парцалче, зашито наполовина… Дезертьорът го подаде на Бърнс.

— Дявол да го вземе, Франк! Ето ти изненада! Отдавна ли си напуснал Ченсфилд? Че седнете де, момчета, мътните да ме понесат! Пристигнахте тук дяволски навреме! Кои са тия момци с тебе, Бялка?

— Това са Гримълс и Уенсли, капитане. Настигнаха ме още в Ню Йорк. Скоро трябва да довтаса и Карачиола. Уудро заповяда да се действува бързо, но… чисто…

— А как успяхте да се прилепите към отряда на Кларк, дявол да го вземе?

— Храбър боец е този подполковник на опълченците Джордж Кларк. Е, и като всички храбри хора — доверчив. Отрядът е сборен, не беше никак мъчно да се прилепим към него. Доброволци!… При това с оръжието си!… Три новички фъргюсъновски карабини от познатия ти ловен кабинет, приятелю Бърнс!…

— Отлично, момчета! Сега слушайте новините. Един от фермерите на нашата долина, бившия моряк Дик Милс, специално съм взел на мушката. Моят таен агент сред колонистите, нехранимайкото Енох Легерзен, ми донесе, че Милс е криел у дома си разузнавачи на Кларк и им е помогнал да се спасят от моите войници. Наистина старейшината на селището, този Алфред Мърей, провъзгласи уж неутралитет на Синята долина, а ето че поведението на Милс хвърля сянка и върху Мърей като старейшина, не е ли тъй? Но много е предпазлив този Мърей, чумата да го смете, и трябва нещо да се измисли, за да застреляме законно и него, и всички ония, които шефът има предвид.

— Уудро смята, че тази мисия трябва да изпълнят индианците. Защо да се цапаме ние?

— А, чакайте, момчета, най-важната новина: мистър Хамилтън, британският губернатор, е тръгнал насам от Детройт с отряд. Пред и зад отряда вървят стотици индиански дяволи, сенеки и шавнии.

— Чувах, че досега Мърей е живял с тях приятелски. Май че той не ги мами много в търговията с кожи, а?

— Точно така! Мърей наистина умееше да се спогажда с шавниите и с всевъзможните там червенокожи говеда. Ама да пукна, ако с такива момчета като вас тримата, а на това отгоре и мистър Линс, не успеем да спечелим играта именно с това приятелство!

 

На дървеното мостче, прехвърлено над Синия поток, се срещнаха двама конници. Драгунският капитан Бърнс поздрави с шпагата си старейшината на селището в Синята долина ескуайъра мистър Алфред Мърей. Мистър Мърей хвърли поглед през рамо към офицера, поклони му се твърде студено и пусна мустанга си в галоп.

— Ало, мистър Мърей! — викна драгунът подире му, като сне триъгълната си шапка и я размаха. — Задръжте вашия красавец, имам за вас новини.

— Какво желаете, господин капитан? — конникът задържа мустанга си на място.

Бърнс се приближи към него:

— Виждате ли, нашият приятел, вождът на племето на шавниите, Планинският орел води своите бойци в Синята долина. Навярно това е авангард на отряда на детройтския губернатор. За този отряд вие, разбира се, вече сте чули, нали?… Та ето, възможно е след няколко часа Планинският орел и неговият син Сивата мечка с около двеста бойци да бъдат тук. Не ви ли безпокои тази новина?

— Планинския орел познавам отдавна. Колонистите на долината винаги са поддържали с него добри отношения. Той и Сивата мечка, който говори английски, неведнъж са били в моя дом и аз пак съм готов да окажа гостоприемство и на двамата… Не виждам никакъв повод за безпокойство!

— Е, толкова по-добре, мистър Мърей! Но моля да не забравяте, че и аз трябва да присъствувам на вашия разговор с Планинския орел. Сега той може да стане важен съюзник на британския губернатор и аз бих желал…

— Добре, ще поканя и вас на нашия разговор, но сега ме очаква друга работа… Дайте път, господин капитан!

— Почакай ти, високомерни вирджинецо, скоро ще ми запееш на друг глас! — изръмжа комендантът и пришпори коня си.

naslednika_ot_kalkuta_kolona_s_indianci.png

Когато капитан Бърнс стигна във форта, наблюдателят му посочи реката. Там, по полегатия бряг, „в змийски строй“, се движеше пеша индиански отряд. Начело на дорест кон яздеше конник. Бърнс веднага позна коня на вожда на племето на шавниите: този кон заселниците на Синята долина бяха подарили миналата година на Планинския орел.

Комендантът на форта се полюбува отдалеч на великолепната украса от орлови пера, която носеше на главата си вождът. Облеклото на ездачите, направено от лека и топла еленова кожа, беше украсено с помощта на игли от диво свинче с мъниста и извънредно изкусна червена везба. На гърба на вожда висеше войнишка карабина, която също неотдавна мистър Мърей беше подарил на Планинския орел. Редом с вожда яздеше синът му Сивата мечка.

Бърнс обходи форта си и от височината на хълма още веднъж разгледа индианския отряд, срещу който вече препускаха жителите на долината. Бърнс разпозна Мърей, Уент и колониста французин Морис Вилие. Капитанът се поусмихна, като видя как Планинският орел стисна протегнатата ръка на Мърей.

— Приветствувам в Синята долина моя брат, славния вожд Планинския орел, и бойците от неговото племе! — високо произнесе Мърей фразата, която предварително си беше приготвил да изрече на езика на шавниите.

— Привет на мъдрия баща на Синята долина! — отговори старият вожд.

— Радвам се също, че идва и твоят син, големият ловец Сивата мечка, о Планински орел — продължи Мърей вече на английски. — Моята памет е задържала досега малко думи на твоя език, Сива мечко. Ти разбираш говора на белите и аз те моля да ми помогнеш в разговора с бойците на твоето племе. Моят дом е готов да приеме вожда и неговите спътници. Предай това на моя брат Планинския орел и го запитай защо виждам на лицето на моя брат багрите на войната.

— Огньове на големи битки горят в страната на Великите езера — предаде Сивата мечка отговора на бащата. — Пламъкът на войната изяжда горите. Той и през зимата лети като летен пожар. Бойците на Планинския орел няма да бъдат застигнати от пожара неподготвени като неразумни деца в горящ вигвам.

— Ти си мъдър, о Планински орел, но да бъде запазен мирът в Синята долина и във вигвамите на могъщото племе на шавниите… Жилищата на нашите колонисти са много тесни за толкова бойци, затова заповядай им, о вожде, да разпънат лагера си там, където им се хареса, а теб и старейшините моля да дойдете в моя дом и да го смятате за свой през цялото време, докато племето гостува в долината.

Новата къщичка с покрив от дялани дъски беше собственоръчно построена от бившия марсов моряк на „Орион“ Дик Милс. Къщичката се намираше на края на селището и прозорците й гледаха към Синия поток.

Рано сутринта Милс отиде с два коня, взети от конюшнята на Мърей, в гората за трупи. На залез-слънце той се върна. Никой не посрещна младия стопанин, защото къщата беше празна. Трите чистички стаи и топлата мансарда с балкон напомняха жилището на френски селянин в Ардените. Годеницата на Дик, Камила Льоблан, камериерка на лейди Емили, беше родом от Средна Франция и Дик искаше да зарадва бъдещата си съпруга с това припомняне за родината. До деня на сватбата оставаха още две седмици.

Дик разтовари тежките трупи пред къщичката си, разпрегна конете и закрачи с тях към конюшнята във фермата на мистър Мърей.

В дома на старейшината на селището беше шумно. Дик надзърна през стъклата на покритата веранда и видя необичайно общество, насядало около дълга празнична трапеза.

Начело на трапезата, вдясно от Мърей, седеше стар индианец в пълна боева премяна, величествен като статуя. По кожената му дреха бяха изкусно изобразени битките, в които той е побеждавал враговете. Едуард Уент седеше до млад боец, чиито черти на лицето приличаха на стария вожд. В дълга редица седяха тържествено десет възрастни индианци. Срещу тях се бяха разположили почетните коренни жители на Синята долина — доктор Нилс Валнер, мосю Вилие и други. Мисис Емили обслужваше гостите и не беше седнала на трапезата. Мери Уент, Камила Льоблан и две негърки помагаха на домакинята.

Дик търпеливо дочака минутата, когато Камила изтича в кухнята. Бившият моряк почука на кухненския прозорец и Камила изхвръкна на задната врата. Тя отговори бегло на целувката на годеника си и заяви, че до полунощ няма да има нито една свободна минута.

— Тогава ще дойда след полунощ — заяви отстъпчивият Дик.

— Ах, какъв си, какъв си, Дик! Ако ни видят, хората ще си помислят бог знае какво. Впрочем ако дойдеш в крайната беседка… Тя е чак на края на градината… Само че там е много студено…

— Добре. Значи, след полунощ в крайната беседка? Ще дойда, Камила, и ще те чакам, ако ще и до зори.

На вратата Дик срещна английски офицери с триъгълни шапки, шпаги и червени мундири. Кльощавият лейтенант Шелтън и командирът на форта капитан Бърнс с адютанта си Уилям Линс, звънтейки с шпорите, се изкачиха на верандата. Офицерите се извиниха за закъснението, като го обясниха с неотложни военни дела (капитанът току-що беше завършил едно сражение на карти със собствения си адютант). Мърей постави Бърнс да седне до Планинския орел. Слугите донесоха печено еленово месо със сос, чиято тайна не би успял да изтръгне от мисис Емили и най-изкусният детектив. Димящият еленов ростбиф беше поставен на отделна масичка. По домашна традиция мистър Мърей, въоръжен с дълъг нож с черна кокалена дръжка, собственоръчно пристъпи към отговорната операция.

В паузата между поднасянето на яденетата домакинът помоли Томас Бингъл да покаже на гостите няколко от фокусите на неговата питомка Микси. Индианците с мъка сдържаха смеха си, гледайки комичните кълчения на маймуната. Мнозина от червенокожите гости за първи път виждаха маймунка и я помислиха за необикновен човешки изрод. С известен страх те хвърляха поглед към зверчето, което след представлението беше затворено в клетката.

След пудинга и много силното кафе гостите преминаха в приемната. Планинският орел запали пура и с видимо удоволствие изпи една чаена чаша домашен ликьор. Ала скоро това питие, което допълни разнообразните вина и ракии, погълнати от вожда, оказа фатално въздействие върху беловласия воин. Той започна мъчително да хълца и да се оглежда наоколо. Мърей го хвана под ръка и вождът с колеблива походка, но запазвайки величие и достойнство, го последва в малката стая, предназначена за него. Заедно с негърчето Чери домакинът постави Планинския орел на дивана, покрит с губер, и го зави с одеяло.

Офицерите и жителите на селището се сбогуваха с домакините и напуснаха дома. На големия килим, постлан в гостната, захъркаха в живописни пози пийналите си индиански гости.

Капитан Бърнс, сержант Линс и лейтенант Шелтън крачеха в тъмнината към форта. Насреща им из мрака изскочи конник.

— Ти ли си, Бялка? — запита Бърнс тихо.

— Тъй вярно, капитане. Идвам при теб с бързо писмо.

Хълмът с форта смътно се открояваше на фона на вечерното небе. При моста, прехвърлен над заснежения ров, Бърнс шепнешком изрече паролата. Часовият им отвори тясната вратичка в крепостните порти. Като минаха край батареята, и четиримата се изкачиха на платото. Тук в ъгловата си стая, отделена от останалата част на блокхауса с дъсчена стена, капитан Бърнс отвори писмото. То идваше от форта Винсенс. Вестите зарадваха капитана: детройтският отряд на губернатор Хамилтън беше изминал в бърз марш над двеста мили от Маями, вървейки през гористата долина на река Уобеш. С внезапен удар той беше атакувал форта Винсенс и прогонил от него оставения там от Кларк малък гарнизон.

На капитан Бърнс се нареждаше: незабавно да ликвидира всички непокорни и съмнителни елементи от селището в Синята долина и да приготви войниците на форта за общо настъпление срещу отряда на Кларк, спрял във форта Масек, където трябва да бъде блокиран и унищожен до последния доброволец.

Двамата драгуни от Винсенс и водачът индианец, които бяха донесли в Синята долина писмото, прибавиха още, че от водопадите на Охайо към Синята долина се промъкват през горите група неизвестни ловци. Съпровождат ги двама индианци мохавки. Групата вече е наближила долината.

— Новините са интересни — замислено каза Линс. — Значи, този Енох не е излъгал за връзките на фермерите на Мърей с въстаниците.

— За Енох Легерзен ли говориш?

— Да, капитане, за най-набожния квакер, менонит[8], методист — дяволът не може да ги разбере към какви секти принадлежат те! Аз изпитах предпазливо всички жители на долината и всички до един са за Мърей освен Легерзен. Енох искал да се ожени за французойката камериерка в дома на Мърей, а мистър Мърей я убедил да предпочете Дик Милс. Заради това Енох силно намразил Мърей и няма нищо против да махне този Милс от пътя си. Днес аз пак говорих с него. Момъка си го бива за работа.

— Къде е сега той?

— В полунощ ще бъде на брега при Дяволския камък.

— И ти си решил да възложиш замисленото на него?

— Виждаш ли, капитане, на един от, нас, смятам на Франк, ще не ще, се налага сам да поработи, но трябва да има помощник от колонистите: ще можем върху него да стоварим всичко, ако… нещо се разкрие преждевременно. Енох е единственият момък, на когото може да се разчита. Още през лятото той ни предупреждаваше за връзките на Мърей с противника. Тези дни заплашваше да заколи Дик Милс. А днес направо ми рече, че е съгласен да рискува всичко, само и само да се добере до французката госпожица.

— Значи, работата върви добре! Линс, забеляза ли ти в коя стая оставиха Планинския орел?

— Разбира се, иначе не бих напуснал фермата на Мърей. Стаята е удобна. Под прозорците има балкон. Прозоречната рамка е двукрила и още не е закована за през зимата.

— Хайде на добър час! Операцията се възлага на теб, Франк. Помощник ще ти бъде Енох Легерзен. А вие, мистър Шелтън, незабавно пратете едно отделение за залавяне на онези ловци, които идват насам с индианците мохавки. Щом ги заловят, бъдете готови за събитията.

В шестостенната градинска беседка, отрупана със сняг, беше тъмно. През заледените стъкла, върху кръглата маса падаше слаб сноп лунна светлина. В ъгъла на извита градинска пейка се беше наместил Дик с годеницата си. Нощта беше влажна и ветровита. От запад се задаваха облаци и краят им вече досягаше белезникавата луна.

Камила топло се притискаше до гърдите на годеника си; страните й ухаеха на хелиотроп, а дъхът й намирисваше слабо на вино. Внезапно по близката пътека се дочу леко скърцане по снега и нечий тих глас произнесе: „Време е!“

Две фигури се мярнаха покрай беседката и се скриха по посока на дома.

— Кои може да са? — прошепна Дик. — Дали да предупредим господарите ти, Камила?

Девойката се изтръгна из здравите ръце на своя годеник и скочи от мястото си, готова да запищи от страх. Ала като съобрази, че по този начин би издала своята нощна разходка, Камила се ограничи с това, че прилепи стиснатите си пръсти към устните и уплашено клекна край вратата на беседката, като правеше знаци на Дик да последва примера й.

Но времената бяха тревожни, поведението на неизвестните в градината изглеждаше подозрително и храбрият моряк тръгна към изхода.

— Остани тук, Камила, аз ще тръгна след онези. Стой тихо, ще се върна, щом видя какво замислят.

— Да остана тук сама? — изскимтя Камила. — Ти си загубил ума си! Ох, Дик, по-добре да тръгнем заедно!

Те се измъкнаха предпазливо от беседката. Черните храсти и преспите прикриваха провиращата се двойка. Тъмният силует на къщата вече беше на около петдесетина крачки. Дик забеляза, че през прозореца на ъгловата стая зад тюленото перде се мярна слаба светлина. Трепкащото пламъче на свещ освети тавана и горната част на стените на стаята. Двете крила на прозореца зееха широко отворени… Всички останали прозорци на къщата бяха плътно затворени, със спуснати пердета, а някои дори бяха защитени с капаци. След няколко мига пламъчето угасна, тюленото перде се люшна и нечия тъмна фигура тромаво се измъкна през прозореца. След нея последва втора…

Вторият внимателно оправи пердето и предпазливо затвори прозореца. Двамата нощни пришълци минаха крадешком през терасата до заледения каменен водосток, скочиха от него и тръгнаха по оная пътечка, където между снежните преспи се бяха притаили Дик и Камила. В този миг луната отново се показа иззад облаците и в един от гостите Дик разпозна Франк Вилърс, който неотдавна беше дезертирал при Бърнс от отряда на Кларк.

Когато вторият човек се изравни с пряспата, Камила трескаво се вкопчи в ръката на годеника си; пред нея по пътечката се мярна позната фигура. Това беше неотдавнашният кандидат за ръката й — Енох Легерзен, човек мрачен, зъл и същевременно много набожен. Камила се страхуваше от Енох още от първия миг на запознанството им и само вроденото кокетство й беше попречило веднага да отхвърли ухажванията на мистър Легерзен. Франк Вилърс и Енох Легерзен бързо се скриха навътре в градината.

— Позна ли втория? — прошепна Дик.

— Мили, те навярно са идвали да ме отвлекат. Вторият беше Енох Легерзен. Колко е страшно, Дик!

— Виж какво, Камила: работата не е чиста. Може би ти си права, а може и друго нещо да са си наумили. Енох е от богато семейство, не за да краде се е вмъкнал той заедно с онзи дезертьор в чуждата къща. Върви разбуди мисис и по-скоро всичко й разкажи, а аз ще се опитам да проследя онези двамата.

Колкото и боязлива да беше Камила, трябваше да се раздели със своя защитник. Дик съжали, че не носи със себе си друго оръжие освен моряшкия си нож в ботуша, но не биваше да се губи време. Той се спусна по следите на нощните гости, оставени върху снега, а Камила, препъвайки се, тръгна бавно към задната врата на къщата.

Снегът, струпан на вратата, изскриптя под кожената обувка на Камила и в същото време тя забеляза движение по откритата веранда. Някой шумно се привдигна и пристъпи срещу девойката. От страх Камила клекна. Когато най-сетне се осмели да вдигне очи, тя с облекчение се прекръсти.

Негърът Самюел Хопкинс триеше с една ръка сънливите си очи и в другата държеше ловна пушка; той беше застанал на площадката като полупиян, внезапно изтръгнат из глъбините на най-упоителни сънни видения.

— Сам, вие тук спите, а в къщата става бог знае какво!… — заговори съобразителната мадмоазел Льоблан, като бързо премина от отбрана към настъпление. — Аз ви будих, будих, а вие и не мислите да се събуждате! В къщата имаше крадци, разбирате ли — крадци, и аз изтичах да видя къде сте. Ей сега преди малко двама изскочиха от прозореца и избягаха в градината, чувате ли? И това ми било пазач! Изпусна крадците!

— Очите ми да изтекат, Камила, ако съм спал! Нито за минутка не съм дремнал дори, уверявам ви, нито за една минутка. Попадна ми в окото малка снежинка и заради това си го търкам. През цялото време ходех по верандата и едва преди една секунда приседнах. Никакви крадци нямаше тук, вие просто се шегувате със стареца, Камила! Вървете си по-скоро да спите и от нищо не се бойте, щом охраната на къщата е възложена на Самюел. Когато от Англия пренасях на господарите книжата, които ми предаде мистър Томпсън, аз имах много повече грижи! И знаете ли какво ми рече мистър Мърей в Нови Орлеан? „Ти, Сам — рече той, — направи това по-добре, отколкото аз самият бих могъл да го направя.“ Да се продъня на това място, ако мистър Мърей не ми рече тези думи! В къщата винаги е спокойно, когато Самюел Хопкинс караули на верандата.

Негърът дълго още продължи тази убедителна реч, като се обръщаше към най-близкото дърво, защото Камила вече барабанеше с юмручета по вратата. За нейно учудване вратата се оказа незаключена. През тъмния коридор девойката пъргаво изтича на горния етаж.

Беше вече към два часа през нощта. В къщата царуваше гробна тишина, но от кабинета на господаря се чуваха тихи гласове. С туптящо сърце Камила почука. Толкова беше страшно да обяснява на господаря!

Мърей се приближи до вратата и пусна Камила да влезе. Запъвайки се, тя разказа подробно за нощното произшествие, но премълча за разходката до беседката. Господарят се разтревожи.

— В коя посока се отдалечиха, Камила? И уверена ли сте, че това наистина са били Енох Легерзен и човек от форта?

— Ами че попитайте Дик… — Осъзнала грешката си, Камила прехапа непредпазливото си езиче.

— Тъй, значи, и Дик е бил в градината! А къде е той сега?

— Ах, мосю Мърей, не мислете нищо лошо за Дик!

— За това трябва да мисля не аз, а вие, Камила! Но все пак къде е вашият Дик Милс?

— Той тръгна след крадците, мосю!

— Нашият пазач Сам този път струва ми се, че се поизложи. Благодаря ви, Камила! Кажете на Томи Бингъл да дойде при мене. Еми, имам някакво лошо предчувствие… Разбуди сеньора Естрела, облечете децата и се пригответе за всякакви изненади… Какво става там пак?

Негърчето Чери се вмъкна в кабинета. Бузите му бяха посивели от страх.

— Маса Алфред — прошепна то, — ходих да нагледам индианците, както заповядахте. Сега един излезе в градината, всички други са се напили и спят. Но изпод вратата на малката стая в гостната тече, вижте какво.

Негърчето протегна ръка към Мърей. Цялата длан на момчето беше изцапана с лепкава, още незастинала кръв… В този миг от дъното на заснежената градина едва чуто долетя гръм от самотен пищовен изстрел.

 

 

Най-младият от индианските гости на Мърей, Сребристата лисица, таен телохранител на вожда на племето през време на поход и лов, се държеше на трапезата на Мърей по-сдържано от другите индианци и пи по-малко силни питиета от другарите си. Когато домакинът отведе Планинския орел, младият боец стана от трапезата и отиде след вожда в малката стая. След като се убеди, че в нея може да се влезе само през трапезарията покрай другите индианци, Сребристата лисица се успокои и щеше да направи чест на домашното питие, ако бутилките и гарафите на масата вече не бяха празни! Много скоро гостите се разотидоха, масите бяха раздигани и подът постлан с губери и кожи. Сребристата лисица поседя край загасващата камина, след това лекото опиване надви и него: но той не легна, а остана да седи пред огъня, със скръстени на гърди ръце и ниско отпусната глава. Така премина полунощ. В дома нищо не будеше тревога. Сребристата лисица се облегна на стената и вече престана да се бори със съня.

Той не можеше да определи дълго ли беше спал, когато до замъгленото му съзнание достигна слаб звук от предпазливо затваряне на прозорец. Боецът се отърси от съня си, безшумно се привдигна и започна да се вглежда през прозореца: дали белите не готвят някакъв капан на индианските си гости? Внезапно през най-близкото прозоречно стъкло той забеляза две сенки, които се плъзнаха по откритата веранда. Край другия прозорец двамата се спряха за малко и Сребристата лисица за миг различи при лунната светлина два непознати мъжки профила… Боецът се измъкна от трапезарията, премина тъмните коридори с водещата нагоре стълба и като отмахна мандалото, погледна от вратата. Навън беше влажно, ветровито и топло, между бързо летящите облаци надзърташе луната. Индианецът долови тихи, отдалечаващи се стъпки: някой тайно се промъкваше през клоните на храстите в градината. Сребристата лисица се плъзна покрай спящия пазач, скочи от стъпалата на задната врата и заобиколи верандата. Пресни следи на двама души, обути в меки кожени обувки… От заледения водосток следите преминаваха в градината… Индианецът се скри зад едно дърво и изчака няколко секунди: дочу му се неуловимо тих шепот в храсталака… след това изплашена въздишка; май на жена… При лунната светлина се мярнаха две сенки. Ето те вече се разделят… Ето женската фигура се примъква към къщата, а мъжката крадешком изчезва в храстите…

Сребристата лисица видя как на верандата се пробуди негърът пазач, как жената от градината се приближи до негъра… Боецът разбра, че жената се кара на пазача и говори нещо за крадци в дома… Сребристата лисица се затича след дебнещия мъж. На лунната светлина той лесно различи, че непознатият е обут в тежки ботуши и се промъква по двойната прясна следа, оставена от меките кожени ботушки, идващи откъм водостока… Значи, непознатият също следи онези двама, които се бяха мярнали на верандата?… Ето и оградата на градината… Внезапно съвсем близко индианецът дочу кратък шум от борба… Той се хвърли в снежната пряспа и в същия миг иззад най-близкия храст сухо изплющя пищовен изстрел. Сребристата лисица падна с пронизана гръд в снежната пряспа…

 

 

Капитан Бърнс заповяда целият гарнизон на форта да се вдигне безшумно на бойна тревога. Дежурните тихо будеха войниците. В тъмнината се разнасяха глухи ругатни, скърцане на амуниции и тракане на щикове. Гарнизонът се построи на платото. Бърнс се приближи до амбразурата в стобора от греди и погледна навън. Селището беше потопено в мъгла. На края на гората в долината тлееха огньовете на индианския лагер. Зимният дъжд се засили. Влажен вятър люлееше дърветата. Всичко беше спокойно.

— Май че войниците може да се върнат в блокхауса, но да не снемат амуницията! Оръжието дръжте готово. Артилеристите да стоят край топовете, да се усилят наблюдателните постове — разпореди се Бърнс и отиде в ъгловото си жилище.

Тук гореше печка и Франк Бялката, вече успял да се преоблече в новичък мундир, грееше на огъня чисто измитите си ръце. В ъгъла на стаята, хванал главата си в силно стиснатите юмруци, седеше тромавият Енох Легерзен, облечен също във войнишки мундир, който сковаваше движенията му. Под леглото на капитан Бърнс се валяха два чифта измачкани, мокри и кални мъжки дрехи — куртки, панталони и ризи. Маншетът на синята моряшка куртка, изтъркана и избеляла вече, беше покрит с тъмнокафяви петна. С носа на ботуша си Бърнс ритна този ръкав под леглото; висналото от леглото вълнено одеяло спусна по-надолу…

Капитанът погледна въпросително Франк:

— Вече мина повече от час, откакто сте се върнали. Засега всичко е тихо. Сигурно ли е свършена работата?

— Всичко е наред. Вчера, преди да тръгнем от фермата, сержант Линс отмъкна една вещ, която през нощта ни оказа превъзходна услуга. Тя веднага ще се хвърли в очи на индианците… Бъди спокоен, капитане, тази тишина дълго няма да продължи!

Бърнс погледна часовника си. Скоро щеше да се развидели. Капитанът сложи ръка на рамото на Легерзен.

— Енох, време е да си вървите! Щом започне суматохата, грабвайте онази особа от нейната стая и я довлечете при нас, в блокхауса, защото в селището трудно ще мога да гарантирам вашата безопасност. Връзките на колонистите с враговете се потвърждават. Селището в Синята долина ще бъде унищожено. Действувайте по-мело! Желая ви успех!

Колонистът Легерзен се сблъска на вратата с червеномустакатия сержант.

— Какво има, Линс? — запита комендантът на форта влезлия.

— Разрешете да доложа, капитане. Неизвестният отряд, който заповядахте да заловим, е обкръжен в гората. Двама индианци мохавки са довели в долината шестима англичани. Те са залегнали и се отбраняват със стрелба.

— Франк, вземи подкрепление от един взвод драгуни, залови тези непознати и ги докарай във форта по-бързо… Сержант Линс, конният патрул на мястото си ли е?

— Патрулът с лейтенант Шелтън стои до моста над потока.

— Отлично. На Шелтън е заповядано незабавно да вдигне на крак индианския лагер, щом в дома на Мърей се зачуе шум. Бързайте, господа! Започнат ли събитията, всички войници до един трябва да си бъдат в крепостта. Индианците сами ще се справят!

— Господин капитан, има още едно съобщение. Секретният пост край оградата на фермата на Мърей е заловил един подозрителен субект и е застрелял един индианец. Двамата са се промъквали подир Франк Вилърс и Легерзен, когато те са се връщали от градината, след като са изпълнили вашето нареждане.

Франк Бялката спря на прага:

— Промъквали са се подир нас ли, Линс? Това е много мръсно. Къде са ги заловили?

— Досам градинската ограда. В секрета са били нашите момчета — Уенсли, Гримълс и един сигурен момък от нашите войници. Те са повалили индианеца, а белия юнак са спипали, когато вие с Легерзен вече сте се били прехвърлили през потока.

— Установихте ли какви хора са?

— Разбира се. Индианецът е един от гостите на Мърей. Тялото му просто засипахме със сняг: когато индианците го открият, всичко наоколо вече ще гори и още един индиански труп само ще подлее масло в огъня…

— Ами онзи, вторият, когото сте заловили, от колонистите ли е?

— Той е Дик Милс, бившият моряк. Вече е в карцера, капитане.

 

 

Младият индианец мохавка първи забеляза приближаващата група спешени драгуни. Меджерсън закри с ръка очите си от лунната светлина и се вгледа в мрака. Покрай коритото на замръзналия ручей растяха гъсти шубраци от ниски върби и брезови храсти. Голите вейки едва се поклащаха и при лунната светлина слабо проблясваха щикове на пушки. Прегракнал глас наруши тишината:

— Ей, излизай на светло! Горе ръцете! Предайте се, вие сте обкръжени!

— Това са войници — прошепна Меджерсън на своите спътници ирландци.

— Не отговаряйте с огън! Отстъпваме към реката. Там ще се скрием в една пещера и ще се отбраняваме. А вие, приятели — обърна се Меджерсън към индианците мохавки, — постарайте се незабелязано да се изплъзнете и да се доберете до селището на Мърей. Предайте му думите на Чембей… А сега — прибежки към онези храсти над рекичката, след мен! Ще задържим войниците и индианците ще се промъкнат в селището.

 

 

… Неравният бой на шестимата храбреци с кралските драгуни продължи до съмнало. Прикрили се в пещерата над речния бряг, ирландските „синове на свободата“ се отбраняваха със стрелба от напиращите войници. Призори Меджерсън беше ранен. Патроните бяха на свършване. Немалко войнишки трупове се валяха под речния скат. Но враговете ставаха все повече! От форта пристигна нов отряд с пресни сили; Франк Вилърс, новият сержант и доверено лице на капитан Бърнс, доведе подкрепления на обсаждащите.

— Капитанът заповяда всички да бъдат хванати живи — предупреди той своите войници. — За залавянето им обявявам награда.

— Братя! — Меджерсън изтри потта от челото си и изпълзя от пясъчния бруствер. — Повече не ще можем да удържим. Останаха само шест патрона. Да накараме врага с кръвта си да плати за нашия живот. Да живее свободата! Напред!

Насреща им затрещяха изстрели. Стиснали пушките си за бой с нож, пришелците се втурнаха по снега право срещу войниците. Драгуните не успяха да напълнят отново пушките си и върху леда на горския ручей закипя ръкопашен бой. Тук, в глухата гора, шепа ирландски селяни, дошли отвъд морето, рамо до рамо с английски работници се биеха за волния живот и независимостта на американските колонисти. Кръв и барутен дим покри чистия речен снежец… Но твърде неравни бяха силите в тази битка. Трима от пришелците лежаха мъртви на снега; останалите вече хъркаха и се дърпаха от ръцете на войниците, които ги бяха пленили. Половин взвод драгуни паднаха на полесражението няколко ранени стенеха и псуваха. Скъпо заплати капитан Бърнс за залавянето на полуживия Меджерсън и на двамата оцелели „синове на свободата“…

Връщайки се обратно по пътя към форта, Франк Вилърс изведнъж подсвирна и закрещя в лицето на стареца:

— Виж ти среща! Познавам ви, мистър Арчибалд Стейбълд, „шотландски клерк“ от Бълтън, същия Елиът Меджерсън, предводителя на бълтънските разрушители на машините! И все пак не някой друг, а сам Франк Вилърс, който някога ви изтърва на улицата, сега поправи своя пропуск! А утре пак той ще помогне на гарнизонния палач да ви окачи на бесилката!

3

Синът на вожда на шавниите, Сивата мечка, се събуди преди разсъмване със силно главоболие и не можа веднага да разбере къде се намира. Върху килима, постлан сред гостната, спяха, натъркаляни един до друг, индианските бойци. В камината догаряха последните главни. Сивата мечка се измъкна от дълбокото кресло и натъпка лулата си с тютюн.

По странния шум и глухите стъпки по стълбата той разбра, че домакините не спят. Скри лулата в джоба си и разбуди друг един боец — Прерийния вълк.

Шумът в къщата изглеждаше подозрителен. Сивата мечка извади свещта от стенния свещник, запали я и се приближи до вратата на съседната стая. Мокасините на индианеца стъпиха върху нещо лепкаво. Пламъчето на свещта се отрази в тъмночервената локвичка под вратата. С предупреждаващ вик Сивата мечка отвори вратата.

На застлания с губер диван лежеше мъртвият вожд на шавниите. В гърдите на Планинския орел стърчеше тесен дълъг нож с черна костена дръжка. Снощи на вечерята този нож беше в ръцете на домакина… На вратата вече се тълпяха разбудените индиански бойци.

Лицето на осиротелия син — Сивата мечка, се беше вкаменило от мъка и силен гняв. Но не беше време да се отдава на печал. Бащата и вождът загина. Опасност беше надвиснала над всички. Хитроумният бял измамник беше примамил цвета на племето в своето леговище: трябваше да се измъкнат от коварната засада и да отмъстят на убиеца.

Сивата мечка заповяда на бойците да вземат оръжието и да вдигнат трупа на бащата от окървавеното ложе. Прериен вълк изгреба цялата жарава от камината; индианците изсипаха на пода малко барут, скъсаха пердетата, счупиха няколко стола и раздухаха главните. В този миг по стълбата се чуха стъпки и някой тласна вратата на гостната. Томахавката на Сивата мечка изсвистя във въздуха. Кратък стон се разнесе зад открехнатата врата и нечие тяло тежко се строполи на пода. Прерийния вълк преобърна масата и затвори с нея входа за коридора. Пламъкът вече се изви към тавана.

Сивата мечка очакваше засада в градината под прозорците. Той изведе бойците от гостната в трапезарията и събори стъклената врата на верандата. Индианците се пръснаха край перилата и дадоха залп по най-близките храсти. Пазещият в градината Самюел Хопкинс видя в прозорците отблясъка на пожар и изплашен изтича по посока на залпа. Сивата мечка го помисли за атакуващ враг. С нож под сърцето негърът падна в снега край верандата. Бойците изнесоха тялото на убития вожд, прибягаха с него през площадката и се втурнаха в конюшнята. Двамата коняри негри паднаха мъртви под ударите на томахавките. Сивата мечка качи тялото на Планинския орел напряко на коня. Прерийния вълк и останалите бойци се метнаха на неоседланите коне и в бесен галоп прелетяха през моста. Сивата мечка реши, че е успял да надхитри белите убийци. Ездачите задържаха конете си и започнаха да се съвещават как да заобиколят селището, за да не попаднат под куршумите на колонистите и по-бързо да се съединят с бойците от лагера.

В това време от задния двор на фермата се разнесе самотен изстрел. Някакъв конник в драгунски мундир, прикрепвайки на седлото пред себе си увита в плащ жена, се понесе през вратата на фермата към брега на потока и изчезна по посока на форта.

В прозорците на селището заблещукаха светлини, над покрива на дома на Мърей се извиха пламъци. Под порива на вятъра искрите засвистяха и се посипаха върху заснежените корони на дърветата. Сивата мечка кресна и индианците полетяха покрай селището към лагера на края на гората. Но те не препускаха дълго. Срещу Сивата мечка по двата бряга на Синия поток вече се носеше лавина от индиански бойци, на които лейтенант Шелтън беше съобщил за кървавото злодеяние. Под първите лъчи на зората индианците видяха младия вожд, който препускаше към тях с тялото на Планинския орел.

Пронизителен боен индиански вик се разнесе далеч над заснежената долина. Сивата мечка предаде тялото на баща си на двама други бойци, свали от рамото си бащината карабина и разтърсвайки я във въздуха, хвърли стотина бойци начело с Прерийния вълк към селището, а той самият поведе останалите да обкръжат къщата на убийците. Но сред горящите постройки на фермата индианците намериха само трупа на негъра под верандата и убитите в конюшнята коняри. Някъде навътре в градината индианците откриха и измъкнаха из снега тежко ранения с куршум в гърдите и полузамръзнал боец Сребристата лисица. В това време покрай брега на Синия поток летеше нагоре по долината един кабриолет и няколко конници.

Бойците се нахвърлиха върху опустялата ферма, предавайки на огън и разрушение всичкото живо и мъртво имущество на белите злодеи.

След половин час гореше и цялото селище; само хълмът с военния форт си оставаше затъмнен и безгласен.

 

 

С един поглед върху изцапаната е кръв ръка на момчето Мърей се досети, че някой от индианците е паднал жертва на тайните зломишленици, забелязани от Дик. Той заповяда на слугите си тихичко да изведат от къщата децата, да впрегнат колата и да тръгнат към чифлика на Уент, а сам реши да дочака завръщането на Дик, за да може с негова помощ да разобличи злодеите пред индианците.

В това време от гостната стая се дочу трясък от чупене на мебели. Мърей слезе по стълбата… Нима шавниите вече са открили нещо? И кой е станал жертва на злодейството? Ранен ли е той, или убит? Може би индианците все пак няма да се оставят да бъдат заслепени от гняв и не ще останат глухи към гласа на разума?

Господарят на дома натисна вратата към гостната. Пламъците на пожара в първия момент го заслепиха и в същия миг плъзгащ се удар от нещо остро го засегна в главата. Той се отдръпна, хвана се за слепоочието и загуби съзнание. Негърчето Чери надзърна от горната площадка и видя своя господар проснат на пода. От гостната нахлуваше дим, чуваше се звън на счупени стъкла и тропот. Когато от верандата се разнесе пушечен залп, Чери като кълбо се търколи по стълбата и се наведе над Мърей.

Мистър Алфред се размърда. Кожата край сляпото му око беше раздрана, бузата и ухото — разсечени. Негърчето хвана Мърей и го повлече към стълбата. На вика на момчето притича Камила.

В същия миг се хлопна врата откъм коридора и на прага се показа мъж в драгунски мундир. Камила извика, като позна Енох Легерзен, и се опита да избяга нагоре по стълбата. С един скок Легерзен я догони, грабна я на ръце и я изнесе през задния вход. В храстите стоеше оседлан кон. С девойката на ръце, Енох Легерзен скочи на седлото и пусна коня в галоп. Томас Бингъл, който изтича при шума с ловджийска пушка в ръце, стреля след него. След това заедно с негрите Том помогна да настанят в кабриолета децата и жените, да сложат в него безчувствения Мърей и да потеглят към жилището на Уент. Десетина слуги негри препуснаха след кабриолета.

 

 

… Чифликът на Едуард Уент се намираше на две мили от селището, нагоре по течението на Синия поток. Той беше най-отдалеченото жилище в долината и от предпазливост Уент беше построил конюшнята си като укрепен блокхаус. Скована от цели кедрови и дъбови трупи и заобиколена със стобор от греди, тази конюшня крепост можеше да служи за сигурна защита срещу леко огнестрелно оръжие. В нея именно се скриха всички жители на долината, оцелели след стремителната атака на индианците срещу селището.

Вече цяло денонощие прекарваха обсадените в своето убежище и издържаха една след друга шест атаки на индианските бойци. На огневите процепи амбразури се сменяха най-добрите стрелци ловци на селището; в дъното, край здраво скованата стена, се подслониха жените и децата на защитниците на блокхауса. Мистър Алфред Мърей, с превързана глава, разказа на другарите си за случилото се през нощта в неговата ферма. Никой от колонистите не се съмняваше, че подлата провокация е устроена от коменданта на форта: за да бъдат унищожени жителите на селището, задето съчувствуват на каузата на американската революция, той е организирал убийството на Планинския орел и е насъскал индианците срещу колонистите.

Второто денонощие от обсадата започна за защитниците на блокхауса спокойно. Уент не се доверяваше на настъпилата тишина; при първите слънчеви лъчи той се приближи до дървения стобор и се вгледа в прозорците на собствената си къща, която отстоеше на сто и петдесет ярда от блокхауса. Той забеляза, че отвътре някой със сила изби прозоречната рамка. В следния миг падна и втората рамка.

— Противникът се разпорежда в къщата ми! — викна Уент на Мърей. — Гледайте, мистър Алфред, по прозорците се появиха войници и топове. Какво значи това?

— Това значи — спокойно каза Мърей, — че Бърнс е решил да се откаже от своя неутралитет, защото индианците не се справиха с нас. Топовете може да са взети само от форта.

— Те викат към нас нещо от прозорците. Вслушайте се, Фред…

Мърей и мосю Вилие погледнаха през южната амбразура. Зад ъгъла на къщата на Уент бавно се показа бял флаг на прът. След този символ на примирие се появи конник. Обсадените познаха лейтенант Шелтън.

— Обръщам се към защитниците на блокхауса от името на английското командуване! — викна той. — Колонисти от селището на Синята долина! Във вашия блокхаус са се укрили изменници, които са влезли във връзка с армията на врага. Тези изменници са убили индианския вожд, за да предизвикат кръвопролития. Ние заловихме шпионина на Мърей, Дик Милс, който се опитваше да се промъкне към отряда на Кларк във форта Масек. Пленена е и днес ще бъде разстреляна една група от разузнавачи на Кларк. Това са бунтовници, които наричат себе си „синове на свободата“. Техните водачи индианци, изпратени за свръзка с престъпника Мърей, са убити в гората от нашите индиански съюзници. Няма откъде да очаквате помощ! Апелирам към вашето благоразумие и искам да се предадат на командуването виновниците за клането в селището — Мърей и Уент. На всички останали колонисти, укрили се в блокхауса, гарантирам защита от войниците и индианците. Давам ви половин час, за да арестувате и предадете двамата престъпници.

— Едуард — каза Мърей на своя приятел, — нашата конюшня няма да издържи и един час под топовен огън. Ние трябва да отидем при тях, иначе те ще разстрелят децата.

— Съгласен съм да отида, Фред — отвърна Уент, — но трябва да вземем мнението и на останалите.

— Приятели мои — обърна се Мърей към защитниците на крепостта, — всички вие чухте думите на английския офицер. Блокхаусът нима да издържи артилерийския огън. Англичаните нямат никакви улики против мен и Уент. Те не могат да ни убият без законен съд. Бърза помощ от Кларк не можем да очакваме: неговите разузнавачи са в плен на Бърнс. Предлагам да спечелим време и за тази цел да приемем тяхното искане. Вашето мнение, мосю Вилие?

— Аз се присъединявам към мосю Мърей — каза французинът. — Главното е да спечелим време. Ако отхвърлим искането на англичаните, това ще доведе до незабавно унищожение на блокхауса.

— Мистър Фред, в такъв случай и аз ще дойда заедно с вас — раздаде се внезапно звънък детски глас. — Аз не желая спасение с цената на вашия живот.

Всички изумено се обърнаха. Малкият Диего Луис, запасал колан с кортик, стоеше сред блокхауса с гордо вдигната глава.

— Или ще се сражаваме, или аз ще отида при англичаните заедно с вас — каза той на Мърей. — Вие да не смеете да ме задържате!

Момчето обгърна с пламтящ поглед останалите колонисти. Старият доктор Нилс Валнер дори изкряка от удоволствие и тупна малкия испанец по рамото.

Уент стоеше с широко разкрачени крака, вдигнал глава към тавана. Той преценяваше с очи здравината на стените. Не, не ще издържат те дълго време топовните снаряди! Но поривът, който обхвана всички защитници на блокхауса след думите на момченцето, беше толкова силен, че Едуард Уент нямаше достатъчно благоразумие решително да поддържа Мърей. Цялото население на крепостта единодушно запротестира против доброволното предаване на двамата свои водачи.

Изтече половин час. В лагера на противника тишината продължи още няколко минути. След това обсадените видяха, че от източната страна, иззад могилката в градината, се издига трето оръдие. Изгърмя сигнален пищовен изстрел. Трите оръдейни гърла изригнаха пламък и снарядите пробиха дълбоки дупки в стобора. Една чугунена бомба проби покрива и попадна във вътрешността на блокхауса; силният взрив повали един от подпорните стълбове. Ранен от парчетата, Едуард Уент падна.

Взривът оглуши и Мери: младата жена, която се беше спуснала да помогне на мъжа си, се строполи до него. Мосю Вилие беше отхвърлен към вратата. Покривът пламна. Искри се посипваха върху жените и децата, притиснали се край източната стена.

Мърей заповяда да отстранят гредите, които подпираха вратата.

— В атака! — извика той и пръв се хвърли през отворената врата.

След него с пищов в ръка изскочи малкият испанец. Жените, подхванали децата, ранените и убитите, тичаха в безредие из горящото здание.

С напевно свистене полетяха срещу бегълците индиански стрели. Чугунен снаряд попадна сред тълпата негри. Няколко конни драгуни излетяха от края на гората. Мърей клекна на коляно, вдигна пушката и конят на предния ездач рухна, но вече около тридесетина пеши индианци изтичаха из дома на Уент.

За няколко минути сражението завърши. Индианците връзваха пленниците. Лейтенант Шелтън се съвещаваше настрана със Сивата мечка. Към разрушения блокхаус се приближи капитан Бърнс. По негова заповед Прерийния вълк поведе процесията пленници към временния лагер. Бърнс се извърна, когато индианците прекараха край него Мърей и Уент с жените им. Диего Луис, чиито лакти бяха вързани, премина с горда надменна осанка на победител. Индианците хвърляха учудени погледи към момчето.

— Какво възнамеряваш да правиш с този хлапак? — запита Бърнс Сивата мечка.

— Този малък бял — син на храбър вожд. Ще му бъде оказана чест. Той умре със смъртта на воин. Бели мъже, кои предателски примамили мой баща в капан, умрат в мъчения. Жени на предатели станат жени на индийски бойци. Така решил Сивата мечка.

Бърнс кимна твърде доволен.

Вечерта на 13 февруари 1779 година капитан Бърнс готвеше във форта на Синята долина бърз съд над четиримата пленници — Елиът Меджерсън, двамата му спътници — ирландците, а също и над колониста Дик Милс.

— И командуването, и мистър Райланд ще останат до волни, дявол да го вземе! — изръмжа той, хвърляйки поглед върху изготвената вече присъда. — Линс, къде е Енох Легерзен?

— Второ денонощие вече той е пиян, а хубавицата стои заключена в килера на каптенармуса[9].

— Нека да си пие, само дано утре сутрин може поне за четвърт час да се задържи на стола. Искам да го сложа в състава на съда като представител на местните жители. Присъдата е вече изготвена по всички правила. Вие можете да я пришиете към тази папка, Линс. Тук е събран целият обвинителен материал. Той е достатъчен, за да бъде разстреляно цялото население на селището заедно с Меджерсън, но индианците ще ни избавят от този труд!

На следната сутрин обвиняемите спокойно изслушаха присъдата на съда, прочетена от Бърнс в края на десетминутното „заседание“. На съдийската маса заедно с Бърнс, Шелтън и Линс седеше и полупияният Енох Легерзен. При четенето на присъдата той наведе кървясалите си подпухнали очи и вече не погледна осъдените.

— Можете да кажете вашата последна воля — каза Бърнс.

— Единственото ми желание е да си сменя мястото с теб, мръсни палачо — отвърна Меджерсън.

Капитанът почервеня. Той заповяда да върнат пленниците в ареста и да ги оковат във вериги. Последните двадесет и четири часа от своето земно битие осъдените трябваше да прекарат във влажния полумрак на карцера.

През нощта, въртейки се върху сламата, Меджерсън напипа под хълбока си желязна халка, вбита в пода. Старецът тихичко разчисти сламата и откри един капак. Изглежда, подземен проход извеждаше из карцера! Къде излиза той? Ех, да не бяха тези вериги!

Меджерсън се отмести, за да покаже своето откритие на другарите си. Дик подръпна халката и привдигна капака. Отдолу лъхна подземен гробищен хлад. Оковите на Дик силно издрънчаха, когато се опита да спусне краката си в черната дупка. В същия миг обаче щракна бравата на вратата и пленниците едва успяха да наместят капака.

Предпазливостта вече беше излишна. Влязоха шестима войници, които тропнаха о пода с прикладите и застанаха в една редица. Сержант Линс изведе един по един пленниците под открито небе. Слънцето изгряваше. Портата на форта беше широко отворена и войниците повзводно се строиха зад нея с лице към своята крепост.

Осъдените също бяха изкарани вън от портата. Дрънчейки с оковите си, те минаха покрай окопния насип пред мълчаливия фронт на гарнизона, отделени от него от рова със замръзнала вода. От височината на насипа Меджерсън гледаше червените мундири, триъгълните шапки и сплитките на войниците. Те бяха около четиридесет души. Бяха се построили в две редици и държаха „при нозе“ пушките с дълги щитове. Пред фронта минаха Бърнс, лейтенант Шелтън и свещеникът. Лейтенантът излезе напред с папка в ръка. Викайки високо срещу вятъра, за да го чуват и осъдените, и войниците, Шелтън отново започна да чете текста на присъдата. Над главите на войниците Меджерсън виждаше хълмистата далечина и извиващата се бяла лента на Сребърната река… И там, в най-отдалечения край на гората, се появиха подвижни черни точки. С всяка минута техният брой нарастваше…

Гласът на Шелтън замлъкна. Меджерсън не чу ни дума от прочетеното. Капитан Бърнс извади от джоба на червения си мундир голяма бяла кърпа и бавно я разгъна. Свещеникът издигна разпятието. Меджерсън гледаше черния кръст, който потреперваше слабо в ръката на пастора; кръстът преграждаше на Меджерсън далечния край на долината, но зад черната напречна дъсчица на кръста, отвъд реката, също се замяркаха движещи се точки… Не, това вече не са точки! Това са мънички фигури на конници! Те се приближават в кариер към форта!

Сега всички осъдени вече ги видяха…

Бърнс вдигна бялата кърпа. Четиридесет пушечни цеви се издигнаха в две неравни редици. Конниците бяха вече на отвъдния бряг на реката. Меджерсън забеляза лафетите на няколко топа. Запрегнати в четворки малки кончета, вдигайки прах, те се носеха след конниците.

По хлътналите бузи на Меджерсън изби руменина. Със страшно усилие той привдигна ранената си ръка.

— Възмездието иде! — никна хрипливо той.

И някои от войниците неволно се обърнаха при жеста на осъдения. В този миг четворките коне с топовете вече започнаха да се разгъват. По-малко от половин миля ги отделяше от форта. Фигурките на артилеристите скачаха на земята от препускащите коне.

С ръка, вдигнала кърпата, капитан Бърнс също се обърна и погледна през реката.

— Какво е това? Нима е детройтският отряд? О, сатана, дяволски прилича на опълчението на подполковник Кларк! Рота, огън! — чужд глас изрева капитанът.

Раздаде се разреден залп, сякаш грах заваля по тенекия; дори половината от войниците не изпразниха пушките си. След това гръмнаха още няколко единични изстрела: това бяха Гримълс, Уенсли и Линс, които изтръгнаха пушките от ръцете на войниците и стреляха бързешком. Един след друг осъдените паднаха върху снега. Редиците на драгуните се объркаха. Бърнс със сабя в ръка тичаше по края на рова.

— Гарнизон, след мен! — крещеше той диво. — Бойна тревога! Артилеристи, при оръдията!

Блъскайки се един друг, войниците се втурнаха към портата; няколко човека паднаха в рова и правеха напразни усилия да се измъкнат от дълбокия сняг. При вратите вече заскърцаха макарите на подвижния мост, но механизмът беше заял. Лейтенант Шелтън нещо крещеше, разтърсвайки пищова си. Първият снаряд със свистене прелетя през оградата. Дружно „ура“ се разнесе откъм долината. Гарнизонът на Бърнс не беше още успял да се скрие в крепостта, когато доброволците на подполковник Кларк атакуваха форта от четири страни. Те форсираха реката по леда и по гърбовете на отстъпващите се втурнаха през портите. Войниците хвърляха пушките и се предаваха. За пет минути гарнизонът беше обезоръжен и фортът се оказа в ръцете на въстаниците.

Капитан Бърнс мълчаливо подаде на командира на отряда сабята си. Високият черноок подполковник Кларк с изтъркан мундир и вехта перука презрително настъпи тази сабя с ботуша си. Като остави своя помощник да се разпорежда, подполковникът излезе зад стобора, където лежаха по очи облените в кръв тела. Няколко доброволци им сваляха оковите от краката.

Дик Милс още дишаше. Кръв бликаше от пробитото му рамо, кракът му беше ранен, но сърцето биеше. Военният лекар нареди веднага да бъде отнесен в лазарет. Останалите бяха мъртви. Подполковникът свали шапка, постоя една минута, въздъхна и тръгна да оглежда крепостта. В горния блокхаус седяха арестуваните командири на форта. При появата на подполковника петимата мъже станаха от местата си. Капитан Бърнс назова имената на лейтенант Шелтън, сержантите Линс и Вилърс, капралите Гримълс и Уенсли. Остана седнал само един тромав войник с тъпо отекло лице. Мундирът му беше тесен и се беше цепнал на гърба.

— Кой е този? — запита подполковникът.

— Войникът Енох Легерзен, наказан за пиянство — побърза да обясни Бърнс.

— Затворете ги всички в карцера, където бяха задържани пленниците, убити от тях — разпореди се подполковникът и продължи своя обход.

В същия блокхаус той с учудване дочу женски плач зад вратата на склада на каптенармуса.

— Нима във форта е имало жени? — полюбопитствува Кларк. — Защо тази особа я държат заключена? Доведете я.

Пред подполковника застана Камила Льоблан. През горещи сълзи, объркано и припряно, тя разказа на подполковника всички произшествия от последните дни. Тя вече знаеше от каптенармуса за разстрела на осъдените и се дърпаше надолу, да зърне тялото на своя годеник. Подполковникът ласкаво я утеши и нареди да я отведат в лазарета. Военният лекар изваждаше куршума от крака на Милс.

— Ще живее — каза лекарят. — Още ще повоюва.

Около два часа след като отрядът на доброволците от армията на Вашингтон овладя форта при Синята долина, в стаята на блокхауса, отредена за Камила Льоблан, влезе, като се привеждаше под горната греда на вратата, един висок непознат мъж. Коланът на шпагата му пристягаше тъмната камизола със старомодна кройка, на високите му ботуши звънтяха шпори; барета с перо вместо перука и шапка прикриваше белите коси на непознатия. Плащът му, леко отметнат върху рамото и посипан със сняг, шумолеше и се развяваше като широк ямурлук на планинец.

Под втренчения, немигащ поглед на беловласия непознат Камила се обърка и веднага стана на крака. Дясното му око блестеше с жив, младежки пламък, лявото беше странно неподвижно. Той учтиво се поклони на смутената девойка и с жест я покани да заеме предишното си място на дървената пейка.

— Преди малко подполковник Кларк ми разказа вашата история, мадмоазел — непознатият говореше френски с испански акцент. — Аз съм стар приятел на мистър Мърей и, слава богу, дойдох навреме тук при решителните събития. Успях да се добера до форта Масек и да се присъединя към отряда на Кларк. Вчера през нощта ние завзехме с щурм форта Винсенс, като го отнехме от детройтските войници на губернатор Хамилтън. Врагът е разбит поголовно и отстъпи към форта Маями. Походът на Кларк беше безпримерен и денят на падането на форта Винсенс — 4 февруари 1779 година — ще влезе в историята на войната за независимостта на Американските щати. Подполковникът трябва незабавно да се завърне във Винсенс. Той ми възложи да спася пленниците на Синята долина от ръцете на измамените индианци. Моля ви, мадмоазел, да ми разкажете подробно всичко, което е станало в дома на Мърей през онази ужасна нощ.

Непознатият говореше спокойно и властно. И Камила, без да скрива нищо, разказа за фаталната вечер във фермата на Мърей и за приключенията в градината след угощението. Човекът я слушаше мълчаливо, ободрително кимаше, задаваше въпроси, като си играеше с дръжката на шпагата.

Непознатият вече стоеше на вратата, готов да се сбогува, когато в коридора се зачуха бързи стъпки и един млад доброволец рязко бутна вратата.

— Извинете ме! — младият човек се смути, като забеляза женската фигура в стаята. — Трябва незабавно да ви кажа няколко думи, синьор Чембей.

Камила се вгледа в лицето на влезлия и радостно ахна:

— Боже мой, вие ли сте, мосю Чени! Антонио, миличък, скъпи Антонио! Всички ви смятахме отдавна загинал!

Младият човек с поразителна бързина й засвидетелствува с две целувки истинността на своята персона. След това се обърна към високия непознат:

— Синьор, комендантът на форта и още шестима арестувани са избягали от крепостния арест! Оказа се, че там, под натрупаната слама, имало капак за таен подземен проход… Той извежда в рова точно на онова място, където сутринта се бяха строили войниците. В края на прохода има чугунена врата. Ние я намерихме заключена. Значи, ключовете са били у арестуваните. Използувайки суматохата, те са избягали незабелязано. Карнеро хвана следите им чак на брега.

— Навярно те ще се опитат да се доберат до лагера на индианците, своите съюзници. Ние трябва да ги настигнем. Къде са моите спътници онондаги Дългата ръка и Бързият елен?

— Те очакват вашите разпореждания, синьор Чембей.

— Нека да вземат коне и да тръгнат по следите на бегълците, като ни оставят знаци… Ти, Антонио, приготви моята негърска четворка. Намерете всичко, което наредих, не забравяйте да вземете и рупора… След половин час трябва да напуснем долината и да настигнем нашите индианци. Бързай, Антонио!

Когато младежът тичешком слезе долу, синьор Чембей затвори вратата на стаята и твърде внушително каза на Камила:

— Мадмоазел, радвам се, че срещнахте един добър приятел. Но по известни причини истинското му име в никакъв случай не трябва да се знае тук. Наричайте го сеньор Антонио Карильо. Обещайте ми, Камила, че никому няма да откриете тайната. Това може да повлече нови нещастия.

— Обещавам — боязливо произнесе девойката.

4

Над хълмовете и долините на голямата горска пустиня пълзяха утринни мъгли. Февруарските ветрове издухваха снежните шапки от каменистите била на хълмовете. Почернели снежни петна се виждаха само в низините. През деня изпод снега вече пробягваха ручейчета. През нощта те замръзваха и при първите слънчеви лъчи плахо проблясваха сред стръмните урви на падините, също като сълзи, задържали се в бръчките на състарено лице.

Изкривените стволове на кедрите и боровете по скалистите канари се бореха със зимните ветрове. И природата беше наградила тези дръвчета с такава жизнена сила, те така здраво се бяха вкопчили, че при пролетните свличания и срутвания корените им не се откъсваха от почвата и понякога самият ствол на дървото се разцепваше наполовина: част от него увисваше над стръмнината, а другата половина се свличаше надолу заедно със срутения пласт. Силно се вкопчваше тази порода, неотстъпчива беше тя и здраво се държеше за закърмилата я камениста почва.

По-надолу, по склоновете на долините и хълмовете, се разстилаха на стотици мили вековни гори. Там, където каменливото русло на ручея се разширяваше в дълбок вир, окръжен от смърчова гора, се намираше станът на племето на Планинския орел. В селището бяха останали малко мъже. По-младият син на Планинския орел, Дивият глиган, с петдесетина бойци пазеше вигвамите, зърнените запаси и добитъка от горски хищници и неканени гости. Всички останали мъже на племето бяха отишли с Планинския орел към долното течение на Охайо.

— Белите са хитри и враждуват помежду си. Планинският орел е мъдър. Той няма да иска да пролива кръвта на своите бойци, за да помага на едни бели хора да побеждават други бели хора. Нека те сами се изтребват един друг с огнената смърт, а индианците волно ще ловуват в своите гори!

Така каза на съвета най-старият сахем на племето на шавниите. И Планинският орел въоръжи своите бойци и ги поведе към Синята долина, за да не бъдат сварени индианците неподготвени от някакво тайно коварство на белите хора през време на военните действия между войниците и колонистите, както това вече неведнъж се беше случвало.

Мъдри бяха Планинският орел и старият сахем, но злодейството на белите убийци се оказа по-дълбоко от водите и по-черно от змийските дупки! След една седмица прелетяха конни вестители с горестни новини. Бойците се връщат по военната пътека. Сражението беше завършило с победа. Но Планинският орел и мнозина синове на племето се завръщат мъртви в осиротелите вигвами. Всички те бяха паднали жертва на коварството на белите. Наистина кръвта, пролята от убийците, е отмъстена: селището на Синята долина е унищожено и бойците карат пред колите върволица бели пленници. Но племето на шавниите не беше искало тази война и никаква плячка не ще замени загубата на мъдрия и справедлив Планински орел.

Със силен плач изтичваха от вигвамите вдовиците, майките и сестрите на убитите. Те бързаха да посрещнат дългия керван. Върху огненозлатист кон, привързан с ремъци към седлото, ням и неподвижен, Планинският орел минаваше за последен път по горските пътеки. След него, с високо вдигната глава, украсена с орлови пера, яздеше Сивата мечка. И на дължина стотина конски гърбове се проточваше след него върволицата пленници, шейни и пеши бойци.

Старейшините събраха цялото племе в широк кръг между вигвамите. В средата на кръга се възправяше старият жертвен стълб на „господаря на войната“. До него положиха телата на убитите; вдовиците и майките нареждаха над тях. Настрани от стълба бързо се издигна камара от стволове, дебели клони и вършини. Големият огън трябваше да превърне на пепел останките на Планинския орел и падналите бойци, за да може духът им леко да се възнесе във вечните ловни полета. Там, в просторите на вечността, никой не ще наруши волния лов на починалите индианци, защото в онези безкрайни гори и прерии няма нито бели колонисти, нито капитани ингилизи, нито американски подполковници!…

През нощта към вигвама на Сивата мечка се приближи едно индианско момче и застана пред входа в очакване да го извикат.

— Какво иска от мен моят малък приятел? — ласкаво го запита Сивата мечка.

— Седмина бели мъже желаят да видят тебе, Сива мечко. Те току-що се приближиха до нашите вигвами и са се скрили в долината. Техният капитан очаква да се срещне с теб, о вожде.

— Доведи ги — заповяда Сивата мечка.

Половин час след разговора със своите седем нощни гости вождът на шавниите прати да извикат Дивия глиган и тримата най-добри следотърсачи на племето.

— Тези седем бели люде — каза Сивата мечка на своя по-малък брат — трябва да бъдат преведени през гората до форта Маями. Сменете им конете. Нека да отдъхнат в твоя вигвам, Диви глигане, а утре, преди да съмне, вие четири мата ще ги поведете към английския форт.

В тъмната пещера, където индианците бяха вкарали своите пленници, се бе събрало почти цялото оцеляло население на Синята долина. Алфред Мърей, раненият Едуард Уент и Морис Вилие тихичко разговаряха със стария доктор Валнер. Те поглеждаха тревожно безизразните лица на индианските пазачи.

След полунощ в пещерата дойде Прерийния вълк, преброи пленниците и с непроницаемо лице се изправи насред пещерата, скръстил ръце на гърди. Морис Вилие пошепна на доктор Валнер:

— Изглежда, че нашата съдба е вече решена. Може би вие ще разберете от този красив юнак какво ни очаква? Той беше мой съсед по трапеза на злополучното угощение. Струва ми се, че се нарича Прерийния вълк.

Нилс Валнер, който знаеше няколко обикновени фрази на езика на шавниите, се приближи към. Прерийния вълк:

— Белите пленници очакват какво ще решат индианските вождове. Те са мирни люде. Те не са виновни. Войниците измамиха индианците. Никой не е искал война.

Прерийния вълк прекъсна нетърпеливо доктора:

— Ти голям знахар и жрец, но разсъждаваш като бяла сквау[10]. Тези басни за деца бяла сквау на ваш голям сахем Мърей ми пееше на ухо по пътя. Аз съм глух за тези приказки. Мои очи видели Планински орел убит от ножа на двуличния домакин, човек с усмивка на лицето и с душа на змия. Никой не влизал в дома освен слуги на убиеца. Нож на бял домакин остана в раната. У всички бойци кипи кръвта от жажда за мъст. Чуй какво решил съветът на старейшините. Утре заран пред очите на цяло племе бели мъже умрат на жертвения стълб. Това ще стане преди огнено погребение на наши воини, за да могат техни мъртви очи да се порадват на мъки на убийците. Бели и черни сквау отидат във вигвами на бойците.

При все че доктор Валнер разбра не повече от половината от казаното, смисълът на последните фрази му беше достатъчно ясен. Прерийния вълк измери пленниците с поглед, пълен с омраза, и напусна пещерата. Емили Мърей каза високо:

— Трябва да намерим в себе си сили да отнемем живота на нещастните деца и да свършим със себе си. Не искам да дочакам утрото с всички негови ужаси. Бог ще ни прости това прегрешение, защото положението ни е безизходно.

— Да ти прости той твоите безумни думи, бедно дете! — чу се в тъмнината старчески глас. Сеньора Естрела Луис като древна сибила простря сухата си ръка към пламъка на светилника. — Виждате ли това пламъче? В слънчев ден то би било незабележимо, а тук, в дъното на пещерата, този слаб лъч побеждава мрака. Не гасете в душата си пламъчето на надеждата, докато мъждука животът във вас. Никога предчувствията не са ме мамили! Вярвайте ми: зората на утрешния ден ще ни възвърне слънцето.

Всички слушаха думите на старицата. Индианските бойци гледаха почтително беловласата прорицателка. Пламъчето на светилника трепкаше върху лицето й, а показалата се изпод черното покривало бяла къдрица лъщеше с чист сребърен блясък.

И сякаш наистина по някакво тайно вълшебство блещукащото пламъче на светилника изведнъж запука, пръскайки искри, и заблестя по-ярко от преди.

Добре утъпканата снежна площадка пред вигвамите беше препълнена с хора. Във вигвамите не остана нито един човек. До стария жертвен стълб през нощта бяха забити в плътния сняг пет нови стълба. Под тях лежаха купчини дървета и вършини. Старейшините и военачалниците заеха средните почетни места в широкия кръг от зрители. Зад бойците застанаха жените.

— Да се доведат пленниците — заповяда Сивата мечка.

Слънцето се издигна над гористата долина. Дългите сенки на дърветата падаха върху искрящия сняг. Пещерата с пленниците се намираше на триста крачки от лагера, нагоре по склона на долината. Един по един бойците изведоха пленниците от черната паст на пещерата. Осъдените се видяха обкръжени от втренчени враждебни очи. На пленените жени и деца заповядаха да седнат настрана върху едно повалено дърво.

Сивата мечка посочи с пръст Алфред Мърей, Едуард Уент, господаря на маймунката Томас Бингъл — индианците смятаха този юноша за нещо като магьосник — стария французин мосю Морис Вилие, Мисис Емили и Мери Уент се опитаха да се спуснат към осъдените, но бойците със сила ги върнаха на предишното им място.

— Сбогом, Емили! — никна Алфред Мърей през главите на своите пазачи.

Един от бойците замахна към него, но друг задържа томахавката във въздуха. Едуард Уент само махна с ръка на своята Мери и накуцвайки, се приближи до стълба.

Сивата мечка се вгледа в купчината пленници и спря върху всеки втренчен, преценяващ поглед. След това пръстът му посочи Диего Луис. Момчето стоеше сред пленените мъже и едва достигаше до брадите им. С презрителен жест той отхвърли ръката на боеца, който искаше да го хване за слабичкото му рамо, и сам тръгна към празния стълб. Сред тълпата премина ропот на одобрение. Старата испанка кръстеше момчето коленичила.

Привързаха всички осъдени към стълбовете. Те бяха стъпили върху струпаните цепеници и се издигаха над тълпата, сякаш стояха на пиедестал.

— Смърт на белите убийци! — завикаха сред тълпата. По даден от Сивата мечка знак десетина бойци с лъкове излязоха напред. Двадесетина крачки ги отделяха от жертвите. Те извадиха по една стрела от колчаните си и обтегнаха тетивата. Пленените жени закриха лицата си с ръце.

Ала едва крайният боец, четиридесетгодишният брат на Планинския орел, се беше прицелил в малкия испанец, странен тръбен звук се разнесе над долината и глас с нечувана сила, излизащ сякаш от небесата, изрече на езика на шавниите:

— Спрете, бойци! Господарят на живота се гневи на вас! Спри наказанието, о Сива мечко!

Вождът, който вече се готвеше да вдигне ръка, за да прекрати с последен сигнал петте дихания, така и замръзна в нямо изумление.

По склона на планината се спускаше странна процесия. Сред голите храсти се мяркаха дългите бели одежди на участниците в това шествие. Напред вървяха двама вестители индианци с дълги черни тръби. До тях крачеше висок юноша. Той държеше завързан с ремък грамаден сив вълк; такива вълци никога не е имало нито в горите, нито в прериите. След тях вървяха четирима чернокожи великани. Лицата им с цвят на гарваново крило бяха украсени с тънки нарези от носа към ушите. Върху раменете си те крепяха носилка. На вратовете на предните двама носачи висяха барабани. Нито един от участниците в шествието нямаше оръжие.

Четиримата негри атлети свалиха носилката на земята. От нея излезе висок човек с бяла чалма върху сребреещите коси. В същото време един от вестителите затръби с тръбата си, а двамата предни негри нещо извикаха и заудряха барабаните. Младежът с вълка властно разтвори кръга на зрителите. Двамата носачи се приведоха, подхванаха полите на дрехата на стареца и под оглушителните звуци на тръбата и барабаните шествието влезе в средата на кръга.

Водачът на пришелците заговори на английски:

— Воини на честното племе на Планинския орел и ти, храбър и справедлив Сива мечко, изслушайте важна вест. Заслепени от злоба, вие осъдихте на жестоко наказание съвсем невинни хора. Знай, о Сива мечко, че кръвта на твоя баща проляха не тези хора, а хитрите ингилизи от военния форт.

Преводачът, индианец онондага, започна да превежда казаното на езика на шавниите. Сивата мечка нетърпеливо прекъсна преводача:

— Кой си ти, странни бледолики, и откъде можеш да знаеш ти от чия ръка е паднал Планинският орел? Тебе те нямаше в Синята долина, когато ножът на белия човек прониза гръдта на нашия баща. Как ще ми докажеш ти, че устата ти не изричат лъжа?

— Маловерни! Ей сега аз ще докажа това не само на тебе, но и на целия твой народ!

И обръщайки се към тялото на Планинския орел, положено на високата погребална клада, пришелецът произнесе:

— О, мъдри вожде, чийто дух сега свободно се възнася във вечните ловни полета! Твоите рани зоват за мъст. Помогни на своите осиротели чада да настигнат истинските злодеи. Развържете пленниците, бойци! Аз сам ще застана на вашата клада. Приближете се, за да можете всички да види те онова, което виждам аз.

Подчинявайки се на хипнотичната сила, която се излъчваше от този магьосник, индианците развързаха пленниците. Но вместо да се приближат към него, предните зрители, избутвайки задните, започнаха да отстъпват от средата на кръга. Магьосникът изчака, докато малкият испанец се отдалечи от стълба. Около непознатия чародей вече се образува широко празно пространство. Разтърквайки отеклите от вървите ръце, момчето премина по това празно пространство покрай магьосника.

Коленичилата стара испанка се изправи и в порив на радост простря ръце към момчето. Нейните две млади спътнички, поразени от безгранично учудване, местеха погледите си от магьосника върху младия човек, който водеше кучето. Не вярваше на очите си и Алфред Мърей. Но как да не познае този глас, който няколко години изпълваше всички усои на пустинния остров…

Белият чародей се изправи на възвишението, от което току-що бе слязъл малкият испанец. Момчето, вече в прегръдките на своята баба, не откъсваше погледа си от непознатия. Поразителна беше приликата между пришелеца, застанал сега до стълба, и слабичкото личице на Диего! Ала непознатият се стараеше да не поглежда от възвишението към момчето и да не среща неговия втренчен, учуден поглед.

Чародеят кимна на своите спътници. Пронизителната музика от тръби и барабани се възобнови, но сега към тази музика се присъединиха и възторжените викове на пленените негри. Под този адски шум и възгласи човекът докосна с ръка лявото си око, натисна леко клепача и за ужас на червените и черни зрители… измъкна собственото си око. Държейки окото на длан, той бавно го издигна над онемялата тълпа. В кръга, който още повече се беше разширил, мигновено настъпи пълно безмълвие. Звучеше само металическият глас на чародея, а преводачът онондага хвърляше бавно след непознатия думите в тази гробна тишина:

— Всевиждащо око, немигащо око, ти вече гледаш в миналото. За теб няма скрити тайни. Ти ще възвестиш истината чрез моите уста. Внимавайте! Всевиждащото око ми показва угощение в дома на Белия баща на Синята долина. Ето аз виждам Планинския орел. Той седи отдясно на господаря на дома. В ръцете на домакина има голям нож. Той реже с него еленово месо. Ето храбрия Прерийния вълк пирува редом с френския колонист. В къщата са дошли коварните ингилизи от форта. На устата им има усмивка, а в сърцата им — змийско кълбо. Аз виждам как един мъж с червени мустаци, когото наричат сержант Линс, тихичко се приближава до малката масичка в ъгъла. Спомни си, о Сива мечко, какво е имало на тази масичка! Припомни ли си, вожде? Отговори ми.

— Слугите оставяха там блюдата и излишните съдове.

— Припомни си по-добре, о вожде!

— Стой! Там лежеше черният нож на домакина!

— Вярно е, вожде! Всевиждащо око, води ме по-нататък през мрака на минали дни! Виждам как ингилизите си отиват, а сержант Линс крие под мундира си черния нож на домакина. Ето индианските гости са заспали. Две сенки се промъкват от форта в градината на Мърей. Това са изменникът и дезертьорът сержант Франк Вилърс и неговият помощник — предателят Енох Легерзен. О, аз виждам защо са се вмъкнали те през нощта в чуждо имение: ингилизите искат силна омраза да заслепи индианците. И ето тия двама злодеи се промъкват незабелязано. Те се качват на верандата. Там пази един черен мъж, но той е изпил много вино, и главата му пада на гърдите. Той спи, а двамата злодеи отварят прозореца. Ето те влязоха в ъгловата стая, ето запалиха свещ. О, страшна картина! Франк изважда черния нож на Мърей и го впива в гръдта на Планинския орел. О, мъка, мъка, как тече кръвта на убития! Злодеите загасиха свещта. Ето от прозореца излезе Енох. След него се измъква Франк Вилърс. Те плътно затвориха прозореца. Пазачът негър спи както преди и злодеите се скриха. Къде отиват те? Те отиват при белия капитан Бърнс и получават от него награда за подлото убийство. Ето кой е насочил ръката на убийците! Но царят на боговете не може да търпи зло! Той изпраща в Синята долина двеста храбри воини, за да накажат Бърнс, а на мен заповяда бързо да отида във вигвамите на индианците и да попреча на убийството на невинните.

Капитан Бърнс вече не командува форта. Ето той седи в крепостния затвор заедно с всички свои съучастници… Но не, седемте негодници избягаха от форта, за да се скрият от възмездието вдън горите. Мигар злодеите са намерили приют в твоя вигвам, Сива мечко? О, измамени сине на Планинския орел! Ти си им дал отпочинали коне, ти си приютил край своето огнище онзи, който изми мръсните си ръце в кръвта на твоя баща. Сега те се промъкват към английския форт. Прати потеря след тях и ти ще настигнеш убийците.

Чародеят постави отново окото си на място. Невъобразима суматоха се вдигна в стана. Двадесетина бойци вече водеха коне. След няколко мига само снежен прах се виеше над горската пътека, която водеше нататък по долината.

Индианските бойци изпратиха на връщане бившите пленници почти до самата долина. Всевиждащото око следеше как тръгна върволицата пътници. В лека индианска шейна бойците положиха почтително старата жена с черна наметка… Колко се искаше на непознатия чародей да се спусне към тази шейна! Но враговете още не бяха заловени… И Всевиждащото око със свитата си остана да чака завръщането на индианците, които се бяха втурнали да догонят бегълците от форта.

Наложи се да чакат до вечерта. Вече на мръкване бойците доведоха в стана шестимата нови пленници начело с мрачния, разтревожен Бърнс. Той подушваше, че не току-така е била изпратена подире им потеря! Сред новите пленници липсваше само сержант Линс: ранен в престрелката, той беше паднал от високата урва в една снежна пряспа.

Сивата мечка беше заповядал от по-рано да пренесат в неговия вигвам тежкоранения боец Сребристата лисица, намерен оная злополучна нощ почти без дъх в градината на Мърей. Бяха го довели в стана на шейна и той едва там се свести.

— Разкажете ми, брате мой — запита го Сивата мечка, — как се случи тъй, че само ти се намери ранен в градината на белия сахем?

Сребристата лисица разказа със слаб глас всичко онова на което стана свидетел през нощта на убийството на Планинския орел.

— Позволи ми да запитам твоя мъдър брат, о Сива мечко — помоли Бернардито, — би ли могъл да познае онези двама, които са излезли на верандата от стаята на Планинския орел?

— В оня миг луната светеше — отвърна Сребристата лисица — отстрани аз видях тези хора. Може би ще мога да ги позная.

Скоро пред вигвама доведоха шестимата пленници. По знак на вожда ги построиха пред входа на вигвама срещу леглото на Сребристата лисица.

— Обърнете се настрани и тръгнете в кръг — заповяда вождът.

И около вигвама започна странно шествие. Сребристата лисица втренчено се вглеждаше в лицата на пленниците. Внезапно неговият пръст, още треперещ от слабост, посочи Франк Вилърс.

— Той! — извика раненият индианец поривисто. — И… той! — продължи той, като сочеше Енох Легерзен.

Бернардито погледна тържествуващо Сивата мечка. Последният стана от камарата кожи и се приближи до белия „чародей“.

— Ти бил прав, Всевиждащо око — каза вождът. — Сега последни облаци съмнение разсеяни. Ти не измамник на индианци, ти правдив магьосник. Задето научи нас освободим невинни и настигнем истински убийци, ти стана мой брат и отсега влезеш в моя род. Деца на мой род осиновяват тебе, Всевиждащо око, и приемат в могъщо племе на шавнии!…

 

 

… Когато „чародеят“ нареди най-сетне на своите спътници да се готвят за път, нощта вече бе настъпила. Високо над върхарите на дърветата гаснеха в мразовития въздух искрите от погребалните клади, а на овъглените стълбове се чернеха труповете на Бърнс, Енох Легерзен, Шелтън, Франк Вилърс, Гримълс и Уенсли.

5

В една от стаите на ротната болница, където лежеше оздравяващият Дик Милс на сутринта се бяха събрали колонистите от долината, на които се усмихна щастието да се завърнат живи и здрави от пленничество при индианците: сега всички те очакваха да пристигне от стана техният загадъчен спасител.

Алфред Мърей се губеше в догадки. Та нали той самият беше разкопавал пещерата, където срутването бе засипало двамината островитяни и Чарлз? Нали той самият беше видял следи от човешки тела, дрипи от окървавени дрехи? Ами живият Антонио Чени? Той пък откъде попадна в Синята долина?

Диего Луис се бе умълчал и в тази минута съвсем не привличаше на малкия храбрец, какъвто се прояви през време на всички изпитания; сега той беше просто едно смутено и много развълнувано момченце.

Конски копита вече зачаткаха по подвижния мост. Ето гласовете на пристигналите се чуват по-близко… Единият глас е по-рязък и по-гръмък от останалите… Глас на възкръснал из мъртвите! Сеньора Естрела изпусна кърпичката и… Тракат зърната на броеницата, заметната на китката, треперещите старчески устни нечуто нашепват словата на „Miserere“[11].

Доктор Валнер прочете в погледа на Емили, че някаква отколешна и здрава нишка свързва семейство Мърей, старата испанка и внука й с тайнствения пришелец. Той разбра: присъствието на чужди хора сега ще бъде излишно. Старият лекар надви разяждащото го любопитство и изведе останалите колонисти от стаята. Пред него на вратата се мярна един изсечен профил. Непознатият беше със стара моряшка камизола. Дълга шпага се удряше в краката му. С приведена глава той се поспря за миг на прага. Спътникът му, един млад италианец, отвори пред него вратата и като я затвори тихичко след влизането му, остана пред входа като часови. Ако докторът притежаваше способността да вижда през стената, той би запомнил за цял живот онова, което стана в тази стая през първите минути на срещата!…

 

 

… Човекът, чието име и най-безстрашните люде произнасяха с трепет, лютият морски тигър, който половин век не беше проронил нито една сълза, сега плачеше в нозете на прегърбената старица. Сълзите, тъй дълго сдържаните, безценните сълзи на суровия воин блестяха и се стичаха в резките бръчки като роса по стар камък…

— Майчице!

При този шепот хората в стаята забравиха собствените си скърби и грижи. Овлажняха очите на обитателите на притихналата болнична стая…

— Смеех ли аз, старият, да се надявам! Майчице, приближи към мене сина ми!

Челото на детето, също тъй високо като на Бернардито, беше влажно. Веждата на момчето потръпваше и от това движение бенката в ъгъла на дясното му слепоочие подскачаше — мъничката, тъмна, бащина бенка!

— Мое момче, прегърни баща си! — мъжът нетърпеливо избърса сълзата от брадата си и се усмихна на своя син така широко и щастливо, както никога досега не се беше усмихвал през целия си дълъг и горчив живот.

— Синът ми! Диего Луис ел Гора! О, смърт, колко безсилно е твоето жило!

6

Тежък беше пътят на окъсания скитник, който се промъкваше през горите към английския форт Маями… Един индианец кайюга беше го намерил в снега под стръмния речен бряг. С помощта на този индианец човекът се добра до форта. След няколко седмици раните му заздравяха и един месец по-късно с група войници пристигна в Детройт. А половин година след това той видя в Ню Йорк сините води на Атлантическия океан. Късно през есента на 1779 година пътникът се сбогува с капитана на английския бриг, който хвърли котва в Бълтън…

 

 

… Една студена зимна вечер в замъка Ченсфилд пристигна пешеходец със загоряло лице. Той поиска да го пуснат при самия лорд-адмирал.

— Предайте на милорда — каза той на камериера, — че за него пита пратеник на капитан Бърнс, да му е лека пръстта. Донесох от Америка някои новини. Самият аз по чудо се спасих от ръцете на индианците. Казвам се Уилям Линс. Бях сержант в гарнизона на Синята долина.

Камериерът изгледа недоверчиво бившия сержант.

— Едва ли милордът ще ви приеме днес, мистър Линс. При него вече има един посетител, дошъл също отдалеч. Пристигна днес с пощенската карета. Ще се опитам да доложа за вас, но не гарантирам, мистър, не гарантирам!

След няколко минути Линс беше извикан в ловния кабинет. Той видя граф Ченсфилд, който се сбогуваше прав с един висок моряк. С жест лорд-адмиралът посочи на Линс място край камината, а сам направи няколко крачки към вратата, изпращайки събеседника си.

— Мистър Лорн, виждам, че пътешествието много ви е изморило. Когато си отпочинете, ще продължим разговора и надявам се да чуя нещо по-сериозно, отколкото тия приказки за деца. Ей богу, вие ме развлякохте. Островът на мъртъвците! „Летящият холандец“! В нашия здравомислещ век тези неща не плашат дори детското въображение. Легнете си да спите, а утре ще поговорим сериозно.

Събеседникът на милорда се обърна. Лицето му се намръщи и белият белег на челото посиня. Той хвана мълком бравата на вратата.

— Не се сърдете, мистър Лорн. На мене, право да ви кажа, ми е жал, че нервите са ви изневерили. За пръв път ви виждам такъв. Утре ще се посмеем с вас на тези съновидения…

— Едва ли ще успеете и утре да ме развеселите, милорд — отвърна Джоузеф Лорн свирепо. — Бих искал да видя как вие щяхте да се смеете, когато по вълните прелетя този проклет кораб на призраците… Аз исках да пощадя вашите чувства, но подигравките ви ме изкарват от търпение. Знаете ли кой е станал капитан на „Летящият холандец“? По-страшно е и от самата смърт това привидение! Смейте се, ако ви е угодно, но Тресъл и Олбърт също тъй ясно като мене видяха на капитанския мостик призрака на Бернардито.

Ръката на милорда леко потрепна, но той, се насили да се усмихне.

— Качете се в горния ми кабинет и ме почакайте там. Аз трябва да поговоря с човека, който е дошъл от Синята долина.

Джоузеф Лорн не успя отново да протегне ръка към вратата — тя се разтвори широко. Камериерът почти падна в кабинета от нечий твърде решителен ритник. Полковник Бартолд, комендантът на бълтънския гарнизон, се появи без покана в кабинета.

— Простете ми, милорд, това насилствено нахлуване и дори юмрука, който нанесох на вашия муден камериер, но аз съм дошъл с бърза вест. Сър, току-що се получи едно извънредно прискърбно съобщение! Вашият боен кораб „Окриленият“, красотата и гордостта на всички британски капьори, преди месец и половина е бил заловен или потопен от неизвестен кораб. Страхувам се, господине, че ще ме сметнете за суеверен човек или просто за шегаджия, но полученото съобщение гласи, че уж сам „Летящият холандец“ се е сблъскал с „Окриленият“ в африкански води.

— Какви подробности се знаят за катастрофата? — запита милордът пресипнало, като изтриваше запотеното си чело.

— Трудно ми е да ги повторя, без да предизвиквам тягостно недоумение у вас. Донесението е от коменданта на капщадското пристанище. Гибелта на капьора е била наблюдавана от моряците на една холандска бригантина под името „Денят на Хага“. Тази бригантина е пътувала от Източна Индия с товар за Нова Англия. „Окриленият“ я проследил, взел я на прицел и сигнализирал заповед да спре. Това е станало на двеста мили западно от нос Добра Надежда в една безлунна нощ. Капитанът на бригантината вече се бил приготвил за отблъскване на абордажа, когато внезапно из нощния мрак изникнал един светещ кораб призрак. Бушпритът му се врязал в рангоута на „Окриленият“. Цял сонм чудовищни привидения безшумно прелетели на борда на капьора и сред екипажа настанала безумна паника. Моряците се хвърляли във водата, а на палубата се мятало някакво чудовищно животно, подобно на исполински вълк. След това корабът призрак сякаш потънал на дъното, а „Окриленият“ изчезнал безследно в мъглата. След един час капитанът на бригантината се решил да разгледа мястото на гибелта и извадил от водата трима души. Двама от тях, след като прекарали няколко денонощия между живота и смъртта, дошли на себе си; те се оказали моряци от „Окриленият“ и потвърдили същото, което екипажът на бригантината наблюдавал отдалеч. Третият спасен е все още в треска. В него моряците разпознали капитан Блекууд. Капитанът на холандската бригантина отвел кораба си в Капщад Той самият бил твърде смутен от това невероятно спасение благодарение появяването на земляка призрак и дори не рискувал да отправи за него благодарствена молитва, защото не знаел ще ли бъде угодна тя богу… В Капщад комендантът на форта заставил капитана на бригантината и двамата свестили се моряци от „Окриленият“ да потвърдят под клетва всичко, което били видели. Благоволете да прочетете автентичния рапорт на капщадския комендант. Той пристигна в Бълтън само преди два часа и аз счетох за свой дълг…

— Благодаря ви — сухо отсече графът и побърза да отпрати всички свои посетители освен Лорн. Като остана на четири очи с моряка, графът сложи ръка на рамото на Лорн и бързо му зашепна на ухото:

— Слушай, Джузепе, върви по-бързо в Бълтън. Там, на пристанището, неотдавна беше открит малък католически параклис. В него служи един свещеник, стар монах, отец Бенедикт Морсини. Този старец е от параклиса в Соренто, помниш ли го?… Друг път ще ти разкажа как този отец Бенедикт попадна тук. Той навярно е пратеник на тайния орден; в Италия почвата започнала да припарва на отеца йезуит. Той се установи тук и аз му построих параклис. По дяволите протестантската катедрала с всичките й попове! Иди и поръчай на стареца нощна литургия, а ние двамата с теб ще останем в капелата до края на службата. Ще се помолим богу за нашите грешни души… Побързай, Джузепе!

 

 

Около Скалистия остров вилнееха океанските ветрове. Облаци плуваха над клисурата в планината. Но клисурата вече не беше пустинна и безлюдна. Там, където планината се раздвояваше и потокът се разливаше на няколко ръкава, израсна селище. То носеше името Буено Рио и имаше вече около тридесет къщи.

Четиридесет моряци от капьора „Окриленият“ начело с боцмана Джон Бутби бяха оцелели след фаталното сблъскване на капьора с „Летящият холандец“ и съставляваха част от населението на острова. Водите на залива отразяваха сега стройния корпус и високите мачти на „Окриленият“. На брега изникна отново негърското селище, където живееше екипажът на „Африканка“, потънала при един нощен абордаж.

Върху развалините на старата къщичка на островитяните беше издигната доста голяма постройка от камък, скрепен с топено олово. Къщата напомняше сграда от средновековна Испания. В градината й вечер играеха три момчета, винаги облечени с еднакви костюми. Огромно куче и малка маймунка взимаха в тези игри най-дейно участие. Момчетата играеха на индианци, пирати или на ловци на леопарди. Те избиваха безброй многото войници на капитан Бърнс в образа на копривените стъбла, растящи зад оградата.

Капитан Бернардито поправи извадената от дъното яхта „Ели“. Ремонтирана и украсена, тя служеше сега за увеселителни разходки. Старото име на яхтата беше гъсто замазано, а ново още не беше измислено.

Една вечер, вече по мръкнало, капитан Бернардито зачу някаква странна разправия на борда на яхтата. Той вървеше край брега с Доротея. Една лодка от „Окриленият“ стоеше завързана край брега. Капитанът качи в нея Доротея и тихо я подкара към борда на яхтата. При форщевена той забеляза светлината на фенер. Бернардито доближи лодката до кърмата и се качи на борда. Той отдавна се досещаше кой се разпорежда на кораба и все пак се учуди, когато завари питомците си, заети с необикновено занимание. Фенерът осветяваше кофичка с боя, а трите момчета намотаваха парцала на бояджийска четка.

Бернардито застана в сянката и се ослуша. Момчетата сложиха четката настрана. Лицата им бяха изцапани с боя, а очите горяха от възбуда. Словесният спор, който беше възникнал между тях, заплашваше вече да продължи с други средства. Но най-големият от момчетата, мистър Томас Бингъл, предложи да разрешат спорния въпрос с жребие.

На това момче, на което капитан Бернардито беше задължен за спасението на сина си в Пирея, мистър Мърей разреши да напусне Синята долина и да отиде на остров Чарлз. Капитанът взе дума от Мърей, че вестта за „възкресението“ на стария корсар ще си остане в тайна и го посвети в своите по-нататъшни планове… В лицето на Томас Бингъл Бернардито се сдоби с трети син.

 

 

… Сега пред очите на капитана, който наблюдаваше тайно момчетата, младият Томас Бингъл пишеше старателно нещо върху три хартийки. След това хартийките бяха грижливо сгънати, внимателно огледани и пуснати в една барета. Три ръце едновременно сграбчиха по една хартийка.

Първи разшифрова собствения си почерк самият автор на бележките.

— Аз ще бъда Матео Велмонтес! — провъзгласи той тържествено и категорично.

Черните очи на Чарлз заблестяха радостно. Той заскача по палубата.

— Както си исках, както си исках! Ще бъда Алонсо де Лас Падос! Само че сега, да знаете, вече нищо няма да променяме! Диего, ти, значи, ще бъдеш Едноокия дявол.

— Е, няма що — въздъхна Томас, който явно претендираше за тази роля. — Така ще е! Хайде сега приеми нашата кървава клетва, Еднооки дяволе Бернардито!

 

 

… Приживе разжалваният капитан тихичко се върна на кърмата.

В къщи той и жена му цели два часа очакваха завръщането на „братята отмъстители“ от техния тайнствен рейд. Тази вечер те нищо не обясниха на капитана, но на сутринта, едва ли не преди да се зазори, вдигнаха Бернардито и го заведоха на брега. Над форщевена на яхтата, нарисуван от не твърде изкусните художници, се мъдреше надписът: „Толоса“.

Капитанът разроши косите на нощните живописци и вдигна и тримата във въздуха. Старото братство на капитан Бернардито се възраждаше в нов състав!

naslednika_ot_kalkuta_myzh_s_shapka.png
Бележки

[1] Вампум — особен пояс или наниз от мъниста, който е служил у индианците като символичен знак на власт, своеобразен „летописен“ документ и отчасти като парична единица. — Б.а.

[2] Квакери и методисти — пуритански религиозни сектанти в Англия. Много от тях избягали в Америка поради религиозни преследвания. Уставът на сектата на методистите бил по-демократичен. Към тая секта принадлежали много селяни и занаятчии. Б.а.

[3] „Духове“ в Англия през XVIII век наричали ония хора, които крадели и купували деца, за да ги препродават в дългово робство на плантациите или предприятията в колониите. Този отвратителен занаят бил забранен от закона, но в известни графства негласно се поощрявал. — Б.а.

[4] Сахем — изборен старейшина, вожд; той се разпорежда с целия стопански живот и с вътрешните работи на племето.

[5] На езика на алгонкинското племе хурони думата „ирокези“ означава „истински гадини“.

[6] И през XVIII столетие у много племена на северноамериканските индианци жените все още били душата на всички съвети, „заповедници на мира и войната“.

[7] Става дума за Седемгодишната война, от 1756–1763 година, през време на която се е разгоряла ожесточена борба между Франция и Англия за колониални владения в Америка; в резултат от поражението на Франция в тази колониална война французите загубили Канада и част от Луизиана; Канада била обявена за британско владение в 1763 година. Б.авт.

[8] Менонити — членове на протестантска религиозна секта. Проповядват строго и безпрекословно изпълнение на библейските предписания. — Б.а.

[9] Каптенармус — сержант, завеждащ продоволственото и стоково имущество на ротата. — Б.а.

[10] Сквау — жена (индиан.). — Б.пр.

[11] Miserere — католическа молитва, посветена на Богородица. — Б.а.