Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (9)

2

— Така, мистър Патерсън, сега ние с вас ще чуем какви са първите резултати от експедицията, която подготвих преди половин година — говореше Грели, гледайки през прозореца на капитанската каюта към бързо приближаващата се лодка от „Глория“. — Шхуната „Доротея“ също трябваше да дойде в тези води; на капитана й беше заповядано да побърза да стигне африканското крайбрежие с товара от Южна Америка. Ето го и капитана на „Глория“. Привет, мистър Уилсън!

Капитанът на „Глория“, мъничък дебел моряк с прегракнал глас, стисна ръката на Грели, като го гледаше отдолу нагоре и често мигаше с белезникавите си клепачи. Яката на доста мръсния мундир подпираше лъсналите му от пот бузи, покрити с червеникава четина. Зачервеното му лице беше толкова нагъсто посипано с лунички, сякаш четката на непредпазлив бояджия го бе опръскала с разтвор от жълта боя.

— Запознайте се с джентълмените, Уилсън. Мистър Патерсън е мой съдружник и участвува в разноските. Джоузеф Лорн е помощник на капитана. С мистър Макрайл се познавате… Можете да говорите съвсем свободно.

Капитанът извади рогова табакера и смръкна порядъчна доза енфие. Кихна оглушително, след което заговори с пресекващ глас, който преминаваше ту в прегракнал бас, ту в полуглух шепот.

— Джентълмени, позволявам си да изкажа надеждата, че никой от вас няма да съжалява за парите, които е вложил в тази изключителна експедиция. Да, изключителна, защото, господа, нито един европейски плавателен съд не е влизал в устието на река Куара^[3] най-малко от едно столетие насам.

— По дяволите историята, Уилсън, тук не сме на заседание на Кралското географско дружество. Къде е втората шхуна? Какво успяхте да разузнаете? Как вървят работите с… вербуването?

— Но, сър, вие не ме оставяте дори устата си да отворя! — обидено пробуча и захърка морякът. — Ей богу, тази експедиция би могла да ни представи пред учените люде на цяла Европа, ако беше преследвала… малко по-други цели. И, дявол да ме вземе, ако ние с мистър О’Хири не рискувахме да попаднем на жертвения олтар на някое африканско божество.

— Добре, добре, капитане, не се сърдете! — Грели даде знак с очи. На масата в капитанската каюта, също като върху масичка на фокусник, с удивителна бързина се появиха бутилки и чаши. — Намокрете си гърлото и, за бога, не поставяйте на изпитание търпението на тези джентълмени с предълги разкази.

Капитан Уилсън „намокри гърлото си“ с две чашки уиски и бръчките на обидата се изгладиха от овлажнялото му чело.

— И така, господа, ние с капитана на „Доротея“ преди година и половина, през време на рейса към Златния бряг, взехме на служба бившия агент на една фалирала бостънска роботърговска фирма, някой си мистър Сайръс Ъруин О’Хири, американец от ирландски произход, голям майстор в търговията с „черно дърво“. Този мистър О’Хири посетил — малко преди да се запознаем с него — такива местенца в Гвинея, където отдавна вече не са ходили бели търговци и които обещават на предприемчивите джентълмени големи изгоди, наистина свързани и с не малък риск…

Бълтънският корабостроител мистър Патерсън слушаше Уилсън като омагьосан. Грели се мръщеше и нетърпеливо потропваше с ток, сякаш желаеше да пришпори разказвача.

— Царството Едо, страната на Великия Бенин^[4] — едно негърско царство в долното течение на могъщата Куара, — то сандъчето, за което мистър О’Хири предложи да се намери… ключе!

— Да си призная, тези думи не ми обясняват нищо — разочаровано проговори Патерсън. — Какво толкова е интересно за нас това царство Едо?

— Още няколко минути търпение, сър! Мистър О’Хири, когото взехме на служба, разработи смел план по какъв начин най-добре да се използува главното, може да се каже, природно богатство на тамошните места, тоест черното население. То е твърде многобройно и дяволски сръчно, бих казал аз, в много полезни занаяти, джентълмени, да не говорим за това, че племената едо са рядко снажни и здрави хора… Плана си мистър О’Хири изложи още в Англия на мистър Райланд и…

— И ето ние сме тук, Уилсън, но засега относно хода на експедицията знаем не повече, отколкото при тръгването ни от Бълтън!

Патерсън с всички сили се напрягаше да проникне в смисъла на разказа. Измъчваха го съмнения. Той се страхуваше да не го поставят натясно и да го измамят. Недоверието и алчността се плискаха в него като малца и ечемика в прясна бира.

— А какво особено представлява този план на О’Хири? Защо е свързан той с риск? Щом е толкова изгоден, както се опитват да ни внушат, защо не е хрумнал досега на някой друг?

Чувствата, които вълнуваха корабостроителя, ясно се отразяваха на неговата физиономия. Грели отгатна без особена мъка съмненията на своя съдружник. Той смигна на Уилсън.

— Виждате ли — поверително заговори капитанът на „Глория“, — там търговията с черна стока не е толкова проста работа, както, изглежда, си я представяте вие, мистър Патерсън. Устието на Куара не е Златният бряг, не е страната Ашанти, не е Дахомей^[5]. Там запасите от хора вече са много изтощени. Цената на негрите поскъпна и печалбата от търговията с роби намалява, а по долното течение на Куара отдавна не е имало европейци. Плаши ги лошият климат, трудностите на плаването, а главно — могъществото на местните негърски държави, преди всичко на държавата Едо или Бенин, както я наричат по главния й град.

Патерсън учудено вдигна вежди:

— Могъщество ли? За какво могъщество говорите? Става дума за мръсните голи негри, не е ли тъй?

— Хм! Мръсни и голи сте ги виждали вие на пазарите за роби… В родината си те са изкусни леяри, тъкачи, строите ли и земеделци. Управителят на Бенин, оба, както го наричат, според думите на О’Хири живее в същински дворец. В Бенин има много войници, ловки търговци и силна жреческа каста… В долното течение на Куара има доста големи негърски селища на разни черни племена, но най-силното от тях е бенин или едо. Още преди двеста години португалците и холандците са били чести гости на Бенин, основали са там фактории и добре са припечелвали от търговията с чернокожи. Но, уви, управителите на Бенин скоро разбрали, че в резултат от своето гостоприемство рискуват… да останат без поданици. Затова те, дявол да ги вземе, предпочели да се откажат от християнската цивилизация и прекъснали достъпа за европейците. Нарушителите, а така също и белите пленници ги заплашва смърт върху жертвения олтар. Според разказите на О’Хири тамошните жреци много обичали да устройват човешки жертвоприношения — това им помагало да държат черното си паство, тъй да се каже, „в страх божи“…

Патерсън изтръпна.

— Всичко това прилича на приказка за деца! — измърмори той още по-недоверчиво. — Ако то малко от малко отговаря на истината, то… за какъв дявол ще се мъкнем там, в онези проклети места?

— А ето сега чуйте какво още ни предложи в Бълтън О’Хири — намеси се Грели. — Когато той успя да се промъкне от Дахомей в Бенин, оказало се, че това негърско царство е отслабено от непрекъснати вражди между феодалите и жреците и върховния управител — оба. Град Бенин, ограден с ров и стена, пострадал в тези войни — О’Хири видял засегнатия дворец на оба. Поради раздорите страната се намира в упадък и ние можем да се възползуваме изгодно от това, както правилно прецени нашият мистър О’Хири. Той успял да се свърже тайно с враждебния на царя на чернокожите велможа на име Езомо-Ишан. В борбата си против оба този Езомо-Ишан, негърски феодал или жрец, се нуждае от една партида огнестрелно оръжие О’Хири получил от него обещание: срещу партидата оръжие и още някои дребни подаръци да пропусне под охраната на своите войници двата наши леки кораба в долното течение на Куара и да ни отстъпи хиляда и петстотин свои чернокожи поданици. В подчинение на Езомо-Ишан се намират до пет хиляди войници и десетина хиляди собствени роби. Тази команда, тъй да се каже, ще осигури тила на нашата експедиция от всякакви интриги от страна на бенинския оба и на разни там царчета управители на племената йоруба, нупе, хауса и всякакви други… Ясна ли ви е ситуацията, мистър Патерсън?

— Н-н-не, не напълно… Иска се партида оръжие, нали? И къде е гаранцията, че този Езомо-Ишан не ни готви просто капан?

— Партидата оръжие се намира на „Глория“, чийто капитан седи пред нас. Останалите стоки са на шхуната „Доротея“: там има барут, тютюн, ямайски ром и разни други дрънкулки. Къде е сега „Доротея“, Уилсън?

— Скрита е добре недалеч от Гато, една напусната португалска фактория в устието на Куара. Близо до кораба няма чернокожи — върху тази местност за негрите предварително е наложено табу^[6]… Ние очаквахме само вашето пристигане, мистър Райланд: у нас всичко е готово за размяна на стоката срещу чернокожи…

— Отлично! Трябва да се действува незабавно, докато чужди плъхове не са подушили печалба за себе си. Що се отнася до гаранции за запазване на нашите кожи, мистър Патерсън, принуден съм да ви огорча — те не са съвсем надеждни. Всяка печалба се взема с цената на риск. Колкото рискът е по-голям, толкова по-голяма е и печалбата… Сега на работа, джентълмени… Бригът „Орион“ ще остане тук, в закътаното заливче на Фернандо По, две седмици. През тези две седмици на нас, господа, предстои да завършим цялата операция. Моето присъствие на „Орион“ сега не е необходимо. Лейди Станфорд няма да изтърве от погледа си пастор Редлинг и тукашните мисионери, Рой ще наблюдава Доротея, младия Томпсън възлагам на вашите грижи, Джефри Макрайл. Между екипажа, Мак, вие можете да се осланяте на Йензен и Карачиола. А ние с вас, господа Патерсън и Лорн, ще трябва да направим една весела екскурзия, отначало на сто и петдесет мили до устието на Куара, а след това навярно ще се изкачим нагоре по течението на тази интересна рекичка… Нямам намерение да купувам хиляда и петстотин „котки в чувал“, аз искам сам да видя моята стока, която ще тръгне за Америка… Джентълмените на брига, разбира се, не бива да се досетят нищо: трябва да им се обясни, че ние не можем да пропуснем случая да отидем на лов за слонове и хипопотами, не е ли тъй? Уилсън, незабавно пригответе „Глория“ за отплаване. Бързата доставка е душата на търговията, господа!

Грели беше необикновено възбуден. От страст очите му блестяха и ноздрите на гърбавия му нос се издуваха. Възбудата обхвана и Патерсън.

„Пират! Същински, отчаян пират! — мислеше си Патерсън, поглеждайки своя съдружник. — Но каква енергия, страст, каква безцеремонност при подбора на средствата! Този човек е роден да подчинява другите. Не, той е жизнено необходим на обществото! Да бъде пожертвуван, какъвто и да е той в действителност, заради някаква си старомодна справедливост, е просто вредно за цялата наша търговия! А лично за мен това е почти катастрофално! Негодникът така бързо обсеби моите средства и така дълбоко ме въвлече в своите работи, че ако се случи с него някаква беда, всичките ми парички заедно със съблазнителните надежди ще потънат в незнайни води. Защото този човек няма да чака шерифа да сложи ръка на рамото му! На своя дяволски кораб «Окриленият», който аз самият му помогнах да създаде, той ще приеме бой с целия британски флот. Каква полза, че в края на краищата ще се намери на дъното? Заедно с него там ще потънат и моите шест хиляди фунта!“

Два дни по-късно привечер шхуната „Глория“ предпазливо се приближи до устието на Куара. Величествената река спокойно влачеше в океана жълтеникавите си вълни. През четиринадесетте ръкава на Маслените реки те се врязваха в зелената морска шир и мътно кафявите ивици прясна речна вода по протежението на много мили рязко се отделяха от водите на океана.

Туземният лоцман, пратеник на негърския велможа Езомо-Ишан, вече седеше на капитанския мостик. Беше татуиран негър от племето кру. Той показваше пътя към един от пустинните ръкави на делтата… Щом се стъмни, от този ръкав срещу шхуната излезе голяма туземна ладия с двадесет гребци. Под прикритието на тропическата нощ ладията се приближи до „Глория“, взе я на буксир и безшумно я поведе към делтата… Целият екипаж на шхуната със заредени карабини се беше притаил на фалшборда. Джоузеф Лорн, с пищов във всяка ръка, наблюдаваше туземците в ладията.

Патерсън се разхождаше по палубата в мъчително очакване на по-нататъшните събития. Тихият плясък на веслата, едносричните думи на командата, произнасяни с шепот, далечните крясъци на някакви нощни птици по брега — всички тези звуци му се струваха зловещи. Някъде далеч по брега блещукаха светлинки — навярно туземни рибари бяха запалили огньове, но на корабостроителя зад тези слаби светлинки се привиждаха коварни врагове, в чийто капан той неминуемо щеше да попадне… От капитанския мостик Грели тихо извика своя съдружник.

— Ето там — посочи той с ръка по посока на най-западния ръкав на делтата, — съвсем близо, на стотина мили от нас, се намира столицата на Едо — великият Бенин. Мистър Патерсън, някой учен географ май би ви позавидял. Да си толкова близо до недостъпното царство! Може би и вие тайно мечтаете да се изправите утре пред лицето на негово царско величество — оба. Кълна се във всички богове на Едо, той би ви приготвил весело посрещане!

Патерсън искаше да изругае, но не успя: от мостика за голям ужас на мирния бълтънски джентълмен, внезапно проехтя отвратителен задъхващ се кикот. Това беше негърът лоцман, който твърде изкусно възпроизведе нощния крясък на хиената. Преди още Патерсън да се опомни, от близкия вече бряг се раздаде ответният кикот на хиената. Това беше сигналът на притаилите се в брегова засада тайни охранители на експедицията. Той означаваше, че пътят нагоре по течението на реката е свободен.

На сутринта корабът се бе изкачил вече десет мили нагоре по реката. В блатистата низина, където сушата се вдаваше на зелени езици в разлялата се водна шир, сред ширните мангрови гори и непроходимия гъсталак на яркозелените крайбрежни папрати, хвощове и тръстики, виеха гнезда хиляди птици. Корабът сякаш бе стигнал столицата на царството на пернатите. Пеликани, щъркели, чапли, рибари, фламинго, баклани, много крилати хищници на облаци летяха из въздуха, плуваха край бреговете или неподвижно стояха досам водата. Пътешествениците видяха как от зелената ивица суша се хвърли във водата, като изплаши някакви бели птици, голям хипопотам. След като се потопи в реката, тежкото животно дълго не се показа. После от водата се измъкна само огромната, подобна на китара глава с розови ноздри и изпъкнали полуотворени очи. Хипопотамът се прозя, като разтвори широко чудовищната си уста и не обърна никакво внимание на кораба, който премина край него на разстояние половин кабелтов.

Най-сетне през далекогледите, минаващи от ръка на ръка, пътешествениците видяха села, пръснати от двете страни на реката, сред безбройните затънтени ръкави на Куара.

Измежду кръглите тръстикови колиби с жълти покриви от маисови стъбла се виждаха и доста сложни постройки от глина и камък. Няколкото полуразрушени къщички в европейски стил очевидно са принадлежали някога на португалската фактория и мисионерите. Селищата се губеха в гъстата, необикновено ярка за очите на европейците крайбрежна зеленина. Зад тях се виждаха малки парчета обработена земя — ниви с пролетни кълнове на маис, ямс и маниока^[7]. По пясъчните места край брега кокосови палми издигаха към небето вечно зелените си корони. Около палмите край колибите се валяха камари черупки от орехи.

Множество малки плавателни съдове — платноходки, туземни рибарски лодки и пироги — плаваха в различни посоки по спокойната повърхност на съседните ръкави на Куара. Водачите ненапразно бяха избрали именно този тих, безлюден ръкав: от него човек можеше да наблюдава околната местност и съседните ръкави на много мили околовръст, оставайки скрит зад избуялата крайбрежна растителност. Така, без каквито и да било произшествия, „Глория“ преодоля още много мили нагоре по течението на Куара.

3

Шхуната плаваше в мастиления мрак на влажната тропическа нощ. На носа и на кърмата на кораба горяха фенери. Тяхната светлина изтръгваше от тъмнината няколко ярда черна като въртоп вода, фигурата на моряка, измерващ с прът дълбочината на фарватера, и призрачните рояци нощни пеперуди, кръжащи около светлината.

Едри, ярки, сякаш мъхнати звезди величаво и загадъчно блещукаха в синкаво черната мъгла. Нейде на брега кряскаше нощна чапла. Воят на чакали ту се чуваше наблизо, ту заглъхваше в далечината. Някъде навътре от гъсталаците му пригласяха хиени. Цареше дълбок мрак, луната още не беше изгряла. Влажният задух наподобяваше въздуха в оранжерия.

Патерсън го обзе страх. Той извади пура и искаше да запуши, но си спомни, че няма огън у себе си. Направи няколко крачки в тъмнината и щеше почти да се сблъска с Грели и Джоузеф Лорн. Те разговаряха полугласно, застанали до гротмачтата, и не чуха стъпките на корабостроителя. Лулата в ръката на Грели чертаеше в мрака огнени зигзаги и пръскаше искри. Патерсън се вслуша в думите на лъжевиконта.

— По дяволите! От тези глупаци Райландовци ми се падна само една забравена титла и просяшко имение. Милорд ме наричаха само собствените ми слуги! А отначало съседите и „сър“ дори ми казваха през зъби. Но нищо, тепърва те ще полазят по корем пред виконт Ченсфилд, когато стана пер на Англия, кълна се в сатаната! Това ще ми даде власт, това ще ми отвори пътя към правителството, към сандъците на тези търгаши и фабриканти.

— Не хвърчиш ли много нависоко, Джакомо? Внимавай да не паднеш — дочу Патерсън гласа на Лорн. — Раничко извади ти от сметките си оня там, на острова. Той е готов да води отчаяна война с теб.

— Глупости, Джузепе! Аз или ще го направя по-сговорчив, или… целият екипаж ще тръгне на лов за „прокажени“ по острова. Такава война не може да продължи дълго.

— Той познава острова по-добре, отколкото ти своя Ченсфилд.

— Да допуснем, седмица, месец ще се задържат, ще пречукат двама-трима от моите хора. Но така или иначе аз ще им превия вратовете и тогава… ще може да се диша по-свободно и да не се страхуваме, че ще бъдем разобличени. Казвам ти: трябва ми перско кресло, карамба!

— Стига ти и твоето виконтство. Ами че ти си вече лорд, дявол да го вземе! Според мене всичко това е глупост! Лордове, перове… Не разбирам аз твоите планове. Я да поговорим по-добре за работата. За какъв дявол си дотътрил тука Патерсън? Искаш да го изпратиш в Америка ли?

— Отначало исках да изпратя Патерсън с вас в Америка, но май че на острова ще ми бъде по-нужен. Експедицията за Америка ще се наложи да ръководите Макрайл и ти, стари ми Джузепе. Не мога да поверя на моите капитани продажбата на стоката. Те са добри моряци, но там ще трябва търговски нюх. Моите условия са: да се вземат по четиридесет фунта на глава. Ако съумеете да дигнете цената, остатъкът е за тебе и Мак. Аз отдавна познавам Макрайл. Той е обиграна лисица и се изхитряше да мами дори Бернардито. Ти ще трябва да гледаш в ръцете му, Джузепе! Парите ще ми донесеш в Бълтън и ще ги предадеш в банката на Ленди. Пет процента от донесената сума ще отстъпя на тебе. Става ли?

— Това е кучешка задача, Джакомо.

— Не ме наричай със старото ми име, Джузепе. Защо се колебаеш?

— Първо, ние нямаме на борда още чернокожите; делим кожата на неубита мечка, седнали в бърлогата й и намирайки се в нейните лапи. Второ, струва ми се, че ти определяш твърде висока цена на едро. За захарните плантатори в Ямайка или в Куба е по-евтино да взимат малайци от тихоокеанските острови.

— Негрите струват по-скъпо! Те лесно свикват с работата и не мрат толкова скоро като индийците или малайците. Мак има приятели прекупвачи по пазарите за роби в Луизиана и Вирджиния. Там е осигурен добър пласмент на цялата партида. Ти ще ги продадеш по петдесет суверена парчето, чуваш ли?

— Жените и децата вървят по-евтино, шефе.

— Плантаторите взимат всички. Там, където расте памук, и петгодишното детенце е работник. Ти ли ще ме учиш, Джузепе? На красивите майки ще отнемеш сукалчетата и ще продадеш красавиците тройно по-скъпо. За тях има купувачи по всички части на света. А дечурлигата ще дадеш на грозните жени и ще ги пробуташ на плантаторите заедно с децата: в големите плантации охотно ги взимат с подрастващия приплод. Но цената не смъквай! Ако против очакванията за дребосъка не се намери пазар, по-добре ги удави, само не ги давай на безценица, това вреди на търговията. Докато ние не разполагаме със собствено подходящо местенце, не е изгодно да се занимаваме с дечурлигата. По-късно аз ще уредя на нашия остров цял развъдник… Ние ще създадем там свои плантации и едновременно ще развъждаме стока за продан, защото ловът на чернокожи или купуването им от князчета става все по-трудно и по-скъпо.

Следващия въпрос на Лорн Патерсън не дочу, но разбра, че става дума за самия него. Грели мисли няколко минути, докато Лорн палеше лулата си. Пламъчето освети гъстите вежди на Лорн, неговото бронзово застаряло лице, острите коси и белия белег, косо пресичащ челото на този моряк.

Накрая Грели заговори:

— Виждаш ли, Патерсън не е от нашето тесто, но е също бизнесмен. С време ще свикне. Сега аз го влача със себе си просто за да вникне в работата. Може би неговата корабостроителница някога ще влезе в моята компания, но за сега това не ми е необходимо. Работата е там, че в своята игра той заложи на мен и, дявол да го вземе, на моя номер той трябва да спечели. Трябват ми съюзници! Да беше видял само как успокоява оня хлапак Томпсън!

Съучастниците замълчаха. Патерсън се страхуваше да си поеме дъх и да помръдне.

— Слушай, Джакомо, мене ме нямаше в Бълтън, когато Фернандо обръснал Макрайл. Как се случи така, че твоите хора пропуснаха това?

— Надявах се на Уудро Крейг, но Фернандо се маскирал ловко и не попаднал пред очите на нито един от шпионите на Уудро. Отначало Фернандо наел стая в „Бялата мечка“ заедно с някакъв си проповедник Елиът Меджерсън. След това се преселил в частна къща под името Роджърс. Като взел елмаза, офейкал… Кажи ми, Джузепе, ти знаеше ли, че камъкът се намира у Мак?

— Уудро казваше, че бил продал камъка на Макрайл твърде евтино, но аз много-много не му вярвах…

— Защо големият камък се падна тогава на Уудро, а не на теб? — след като помълча малко, запита Грели.

— Когато Бернардито ни стовари на сушата, нас с Уудро за нищо не ни биваше. Аз се свестих едва на брега. На сутринта ни подслони един рибар. Уудро се чувствуваше съвсем зле, картечът му беше потрошил костите и на двата крака. Как да е, домъкнахме се до някакво заливче, където стоеше на котва френски кораб. През нощта на брега ние тримата — Уудро, Рой и аз — решихме да довършим Фернандо Диас. Уудро се престори, че е загубил съзнание, а ние с Рой се направихме на заспали. През цялото време Фернандо беше нащрек, но тогава задряма. Уудро започна да го души, Рой му помагаше. Фернандо вече хъркаше, когато Уудро напипа на гърдите му кесийката с двата камъка и я откъсна. Докато разглеждахме камъните, Фернандо се съвзе. Завърза се бой. Фернандо зашемети Рой, а на мен разсече челото с нож. Гръмнах с пищов почти в упор, куршумът откъсна пръста на лявата му ръка, но не успяхме да го преследваме. Фернандо офейка жив. На сутринта френският кораб ни взе на борда си и корабният лекар отряза на Уудро и двете стъпала. На кораба ние хвърлихме жребий. Синият елмаз се падна на Уудро и на Рой, а малкият елмаз — на мен. Уудро напи Рой, който му отстъпи своята половина от „синия камък“ за няколко стари испански дублони. Разделихме се в Марсилия… Своя камък аз продадох и се доизлекувах в Италия… А след това ти, Джакомо, започна да ни събираш в Бълтън. Пръв там хвърли котва Уудро…

— Да, аз го срещнах в Плимут, когато пристигнах на „Кръстоносец“ в Англия. Тогава именно го посъветвах да се държи по-близко до мен. В Бълтън той купи кръчмата и заедно започнахме да издирваме нашите хора: Макрайл, тебе, мой Джузепе, Рой… Той още в Марсилия беше попаднал в затвора и се наложи да го измъквам…

— Слушай, но как пък Фернандо е подушил, че Уудро е продал камъка на Мак?

— Тъкмо това ме и разтревожи! Започнах да се опасявам, че Фернандо е надушил следите на цялата партида камъни, които ние тогава решихме да продадем на холандските лихвари. Но както виждаш, всичко се размина: ти благополучно продаде партидата. Ала Диас знае нещо… Някакъв дявол ни е предал… Подозирам, че кантората на Томпсън играе двойна игра с мен. Уудро например се кълне, че „Роджърс“, сиреч преоблеченият Фернандо, на два пъти е ходил в къщата на стария Томпсън.

— Защо тогава ти взе сина му със себе си в това плаване?

— По̀ ми е удобно да го наблюдавам на борда. На експедицията е необходим юрист, при това юрист с добра репутация. — Не се безпокой, ще го опитомя като кученце или никога няма да се завърне в Бълтън. С негова помощ ще ми бъде по-лесно да се разделя с Емили и с онези на острова, ако…

Грели снижи гласа си до шепот и Патерсън не можа да разбере края на фразата. Стана му страшно. Сякаш в отговор на невеселите му мисли някъде съвсем наблизо зави и се закиска, като се задъхваше в женско истерично ридание, зебриста хиена.

Собственикът на бълтънската корабостроителница пипнешком се добра до каютата си и запушил уши, се сгуши в плетената люлка.

4

На разсъмване „Глория“ се оказа на няколко мили от мястото, където беше спряла „Доротея“. Вятърът се усили и още преди пладне двете шхуни, построени някога в един и същ док, отново застанаха борд до борд в екзотичните води на Куара.

Грели, Патерсън, капитан Уилсън и Джоузеф Лорн отидоха при капитана на „Доротея“ да закусят. Дългият като върлина, с болезнен вид капитан Хятчинсън съобщи на гостите си последните новини:

— Всичко върви добре, господа. Пристигнахме точно на време. Нашият височайши черномутрест клиент Езомо-Ишан очаква с нетърпение оръжието. Вчера тук бяха неговите пратеници. Партидата с черната стока трябва да се пусне по течението на Куара на три големи сала. Как върви работата с оръжието, което му обещахме?

— То се намира в трюма на „Глория“. Едновременно с товаренето на негрите на борда на двете шхуни ние ще пренесем оръжието върху саловете и ще го предадем на нашия почтен Езомо-Ишан, преди шхуната да излезе в открито море… На всеки сал по колко… парчета има?

— Около двеста. „Глория“ ще вземе триста и петдесет, а „Доротея“ — двеста и петдесет. Тесничко ще им бъде, но компанията не се задължавала да създава комфорт на тези пасажери! — захихика мистър Хятчинсън.

Тържество озаряваше лицето на Грели:

— Когато първият изстрел попадне в целта, ловът е винаги успешен! Засега шестстотин парчета… От тях до Америка ще стигнат петстотин парчета. След като приспаднем разходите, смятам за осигурени десет-дванадесет, дори петнадесет хиляди фунта чиста печалба! Мистър Хятчинсън, кога очаквате да пристигнат саловете тук, където е спояла „Доротея“?

— Чакаме ги след една седмица, но сме готови за товарене още от утре. О’Хири с момчетата се качи нагоре по реката и прие партидата в Локодж, на триста или четиристотин мили оттук. Сега те навярно са вече на път, съпровождани от нашите момчета с лодки. Разбира се, те ще трябва да пътуват предпазливо, най-вече нощем. Впрочем близо до устието реката е достатъчно широка, товарът не се хвърля в очи от бреговете.

— Превъзходно, джентълмени! Мистър Патерсън, ние ще трябва да поработим, за да доведем операцията докрай. Слава богу, бенинските воини на оба никакви не се виждат. Езомо-Ишан ни доведе дотук твърде предпазливо. Обстановката е благоприятна, но трябва да действуваме, без да губим нито минута — не забравяйте къде се намираме! Уилсън, още сега пригответе една лодка! Ние с мистър Патерсън и Лорн ще отидем с нея да посрещнем саловете. До залез-слънце ще успеем да си починем.

Привечер двама сенегалски негри натовариха една голяма лодка с пушки, муниции и припаси. Екипажът на двете шхуни, събран на кърмите на „Глория“ и „Доротея“, изпращаше ловците.

Оставяйки по реката, озарена от последните лъчи на залеза, две дълги разтварящи се бразди, лодката заплава бързо нагоре по течението. Върху оранжевата огледално тиха повърхност на водата следите й личаха дълго време.

В царуващото наоколо мълчание се чу как малката вълна, вдигната от четирите чифта весла, се плесна в бордовете на „Глория“ и достигна накрая брега, където, едва разклатени от нея, се люшнаха и зашумоляха листата на царствено прекрасните бели лотоси.

В лодката имаше осем души. Грели, с високи ботуши и широка блуза, напъхана в панталоните му, стоеше на носа, опрял ръце на хълбоците. Двуцевна карабина от голям калибър, работа на един славен лондонски оръжейник, лежеше пред него на носовото седалище. Чифт пищови стърчаха от пояса му.

Опрял колене в борда на лодката, младият Антонио пълнеше патрони за своя господар. Върху проснато парче брезент грумът беше наслагал празни медни гилзи с диаметър около половин дюйм и дълги три дюйма. Юношата загребваше барута с малка мярка и го пресипваше до половината на патрона. След това запушваше отвора с дебело, напоено с масло парцалче от камилска вълна, а в другата половина на патрона изсипваше сачми или вкарваше куршум и също го запушваше с парцалче. Напълненият по този начин патрон той вмъкваше в гнездото на кожения патрондаш.

През време на лов Антонио с учудваща бързина успяваше да пълни пушката на господаря си и затова Грели реши да вземе юношата в това пътуване.

На кърмата седеше мистър Патерсън с плащ и широкопола шапка, която беше купил още в Мароко. В ръцете си държеше пушка и му се струваше, че има твърде войнствен изглед.

До него, вдигнал високо колене, управляваше кормилото и пушеше с лула мрачният Джоузеф Лорн. Като се вгледа в него по-внимателно, Патерсън се убеди, че мистър Лорн, разбира се, не е „Джоузеф“, а Джузепе: черните очи, мургавата кожа, леко накъдрените, доста побелели остри коси издаваха в този човек южняка, италианеца.

Седнали един зад друг, четиримата гребци се навеждаха и изправяха като един човек. На предните седалки гребяха двама моряци европейци. Зад тях, размахвайки веслата така леко, сякаш бяха направени от тръстика, седяха двама негри сенегалци, взети на борда на „Орион“ в Мароко — същества неуморими, мълчаливи и свирепи. Докато потъмнелите от загара шии на матросите вече се бяха покрили с пот и дишането им зачести, кожата на негрите си оставаше все такава матово лъскава, каквато беше при тръгването.

Първата нощ експедицията пътува почти без да спира. Само в най-горещите часове на следния ден Грели разреши кратка почивка в мангровите храсталаци край брега. Лодката плаваше ту покрай самия бряг, прикривайки се в храстите, ту пресичаше фарватера, съкращавайки разстоянието при плитчините. В края на първото денонощие между шхуните и лодката легнаха вече двадесет и пет — тридесет мили.

Трябваше да се погрижат за първото нощуване на брега. По даден от Грели знак гребците докараха лодката до една пясъчна ивица. От това място се откриваше широк изглед нагоре по течението на реката. Ала шестте дълги, неподвижно изтегнали се на пясъка крокодила не проявиха никакво желание да се постеснят или да отстъпят мястото си на пътешествениците.

Грели се прицели в най-близкия с пищова си, но един от негрите издаде предупреждаващ вик и като хвърли веслата, се впи с ръце в борда. На Патерсън също се стори не особено желателно да се тревожат тези животни и той помоли да изберат друго място за лагеруване. Наложи се да продължат още една миля нагоре, където в сушата се вдаваше малък залив, обраснал с водни растения и обкръжен от причудливата мангрова гора. Зад мангровите дървета, навлезли с корените си във водата, се простираше зелена, обрасла с папрати блатиста поляна, която се стесняваше и преминаваше в едва забележима пътека.

Тук местността беше леко хълмиста, на хоризонта се открояваха ниски планини, покрити до билото с гора. От най-близките до водата дървета можеше да се наблюдава реката на една миля нагоре и надолу по течението.

Лодката навлезе в залива и едва не заседна сред гигантските плоски листа на водните растения, способни да издържат върху себе си тежестта на петгодишно дете. Краищата на тези листа бяха извити нагоре и образуваха нещо като накъдрен борд около целия лист. Близо до брега сред високи тръстики и блатни треви се поклащаха върху разлюляната вода цветовете на белите лилии. Най-сетне пътниците се добрала до мочурливия бряг, където пропъдиха десетина змии, които се скриха в гъстата блатна трева.

Малко по-далеч се възправяше като някакъв горски цар исполински бомбакс^[8]. Той се бе разраснал върху малък хълм и заедно със своите издънки отдалеч изглеждаше като цяла фантастична горичка.

Когато пътешествениците слязоха на сушата, видяха по блатистата почва на поляната и покрай тинестото русло на едно пресъхнало поточе много следи от животни — диви свини, кози и биволи. Изглежда, лодката беше спряла при водопоя на дивите обитатели на гората.

За нощуване Грели избра исполинския бомбакс. Това дърво се оказа четири обхвата дебело и се издигаше на двадесетина метра от земята. Клони, дебели колкото човешко тяло, се простираха на всички страни и образуваха сенчеста шатра четиридесет метра в диаметър. Към ствола и издънките на клоните се протягаха от земята лиани, покрити с нежни, малки цветчета. Огромното дърво приличаше на някакъв многорък горски таласъм, който се подпира на безброй възлести тояги.

Измъчен до краен предел от безсъницата на предната нощ, от жегата и пътуването в лодката, Патерсън, едва стъпил на тревата, хвърли върху нея плаща и одеялото си и като се просна на тях, мигновено заспа, докато останалите тичаха нагоре-надолу, за да устроят лагера.

Моряците се качиха с брадви на дървото и направиха за Грели и Патерсън малка площадка. За останалите те приготвиха места за нощуване по долните клони на дървото, в преплетените лиани.

Като стъкмиха въздушната спалня, Грели и моряците скриха лодката в храсталаците, пренесоха от нея припасите и оръжието на дървото и след това се опитаха, но безуспешно, да разбудят заспалия Патерсън. Той измуча нещо неразбираемо, покри главата си с плаща, да не го хапят москитите, и се обърна на другата страна.

Наблизо, при пясъчното подножие на хълма, запращя огън. Скоро вечерята беше приготвена, но и миризмите, които се разнасяха от кухнята, не можаха да събудят Патерсън. Накрая, като оставиха Антонио да пази лагера и спящия джентълмен, Грели, Лорн, двамата сенегалци и моряците взеха пушките и тръгнаха на лов.

Слънцето бе заседнало вече ниско над реката и гората. Въздухът забръмча от милиарди насекоми. Стана много влажно. Измъченият Патерсън спеше с отворена уста и разперени ръце. Антонио го прикри от москитите с една мрежа и се озърна.

Никога досега той не беше идвал в такава гора. Сред гъсто избуялите хвощове се издигаха рафиеви палми, прилични на огромни папрати. Встрани от реката се извишаваха над горските храсталаци прави като мачти, тънки и гладки, сякаш полирани, стволовете на червени и копалови дървета. Скъпата им дървесина, твърда като камък, изглежда, се използуваше от туземците, защото близо до водата се виждаха няколко скоро отсечени пънове.

Навътре в гората могъщите корони на дърветата се преплитаха. Нито едно клонче нямаше по голите стволове на тези дървета чак до върха. Гората изглеждаше фантастична и населена със също такива приказни животни, каквито бяха и тези приказни дървета.

Ставаше все по-студено. Младежът вече беше почнал да задрямва, но с всички сили се бореше срещу съня, помнейки наставленията на Грели.

За да се отърси от дрямката, Антонио реши да приготви насмолена факла, както го бе посъветвал господарят му. Като намота на една пръчка топка кълчища, той я напои гъсто със смола, която намери в едно ведро на кърмата на лодката; тя беше предназначена за осмоляване на бордовете. Готовата факла Антонио постави на един клон на дървото, което бяха избрали за нощуване; след това разрови огъня и хвърли в пламъка сурови клони.

Повече нямаше какво да се прави и Антонио седна край спящия, като обхвана коленете си с ръце. Очите му се затваряха, мислите течаха бавно, повтаряха се и се разливаха. Накрай главата на юношата клюмна и дрямката го обори. Сега на поляната край заливчето спяха вече двама души.

Така измина повече от час. Падна изобилна роса. Горският гъсталак се обви в мрак и само червените въглени на огъня, леко попуквайки, тлееха в тъмнината, а по черните обгорени главни протичаха сини езичета.

Внезапно Антонио трепна и в миг изтрезня от съня. Някъде отдалеч, не по-близо от две мили, се чу глух изстрел, след това трясък, сякаш се бе счупило и паднало дърво. В гъстия мрак младежът вдигна ударника и опипа затвора на пушката.

По някакво необяснимо предчувствие за опасност Патерсън, когото досега не можаха да разбудят нито тласъците, нито подвикванията, също мигновено се пробуди, седна и се заозърта наоколо. В същия миг до него и Антонио достигна силно пращене на вейки и клони. Някъде наблизо с трясък се чупеха и падаха малки дървета, жвакаше вода в луковички. Земята закънтя от страшен тропот и на поляната изтича някакво грамадно животно.

В замъгленото съзнание на Патерсън този миг ярко се запечати за цял живот. Право пред него в трепкащата светлина на огъня изникна от разтворилите се гъсталаци на гората една тъпа, наведена към земята грозна муцуна с мънички, много раздалечени очи и рог, стърчащ на носа. В следния миг блесна дълъг огнен език и изтрещя изстрел. Антонио беше отправил почти в упор куршума в главата на носорога. Огромният звяр, както тичаше, се метна нагоре, издигна глава и рухна настрани, преди да достигне до брега. Земята се разтресе при падането на тежкото тяло, а младият стрелец, обзет от страх и неуспял дори да разбере резултата от сполучливия си изстрел, изпусна пушката и хукна презглава към гората.

Насреща му по пътеката, оставена от звяра, вървяха задъхани Грели и останалите ловци. Когато се приближиха до трупа на убития носорог, Патерсън се изправи на крака, като се олюляваше, и стисна сърдечно ръка на шестнадесетгодишния грум от Ченсфилд.

Ловците разгледаха носорога. Главата му, цялата в гънки и буци, беше обляна в кръв. Куршумът на младежа бе пръснал мозъка на звяра. Двата рога на муцуната бяха твърди като слонова кост и приличаха на грозни лишеи или на чепове на дърво. Дебелата нагъната кожа беше почти непроницаема за куршум. Изстрелът на Антонио се оказа необикновено сполучлив: ако се беше забавил още един миг, Патерсън щеше да бъде неминуемо смазан от тежкото животно.

Тънкият сърп на нащърбената луна се показа над реката. По водата затрептя дълга сребърна пътека. Тишина обгръщаше гората и водата. Само щурците неуморно цвърчаха.

Грели прегърна юношата през раменете и го поведе към дървото. Ловците се покатериха на площадката и едва сега Патерсън можа да оцени тази предвидливост.

Влажна мъгла и отровни изпарения се издигаха от крайбрежните тръстики и гигантски папрати. Тревата край брега шумолеше и на човек се струваше, че тя гъмжи от змии. При лунната светлина тялото на носорога ясно се открояваше върху земята.

Внезапно из гъсталаците излетяха на поляната леки сиви сенки. Човек трудно можеше да си представи, че тези животни имат нозе, а не крила, тъй въздушно лек беше техният плъзгащ, прокрадващ се вървеж. Издавайки къс, пресеклив вой, те в един миг прекосиха поляната и се скриха като привидения: това бяха чакали, подушили плячка. Скоро техният вой и хленч се разнесе от две страни и вече две глутници от тези страхливи хищници излязоха от гората. Те вдигнаха врява край тялото на носорога и след половин час на поляната можеха да се наброят вече около двадесет.

Още две промъкващи се, по-едри сенки се подадоха от гъсталака. Те се приближаваха към тялото на носорога с ниско сведени глави, подвили късите си опашки.

Седнал на площадката до Грели, Патерсън наблюдаваше с потръпване как двата хищника започнаха да разкъсват вътрешността на убития звяр. Това бяха зебристи хиени. Техните отвратителни глави със зли, кръгли, близко поставени очи, наподобяваха глава и на куче, и на свиня. Една от хиените вдигна изцапаната си с кръв муцуна и подуши въздуха. Козината на гривата й настръхна. Чакалите също наостриха уши и изведнъж стремително се разбягаха. Хиените ги последваха.

Следния миг в горския гъсталак се раздаде хрипливо мяукане.

Някакво дълго гъвкаво тяло се плъзна от най-близкото дърво към трупа и Патерсън ясно видя един едър леопард, скочил на гърба на носорога. Опашката на петнистия хищник се извиваше и удряше по кожата на носорога като бич. Леопардът вдигна глава и заръмжа. Грели сложи цевта на тежката си пушка върху преплетените клони, прицели се и стреля.

Огненият сноп заслепи Патерсън. Площадката силно се разлюля, чу се ужасен вик. В същия миг пламна насмолената факла на Антонио. Патерсън се наведе и видя под дървото извиващото се тяло на леопарда; звярът разкъсваше на земята под дървото един от сенегалците. Оказа се, че леопардът, ранен от куршума на Грели, се беше хвърлил след изстрела към дървото с хората. Скачайки върху негъра, който лежеше на един от долните клони, леопардът не бе могъл да се задържи и при падането си бе повлякъл своята жертва надолу.

Антонио, приведен ниско от своя клон, размахваше горящата факла. Грели гръмна от втората цев, но не улучи. Антонио, който не очакваше изстрел, трепна, направи едно погрешно движение и откъсвайки се от клона, падна в корените на дървото, до хищника. Факлата се търколи настрана, горящата смола потече по земята.

Леопардът изостави изранения негър и отскочи настрана от блесналия пламък. Обляният в кръв сенегалец скочи на крака и побягна. Едва Антонио беше успял да се привдигне, хищникът се спусна върху юношата и го повали.

Мигновено Грели скочи от площадката. В ръката му блесна кинжал. Той удари звяра точно под лопатката и като — се хвърли върху му, отблъсна го от тялото на юношата. Кинжалът, потънал до дръжката между ребрата на звяра, така си и остана в раната.

Животното вече издъхваше, но Грели, изцапан с кръв и сам подобен на див звяр от горския гъсталак, продължаваше да го души с железните си ръце. Опашката на леопарда още веднъж конвулсивно удари по земята, лапите му направиха няколко предсмъртни движения, като превърнаха дрехите на Грели на парцали, и звярът утихна.

Почувствувал се освободен, Антонио седна. Леопардът беше одрал цели ивици кожа от челото, гърдите и раменете му. На лявата му ръка зееше дълбока рана от зъбите на звяра.

Грели се опита да стане, но се олюля и падна на колене. Ръцете и гърдите му също щяха да запазят завинаги следите от единоборството със страшния хищник, чието название години наред вече беше неразривно свързано с неговото име.

Никой от участниците в експедицията вече не можа да заспи до сутринта. Грели грижливо превърза и настани на площадката до себе си израненото момче. Джоузеф Лорн пък превърза Грели.

Сенегалецът Али слезе от дървото, взе една главня от огъня и като разгледа убития звяр, му опърли мустаците.

— Иначе духът на този леопард цял живот ще идва да те безпокои нощем — поясни той на Грели.

„Ех, за синьор Джакомо това не ще е голяма беда!“ — помисли си Патерсън.

На небето вече бяха изчезнали дребните звезди. Само тук-там светила от утринните съзвездия още примигваха в дълбоката синева; над реката бързо се разля оранжевата африканска зора, птиците зачуруликаха и ветрецът зашумолят в короните на дърветата. Развиделяването продължи няколко минути — безоблачен ден смени нощния страх и мрак.

Патерсън слезе от дървото бледен и съвсем уверен, че Грели ще изкомандува да се завърнат на „Глория“. Но ръководителят на експедицията още спеше на своята площадка до бинтования Антонио. Патерсън с нетърпение очакваше пробуждането на Грели; на корабостроителя му се искаше по-скоро да се завърне при шхуните, там, където имаше меки постели и нямаше нито носорози, нито леопарди.

Ала пробуждането на ръководителя на експедицията донесе на почтения бълтънски джентълмен горчиво разочарование.

5

Страшен беше Грели, когато се спусна от дървото и се изправи пред останалите ловци, които вече бяха седнали край огъня да закусват.

Едното му око беше почти затворено от оток. В косите му се беше спекла съсирена кръв. Превръзките по тялото му се бяха отместили и откриваха дълбоки рани и драскотини. Здравото му око сърдито святкаше изпод острите вежди. Той ритна с крак убития леопард и тръгна към реката да се измие.

Закуската премина в мълчание. Моряците нарязаха късове месо от носорога и го опекоха. То се оказа крехко и напомняше свинско месо. След това, за голямо огорчение на Патерсън, Грели заповяда да се готвят по-бързо, за да продължат пътя си.

Антонио дигна температура. Грели нареди да поставят юношата на кърмата върху купчина одеяла. На борда беше просната току-що одраната леопардова кожа. Гребците заеха мълчаливо местата си. Джоузеф Лорн смени на веслата тежко ранения негър сенегалец, който призори загуби съзнание. Оставиха го да лежи в храстите, на онова място, където експедицията прекара първата нощ. Преди да седне в лодката, Джоузеф Лорн се върна при тези храсти. След минута оттам се дочу слаб пищовен изстрел и мистър Лорн излезе от храсталака. Пътешествието продължи.

Следната нощ, прекарана на брега, мина без приключения. Устроиха лагера в устието на една каменлива долина, където пътниците опнаха палатка и поддържаха до нея запален огън. Грели се опасяваше да не хванат треска и заповяда на всички свои спътници вечер да изпиват по една чаша уиски с хинин. През нощта пътешествениците бяха настигнати от първата тропическа буря. Тя смути дори самия началник на експедицията: бели, оранжеви и яркочервени светкавици непрекъснато браздяха небето, а тропическият пороен дъжд едва не отнесе палатката…

Три денонощия още лодката плава нагоре по течението на Куара. Експедицията мина покрай няколко големи негърски селища. Лодката се промъкваше край тях нощем и по средата на реката. Рядко срещаха туземни ладии. През далекогледа можеше да се види, че са натоварени с глинени съдове, пълни очевидно с кокосово масло. В пресъхнали речни корита и в блатата близо до главното русло ловците вдигаха много патици и бекасини. В горите гукаха гълъби. Веднъж, при един вечерен престой, след като навлязоха в гората и прехвърлиха няколко хълма, пътниците пресякоха слонова пътека и чуха в далечината тръбния рев на вожда на слоново стадо.

Антонио се беше поправил и участвуваше в малки ловни излети. При един от тях той се натъкна на висока купа на термити и я показа на другите ловци. Термитникът — жилището на африканските крилати мравки — се оказа по-висок от два човешки боя и по формата си приличаше на канара или шуплеста скала, изсечена сякаш из вкаменен сюнгер.

Вечерта на четвъртото денонощие от плаването пътниците забелязаха недалеч от брега ивици червеникава обработена земя и малко селище. Двадесетина кръгли конусообразни колиби обкръжаваха малък площад с дълга постройка в средата. Селището беше оградено с бодлив плет. Две момчета пазеха една кошара, в която пасяха кози. Край блатистата рекичка, вливаща се в Куара, лежаха в калта биволи. На поляната край брега се разтъпкваха три-четири спънати коня, прилични на берберските. И това беше почти всичко. Смъртоносната болест, разнасяна от отровната муха цеце, унищожаваше тукашния домашен добитък. Оцеляваха само най-устойчивите, чиито поколения си бяха изработили имунитет срещу ужилването на мухата.

Лодката се приближи до брега късно вечерта и остана незабелязана. Цялото население на селището беше вече завършило дневната си работа и тихо почиваше в колибите.

Грели се оживи, дори се развесели. „Дивечът“, за който роботърговецът мислеше толкова много, беше пред него. Наистина откритото разбойничество беше опасно, но близостта на корабите, готови да приемат „товара“, мирният изглед на селището и предимството на внезапното нападение подбуждаха пирата да се осмели на този лов, обещаващ му голяма печалба.

Той разполагаше с малко хора. Антонио беше още млад и слаб след раняването. Патерсън не беше боец, и на това отгоре съвсем се бе „разкиснал“; оставаха само петима, единият от които — негър.

Въпреки това, без още да си е съставил какъвто и да било план, Грели старателно скри лодката в храстите, замаскира мястото на лагеруването под една разклонена рафиева палма в гората и не разреши да се кладе огън. Грели и спътниците му оставиха Антонио и Патерсън да пазят лодката, а те с оръжие в ръка се промъкнаха към края на гората. Тихо, за да не вдигнат кучетата, ловците на хора се изкачиха на едно високо дърво, откъдето селището се виждаше много добре.

Изглежда, че тука живееха хора от твърде бедно горско племе. Бяха навярно не повече от двеста души; значи, възрастни мъже — около петдесет-шестдесет. Дневният живот вече бе замрял, семействата заспиваха. Само пред една колиба две жени чукаха нещо в една голяма дървена чутура. На гърба на едната беше привързано детенце. Най-сетне и те се скриха. Всичко затихна и само две тъмни сенки — двамата пазачи, въоръжени с тояги — крачеха безшумно около плета на селището…

Докато Грели обмисляше, начина на нападение, Джоузеф Лорн оглеждаше местността. Изведнъж той забеляза, че в близките храсти някой се промъква към тях. Като се вгледа, позна Антонио. След минута юношата беше при дървото и тихо прошепна:

— Салове!

Грели заповяда на останалите да не напущат засадата, скочи безшумно от дървото и заедно с момчето се отправи към реката. От брега през припадащия здрач той ясно видя с далекогледа салове, съпровождани от лодки. От такова разстояние цялата флотилия изглеждаше неподвижна.

— Антонио — проговори Грели, без да откъсва очи от тръбата, — вземи лодката, трябва да пресрещнеш саловете колкото се може по-нагоре по течението. Патерсън ще ти помогне, да гребеш. Предай на О’Хири саловете да се спуснат още на десетина мили по-надолу и там да спрат до брега. Съпровождат ги десетина лодки. Нека О’Хири да слезе тук с въоръжени хора. Кажи му, че на брега има работа… Доведи лодките до този бряг, покажи им къде могат незабелязано да спрат и докарай момчетата право при нашата засада. Сигналът е крясък на чапла. Нека Патерсън да остане да пази лодките. Щом доведеш при мен О’Хири с хората, ти се върни при Патерсън.

Антонио се спусна тичешком към храсталака. Двамата с Патерсън изтласкаха лодката от брега и я вкараха в талвега на реката. Грели се върна при засадата. В гората вече цареше мрак. Откъм северозапад се надигаха буреносни облаци. Повея хлад. Първите светкавици прорязаха хоризонта. Гръмотевиците приближаваха и ставаха все по-оглушителни. Така измина един час.

В далечината провлачено закряска чапла. Грели скочи от дървото, сложи ръце на устата си и майсторски издаде също такъв крясък.

Първите редки дъждовни капки затропаха по коравите палмови листа и скоро тропически порой с прави като водопад струи се изля върху ловците. В непрогледната тъма на гората, непрекъснато озарявана от светкавиците, Грели се сблъска под дървото с един широкоплещест американец. Човекът му протегна своята корава, здрава като дъска длан.

— Добре дошъл, О’Хири! — Поздрави Грели началника на своята експедиционна част. — Всичко ли е благополучно? Колко въоръжени момчета има с вас?

— Двадесет. Останалите се спуснаха надолу със саловете. Какво готвите вие тук, мистър Райланд? Проклето време!

С няколко думи Грели изясни на американеца задачата. О’Хири се изкачи на дървото заедно със своя шеф и при честите прорези на светкавиците разгледа селището. Хората, които бе довел, се бяха струпали под дървото. Като ги погледна, Грели различи разбойнически лица, обрасли с бради до очите; в мрака студено проблясваха цеви на пушки, кинжали и сребърните инкрустации на пищовни дръжки. О’Хири побутна шефа си по рамото.

— Постройката в средата на селището е храм на прадедите и жилище на жреца или на старейшината на рода — каза той. — Ето там на стълба виси ероро — ритуална камбана под дървен идол. Идолът е бог Олокун, покровител на моретата и реките. С камбаната жрецът събира жителите. Мисля, че посредством него ние именно трябва да действуваме. Аз имам негър преводач от племето йоруба, който разбира английски. Един хитър нехранимайко, също жрец, но е бил изгонен от своето племе заради някакво мошеничество. Този субект сега е готов да отмъщава на чернокожите си братя до края на живота си. Ето, не желаете ли да хвърлите поглед на тази черна свиня с гердан?

Грели видя един тлъст прегърбен старец с къси подпухнали ръце и забита между раменете глава. Сребърен обръч стягаше челото му. Събраните в сноп къдрави коси бяха намазани с мас и напъхани под обръча. Негърът беше облечен с туника, достигаща до коленете му и прихваната на рамото с медна тока. На раменете му се люлееше петниста кожа на пантера, вратът му беше украсен с гердан от зъбите на същия звяр. За разлика от босите жители на тази местност той беше обут със сандали. Злобният и лукав израз на лицето му го правеше приличен на хиена.

— Нарича се Урикон. Отдавна ми служи като вярно куче за черния дивеч. Сега ще поговоря с него. Ей, любезни Урикон, качи се при нас и се поклони на господаря.

Бившият жрец се изкачи на дървото с маймунска ловкост и угоднически целуна ръката на Грели с дебелите си червени устни.

През това време дъждът бе престанал, но цялото небе си оставаше покрито с тежки облаци. Стана по-студено. Скоро щеше да се развидели. Трябваше да се действува по-бързо. След като си пошепнаха нещо с Урикон, О’Хири посвети Грели в своя план и отиде да нарежда хората около плета. Те бяха задължени да убиват всеки туземец, който се опита да търси спасение чрез бягство. О’Хири и Грели считаха, че след засадата от селището и населението му не трябва да останат никакви следи.

Скоро стрелците бяха поставени по продължение на целия плет.

О’Хири, Урикон, Грели и неговите четирима ловци се отправиха право към жилището на жреца в средата на селището.

— Мистър Райланд, Урикон пита не сте ли забелязали някакви пресни ловни трофеи у жителите на селището — осведоми се О’Хири.

— Няколко слонови зъба… Поставени са на две или три колиби…

— Добре! Вие ще видите едно извънредно забавно представление. Това е най-добрият номер на нашия Урикон.

В тъмнината под бесния лай на кучетата ловците дойдоха до центъра на селището. Внезапно пред тях израснаха войнствените фигури на двамата пазачи, които Грели беше забелязал още от дървото. С тоягите си те преградиха пътя на ловците, но Урикон излезе напред и властно заповяда на пазачите да паднат по очи пред боговете на бурята, пратеници на разгневените небеса.

— Идете при камбаната и съберете жителите на площада; така заповядвам аз, жрецът на боговете.

Обърканите пазачи се подчиниха и съпровождани от сенегалеца Али, се отправиха към стълба с камбаната.

О’Хири се приближи до жилището на жреца, вдигна плетената рогозка, която прикриваше входа, и след като пусна вътре Урикон и Грели, влезе в колибата последен, държащ зад гърба си пищов.

Един светилник, напълнен с мас, осветяваше колибата. На постелка от зверски кожи спеше стар негър, завит с вехто вълнено одеяло. В ъгъла на подставка стърчеше дървена глава, служеща за подпора на слонов зъб, покрит с изкусна резба. Това беше „олтарът на прадедите“. Урикон докосна стареца за рамото и зави с тънък, пронизителен глас, като съпровождаше своето виене с грозни гърчове, сякаш беше побеснял.

Старецът скочи, диво озъртайки се към пришълците.

— Ставай, о жрецо, и чуй нас, пратениците на бога на реките и моретата Олокун! — виеше Урикон на междуплеменния език бини. — Чуй нас, вестителите на голяма напаст. Събери племето си, о жрецо, защото сме дошли да му възвестим скръб!

Същевременно отвън при стълба, побит до хижата, проехтяха отмерени, печални звуци на камбана — на ероро.

Селището оживя. Изпод рогозките на много жилища вече поглеждаха мъжки глави. Детски плач се разнасяше из цялото селище.

Урикон изведе жреца навън.

— Викай високо, о жрецо, събирай народа си, всички, до последното дете!

При стълба Урикон повтори своите кълчения. Като го гледаше, Грели си помисли, че в него наистина се е вселил зъл дух.

— Голяма напаст, о жители! — изстъпление виеше Урикон. — Чуйте вашия жрец, който няма да ви опази от нещастието. Хора от вашето племе са убили свещения слон, сина на царя на боговете Олокун. В колибите на убийците са неговите свещени зъби! Пратениците на Олокун, бога на бурята, сами са дошли при вас за изкупителна жертва!

Изплашеният жрец на племето в тон с гласа на Урикон повтори същата новина. Сега край стълба под светлината на запален огън се кълчеха и подскачаха вече двама жреци.

През време на този сеанс Урикон успя да предупреди полугласно своя колега:

— Знай, жрецо, че ако макар и един човек се изплъзне от пратениците на боговете, големи нещастия ще се струпат върху главата ти!

Чернокожите се приближаваха към запаления огън с наведени глави. Изплашените жени с деца на ръцете и на гърбовете заставаха по-встрани. Зад тях се криеха голи дечица с изблещени от любопитство и страх очи.

— Хора! Доведете тука вашите ловци на слонове! — заповяда Урикон: и обръщайки се към О’Хири и Грели, доба ви шепнешком: — отведете мъжете ловци в кошарата за добитъка и ги вържете. Те са най-силните хора на племето.

Един след друг излизаха напред добре сложени, стройни мъже. Моряците на О’Хири отведоха пленниците в кошарата. Тука им свързваха ръцете и ги туряха с лице към земята. Скоро на мократа от дъжда земя лежаха здраво вързани с щавени ремъци от биволска кожа тридесет души. Същата участ постигна двамата пазачи, на които сенегалецът взе тоягите.

Веригата на стрелците извън плета се разреди, тъй като не стана нужда да се даде нито един изстрел; никой от жителите на селището не се и опита да се спасява с бягство от небесните пратеници.

Внезапно страхотен гръмотевичен трясък проехтя почти едновременно с оранжево блясване на светкавица и сякаш разтърси земята и водата. Високото сухо дърво на края на селището се разцепи отгоре до долу като ударено с брадва. Рухвайки на две половини, то загоря с ярък бял пламък.

— На колене! — изкрещя Урикон. — Някой от вас е на мислил да се скрие от божието наказание! Хванете го, хванете го, иначе никой няма да остане жив!

Но никой и не мислеше да бяга. Обхванати от ужас, хората от племето паднаха на колене, сложиха длани на земята и забиха лица в тревата между ръцете си.

Грели, О’Хири и моряците още тук, на площада, завързаха ръцете на останалите мъже и заповядаха на жените да носят или водят децата след вързаните глави на семействата. Цялото племе като един човек се оказа зад здравия плет на кошарата. Въоръжените ловци обкръжиха кошарата, в която отчаяният плач на децата се усилваше. Започнаха да се вайкат и жените. Изплашеният добитък се струпа в най-отдалечения край на кошарата.

Грели и моряците обходиха всички колиби. Само в една от тях те намериха няколко смъртно уплашени жени и незабавно ги присъединиха към останалите пленници.

Изгряваше зората, червена и зловеща.

О’Хири отдели около тридесет млади мъже и ги накара под охраната на моряците да секат дървета край брега на блатистата рекичка зад селището. Жените и децата кастреха клоните.

Четири чифта биволи, подкарвани от няколко пленници, влачеха трупите към брега и ги спускаха във водата на горската рекичка.

Друга група пленници под ръководството на Лорн свързваше сал. Към пладне той беше готов. Направеният от трупи и свързан с гъвкави растения сал спокойно можеше да побере всички пленници и дори част от добитъка, запаса от храни и всички слонови зъби.

От лодките донесоха дълги, тридесетметрови корабни въжета с нашийници, прикрепени към тях през половин метър.

Тези въжета с халки моряците оставиха на земята и започнаха на двойки да довеждат към тях мъжете от племето. Под брадите им защракваха металическите заключалки на нашийниците. Хората бяха „впрегнати“. По същия начин моряците на О’Хири „впрегнаха“ всички останали двойки. Тази работа се извършваше с поразителна бързина и ловкост.

Скоро на въжето не останаха свободни халки и четирима моряци, въоръжени с пищови и кожени бичове, подкараха първата партида от „стоката“ към брега на Куара. Чак сега мъжете от племето разбраха, че са измамени. Вдигна се вой и олелия. Ала камшиците и пищовните изстрели бързо възстановиха реда.

Следващият общ ярем, предвиден също за шестдесет пленника, обхвана вратовете на по-големите момчета, на жените и девойките.

В последното въже впрегнаха четиридесет жени и стари мъже, които се сториха на Грели още годни за работа. Краят на въжето със свободните халки със звънтене се повлече по земята.

В кошарата останаха само жрецът на племето, осем баби и дядовци с беззъби уста и дълбоко хлътнали очи.

Донесоха мотики. Грели сам изведе старците от кошарата и като ги придружи до края на засятата наскоро маисова нива, заповяда им да копаят дълга плитка яма. Старият жрец скръсти ръце на гърдите и не взе мотика. Останалите бавно започнаха да копаят.

Последната партида пленници още не се бе скрила от погледа, когато в нивата беше изкопана яма дълбока около два лакътя. Грели вече бе извадил от пояса си пищова, но дочу високо повикване и се обърна. Възбуден и развълнуван, Патерсън тичаше към него.

— Поразително, сър Фредрик! — възкликна той, като се приближи до съдружника си. — Сто и шестдесет души! Петдесет и шест мъже, осемдесет жени, двадесет и четири юноши и на това отгоре около двадесет парчета бебета и малки деца! И всичко това без нито един изстрел, хуманно, бързо и безболезнено! С леопарда се справихме по-мъчно, нали?

Грели не отговори, а вдигна пищова. Изгърмя първият изстрел и старият жрец с куршум между очите падна до готовия гроб. Една негърка със сбръчкана гръд, изплашена от изстрела, хвърли мотиката и плесна ръце. Загърмяха изстрелите на моряците. С подкованите си моряшки ботуши те изритваха телата на жертвите в ямата.

Изплашеният Патерсън заотстъпва смутено.

След пет минути нивата придоби обикновения си изглед и обезлюдя. Само прясно засипаният гроб и стълбовете огнени езици, издигащи се над колибите на селището, напомняха на пришълците.

О’Хири заповяда да докарат на брега част от добитъка. Останалите кози и биволици с блеене и рев се лутаха из кошарата сред горящите плетища и колиби.

Когато слънцето склони на залез, от селото бяха останали само купчини тлеещи главни, покрити със сива пепел. Лютив мирис на пушек, на тлееща козина и изгоряло месо дълго се носеше из въздуха.

В настъпилата тъмнина из храсталака изпълзя на пожарището ранен пес с пречупен гръбнак. Влачейки с мъка задните си крака, изнемощялата кучка подуши въздуха, дъхащ на изгоряло, и като вдигна глава към луната, зави пронизително, високо и горестно.

6

Моряците пуснаха сала надолу по горската рекичка към брега на Куара, където беше спряла експедицията. Тук вече ги очакваха навързаните роби. Грели, О’Хири и Лорн внимателно разгледаха „стоката“, преди да я натоварят, сортираха я отново и дори пресметнаха бъдещата печалба. Накрай робите бяха натоварени на сала заедно с добитъка. „Ловците“ се настаниха в лодките и флотилията потегли на път.

Една лодка плаваше покрай самия бряг. С нея О’Хири оглеждаше крайбрежните храсталаци — търсеше саловете на отминалата напред партида. До него седеше бледен Антонио, потресен от всичко, което бе видял. Събитията от този ден завинаги се врязаха в паметта му като черно и страшно петно…

На другия ден пред разсъмване новият сал се присъедини към трите останали и цялата експедиция, без да се бави, заплава надолу по реката.

Саловете бяха оградени по края с плет от вейки и вършини. От брега не можеше да се види товарът и изглеждаше, като че ли на саловете возят само добитък, привързан за малки колчета.

Наложи се да направят още два кратки престоя, за да напоят добитъка и нахранят робите; на всеки роб даваха по шепа ориз в денонощие, а понякога добавяха и парче варено месо.

Измежду робите, закупени от Езомо-Ишан имаше няколко войнствени судански туареги, сухи, жилести и необикновено жестоки. О’Хири ги направи надзиратели. За техен началник беше поставен Урикон. Свирепите въоръжени с дълги кожени бичове туареги надзиратели всяваха у овързаните пленници още по-голям ужас, отколкото самите роботърговци.

На осми ноември под проливен дъжд, придружен с гръмотевици и светкавици, трюмовете на „Глория“ и „Доротея“ се освободиха от товара, докаран за Езомо-Ишан: дървени продълговати сандъци със стари кремъклии мускети, бъчвички с барут и ром на няколко леки сандъци с евтини дреболии се прехвърлиха на опразнените салове. След това същите трюмове приеха живата стока от четирите сала. Патерсън отскочи назад, когато надзърна през люка в тези пълни трюмове…

А на другия ден двете шхуни с още мокри от проливния дъжд платна, които пляскала силно при поривите на вятъра, минаха устието на Куара излязоха в морето и взеха курс към остров Фернандо По. Във водите на острова се качиха на лодки Грели, мистър Патерсън и Антонио. Те се завърнаха на „Орион“. Още преди да смени своя експедиционен костюм с мундира, който обикновено носеше на брига, собственикът на кораба извика при себе си пастор Редлинг.

— Драги ми пасторе — обърна се той към свещеника с най-сърдечен и прочувствен тон, — скърбя за мрака на езическите заблуди, в който са затънали нещастните души на тукашните туземци. Насам рядко идват кораби, тука работят мисионери, с които сте се запознали през време на нашето отсъствие. Оплаквахте се, че на този остров още няма християнски храм. Искам след нашето посещение тук да бъде издигнат такъв храм. Моля ви още сега да уговорите подробностите с местните дейци, защото след два часа ние вдигаме котва. Навярно измежду тези мисионери ще намерите някой силно вярващ християнин проповедник, който би могъл да стане свещеник в бъдещия скромен храм. В противен случай ще трябва да се доведе пастор от Европа. Не отказвайте да приемете от мен тези хиляда фунта за построяването на църква, която да привлече езичниците към истинската вяра. Благоволете да се разпореждате с тези пари изцяло по ваше усмотрение, тъй като аз знам, че ги предавам в най-достойни ръце!

Пастор Редлинг прие с поклон подписания чек и мълчаливо осени ктитора с широко кръстно знамение…

След няколко часа заливът Санта Изабела отново опустя: двата кораба вече пореха вълните, отнасяйки живия товар към пазарите за роби на Америка, а третият кораб — бригът „Орион“, летеше с издути платна към далечния остров в Индийския океан.