Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (26)

2

В единадесет часа вечерта, когато юридическата кантора на Гарденрод се огради от външния свят със заключалките, капаците на прозорците и непроницаемия мрак, в задната стая на къщата си почиваха пред шахматната дъска Рангор Маджарами и неговият стар слуга. В момента, когато младият юрист обяви шах, някой почука по спуснатите капаци. Играчите се спогледаха. Слугата наметна дълга шуба, обшита с кожени ивици вместо ширити, и тръгна към задната вратичка.

— Кой е там? — запита слугата.

Раздразнен глас отвърна:

— Калфата на шивача Мейсън. Господарят моли да заплатите дълга си днес, защото утре сутрин трябва да плати данъка.

— Капитане, май че е гласът на Джордж Бингъл — прошепна мистър Маджарами на ухото на своя слуга.

Вратата се открехна и една тъмна фигура се заизкачва по стъпалата на стълбата, като пъшкаше и кашляше.

— Напразно безпокоите господата в този късен час — високо каза слугата в тъмното. — Младите господари си почиват. Мейсън би могъл да бъде по-вежлив…

Когато вратата на задния вход отново се оказа заключена с всички онези брави и резета, които бяха гордостта на фрау Таубе, влезлият запита шепнешком слугата:

— Има ли на борда чужди хора, капитане?

Слугата приближи свещта до лицето на гостенина, а след това силно разтърси ръката му.

— В къщи е само Реджиналд. Какво те носи насам, Джордж? Какво ново донесе от Италия?

— Важни новини, капитан Бернардито. Но на разположение имам само час и половина. В полунощ трябва да бъда на борда на „Крал Улаф“.

След петнадесет минути Бернардито Луис и Реджиналд Мърей знаеха вече всичко, което беше станало през последните седмици в Ливорно, Марсилия и Бълтън, а също така прочетоха и копието от инструкцията, изпратена от Венеция на катер Бенедикт. След това Джордж извади от жълтата чанта плика, запечатан с пръстена на патера.

— Дявол да ме вземе, ако моите ученици не надминаха учителя си! Днес вие извършихте нещо безподобно, драги ми Джордж. Да изиграете отците йезуити! Досега в живота ми не беше се случвало подобно нещо!… А сега да видим какво пише патер Бенедикт на своя началник, негово преподобие Фулвио Грачиолани. Я дай плика! Вече няма защо да се церемоним с тях!

С кинжала си Бернардито разряза обвивката на писмото и започна да чете италианския текст на посланието гласно:

„Свети отче! Указанията ви получих. Понастоящем духовната ми дъщеря се намира в лондонски пансион. Последната й изповед ме обогати с много важни подробности. Неотдавна отворената в Бълтън юридическа кантора «Абрахамс и Маджарами» е измама. Тя е бърлога на противниците на Джакомо, същите онези, които извършиха атентата. Мнимият Лео Ноел-Абрахамс признал на моята духовна дъщеря, че той бил спасилият се от необитаемия остров син на Джакомо, Чарлз. В неотдавнашните събития той се именуваше Алонсо де Лас Падос. Лицето, което се представя за негов съдружник, е също участник в мнимата «лондонска комисия», представящ се под името Теодор дьо Креси. Кой е той всъщност, още не ми се е удало да установя…“

Лицето на Бернардито стана страшно. Листът едва не падна от ръцете му и отбрани проклятия се посипаха като сачми из скъсана торба. На слушателите им се струваше, че таванът чернее пред очите им и стените вече ще се срутят. Накрай, като изреди всички небесни обитатели, угодници, праведници и светии, всичко живо на сушата, във водата и въздуха, съчетавайки от зверовете, рибите и влечугите най-чудовищни хибриди, капитанът набра въздух, за да наниже женската половина от човешкия род на острието на земната ос и после да захвърли този титански шиш в океан кипяща смола. От една мигновена пауза сполучливо се възползува Реджиналд Мърей.

— Но прочетете докрай, капитане — каза той много меко и същевременно се изчерви до корена на косите си.

— Тогава мълчете, палета! — свирепо изрева Бернардито, при все че в настъпилото мълчание вече не се чуваше никакъв звук. — По никакъв начин сега не бихме могли да се измъкнем оттук! Проклети да са тези женски езици! Как бих зашил устата на това момиче! То ни натопи така, както давят палета в ледена вода! Карамба! — капитанът си пое дъх и отново приближи хартията към единственото си око.

„… още не ми се е удало да установя. Джакомо пътува за Италия. Засега тези подробности не са му известни. Той има намерение, след като се завърне от Италия, да отиде на необитаемия остров. Експедицията ще наброява пет-шест кораба.

Поръчението ви за отстраняване на наследницата смятам за необходимо да съчетая с отстраняването на споменатите «калкутски юристи». Разбира се, само със свои сили аз не съм в състояние да изпълня тази толкова важна задача и затова изработих следния план на действие: ще окажа съдействие в бягството на наследницата с двамата синьори и ще насоча Джакомо по техните дири, като разпаля гнева му така, че той с един удар да ликвидира бегълците. При това няма да бъде трудно в случай на нужда да се предприемат и допълнителни мерки. Благословете за този подвиг вашия смирен слуга, недостойния роб божи Б. М.“

Часът вече показваше дванадесет. Всяка минута беше броена. Но капитанът натъпка лулата си, запали я и се обви в облаци като планински връх.

— Къде е Чарлз? — шепнешком запита Джордж Бингъл младия си другар.

— При Мортън. Взима копие от неговия ръкопис.

Бернардито ги стрелна изпод вежди. Събеседниците наведоха очи и замълчаха. Около пет минути изминаха в пълна тишина. Бернардито размаха лулата.

— Има разрешение! — каза той. — Пак ще се впуснем в голям риск, но ще сложим всички на местата им. Джордж, вие ще трябва да изпратите в Марсилия, при Антонио и Томи, вашия „слуга“ Дик Милс. Нека тримата заминат за Венеция, да се срещнат тайно с доктор Буоти и да му разкрият всичко до конец. Поръчай им от мое име да бдят над стария граф Паоло.

— А на мен какво възлагате, капитан Бернардито?

— На вас, Джорджи, предстои да преплавате Атлантическия океан. В Кале ще намерите подходящ кораб. Заминете за Филаделфия и издирете там вдовицата на Мърей, мисис Емили. Тя трябва да се върне в Европа заедно с вас, ще й служите като придружвач. И нека дойде с дъщеря си. Допълнително аз ще й изпратя писмо оттук. Сега да се сбогуваме, Джордж. Привет на Дик Милс. Вие двамата ще трябва по-скоро да напуснете английската земя.

 

 

… В един часа след полунощ бригът „Крал Улаф“ вдигна платна. Десетина минути преди да отплава, той взе на борда си флорентинския търговец Микел Албанти и неговия слуга.

Лакеят в странноприемница „Бялата мечка“ намери на масата парите за наема на стаята, а под масата — няколко пътнически предмети, оставени от наемателите. Той се учуди, като намери сред изоставените вехтории една дългопола женска дреха, черен шал и старомодно широко женско палто, каквито обикновено носят почтени особи, изгубили интерес към новостите и към модата най-малко от преди четвърт век…

3

На края на юли 1790 година от пристанището на Филаделфия потегли американският четиримачтов търговски кораб „Каролина“. Той се насочи на изток, към бреговете на Великобритания.

Две каюти в кърмовата част на „Каролина“ бяха заети от английски джентълмен на средна възраст, който пътуваше заедно с очарователна млада лейди явно като неин опекун. Неговата спътница се открояваше измежду всички пасажери с лекотата и грацията на движенията си, но личеше, че тя още не е свикнала съвсем с модните тоалети, дантели и волани. Очарователната девойка се намираше под постоянното попечителство на старата негърка, леля Поли. Тя беше една грижлива, добродушна, твърде бъбрива особа, която винаги изпадаше в паника от всеки плясък зад борда или от разтърсването на корабния корпус.

Океанските вълни, дълги, с широки ями, прилични на планински долини, се търкаляха зад кораба, сякаш се мъчеха да го догонят. Изостанаха вече белите чайки, които придружаваха „Каролина“ още от американския материк… А над старите пристанища на Европа, отвъд океана, се рееха други ята чайки, причаквайки кораба далеч в открито море.

Срещу кораба изгряваше слънцето. Редуваха се ветрове и затишие. Над обтегнатите платна се запалваха и гаснеха съзвездия, плуваха сякаш в размисъл бавни облаци; мъглата се сменяше с прозрачна синева. От време на време на края на тази неподвижна, вечно променлива пустиня изникваше насрещен кораб. Посрещаха го и го изпращаха с поглед. Платната на чуждия кораб изчезваха и тогава отново околовръст оставаха само раздиплените гриви на вълните.

По пътя Джени Мърей позираше на Джордж за голям портрет до кръста. Той я рисуваше, облечена в лека дреха, на фона на платна и утринен морски пейзаж. Портретът беше почти завършен. Художникът вече не се нуждаеше от модела. Той изнесе триножника и го постави на палубата под прозорците на каютата си, за да поработи върху фона на картината.

— О, Джорджи, вие ме пренесохте в необикновено царство!

Из полупрозрачната златиста мъгла на фона се открояваха кули и дворци на някакъв приказен град. Пронизани от слънчева светлина, се извишаваха фантастични корони на дървета, синееха заливи с петна на корабни платна, долавяха се пъстри поляни по планински склонове, рееха се ята бели птици. И на този златистосин фон нежно се открояваше образът на младата девойка, жив и в същото време дълбоко символичен. Видимо се долавяше движението на кораба, който я отнасяше към бреговете на приказна страна. Дрехата на девойката трептеше на морския вятър; погледът й летеше напред към приближаващите светли брегове.

— Кажете, Джорджи, нима има някъде по света такъв щастлив край?

— Това е Градът на слънцето — много сериозно отвърна Джордж — ако още го няма, ще трябва непременно да се помогне на хората да го създадат. Древните люде са създали свой акропол върху една гола, безводна и безплодна скала. И това са направили роби под безпощадни бичове, жалки роби с окови на нозете. А Градът на слънцето трябва да бъде основан и издигнат от ръцете на свободни творци, от ръцете на хора, които доброволно ще се обединят в братска общност.

— Вярвате ли, че това е възможно, Джорджи?

— Аз живея само за да направя това възможно!

— Джорджи, миличък, страхувам се, че мечтата да видим хората щастливи е завинаги обречена да си остане само мечта. Баща ми също мечтаеше за Града в Синята долина. В него той вложи цялата си душа, отдаде му всичките си сили, но… много рядко изпитваше радост. Накрай ние дори напуснахме създадения от него град, защото той беше станал също такова царство на несправедливостта и жестокостта като всеки друг млад град в Америка. А къде, в каква част на света, в каква страна се надявате да осъществи те мечтата си?

— Мис Джени, не знам дали ще имам радостта изцяло да въплътя мечтата си; не знам ще видя ли аз Градът на слънцето окончателно завършен. Но той ще бъде основан! Ще мине може би много време, но този град на справедливостта и свободата ще израсне! И това ще стане не в легендарната Утопия, не в страната на мечтите…

— А къде, Джорджи?

— В далечния Индийски океан, на Слънчевия остров.

4

Десетте просторни долни зали на Мраморното палацо, които някога служеха на граф Д’Еляно за тържествени приеми и празненства, сега бяха превърнати от синьор Буоти в дворцов музей. Картини, статуи, гравюри, скъпоценни изделия на средновековни оръжейници, килими, порцелан, колекции от камеи и емайли — всички тези съкровища, извадени из зимниците и тайните кътчета на палацото, станаха достъпни за познавачите и любителите на изкуствата. Рядко пътешественик напускаше Венеция, без да разгледа анфиладата от зали в долния етаж на Мраморното палацо. Посетителите познавачи посрещаше самият пазител на колекциите доктор Буоти, а студентите, празноскитащите се туристи и местните зяпачи придружаваше из десетте зали старият Джовани Полеста.

 

 

… Двамата посетители, които назоваха английските си фамилни имена, се сториха на служителя достойни за особено внимание. Старецът съжаляваше, че синьор Буоти бе напуснал от вечерта двореца, като задължи своя слуга и помощник да не съобщава никому за неговото отсъствие. Джовани вече започна пред важните посетители обичайното си предисловие, че дворецът собствено е частно жилище, когато тишината внезапно бе нарушена: по стъпалата на парадната стълба изтича слуга в кадифена камизола. Пътем той каза нещо на Джовани, а след това горе на стълбата се появи висок беловлас старец.

Полеста метна към посетителите мълниеносен предупредителен поглед и с възгласа: „Ечеленца!“ — се спусна да посрещне беловласия господин, за да успее да поправи от метналия се край на килима, където старецът трябваше да стъпи, слизайки от стълбата. След стария синьор по стълбата заслиза висок монах с черно копринено расо. Величественият старец погледна двамата туристи, застанали пред затворената врата на залата, отговори на мълчаливия поклон на гостите и приветливо каза на френски:

— Виждам, че сте чужденци и имате намерение да разгледате моя дом. Ако обичате изкуството, сред всевъзможните цапала ще намерите в тези стаи две-три сносни картини.

В това време слугата с кадифената камизола излезе на улицата и повика гондолиера, дремещ на носа на голяма черна гондола, която той машинално задържаше с канджа за бронзовата халка, вбита в гранитната стена на канала. Гондолиерът се прехвърли на кърмата и улови веслото, а слугата повдигна балдахина над ниската кабина на гондолата.

По-възрастният от гостите, които тъй неочаквано срещнаха във вестибюла собственика на палацото, учтиво се поклони и произнасяйки завалено буквата Р, заговори на чист италиански език:

— Още в Англия слушах за възхитителните сбирки от предмети на изкуствата в Мраморния дворец на графовете Д’Еляно и съм щастлив да видя лично ваше сиятелство. Позволете ми да ви се представя: английски моряк, Фредрик Райланд.

— Сър Фредрик Райланд? Лорд Ченсфилд? Адмиралът на флота? — запита изуменият синьор. — Милорд, вашето блестящо знание на моя роден език прави разговора ми с вас още по-радостен. Непременно бих отложил сега моето заминаване, ако не беше поканата да се явя бързо при дожа. Моля ви да окажете чест на моя дом с повторно посещение. Извинете откровения ми въпрос: къде сте благоволили да се установите в нашия град, лорд Ченсфилд?

— Във венецианската лагуна, ваше сиятелство.

— Вие сте пристигнали с кораб? Дълго ли ще остане той в нашите води?

— Това е моята собствена бедна ладия, графе.

— Да не е британската яхта „Южен кръст“, която предизвика възторга на всички наши познавачи на мореплаването?

— Да, синьор, така се нарича моето корабче.

— О, боже! Карате ме мъчително да се червя за това посрещане във вестибюла, пред затворените врати! Моля ви, драги милорд, чувствувайте се в този дом като у дома си. Отец Фулвио, моля да останете с графа. Моля ви, отец Фулвио, задръжте сър Фредрик поне до моето завръщане. Уви, аз вече рискувам да закъснея!

С тези думи старият велможа сърдечно стисна сухите пръсти на лорд-адмирала и съпроводен от верния си слуга, седна в гондолата.

— Откак съм се родил, не съм виждал по-вежлив джентълмен! — промърмори червеномустакатият спътник на лорд Ченсфилд.

Негово преподобие Фулвио ди Грачиолани, меко задържайки ръката на госта, го поведе по анфиладата парадни зали. При завършване на разглеждането Фредрик Райланд се спря пред портрета на покойната графиня Беатриче. Британският гост втренчено погледна блестящите й рамене, черните, пълни с живот и ум очи, обърна се с безразличие и тръгна след патера с накуцващата си походка към изхода от парадните зали. Отец Фулвио завлече посетителя в една от стаите на втория етаж. Пред сложената маса вече шеташе млад пъргав слуга. Йезуитът покани госта си да седне на масата и незабелязано свали от показалеца си пръстена с ахатовото петаче. Със сигурно движение на дългите си бели пръсти той отвинти камъка и напипа под него мъничкото скривалище…

Слугата постави на масата вино и чаши. Двете еднакви чаши, изрязани от големи цели късове планински кристал, доведоха госта във възторг. Граф Ченсфилд вдигна едната от тях и я подържа срещу светлината. Изкусната украса беше струвала на венецианския майстор дълъг, упорит труд! Без да свежда от лицето на госта втренчения си поглед, патер Фулвио със светкавично движение наведе над втората чаша пръстена; от него изпадна прозрачно зрънце.

Струята стогодишно вино, уханна и гъста, изпълни двата съда докрай.

— Лафкадио — каза патерът на слугата, — махнете този поднос. Нека виното малко се избистри и утайката да падне на дъното. Ние още не сме били родени, милорд — добави той мечтателно, — когато трудолюбивият винар е събрал този благовонен сок и е скътал буренцето в дълбока изба. Реколта 1699 година! Моля ви, синьор, да изпиете чашата и да я вземете в дар за спомен от посещението ви в нашия дом.

Гостът се поклони:

— Трябва да съжалявам, свети отче, че задължения вече ми налагат да се върна… На драго сърце бих прекарал още един месец в Средиземно море, но, уви, във Франция якобинците заплашват трона с нови сътресения. Фландрия е обхваната от бунт и над моето отечество се, сгъстяват облаци. Време е за английския воин да се завърне при своя боен кон! Днес напущам Венеция.

— Но молбата на графа, синьоре? Той няма да ми прости бързото заминаване на ваша светлост! Без съмнение той ще пожелае сам да ви покаже своя дом и сбирките.

— Аз съм посредствен познавач на изкуствата. От цялата колекция запомних само портрета на графиня Д’Еляно.

— Известна ли ви е съдбата й, синьор? — запита йезуитът мазно.

— Слушах за нея. Била убита от артистката Франческа Мола. Но смъртта на графинята не е била единствената жертва…

— Кого още благоволявате да имате предвид, синьор?

— Гибелта на сина на артистката Мола, синьор Джакомо, презрения пират, който падна безславно в едно морско сражение, може да се каже, пред очите ми. Неговата история съм слушал… Навярно граф Д’Еляно никога не споменава за своя нещастен потомък, нали?

— Не, графът дълго време търси Джакомо Мола.

— Тъй ли? Известна ли му е плачевната участ на сина?

— Ние… крием от него истинската съдба на Джакомо Мола, за да опазим сърцето на графа от сътресения.

Монахът, взе от подноса своята чаша и гледайки госта в очите, побутна към него втората чаша. Гласът му беше равен, в него звучеше печал.

— Но граф Паоло още не е загубил надежда да издири потомците на загиналия синьор Джакомо; очаква ги огромно наследство…

В очите на лорд Ченсфилд заблестя сатанински зелен пламък.

— Обзалагам се, свети отче, че никъде по света не ще намерите тези потомци! Джакомо Мола отнесе в гроба си спомена за сирашкия приют, където граф Д’Еляно без колебание позволи да вкарат това дете. По-нататъшната съдба на Джакомо Мола, след тези три злополучни години, била бурна, но той си я създал сам, без бащина помощ. Злато, машини, роби — ето неговата вяра, любов и утешение! Наказанието настигна граф Д’Еляно — той ще умре бездетен. Аз разбирам тежестта на тази участ, тъй като сам бях лишен от единствения си син Чарлз Райланд… Сходството на нашите съдби, моята и на граф Д’Еляно, отдавна занимаваше мислите ми и аз се радвам, че се срещнах лице с лице с един също тъй злополучен самотен старец като мене…

— Не съдете, за да не бъдете съдени! — словата на графския духовник прозвучаха тържествено и тежко. Той отново постави своята чаша на подноса.

Зеленият блясък в очите на лорд-адмирала заприлича на блещукането на зениците на ранен леопард. Бавно, гледайки йезуита право в очите, той изрече, като отсичаше думите:

— Граф Д’Еляно навеки загуби правото да нарича Джакомо свой син. Синьор Паоло не ще остави потомство: това е присъдата на отмъщаващата съдба! Amen! Но, свети отче, мен отдавна ме привлича това чудесно вино! Струва ми се, че утайката вече е паднала на дъното. За ваше здраве и за дълъг живот на нашия очарователен домакин!

Граф Ченсфилд протегна ръка към чашата и вече се бе докоснал до нейните стени, когато изведнъж лицето на патер Фулвио ди Грачиолани прие загрижен израз.

— Скъпи мой гостенино, докато разговаряхме, в чашата ви падна прашинка… Лафкадио, напълнете друга чаша на синьора, а тази изплакнете хубавичко: милордът ще ни окаже чест да я вземе за спомен от днешната ни среща!

 

 

Доктор Томазо Буоти, потресен до зашеметяване и още неспособен докрай да осъзнае всичко чуто, безпомощно прехвърляше погледа си от единия събеседник върху другия и мълчеше. Той прекара една безсънна нощ заедно с тримата млади синьори. Срещата стана в един частен венециански дом, избран от синьорите като тяхна щабквартира.

Антонио Чени разтвори прозореца. Тютюневият дим се устреми навън от стаята към синевата на юлското утро.

— И така, нашият разказ завърши, синьор Буоти. Ние не можехме да ви посветим по-рано в тези подробности, тъй като досега ни липсваха доказателства. Сега пред вас лежат документи: ето писмото на Фернандо Диас до лейди Райланд, ето копие от бележката на патер Фулвио до неговия бълтънски агент отец Бенедикт Морсини и ето накрая оригиналът на отговора на отец Бенедикт до своя духовен глава… Както знаете, корабът на престъпния Джакомо Грели понастоящем се намира във водите на венецианската лагуна и по всяка вероятност злодеят ще посети дома на своя баща. Намеренията му спрямо стария граф засега точно не знаем, това скоро ще се изясни. Родният син на Джакомо, Чарлз Райланд, сега се намира в Бълтън и се готви за последна схватка с ченсфилдския изверг и с тамошния паяк кръстоносец в расо. Ръката на възмездието настигна Гринели близо до Марсилия. Този йезуит Луиджи уби в каютата на „Елмиона“ наетия от вас детектив Кремпфлоу. Парите, които бяхте дали на Кремпфлоу, потънаха в джобовете на очилатата змия патер Бенедикт, който без съмнение е отровил нещастната ми майка, Анджелика Чени, а сега се готви да умъртви Изабела Райланд. Ние очакваме вашето решение, синьор Буоти!

Томас Бингъл погледна часовника си:

— Приятели, вече е десет часът! Трети ден яхтата на Грели стои в лагуната. Посещението му във Венеция не може да бъде случайно. Един от нас трябва да вземе под наблюдение кораба, а след това да отлети в Англия при стареца, за да го извести за събитията. И тъй, докторе, успяхме ли да ви убедим? Съгласни ли сте да действувате по нашия план?

— Синьори, всичките ми сили са на вашите услуги!

— Доктор Томазо, в такъв случай ще трябва да оставите тук, в Мраморното палацо, синьор Антонио Чени като нов служител в музея, за да наблюдава йезуитите, а вие незабавно трябва да се отправите за Лондон. Генерал Хауерстън трябва да се отнесе към вас с доверие.

— Готов съм да замина дори днес, приятели мои!

5

Генерал Хауерстън, началникът на тайната военна канцелария, прие в лондонския си кабинет госта от Италия. Разговорът наближаваше към края си. Генералът седеше в креслото си с невъзмутимо лице, поднасяше от време на време пурата към устните си и загрижено следеше пепелта да не падне от края на дългата хаванска пура. Доктор Томазо Буоти не можеше да прочете по лицето на англичанина сериозно ли се отнася той към чутото.

Накрай пепелта на пурата падна върху книжата, лежащи пред генерала.

— Благодаря ви за тези необикновени сведения, докторе, ала представените от вас документи, както и изложените от вас факти изискват, съгласете се сами, грижлива проверка.

— Но онези смели хора, които са решили да разобличат злодея, се нуждаят от вашата подкрепа, генерале. Те се подлагат на смъртен риск в името на защитата на своите справедливи права. Цяла верига от тайни злодеяния се проточва към мрачния замък на този Цезар Борджия от наши дни: банкерът Самюел Ленди, адвокатът Ричард Томпсън, сър Хенри Блентхил, граф Елсуик, да не говорим вече за кървавата трагедия в Синята долина и за жертвите при Търпин Бридж. Моите приятели осъществяват един смел план за разобличаване на престъпния самозванец, но без подкрепата на властите, макар и тайна, за тях ще бъде невъзможно да възстановят потъпканата справедливост. За тази цел именно аз ви доставих всички необходими документални доказателства.

Генералът изтърси пепелта от книжата и отново ги подреди едно след друго.

— Е, да видим с какво разполагаме!… Писмото на пирата Фернандо Диас — оня същият, който се наричаше Роджърс, Ханслоу и Потър, — адресирано до лейди Райланд; това е оригинал… Копие от писмото на Мери Уент до баща й… Копие от писмото на Фулвио ди Грачиолани до патер Бенедикт… Оригиналът на отговора на патер Бенедикт… Бележка с подпис „Ч“, откопирана от Бингъл… адресирана до капитан Бърнс. Две копия от художествени миниатюри: Джакомо Мола с майка си — датирано 1743 година, и виконт Ченсфилд със сина си Чарлз — датирано 1772 година. Портрет на сър Фредрик Джонатан Райланд, рисуван в Калкута и датиран 1767 година… Портрет на американския сенатор мистър Алфред Мърей, изработен във Филаделфия през 1787 година, две години преди смъртта му… Портрет на Томас Мортън… Портрет на мис Емили Харди… Хм! Синьор Буоти, говоря ви откровено: всичко това не е лишено… как да кажа… от загадъчност, но далеч още не е достатъчно, за да докаже, че пиратът Грели си е присвоил титлата и имуществата на сър Райланд!

— О, господин генерал — възкликна доктор Буоти, — моите смели приятели доста се потрудиха, за да докажат неопровержимо своята правота! Всичко е подготвено по такъв начин, че вие да можете да хванете за ръката убиеца и тайните му съучастници на самото място на новото покушение. За да ви убедим да поддържате смелия план на капитан Луис, ние не се ограничихме само с гореизброените документи. Разполагаме с още един сериозен аргумент: повикахме от Калкута престарелия индуски юрист Мохандас Маджарами. Позволете да забележа, той никога не е виждал двата пор трета на сър Райланд, които лежат пред вас. Мистър Маджарами очаква в една странноприемница вашата покана. Бихте ли желали да изпратите да го доведат?

Генералът извика своя помощник майор Бред и му представи италианския богослов.

— Господин майор, моля да изпратите моя екипаж да вземе мистър Маджарами на адрес Темпъл, странноприемница „Златният сокол“.

В очакване на този свидетел генералът внимателно препрочете всички представени му документи. При това той все по-съсредоточено дъвчеше изгасналата пура и мръщеше чело Синьор Буоти прекара един твърде мъчителен час в съзерцание на стените и тавана на генералския служебен кабинет. Най-после майор Бред доложи, че калкутският юрист, мистър Маджарами, се намира в приемната.

— Поканете го — заповяда Хауерстън.

В кабинета влезе висок, слаб старец, чиято глава беше покрита е нещо като митра, и беше облечен с дълга дреха, напомняща расо на свещенослужител. Той скръсти ръце на гърдите си и се поклони ниско на британския офицер. Генералът си каза името и длъжността.

— Моля да ме извините за толкова късната покана, мистър Маджарами. Позволете ми да ви задам няколко делови въпроса. Вие сте собственик на юридическа кантора в Калкута и името ви е Мохандас Сами Маджарами, нали?

— Да, саиб. — Старецът се поклони още по-ниско.

— Откога съществува вашата кантора в Калкута?

— От 1736 година, саиб.

— Вие ли сте неин основател?

— Да, саиб, като обединихме нашите усилия с усилията на господин Саломон Ноел-Абрахамс, ние съвместно с него положихме началото на съществуващата понастоящем юридическа кантора.

— Каква роля играеше в нея мистър Мортън?

— Саиб, мистър Томас Мортън не беше надарен с големи способности и до края на службата си в нашата кантора той си остана прост солиситър.

— А бълтънският клон на фирмата истински ваш клон ли е?

— Саиб, убедиха ни да помогнем на едно право дело, без да ни посвещават в подробностите.

— Благодаря ви. Познавахте ли лично сър Райланд?

— Твърде добре, саиб! И мисля, че имам право да твърдя, че сър Фредрик Райланд някога беше благоразположен към мен. Аз го познавах почти от раждането му.

— Мистър Маджарами, като лице, стоящо на стража на законността, аз ви моля в името на справедливостта да ми давате правдиви показания, независимо от вашите лични възгледи и интереси.

Индуският гост изрази съгласие и беше подведен под клетва. Генералът продължи, въпросите си.

— Кажете, след като сър Фредрик встъпи в наследствените си права, не сте ли се срещали вече с него?

— Не, обстоятелствата попречиха за това. До настоящото ми пътешествие до Европа аз не съм напускал Индия, а лорд Ченсфилд никога не се е връщал под родния небосклон.

— Благоволете да погледнете този портрет. Познавате ли кой е изобразен на него?

— Това е мистър Томас Мортън, саиб.

— Ами този?

Генералът взе от масата портрета на мъж с орлов нос и къси бакенбарди.

— Саиб, аз вече имах чест да ви уверя, че много добре познавах сър Фредрик Джонатан Райланд през годините на неговата младост. Това е неговият лик.

Генералът се изкашля и предложи на стареца да погледне портрета на виконт Ченсфилд, рисуван през 1772 година.

— Ще ни кажете ли чий е тоя лик?

Старецът дълго държа портрета пред очите си, вглеждаше се втренчено в него и накрай поклати глава:

— Този господин нямам чест да познавам, саиб!

Доктор Буоти изкосо хвърли към генерала поглед, пълен със скрито тържество.

Късно през нощта в странноприемницата „Златният сокол“ дойде един офицер. Той запита дали си е в стаята италианският доктор по богословие синьор Томазо Буоти и помоли за разрешение да отиде при него.

Слугата придружи посетителя до горния етаж и показа вратата на стаята. Докторът още работеше на писмената маса.

— Господин майор Бред? От генерала ли? Толкова късно?

— Синьор Буоти — каза нощният посетител, като затваряше вратата, — генералът взе решение да окаже съдействие на вашите приятели. На мен и лейтенант Бруксън е възложено да се заемем с ченсфилдското дело. И двамата ни видяха в Ченсфилд през зимата. Ето защо ние, двамата офицери от тайната канцелария, ще трябва да действуваме под маската на обикновени слуги. Решено е да се придържаме към рискования план, предложен от вашите приятели, за да бъдат заловени Грели и престъпният йезуит с явни улики… Смятате ли, че реална опасност грози дъщерята и сина на Грели?

— О, мистър Бред, в тези млади хора аз виждам не деца на престъпния Грели, а внуци на моя покровител граф Д’Еляно. И двамата без съмнение ги грози крайна опасност, тъй като само те имат законно прави върху венецианското наследство, от което самият Грели се отказа от страх пред тайния орден. Йезуитите ще пуснат в ход всички средства, за да отстранят двамата млади хора — това е реалната „жива опасност“ от отдавна подготвения план на ордена.

— Е, синьор богослов, всичко това ще трябва да се провери. Ако предположенията ви са основателни, всяко забавя не е опасно. Аз ще тръгна за Ченсфилд по-рано, Бруксън, моят помощник — по-късно. Той ще послужи като лондонски „куриер на агента“… Не ви съветвам и вие да се забавяте с пристигането си на полесражението, щом взимате толкова присърце съдбата на делата на лъжелорда. И тъй, до скоро виждане в Ченсфилд, синьор.

6

Към края на лятото, когато ябълките в английските градинки порозовяха и станаха сладки, яхтата „Южен кръст“ се завърна в Лондон През август корабът хвърли котва в устие, то на Темза. Лорд Ченсфилд завари жена си и дъщеря си да се стягат за път: милейди беше пожелала да прекара края на август и септември в лоното на ченсфилдската природа. Неотложни работи задържаха лорд-адмирала за известно време в столицата и лейди Елен тръгна за Ченсфилд заедно с дъщеря си и няколко слуги.

В Шрусбъри, в странноприемницата „Северен елен“, каретите на лейди Райланд и нейната прислуга спряха, за да сменят за последен път конете.

В очакване на каретите лейди Елен, госпожа Тренбърн и мис Изабела влязоха в залата на странноприемницата. Утрото беше прохладно; дъждовни капки със сила се удряха в прозоречните стъкла и се разбиваха на прах. В камината гореше огън и някакъв стар господин, много почтен на вид, приличащ на пътуващ чужденец, собственоръчно разбъркваше горящите въглени. Като видя трите дами, чужденецът превзето се поклони и предложи на милейди своето място край огъня.

Господинът се оказа старият френски роялист, нормандският барон Бернар дьо Брини, заставен да напусне своята страна, където се бяха „разбунтували онези каналии“, както баронът се изрази по адрес на френските селяни. Старият барон пътуваше за Бълтън, за да се срещне с роялисти емигранти, намерили подслон в английския Север. Той доста свободно говореше и английски. Лейди Ченсфилд каза името си, но гостът се оказа малко осведомен в аристократическата генеалогия на островната империя и благородното име на милейди прозвуча за него, изглежда, като съвсем ново.

Когато пътното запознанство се завърза и затвърди, старият барон намекна, че от мисията му е заинтересуван френският двор, самата кралица Мария Антоанета и августейшият й брат, австрийският император Леополд II…

— Но и във вашата страна хората не трябва да останат безучастни към нашите страдания — развълнувано говореше старият френски аристократ, — защото и у вас започва да се шири опасният заговор, имащ за цел да унищожи вековните права на аристокрацията и на тяхно място да постави теорията за правата на човека. Вашето правителство, законът, собствеността, религията и всички други институции, скъпи на британците, се намират в опасност и могат да бъдат пометени, както това вече стана в моята Франция… Якобинският дух прониква и у вас!…

Като забеляза обаче, че събеседницата му се плаши и разстройва от разговора върху политиката, галантният барон побърза да промени темата и заговори за забележителностите на Бълтън.

— Извинете, господин барон, къде възнамерявате да се установите в Бълтън? — запита лейди Елен.

— Където се случи — отговори жизнерадостният стар французин. — Навярно в този стар град не липсват странноприемници.

Поглеждайки барона отстрани, Изабела забеляза, че лявото му око се отличава със странна мъртвешка неподвижност; представляваща рязък контраст с живия блясък на дясното око.

— Не бихте ли желали да се възползувате от нашия дом? — предложи графинята. — Наистина той е на дванадесет мили от Бълтън, но у нас би ви било по-удобно, отколкото в странноприемница. След няколко дни ще трябва да се върне в Ченсфилд и моят съпруг, за да подготви корабите си за нов военен поход в Индийския океан.

Предложеното гостоприемство явно зарадва и трогна френския дворянин. Той обсипа графинята с изявления на благодарност.

За слугата на барона, един възрастен дългокрак мъж на име Франсоа Буше, се намери запасен яздитен кон, а целият багаж се смести на задната капра на втория екипаж. Лейди Елен отпрати камериерката от своята карета и господин баронът зае нейното място. Благодарение на живия и увлекателен разговор с госта последната част от пътуването премина незабелязано. В Ченсфилд на тайния пратеник на Мария Антоанета бяха отредени две удобни стаи на втория етаж. В първата от тях, една малка приемна, се намести слугата Франсоа.

През време на вечерята в замъка господин барон дьо Брини беше по-малко оживен, оплакваше се от главоболие и леко покашляше. Слугата си той изпрати на пристанището, за да се осведоми за пристигналите кораби. Последният се върна със съобщението, че към бълтънски води наближава американският кораб „Каролина“ от Филаделфия. Скоро след вечерята целият ченсфилдски дом потъна в сън, тишина и мрак.

На сутринта, когато лейди Елен слезе за закуска, слугата на стария французин се приближи до нея със загрижено лице и я запита дали в Ченсфилд има лекар: по пътя господин баронът се беше простудил и сега не е в състояние да напусне леглото. Графинята се разтревожи, заповяда да впрегнат карета и да я изпратят в Бълтън за доктор Рандолф Грейсуел.

След пладне състоянието на болния се влоши и слугата Франсоа Буше съобщи на господарката на дома, че положението на стареца внушава сериозни опасения, тъй като налице са всички признаци за възпаление на дробовете и треска. Мосю дьо Брини, изглежда, си даваше сметка за своето състояние, защото предаде на графинята чрез Франсоа голямата си молба да уведоми за неговата болест местния католически свещеник. Много скоро леката двуколка докара в Ченсфилд свещеника от пристанищната капела патер Бенедикт Морсини Слугата на барона доведе монаха до леглото на болния. Старият роялист лежеше с притворени очи, дишаше пресекливо и тежко. Той видя непознатия монах в расо и с очи даде знак на слугата да се отдалечи.

— Наведете се към мен, свети отче — прошепна едва чуто той.

Свещеникът въпросително се взираше в болния, който извади ръката си изпод одеялото и на показалеца на болния монахът видя пръстен с печатче. Това украшение приличаше на пръстена със саламандъра, какъвто притежаваше и самият патер! Мигар е нов пратеник на отец Фулвио ди Грачиолани?…

— Ad majorem dei gloriam! — прошепна многозначително болният.

— Amen! — отвърна монахът, като се наведе още по-ниско към възглавето.

— Неотдавна посетих Венеция и разговарях с отец Фулвио. — Гласът на болния беше слаб. Той се задъхваше и правеше големи усилия, за да говори по-ясно. — Лорд Ченсфилд посетил Мраморното палацо и бил приет от граф Паоло д’Еляно. Насам идва доктор Буоти. Пристигнах по-рано, за да ви предупредя за тези събития. Светият отец благославя замислените от вас начинания и моли да не отлагате нито час…

— Извинете, ваше превъзходителство, отец Фулвио не ви ли предаде писмо за мен?

— Условията на нашата среща изключваха такава възможност. Вместо парола и писмо той ми предаде този пръстен… Забавянето заплашва нашето свето дело с гибел… Той ви моли да се погрижите не само за съдбата на вашата духовна дъщеря, но и да не забравяте… юридическата кантора на Ноел-Абрахамс и Маджарами. Доколкото разбрах, патер Фулвио смята за необходимо Лео Ноел-Абрахамс да сподели съдбата на наследницата…

— Ваше превъзходителство, вие се уморихте… Не ви ли затруднява дългият разговор?

— Брат Бенедикт, аз стоя вече пред прага… Моля ви, брате мой, да известите на отец Фулвио, че Бернар дьо Брини изпълни преди смъртта си своя дълг!…

Късно вечерта в Ченсфилд пристигна доктор Рандолф Грейсуел. Той беше много уморен и перспективата да прекара една безсънна нощ край одъра на умиращия чужденец никак не го радваше. Слугата на барона придружи лекаря в покоите.

При светлината на нощната лампичка се виждаше завеса, падаща над постелята на болния. Лекарят се приближи до леглото.

— Донесете тук повече свещи — нареди той отсечено и отмахна завесата настрана.

За голямо учудване на лекаря постелята се оказа празна; в същия миг върху рамото на доктор Грейсуел тежко се отпусна иззад завесата нечия ръка.

Напрягайки късогледите си очи, докторът се вглеждаше в лицето на високия беловлас старец. Мъжът стоеше в една малка стенна ниша зад завесата, редом с леглото. Беше по нощни дрехи и халат.

— Доктор Грейсуел — заговори този странен болен, — извиках ви тук под предлог, че съм болен. Поднасям ви хилядите си извинения, задето ви причиних това безпокойство, но работата не търпи отлагане. Става дума за една важна тайна.

— Кой сте вие? — докторът изпитваше нещо твърде подобно на уплаха.

Неговият събеседник взе нощната лампичка и приближи лицето си до очите на лекаря.

— Докторе! Пред себе си вие виждате капитан Бернардито Луис ел Гора.

От изненада доктор Грейсуел едва не седна на земята.

— Сеньор Грейсуел — продължи Бернардито, — вие трябва да разберете, че аз не бих ви открил истинското си име, ако замислях да нанеса някаква тайна вреда на законните собственици на този дом. Седнете в това кресло, запалете пура и изслушайте какво ме е довело тук под името на френски роя лист… А вие, майор Бред — обърна се „баронът“ към мнимия си слуга, — стойте пред вратата и следете да не би някой да рече да ни подслушва…

 

 

… След три часа доктор Грейсуел влезе в будоара на господарката на дома.

— Милейди Райланд — каза той с безстрастен лекарски тон, — нашият гост барон дьо Брини има възпаление на белите дробове в тежка форма. Обстоятелствата не ми позволяват да остана в Ченсфилд, но болният е толкова зле, че се нуждае от грижливо гледане. Ще изпратя от Бълтън болногледачка, но тя ще може да дойде едва утре сутринта. Не би ли могла мис Изабела да поеме върху себе си труда малко да поседи край постелята на страдащия? Това е един знатен дворянин, а вашата дъщеря умее да се грижи за болни.

Лейди Елен изпрати да повикат дъщеря й и докторът повтори пред нея своята молба. Мис Изабела послушно се отправи към покоите на болния французин. Мис Тренбърн обеща да смени възпитаницата си след два часа.

В ченсфилдския дом патер Бенедикт Морсини си имаше нещо като временна резиденция, която по традиция се пазеше за патера от времето, когато той предаваше уроци по латински език на малолетната наследница на имението. Някога в тази стая със стреловидни прозорчета, заемаща върха на лявата куличка на замъка, живееше и се трудеше над своите рисунки младият живописец Едуард Мойнс… При пребиваването си в Ченсфилд патерът винаги се установяваше в този уединен покой, закъдето водеше стръмна желязна стълбичка. Слугите на замъка бяха нарекли тази стая „килия“ и рядко влизаха в нея.

Тук, в своята „килия“, отец Бенедикт очакваше сега заминаването на доктор Грейсуел, за да тръгне с него в същата карета за Бълтън. Той изгаряше от нетърпение да чуе присъдата на лекаря над своя знатен френски едноверец. Когато слезе долу в трапезарията, той чу от лейди Елен, че положението на болния е твърде обезпокоително и че временно ролята на болногледачка е взела върху себе си мис Изабела. Патерът намери доктора във вестибюла; лекарят очакваше каретата.

— Многоуважаеми мистър Грейсуел, — обърна се йезуитът към лекаря с толкова мазен глас, сякаш се промъкваше през дупката на заключена врата, — ще ми позволите ли да споделя с вас мястото в каретата?

— Моля ви — отвърна лекарят с безразличен тон. — Надявам се, че вашето приготвяне няма да продължи дълго, нали? Скоро ще докарат каретата.

Монахът бързо се качи горе. Но той не се отправи за своята „килия“, а тръгна към покоите на болния французин. Промъквайки се през преддверието, където дремеше слугата Франсоа Буше, патерът открехна вратата към спалнята на барона. На масичката до леглото гореше лампа, чиято светлина падаше върху лицето на доброволната болногледачка мис Изабела Райланд.

Патер Бенедикт никога досега не беше виждал Изабела в състояние на такава дълбока душевна потиснатост. На побледнялото, отслабнало лице на наследницата на Ченсфилд се беше появило ново изражение на горест, тревога и прикрит гняв. Зачервените й клепки бяха натежали, очите — загубили блясъка и пламенността. Дори устните, доскоро още полудетски и пухкави като у веселите ангели върху платната на италианските майстори, бяха станали като че ли по-тънки и по-сухи. Тези стиснати устни правеха цялото лице на Изабела по-възрастно, по-зряло; в него не беше останало нищо от палавото детско безгрижие.

Бенедикт Морсини почувствува веднага, че причината за тази промяна няма нищо общо с близката кончина на стария французин. Изабела боязливо, погледна към леглото и със знак помоли монаха да се отдръпне в най-отдалечения ъгъл.

Патерът поклати глава, защото не смяташе за необходимо да се предпазва от ушите на мосю дьо Брини.

— Говорете спокойно, дъще моя. Душата на този човек е пред вратите на царството небесно. Земното за нея е вече недостъпно.

— Свети отче, аз съм в страшна тревога. Представиха ми неопровержими доказателства, че човекът, който се беше нарекъл Алонсо де Лас Падос, а днес — Лео Ноел-Абрахамс, е наистина моят роден брат Чарлз Райланд.

— Бела, аз се досещам: вие сте били в тяхната… мнима юридическа кантора, нали?

— Да, отче мой, вчера се видях с брат си… Боже мой, сега и на живота си не мога да се радвам! От ден на ден всичко става все по-страшно, все по-неясно… Вчера Чарлз ми показа своя медальон. Няма съмнение: този човек е моят роден брат. Ние застанахме с него пред огледалото… Господи! Той е много по-красив от мен, но и двамата имаме едни и същи черти!… Ще ми се да се скрия от хората… Повече не мога!

Изабела се обърна настрана и зарида. Болният се размърда в леглото и дълбоко, тежко въздъхна. Думите на девойката бяха объркани, но патер Бенедикт долови техния смисъл. Той ласкаво я докосна по рамото и мис Райланд обърна към него измъченото си лице.

— Кажете ми, възлюблена моя дъще во Христе, вашият брат знае ли, че вие… не сте скрили нищо при изповедта от служителя на бога?

— Да, свети отче, Чарлз го знае и той се засрами за прежното си недоверие към вас. Той разбра колко дълбока е била неговата заблуда, защото в противен случай отдавна щеше да бъде заловен… А намеренията му… Боже мой, аз не мога да повторя неговите страшни думи…

— Какво ви предлага вашият брат, Изабела?

— Чарлз ме моли да напусна лози дом. Ако се вярва на Чарлз, нашият баща е най-големият злодей, углавен престъпник, убиец, крадец, присвоил чуждо име. Моят брат е намислил да разобличи отдавнашната му измама. Той вече е изпратил писмо в Лондон.

— Писмо в Лондон ли? И в него е разкрил истинското си име? Кому е изпратил това писмо?

— Той го е изпратил на генерал Хауерстън, но в писмото се нарекъл юриста Лео Ноел-Абрахамс и обещал на генерала да му направи важни разкрития. Не можел да ги повери на хартията. Хауерстън навярно ще дойде в Ченсфилд. Чарлз е убеден, че нашият баща не ще пощади никого и нищо около себе си, когато правосъдието го призове да отговаря.

— Изабела, щом в Ченсфилд предстоят да се разиграят толкова страшни събития, готов съм да се съглася с вашия брат: вие трябва да напуснете този дом. Но как Чарлз възнамерява да устрои вашето заминаване?

— Ще ме придружава Нал Рангор Маджарами, сиреч кавалер дьо Креси, както се нарече той, когато за първи път пристигна в Бълтън.

— Кажете ми, Бела, откри ли ви вашият брат истинското име на този кавалер?

— Името му е… Реджиналд Мърей. Той е син на мистър Алфред Мърей, човекът, когото баща ми е лишил от всичко — истинското му име, имуществото, годеницата — когото захвърлил умиращ на един необитаем остров. Чарлз възнамерява да възстанови правата на Реджиналд върху всичко, което баща му е загубил.

— Дъще моя, но какви са по-нататъшните планове на вашия брат? Мигар той ще се откаже от своята част върху Ченсфилд? Може би разчита на… друго някакво богатство?

— Не, свети отче, Чарлз се е заклел да възстанови правата на Реджиналд върху титлата и имението единствено в името на справедливостта. Самият той желае да се завърне на далечния остров в Индийския океан и да създаде там ново селище. Той има един много учен, начетен приятел — Джордж. Двамата са намислили да създадат някакъв си Град на слънцето за онеправдани хора… Този град трябва да стане царство на светлината, справедливостта и братството. Всички богатства там ще бъдат разпределени между хората по равно…

— Това са опасни помисли, дъще моя. Господ не е създал чадата си равни и е осветил разделението на людете на бедни и богати.

— Страхувам се, че Чарлз не е твърд във вярата, свети отче!… Но, свети отче, болният диша все по-тежко.

— Навярно неговият час наближава… Бела, благославям вашето решение да напуснете Ченсфилд. Сигурно Реджиналд Мърей има намерение да бяга с вас на някакъв кораб, нали?

— Свети отче, не произнасяйте това име… Нека дори стените слушат само имената: Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами… Да, вие във всичко сте прозорлив. Брат ми и неговият приятел предлагат да бягаме с португалския кораб „Санта Роза“. Той трябва да отплава от Бълтън в неделя.

— В неделя ли? След два дни? А кога вие ще напуснете бащината стряха и къде възнамерявате да очаквате заминаването на кораба?

— Някъде в пристанището. Аз ще трябва да облека мъжки дрехи и утре, събота, да се срещна с Реджиналд.

— Бела, аз ще ви помогна. Планът на вашия брат е наивен. Той не знае, че цялото пристанище гъмжи от шпиони. Вас незабавно ще ви заловят и гневът на баща ви ще се стовари върху двамата млади люде, които, доколкото разбирам, вече са станали близки на сърцето ви. Аз ще ви скрия до заминаването на кораба в моята капела. Там никой няма да ви търси. Предварително ще подготвя за всичко моя слуга Грегъри. В неделя през нощта той незабелязано ще ви отведе с лодка на борда на португалския кораб… Но ето че чувам в двора каретата… Доктор Грейсуел заминава, обеща да ме откара до града!… Мис Райланд, всевишният да ви благослови за християнската помощ, която давате на болния!… Утре сутринта ще се върна тук.

Когато патерът слезе на двора, доктор Грейсуел вече сядаше в каретата. Но екипажът още не беше успял да тръгне и през отворените за него порти бавно влезе изпрашена наемна каляска. Двата екипажа се разминаха на парадната алея. През прозореца на каретата доктор Грейсуел и патер Бенедикт видяха непознат посетител, който слезе от каляската на каменните стъпала на входа. При светлината на двата фенера над главния вход заминаващите видяха един нисък пълен човек с обичайната дреха на италианските учени богослови.

Патер Бенедикт разбра: в Ченсфилд е пристигнал доктор Томазо Буоти! Повече не може да се протака! Съдбата на наследницата на Ченсфилд и на брат й е решена безвъзвратно: двамата трябва незабавно да… изчезнат!

Събота вечер мистър Грегъри Уебст, прислужникът в бълтънската католическа капела при пристанището, се разхождаше пред вратата на този мъничък храм. Вратата на капелата беше отворена, но този път енориашите трябваше да се задоволят само с коленичене пред статуята на Богородица, защото, както обясни Грегъри, заболяването на отец Бенедикт е попречило на патера да отслужи обичайната си вечерна литургия.

Грегъри вече се готвеше да затвори вратата и да загаси излишните свещи, за да ги пусне утре пак в търговски оборот. Служителят се приближи до вратата и затвори едното крило. В същия миг двама млади италианци боязливо надзърнаха в параклиса. Първият, който влезе, беше висок, със здраво телосложение и гледаше божия свят с големи очи с рядък тъмносин цвят, подобен на утринна морска шир. Вторият младеж се отличаваше с изящество, стройност, извънредно нежно тънко лице и къдрави коси, пристегнати с червена кърпичка; той беше с кадифена блуза, каквато често носят художниците.

Мистър Грегъри, изглежда, очакваше пристигането на тези млади хора, защото бързо залости отвътре вратата с мандалото и се засуети край чугунената плоча, която служеше като широко стъпало пред прага. Грегъри понадигна халката, вбита в метала, пъхна в нея железен лост и с голямо усилие помръдна плочата от мястото й. Забелязал неговите старания, едрият младеж взе от ръцете на прислужника лоста, натисна върху него с коляно и чугунената плоча се отмести наполовина встрани, откривайки входа за черно подземие. При отблясъка на свещите се показа горното стъпалце на желязна стълба, водеща в подземието.

— Всичките ви неща вече са там — прошепна Грегъри. — Вземете по една свещ и се спускайте. Там е влажно и студено, затова се загърнете в плащовете си по-добре. Долу ще на мерите вратата.

Младите хора, без да се замислят, се спуснаха по стълбата, като осветяваха подземието със свещите. Стъпалата свършваха срещу тясна метална врата с ключалка. Едрият синьор, който се спусна пръв, издърпа резето и въведе своя млад спътник в подземното скривалище под параклиса.

Широка пейка, предварително покрита със сукнено одеяло, беше поставена край дългата стена и под нея, върху каменния под, лежаха два малки, старателно овързани с ремъци денка.

Едрият младеж веднага разопакова единия от денковете, грижливо настани своя спътник на пейката, уви го от главата до нозете с плаща, приближи към пейката малката масичка, която беше поставена до разпятието, и като измъкна изпод плаща двете ръце на младия си другар, започна усърдно да ги разтрива и милва.

— Утре ще ви откарам на борда на „Санта Роза“ с лодката на отец Бенедикт — поясни служителят иззад вратата. При това той изтрака отвън с резето.

— Грегъри! — викна му спътникът на Изабела. — Защо заключвате вратата?

— Така нареди светия отец, та ако на полицията хрумне да надзърне тук, да намери вратата на вашето скривалище заключена. А пък аз ще успея да убедя чиновниците, че уж вратата не е отваряна от много години.