Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (17)

2

Една седмица след пристигането на синьор Буоти граф Д’Еляно вече бе проникнат от искрено чувство на симпатия към добродушния доктор. Обикна го и цялата прислуга на графа и всички вече го наричаха просто „сеньор Томазо“. А той самият, след като се убеди в искрената страст на графа към науката и изкуствата, почувствува към стария венециански велможа истинско душевно разположение. Разговорите насаме или в присъствието на патер Фулвио продължаваха и след полунощ.

При това редът в ръкописните, книжните и художествените колекции, с които графът толкова се гордееше, преписвайки го на заслугите на отец Фулвио, се оказа твърде съмнителен. Оскъдните каталози, обърканите класификации и дилетантското водене на библиотечните описи поразиха доктора. Небрежното съхраняване на ръкописите бе довело до повредата на цели страници от безценните древни пергаменти. Когато на мястото на един от древноеврейските ръкописи доктор Буоти намери само проядените от плъхове дъски на подвързията, той не можа да сдържи негодуванието си и съобщи на графа за печалното положение на нещата в неговия домашен музей.

По-голямата част от художествените сбирки, събирани от няколко поколения владетели на Мраморното палацо, приличаше на товар в корабен трюм, опакован не твърде старателно, но дълбоко скрит от човешкото око. В избите на двореца лежаха, покрити с рогозки и стърготини, платна на стари майстори, мраморни статуи, гравюри, изделия от порцелан и бронз, венецианско стъкло и ковано сребро от Изтока.

„Суетни предмети на изкуството — говореше патер Фулвио на графа, давайки нареждане да махнат от някоя зала или целомъдрено гол ангел от Донатело, или непорочна дева от фра Беато Анжелико, или кинжал с обковка от Челини, — отвличат душата от съзерцаване на вечните съкровища, които ни се откриват чрез вярата, молитвата и църковните тайнства.“

След подобни поучения графът покорно изпращаше с очи изнасяния сандък, който намираше приют някъде под стълбището или на тавана.

Патер Фулвио имаше сериозни причини за една тъй непреклонна борба със „суетните предмети“. Той се противопоставяше решително на плахите опити на собственика да изложи ценностите на всеобщо разглеждане, защото това безспорно би довело в двореца хиляди съграждани и би поощрило графа към безразсъдна благотворителност в полза на родния град, тоест в насока, съвсем нежелателна за ордена на Исуса. Още по-недружелюбно посрещаше той всички опити на доктор Буоти да се запознае, макар и бегло, с художествените богатства на двореца.

Веднъж, минавайки през глухата анфилада^[4] от десетте долни зали на палацото, доктор Буоти доста разсеяно слушаше бръщолевенето на стария дворцов служител Джовани Полеста, който беше предоставен от графа в услуга на „синьор Томазо“.

— Кажи ми, Джовани — прекъсна богословът разбъбрилия се слуга, — защо съкровищата на двореца не се излагат на бял свят тук, в тези светли, просторни зали? Виж само какви са празни и запуснати!

Джовани шепнешком изказа на „синьор Томазо“ своите предположения, доктор Буоти поклати глава и замълча, на излизане от последната зала той се спря пред портрета на една необикновено красива дама, изобразена от художника в цял ръст и с целия блясък на нейната младост и ослепителна красота, много стар траурен креп обнизваше изпъкналите позлатени рамки.

— Коя е тази дама? — запита докторът слугата.

— Мадона дел Касо, покойната графиня Беатриче д’Еляно.

— Загинала от ръката на безумна ревнивка?

— Да.

— Как се казваше тази нещастница?

— Синьора Франческа Мола. Аз я познавах, ваша милост. Тя едва не стана жена на граф Паоло. Шест години прекара тук и всички ние бяхме свикнали с нея. Ако старият граф не беше заплашил синьор Паоло, че ще го лиши от наследство, Франческа Мола щеше да стане господарка тук и граф Паоло щеше да има сега възрастен син, синьор Джакомо.

— Не се ли е запазил някъде портрет на тази жена?

— Имаше един портрет върху емайл, но едва ли е оцелял…

— Ами момчето?… Каква е неговата участ?

— Не зная, господине. Казваха, че бил избягал от детския приют…

— Чакай, чакай, Джовани! Как каза ти, че се е наричал този синьорино?

— Казваше се Джакомо… Джакомо Мола.

— Кажи ми, споменава ли бащата за това момче? Или и самото му име е станало омразно на графа?

— О, не, какво говорите, синьор Томазо! Напротив, знам, че графът търсеше сина си по цял свят. Патер Фулвио уж помагаше на графа при тези издирвания, но само че, виждате ли, той си има свои цели, божествени… — слугата замълча и хвърли поглед към двата изхода на залата.

— Струва ми се, че те разбирам, Джовани. Едва ли съм спечелил доброжелател в лицето на патер Фулвио, но и аз самият не мога, прости ме, господи, да преодолея… известно предубеждение спрямо отците йезуити!

Същата вечер доктор Томазо Буоти помоли смело графа да му позволи да разгледа художествените фондове на двореца. Четири дни поред петима здрави слуги, ръководени от Джовани Полеста, се ровеха в избите, складовете и таванските помещения из „суетни“ предмети на изкуството, като ги измъкваха от сандъци и пакети и изтърсваха от тях стърготини, смет и прах.

Доктор Буоти се отдаваше на тези своеобразни разкопки с увлечението на истински познавач. С такъв жар рисуваше на графа примамливите картини на превръщане Мраморното палацо в дворец на изкуствата, че в края на краищата графът победи привичния си трепет пред своя духовник и предложи на доктор Томазо да постъпи при него на служба, за да поеме върху себе си грижата за всички научни и художествени богатства на дома. При това графът се позоваваше на многото духовни грижи на отец Фулвио, които не му позволяваха да се посвети както трябва на такива светски грижи. Доктор Томазо размисли, стисна силно протегнатата ръка на синьор Паоло и се… съгласи!

Един месец след като доктор Буоти встъпи в длъжност на учен пазител на библиотеката и художествените сбирки, Мраморното палацо стана неузнаваемо.

3

Сбирката от миниатюри, емайли и камеи^[5] беше подредена от доктор Буоти най-накрая.

Една късна майска вечер на 1778 година докторът, много оживен и радостно улисан, работеше усърдно в главната зала на библиотеката. Граф Паоло седеше до него, загърнат зиморничаво в топлия шал. Негово преподобие Фулвио ди Грачиолани, със стиснати устни и насмешлив израз в очите, се намираше също там, наблюдавайки работата на доктора.

Извадени от сандъците, по масите лежаха стотици персийски, италиански и френски миниатюри, египетски скарабеи^[6] от разграбените пирамиди, древногръцки камеи, римски геми^[7], изделия върху камък от индуски и китайски резбари и дребни свещени предмети от кост, изработвани от сурови аскети през първите векове на християнството, груби, примитивни и трогателни.

Джовани Полеста измиваше всички тези предмети с топла вода, изсушаваше ги и ги нареждаше по масите, застлани с платно. Доктор Буоти сортираше колекциите, правеше опис и си разменяше с графа забележки…

Един овален портрет върху емайл, обкръжен от тънка златна рамка, легна до персийска миниатюра, посветена на епизод от поемата на Фирдоуси. Като забеляза портрета, графът млъкна на половин дума.

Докторът взе лупа и само с нейна помощ успя да прочете надписа, вплетен в рисунъка на винетката: „Синьора Франческа Мола със сина си Джакомо. Изпълни майстор Виченце Антонио Кардосо от Милано. Венеция, 2 април 1743 година.“

От портрета гледаше доктора красива жена с разкошни коси; тя притискаше до лицето си къдрокосо петгодишно момченце. Финото личице на детето вече издаваше бъдещия характер на човека — себелюбив, упорит и жесток.

Като забеляза, че докторът разглежда емайловия портрет дълго и втренчено, графът тихо запита:

— Известна ли ви е, синьор Буоти, ролята на тази жена в моя живот?

— Да, ечеленца, осведомен съм… Смея ли да запитам за съдбата на тази дама?

— Тя беше осъдена в Ливорно, по-късно се оказа в изгнание и много години след това се оженила в Марсилия за един чужденец. В 1762 година умряла почти едновременно с мъжа си. Само благодарение на упоритите търсения на патер ди Грачиолани тези подробности дойдоха до мен.

— Ами съдбата на детето?

— Остана неизвестна. Момчето, чието изображение държите в ръка, след осъждането на майката попаднало в манастирския приют „Света Магдалена“. Оттам то избягало и оттогава следите му се губят безнадеждно, при все че отец Фулвио положи много усилия, за да установи каква е съдбата му. Години наред издирването на това момче съставя главната цел на живота ми. Но твърде късно започнах аз! След смъртта на жена ми се утешавах егоистично с ласките на Джеронимо и Лаура, децата, които ми подари Беатриче, и не протегнах навреме ръка на моя нещастен първенец. За този грях справедливото небе не само ми отне двете дечица, но ме лиши и от надеждата да издиря детето, което така лекомислено забравих…

— Ечеленца — известно усилие произнесе докторът, поглеждайки изкосо удължения профил на йезуита, — боя се да вселя в сърцето ви може би напразна надежда, но позволете да ви разкрия онова, което ми е известно за съдбата на един юноша по име Джакомо, син на осъдена артистка и беглец от приюта „Света Магдалена“ в Ливорно. Аз срещнах хора, които отблизо познаваха това дете… Наистина това беше много, много отдавна.

Граф Паоло, патер Фулвио и служителят Джовани, развълнувани, обърнаха погледи към болонския доктор.

— За бога — простена старецът, като се хвана за сърцето, — сеньор Томазо, не ме измъчвайте с неизвестност, разкажете всичко, което сте чули за Джакомо!

— Ечеленца, аз мога да ви кажа много малко. Но може би това малко ще ви даде нишката, за да продължите Издирванията.

— Говорете, синьор, и смятайте ме за вечно задължен към вас!

— Бях студент в последния курс на факултета по теология в Болоня, когато един мой приятел, студент медик, ми предложи да направим пътешествие из Италия. Този мой приятел беше родом от Англия и възнамеряваше, след като завърши, да се върне в родината си. Казваше се Грейсуел, Рандолф Грейсуел. През пролетта на 1756 година ние се отправихме за Неапол с намерение да разгледаме градовете, намиращи се по пътя ни, а също така да посетим и Сицилия…

… Ту на мулета, ту пешком, нощувайки в крайпътни кръчми, ние пътувахме из страната, като търсехме художествени впечатления, хубаво вино и старинно гостоприемство. Може би във веригата на годините, които съм преживял, най-щастливо време ще си останат тези два месеца на младежка свобода!…

… Недалеч от Соренто попаднахме в едно бедно рибарско селце. Вече се стъмняваше, когато, след като си бяхме похапнали в твърде сиромашката кръчма, решихме да потърсим друг пристан за нощуване, защото изобилието от бълхи в помещението, което ни предложиха, изпари дори нашата младежка смелост. Минавайки под прозорците на някаква къщичка, ние ясно дочухме стонове, които идваха отвътре. Стенеше жена и моят спътник веднага позна, че някоя страдалка се освобождава от бременност. От къщичката изтича уплашено момиченце, което, като видя двама непознати пътници, понечи да избяга, но мистър Грейсуел я хвана за плитчицата и със загриженост я запита не се ли нуждае болната от помощ. Щом момиченцето разбра, че пред нея стои лекар, веднага го затегли към къщата, като плачеше и нареждаше. Не ми оставаше нищо друго, освен да ги последвам…

… Ние намерихме родилката почти в агония, а жената, която бабуваше вече цели две денонощия — загубила и ума и дума. В раницата си моят другар имаше няколко инструмента. Той отпрати безпомощната баба и храбро пристъпи към операция. Благодарение на неговото спокойствие, умение и смелост, раждането завърши сравнително благополучно…

… На другия ден положението на болната се влоши, появиха се признаци на родилна треска и младият лекар прекара до леглото на родилката още една безсънна нощ, като прояви настойчивост и търпение, които можеха да възрадват неговите учители. Той твърдо си беше поставил за цел да спаси тази миловидна рибарка и нейното детенце. Ние прекарахме цяла седмица в нейната къщичка и болната разказа на добрия лечител целия си простичък живот. Тази рибарка се наричаше Анджелика Чени. Аз се оказах неволен слушател на нейния объркан разказ и се опитвах да облекча душевните мъки на жената със също такова усърдие, с каквото моят приятел се мъчеше да облекчи физическите й страдания. Анджелика Чени горчиво оплакваше неотдавнашната смърт на мъжа си, смелия Родолфо, прост рибар от остров Капри. С болка на душата си спомняше тя за своя осиновен син, израснал в техния дом. Този юноша бил избягал от приюта „Света Магдалена“ и още на тринадесетгодишна възраст семейството на Чени го осиновило; след смъртта на осиновилия го баща той бил останал последната опора на бедната Анджелика…

— Извинете, доктор Буоти, и този юноша е бил…

— Вие правилно благоволихте да се досетите, ечеленца, защото юношата, възпитаван в семейство Чени, е бил именно синьор Джакомо. Само фамилното му име Анджелика не можа да ни каже, защото според нея Джакомо изобщо не бил имал фамилия.

От откровения разказ на Анджелика Чени ние научихме По-нататък, че беглецът от приюта Джакомо, отдавна вече превърнал се в снажен млад човек, скоро след смъртта на Родолфо, през 1755 година, заминал с един шведски кораб, като оставил на вдовицата всичко, което бил спечелил. Ние дадохме на жената малко пари и доведохме при нея капелана на тамошния параклис отец Бенедикт, който кръсти новороденото с името Антонио. След всичко това ние се сбогувахме с околностите на Соренто.

Този случай аз запомних, така както навярно и моят спътник доктор Грейсуел, с когото завинаги се разделих след нашето съвместно пътешествие. Оставен в Болонския университет, аз защитих магистърската си дисертация и в 1769 година, тринадесет години след нашето приключение близо до Соренто, се оказах в Ливорно. Ходих в манастирската библиотека и посетих приюта „Света Магдалена“, където веднага си припомних разказаното от Анджелика Чени за нейния съпруг и за осиновения й син. Старият вратар още помнеше момчето беглец Джакомо. Той ми разказа, че това дете, син на осъдената тосканска певица Франческа Мола, било доведено в приюта от полицейския чиновник Габриеле Молети. Момчето избягало от приюта през 1751 година, а пет години по-късно в приюта се явил един монах на име отец Бенедикт, който бил получил от вратаря същите сведения, каквито се дадоха и на мен. В манастира нищо не знаеха за по-нататъшната съдба на момчето. Едва тук, под вашата стряха, ечеленца, узнах за произхода на това момче. Ето това е всичко, което успях да науча за съдбата на вашия син, синьор Паоло.

— Значи, напущането на Италия в 1755 година с шведски кораб е последното сведение за него? — тихо запита графът.

— Да, това е всичко…

Графът обхвана главата си с ръце.

Неочаквано от ъгъла на залата, където, притихнал и съвсем забравен от събеседниците, седеше слугата Джовани Полеста, се чу неговият молещ глас:

— Изпратете ме в Соренто, ечеленца. Ще се разкъсам на парчета, но ще ви донеса нови вести за тези хора.

— Струва ми се, че трябва да издирим и сеньор Габриеле Молети, полицейския чиновник от Ливорно — добави доктор Буоти.

— Последното е безполезно — безстрастен глас произнесе патер ди Грачиолани. — Това име ни е известно. Този долен човек, си е присвоил всички ценности на Франческа Мола и изпратил момчето в приюта. Преди две години Молети умрял.

— Но мисълта да се отиде в Соренто намирам за правилна! — въодушевявайки се, възкликна доктор Буоти. — Може би Анджелика Чени с дъщерята и сина живеят благополучно там досега? Може би през тези дълги години са се получили нови известия за синьор Джакомо. Трябва да се издири семейство Чени! Аз на драго сърце ще приема върху себе си тази мисия, ако ми я възложите, ечеленца!

— С радост приемам вашето предложение, с голяма радост! Джовани, приготви се да заминеш заедно със синьора. Колко дни ще ви трябват, за да се стегнете за път, драги мой доктор Буоти?

— О, моето стягане за път съвсем не е толкова сложно. Готов съм да тръгна още утре.

Лицето на патер Фулвио прие твърде напрегнат израз. След като поразмисли, той произнесе внушително тежко:

— От своя страна аз смятам, че синьор Буоти все пак най-напред би трябвало да отиде в Ливорно. Необходимо е още веднъж да се прегледат там книжата, оставени от Габриеле Молети. Накрай ще трябва да се разпитат съседите на покойната синьора Франческа в Марсилия. Аз самият ще тръгна за Марсилия едновременно със заминаването на синьор Буоти за Ливорно.

— Но, ваше преподобие, аз бих могъл да посетя Ливорно и след като отида в Соренто. Освен старите полицейски книжа отиването ни в Ливорно не обещава нищо утешително и ново. А от Соренто може би ще се завърна с нови вести за Джакомо.

— Приятели мои, нямам думи да изразя и на двама ви своята благодарност. Старостта и недъгът ми ме обричат на бездействие, но синьор Буоти отново запали в сърцето ми лъч от надежда. Може би бог все пак ще ме удостои с радостта да благословя внуци… О, приятели мои, с какви чувства ще очаквам вашите вести!

Патер Фулвио, изглежда, слушаше графа твърде разсеяно. Той закрачи из залата с намръщено чело, сякаш се готвеше да вземе някакво важно решение. Накрай патерът се обърна към слугата:

— Джовани, иди още сега в лагуната и научи дали тези дни не заминава някакъв кораб на юг. Предполагам, че за синьор Буоти морското пътешествие ще бъде много по-удобно от сухопътното.

— Вие сте съвършено прав, свети отче! Разбира се, спокойната широка каюта ще бъде за доктор Буоти по-удобна, отколкото друсащата карета и изнурителните нощувания в крайпътните ханове. Трябваше аз да помисля за това, но главата ми се върти. Позволете ми да прегърна и двама ви, господа!

4

След няколко дни в едно ранно майско утро две гондоли преминаха под арката на изгърбения мост над канала покрай улицата, на която се извиняваше главната фасада на Мраморното палацо. От прага граф Д’Еляно напътствуваше заминаващите. В двете гондоли се намираха по двама пасажери.

Първата от тези черни лодки се отправи по посока на лагуната: Венецианският галеот^[8] „Ла бела венециана“ взе на борда си доктора по богословие Томазо Буоти и слугата му Джовани Полеста. След няколко часа корабът вдигна котва и взе курс към Бриндизи.

Във втората гондола заедно с негово преподобие Фулвио се намираше друг един обитател на Мраморното палацо — прислужникът в домашната църква Луиджи Гринели.

Гондолата стигна до венецианското предградие, където на мръсен площад пред стара странноприемница стояха няколко дилижанса и карети, готови да се отправят за разни градове на Италия. Патерът се готвеше да тръгне за Генуа, защото според направените справки оттам в близки дни трябваше да отпътува френски кораб направо за Марсилия — така патер Фулвио обясни на графа своите намерения.

Ала в стаята на странноприемницата, която патерът нае само за няколко часа, в костюма и външността на това духовно лице станаха твърде удивителни промени. След като съблече одеждата на духовно лице, патерът залепи под носа си офицерски мустачки и се облече в костюм на воин, комуто предстои дълъг път на кон. Той облече кожени бричове, надяна ботуши с обърнати кончови почти до средата на прасците и прикрепи шпори, способни да уплашат всеки кон. Накрай преобразеният патер мушна в пояса си два пищова и скри под контешки извитата периферия на шапката посивелите си къдри и тонзурата. Луиджи Гринели прие не по-малко войнствен, но по-скромен вид на офицерски ординарец.

Привечер Луиджи докара пред вратите на странноприемницата два отпочинали, черни коня. Ала двамата конници съвсем не препуснаха към Генуа. Сменяйки по пътя конете, те стигнаха твърде бързо до Рим. Тук, почти без да си отдъхнат, ездачите отново се прехвърлиха на отпочинали коне и продължиха пътя си за Неапол по прекия и оживен Апиев път, построен още от древните римляни…

Отец Бенедикт Морсини живееше близо до своя крайпътен параклис, чиито енориаши бяха рибарите и селяните от околностите на Соренто.

След като се помоли преди да си легне, отец Бенедикт беше вече задрямал в своята ниска, задушна стаичка. Минаваше полунощ. Но сънят на „Христовия воин“ беше много лек… През съня си той дочу тропот на подкови. Пред входа на жилището му ездачи слизаха от конете си. След това на вратата се почука: два бавни, три много бързи предпазливи удара… Монахът трепна, мигновено се отърси от съня, бързо запали свещ от кандилото и тръгна да отвори.

Отначало не позна двамата прашни пътници с войнствен вид и се отдръпна уплашен в коридора, решил, че нощни крадци са го измамили с условното почукване и са го удостоили с посещението си. Но когато пламъкът на свещта озари лицето на по-възрастния от пътниците, от чиято горна устна магически изчезнаха дръзко завитите мустаци, отец Бенедикт се приведе в почтителен поклон и угоднически целуна ръката, току-що освободила се от ездаческата кожена ръкавица.

Патер Фулвио се осведоми делово дали са затворени плътно прозоречните капаци, сигурни ли са стените и няма ли наблизо любопитни съседи. Накрай заповяда да затворят вратата и седна до мъничка масичка, на която беше поставено разпятие.

— Брат Луиджи, ти можеш да си починеш — разреши той на своя спътник, който обаче остана край вратата. — Защо отдавна не си ми изпращал вести, брат Бенедикт?

— Нищо съществено не е станало тук от времето на последната изповед на Анджелика Чени, ваше преподобие — промърмори монахът, явно треперещ пред по-високия по чин йезуит.

— Изповядвал ли си я повторно?

— На три пъти, свети отче. Тя облекчи душата си с пълно признание, но не прибави нищо ново към онова, което ви е вече известно.

— Джакомо Грели, тоест виконт Ченсфилд, не е ли изпращал някого в Соренто, за да дири Анджелика?

— Нито един от корабите му не се е отбивал в Неапол и нито едно ново лице не се е появявало в дома на Анджелика.

— Кажи ми, брат Бенедикт, този Джакомо би ли могъл да си спомни името ти и да те познае?

— Не може да има никакво съмнение в това, свети отче! Той ме е виждал неведнъж в параклиса, на два пъти се е причестявал при мен и ме наричаше по име. Приятелите му Джузепе и Уудро също идваха в параклиса и ме познават по лице.

— Брат Бенедикт, бог избра тебе за оръдие на своята воля. Нашето дело е застрашено от нова опасност. Самото провидение отстрани без наша помощ сина на Джакомо Грели, малолетния Чарлз, погребан на острова в Индийския океан. Децата на Анджелика, Доротея и Антонио Чени, на които е известна тайната на синьор Джакомо, загинаха в експедицията на „Свети Антоан“. Габриеле Молети е мъртъв и в Ливорно не са останали никакви документи относно детето на име Джакомо. Превръщането на Джакомо Мола в пирата Грели, известно на Молети, а след това превръщането на Грели във виконт Ченсфилд, известно на Анджелика Чени, оставаше тайна за граф Д’Еляно. Но по следите на тази тайна тия дни тръгна от Венеция някой си доктор Томазо Буоти. С голям труд успях да го накарам да тръгне по заобиколен път, за да го изпреваря. Нека Анджелика Чени още преди пристигането на този доктор Буоти да… напусне тези места. Буоти не бива да говори с нея! Нека той се срещне тук само с теб и аз мисля, че не е нужно да ти подсказвам какво ще му кажеш… Ясно ли ти е каква е твоята задача в името на интересите на ордена? Audentes fortuna juvat^[9].

Монахът се смути.

— Ago gaod agis^[10] — измърмори той, без да гледа духовния си глава.

Намекът предизвика в зениците на патер Фулвио гневен блясък.

— Бащата на ордена ни е учил да не пренебрегваме никакви пътища, водещи към нужната цел, която оправдава всички средства! — възкликна той, при което очите му святкаха страшно. — От тежките изпитания ние излизаме снежнобели, защото вършим нашите деяния per majorem dei gloriam^[11]. Огромните богатства на налудничавия граф не бива да попаднат в грешните, суетните ръце на потомците на безумеца. Това злато е предназначено за нашата майка църквата. То ще даде могъщество на ордена и ще послужи на великата цел! Повече от двадесет години аз лелея този план, от деня, когато ти, брат Бенедикт, откри на мен, като духовник на графа, тайната на произхода на Джакомо Мола. Църквата ще ти зачете тази услуга, умножена от тебе в продължение на двадесетгодишната служба на ордена. Сега върху теб лежи задачата да отстраниш новата заплаха: Анджелика Чени не бива да се срещне с Буоти!

— Но сега тя е болна и не напуща леглото си.

— Брат Бенедикт! — гласа на патера зазвучаха не съвсем християнски нотки на заплаха и нетърпение. — Имаш на разположение дни, а не седмици. Буоти може да пристигне по-рано и да дойде тук, преди тя да оздравее. Аз разрешавам… всички средства!

— Во имя отца и сина и светаго духа! — прошепна пребледнял монахът.

— Това не е всичко! След като си замине Буоти, ще почакаш един месец и ще отидеш в Англия, в Бълтън. Ще се явиш пред виконта и ще му кажеш, че преди смъртта си Анджелика ти се е изповядала и е простила на грешния Джакомо, който прелъсти нещастната й дъщеря. Ти трябва да му занесеш утешението на истинската църква, трябва да укрепиш в него вярата, че той е, законният, от бога избраният носител на сегашната своя титла. Бъди му в подкрепа при всички негови начинания и същевременно бди за интересите на църквата и ордена. Нека на тези интереси послужат и британските фунтове на виконт Ченсфилд. След време му признай, че твоята цел е да поддържаш католицизма в Англия, опирайки се на паричните средства на сина на нашата църква, принуден да се представя еретик протестант. Обещай на виконта прошката на църквата срещу големи парични пожертвувания в наша полза. А най-важното — отвличай го от мисълта да дойде в Италия… Отвори в Бълтън капела, прочуй се като светец — давай пример на благочестие, милосърдие и търпимост. Стреми се да умножиш енориашите и лови заблудени души. Помни: виконт Ченсфилд се нуждае от съюзници. Той ще те изпита и ще се убеди, че ти абсолютно във всичко ще бъдеш в негова подкрепа.

— Но тамошният нов епископ…

— Ти сам знаеш от Анджелика, че този протестантски поп преди пет години е изповядал Джакомо, когато е бил смъртно ранен, и пази и до ден-днешен неговата тайна. Подкупи го. Обещай му сто хиляди, двеста хиляди от бъдещото наследство на графа, ако… Джакомо до гроб си остане Райланд и Ченсфилд, а ечеленца Паоло не узнае, че синът му е жив. Относно цената за мълчанието ти ще успееш да се спазариш с този епископ… Не изпускай от очи дъщерята на виконта. Гледай след време да придобиеш влияние и върху нея. Отвличай бащата и дъщерята от мисълта за Италия — това е най-важно от всичко! Тайна връзка с мен както досега ще държиш само чрез Луиджи Гринели. Не откривай връзките ни никому, дори при заплаха или изтезания! А сега…

Патер Фулвио вдигна към лицето си лявата ръка и внимателно свали от безименния пръст голям пръстен с ахатово печатче. Гравюрата на печатчето изобразяваше саламандър. Като обърна пръстена към светлината, патер Фулвио отвинти тъмночервения камък на печатчето. Под него в златно гнезденце лежаха две мънички бели зрънца. Отец Бенедикт пое пръстена, завинти много предпазливо ахатовото печатче и пъхна на пръста си подаръка на отец Фулвио.

Нощният гост докосна с устни мокрото чело на капелана, след което направи знак на своя слуга да се готви да продължат пътя си за Марсилия. Луиджи Гринели услужливо отвори пред патера входната врата.

5

Горещият юнски вятър вдигаше прашни вихрушки по улиците на Марсилия. Пердетата на прозорците на странноприемницата „Три лебеда“ трептяха от нахлуващия сух зной, който лъхаше от напечените камъни на улицата. Доктор Буоти беше захвърлил в стаята лекото си наметало и влажната от потта шапка и сега седеше на масата срещу патер Фулвио ди Грачиолани. Патерът не изглеждаше толкова надменен и намусен както обикновено.

— Много се радвам да чуя, — рече мазно той, — че и вие, синьор Буоти, сте обикнали така много моя духовен син и вземате присърце неговите работи. Но какво ви подтикна да дойдете и да ме търсите тук, в Марсилия?

— Свети отче — отвърна разстроеният доктор, — неуспехът ми в Соренто ме накара да побързам да дойда в Марсилия с надеждата да получа от вас съвет как да подготвя графа за печалните известия и може би да ви помогна в тукашните издирвания.

— Да, известията наистина са тягостни. Оказва се, че Анджелика Чени се е простила със земния живот… И се била поминала неотдавна, казвате вие?

— Представете си, само няколко дни преди пристигането ми в Соренто. Може би ако моето слабодушие не ме беше подтикнало да избера по-приятния морски път вместо сухопътния, щях да я заваря жива!

— Всичко е в божиите ръце, синьор Буоти… А каква е причината за нейната смърт?

— Тя била болна и не ставала от леглото си от няколко дни. Съседката й ми разказваше, че тамошният свещеник, добрият отец Бенедикт Морсини, трогателно е поддържал душевните и телесни сили на болната. Той сам изпратил да купят лекарството, предписано й от един лекар в Соренто, и съседката на Анджелика вечерта дала на болната да пие от него. Посред нощ Анджелика застенала, затръшкала се в леглото, загубила съзнание и скоро свършила, също като от удар. Отец Бенедикт се изплашил да не би аптекарят да е сбъркал дозата на опия; капеланът сам изпил остатъка от лекарството, останало в шишенцето, преди да го изпразнят, и се убедил, че е било съвсем безвредно. Очевидно неотдавнашната вест за гибелта на френската експедиция в Африка, закъдето насила били отведени децата й, окончателно е подкопала нейното сърце.

— Смятате ли за достоверна вестта за смъртта на Антонио и Доротея Чени?

— Уви, да, свети отче, защото аз вече направих справки при пристанищните власти. В малкия списък на спасените от „Свети Антоан“ не фигурира нито името на Антонио, нито това на сестра му. Какъв ужасен нов удар за ечеленца Паоло! Не остана нито един човек, който отблизо да познава синьор Джакомо Мола!

— А за него самия не ви ли се удаде да получите някакви нови сведения?

— Виждате ли, след като посетих пресния гроб на Анджелика Чени, направих едно пътуване до Капри, където, Джакомо е отраснал в семейството на рибаря Родолфо…

Леката сянка на тревога, пробягнала по лицето на патер Фулвио, се изплъзна от погледа на събеседника му. Но тази сянка съвсем изчезна, когато докторът с въздишка съобщи, че пътуването до Капри не му дало нищо повече от едно приблизително описание на външността на юношата Джакомо и на неговия решителен, упорит характер.

— От един съсед на покойния Родолфо — добави докторът — спях наистина да установя, че в 1755 година Джакомо заминал с шведския кораб не сам, а с един английски моряк, когото в Капри наричали Бартоломео Грели.

След тези думи на доктора по челото на йезуита се появи вече не лека сянка, а три реда твърде дълбоки бръчки. Йезуитът стана от масата и закрачи из стаята. Докторът, разбира се, не подозираше колко трескаво работи мозъкът на събеседника му, преценявайки дали е възможно да се укрие от Буоти, че именно този Бартоломео Грели е станал впоследствие мъж на Франческа Мола. Това име даваше опасна нишка в ръцете на настойчивия богослов. При престоя си в Марсилия той може твърде лесно да установи истината… Йезуитът реши, че ще бъде още по-опасно да я крие, отколкото да позволи на доктора да я открие самостоятелно. Трябва само да се постарае тази новина да бъде приета от него като нещо съвсем несъществено…

— Този Бартоломео Грелей или Грели, както вие го наричате — произнесе патер Фулвио; като отново седна на масата срещу своя тъй нежелан помощник, — впоследствие се е оженил за синьора Франческа и умрял в една и съща година с нея от холерната епидемия, обхванала тогава околностите на марсилското пристанище. Това станало в началото на миналото десетилетие.

— О, това не е маловажна подробност! — възкликна богословът възрадван. — Значи, пътуването ми до Марсилия съвсем не е безполезно!

— Уви, синьор, с тези сведения аз отдавна вече разполагам. Но те не хвърлят ни най-малка светлина върху съдбата на самия Джакомо.

— Позволете, свети отче, но не би могла да бъде случайност женитбата на Бартоломео Грели за майката на неговия млад другар по странствувания! Значи, Бартоломео и Джакомо, след като са се завърнали от плаване, заедно са издирили майката на последния!

— Съпрузите са изгубили Джакомо от погледа си, защото той още преди тяхната женитба напуснал Марсилия.

— Следователно все пак още една подробност се прибави: Джакомо е бил в Марсилия малко преди сключването на брака между Бартоломео Грели и синьора Франческа Мола. Кога е станало бракосъчетанието?

— Зарегистрирано е в 1761 година. И тримата са пристигнали в Марсилия през 1760 година.

— И тогава ли Джакомо е напуснал този град?

— Да.

— А в 1762 година Франческа и Бартоломео са умрели от холера?

— Да.

Доктор Буоти дълбоко се замисли.

— Тук си струва да се направят по-дълги издирвания — проговори той убедено.

Отец Фулвио го изгледа злобно. Потискайки с мъка раздразнението си, той горестно въздъхна и се обърна към прозореца.

— Може би вие ще бъдете по-щастлив от мен, синьор Буоти, но аз съм разпитвал десетки хора, които са познавали Франческа и Бартоломео Грели. Всичко това абсолютно нищо не прибавя към нашите сведения за Джакомо. Останете в Марсилия, господине, и продължете работата, която аз смятам вече за завършена. Моите задължения ми налагат да се завърна във Венеция при моя възлюблен духовен син… Единствена и висша утеха за графа ще бъде съзнанието, че неговите средства ще станат достояние не на един-единствен еднокръвен наследник, а ще отидат за благото на стотици и хиляди чада Христови!

Доктор Буоти се изправи замислен, стисна сухата длан на йезуита и напусна неговата стая в марсилската странноприемница „Три лебеда“.

6

По сбръчканите страни на стария граф Паоло се стичаха сълзи и старецът дори не се опитваше да избърсва влажните им следи. Оборил глава на ръцете си, той слушаше разказа на доктор Томазо Буоти.

Докторът млъкна и докосна с дълбока нежност старческата ръка.

— Ечеленца — прошепна той трогнат, — нашата скръб ме наранява толкова дълбоко, че съм готов да посветя целия си живот за завършване на започнатите издирвания… Вярвате ли в предчувствието, графе?

Старецът поклати глава:

— Синьор Буоти, моят духовен наставник вече ме беше подготвил за това, което сега чух от вас. Аз вярвам не в предчувствието, а в неотменимата сила на тъмната орис. Фатум, орис, неотвратима съдба! „Късмет!“ — казват набожните персийци и скланят глава пред неизбежността. Аз следвам техния пример, защото вярвам, че в света съществува закон за равновесието между доброто и злото, закон за възмездието. Вярвам, че нито едно зло деяние не остава безнаказано, също така и нито едно добро — невъзнаградено. Аз съм наказан от закона за възмездието заради грешките и греховете на бурната си младост. Късмет!

— Не споделям вашите възгледи, графе, но съм далеч от мисълта да опровергавам тази фаталистична източна мъдрост. Все пак работата съвсем не ми се представя в толкова мрачна светлина. Аз не вярвам тази „орис“ да е избрала вас като обект за отмъщение на човечеството заради съществуващото в света зло…

— Вие сте премного снизходителен към мен, синьор! Трябва да си призная, че в продължение на много, много години, прекарани в самота и скръб, досега не съм срещал човек, към който тъй жадно да се е устремявала душата ми, както се стреми към вас, синьор Буоти. Отначало търсех причината за това във вашата изключителна ученост. После разбрах, че причините лежат по-дълбоко и се заключават в качествата на вашето сърце, приятелю мой!

— Тогава позволете ми, ечеленца, без припряност, търпеливо, негласно да продължа започнатото дело. Моето пътуване този път беше твърде прибързано. Предварително трябва да се проследят всички прежни пътища, да се подготвят и съберат всички данни, да се разпратят писма, да се завържат нови познанства. В Марсилия научих от лица, които са се познавали с Франческа и Грелей, че вашият син е бил в шведската армия на генерал Хамилтън, сражаваща се в Померания. Може би там, на север, Джакомо да е завързал някакви нови познанства?… Впрочем в Соренто научих, че Анджелика известно време е получавала парични чекове от Англия, където дъщеря й Доротея, много красива девойка, била живяла в дома на някакъв знатен лорд. После няколко години е прекарала заедно с майка си в Соренто с оскъдните средства, припечелвани от брат й Антонио. Разбира се, те са си спомняли за Джакомо и навярно са го дирили. Може би отец Бенедикт, тамошният свещеник, да знае от изповедта на Анджелика малко повече, отколкото откри на мен. При настойчиви търсения могат неочаквано да се открият нови, многообещаващи пътища. Аз съм учен, книжен червей и притежавам голям запас от търпение. Поверете ми по-нататъшните издирвания и… надявам се, че те ще ни доведат до успех!

— Но, драги приятелю, взимате ли под внимание, че моят син, дори и да е жив, може би се чувствува премного оскърбен от моето безучастие към него в съдбоносните години на детинството му; Джакомо би могъл сам да вземе мерки, за да се скрие завинаги под друго име. Той е оръдие на възмездието в ръката на съдбата!

— Вие настойчиво се връщате към своите „източни догми“, ечеленца! Аз пък вярвам в предчувствието и то ми казва, че вие пак ще прегърнете своя пряк наследник тук, в тези стаи на Мраморното палацо. Възлагате ли ми да продължа издирванията?

— Благославям вас и вашите бъдещи усилия — прошепна старецът и горещо притисна доктора в обятията си.

През една лятна нощ на 1778 година в замъка Ченсфилд светеше един-единствен прозорец на горния етаж.

Зад плътно притворените щори, откъдето се промъкваше навън само тънък лъч светлина, се намираше горният кабинет на стопанина на дома. Виконтът гледаше замислен пламъка на свещите. Срещу него, навел очи, ловко свиваше цигара съдържателят на бълтънската пристанищна кръчма.

— Работата е сложна, шефе — наруши мълчанието Уудро Крейг. — Един бог знае какво има на ум този поп!

— Прецени сам, Уудро: ако той беше някакъв заговорник против нас, защо ще се открива пред мен?

— Стари мошеници са тия отци йезуити — мрачно въздъхна Уудро.

— Той не скрива от мен целите си. Католичеството още не е умряло в Англия. Римската църква възнамерява да го възроди тук. Този йезуит е неин таен пратеник. Ето как си обяснявам неговото появяване.

— Но ти, Джакомо, не бива открито да поддържаш католиците. Ненавистта на народа към тях е много голяма. Спомни си за Томас Гарнет и за Гай Фокс! Лондончани и досега влачат неговото чучело на пети ноември!^[12]

— Той не иска открита поддръжка… Но аз отдавна желая да се помиря с тази папска църква. Силна е тя, много силна… И този отец Бенедикт може много да ни потрябва… На младини съм създавал доста неприятности на отците йезуити, а и те ме измъчваха порядъчно. Е, години минаха и сега сме квит! И знаеш ли, Анджелика преди смъртта си ми е простила за Доротея! Той ми донесе християнска утеха и моли само да му дам някакви средства за построяването на малка капела. Парите не са много.

— Ох, ненапразно казват: „Подай на монаха пръст — той ще ти грабне цялата ръка“… Не е само в парите работата: дали не е някой таен шпионин в расо?

— Помня го аз от детинство. Като дете съм се изповядвал при него. И Доротея също. Анджелика сама го е изпратила при мен с прошката си.

— Това… според неговите думи, нали?

— А защо да се съмнявам в тях, Уудро?

— Ти, Джакомо, като че ли наистина се зарадва на този монах. С кого е свързан той в Италия? Кой го е изпратил при теб… освен Анджелика?

— Предполагам, орденът. Той не може да ми открие това, те умеят не по-лошо от нас с тебе да пазят тайните си. Да вниквам в тях не ми е работа, докато орденът не иска от мен нищо друго освен една нищожна сума от няколкостотин фунта. Да предположим, че отстраним този Бенедикт Морсини. Но онези, които са го пратили, ще останат в Италия и ще се превърнат в мои заклети врагове, не е ли тъй? Не, нямам намерение да се карам с ордена: ясно е, че онези, които са изпратили патера при нас, отлично са осведомени за… нашите имена и работи! Готов съм тайно да помогна на този пратеник на църквата. Но ако той не е неин пратеник, тогава тежко му! Затова ти ще трябва да го държиш под такъв надзор, че нито гълъб, нито къртица да не могат да прехвръкнат или се промъкнат при него незабелязано от нас.

— Намерил ли е той място за своята бъдеща капела?

— Да, избрал е място край пристанището. Това е разумно — там капелата ще обслужва корабните пасажери. Тукашната протестантска епархия няма да има нищо против пътуващите да могат да се молят в своя капела. Ами че гръцкият параклис вече цели четиридесет години съществува насред града, не е ли така?

— Пристанището е голямо. Къде точно попът е намислил да построи капелата?

— Знаеш ли къде е къщичката на покойния Ендрю Лоусън?

— Разбира се, че знам. Тя стои празна вече цяла година, откак старецът умря. Там живее самичък Грегъри Уебст, ама и той се готви да замине и да постъпи на нова служба. Грегъри е мой човек.

— Толкова по-добре. Нека той си остане непременно там. Къщичката е завещана на някакъв далечен родственик на Лоусън. Аз ще я купя за отец Бенедикт и ще я преустроя за капела. Моят художник мистър Огюст Джернс е набожен католик. Той ще съумее да превърне тази къщичка в същинска италианска капела. Това е, приятелю мой Уудро, именно онова нещо, което, разбираш ли, все пак някак си ми липсваше в Бълтън!