Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (15)

1

Години минаха… Наливаха се с пролетни сокове тревите; прегаряше есенната позлата на листата; както винаги птиците отлитаха по древните кервански пътища, за да отгледат птиченцата си в тихия север през лятото, а наесен да се завърнат с тях край бреговете на топлите морета… Океаните дишаха равномерно с приливи и отливи, разтърсвайки с бурите си земната твърд, и прибоят превръщаше острите каменни отломъци на скалите в кръгли, изгладени камъчета…

… Лоена свещ в корабен фенер, окачен на тавана, осветяваше вътрешността на къщичката и сведената глава на човека. Лявата му очна кухина беше празна и черната превръзка, свалена от лицето, лежеше на края на масата. До него, подпряло брадичка на ръцете си, седеше къдрокосо момче. Зад малкото прозорче, на което бяха обтегнати два пласта овчи мехури, свиреше вятърът. Понякога той издухваше искри от огнището и момчето поправяше с ръжен железния лист, който служеше вместо вратичка на печката. Двамината обитатели на къщичката мълчаха.

Възрастният сглобяваше от готови, изкусно изработени части малък арбалет^[1]. В края на улея той закрепи силно обтегнат, еластичен лък и завърза тетивата, изплетена от крачните сухожилия на планински козел. Десетина стрели с пера и железни върхове бяха вече поставени в малък колчан, който лежеше на края на масата.

Като опъна тетивата на арбалета на мъничкото, издялано петле, мъжът закрепи вложената в улея стрела и подаде оръжието на момчето. С поглед той посочи на малкия дъсчицата, прикрепена на стената. Възрастният и детето се разбираха един друг без думи.

Момчето опря арбалета на рамото си и дълго се прицелва в дъсчицата. Възрастният поправи лявата му ръка, за да не я нарани пуснатата тетива. След миг почти едновременно се разнесоха — струнният звук на тетивата, краткото свистене, глухият удар и трясъкът от разцепената на две дъсчица.

— Юнак! — каза възрастният и внимателно извади стрелата, забила се в дървото на стената.

Едва бе произнесена първата дума и момчето заговори бързо и оживено, сякаш внезапно се беше избавило от тягостното онемяване:

— Чичо Тоби, днес играем с теб на мълчание от обяд. Аз не обичам много тази игра…

— Това е много важна игра, Ли — отговори възрастният, — ти трябва да я обикнеш. На лов и на война често се налага да се мълчи. Там не може дълго да се обяснява, а понякога съвсем не бива да се говори. Ако искаш да станеш ловец и воин, ти трябва да се научиш да ме разбираш мълчаливо и да правиш всичко само с един мой поглед. Днес аз съм много доволен от тебе, мой малки Ли.

— Значи, ще разглеждаме нашата книга?

— Не, книгата ти ще ми четеш на глас утре. Защото ти вече четеш по-бързо от мен.

— Чичо Тоби, разкажи ми тогава приказката за Едноокия дявол!

— Тя е много страшна приказка, момче. Не е хубаво да се разказва нощем.

— Съвсем не е страшна, чичо! Сега аз никак не се боя от Едноокия дявол. Дори да дойде при нас, аз пак не бих се уплашил… Нали ти също не се боиш от него, а, чичо?

— Е, мене той май не би закачил… Добре, Ли, след като се навечеряме, ще ти я разкажа.

Възрастният си сложи черната превръзка, която закри лявото му око, и запали лоената свещ, поставена в свещник направен от морски раковини. Нея остави на момчето, а той взе фенера, метна през рамо двуцевната ловна пушка и излезе от къщичката. Навън беше тъмно, дърветата се огъваха и шумяха. През воя на вятъра ловецът долови грохота на прибоя при скалистото крайбрежие на острова. Океанът ревеше. Есенен облак закриваше звездите една след друга.

— Днес е двадесет и девети май; тука е есен, а у нас портокалите са вече прецъфтели — промърмори островитянинът. Подходящ ден избра Чарли да поговорим за Едноокия дявол! В Европа навярно вече започват да забравят гроба на острова… Нищо, някои в Англия пак ще се възрадват на възкресението на стария Бернардито!

Па двора издрънча верига и една сива сянка се спусна покрай стобора.

— Чиба, Карамба! — никна господарят на куцата вълчица, която изскочи от двуметровата тясна дупка.

Входът за тази дупка беше закрит от малък навес, за да не я залива дъжд, а на дъното имаше куп парцали и сено.

Родена в прибалтийските гори, Карамба на времето си беше доведена в Англия от Рига: Джефри Макрайл, който закупуваше дървен материал за „Северобританската компания“, изпрати вълчето подарък на малкия Чарли в Ченсфилд. После то направи още едно морско плаване: за развлечение на момчето по пътя взеха забавното вълче на „Орион“. След срутването на пещерата и оздравяването на лъжевиконта доктор Грейсуел заповяда да махнат от кораба всичко, което би напомняло на бащата за понесената загуба. От каюткомпанията беше изнесено високото столче на момчето, а клетката с вълчето сам докторът замъкна на брега и дари на малката пленница свобода. Много скоро звярът попадна в един от капаните, поставени от островитяните, и с наранена лапа беше прибран в къщичката, за неописуема радост на Чарлз. Сега този звяр беше вече шестгодишна, много едра, зла вълчица, която прекарваше живота си на синджир.

Бернардито влезе в обора и преброи опитомените диви кози, легнали на сламена постилка. При светлината на фенера трепнаха един опитомен жерав, няколко гъски и патици с подрязани крила и половин дузина зайци в ниска дървена клетка. Под стряхата се размърдаха и загукаха гълъби. Едно голямо черно куче се измъкна от колибката си пред входа на обора.

— Не спиш ли, Нерон? — каза човекът. — Постой на синджир, докато не се отучиш без нужда да гониш дивеч от острова!

Бернардито затвори обора с мандало и блъсна ниската вратичка на съседната постройка. Нейният покрив беше покрит с половин фут пръст и с чимове, чиято трева беше пораснала толкова гъсто, че постройката се издигаше сред двора като малък зелен хълм. Тук островитяните пазеха припасите си. Бернардито взе буца сирене, пушена риба и малкото дървено ведро, пълно е козе мляко… Когато се върна в къщичката, момчето беше вече окачило по местата им всички инструменти и гореше сметта в огъня на огнището. Двамата се измиха на мивката до стената и седнаха пред чисто из стърганата дъбова маса.

Момчето изрече като скоропоговорка молитвата и почака, докато възрастният разчупи прясната пита. Чак тогава то започна да яде. Възрастният кимна към изпокъсаната постелка близо до прага:

Къде е Карнеро? Цяла вечер не го виждам. Извикай го, Ли, и го нахрани. Утре се опитай да отидеш при езерото с твоя арбалет и вземи Карнеро със себе си. Може би ще застреляш някоя патица.

Момчето излезе на пруста и завика звънливо с всичката сила на малките си дробове.

— Карнеро! Остроухо! Детското му гласче едва надвишаваше вятъра и горския шум.

От вратата надзърна Бернардито:

— Фиу, фиу, фиу! — тъпичко свиреше момчето.

От черно небето ставаше мръсносиво, мъгляво и ниско. Месецът се изкачваше над гората и осветеният от него край на облака се кълбеше.

Бернардито пъхна в устата си два пръста. Момчето се наежи, запуши уши: пронизителният звук сякаш се разнесе по всички кътчета на острова. Пешо страховито имаше в звънливите трели на това наистина разбойническо свиркане.

Наблизо се чу хрипливо ръмжене и през една дупка на дъсчената врата припълзя в двора голямо животно, което държеше нещо в зъбите си. Звярът се шмугна покрай ловни те право в къщичката. Това беше едно много голямо куче е къса лъскава козина, преливаща с матов отблясък.

За произхода си Карнеро беше задължен на лекомислието на корабното куче Перон, което беше решило да се по разходи из острова няколко часа преди отплаването на „Орион“ То закъсня за последната лодка и не се върна на брига. Нерон намери подслон при островитяните и впоследствие се сдружи с пленената вълчица Карамба, я тя подари на обитателите на къщичката едно остроухо кученце. Неговото име беше съставено от началните срички на имената на бащата и майката.

Отдалеч Карнеро можеше да бъде взет за голям вълк. Над високочелия череп стърчаха зорко наострени уши пухкавата светлосива козина върху могъщата гръд на животното беше сега изплескана с кръв. Когато момчето влезе в къщичката, звярът сложи в краката му козленце. Широко разкрачило грамадните си лапи, кучето стоеше над наранената си жертва в позата на боксьор победител на ринга.

— Нахрани го хубавичко, Чарли, не жали за него най-хубавото парче! — извика Бернардито. — Щом то дели с приятелите и не крие плячката само за себе си, значи, приятелите му могат да се осланят на него.

След като се погрижи за кучето, момчето се съблече и се пъхна под вълненото одеяло. Бернардито загаси свещта във фенера, приседна край огнището и запали лулата си. Отблясъкът на пламъка падаше върху посивелите коси и загорялото лице на капитана с мрежа от бръчки край очите, удължен нос и остра брадичка. Откритият му врат и запретнатите ръкави на ризата оголваха бронзовата гръд и тъй ясно очертаната мускулатура на ръцете, като че ли над нея цял живот се беше трудил търпелив скулптор.

Освен лявото око, което бе загубил на младини, на Бернардито не му липсваше нито един зъб, нито дори косъм и никога не беше боледувал, с изключение на тропическата треска, която го събори на „Черната стрела“ Шест рани бяха оставили белези по тялото на капитана, но досега нито един лекар не беше се приближавал до леглото му.

— Сега слушай обещаната приказка, Ли — каза той. — Плавал веднъж Едноокия дявол на черния си кораб. И ето край брега на един залив в Тиренско море видял той висока скала, а на нея — трима души с димящи пушки. Цяла рота кралски егери била обкръжила скалата и зле щели да си изпатят тези трима.

Като изпусна облак дим от лулата, Бернардито проследи как той отлиташе на струйки към комина.

— Не, не, чичо Тоби, така не бива да се разказва! — запротестира момчето. — Така не е интересно, почни от начало!

— Ли, ами че ти вече си слушал началото на тази приказка!

— Нищо, нищо, разкажи най-първо за Испания.

— Е, добре, Ли, слушай моята приказка от самото начало.

2

… Имало едно време в Каталония млад беден идалго^[2]. Наричал се той дон Бернардито Луис ел Гора В Испания родителите обичат да дават на децата си много дълги имена, смятайки, че по този начин ще се увеличи броят на покровителите на детето измежду светците. Затова пълното име, което получил при кръщението си, звучало, ако искаш да знаеш, ей така: дон Хуан Мария Карлос Фердинанд Гонзалго Доминик Изабела Родриго Себастиан Николо Христофор Анджело Долорес Бернардо Луис ел Гора.

Както виждаш, Бернардо имал твърде много небесни покровители, ала земни, изглежда, не са му достигали! Старият идалго, бащата на кавалера, научил сина си да си служи с шпага, да държи на думата си и да презира смъртта. Но в наследство той му оставил само звучните имена, полуразрушен дом в едно градче близо до Барселона и един куц кон. Когато старецът умрял, младият Бернардито не бил навършил още деветнадесет години, а неговата сестра била само на петнадесет.

Доня Естрела — така се наричала майката на младите хора — ги възпитавала много строго. Сестрата на Бернардито, сеньорита Долорес, станала много красива и учтива девойка. Братът горещо и нежно я обичал и тя също тъй нежно обичала брат си и се гордеела не само с ловкостта, с която действувала шпагата му, но и с неговата начетеност.

Сеньорита Долорес била още твърде млада, но нейното сърце вече не било свободно. То принадлежало на стройния моряк дон Рамон де Гарсия. Долорес била сгодена с този млад сеньор още в деня на своето раждане. На гърдите й винаги се виждало медальонче с неговия образ, а презраменната лента на шпагата на дон Рамон била украсена със сплитка от моминската коса на сеньоритата.

Морският офицер Рамон де Гарсия бил най-добрият приятел на Бернардито, макар че бил три години по-възрастен от него. Бернардито редовно служел за таен пощальон между приятеля и сестра си. Той също се готвел да стане моряк. Неведнъж излизал в морето с лодките на каталонските рибари и на корветата, чиято артилерия командувал приятелят му Рамон; Бернардито разбирал езика на моряците и владеел платната не по-лошо от коня и шпагата.

Веднъж, когато се разхождала, сеньорита Долорес попаднала пред очите на стария испански гранд^[3], владетел на обширни земи и придворен велможа, някой си дон Салватор Морильо дел Портес. Дон Салватор от главата до краката бил обсипан с милостите и щедростите на краля; целият окръг треперел от неговата жестокост и високомерие. От него се бояли всички, мнозина му се подмазвали и унижавали, а той имал огромна власт и не зачитал никого освен… колкото и да е странно това, бедния баща на Бернардито и Долорес. Важният гранд ненавиждал и се боял от бащата на тези млади хора, макар че неведнъж се опитвал да му натрапи своето неискрено приятелство…

— Чичо Тоби — раздаде се в мрака гласчето на момченцето, — кажи ми, защо дон Салватор се страхувал от бащата на Бернардито? Ти никога не си ми разказвал за това!

— Трудно ще ти бъде да разбереш тази причина, мой малки Ли, но ще се опитам да ти обясня, доколкото мога…

Тежки години преживявал тогава народът на Испания… Когато бащата на Бернардито бил още млад, умрял жестокият стар крал. Наричали го Карл Втори и той бил мрачен, зъл, непросветен и вдетинен: любимото му занимание било игра на клечки! И когато се затворили завинаги неговите завистливи очи, в страната избухнал раздор: за испанския престол се явили едновременно двама претенденти, защото старият крал не оставил наследник. Между двамата претенденти се завързала жестока война. Единият от тях бил французин, херцог Филип Анжуйски, а другият — проклетият немец Карл от семейството на австрийските Хабсбурги. Тази война така я наричали — война за испанското наследство. Зад Филип стояли французите, зад Карл — англичаните и холандците. А на честните испанци, откровено казано, не се харесвал нито единият, нито другият…

Чужденците наводнили и без това осиромашалата разорена страна. Военното щастие клоняло ту на едната, ту на другата страна. Ту войската на Карл завземала Мадрид и Филип трябвало да отстъпва, ту надвивал Филип и на Карл му ставало тясно. В тази война участвувал и бащата на Бернардито, който командувал рота испанска пехота, воюваща за Филип Анжуйски: испанските велможи казвали, че нему бил завещал престола си старият Карл. Но щом този „законен“ претендент завзел провинцията Арагон, веднага отнел на народа й предишните му свободи. Като чул за това, старият идалго много се възмутил. А когато новият крал заявил, „че няма вече Пиренеи“ и подчинил страната на чужденците французи, той си дал оставката и се отказал от кралската заплата… Ти не спиш ли още, момче?

— Не, чичо Тоби, разбира се, че не!

— Та ето, преди да си подаде оставката, бащата на Бернардито служел в полка на дон Салватор. Този благороден гранд бил назначен за командир на полка, но военните работи поверявал на други, а той се занимавал с по-други неща… Една нощ, когато войските на Карл отново преми нали в настъпление и крал Филип бил заплашен от разгром, дон Салватор изпратил таен пратеник в лагера на противника, предлагайки на Карл да му предаде целия си полк, а сам той да мине на негова служба.

Сеньор Луис ел Гора, бащата на Бернардито, тъкмо тогава бил излязъл на нощно разузнаване и забелязал подозрителния конник. Той настигнал пратеника на дон Салватор и взел тайния плик с предложението за предателство…

— Чичо, защо млъкна? Сигурно хубавичко са наказали предателя, а?

Разказвачът въздъхна и не отговори веднага:

— Виждаш ли, мой Чарли, по това време бащата на Бернардито вече бил разбрал добре, че на бедния човек му е все едно кой от двамата крале ще седи на трона, още повече, че и двамата били чужденци. Филип, под чието знаме се сражавал бащата на Бернардито, успял вече да покаже в Арагон как зачита испанските свободи… Но, разбира се, като честен човек, бащата на Бернардито се възмутил от тайната измяна. Той отнесъл писмото в щаба, поискал да се съберат всички офицери от полка и да устроят над командира изменник бърз военен съд на честта. Ала дон Салватор бил нащрек и успял да вземе мерки. Той не действувал, разбира се, сам и неговите продажни съучастници в тайното споразумение нападнали честния идалго. Как да е, бащата на Бернардито се защитил от тях, но бил тежко ранен и едва се спасил с помощта на един верен войник и дори запазил у себе си опасното писмо. Полужив, той се добрал до дома си и тук пролежал в леглото от толкова рани дълго време.

Когато се поправил, узнал, че войната е свършила, дон Салватор Морильо дел Портес вече бил спечелил милостта на новия крал Филип V, същия онзи, комуто грандът тъй коварно щял да измени в тежката за краля минута! Бащата на Бернардито бил беден, съсипан от болестта и дълбоко разочарован от новия монарх. Той получил съобщение, че оставката му е приета, и се отнесъл равнодушно към слуховете за придворните успехи на своя вероломен командир; разбирайки, че опитът да бъде разобличен тъй късно няма да има никакъв успех вече, той се отказал от това намерение, но отклонявал и попълзновенията на дон Салватор за сдобряване. Дон Салватор пък лесно убедил краля, че уж честният идалго е човек с опасни, бунтовни мисли и бил напуснал службата от омраза към краля чужденец.

Така изминали много години. Родили се и пораснали Бернардито и Долорес и дошло време баща им да умре. Сеньор Бернардито нея пролет бил на кораба на дон Рамон, на морски поход. Старецът издъхнал в ръцете на жена си и дъщеря си. Преди да умре, той изповядал греховете си и помолил бога да му прости старото прегрешение — че изменникът дон Салватор е останал неразобличен пред народа и властите. И умиращият признал, че писмото се било загубило някъде из къщи…

Не мога точно да кажа откъде дон Салватор е научил тайната на тази изповед, но вероятно я е узнал много скоро. Предполагам, че калугерът изповедник е спечелил от своята откровеност пред дон Салватор много повече, отколкото бил получил от семейството на Бернардито за извършване на тайнството.

Та ето, около един месец след погребението на бащата Бернардито се завърнал от плаването с дон Рамон. Още в Барселона той научил вестта за смъртта на баща си и приближавал натъжен осиротелия дом.

Същия ден, когато пристигнал Бернардито, старият сеньор Салватор Морильо дел Портес за пръв път почел с посещението си скромния дом в околностите на градчето, където живеела доня Естрела с двете си деца. Домочадието на покойния сеньор Луис ел Гора живеело в трите крайни стаи и в оцелялата ъглова кула на този почтен „замък“, а всички останали помещения били предоставени на паяците и на промъкващия се през цепнатините вятър. В трите жилищни стаи се палела една камина, защото дърветата никога не достигали, а що се отнася до ястията и лакомствата, то днешната наша трапеза там би изглеждала празнична.

Сеньор Салватор пристигнал на гости с позлатена карета и, разбира се, бързо видял цялата тази плачевна сиромашия. Той обяснил целта на идването си с желанието да изрази съчувствие на осиротялото семейство на своя стар другар по оръжие и главно — да бъде представен на очарователната сеньорита Долорес.

Майката заварила дъщеря си да чете нежното, много скромно послание на дон Рамон; тя поправила облеклото на сеньорита, наметнала я с черна мантия и между другото й намекнала в разговора си с гранда… да помни изповедта на бащата!

Младата Долорес се явила пред гранда като майско цвете пред стар мъхнат търтей. Този търтей оглушил девойката със своите комплименти и с всяка минута ставал все по-любезен и хрисим. Сеньорита Долорес скромно се усмихвала на похвалите, учтиво разговаряла с гранда, но след като напуснала гостната, побързала да забрави за това посещение, защото си имала много по-интересно занимание — четенето на новото писмо от дон Рамон.

Като останал насаме с доня Естрела, дон Салватор започнал да се оплаква от своето вдовство и не се отказал от глътка кисело домашно вино. В престореното си благоразположение към стопанката на дома важният гост благоволил дори да изяде майска праскова от нашата изоставена градинка…

— Чичо Тоби! — прекъсна разказвача момчето. — Какво каза ей сега? Как тъй — „от нашата градинка“?…

— Мигар казах „от нашата“? Сигурно така ти се е счуло, момченце! Не, това била праскова от старата градинка на родителите на Бернардито… Та ето, след като изял тази праскова, дон Салватор застанал в тържествена поза и благоволил да окаже нечувана чест на семейството на своя бивш офицер: той… предложил ръката и сърцето си на сестрата на Бернардито!

— Искал да се ожени за нея?

— Да, мой Ли. Поне това предложил. Тогава старата сеньора пак изпратила да извикат дъщеря й и предложила на гранда да изрече тези думи на самата девойка. Това много не се харесало на гранда, защото такива въпроси, отнасящи се до неговите деца, той бил свикнал да решава сам. А когато повторил предложението си вече в присъствието на сеньоритата, Долорес погледнала майка си в очите, преместила погледа си върху малката торбичка, която носела на шията си, и отговорила на гранда с учтив, но твърде решителен отказ, след което доня Естрела въздъхнала с видимо облекчение.

Разяреният гранд едва сдържал злобата и раздразнението си, но все пак запитал сеньоритата защо не желае да изгради собственото си щастие, а също така щастието и на неговия живот.

И тогава сеньоритата не се сдържала от опасната съблазън. С най-очарователна усмивка тя уязвила гранда с намека: не е май убедена в постоянството на най-добрите чувства на дон Салватор, защото далечното минало й дава всички основания да подлага верността му на съмнение!

Невъзможно било да се нанесе на гранда по-чувствителен удар! Той разбрал, че духовникът не го е измамил и че опасността не е погребана заедно със стария му другар по оръжие. Всичко това довело гранда до неописуемо озлобление. Той се оттеглил, вдигнал високо рядката си заострена по испански брадичка, а още същата нощ… Долорес изчезнала от къщи!

Отвличането било извършено толкова тихо, че в къщи никой дори не се събудил. Още от вечерта сеньоритата напуснала своята стаичка, в която живеела заедно с бавачката си и отишла в празната ъглова куличка. Там тя седнала тихичко със свещ, перо и хартия да съчини отговор на писмото на дон Рамон и оттам изчезнала, отвлечена през празните стаи на къщата от хората на дон Салватор.

Разбуден още призори от тази страшна новина, Бернардито оседлал стария куц кон на своя родител и се отправил към Барселона с надежда да завари корветата още в пристанището и да съобщи за случилото се на дон Рамон, годеника на отвлечената девойка.

Вечерта Бернардито се явил на борда на кораба, но узнал, че сеньор Рамон прекарва времето си някъде на брега. Бернардито тръгнал да търси приятеля си из най-близките кръчми и наистина го намерил в малка стаичка на пристанищната странноприемница. Дон Рамон се бил усамотил, за да даде воля на поетическото си вдъхновение: той съчинявал поема, посветена на Долорес.

В същото време сеньора Естрела отишла при градския корехидор^[4], за да го моли да изпрати своите алгвазили^[5] в замъка на гранд Салватор и да освободи девойката.

Но лукавият корехидор си направил сметката, че от бедната доня Естрела няма какво да вземе, докато, ако се скара с важния гранд, би се лишил от големи доходи, а може би и от изгодната си служба. Привидно той обещал на доня Естрела всякаква помощ при издирването на дъщеря й, но изразил увереността си, че почтеният старец в нищо не е виновен. Корехидорът заявил, че девойката би могла да бъде отвлечена само от нетърпеливия й жених дон Рамон де Гарсия и от никой друг!

А дон Рамон, потресен от неочакваното нещастие, още призори намерил в Барселона един свой богат приятел, някой си Хуанито Прентос, взел назаем от него десет жълтици, за да закупи коне, и му предложил да вземе участие в търсенето на девойката, без да подозира, че Хуанито Прентос е роднина на стария корехидор. За да не го помислят другарите му за страхливец, Хуанито със свито сърце се съгласил да тръгне с тях, но по пътя усилено убеждавал своите приятели да не влизат в конфликт с влиятелните хора и да свършат работата мирно. Вечерта, на втория ден след отвличането, тримата пристигнали в градчето. От девойката все още нямало никаква следа. Но от майката младите хора научили, че корехидорът обвинява дон Рамон в отвличането.

Дон Рамон, като човек откровен и избухлив, без да слиза от изморения си кон, го обърнал пак към изхода, безжалостно го пришпорил и за миг долетял до дома на корехидора. Без много да му мисли, Бернардито се спуснал след него, а Хуанито Прентос, извинявайки се, че конят му се бил изморил „извънредно много“, останал да утешава старата сеньора в нейния дом. По-после, когато събитията започнали да вземат все по-пасен обрат, Хуанито Прентос тихичко се измъкнал и се върнал в Барселона…

Пред портата на къщата на корехидора дремел възрастен мустакат алгвазил с алебарда. Рамон отблъснал настрана алебардиера, влязъл във вътрешните покои, измъкнал корехидора от леглото и изразил възмущението си с няколко хубави удара, нанесени с плоската страна на шпагата по меките части на тялото му.

Докато дон Рамон въздавал това възмездие на клеветника, на виковете на алебардиера се стекли още няколко войника. Те се нахвърлили върху Бернардито, който държал повода на коня на своя приятел, без да слиза от седлото. По неволя дон Бернардито е трябвало да се спеши и да влезе в твърде сериозен разговор с алгвазилите, при което двамина от тях по непредпазливост се натъкнали на края на шпагата, която блестяла в ръката на младия кабалеро^[6]. Останалите вече били започнали да го обкръжават, когато от къщата изскочил дон Рамон. Двамата заедно така добре изпълнили ролята на жетвари, че нито един от петимата окосени алгвазили вече не се вдигнали от плочите на този двор.

Рамон и Бернардито се метнали на конете и препуснали право към замъка на дон Салватор, намиращ се на шест мили от града. Конете им се били много изморили и конниците приближили дългата ограда на замъка чак призори. Едва започвало да се зазорява, но все пак те видели как в най-отдалечената част на зида се отворила малка тайна вратичка и двама души изнесли някакъв дълъг бял вързоп. Озъртайки се, те се приближили до бързата планинска рекичка, хвърлили вързопа във водата и без да се бавят, хукнали назад към оградата.

Конниците изчакали в крайбрежните храсталаци, докато слугите от замъка се скрият зад градинската вратичка. Приятелите скрили конете и слезли на дъното на дола, където сред разхвърляни камъни се пенел буен поток. Дълго вървели те по брега, вглеждайки се в бистрата черна вода, и най-после, на четвърт миля от замъка, видели сред вълните при една камениста плитчина нещо бяло, закачило се за храстите. Приятелите нагазили до пояс във водата, измъкнали един тежък чувал на брега, разтворили го и видели… мъртвата, удушена Долорес.

Мълчаливо двамата приятели покрили с плащовете си своята ужасна находка, вдигнали я и излезли на пътеката. Те привързали увитото тяло на нещастната девойка към коня на Рамон и решили да отидат с този зловещ товар право в Мадрид, в столицата, за да разобличат злодея пред краля и да поискат тежко наказание за предателя и убиеца.

Вече съвсем се било разсъмнало, когато двамата кабалеро тръгнали на път. В този миг из близките канари излетял конен отряд алгвазили и слуги на дон Салватор начело със самия гранд.

Двамата приятели начаса били хванати и вързани; съставили на самото място полицейски протокол и ги подкарали към тъмницата заедно с техния бездиханен товар. Когато дошли до покрайнините на града, Бернардито, който се досетил каква участ им се готви, тихичко освободил ръцете си от въжето. След като предпазливо възстановил кръвообращението на китките си, той внезапно се изправил на седлото, разкъсал остатъците от въжето и като изтеглил стражарската сабя на най-близкия пазач, обърнал коня и се врязал в средата на отряда. Той вече бил свалил от седлото двама конници и хванал за юздата коня, за който здраво бил привързан Рамон, но нечий пистолетен изстрел треснал в упор и конят на дон Рамон грохнал на земята заедно с привързания към него конник.

В същия миг дон Салватор се спуснал към Бернардито и стрелял в него с пищова си. Куршумът попаднал в сабята и едно парченце ударило Бернардито точно в лявото око. Полуослепен и облян в кръв, той все пак дръпнал коня настрани и полетял по криволичещите улици на крайните квартали на града. Близо до една къщичка с някаква винарска изба той изоставил коня и с плоското на сабята го ударил по задницата така, че животното полетяло напред, а самият Бернардито, вече съвсем изнемощял, изтичал в двора и се скрил в тъмната изба. Преследвачите префучали край него, но скоро видели коня без ездач и се върнали обратно, като надзъртали във всички врати и тавани на къщите.

Стопанинът на избата наблюдавал цялата сцена от прозореца и още щом Бернардито се скрил между буретата, окачил на вратата на избата огромен катинар, ключовете от който се люлеели на пояса му.

Скоро алгвазилите нахлули и в двора на винаря. Той покорно позволил да огледат двора и къщата, но когато стражарите стигнали до избата, стопанинът се заклел, че не е отварял вратата й от предишния ден. Алгвазилите се отправили По-нататък, а стопанинът, след като изчакал да замлъкнат ударите на копитата, свалил катинара от вратата на избата и мълчаливо си влязъл в къщи. Този човек се наричал Пабло Виляс и Бернардито разбрал, че не са се свършили още в Испания великодушните хора.

Като видял, че спасеният не бърза да напуска своето убежище, Пабло Виляс през деня на няколко пъти влизал в избата, като упорито се правел, че не забелязва дългото острие, което стърчало иззад една бъчва; той дори уж случайно забравил край тази бъчва резен хляб, бучка сирене и гърне с вода. Бернардито измил раните си, утолил глада и жаждата и на мръкване се измъкнал от избата. Той се добрал до съседния ъгъл, където знаел, че живее една старица мавританка, която се занимавала с баене и врачуване. Тази старица двадесет дни крила кабалеро в къщичката си, излекувала раните му, но лявото си око той загубил и оттогава носел на лицето си черна превръзка като тази, която нося аз.

Още на следния ден, след като затворили дон Рамон в тъмницата, цялото градче чуло за страшното престъпление. Хората на корехидора ловко разпространили слуха, че злодеят Рамон де Гарсия бил отвлякъл и умъртвил бившата си годеница, сеньорита Долорес ел Гора, която се била съгласила да стане жена на гранд Салватор, и че в това злодеяние участвувал и братът на убитата, Бернардито Луис. Двамата нападнали също така и градския корехидор, нанесли му жесток побой, опитали се да го ограбят и при това убили петима поданици на краля, доблестни алгвазили, охраняващи мира и спокойствието на града. След това през нощта злодеите се промъкнали до замъка на дон Салватор и се опитали да хвърлят трупа на нещастната си жертва под стените на замъка, та подозрението за отвличане и убийство да падне върху благородния гранд.

Не всички жители повярвали на тази хитро скроена лъжа, но никой не смеел да изкаже гласно истинските си подозрения. Нещастната майка самичка се отправила за Мадрид да каже на краля цялата истина и да иска да бъдат наказани истинските виновници. През време на нейното отсъствие един съд, „бърз и справедлив“, осъдил двамата млади хора на позорна публична смърт чрез обезглавяване; конфискувало се и цялото им състояние. Бернардито бил осъден задочно, обявен в бягство и извън закона: сега всеки можел да го убие като бясно куче.

Присъдата била изпратена на негово кралско величество, когато сеньора Естрела пристигнала в Мадрид. Майката на Бернардито все пак успяла да получи аудиенция; кралят заповядал да се отсрочи изпълнението на присъдата и изпратил в градчето главния прокурор за повторно разследване на цялото дело. Важен свидетел в полза на двамата приятели трябвало да бъде третият им спътник Хуанито Прентос.

Тогава дон Салватор и корехидорът подкупили презрения Хуанито, който подло потвърдил пред кралския прокурор, че уж злодеянието било извършено от Рамон и Бернардито. В документа, представен на краля, Хуанито Прентос открито свидетелствувал, че омразата на двамата кабалеро била по-силна от всички други чувства и че злодеите предпочели да видят Долорес мъртва, отколкото жена на своя враг.

След доклада на прокурора кралят потвърдил присъдата и на градския площад честният Рамон де Гарсия бил обезглавен, като преди това му отсекли ръцете и краката. Дон Салватор наблюдавал екзекуцията от един балкон. До него стоял и корехидорът. Последните думи на дон Рамон били: „Аз умирам невинен. Ето злодеите!“ — той посочил към балкона. Сред тълпата се чул ропот, защото народът ненавиждал и двамата, но палачите вече повлекли дон Рамон към дръвника и след няколко минути главата на екзекутирания, надяната на копие, се издигнала над тълпата. На същата площадка палачите обезглавили едно сламено чучело, на което висяла дъсчица с надпис: „Бернардито Луис ел Гора“, а за залавянето на живия Бернардито кралят определил награда.

Ала дон Салватор не се ограничил само с премахване на опасните за него младежи. Той успял да издействува да бъде изгорен и разрушен до основи самият дом на родителите на Бернардито, а старата му майка, доня Естрела, затворили в тъмничната крепост. Там я държали като заложница половин година, а след това по всемилостива заповед на краля доня Естрела била изгонена от Испания. Тя се добрала до Венеция и там преживяла много години в дома на един велможа, граф Паоло д’Еляно, който сигурно е бил трогнат от печалната й участ. В този дом по-късно я намерил Бернардито… Оттогава той често прехвърлял майка си от място на място и накрай я оставил в Гърция. Тук той се разделил с нея май вече завинаги…

— Добре, чичо, ама разказвай нататък за Бернардито. Сега той ще стане Едноокия дявол, нали?

— Да, синко, тогава именно Бернардито се превърнал в Едноокия дявол. Слушай как е станало това.

3

… След като излекувал раните си и напуснал къщичката на мавританката, Бернардито не си обръснал порасналата за цял месец брада, сложил си черна превръзка, която закрила половината от лицето му, облякъл просяшка дреха, препасал се с въженце и взел в ръка груба чепата тояга. Но вътре в тази тояга имало остра толедска кама, а в пазвата на просяка лежал зареден пищов. От старата мавританка Бернардито знаел за всичко, което ставало в града, и… успял навреме да дойде на градския площад! Той мълчаливо наблюдавал сред тълпата жестоката екзекуция на дон Рамон. Никой не обърнал внимание на просяка с бледо лице и пламтящо единствено око. След екзекуцията, когато народът започнал да се разотива в мрачно мълчание, Бернардито се проврял до ешафода и намокрил копринената си кърпичка в кръвта на своя приятел, която била обагрила дървената площадка. Той скрил до гърдите си това печално знаме, отишъл в близката планина и намерил една скрита сред скалите пещера. Тук извадил от пазвата си окървавената кърпичка, сложил я върху един камък в ъгъла и високо произнесъл клетва за мъст.

Обезсилен от мъка и умора, той се проснал на голите камъни, без дори да си постеле под главата просяшкото наметало. Тялото му се разтърсвало от треска. Мисли, една от друга по-тежки, се въртели в главата му като воденични камъни. Бернардито мислел за това, че вече бил останал съвсем сам на света, без майка, без сестра и без приятел, лишен от кътче й стряха над главата. Дон Салватор му отнел всичко, дори правото да ходи по земята и да диша въздуха, защото сега всеки можел да му отнеме живота и да получи срещу това обещаната от краля награда. Всички предишни чувства и всякаква привързаност умрели в него; само жаждата за мъст горяла сърцето му. Той забравил бога и призовал сатаната да му стане помощник.

Вече настъпвала нощ и измъченият от всичко преживяно Бернардито затворил очи, но веднага ги отворил пак, защото почувствувал, че не е сам в пещерата! Смътни сенки танцували под свода, плъзгайки се безшумно в здрача. За миг Бернардито си спомнил приказката, която бил слушал като дете от стария овчар Хозе за разбойници, които криели в тези скали ограбеното, а после бягали ужасени от появилия се призрак на дявола.

Все по-бърз ставал танцът на сенките и Бернардито вече започнал да различава отвратителните мутри на въртящите се дяволи. Те били сиви като прилепи, но приличали и на облак от мръсна мъгла. Обрасналите в мъх стени на пещерата започнали да се мърдат. На Бернардито се сторило, че дяволите, въртейки се, идват до него, хващат го за гърлото, стискат черепа му. Ето че и диша все по-рудно… Червена светлина, бог знае отде дошла, облива пещерата…

И когато роякът сенки затанцували вихрено над тялото на проснатия кабалеро, подът на пещерата внезапно се олюлял, миризма на сяра изпълнила целия проход и сам сатаната в червен плащ застанал пред него, като впил право в лицето му огнения си взор.

Повелителят на ада протегнал ръка към най-отдалечения ъгъл и нещастният Бернардито видял там през кълбата пушек два призрака: белия вързоп с тялото на сестра си и мъртвата глава на приятеля си на дръвника…

Внезапно сякаш животворна прохлада повяла в пещерата. Изчезнал от нея страшният гост в червен плащ, потънали вдън земя всички видения и сенки. Бернардито разтъркал окото си, седнал и в почуда се заозъртал. Небето вече светлеело, потръпвала зората. В пещерата нахлул свеж утринен ветрец. Някъде далеч долу звънтели звънчетата на овче стадо, в дъното на дола ромолял поток и сенките на планината покривали низината, където още спял родният градец.

В ъгъла на пещерата все така лежало върху камъка кървавото парцалче и гореща вълна на ненавист отново закипяла в душата на обезправения. Той се навел да вземе кърпичката и при това движение ръката му се ударила о някакво желязо. С мъка, като тежко болен изпълзял Бернардито от пещерата, отчупил едно смолисто кипарисово клонче, запалил го и с този факел осветил тъмния ъгъл. Върху камъка лежал ръждясал търнокоп, а до него се белеели черепи и кости на скелети. Бернардито взел търнокопа и отмахнал камъка. Пред него се открила черна цепнатина. Бернардито я разширил с търнокопа и извадил глинено гърне, чието гърло било завързано с кожа; на гърнето били грубо изрисувани с нещо бяло череп и кости. Кабалеро го счупил с търнокопа и намерил сред парчетата един вехт черен парцал; през разкъсания плат на пода се посипали жълтици. Бернардито напълнил джобовете си догоре със злато, а остатъка напъхал в просяшката си торба. Тука имало монети от всички страни, но най-често се срещали старинни испански дублони и пиастри, френски луидори, тежки, много стари монети с ангели; сечени в Британия, италиански флорини, турски дукати и холандски гулдени.

Едва Бернардито успял да скрие златото и по планинската пътека, която се извивала под пещерата, се зачули нечии предпазливи стъпки. Младият кабалеро тихичко надзърнал и видял един калугер, който се катерел нагоре към пещерата, като се озъртал и залавял за храстите. Тогава Бернардито изтичал бързо в отдалечения ъгъл, вмъкнал се под самия свод и се притаил. Преди още да е успял да извади из пазвата си пищова, главата на калугера се показала при входа на пещерата; непознатият запалил свещ и започнал да разглежда наоколо. Като видял счупеното гърне и черния парцал на пода, той започнал да вие и паднал на земята… Не спиш ли още, мой малки Ли?

— Какво говориш, чичо Тоби! Разбира се, че не спя.

— Не ти ли е страшно?

— Малко е страшно, ама пък е много интересно!

— А ти нищо ли не чу през шума на вятъра навън?

— Стори ми се, като че ли някой стене или вие… Но вече нищо не се чува. Разправяй по-нататък.

— Навярно и на мене ми се е счуло така… Е, слушай! Калугерът дълго време лежал проснат на земята и на нашия Бернардито вече изтръпнали краката от неудобната поза под свода на пещерата. Накрай калугерът се изправил, приближил свещта до дупката под отместения камък. Той започнал да рови в струпаната пръст и извадил оттам едно малко сандъче, което Бернардито в бързината си не бил забелязал. Като скрил сандъчето в торбата под расото, калугерът извадил от джоба си една кърпа, намокрил я в ручейчето, което ромонело недалеч, и се върнал в пещерата. След това той закрепил свещта до отвора, омотал устата и носа си с мократа кърпа като маска и започнал да копае с търнокопа в дъното на дупката. След известни усилия той се изправил и започнал да гледа пламъка на свещта. Отначало тя — оряла равно, а след това пламъкът започнал да намалява, запращял и изведнъж свещта угаснала.

Калугерът захвърлил търнокопа, притиснал плътно кърпата до лицето си и бързо се измъкнал от пещерата. Бернардито веднага започнал да слиза, но преди още да стъпи на земята, усетил в устата си сладникав, неприятен вкус. Завило му се свят и стените на скривалището заплували, сякаш били направени от дим. Той едва не се строполил от каменната издатина, грабнал тоягата си и почти в безсъзнание, с последни усилия се измъкнал пълзешком от пещерата на чист въздух. Гадело му се, ръцете и краката му се гърчели, а студеният чист въздух на дола като нож режел дробовете му. Бернардито се изтърколил по стръмния склон и паднал полумъртъв в лещака край мъничкия вир. Неопомнил се още от падането, той видял пред носа си дулото на пищов. Хриплив глас произнесъл:

„Върни ми пъкленото злато, скитнико, или дяволите в преизподнята ще залеят с него алчното ти гърло!“

Бернардито с мъка привдигнал глава и видял калугера с оръжие в ръката; той почувствувал как другата ръка в мазен черен ръкав бърка в торбата му. Калугерът я смъкнал от обезсиления кабалеро и извадил от нея окървавения копринен парцал.

Колкото и слаб да се чувствувал Бернардито, щом видял кърпичката в чужди ръце, разтворил стиснатите си зъби и промълвил:

„Вземи си златото, но ми върни тази вещ!“

Калугерът разглеждал с любопитство кърпичката.

„Това да не ти е талисманът?“

„Не, това е моето знаме, под което аз трябва да победя или да загина.“

„Кръвта по него е още прясна. Дали не е от вчерашната екзекуция? Кой си ти, еднооки скитниче?“

„Отмъстител“ — отвърнал Бернардито.

Калугерът му подал канче вода. Езикът с мъка се подчинявал на Бернардито, мозъкът му бил помътен, но дори и в това състояние той съобразил, че ако този калугер доминиканец е пратеник на тъмното царство, което му се било при видяло през нощта, той не би си служил с такъв новичък пищов с надпис: „Париж, 1742 година“. Кабалеро вече се до сещал, че нощните му видения се дължат на действието на някакъв отровен газ, проникващ в пещерата през цепнатината и дупката в пода. Смътна догадка, че хитрият калугер може би принадлежи към разбойническата шайка, за която му бил разказвал старият овчар, изплувала в мозъка на Бернардито и той се вгледал по-внимателно в лицето на събеседника си.

„Скитнико отмъстител, у тебе е останало още от сатанинския метал. Ти никъде не ще успееш да го отнесеш, той и без това ще гори джобовете ти“ — казал монахът, като пак вдигнал пищова.

В това време трима овчари се показали на пътеката и калугерът, без да спуща пищова, сложил пръст на устните си. Овчарите седнали наблизо и се заели да кладат огън.

„Да оставим на мира сатаната и неговите изчадия. Стига ти това, което лежи в торбата“ — прошепнал Бернардито, като седнал и заопипвал джобовете си, пълни със злато.

Той измъкнал незабелязано от тоягата бащината си кама, отблъснал с нея ръката на калугера с оръжието и стиснал доминиканеца за гушата, като опрял до гърлото му камата. Виждайки пред себе си изблещените му очи, Бернардито го пуснал и прибрал камата, обхванат от суеверна почит пред черната одежда на противника си.

Овчарите се заозъртали при шума в храстите и грабнали здрави тояги. Бернардито и калугерът замрели на четири крака, като се поглеждали изпод око. Овчарите се успокоили и отново седнали край своето котле.

„Много съм гладен“ — промърморил божият служител.

„Да отидем при онези хора“ — предложил Бернардито.

„Ами ти познаваш ли ги?“

„Тук никого не познавам.“

Ала спътникът в расо предпочел да потърпи с трапезата, от което Бернардито заключил, че и той не се чувствува много сигурно по тези места. Калугерът пресипал златото от торбата на Бернардито в своята торба и като я претеглил на ръка, сърдито промърморил:

„Проклет едноок дявол! Знаеш ли кого си ограбил? Това злато не е мое, а в джобовете ти е останало пет пъти повече.“

„Ако това злато е на дявола — хладнокръвно отговорил Бернардито, — то е попаднало в добри ръце. Как се казваш ти, хитри калугерино с пищов?“

„По големите пътища някога ме наричаха отец Симон. Вижда се, че си неоперено пате още, щом не си чувал за мен и ми тикаш в гърлото детското си железце! С това злато ти ще се задавиш, пиле!“

Окото на Бернардито блеснало с такава злоба, че калугерът се дръпнал.

„Не много отдавна набучих на това железце петима алгвазили. Гледай си броениците, калугерино, и си върви по живо по здраво из пътя!“

„Струва ми се, че за нас двамата той е един и същ — рекъл доминиканецът примирително. — Да ти прости свети Доминик, задето ме… хм… задето ме принуди да правя делба с теб! Но я ми кажи, как подуши ти златото на Гонзаго?“

Бернардито не признал, че за първи път чува това име и отговорил уклончиво. Накрая просякът и калугерът гладни се спуснали в долината.

В една бедна кръчмичка, която се посещавала само от овчари, мулетари и скитници, двамината седнали на отделна масичка. До тях пред кана с вино седели двама селяни. Единият разказвал на другия за екзекуцията от предния ден. Бернардито чул собственото си име, повторено няколко пъти. Скръцнала вратата, двама алгвазили влезли в кръчмата.

„Архангели!“ — промърморил единият от селяните, като вдигнал каната над главата си и струя вино потекло в отворената му уста.

„Ей, ти там на масата! — закрещял алгвазилът. — Запуши си устата! Обърни си лицето към нас! Я се приближи насам!“

Алгвазилите огледали и дори опипали приближилия се. И чак след като кръчмарят се заклел, че този човек не е преоблеченият Бернардито, стражарите пуснали селянина. След това един от алгвазилите извадил лист и прочел високо отличителните белези на престъпника Бернардо Луис ел Гора. Накрая те обявили, че за главата на Бернардито, жив или мъртъв, кралската хазна ще плати хиляда дуро^[7].

В оповестения документ нищо не се казвало за единственото око на кабалеро. Значи, раняването било останало неизвестно за властите. Сега много трудно би могъл да бъде разпознат кабалеро Бернардито в едноокия дрипльо с разрешената брада!

Просякът се приближил до алгвазилите, които вече се били изправили пред тезгяха и захвърлили листа на лавицата. Сложил длан до ухото си, той запитал със старчески глас какво се казва в прочетения документ.

„Да не би и ти, старче, да се готвиш да тръгнеш на лов за Бернардито?“ — весело запитал алгвазилът.

„Гледай само да не зашие и тебе в някой бял чувал!“ — със смях подхвърлил и вторият.

„Я налей, кръчмарю, да опитаме това винце — викнал първият стражар. — Само по-скоро! Сеньор корехидорът заповяда след един час да му върнем тази хартия. Той иска да я изпрати в печатницата, за да бъде разлепена утре по всички кръстопътища като обява.“

Като чул тези думи, Бернардито взел от лавицата молива на кръчмаря и незабелязано написал няколко думи върху подгънатия край на листа. Алгвазилите пийнали, повторили, платили си виното с одобрително покашляне и като си прибрали листа, си тръгнали важно.

Когато градският корехидор получил този лист в собствените си ръце, веднага обърнал внимание на следните редове, написани в долния ъгъл: „Сеньор Корехидор! Ако в тъмницата от главата на майка ми падне дори един косъм, ще те обеся на косите на дъщеря ти Мигела. Бернардито“.

След един час, когато цял отряд алгвазили обкръжили пазарния площад, просякът и калугерът вече се промъквали по планинските пътеки към Барселона.

4

Изминали около две седмици след всички тези приключения. Късно вечерта в една рибарска къщичка, забутана сред крайбрежните планини на Каталония, играели на зарове петима души. Навън шумял бурен вятър.

Измежду играещите правел впечатление един човек с лилава кадифена камизола и барета с перо. Лявото му око било закрито с черна превръзка. Трудно можело да се определи неговата възраст, защото единственото му око святкало младежки, но косите му били побелели. До него седял пиян гологлав калугер. Тонзурата^[8] на темето му била окръжена от редки разчорлени коси. От джоба му се подавала дебела библия, а на гърдите му висяло костено разпятие.

Срещу кабалеро с баретата играел синът на домакина рибар, младият Матео Велмонтес. Червената кърпа, завързана отзад на възел, обхващала къдравите му коси и се спускала на челото до черните гъсти вежди. Той бил препасан с широк колан, из който стърчали дръжките на два пищова и два ножа. Този човек се славел като най-ловкия контрабандист по цялото крайбрежие, а баща му старият Христофоро, притежавал малката гемия „Толоса“.

Един мургав като мавър андалусец с къдрава брадичка и могъщи космати гърди хвърлял зарчета, облегнат на масата на осакатената си лява ръка с три отрязани пръста. Наричали го Антонио Карильо. Някога той бил славен тореадор, любимец на севилската арена. Един злополучен за него ден разярен бик, единадесетият поред от онези, които той повалил на пясъка на една празнична корида^[9], му разпорил хълбока и осакатил лявата ръка. Измежду зрителите се намирал и самият крал Филип V, който подхвърлил високо презрителна забележка по адрес на поваления тореро. Антонио се привдигнал на пясъка, свалил от ръката си пръстена, с който негово величество кралят само преди един ден благоволил да награди смелчагата за десетия бик, и запратил пръстена в кралската ложа. Пръстенът ударил по лицето началника на кралската стража, а Антонио паднал на пясъка, притискайки с ръце страшната рана. Дошъл в съзнание в тъмнична килия с ампутирани пръсти и набързо зашит хълбок. Освен трите ребра и толкова още пръсти тореро навеки загубил милостта на монарха, а после се оказал под една стряха с Бернардито, когото срещнал по планинските пътеки.

Петият играч бил възнисък, рус, с нежно, почти моминско лице. Но този юноша с дълги като на ангел клепачи огъвал с женствената си ръка подкова и от двадесет крачки улучвал карта за игра, а стройните му нозе в обувки с токи били неуморими като краката на хрътка.

Този млад човек бил израснал в голямо, задружно семейство. И изведнъж за една седмица загубил всичко: родители, братя и сестри, дом, имот. Баща му, славният капитан Де Лас Падос, бил смел мореплавател и на това отгоре — учен човек. Със златните пиастри, събрани между приближени на краля и предприемчиви търговци, на няколко пъти той екипирал кораби и тръгвал в опасни плавания към неизвестните брегове на новооткрити страни и острови из южните морета. След завръщането си от пътешествия капитанът се залавял да описва новите земи и съставял точни карти. Всички моряци на Испания, Португалия и Франция го благославяли за този благороден труд, но търговците не се интересували от науката и учената слава на съотечественика си: те искали злато, те очаквали, че капитанът бързо ще натъпче сандъците им със съкровища.

С голям успех се завърнал в пристанището на Барселона от последното плаване полуразбитият от бурите кораб на капитан Де Лас Падос. Мореплавателите открили в Тихия океан един благословен остров, населен с весел тъмнокож народ. Туземните жреци учудили капитана с познанията си по математика, астрономия и лечебно изкуство. Колибите и домашните съдове на туземците били покрити с фина резба, тъканите поразявали с ярките си багри и с красотата на шарките. Няколкото големи селища на острова били украсени с чудновати кули и храмове, отрупани със златни фигури на необикновени зверове и птици.

Островитяните посрещнали капитана и другарите му като приятели, а ги изпратили като братя. В чест на корабния екипаж бил устроен празник. Девойки украсили кораба с цветя и той тръгнал в обратен път, изпровождан от приветствен хор.

Когато кредиторът на капитана, барселонският търговец Прентос, баща на презрения Хуанито, научил за богатствата на чудния остров, тайно екипирал три кораба, качил на тях въоръжени главорези и предложил на капитана да поведе тази армада^[10] към острова. Честният капитан отказал категорично. Той знаел каква опасност крие това за неговите приятели островитяни: цялото население на острова ще бъде обречено на гибел, селищата — опожарени, храмовете — Безмилостно разграбени. Той не можел да стане убиец на цял един народ!

И ето тогава подлият Прентос съчинил донос против благородния капитан, като го обвинил в измяна на краля. Хвърлили капитана в тъмница и пет денонощия го изтезавали, за да каже пътя към острова. Но капитанът не издал своята тайна и на петата нощ умрял от мъченията. Неговият дом и всичките му имущества били конфискувани и търговецът Прентос ги закупил на безценица. Когато хората на търговеца отишли в къщата, тримата синове на капитана грабнали шпагите. В кратката схватка двамата от тях били убити и само най-младият, Алонсо, успял да избяга. Двете дъщери на капитана кралските слуги заточили в манастир. А жена му от мъка се побъркала и била намерена мъртва на брега до стълбата на осиротелия кораб.

— Чичо Тоби, ти май забрави, че Бернардито играе на зарчета при рибарите и че петият играч…

— Вярно, мое момче, аз съвсем се разбъбрих за добрия капитан и не казах, че петият играч, юношата с моминското лице, бил именно най-малкият син на капитана. Наричал се Алонсо де Лас Падос. Изхвърлен на широкия друм, той срещнал отец Симон и сега мятал зарчетата, дразнейки другите играчи.

Когато дошъл ред на Бернардито да хвърля, той сложил зарчетата настрана и се загледал през ниското прозорче в нощния мрак. Отвъд извисяващите се крайбрежни скали бушувало морето и разпенените гребени се появявали в лунната светлина като проблясъци на бели светкавици във водата.

„Сеньори! — обърнал се той към играчите. — Моля за тишина! Ние встъпваме в сурово братство по оръжие. Пред нас са още дълги часове на очакване, защото гемията на Христофоро едва ли ще излезе от Минорка^[11] в такава буря. Да прекъснем играта и да скрепим нашия съюз. Ние малко се познаваме още един друг, а нашето братство трябва да бъде вечно. За измяна — смърт! Има още време за слабодушните да си отидат с мир, докато не е изречена последната дума.“

Играчите зарязали заровете. По години Бернардито бил най-младият от тях, но главата му успяла вече да побелее от преживяното и някаква вътрешна сила карала всички тези хора, толкова различни един от друг, да му се подчиняват.

Бернардито разгънал своето печално знаме, убол ръката си с камата и с кръвта написал върху чист пергамент клетвените думи. След това извикал Матео Велмонтес. Матео разказал накратко своя неспокоен живот на контрабандист и моряк и с всеобщо съгласие също скрепил с кръв върху пергамента участието си в новото братство. След него същото направили Антонио Карильо, Алонсо де Лас Падос и накрай дошъл ред да се разпише и отец Симон.

„Обясни на братята кой си ти и чие злато попадна в наши ръце“ — заповядал Бернардито.

„Приятели — рекъл монахът, — свещеният сан ми забранява да се кълна в каквото и да било освен във вярност на истинната църква. Изслушайте моята история и смятайте ме без кървавия подпис за свой брат до края на живота ми. Затова аз целувам кръста пред вас!“

Старецът разказал, че някога, на младини, той обичал девойка и се венчал за нея против волята на баща си, човек горд и жесток. Бащата го лишил от наследство и го изгонил от къщи. Веднъж, препускайки на кон по тесен планински път недалеч от родното си място, той налетял на един конник, който идвал насреща му, и го свалил от седлото. В нощния мрак пострадалият извадил шпага и младежът, скачайки от коня, приел боя и убил непознатия. Донесли факли и в убития той познал родния си баща. Потресен от постъпката си, той се покалугерил под името отец Симон. Двадесет години прекарал в пост и молитва, измолвайки опрощение на своя грях и усърдно четял свещените книги и съчинения на църковните отци. Веднъж влязъл в богословски спор с някакъв учен служител на Светата инквизиция и толкова се увлякъл, че грабнал попадналия му под ръка том от съчиненията на блажения Августин и с един удар на тежката книга извадил душата на своя опонент. В голяма уплаха отец Симон избягал в гората. Насън той видял, че свети Петър уговорил господа да прости на грешника вината: види се, и вратарят на рая много-много не обичал отците инквизитори!

Твърде скоро отец Симон се намерил край горския огън на разбойниците от шайката на стария Гонзаго, всяваща ужас у пътуващите през планините на Италия, Франция и Испания. Отец Симон влязъл в тази шайка, споделял с бандитите буйния им живот, като предварително им опрощавал греховете и сам наваксвал пропуснатото през двадесетте години пост и въздържание. Това продължило, докато кралските мускетари на Людовик XV не разгромили шайката във френските Пиренеи.

След дълги скитания неколцина от оцелелите разбойници се добрали с награбеното злато до Каталония с намерение да се качат в Барселона на кораб и да отплават за Генуа. Нощта ги заварила на път в планината и те останали да пренощуват в една скрита сред скалите пещера. На отец Симон, който вечерта надигал бутилката с особено усърдие, през нощта му прилошало, измъкнал се от пещерата и цяла нощ пролежал край ручейчето, странно отмалял и преследван от зловещи сънища. Когато се съмнало, той се върнал в пещерата и заварил страшна картина: другарите му лежали мъртви. Единствено Пабло Виляс, който се търкалял край входа, показвал още слаби признаци на живот.

„Пабло Виляс ли? — запитал Бернардито. — Не е ли същият оня Виляс, който има винарска изба в моето градче?“

„Той същият — потвърдил отец Симон. — Не би държал той сега това заведение, ако аз не го бях измъкнал за краката от пещерата и не го бях напоил с мляко от овчарите. Тези овчари ни обясниха, че в пещерата живее самият дявол и души хората, които му отидат на гости.“

Когато Пабло се свестил в благочестив ужас от всичко привидяло му се през нощта в пещерата, решил да махне с ръка на златото, което още лежало в торбите на мъртвите другари, и да започне честен живот на винар. Отец Симон, който запазил у себе си една торбичка с дукати, бил случайно разпознат на улицата от един търговец, ограбен от шайката на Гонзаго, и затова побързал да напусне онези места.

За пет години, прекарани в Италия, отец Симон успял да пресуши златния си запас и намислил да провери дали не е оцеляло в каталонската пещера съкровището на Гонзаго. Той се добрал до онова опасно място и намерил в пещерата два скелета в ботуши, изгнилите торби със злато и ръждясалото оръжие. Пещерата била изпълнена с тежката миризма на някакъв газ.

Калугерът слязъл в градчето, донесъл със себе си глинено гърне и търнокоп, а после, като омотал лицето си с мокър парцал, изследвал пещерата. Забелязал, че отровният газ излиза през една цепнатина в ъгъла. Калугерът плътно натъпкал с глина тази цепнатина, а до нея изкопал дупка. Половината от жълтиците увил в черен парцал и ги мушнал в гърнето, на което нарисувал с вар череп; след това пуснал гърнето в дупката. Като свършил с това, отец Симон хвърлил поглед към костите на своите бивши другари, въздъхнал и решил да предаде по християнски тези тленни останки на земята. Но когато се докоснал до ребрата на стария Гонзаго, напипал под останките от облеклото му кутийка, обкована със сребро. В нея се оказали двадесет и девет блестящи елмаза, един от друг по-едри. Ала монахът все по-силно започнал да чувствува признаците на отравянето: твърде дълго бил престоял в пещерата. Почти загубил съзнание, той бързо хвърлил кутията в скривалището, затрупал дупката с чакъл и свлякъл отгоре й тежък камък. Отец Симон едва изпълзял на чист въздух с торбата жълтици, като зарязал костите на разбойниците. Това злато се оказало достатъчно за пет години безгрижен живот във Франция и Италия, а през юли 1742 година калугерът отново тръгнал на път, за да попълни своя запас. Останалото било вече известно на слушателите от разказа на Бернардито; всичкото злато и скъпоценностите новите приятели събрали наедно и го поверили на суровия отмъстител предводител на братството…

5

На другата нощ петимата братя отмъстители отплавали с гемията на стария Христофоро Велмонтес към турските брегове, държейки курс към Цариград.

Една седмица преди това за там тръгнал от барселонското пристанище корабът „Голиат“, натоварен с много стоки. На борда му се намирал самият собственик на кораба, търговецът Прентос, виновникът за гибелта на цялото семейство на младия Алонсо. В това плаване старият Прентос взел със себе си и своя син Хуанито, онзи страхливец и негодник, който наклеветил дон Рамон и Бернардито.

Тежко прекарали братята разбойници в старата, прогнила гемия през време на августовските бури в Средиземно море! Старият Христофоро, Матео и Бернардито били опитни моряци, но другите двама членове на братството едва сега се учели да управляват платната и да се ориентират по звездите и слънцето, защото нямали компас. На шест пъти бурите ги задържали по пътя. Но приятелите имали късмет и сварили кораба на презрения Прентос в залива на Златния рог. Стоките, които търговецът докарал от Испания, били вече продадени и „Голиат“ товарел на борда си стоки за обратния път. Тука имало източни благовония и подправки, марокен и слонова кост, дамаски и ножове, брокат и коприна, турски тютюн и буренца с розово масло. Голяма печалба очаквал търговецът от продажбата на тези стоки на испанските грандове и манастири и затова стражата на кораба ден и нощ не отмахвала поглед от здраво заключените трюмове и никого не допускала дори да се приближи до кораба.

И ето точно преди корабът да отплава, на мястото, където стоял на котва, се явил важен чужденец със съпругата си. Те пристигнали в богата носилка на британския посланик в Цариград и помолили Прентос да слезе на кея. Високият господин в униформа на английски офицер обяснил на търговеца на развален испански език, че е британски полковник в отпуска и прави сватбеното си пътешествие. Съпругата на полковника — полякиня, която не разбирала испански — мълчаливо стояла до мъжа си, местейки погледа на сините си очи от кораба към неговия собственик. Двойката знатни чужденци вече се връщала в Англия, но имала намерение по пътя си да посети Мадрид. Затова от името на британския посланик полковникът молел да го вземат на кораба заедно със слугата му и френския епископ, приятел и спътник на полковника. Полковникът, вече с побеляла коса, бил загубил във фландърските полета през 1714 година лявото си око и носел черна превръзка, пресичаща лицето му.

През време на разговора синът на търговеца Хуанито също слязъл на брега. Прелестната руса полякиня го погледнала с умолителен израз на лицето и така кокетливо му се усмихнала, че той започнал да моли баща си да уважи молбата на важните пътешественици. Полковникът извадил от джоба си кесия със злато и размерите на кесията по-бързо от останалите доводи пресекли колебанията на предпазливия търговец. Златото преминало в джобовете на Прентос, а Хуанито сам предложил да придружи новите пасажери на „Голиат“ до британското посолство, за да им помогне при качването им на борда. Тримата седнали на възглавниците в закритата носилка и върху атлетичните рамене на носачите се отправили към една вила извън града. Търговецът предупредил, че корабът вече излиза на рейд и затова пасажерите ще трябва да дойдат на него с лодки.

През мръсните улици на Цариград носилката стигнала най-сетне до една малка вила. В къщата било пусто и прислугата се състояла не от англичани, а от турци. Британския посланик го нямало, но в уютните покои била сервирана закуска с изобилни превъзходни вина.

На закуската полковникът и френският епископ се позаинтересували дали „Голиат“ е надеждно въоръжен и достатъчно ли са запасите от барут. След като получили от Хуанито най-успокоителни уверения, полковникът заповядал на слугите незабавно да съберат малкия им багаж. След един час цялото общество отново седнало на възглавниците в носилката. Хуанито се оказал между полковника и младата му жена, а епископът с лилаво копринено расо се наместил срещу тях. Пийналият си търговски син се осмелил да напипа в полумрака на носилката ръчичката на прелестната пани и за неописуема своя радост почувствувал в отговор леко стискане; при всяко поклащане на носилката ръчичката на костеливата пани все по-силно стискала пръстите му.

Разпалвайки лулата си, полковникът неочаквано забелязал този непозволен флирт. С гръмък глас той поискал незабавно удовлетворение, подал се от носилката, заповядал нещо на носачите и мрачно замълчал, като попоглеждал Прентос с единственото си око и си играел страшно с дръжката на много дългата шпага.

Когато пристигнали на кея, вече се свечерявало, но на пристанището имало още много хора. Далеч на рейда се виждал „Голиат“, а край самия кей стояла гемия със стар шкипер с испанска барета и един брадат моряк, който на лявата си ръка имал само два цели пръста.

Полковникът уловил здраво под лакътя търговското синче, а за другата ръка, за голямо учудване на Хуанито, болезнено го стиснали нежните пръсти на пани. Така той бил мигновено качен на гемията. След това полковникът още веднъж скочил на брега и Хуанито чул как той с помощта на странна езикова смесица посъветвал турските носачи по-скоро да замажат британския посолски герб на вратичката на носилката. Последната му фраза накарала Хуанито да потрепери, защото, когато подавал на старшия носач шепа златни монети, полковникът му казал: „Сбогом старче, и не споменавай със зло Едноокия дявол Бернардито!“

Ужасно подозрение се мярнало в ума на Хуанито, но гемията вече разпенвала вълните на Златния рог и след два часа спряла на един гол, пустинен остров.

„Слизай!“ — заповядал Бернардито на предателя и сам стъпил след него на каменливата почва.

Вече било тъмно, никаква светлинка не проблясвала в това безлюдно място. Само някъде в далечината небето и морето слабо аленеели от отблясъците на светлините на турската столица.

„Погледни ме в лицето, Хуанито Прентос — рекъл Бернардито. — Познаваш ли ме?“

Колкото и да се вглеждал предателят в това сурово лице, не могъл да разпознае в него чертите на бившия кабалеро, макар че се досещал кой стои пред него.

„Помниш ли ти екзекутирания дон Рамон, краставо куче?“

Треперейки с цялото си тяло, Хуанито прошепнал, че той бил приятел на покойния сеньор Рамон де Гарсия.

„Тогава повтори, клеветнико, онова, което каза на кралския прокурор, и кажи колко ти заплати дон Салватор за юдината услуга.“

Синът на търговеца паднал в краката на отмъстителя.

„Сеньор Бернардито! — замолил се той. — Мене насила ме заставиха да подпиша книжата.“

„Лъжеш, страхливо куче! Отговаряй, колко ти заплатиха?“

„Хиляда златни дуро, сеньори, само хиляда!“

„Братя — обърнал се Бернардито към своите спътници, — какво заслужава този юда?“

„Смърт!“ — казал преоблеченият като жена Алонсо.

Останалите кимнали мълчаливо.

„Тогава умри, смрадливо куче, на този кучешки остров! Познаваш ли това място?“

Хуанито разпознал най-после пустия и неплодороден остров: отдавна вече до ушите му достигал пресипнал лай и вой, а сега започнал да различава и някакви сиви сенки, мяркащи се наоколо. Обхванало го ужас: значи, той е осъден да умре на Кучешкия остров, където всички жители на Цариград изхвърлят болните и стари кучета, които на турците е забранено да убиват. Тук от време на време спират лодки, пълни с кучета, и гребците бързат да стоварят животните и по-скоро да се отдалечат от прокълнатото място, което ден и нощ се оглася от воя на подивелите кучета.

Хуанито диво заревал и хукнал да бяга. Бернардито вдигнал пищова и куршумът пронизал крака на беглеца. След това братята смъкнали камизолата и баретата на Хуанито и го оставили сам. Когато отмъстителите се върнали на гемията, цяла глутница подивели кучета с ръмжене вече се боричкали над тялото на предателя…

Матео Велмонтес бил един ръст с екзекутирания и косите им си приличали. Той облякъл камизолата и баретата на Хуанито и легнал на пейката. Приятелите го покрили с плащ. Преди изгрев-слънце гемията докарала всички на „Голиат“ и полковникът с усмивка обяснил на търговеца, че Хуанито попрекалил с виното. Приятелите вдигнали преоблечения Матео от пейката, подкрепяйки го под ръка, а той, навел глава, някак се дотътрил до каютата.

„Голиат“ вдигнал платна и скоро светлините на Златния рог останали далеч зад разпенената шир. Подир „Голиат“, гмуркайки се във вълните, плавала гемията „Толоса“. На борда й останал само „старият шкипер“ Христофоро Велмонтес, а безпръстият „моряк“ вече успял да се преобрази в слуга на полковника и последвал своите господари на кораба.

На сутринта, когато „Голиат“ стигнал в Мраморно море, младият Прентос извикал баща си в каютата. Тук вече били и полковникът със съпругата си…

След известно време търговецът Прентос повикал в същата каюта началника на корабната стража. Последният разполагал с двадесетина войници.

Под втренчения поглед на полковника търговецът Прентос заповядал с твърде слаб и странен глас да отворят и трите просторни трюма на „Голиат“. С трепереща ръка той подал на началника на стражата ключовете и наредил, след като бъде изпълнена заповедта му, да се върне с десетина войници.

„С оръжие ли?“ — осведомил се началникът на стражата.

„Не, без оръжие“ — пояснил полковникът.

Скоро войниците с тежък тропот нахлули в каютата. Полковникът упрекнал строго офицера за вдигнатия шум, защото се изисквало предпазливост и тишина.

„Екипажът на кораба е замислил бунт и трябва тихичко да се изловят заговорниците поединично — пояснил той на офицера. — Идете в кубрика и викайте моряците един след друг в трюма. Там ги свържете и ги оставете на пода.“

Заповедта била точно изпълнена. Боцманът и всички моряци освен дежурните се намерили заключени в кърмовия трюм. След това полковникът заповядал на офицера и на десетина войници да слязат тихичко в средния трюм, да се потаят там и да чакат по-нататъшни нареждания. Когато войниците влезли в трюма, полковникът и безпръстият му слуга спуснали върху люка тежкия капак и окачили на него един осемкилограмов катинар. Накрая полковникът събрал останалите войници, обяснил им, че в носовия трюм е нахлула вода и им заповядал да преместят сандъците със стоката. Едва войниците се заловили за работа, над главите им също паднал капакът и затрещели ключалките. Сега оставали само петима дежурни, капитанът и неговият помощник.

Полковникът се качил на мостика и предал на капитана нареждането на търговеца Прентос незабавно да се свалят платната, да събере екипажа на бака и да извика помощника.

Когато и това нареждане било изпълнено, зад полковника с пищови във всяка ръка застанали Антонио, Алонсо и Матео. В това време отец Симон напътствувал и изповядвал търговеца Прентос. Полковникът се обърнал към събралите се:

„Приятели мои! Спуснете една лодка, качете се в нея и карайте към брега, който едва се вижда в далечината. Корабът се намира във властта на Едноокия дявол Бернардито Луис и след пет минути ще хвръкнете във въздуха!“

На борда всички се вкаменили от изненада. Капитанът и помощникът, му не се докоснали до дръжките на своите кортици, а друго оръжие те нямали под ръка. Докато моряците спускали лодката, Бернардито връчил на капитана един документ и кесия:

„Вземете този документ за ваше оправдание, сеньор капитан. В него удостоверявам, че съм платил изцяло стария си дълг към търговеца Прентос. А за да не търпят лишения вашите хора, когато слязат на брега, поделете между тях това злато.“

После приятелите пуснали боцмана и моряците от кърмовия трюм и им заповядали по-бързо да догонят първата лодка.

Накрай Бернардито пуснал един по един всички войници и началника на стражата. Когато те се събрали на кърмата при третата, последна лодка, Бернардито им казал:

„Слушайте вие, пазачи на алчния лихвар и подлия доносник! Вашите бивши господари погубиха невинния баща и цялото семейство на моя приятел Алонсо де Лас Падос. Може би и между вас има някои хора на лукавия корехидор, които бяха тръгнали да гонят Бернардито Луис и да се любуват на екзекуцията на честния Рамон де Гарсия. Но аз не желая да проливам напразно кръвта на мои земляци и ви пущам да си вървите по живо по здраво!“

В това време гемията на Христофоро Велмонтес се долепила до борда на „Голиат“. Приятелите, претърсили корабните трюмове, свалили в гемията най-ценните стоки, заставили Прентос да предаде всичкото си злато и напуснали кораба. Търговецът Прентос останал привързан за едно корабно легло, а в барутния погреб вече тлеел фитилът.

След десетина минути, когато „Толоса“, порейки вълните, летяла на запад, разцепеният от взрив „Голиат“ изчезнал във водовъртежите и само един черен облак дим дълго време още се реел над морето. А гемията с петимата отмъстители, след като оставила зад себе си бурния Хелеспонт^[12], навлязла в Егейско море, преминала архипелага и достигнала в края на краищата до Италия, където приятелите продали стоките на търговеца Прентос.

От Генуа Бернардито се отправил за Париж, където дал на своите, приятели един месец весел отдих. В Париж той намерил един изкусен златар и му поръчал изкуствено око, което било направено от френския майстор с голямо изкуство.

След около осем месеца приятелите се качили на един кораб и пристигнали в Португалия, а оттам по околни пътища се завърнали в родното градче на Бернардито. Но те били вече не петима, а петнадесет добри юнаци, които се били присъединили към Бернардито в Италия, Франция и Испания. Този отряд се скрил в планините и започнал да се готви за нова акция. На отмъстителите се удало да я свършат бързо, защото Бернардито узнал, че майка му била изгонена от Испания. Като се убедил, че не я заплашва вече никаква опасност като заложница, той повел приятелите си в нов поход за отмъщение, след който решил да напусне испанската земя и да излезе в морето… Момче, ти май заспа вече, а?

Като не получи отговор, Бернардито се наведе над лицето на детето. Разпиляло къдрици на възглавницата, момчето спеше дълбок детски сън.

Бернардито прекрачи свилия се на кълбо Карнеро и отиде да нагледа, още веднъж животните в обора. Бурята бушуваше, проливният дъжд плющеше по короните на дърветата. Дрехата на капитана се измокри за миг и той побърза да се върне в къщурката. Преди да затвори вратата, Бернардито се ослуша и отново му се счу през рева на бурята нещо като далечен проточен стон, подхванат от вятъра.

— Мигар на острова са се завъдили чакали? — промърмори островитянинът и се просна на пейката, покрита с козя кожа.

6

Зората завари островитяните спящи. Малкият пръв отвори очи и като си припомни за недослушания разказ, подскочи в постелята. Беше го срам, че е заспал: сега няма да дочака скоро края на интересната приказка! Като не знаеше как да поправи бедата, той започна да цепи подпалки и ударите разбудиха Бернардито. Капитанът погледна разстроеното лице на момчето, разбра всичко, дръпна го за палтенцето и го притисна към себе си.

— Сега нямаш търпение да узнаеш какво е станало По-нататък, нали? — каза той със смях. — Е, няма що, ще ти доразправя приказката си, защото навън вали силен дъжд и не може да се излезе. Пък и малко остана до края. Слушай!

… Било през един слънчев майски ден на 1743 година, и то точно на 29 май, когато се навършвала първата годишнина от смъртта на младата Долорес, сестрата на Бернардито.

В Барселона се завърнали моряците и войниците от „Голиат“, които Едноокия дявол бил освободил, и сърцето на страхливия корехидор се изпълнило със страх. А наплашеният от разказите на спасените от „Голиат“ дон Салватор Морильо дел Портес взел такива мерки за охрана на своя замък, че той заприличал на обсадена крепост.

В навечерието на фаталната годишнина, късно вечерта, дон Салватор си седял в кабинета и играел шах със своя син Родриго, когато на вратата се появил домоуправителят. Той доложил, че някакъв конник нетърпеливо чукал на вратите на замъка, казвал, че бил кралски пратеник и носел бързо писмо от негово величество.

Дон Салватор заповядал да пуснат пратеника. Господарят видял пред себе си висок, добре сложен офицер в униформата на кралската гвардия. Косите на офицера били побелели, той имал високо чело и горда осанка. Като отдал чест на дон Салватор с шпагата си, той извадил от маншета си малък плик с кралския печат и го подал на гранда. Дон Салватор счупил печата и се вгледал при светлината на свещите в познатия му небрежен почерк на августейшата ръка. Кралят написал записката собственоръчно — това била нова, необичайна милост!

Ценният документ гласял, че тая нощ на път за Барселона негово величество е с намерение да спре в дома на дон Салватор. С истинска кралска вежливост монархът молел гранда да му даде гостоприемство за няколко часа. При това негово величество благоволил предварително да отклони всякакъв церемониален прием и молел да изпратят да го посрещнат само няколко конници, които да му посочат през нощта най-краткия път.

Дон Салватор целунал височайшето писмо и плеснал с ръце. След няколко минути целият грамаден замък приличал на разтревожен мравуняк. Хлопали се врати, във всички свещници се появили свещи, отворили се мазетата, сандъците и шкафовете. Пратеникът на дон Салватор веднага полетял за корехидора.

— Негово величество изрази надежда да види господаря на тоя дом, но помоли да не се нарушава почивката на гражданите — сухо казал, пратеникът на краля. — Екипажът на негово величество се намира на три часа добър галоп оттук. Аз ще дочакам конниците на корехидора пред вратите, на вашия дом и сам ще ги придружа до кралския кортеж.

Не минало час и пред вратите на замъка вече зачаткали подкови. Десет алгвазили и сам сеньор корехидорът на бял кон отдали чест на пратеника на краля. В това време мрачният замък на дон Салватор се озарил от стотици светилници, фенери с разноцветни стъкла, лампиони и мънички китайски фенерчета. Тяхната светлина се отразявала в струите на голям водоскок, върху тъмните купчини зеленина и пищните цветни лехи. В езерата на парка пробудилите се лебеди вдигнали глави изпод белоснежните си крила и разлюляната от лебедите вода също искряла от светлините на илюминацията. След като се убедил, че илюминацията е великолепна, дон Салватор заповядал засега да загасят светлините и да ги запалят отново след два часа, а той самият заедно със своя син Родриго се присъединил към конниците на корехидора. Начело с кралския пратеник цялата кавалкада препуснала да посрещне височайшия гост.

След час и половина препускане по планинските пътища конниците видели отпреде си факелни светлини. Шесторка бели коне леко теглела пътническа кола с кралски лилии на вратичките. Двамина офицери разигравали конете си отпред, двама конници препускали отстрани и един гвардеец съпровождал каретата отзад. Малка конна свита съставлявала ариергардът, а на стотина крачки пред целия кортеж двама кралски слуги осветявали пътя с яркия пламък на факли, високо вдигнати върху копия.

Пратеникът се приближил до каретата и доложил за пристигането. След като получил милостивия отговор на краля, офицерът съобщил на дон Салватор, че негово величество благодари за радушното посрещане и кани сеньора да слезе от коня и заедно със сина си да заеме място в каретата.

Дон Салватор и сеньор Родриго предали конете си на слугите и с трепет влезли в каретата. Щом вратата на колата се хлопнала, херолдът затръбил, конете заиграли и кортежът потеглил към замъка.

В мрачината на каретата дон Салватор ле могъл да различи нищо друго освен високия плюмаж на кралската шапка. Той се навел и протегнал ръка, за да поеме и целуне ръката на обожавания монарх. Протегнатите му устни вече се докосвали до отпуснатата китка на краля, но ръката на монарха, милостиво протегната към него, внезапно придобила твърдостта на желязо и сграбчила гранда за брадичката.

„Измяна!“ — изхъркал дон Салватор, но веднага получил силен удар по главата.

До него на пода на каретата се тръшкал, задушавайки се, синът му, до чиято гръд се било притиснало нечие коляно.

В същото време „кралската свита“, както препускала, обкръжила стражарите на корехидора. Спътниците на краля извадили шпаги и алгвазилите паднали мъртви от конете. Ловко заметнато въже стиснало за гърлото самия корехидор. След това от каретата били измъкнати вързаните тела на сеньор Салватор и на сина му. Тези пленници, както и корехидора, конниците метнали напряко на седлата си и начело с беловласия пратеник навлезли в планината по посока на същата онази пещера, където някога Бернардито и отец Симон се били, срещнали.

Останалият „кралски кортеж“ обаче продължил заедно с каретата по прежния път. Когато до замъка оставало четвърт миля и отпред се показали неговите светлини, кочияшът на каретата се обърнал и подпалил фитила, който стигал до голяма желязна бъчва вътре в каретата; бъчвата била натъпкана с артилерийски барут догоре. След като карал още малко, кочияшът скочил от капрата и се метнал на коня на корехидора. Пламъчето на фитила вече наближавало бъчвата.

А конниците продължавали да летят стремително към замъка редом с каретата, като шибали бясно препускащите впрегнати коне. Ето вече засвяткали и се пръснали в небето разноцветните светлини на приветствения фойерверк. Зад подвижния мост широко се разтворили вратите на замъка и две редици слуги се строили на двора. Протягайки вратове от любопитство, хората на замъка се готвели да посрещнат конете и да постелят килим от парадния вход до стъпалата на каретата…

Но преди още да стигне моста, „кралската свита“ вдигнала конете на задните им крака и рязко свърнала назад, а конете с каретата с непостижима бързина преминали моста, прелетели под каменната арка и без да намаляват ход, се понесли по двора. Двете редици прислужници се разбягали от страх.

Пред парадния вход се била събрала почти цялата градска аристокрация и всички с учудване наблюдавали необичайното пристигане на негово величество. Вече започнали да се чуват тревожни възгласи сред натруфената публика, когато изведнъж ужасяващ взрив разтърсил двора и стените. Обезумелите гости в атлазени одежди, опръскани с кръв и изцапани от сажди, хукнали навън от замъка, но няколко изстрела прогърмели из мрака и бягащите се защурали по моста, като падали ранени и убити. Над двора се извили огнени езици. Това били направили конниците: те изтичали до прозорците на замъка и на служебните помещения и хвърлили в тях запалени насмолени кълчища. Вопли на страх, стонове на ранени, цвилене на коне и мучене на волове в горящите обори — всичко се сляло в една дива музика, а развихрилият се огън затъмнил блясъка на догарящия фойерверк и на илюминацията.

Целият град се пробудил и жителите му тичали по близките хълмове, за да гледат най-големия пожар, който някога са виждали. Отначало мислели, че замъкът се е запалил от илюминацията, но изведнъж в паметта на хората изплувало, че точно в този ден и час преди една година била загинала сестрата на Бернардито. Едва някой напомнил за това събитие, и гражданите в един глас произнесли името на отмъстителя й обзети от страх, хукнали към домовете и сандъците си, като оставили замъка да догаря в предутринния мрак.

А Бернардито с четиримата братя се промъквал по познатата му пътечка към пещерата. По главозамайващи стръмнини на групи и поединично бързали натам и другите разбойници, онези, които разрушили замъка.

Страхливият корехидор замолил за пощада. Със сълзи на очи той напомнил на Бернардито, че майката на кабалеро не е била лишавана от нищо през време на нейното затворничество.

„Ето защо аз няма да те обеся, а ще ти отрежа главата“ — рекъл Бернардито.

И сеньор корехидорът в същата минута бил обезглавен.

Бернардито се приближил до побледнелия от страх дон Салватор и му казал така, че да го чуят всичките другари:

„Изменник и предател на Испания, търгаш с испанските свободи, слуга на чужденци насилници, грабител на съотечествениците си, убиец на Долорес и Рамон, от името на нашето братство на отмъстителите, осъждам те на смърт!“

И тогава приятелите на Бернардито хвърлили дон Салватор и сина му Родриго в отровната пещера. Изхода на тази пещера разбойниците зазидали, струпали скални отломъци. Сигурно страшни ще да са били виденията, които са измъчвали жестокия гранд, докато сърцето му не се пръснало и отровената му кръв не се съсирила в жилите!

Така младият Бернардито, който бил тогава само на двадесет години, победил могъщите си врагове и утолил жаждата за мъст, изгаряща сърцето му. Под високата скала той погребал своето кърваво знаме и заповядал да издълбаят на скалата такива думи:

„Тук почиват останките на благородния сеньор Рамон де Гарсия, загинал невинно и отмъстен от своя приятел Бернардито Луис ел Гора.“

А на следната нощ Бернардито, преоблечен като селянин, пристигнал на муле в родното си градче. Той намерил винарската избичка на Пабло Виляс и потропал на затворения прозорец. Недоволен и сънлив, домакинът отворил вратата и много се учудил, когато видял непознат селянин, който мълчаливо мушнал в ръката на винаря малко вързопче и веднага се отдалечил. Във вързопчето се оказал прекрасен елмаз в златна рамка и кесия с дукати, а оставената бележка гласяла: „От Бернардито, когото ти спаси“.

Старата мавританка вече не била жива, затова от къщичката на винаря предводителят на братството се върнал направо в планината.

— Чичо Тоби, а какво е станало после с него?

— После ли? Събрал той своите братя и им казал, че си разплатил напълно сметките със своите притеснители, гонители и с малкото на брой свои благодетели. Той казал също, че сега братята са свободни да си изберат друг предводител, защото него — Бернардито — от сега нататък го чака път, по-друг от обикновеното разбойничество за забогатяване. Богатството не блазнело Едноокия дявол. Сам, обезправен, гонен, лишен от отечество, семейство и приятели, той съобщил на братята, че възнамерява да излезе в морето и да помага доколкото му стигат силите и умението, на също такива несправедливо гонени като него да отмъщават на своите притеснители и преследвачи.

— А какво му отговорили братята?

— Никой не дигнал ръка против Бернардито… Всички се съгласили да излязат заедно с него в необятните морета, за да станат свободни корсари. Същата сутрин всички другари на Бернардито завинаги напуснали родната Испания на „Толоса“, гемията на стария Христофоро. Много скоро им паднал щастлив случай да завземат една бригантина, принадлежаща на португалски роботърговци, и… за Бернардито започнал пиратският живот, който също не му донесъл ни щастие, ни радост.

Повече от двадесет години летял по вълните капитан Бернардито, сменил шест кораба и загубил до един всичките си стари другари. Отдавна били загинали в ожесточени боеве всички членове на братството на отмъстителите и дори стъкленото око на капитана било избито от треска, отхвръкнала при взрив в един от корабите. Последен умрял от старост отец Симон; заспал си ей тъй на масата, като оставил недоизпита чашата с подсладен херес…

— Кажи ми, чичо, ами успявал ли е Едноокия дявол да спасява от беда обиждани и гонени хора, както той искал?

— Ех, синко! Бернардито много скоро разбрал, че почти целият божи свят се състои от такива хора и не с корсарство трябва да се бори срещу злото, което управлява света! Корсарят си е все пак разбойник и мнозина от екипажа на Бернардито мислели повече за плячката, отколкото за чуждата съдба… Но сега няма да говорим за това! Ето, като се спасим от този остров, ще изплатим още един стар дълг, а после… ще видим, може би нашите сили пак ще послужат някъде за добро дело! Е, случвало се е понякога и на корсаря Бернардито да помага в беда на добри хора. Доста нещастни роби, бели и чернокожи, получили свободата си от неговите ръце. И някои станали негови приятели за дълго време. Имало такъв един славен гръцки моряк от Пирея, Георги Каридас… Едноокия го спасил от ръцете на мръсен туниски пират… Имало една красавица Зоя… Едноокия успял да я изтръгне от роботърговците… и тя, синко, обикнала стария Бернардито!… Спомням си още за един земляк на Бернардито, верния Фернандо Диас, спасен от бесилката… Пък и може ли човек да запомни всички, с които е бил през първите двадесетина години… А после… После Едноокия дявол, за свое нещастие, срещнал и спасил… един злодей!

— Какъв злодей, чичо Тоби?

— Е, синко, това вече е нова приказка! Ала много силен дъжд вали днес и по неволя ще трябва да стоим затворени с тебе. Вчера тъкмо се готвех да ти разкажа за Леопарда. Та ето, плавал веднъж Едноокия дявол на своя черен кораб. И вижда той на брега една висока скала…

Силният порив на вятъра разтвори вратата и Остроухия се отдръпна в ъгъла от втурналия се в къщичката вихър и дъжд. Кучето наостри уши, козината му настръхна. През воя на бурята обитателите на къщичката ясно различиха продължителен, странен звън и проточен вой, които се сливаха с рева на вятъра. Бернардито скочи и грабна ловната си пушка от стената.

— Звук на сигнална тръба и… корабна камбана! — промърмори той. — Как не се досетих още снощи…

Той наметна едно старо платнено наметало, заповяда на момчето да стои мирно, да не пали огън в огнището, и след като повика кучето, скри пушката под наметалото и бързо излезе, шибан от проливния дъжд и бурята.