Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (5)

1

Ендрю Лоусън, който даваше под наем на „достопочтени пътници“ малката си къщичка край пристанището, подрязваше с градинарски ножици жасминовите храсти в градината си. Старият пудел, обрасъл до края на носа с къдрава козила, лежеше край една леха и поглеждаше изпод око своя господар. Юлското слънце току-що се бе издигнало над островърхите покриви на Бълтън.

Скърцането на стъпки по посипаната с морски камъчета пътечка обезпокои сладко задрямалия пудел. Кучето залая срещу непознатия мъж, облечен като амбулантен търговец, който беше спрял до лехата. На гърба му висеше малка пътническа торба, а в ръката си държеше тояга.

— Мога ли да видя мистър Лоусън? — с лек чуждестранен акцент запита дошлият.

Външността му обаче с нищо не издаваше, че е чужденец.

— С какво мога да ви бъда полезен? Още ми е трудничко да се държа на краката: бях болен и едва днес съм станал от леглото.

— Трябва да поговорим на четири очи по една извънредно важна работа, която изисква срещата ни да остане в най-дълбока тайна.

Лоусън свъси побелелите си вежди:

— Аз съм стар човек и не бих желал да се намесвам в никакви тайни работи. Кой ви отправи към мен? Ами вие откъде сте?

— Наричам се Роджърс. Търговец съм. Беден търговец. Вчера бях при шефа на тукашната юридическа кантора, у мистър Уилям Томпсън. Той ме посъветва да се обърна към вас за справката, която ми е нужна… Вие, мистър Лоусън, сте били оценител на скъпоценни камъни в бълтънската фирма на покойния Натаниел Харди, нали?

— Да, но оттогава са изминали почти четири години. В края на 1768 година кантората бе закрита. Какво искате от мен, мистър Роджърс? Можете спокойно да говорите, освен този пудел тук няма кой да подслушва!

— Мистър Лоусън, интересуват ме именно събитията от шестдесет и осма година. Кажете, търгуваше ли фирмата „Харди“ със скъпоценности със страни от континента?

— Да, такива търговски операции бяха за нас твърде обичайни, но те ставаха главно чрез нашата кантора в Портсмут. Защо ви интересуват работите на отдавна ликвидиралата фирма?

— Виждате ли, аз търся следите на един камък, откраднат през 1768 година, принадлежащ на… на мои приятели. Издирванията ми ме доведоха в Бълтън. Подозирам, че крадците са се заселили тук. Дори видях едного от тях… Кажете ми, не е ли минавал през ръцете ви един грубо шлифован елмаз с цвета на синкава вода, голям… ето като това камъче? Тук, на долната стена на елмаза, имаше едно мъничко жълтеникаво петънце. Той може би струваше около четири хиляди гвинеи^[2]. Не си ли спомняте за такъв камък?

Лоусън се замисли и погледна втренчено непознатия:

— Този елмаз съм виждал и оценявал. Ако не беше петното, той щеше да струва по-скъпо. Да, такъв камък наистина мина през ръцете ми, но по-нататъшната му съдба не ми е известна. Не знам дали фирмата го закупи.

Радостната искрица, озарила тъмните очи на непознатия, угасна.

— В чии ръце се намираше тогава елмазът? — запита той бързо.

— Това нямам право да ви кажа.

— О, дявол да го вземе! Ами ако сам ви назова името му, ще потвърдите ли, че съм прав? Този камък ви е бил предложен от собственика на тукашната пристанищна кръчма „Утробата на кита“, мистър Уудро Крейг, не е ли тъй?

Лоусън вдигна рамене.

— Слушайте, мистър Лоусън, ще ви открия нещо повече от това, което казах. Отначало беше откраднат синият елмаз, а след това крадците заграбиха цяло съкровище — повече от двадесет скъпоценни камъни! Всички те общо струваха баснословна сума — шестдесет хиляди фунта стерлинги! Може би като открия следите на елмаза, ще намеря и другите. Имайте в мен поне мъничко доверие и ми кажете, че не се лъжа: камъка ви предложи да закупите Уудро Крейг, вярно ли е? Или… може би това е направил някой… таен съучастник на Крейг! О, знам аз кой е неговият съучастник! Това е една важна личност в града! Името му е сър…

— Ех, Роджърс, сега послушайте мене, стареца. С единия крак аз съм вече в гроба и най-добре от всички знам колко кал и кръв са полепени по блестящите стени на елмазите и брилянтите. Този камък отдавна мина през ръцете ми и аз не желая да разравям миналото и да намесвам живи хора в старите тайни. Нека камъкът си лежи спокойно на дъното на някой сандък. И вас също съветвам: забравете го. Този камък не ще ви донесе щастие.

— Мистър Лоусън, дали не се страхувате, че ще хвърлите сянка върху името на вашите бивши господари? Уверявам ви, то ще си остане неопетнено. Кажете, не остави ли покойният собственик на фирмата наследници, които биха могли да ви дадат право да ми откриете всичко, което е било известно на фирмата относно този камък?

— Мистър Харди остави една дъщеря. Можете да се обърнете към нея. Тя живее на дванадесет мили от Бълтън, в имението Ченсфилд, и сега се нарича лейди Емили Райланд.

По челото на непознатия изби пот. Той го избърса с кърпичка. При този жест Лоусън забеляза, че на лявата ръка на непознатия липсва безименният пръст.

— Заклевам ви в името на бога — каза тихо търговецът, — не говорете никому за нашия разговор. Една непредпазлива дума ще погуби и вас, и мен!

2

Шефът на най-голямата бълтънска юридическа кантора „Томпсън и син“, кралски адвокат и учен сарджънт^[3] мистър Уилям Томпсън седеше в домашния си кабинет и внимателно разучаваше натрупаните върху писалището му книжа. Той толкова се бе задълбочил в заниманията си, че не забелязваше как старият му слуга от време на време се приближава до масата и сваля с щипците угарките от фитилите на двете свещи, поставени в масивния свещник.

Книжата, лежащи пред доктора по право, можеха да разкажат интересната история за възникването и дейността на „Северобританската търговска компания“. Отскоро тази фирма бе станала най-важният клиент на юридическата кантора „Томпсън и син“. Документите свидетелствуваха за безупречното и блестящо състояние на работите на компанията. Търговският директор на фирмата, мистър Ралф Норуард, отдавна поддържаше с мистър Томпсън приятелски отношения.

Адвокатът знаеше, че инициатор и главен собственик на фирмата е новата важна личност в града — сър Фредрик Джонатан Райланд. Този титулувай благородник се бе установил в Бълтън едва преди четири години. Надарен, изглежда, с изключителна енергия и предприемчивост, неотдавна той наследи родовото имение Ченсфилд и титлата виконт, но явно не бе склонен да се ограничи само с традиционните забавления на благородник — война, лов и клюкарство. Той успя да увлече в своите замисли и почтения, уважаван от всички търговец Норуард.

С парите, които вложи в работата сър Фредрик Райланд, бяха построени голям въжарски завод, фабрика за корабни платна, разширена бе „Бълтънска сукнена манифактура“, закупени бяха първите три кораба.

Вложеният в тези предприятия капитал след четири години вече донесе приходи и даде възможност на сър Фредрик да разшири малкото си имение в Северна Англия. В новопридобитите земи той започна нова доходна работа — тънкорунно овцевъдство.

Трите кораба предприемаха далечни плавания и продължаваха да увеличават печалбите на фирмата, а обширните цехове на новите манифактури^[4] вече доставяха тънки сукна за мундирите на офицерите от кралската армия, шаяци за презокеанските колонисти, корабни въжета и платна. Пуснатите от фирмата в твърде ограничено количество акции се котираха високо и неотдавнашната борсова паника през 1771–1772 година не засегна репутацията на „Северобританската компания“.

Старият слуга отвлече господаря си от четенето на книжата.

— Мистър Самюел Ленди и мистър Робърт Патерсън — доложи той, като открехна вратата.

След като избърса с копринена кърпичка запотеното си от работа голо теме, мистър Томпсън свали от кръглата подставка старомодна перука с внушителни размери, с дълги букли, без сплитка отзад. Старият адвокат нахлузи пред огледалото перуката на главата си, от което тя стана изведнъж прекалено голяма в сравнение с хилавата му фигура. Това мощно украшение на главата придаваше на мистър Уилям прилика с лъв, по-очно с онова къдраво домашно животно, което тщеславните му господари правят с помощта на ножицата да прилича на царя на животните.

Мистър Томпсън завари двамата джентълмени в гостната в компанията на своя син Ричард, съсобственик на кантората; те бяха дошли за традиционната игра на карти.

Разтворената маса за игра на карти с още незаличени резултати от последния крибедж^[5] върху зеленото сукно, с цветни тебешири и кръгли четчици, с две неразпечатани колоди карти и тежък бронзов свещник на средата очакваше партньорите. До нея, върху малка масичка край разпалената камина се подгряваше пунш в обемист съд, напомнящ бъчвичка с капаче. В стаята вече се разнасяше съблазнителният аромат на уханни подправки. Край масичката шеташе слугата, нареждайки студено говеждо месо, сирене, стриди и бисквити.

Мястото на отсъствуващия приятел на семейството, пастор Редлинг, зае на игралната маса мистър Томпсън младши, двадесет и осем годишен джентълмен с много грижливо подредена прическа от собствени коси като на Чарлз Грандисън, герой на един знаменит роман… По време на играта и четиримата джентълмени пазеха мълчание — обясняваха се с жестове и любезни усмивки. Те презираха обичайните вицове и подмятания, които съпровождат играенето на карти между по-малко изискани картоиграчи.

Когато обаче бъчвичката с капачето наполовина се изпразни, а лицата на партньорите почти добиха цвета на питието, разговорът се поразвърза. От събитията на европейската война, току-що завършила с разделянето на Реч Посполита между Русия и Прусия, господата преминаха на теми от родната политика.

— Тежки времена! Опасността нараства и трябват силни ръце, за да се спасят жизнените интереси на Англия — говореше банкерът мистър Самюел Ленди, човек на около петдесет и пет години, с дълга, старинна кройка дреха. — Светът се разтърсва, ние живеем върху вулкан. Америка е вече почти за губена за нас колония. Нейните дейци — всички онези адамсовци, джеферсъновци и франклиновци — водят срещу нас открито враждебна политика и сблъскването с дракона на американската революция е неизбежно. Това е още по-опасно, защото населението на Франция се вълнува, нейните бедни селяни се бунтуват, градовете въстават, а Париж стана център на безбожни и подстрекаващи учения. Руската царица Екатерина всяка година разширява владенията си и на юг, и на запад. Нейният флот смаза могъществото на турците. Древната Порта е обречена. Това е опасно… — като отпи порядъчна глътка, той продължи: — световният котел кипи. Сега на Англия са необходими твърди, здрави ръце. Трябва да успеем да измъкнем от този котел най-тлъстите парчета, докато други не са ги грабнали. Аз не виждам твърдост в действията на нашето правителство. Налага се понякога да бъдеш вълк в овча кожа, но не бива да си овца във вълча кожа. Това е позор! Аз казвам: не трябва да се продължава с тази снизходителност спрямо американските колонисти. Ние можем съвсем да загубим Америка.

Синът на адвоката, мистър Ричард Томпсън, слушаше стария банкер със зле прикрито негодувание.

— Намирам — произнесе той решително, — че нашата политика в колониите е наистина вълча. Колонистите в Америка искат сами да бъдат господари на страната си, която нашето правителство, лордовете Бют и Гренвил, се стреми да обсеби.

Мистър Ленди се намръщи и вече се готвеше да възрази сериозно на разпаления противник на лордовете Бют и Гренвил, когато едно ново лице влезе в гостната. Това беше закъснелият за партията пикет викарий^[6] на бълтънската катедрала, преподобният мистър Томас Редлинг. Закъснението си господин викарият обясни с това, че присъствувал на семеен празник у един почетен енориаш.

— Много приятен ден прекарах днес в чифлика на лорд Фредрик Райланд! Преди две години господ благослови младата двойка с прекрасен младенец. То е мое кръщелниче, нарекох го Чарлз. Днес съпрузите Райланд празнуваха рождения ден на своето дете… Драги мистър Уилям! Сър Фредрик ме замоли да ви предам пожеланието му за добро здраве.

За учудване на пастора домакинът прие твърде сухо неговите думи:

— Ето вече трета година защищавам интересите на „Северобританската компания“, десет десети от която принадлежат на мистър Райланд, но тези делови отношения досега не са подтикнали нито мен, нито моя знатен клиент към лично познанство. Аз поддържам връзка с компанията чрез нейния търговски директор, моя приятел мистър Норуард.

След тези думи мистър Томпсън вдигна чашата, зажумя и започна да разглежда през налятото в чашата вино пламъка на жаравата в камината. Пастор Редлинг се задави и млъкна. Настъпи неловко мълчание.

— Мистър Томпсън! — заговори корабостроителят Патерсън, който мълчеше досега. — Тук сме се събрали стари приятели на вашия дом. Може би най-после ще ни разкажете за онези подводни скали между вас и сър Фредрик, които са тъй очебийни за приятелите ви?

— Мистър Патерсън удивително точно отгатна моята мисъл! — възкликна Ленди. — Появата на лорд Райланд в нашия град предизвика много коментари поради трагичните обстоятелства, които помрачиха пристигането му от Индия в Европа. За тях, спомням си, писаха вестниците, но много пестеливо.

— Познавам го не от една година, джентълмени — продължи Патерсън. — Моята корабостроителница построи за компанията две шхуни — „Глория“ и „Доротея“, и брига „Орион“, а понастоящем работи над четвърта поръчка. Това ще бъде най-добрият кораб, който някога е излизал от английските корабостроителници. Приятно е да си в сътрудничество с този джентълмен: той има смел характер и широк замах. Ала ще си призная, и за мен този затворен човек и мълчаливата му съпруга с нейния печален поглед са все още наполовина загадка!

— Драги мистър Патерсън, и вие, мой стари приятелю Самюел — малко патетично произнесе мистър Томпсън, — на драго сърце ще изпълня желанието ви, но за това аз трябва да поискам от Ричард разрешение да съобщя една подробност, известна досега само на нас, родителите на Ричард.

След тези думи Томпсън старши хвърли въпросителен поглед към своя наследник. Ричард утвърдително кимна и добави:

— Осланям се на честта на нашите приятели, татко. Тази семейна тайна не бива да стане достояние на мълвата…

Джентълмените наведоха глави в знак на съгласие, а господин викарият дори вдигна нагоре ръце. Впрочем на него, като свещеник, тази интимна подробност беше вече известна. Той знаеше, че сър Фредрик Райланд беше отнел годеницата на мистър Ричард, но как и при какви обстоятелства бе станало това тъжно събитие, и той самият гореше от нетърпение да разбере.

— В такъв случай, джентълмени, сега вие ще чуете една от най-удивителните съвременни трагедии. Тя би направила чест на Друрилейнския театър^[7], ако беше попаднала в онези стари времена под перото на Марлоу или Шекспир. Разреше те ми да ви прочета един интересен документ, предаден ми на съхранение. Авторът, след като предостави документа на мое разположение, разреши да бъде разгласен в граници, каквито сам намеря за уместни.

С тези думи кралският адвокат отиде в кабинета си и се върна оттам с една тетрадка, подвързана с кафява щампована кожа. След като сложи очилата си, старият джентълмен пристъпи към четенето.

„На любимата ми дъщеря Мери от баща й Томас Мортън, атърни^[8] на калкутската нотариална кантора «Ноел-Абрахамс и Мохандас Маджарами».

СКЪПА МИ ДЪЩЕ!

Тази тетрадка съдържа автентични пътни бележки, които започнах в Калкута и завърших в Бълтън на 20 декември 1768 година. С непрестанна мисъл за теб и с горещи молитви към бога да ми дари радостта по-скоро да прегърна любимата си дъщеря пристъпих към тези бележки преди тръгването и след това ги продължих през време на пътуването, преглъщайки сълзи на отчаяние и скръб. Запази тази тетрадка, дето са описани обстоятелствата, при които загина нашият кораб, а също така и подробностите по пленяването и спасяването ни. По волята на всевишния само аз и двамата ми спътници надживяхме тези страшни събития. А имената на безбройните загинали — и, господи, помени и sanct martyris sanguis — est salus tuus, Britania!^[9]

ТОМАС МОРТЪН, СОЛИСИТЪР^[10]

Калкута, 19 февруари 1768 година

Решението ми да напусна Калкута и да се прехвърля завинаги в Европа подтикна моите шефове, мистър Саломон Ноел-Абрахамс и мистър Маджарами, да ми възложат две дела в Англия, след изпълнението на които ще мога да се смятам за освободен от служба и да заживея вече без делови грижи със спестяванията си и малката пенсия. Горещо вярвам, че ще намеря стряха в родния Портсмут, който напуснах точно преди четиридесет години, когато бях десетгодишно момче. Там, в Портсмут, ме очаква дъщеря ми Мери, която изпратих в Англия преди дванадесет години, когато загубих незабравимата си съпруга, племенница на мистър Маджарами.

Двете възложени ми дела са свързани с кантората «Уилям Томпсън и син» в Бълтън, която се ползува с репутацията на една от най-солидните юридически кантори в метрополията.

Първата поръка се отнася до въвеждане в наследство на мистър Фредрик Джонатан Райланд, клиент на нашата калкутска кантора.

Далечните прадеди на мистър Райланд, преселили се от Нидерландия, били родственици по женска линия с Орлеанския дом. При Уилям III Орански^[11] министър Франсис Райланд получил заради заслугите си към английския престол титлата виконт и малкото бълтънско имение Ченсфилд.

Синът на първия виконт Ченсфилд, Хенри Райланд, се поддал на уговарянията, на знатния си съсед маркиз Бленхил, яростен привърженик на партията на торите^[12], и взел участие в заговора срещу крал Джордж I; лишен от перското си звание, той завършил дните си на заточение в Ченсфилд. До неотдавна имението Ченсфилд владеел синът на изпадналия в немилост сър Хенри — сър Едуард Райланд. По-малкият му брат, офицер от кралските войски, Уилям Майкъл Райланд, отишъл в Индия, в Калкута, където през 1742 година му се родил син — Фредрик Джонатан.

Мистър Фредрик рано загуби родителите си и опекун му стана моят баща, който служеше като юрист в същата нотариална кантора, където впоследствие постъпих и аз. След като завърши английския колеж в Мадрас, младият мистър Райланд предприе няколко морски експедиции като младши помощник-капитан и показа добри познания по астрономия и навигация.

През 1763 година мистър Фредрик Райланд замина за Европа и посетил в Лондон своя чичо, сър Едуард, виконт Ченсфилд, владетел на бълтънското имение. Бездетен вдовец, ненавиждащ Ченсфилд — мястото, където баща му е бил заточен, — сър Едуард водел в британската столица твърде разпилян живот, като лекомислено предоставил управлението на имението си на мистър Монтегю Уент. Запуснатият имот давал малко приходи. Сър Едуард приел племенника си твърде хладно и последният се завърна през 1767 година обратно в Индия, дето се увлече в научни занимания и прекара няколко месеца с изследователска цел в затънтените индийски джунгли.

В края на 1767 година мистър Едуард се помина. Племенникът му, сър Фредрик Райланд, наследи малък капитал и разореното бълтънско имение. Върху него трябваше да премине и титлата виконт Ченсфилд, ако правата върху нея, интересуващи твърде малко сър Едуард, не са безнадеждно изгубени.

Бълтънската кантора «Томпсън и син», чийто клиент е бил сър Едуард, се обърна към нашата за издирване на наследника. Книжата на сър Фредрик се пазеха у моите шефове и имайки предвид желанието ми завинаги да се завърна в Англия, те ме упълномощиха да изпълня всички формалности, свързани с въвеждането на сър Фредрик в наследствените му права.

Втората поръка на шефовете ми беше да ликвидирам делата и имуществата на малката бенгалска търговска фирма «Харди и Дьомюрие», по искането на единствения й собственик мистър Натаниел Харди. Мистър Харди се е родил в Бълтън, но по-голямата част от живота си беше прекарал в Индия, където заедно с френския инженер мосю Дьомюрие разработи сребърна мина в Бенгалия. От брака на мистър Харди с дъщерята на неговия съдружник се роди в 1749 година момиче, което кръстиха по католически обред. По настояване на майката то се възпитаваше в едно абатство във Франция, където прекара до осемнадесетата си година. През 1767 година тя предприе пътешествие до Калкута, да види родителите си, но не завари вече жива майка си. Загубил съпругата си, а също и своя съдружник, мистър Харди почувствува като мене неудържима носталгия по добрата стара Англия. Той продаде мината и реши да затвори малките си кантори в Бълтън и Портсмут. Всички предварителни постъпки по неговите работи пое върху себе си нашата кантора, която ги възложи на мен.

Сега, когато пиша тези редове, мистър Харди с едничката си дъщеря Емили, както и наследникът на сър Едуард, мистър Фредрик Райланд, бъдещият виконт Ченсфилд, трескаво се готвят за далечно пътуване. Техните приготовления, също както и моите, вече са към края си. Голям керван от кораби ще отплава от Калкута в началото на март. Аз съм ангажирал двете каюти на английската бригантина «Офейра»: едната е предназначена за мистър Райланд и мен, а втората — на мистър Харди и мис Емили. Мистър Харди е самата доброта. Той е много любезен и ме нарича свой гуверньор. Още не ми се е представил случай да видя дъщеря му.

Пристанището на Калкута, 3 март 1768 година

И тъй, двата трюма на «Офейра» приеха последните тонове товар. Бригантината ще достави в Европа твърде ценни стоки — скъпи бои за тъкани, благородни метали на кюлчета, скъпоценни камъни за холандските златари, коприна за модните дами в родината и лекарства за аптекарите в Европа. По-голямата и най-ценна част на товара — среброто на кюлчета и прекрасните скъпоценни камъни — принадлежат на мистър Харди.

Пасажерите вече заеха местата си в каютите. Бригантината е толкова малка, че ние ще трябва да се задоволяваме с услугите на екипажа — за собствена прислуга няма място. Мис Емили, дъщерята на мистър Харди, е наистина една очарователна млада лейди! Струва ми се, че на същото мнение е и мистър Райланд. Впрочем моят клиент е неразговорлив и не особено учтив с мен.

Утре на разсъмване вдигаме котва. Другите кораби от нашия керван се товарят наблизо. Въоръжените конвойни кораби вече ни очакват на океанския рейд^[13]. Керванът се състои от осем търговски и четири охраняващи кораба. Въоръжени са и търговските кораби — на нашата бригантина видях два медни топа. Всевишният да ни пази при дългото пътуване!

Бенгалският залив. На борда на «Офейра», 5 март

Днес се сбогувахме с устието на свещения Ганг. Втори ден как плаваме и величавата делта на реката, ниското крайбрежие със своята пищна зеленина и масивни пагоди вече изчезват от хоризонта. Океанът е спокоен, засега пътешествието е много приятно. Керванът държи курс към Мадрас.

Напред плава трипалубният, въоръжен със сто топа кораб «Хемпшир», пристигнал в нашите води от Западна Индия. Той пътува за Плимут — значи, до края на рейса ще бъдем под неговата сигурна защита. Две леки фрегати охраняват фланговете на кервана, една корвета завършва корабната редица. Нашата бригантина е на опашката на кервана под охраната на топовете на корветата.

Вчера целия ден прекарах на палубата в разговор с мистър Харди, за когото ще запазя завинаги най-приятни спомени. Моят събеседник ме зарадва със съобщението, че шефът на бълтънската юридическа кантора господин Томпсън старши и той били не само земляци, но и другари от училищната скамейка. Между тях имало дори далечно родство. През последните тридесет години старците, намирайки се в различни части на земното кълбо, поддържали редовна кореспонденция. В нея взели участие и децата, след като мистър Харди изпратил на стария си приятел своя акварелен портрет, на който бил изрисуван заедно с дъщеря си. Скоро бащата и дъщерята получили в отговор портрета на мистър Уилям Томпсън със сина му Ричард. Младите се харесали отдалеч и родителите смятат годежа им, официално още неразгласен поради различие във вероизповеданията им, за работа, окончателно решена. Предстоящият брак на Ричард с мис Емили е също една от причините, подтикнали мистър Харди да побърза със заминаването си за Англия.

Вчера младият Фредрик Райланд успя да извади от водата и поднесе на мис Емили последният лотосов цвят в устието на Ганг. Докато ние с мистър Харди разговаряхме, сър Фредрик и нашият любезен капитан посвещаваха мис Емили в тайните на мореплавателното изкуство. Сър Фредрик Райланд е много спокоен, уверен в себе си човек. Държи се с голямо достойнство. Лицето му е приветливо, чертите издават благородство. Има красив орлов нос, тъмни коси…“

Тук тетрадката малко е пострадала. В нея има много измокрени страници, тук-там редовете почти са размити — прекъсна четенето си мистър Томпсън.

— Струва ми се, че е пострадал само усърдният панегирик за мистър Райланд. Тази загуба не ми изглежда непоправима — заядливо произнесе мистър Ленди. — Молим ви да четете по-нататък, където текстът е по-четлив.

Мистър Томпсън продължи:

— „… има къси бакенбарди. На кораба почти няма работа, с която той да не може да се справи. Същевременно неговата ученост и познаването на индийските народи с тяхното тайнствено магическо изкуство го правят неоценим събеседник, когато благоволи да наруши своята необщителност.

Бенгалският залив, 17 март

Престояхме две денонощия на рейд в Мадрас, без да слезем на брега: в града свирепствува вариола. Наближаваме бреговете на Цейлон. Задържат ни сложните маневри с голям брой плавателни съдове. Затова пътуваме малко по-бавно от единичните кораби.

Пристанището на Коломбо, Цейлон, 25 март

Плаването е благополучно. Минахме протока и се любувахме на приказните красоти на Цейлон.

Ако владеех перото като поет, бих посветил на Цейлон голяма поема. Винаги ме е учудвало защо хората се заселват в пустини и сред скали, когато по света има такива райски места като Цейлон, където населението не е особено гъсто.

Бордът на «Офейра», безкрайният океан, 3 април

Измина точно един месец, откакто делим със сър Фредрик тази каюта, но аз го познавам все тъй малко, както в деня на нашето запознаване.

Впрочем в присъствието на мис Харди той е не само блестящо учтив, но и става твърде щедър на разкази и остроумни шеги. Вчера, с настъпването на тъмнината, той развличаше бащата и дъщерята, като им обясняваше изкуството да се направлява кораб по небесните светила. През време на обясненията му лицето на мис Харди с големи, изразителни очи устремени към звездното небе, беше тъй прекрасно, че в гласа на сър Фредрик се появиха нови, несвойствени нему нежни нотки. Младата лейди го слушаше като омагьосана и това вдъхновяваше разказвача. Тя самата много е пътувала и въпросите, които задаваше, свидетелствуваха за нейната наблюдателност и жив ум.

Бордът на «Офейра», 6 април

Ако не беше календарът, на който вечер зачерквам дните, бих объркал броенето на съвсем еднаквите денонощия. Те започват и свършват с еднообразния звън на корабната камбана^[14]; тези звуци съпровождат всички събития в корабния ни живот.

Днес на запад изчезнаха очертанията на Малдивските острови. Попътният вятър благоприятствува плаването и скоростта на движението се удвои. Сега ние взимаме средно по пет-шест възли^[15], което прави към сто и четиридесет мили в денонощие. Мистър Райланд намира, че за голям керван това е добра скорост. Спътника си аз почти не виждам в каютата. Той прекарва по цели дни на палубата или в долната каюта, в компанията на мистър Харди и дъщеря му. Съдейки по погледите, с които мис Емили посреща всяко негово появяване, аз се боя, че мистър Ричард Томпсън по-късно ще съжалява, задето не е бил на борда през тези дни!

Бордът на «Офейра», 10 април

Наоколо е открито море. След няколко дни ще хвърлим котва край остров Ил дьо Франс или както още го наричат — остров Мавриций. Вече сме на ширината на южния край на Мадагаскар. Много голяма горещина.

Бордът на «Офейра», 12 април

Дните ми се струват безкрайни, но мис Емили в мое присъствие се оплакваше на баща си, че времето летяло с невероятна бързина. Горкият мистър Ричард!

Бордът на «Офейра», 16 април

Вчера край остров Мавриций попълнихме запаса от прясна вода. Пренесоха я в бъчвички с помощта на лодки. Корабите стояха няколко часа на открит рейд, на една миля от хълмистия остров. Сър Фредрик и мис Харди слязоха на брега и посетиха френския губернатор на острова. Нощта беше задушна, с някаква гореща мъгла от изпарения, и звездите блестяха необикновено силно. Сър Фредрик казва, че това предвещавало разваляне на времето. Вечерта, когато се разделяха, мис Харди задържа ръката си в неговата. О, младост моя, колко далече си ти!

Бордът на «Офейра», 18 април, вечерта

Според предсказанието на капитана наближава буря; барометърът спада. Задухът е нетърпим. Духа горещ североизточен вятър. Мистър Райланд го нарича бейдевинд по, отношение на нашия курс. От остров Мавриций и от още няколкото малки острова на същия архипелаг ни отделят вече триста мили. Държим курс към южния край на Африка; наближаваме водите на Мадагаскар.

Преди един час на хоризонта бяха забелязани платната на два неизвестни кораба. Скоро ги изгубихме от погледа си, понеже поради облаците видимостта намаля. Сутринта далеч на север мина някаква шхуна, която държеше курс срещу нас. Не можахме да различим флага й.

Мис Емили е развълнувана и не забелязва никого и нищо наоколо си. По всичко изглежда, отношението й към мистър Ричард е било само една наивна, почерпена от модните сантиментални книжки «възвишена симпатия». А срещата й с мистър Райланд за пръв път е разбудила в сърцето й истинска женска любов. Това схваща и самият мистър Харди, който е много смутен и объркан от неочакваните обстоятелства, заплашващи да объркат всичките му отдавна кроени планове. Но мигар днес децата на нашия плачевен век постъпват съобразно помислите на родителите си? Впрочем мистър Харди не може да не отдава дължимото на ума, дарбите и безупречното поведение на сър Фредрик Райланд. Пък и трябва ли да се забравя, че все пак той е «сър»^[16], а може би и «милорд»^[17] и го очаква блестящо бъдеще в родината на неговите прадеди!

Засега обаче да даде бог на всички ни благополучно да издържим бурите и другите трудности на пътя и да стъпим здрави и читави на земята на нашата родина…“

— По-нататъшният текст на няколко страници е много нечетлив — дигна очи към слушателите мистър Томпсън. — Но тъй като именно следващите страници, покрити с мастилени петна и зацапвания, съдържат описанието на най-драматичните събития в това нещастно плаване, ще положа всички усилия, за да ви прочета все пак тези места, защото те правят чест на добрите чувства на автора… Франсис, добавете още свещи!

„Бордът на френската военна корвета «Бургундия», 24 април 1768 година

О, моя възлюблена дъще! Перото е безсилно да опише всички ужаси, които нещастният ти баща преживя през тези злополучни дни! Ръцете ми треперят и с мъка държа лошо подостреното перо. Но събрах сили, за да възпроизведа в тази тетрадка страшната картина на гибелта на нашия кораб. Боже, смили се над скърбящата ми душа и прости ми тежките прегрешения, волни и неволни. Навярно чистите молитви на моята дъщеря са спасили живота ми, който от сега нататък съм готов да посветя на молитва за вечното успокоение на загиналите приятели! Амин!

Вечерта на 18 април, унасян от равномерното клатушкане на кораба и от непоносимата жега, аз съм заспал дълбоко в каютата си. В това време към опашката на кервана ни се промъкнали френски призоньори^[18] и се опитали да отрежат нашите два кораба.

Ала съпровождащата ни корвета се обърнала с борд към единия от вражеските кораби и дала по него залп с гюллета и брандскугели^[19] от всичките си бордови оръдия. В съня този страшен залп ми се стори като оглушителен трясък от гръм и ме накара в миг да скоча от леглото.

Когато сънен, нищо не разбирайки, изтичах на палубата, видях барутния дим и обзетия от пламъци кораб на противника; той плаваше право към нас! Нощта беше озарена от огъня на пожара и от топовните залпове, които избухваха всяка минута. Със смела маневра «Офейра» избягна смъртоносното доближаване. Тогава горящият кораб, подобно звяр в смъртен скок, се насочи към корветата, която охраняваше тила на кервана и беше причинила на врага толкова тежки повреди. В устрема си горящият кораб проби кърмата й; при удара мачтите и въжетата, обзети от огъня, се стовариха върху корветата и тя също пламна като факел.

В това време вторият от нападащите кораби, френската корвета «Бургундия», успя да повреди и подпали леката фрегата, която ни охраняваше, и втурвайки се, пресече пътя на «Офейра» и започна да я обсипва с топовни гюллета, като ни отряза от кервана. Снарядите със свистене прелетяваха над палубата, късаха платната и чупеха реите.

Изведнъж на фалшборда падна със съскане чугунена бомба, натъпкана с барут. Тя се въртеше като пумпал и късият й фитил, раздухван от вятъра, ярко тлееше в тъмнината. Екипажът се разбяга. В този миг някаква висока фигура се спусна към бомбата. Удряйки я с една четка за чистене на оръдие, човекът вкара бомбата в процепа между двата кола за връзване на кораба и спря въртенето й. След това той се наведе, грабна страшния предмет с две ръце, изтича през фалшборда и го хвърли в морето. Въздишка на облекчение се изтръгна едновременно от всички. Когато човекът се обърна към нас, аз видях, че е сър Фредрик Райланд, запасал шпагата си. Сър Фредрик спокойно вдигна от палубата пищова, който беше захвърлил, мушна го в пояса си и се отдръпна настрани.

Разпънала всичките си оцелели платна и използувайки тъмнината на нощта, нашата бригантина започна да се изтегля от обстрела, като смяташе после да се върне под охраната на оръдията на «Хемпшир», който засега нямаше възможност да маневрира поради плътно струпалите се около него кораби от кервана. Те се притискаха в безредие към бордовете му, също като пиленца край квачка при нападение на ястреб. Вражеската корвета «Бургундия», чиито мачти бяха силно повредени в боя, се спусна да ни преследва, но започна бързо да изостава. Изглеждаше, че сме спасени.

Сега забелязах и мистър Харди, също въоръжен с пищов и шпага; той крепеше под ръка мис Емили, излязла от каютата си, за да помага при превързването на ранените. Мис Емили търсеше тревожно с очи някого по палубата и се успокои едва когато видя сър Фредрик. На свой ред той изтича от мостика, дето разговаряше с офицерите, и притискайки ръката на девойката към устните си, молеше я да си отиде в каютата, докато опасността не мине окончателно.

Мистър Харди й разказа за случката с бомбата. Тя пребледня и изглеждаше, че едва се държи на нозе, но се овладя и сама се запъти към малкия салон, дето корабният бръснар, който изпълняваше и длъжността на лекар, вече се занимаваше с ранените.

Внезапно отпреде ни като зловещ призрак израсна силуетът на дълга черна шхуна. Беше настъпило пълно безветрие, корабите стояха неподвижно; в далечината продължаваше да свети пожарът и се разнасяха оръдейни изстрели — стреляха сами нажежените топове, останали заредени на напуснатите горящи кораби.

От шхуната спуснаха две лодки. Те бързо се понесоха към нас.

«Пирати! — мярна се в ума ми. — Попаднахме в засада!»

Обзет от ужас, аз се затичах към долната каюта. Беше твърде опасно да остана самичък в горната каюта. Тичах, притиснал към гърдите си кожената торбичка с моите спестявания и документи, и ще ти призная, дъще — реших да се скрия под широкия креват на мис Емили, закрит със завеса.

Скоро в каютата влязоха мис Харди и сър Фредрик Райланд и аз се оказах неволен слушател на тяхното кратко обяснение. Твърде скоро думите «Емили!», «Фред!» потънаха във въздишки и целувки.

Когато вратата на каютата отново се открехна и пропусна бащата, главата на девойката лежеше на гърдите на джентълмена, а джентълменът притискаше тая глава към устните си. Щом видя бащата, сър Фредрик освободи девойката от прегръдките си и я поведе за ръка към мистър Харди.

«Сър — развълнувано заговори младият човек, — сър, ние с Емили се обикнахме завинаги. Позволете ми да отида да се сражавам за нашето общо бъдеще, защото в противен случай ще трябва да търся в този бой само смъртта си!»

«Бог да ви благослови, деца!» — отвърна старият Харди.

Мис Емили свали от гърдите си и окачи на шията на сър Фредрик една старинна златна католическа иконка и младият мъж, след като притисна до себе си още веднъж бъдещата си съпруга, изтича на палубата, дето вече бе изтрещял първият изстрел от нашето корабно оръдие. Терзан от тревога и страх, аз лежах неподвижно в тясното си убежище, като се вслушвах в залповете, в зверския вик на злобните изчадия на ада и в шума на ръкопашната схватка, която закипя над главите ни. При настъпилата след това тишина на вратата на каютата тихо се почука. Влезе сър Фредрик; камизолата му беше обляна в кръв, лицето — очерняло от барутен дим.

Заедно с мистър Харди те залостиха вратата, напълниха пищовите си и изпитаха шпагите. Добрият мистър Харди се заинтересува за моята съдба и сър Фредрик Райланд изказа предположение, че съм се скрил някъде в трюма.

Корабът ни, намиращ се вече във властта на пиратите, тръгна нанякъде. Отпуснала се на леглото си зад завесата, мис Емили горещо се молеше. В това време горе отново се възобновиха изстрелите и мистър Райланд обясни, че се е започнало сражение между пиратите и екипажа на френските лодки. Този бой беше кратък — пиратите заставиха французите да отстъпят.

Скоро през прозореца на каютата моите спътници видяха приближаващия се борд на пиратската шхуна. Диви, тържествуващи крясъци се раздадоха над нас. Усетих тласък и дочух тропот на крака по целия кораб.

От ужас почти бях припаднал и вече бях загубил всякаква надежда! Вратата затрещя и озверелите лица на грабителите се появиха на прага. Мис Емили извика и припадна, сър Фредрик Райланд я закри с тялото си, а мистър Харди стреля срещу нападащите. Той срази един от тези нехранимайковци, но в същия миг сам падна мъртъв под техните изстрели…“

— По всичко изглежда — прекъсна четенето си мистър Томпсън, — при описанието на тази драматична сцена авторът си е възвърнал самообладанието. Тук, в тетрадката, са откъснати няколко страници, които са преписани от автора очевидно отново, защото всичко по-нататък е написано с доста сигурна ръка и твърде четливо. Дори цветът на мастилото е станал по-тъмен и по-различен. Вече не трябва толкова много да напрягам зрението си. Франсис, можете да махнете излишните свещи. И тъй, продължавам:

„Мистър Фредрик се сражаваше като лъв и каютата се изпълни с мъртви тела. Аз се измъкнах изпод кревата и въодушевен от примера на такова мъжество, грабнах шпагата си и му се притекох на помощ. Ние изтласкахме нападателите от каютата и забарикадирахме вратата. Оставиха ни на мира, тъй като френската корвета успя да дойде до мястото на боя и да открие огън по шхуната и привързаната към нея бригантина.

Двата кораба се подпалиха от брандскугелите и бомбите на корветата; пиратите се хвърляха във водата и гинеха под изстрелите. Заслужено наказание постигна всички негодници — французите не оставиха нито един от тях жив.

Когато пламъкът забушува вече в съседство с нашата каюта, ние излязохме от убежището си и започнахме да даваме сигнали. Последната лодка на французите тъкмо се готвеше да отплава.

Сър Фредрик изнесе безчувствената Емили от каютата, а аз спасих най-необходимите документи, пари, като не забравих и тази тетрадка. След десет минути ни прехвърлиха на борда на корветата «Бургундия», дето ни отделиха малко помещение на кърмата, слабо осветено от един илюминатор, разположен над самата ватерлиния^[20]. Тук положихме мис Емили, която още не беше дошла на себе си, и се върнахме на палубата, отдето екипажът на корветата наблюдаваше гибелта на пиратската шхуна и на нашата «Офейра». Нашият мъничък напуснат кораб стана гроб на мистър Харди: морските вълни погълнаха неговото тяло, а така също и телата на убитите пирати и французи.

В това време рукна проливен тропически дъжд; вятърът, усилвайки се всяка минута, достигна небивала мощ и в океана забушува буря, каквато никога не съм виждал. Корабът се изправяше на кърмата си и изведнъж политаше в някаква пропаст. Сър Фредрик привърза безчувствената мис Емили към едно легло, иначе вълнението щеше да я блъска в стената със същата сила, с каквато блъскаше нас. Накрай аз се вкопчих във висящото легло, определено за мен, покатерих се как да е в него и скоро потънах в забрава.

Когато се събудих или по-скоро когато се свестих, дочух бълнуването на мис Емили и тихия глас на сър Фредрик. Бурята още бушуваше, макар да бях проспал, както се оказа, почти цяло денонощие. При дневна светлина океанът изглеждаше още по-страшен, отколкото нощем.

Бурята утихна едва на 20 април вечерта и капитанът на «Бургундия» ни покани при себе си. Той учтиво се осведоми удобно ли ни е помещението и ни разпита за нашите звания, имотни състояния и цели на плаването. Излязохме на палубата заедно с капитана. Корветата представляваше жалко зрелище: това беше вече не кораб, а скелет на кораб с остатъци от мачти, без рангоут^[21], без нито една лодка. За да облекчи кораба, капитанът беше принуден да пожертвува няколко топа.

Този френски моряк ни обясни, че корветата само с голямо усилие може да пътува по курса. Капитанът възнамеряваше да достигне крайбрежията на Африка или Мадагаскар с помощта на запасно платно и мачта, която да се направи от оцелелите парчетии. Той ни даде да разберем, че ние ще получим свободата си само след като наши роднини внесат значителен откуп. Предупреди ни също за недостига от хранителни запаси на кораба.

Положението ни е извънредно тежко. Единствената ни надежда е в безкрайното милосърдие на всевишния!

Когато се върнахме в каютата, намерихме мис Емили в същото състояние. Бълнувайки, тя зовеше сър Фредрик, без да може да го познае. Както преди той застана като болногледачка край леглото й. Корабният лекар намери, че мис Харди има треска, даде й лекарство и обеща да я навестява. Ала добрият медик не забеляза, че по лицето й са се появили червени петна и злокобен изрив.

На борда на «Бургундия», 26 април

Разрешиха ни свободно да се движим по целия кораб. Моряците издигнаха някакво подобие на две мачти и поставиха кливер и грот^[22]. Дори при силен вятър корабът взима не повече от четири възли. Хранят ни с отвратителен буламач от мокър ориз. Запасът от прясна вода ще стигне за десет-дванадесет денонощия. Дисциплината сред екипажа видимо спада. Но най-страшното е болестта на мис Харди. Вече не се съмнявам, че е болна от едра шарка. Скоро няма да можем да крием тази страшна вест от капитана. Боже, какво ще стане с нас?

На борда на «Бургундия», 28 април

Настъпи влажна тропическа жега. Мис Емили не се поправя, но от време на време идва в съзнание. Тя вече знае за участта на нещастния си баща. Страхувам се, че скоро всички ние ще трябва да споделим с него същия този бездънен гроб.

На борда на «Бургундия», 30 април

На борда избухна епидемия от едра шарка. Убеден съм, че в Мадрас някой от моряците индуси е пренесъл болестта на «Офейра», а мис Емили се е заразила, когато превързваше ранените. Сега са болни няколко души от екипажа. За Мен и за сър Фредрик шарката не е страшна — аз съм я прекарал още като дете и следи от нея са останали по лицето ми. Сър Фредрик също е боледувал от шарка в Индия и навярно се е излекувал с помощта на средства, неизвестни на европейската ни медицина, толкова самодоволна и невежествена. Чертите на лицето му са си останали необезобразени.

Мис Харди мълчи и търпеливо понася страданието си. Всички ни напуснаха и сега са ни забранили под страх от смъртно наказание да се явяваме на палубата. Един път на ден ни носят оскъдна храна и я хвърлят в каютата през прозорчето на вратата като на диви животни.

Над кораба е издигнато знамето на бедствие. Част от екипажа възнамерява да избяга от кораба и е заета с направата на сал. Салът вече е спуснат във водата. На корветата ще останат капитанът, неколцина оцелели офицери и шепа предани тям моряци. Утре сутринта непокорната част от екипажа ще напусне кораба.

Всички тези новини ни съобщи с болка лекарят. Той продължава да навестява мис Емили и засега не е засегнат от коварната болест.

На мачтата се развява жълто знаме, което означава, че корабът е във властта на най-страшния корсар: индийската черна шарка.

На борда на фрегатата «Кръстоносец», 3 май 1768 година

Благодарение на бога ние сме спасени! Но на каква страшна цена!

Късно вечерта на третия ден, след като лекарят си отиде, забравиха да заключат вратата на каютата ни. Сър Фредрик тихо се промъкна в коридора и излезе на палубата. Орловите му очи дори при лунната светлина забелязали на хоризонта платно. След минута той се прокраднал на кърмата, под която се люлеел върху вълните привързаният сал. Инструментите, с които моряците си бяха послужили за неговото сглобяване, още се валяли по палубата. Там лежали и две дълги весла. Сър Фредрик взел със себе си трион и брадва и по въжето се спуснал на сала.

Корабът лежеше на дрейф, океанът беше спокоен, вятърът почти не издуваше безжизнените платна. Сър Фредрик видял, че салът е сглобен от четири части, свързани една за друга с дъсчена настилка. Прережела ли се свръзката на настилката, можело да се отдели дълго тясно салче, което без труд биха управлявали двама души.

Сър Фредрик започнал да работи с триона. За щастие никой не обърнал внимание на този звук зад кърмата; навярно моряците са предполагали, че дърводелците привършват работата си.

Скоро дъската била прерязана, салът започнал да завива и се отделил от другата част на съоръжението. Сър Райланд закачил салчето с една канджа, бързо прерязал веслата до дължината, която му била необходима, забил в гредите два дебели корабни гвоздея вместо колчета за веслата и с един удар на брадвата разсякъл въжето, придържащо целия сал. После скочил на своето салче и изправен в целия си ръст, започнал да работи с едното весло, направлявайки сала покрай левия борд на кораба към илюминатора на нашата каюта. За всички тези приготовления аз, разбира се, нищо не знаех, но много се тревожех поради толкова дългото отсъствие на нашия спътник.

И какво беше учудването ми, когато през илюминатора се протегна ръка, която държеше края на едно въже, и гласът на сър Фредрик Райланд ми каза да хвана въжето. Помогнах на сър Фредрик Райланд да се вмъкне в каютата и започнах заедно с него бързо да събирам най-необходимите неща, документи и дрехи. Накрай ми предложи пръв да се спусна на сала.

Прочетох шепнешком молитва, проврях се през тесния отвор на илюминатора и с мъка стъпих на люлеещото се салче. След това от илюминатора се показа главата на повитата като бебе мис Харди. Предпазливо я взех на ръце и я поставих върху настилката. Сър Фредрик ми хвърли един вързоп одеяла и още веднъж се върна в каютата.

В този момент до нас долетяха злобни крясъци и изстрели. Виковете: «Предателство!», «Смърт на офицерите!», «Офицерите са отрязали сала!», «Бунт!» — се смесваха с глухи удари, стонове, изстрели.

Сър Фредрик безшумно скочи на салчето. Аз взех едното весло, сър Фредрик — другото и започнахме бързо да гребем, отдалечавайки се от кораба, обхванат от безумието на бунта.

Скоро до нас долетяха викове: «Огън на кораба!» Като се обърнахме назад, видяхме на кърмата на корветата дълъг огнен език.

В същия момент от кораба забелязаха нашето бягство.

«Гребете по-бързо!» — викна ми мистър Райланд и ние отново налегнахме веслата.

С грохот се отвори един от топовните капаци^[23] на левия борд.

Зад оръдието се показа топчия с димящ фитил. Изстрелът екна и гюллето със съскане падна във водата, преди да стигне до нашето салче.

Внезапно цялото небе се озари като от пурпурна мълния. Изпуснах веслото и паднах по очи на салчето. Раздаде се взрив, от който сякаш небето се разцепи и океанът се разтвори като в свещеното писание. За няколко минути загубих съзнание, оглушен от ужасното сътресение на въздуха. След това около нас със свистене започнаха да падат във водата дървени отломъци и парчета метал; фъндъци черен прах се стелеха като облак. Когато погледнах към корветата, видях само вирнатия й нагоре нос: тя потъваше бързо в кипящия водовъртеж.

«Очевидно някой от офицерите е решил с цената на собствения си живот да сложи край на недостойното поведение на бунтовниците — каза мистър Райланд и като свали шапката си, прочете кратка молитва за мъжествения ни враг, който беше възпламенил крюйткамерата^[24] на непокорния кораб. — От корветата съзрях в далечината платно. Да се надяваме, че ще ни забележат.»

И наистина при първите проблясъци на зората ние видяхме на три мили от нас голяма фрегата, която идваше към нас. Върху гладката повърхност на морето плаваха отломъци от загиналия кораб и се люлееше салът. Нито един човек, нито един оцелял член от екипажа не се виждаше!

Размахвайки бял чаршаф, ние привлякохме вниманието върху себе си. От фрегатата спуснаха лодки. След няколко минути един мичман ни викна по английски от предната лодка. Казахме си имената. Какво беше учудването ми, когато този млад човек, чул моето скромно име, извика радостно и едва ли не скочи във водата, за да стигне по-скоро до нашия сал.

«Мистър Мортън, сър Фредрик Райланд, — викаше младежът, обзет от ентусиазъм, — по-бързо на борда ни! Ура, момчета!»

Гребците, към които се отнасяше последното възклицание, доближиха лодката си до нас, но сър Фредрик им каза да се отдалечат на известно разстояние и поиска лекар да освидетелствува един важен и опасен товар. Младежът изкомандува, лодката се завърна с лекаря на борда. Един пълен джентълмен с перука и лорнет ни запита какъв товар трябва да прегледа, но като хвърли поглед върху лежащото, увито в одеяла тяло на болната, се досети каква е работата.

Заговаряйки на френски език, за да не го разбере екипажът, мистър Райланд обясни, че болната от шарка трябва да се постави в отделно помещение на кораба, където ние, нейните спътници, ще можем да й окажем помощ, споделяйки с нея карантината. Почтеният лекар измърмори нещо неопределено и се върна на фрегатата.

Там дълго време се съвещаваха. Тези минути на очакване бяха ужасни и аз ясно си представях картината на нашата гибел върху жалкото салче сред океана. С тревога наблюдавах как една от спуснатите лодки се приближи до големия сал и подпали съоръжението на разбунтувалите се моряци. Очевидно това стана по заповед на капитана на фрегатата.

Най-сетне лодката с нашия приятел мичман отново се приближи. Мичманът държеше в ръцете си буксирно въже.

Лодката довлече салчето ни до стълбата на кораба. След десет минути мис Харди лежеше вече в едно легло, а ние се разположихме удобно в другата част на болничната каюта, разделена с преградка на две половини. Остана да ни прислужва един моряк от фрегатата с обезобразено от шарка лице, негърът Сам.

Младият ни спасител скоро дойде до вратата и ни разказа по какъв начин фрегатата «Кръстоносец» се е оказала в тези води и откъде той, мистър Едуард Уент, мичман от кралския флот, знае имената ни.

Оказа се, че фрегатата се е била отправила в индийските води като британски морски ловец на плячка; край бреговете на Мадагаскар срещнали оределия ни керван и тръгнала да търси «Офейра» и пиратите. Ураганът отклонил и нея далеч от курса й. След като загубил надежда, че ще намери изчезналия кораб, «Кръстоносец» се насочил към Капщад^[25]. В този момент забелязали взрива и корабът побързал да дойде на мястото, дето «Бургундия» потъна.

На съдбата беше угодно на фрегатата да прави първото си плаване като мичман мистър Едуард Уент, син на мистър Монтегю Уент, управител на бълтънското имение Ченсфилд. Едуард Уент бил завършил морското училище в Портсмут, моя роден град, където се възпитаваше у леля си милата ми Мери. И какво се оказа? Оказа се, че този младок, този осемнадесетгодишен мистър Уент, самонадеяно мичманче, носи в портфейла си миниатюрен портрет на моята Мери и е склонен вече да ме смята за свой бъдещ тъст! О, моя малка лудетино, дано бог даде благополучно да се завърна у дома, в нашия стар Портсмут, и аз ще се постарая да избия от милата ти главичка всякаква мисъл за мичмани и морски офицери!

На борда на фрегатата «Кръстоносец», 17 май

Фрегатата наближава африканските брегове. Мис Емили се оправи от болестта си, но колко се измени! Лицето й изгуби нежната си руменина, няколко малки белега останаха по слепоочията и брадичката, очите й нямат вече онзи сияещ блясък, косите — прежната пищност, но тя, разбира се, си остава една привлекателна млада лейди. След две-три седмици ще се вдигне карантината ни и ще можем да излизаме на палубата.

Мис Харди е дълбоко покрусена от скръб: загубата на баща й, който не можа да види родния Бълтън, болестта, ужасните изживявания — всички тези жестоки удари на съдбата тя понася твърдо. Но трудно може да се познае в тази потисната жена предишната жизнерадостна Емили.

На борда на фрегатата «Кръстоносец», 22 май. Пристанището на Капщад

О, радост! Пътуваме за Англия на «Кръстоносец»!

В Капщад, където пристигнахме на 20 май, заварихме целия състав на кервана ни, който ще продължи към бреговете на Англия, съпровождан от нашата фрегата.

Жалко, че карантината ни задържа в каютата: в Капщад имам далечни роднини и стари приятели.

Мис Емили разговаря продължително със сър Фредрик и изглежда вече малко по-добре. Благодарение съблюдаването на карантината заразата не проникна на кораба и лекарят ни разреши към 1 юни да отидем в каюткомпанията.

Засега едничкото ми развлечение е тази тетрадка; тя ще ми даде възможност да запазя в паметта си подробностите по трагичните преживелици, които съдбата ми бе отредила да понеса в залеза на моя живот.

Атлантическият океан, на борда на «Кръстоносец», 1 юни 1768 година

Пет денонощия вече как плаваме. Пътем зърнахме безлюдния остров Света Елена.

Днес бяхме представени на капитана и офицерите на кораба. С голямо достойнство сър Фредрик поблагодари на джентълмените за помощта и помоли да приемат лично от него чек от петстотин фунта за украсяване на фрегатата и за раздаване награди на членовете на екипажа. Когато моряците научиха за това, мистър Райланд стана любимец на кораба, а познанията му по морско дело увеличиха популярността му толкова, че старшият офицер на «Кръстоносец», мистър Доналд Блекууд, на шега му предложи да си купи офицерска диплома и да поеме командуването на фрегатата. Сър Фредрик отвърна, че ако съдбата го направи корабовладелец, би поверил най-добрия си плавателен съд на мистър Блекууд.

Мис Емили се държи затворено и рядко се показва сред екипажа. Навярно причината за това е донякъде и толкова остро изживяваната от всяка дама промяна във външността й. На очите й се появиха сълзи, когато й се представи, с изявления на възторг по адрес на сър Фредрик, младият мистър Уент, син на стария служител в дома на Райландовци…

Сега вече всеки от нас си има отделна каюта с всички удобства.

Пристанището на Плимут, на борда на «Кръстоносец», 2 август 1768 година

Пиша тези редове с трепереща ръка в каютата, през чийто илюминатор виждам военното пристанище на моята родина. Чувам грохота на котвените вериги и командата: «По местата си!»

Да живее старата Англия!

Боже, краля ни пази!

Бълтън, 20 декември 1768 година

Дописвам още няколко реда, за да завърша тази тетрадка. Поръчките, които получих от кантората «Ноел-Абрахамс и Мохандас Маджарами», са изцяло изпълнени.

Мистър Райланд встъпи в наследствените си права и вече се засели в имението Ченсфилд близо до Бълтън. Само с много настойчиви постъпки той успя да си възстанови виконтската титла, тъй лекомислено изтървана от недалновидните му предшественици. Тези постъпки му струваха доста разходи, но сър Фредрик има твърде широки планове. След време той се надява да възвърне на своя изпаднал в немилост род дори перските права и да си проправи път в най-висшите среди. Бог да му помага в тези начинания!

С искрена скръб узна той за неотдавнашната смърт на бащата на мичман Едуард, достойния мистър Монтегю Уент, управител на имението Ченсфилд. Сър Фредрик ми предложи аз да заема тази длъжност. Дълбоко удовлетворен от оказаната ми чест, приех предложението и от 1 януари 1769 година пристъпвам към задълженията на управител на имението.

Докато изтече срокът на траура, мис Емили ще живее в Бълтън, в частния пансион на Ендрю Лоусън, бивш служител при нейния баща.

Тя нае на служба негъра Самюел Хопкинс, който ни помагаше на «Кръстоносец» през време на пътуването; този черен слуга се привърза извънредно много към мис Емили.

Всички работи, свързани със закриване фирмата на мистър Харди, изпълних съобразно желанието на този най-добър от моите клиенти. Малкият капитал, който остана след ликвидирането на двете английски кантори на фирмата «Харди», е вложен в «Бълтънс банк» на името на мис Емили.

Сватбата на сър Фредрик с мис Емили е определена за идната пролет, 1769 година. По желание на мис Харди венчавката ще се извърши в чужбина, във Франция или Италия.

С това приключвам бележките си. Моята дъщеря притиснах към сърцето си още в Портсмут, гдето учи понастоящем. Щом завърши частния пансион, Мери незабавно ще дойде при мен в Ченсфилд. Тези бележки ще се пазят в кантората на мистър Томпсън до пълнолетието на дъщеря ми.

АМИН“

Мистър Томпсън старши затвори тетрадката. Пръв прекъсна мълчанието Патерсън, собственикът на корабостроителницата.

— Струва ми се, че мистър Уилям и мистър Ричард трябва да стиснат благородната ръка на сър Фредрик Райланд и да предадат на забрава непреднамерената обида. В светлината на току-що открилата ни се истина тя ми изглежда нищожна — каза корабостроителят тържествено.

— Присъединявам се към това мнение — заяви мистър Ленди.

— Татко, готов съм да се съглася с джентълмените — проговори Ричард, трогнат дълбоко от изслушаната епопея. — Струна ми се, че след всичко, което са преживели тези хора, би било грехота човек да ги разлъчи и дребнавите уязвявания на самолюбието не бива да влияят на нашето отношение към тази двойка.

Пастор Редлинг със задоволство клатеше глава. Единствен старият Уилям Томпсън, облегнал се на гърба на креслото си, мълчаливо разглеждаше пресованата кожа, с която беше подвързан ръкописът, и не вдигаше очи към събеседниците си.

Едва джентълмените бяха успели да изрекат мнението си и се раздаде звукът от чукчето на входната врата. Старият слуга пусна някого в преддверието и се появи на прага на гостната.

— Вчерашният ви посетител пак дойде — доложи той на домакина.

Уилям Томпсън, който беше помислил, че това е съпругата му, завърнала се от заседание на дамския комитет, с недоумение излезе в преддверието след слугата си. Пред него стоеше нисък мъж, облечен в обичайната дреха на амбулантен търговец. Шапката си държеше в лявата ръка, на която безименният пръст липсваше.

— Какво желаете, мистър Роджърс? — запита домакинът доста сурово. — Сега съвсем не е време за делови срещи.

— Моля да ме извините — прошепна непознатият, като се поклони, — но вашата помощ и съветът ви са ми необходими незабавно. Моля ви още веднъж да ми отделите няколко минути. Тази сутрин говорих с Ендрю Лоусън и установих с точност, че съм на верен път. Щом ми дадете обещаните допълнителни сведения за катастрофата на „Черната стрела“, аз временно ще напусна Бълтън. За мен не е безопасно да остана тук…

Мистър Томпсън покани посетителя в кабинета си и заповяда на слугата да предупреди гостите, че е зает с един клиент, дошъл по бърза работа.

Джентълмените се сбогуваха и скоро шумът от техните екипажи заглъхна в далечината на бълтънските улици.