Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (12)

2

Пет денонощия още „Орион“ се бори с вълните, преодолявайки последните стотина мили до острова. Вечерта на 29 декември Грели, който беше дежурен, видя отпред по посока на курса на кораба бели пенести вълни.

— Подводен риф отдясно на носа! — раздаде се викът на моряка от марсовата рея.

Собственикът на „Орион“ успя да види с далекогледа един водовъртеж, който за разлика от търкалящите се гребени се пенеше на едно и също място, сякаш там морето непрестанно кипеше от дълбоко скрит в недрата му огън.

— Разпуснете платната! — заповяда Грели.

Капитан Брентли вече бързаше към мостика. Грели му показа мълком пенещия се водовъртеж.

На свой ред капитанът кимна наляво. Там, съвсем близо до кораба, в дълбока падина между две вълни се мярна и скри втори риф, още по-пасен от забелязания. Скоро нов водовъртеж се показа срещу носа на кораба.

— Свири, всички горе! Да се свият платната! — загърмя гласът на Брентли.

Плющейки с платната си, „Орион“ прелетя край предателската подводна скала. Върхът й, обрасъл с поклащаща се брада от водорасли, приличаше на главата на зъл морски великан. В тази минута Патерсън надзърна на палубата и се хвана за сърцето, но моряците вече се катереха по мачтовите въжета… Корабът намали хода си на два възела. Брентли посочи на корабовладелеца означенията, които беше направил на картата при предишния рейс.

— Вижте, мистър Райланд, през май аз минах по на изток и нанесох на картата само два рифа. Този път ние попаднахме на верига от подводни скали… До острова навярно остават не повече от осемдесет мили…

Падна мрак. От лунния сърп се проточи сребърна пътечка към кораба. Лотът показа дълбочина около двеста ярда и двете котви с грохот отидоха на дъното. Духаше равен, топъл пасат. Вълните се гърчеха плавно и величаво. Към два часа след полунощ Грели се качи на мостика и дълго се вглежда в тъмнината.

— Съберете екипажа на дясната батарейна палуба и повикайте тук пасажерите — заповяда той на Карачиола.

След няколко минути на тясната батарейна палуба се струпаха стоте души от екипажа. Пасажерите насядаха на празни бъчвички от барут. Корабният фенер осветяваше медните цеви на топовете, сводестия таван, лицата на събралите се и артилерийското снаряжение, окачено по стените. Грели застана на един оръдеен лафет.

— Приятели мои! — каза той. — Нашият кораб наближава целта на плаването. До бреговете на остров Чарлз остават по-малко от сто мили. На този остров скоро ще изникнат плантации и неговите земи ще обогатят новите колонисти. Има ли между вас желаещи да започнат тук нов живот? Като губернатор на новата земя, аз съм готов всестранно да подпомогна моите колонисти.

Тълпата зашумя. Моряците се споглеждаха. Неколцина брадати, възрастни моряци вдигнаха плахо ръце.

— Добре, уверен съм, че колонистите ще намерят тук свое то щастие. Но, приятели мои, сега на острова има няколко обитатели. Един от тях е пасажер на френски кораб, претърпял корабокрушение във водите на острова. Предполага се, че този човек е болен от проказа. Не е изключено подозрението да е неоснователно и той да може да бъде възвърнат на обществото. Освен него на острова са забелязани още няколко жители. Възможно е те да са престъпници, свалени на тази необитавана земя. Ето защо, докато определените от мен лица не се убедят, че общуването с островитяните е безопасно за нашия екипаж, нито един човек, под страх от смъртно наказание, не бива да слиза на острова. При най-малък опит за връзка с островитяните ще застрелям всеки неподчинил се. При първите лъчи на слънцето ще тръгнем в опасен път между рифове. Спирка — залива на корсаря на остров Чарлз!

Сивеещата зора надзърна през топовните капаци на батарейната палуба. Жълтата светлина на фенера помръкна в утринните лъчи и преди още Грели да слезе от лафета, от марсовата рея се раздаде възглас:

— Земя!

При първите лъчи на зората далеч на хоризонта се показа островърха планина, която израсна сякаш из вълните на океана и приличаше на тясно розово облаче. Нежнолилави петна засенчваха стръмните склонове на върха. Като черни бръчици се извиваха ивици от клисури и теснини. Земята в подножието на планината още беше скрита зад хоризонта.

Моряците налегнаха върху двата кабестана. Четирилапите котви се показаха из водата като мокри тела на морски животни. Със сив плащ и голяма триъгълна шапка, с морски мундир и високи ботуши, Грели замръзна на мостика; той не откъсваше око от далекогледа.

Около два часа „Орион“ лавира в проходите между подводните скали. Разтворил картата върху нактоуза^[4], Уент отбелязваше рифовете и ги вписваше в корабния дневник. Най-после водовъртежите около подводните скали останаха зад кърмата на брига.

Очертанията на съседните на върха хълмове вече започнаха да се различават с просто око. Над кратера на вулкана се показа струйка дим, която едва се виждаше на фона на облаците. Към три часа след пладне целият остров със своите скалисти брегове, с тъмната четина на вековните гори, стръмни клисури и зелени склонове на долините подобно макет, изкусно изработен от ръката на старателен майстор, се откри пред погледите на пътешествениците. Започна да се чува глухият, еднообразен грохот на разбиващите се о брега вълни…

Ето, показаха се и два врязващи се в морето носа, които служеха като природна защита на проходите към залива, получил от пионерите на тази земя наименованието „Залива на корсаря“. Към залива водеше проток, образуван от скалистите брегове на двата носа. Този естествен канал се стесняваше на места до двеста метра. От кормчията се изискваше голямо умение да въведе кораба в залива, още повече, че при отлив в устието на канала се подаваха стърчащите зъби на остри подводни скали.

Вятърът гонеше в протока ситни вълни. На три полуспуснати платна в шест часа вечерта „Орион“ навлезе в устието на канала.

Скалите, обрасли с дребни хвойнови дръвчета по дълбоките пукнатини, орлите, напуснали своите гнезда и виещи се над мачтите, тъмната ивица в подножието на скалите, обозначаваща височината на прилива, тесните клисури и планинските ручеи, мътни от дъждовните потоци, напомняха някои заливи по адриатическото крайбрежие.

Стесняващият се проток изви наляво… Маневра с платната и кормилото… Спиците на кормилното колело се завъртяха по-бързо… Отдясно остана пясъчна ивица, вдаваща се в залива като нос…

Просторният залив с плавна линия на бреговете, обкръжени от дантелена пяна, прие кораба в зеленикавите си води. Зад пясъчната крайбрежна ивица като стена се възправяше гъста гора. Високо над залесените предпланини и алпийските ливади царуваше острието на стръмния скалист връх. Планинска рекичка, изровила в продължение на хилядолетия дълбоко дефиле, се вливаше в залива на няколко ръкава.

Нежният и величав пейзаж отдалеч напомняше по-скоро за Гърция или Италия, отколкото за африкански остров. Само ярката зеленина на крайбрежните храсталаци около рекичката, екзотичната пищност на горския гъстак, исполинските стволове на дърветата и внезапно налетелият бурен порив на вятъра, който затъмни залива и околността, напомниха на хората от кораба, че се намират на границата на тропическия пояс. Вихърът отмина тъй неочаквано, както и беше налетял…

От силния плясък на хвърлените котви, от грохота на котвените вериги и от отсечено резките команди ята птици изплашено се издигнаха над скалите. Пасажерите и моряците мълчаливо се струпаха на палубата. Дори черният Нерон, кучето, което развличаше екипажа при пътуването, престана да лае по разтревожените птици… Грели обгръщаше с поглед новите си владения. В този миг от вратата на каюткомпанията излезе гологлава лейди Емили. Моряците, които бяха свикнали да я виждат в скромни дрехи и без всякакви украшения, ахнаха от изненада. Облечена с ослепително бяла атлазена рокля, с бисери на шията и с мрежа на косата, обсипана със ситни елмази, тя отиде на носовата част на палубата и без да гледа никого наоколо, се изкачи леко на масивната основа на бушприта. Подредените в красива прическа коси падаха върху раменете й, руменина от вълнение пламтеше на страните й. Тя беше толкова красива, че изглеждаше като някаква оживяла гръцка богиня — покровителка на брига, изкачила се в ослепително бял хитон на закриляния от нея кораб.

Ричард Томпсън я гледаше с тревога и възхищение. Единствен той разбираше какво става сега в душата на младата жена!

Останалите пътешественици се струпаха на палубата. Владееше тържествена, напрегната тишина, сякаш всичко бе стихнало, за да могат хората на кораба да чуят гласовете на неизвестните жители на тази земя.

Но и на острова всичко мълчеше. Никъде не се виждаха нито лодки, нито салове. Крайбрежието изглеждаше безлюдно. Само на един далечен бряг Грели различи опната на колове рибарска мрежа. Нито един звук, нито едно движение не издаваше присъствието на островитяните.

Започваше вече да се здрачава. Виолетови сенки плъзнаха из долища и клисури. Мъгла на бели талази висна над долината и ручея; високият връх, зарозовял от последните слънчеви лъчи, помръкна и стана син, а над назъбената стена на далечната гора затрепка първата бледа звезда.

Грели извика от мостика Томас Мортън. Старият атърни, видимо развълнуван, стоеше на спардека.

— Мистър Мортън, качете се при мен. Предайте на лейди незабавно да напусне палубата. Нека да ме почака в каютата си… Стойте! Как ще си обясните мълчанието на острова?

— Може би е напуснат от обитателите си?

— Не, те са тук. Мрежата… На пясъка се виждат пресни следи. Струва ми се, че това мълчаливо посрещане означава обявяване на война.

— Може би още не са успели от вътрешността на острова да забележат кораба?

— Не дрънкайте глупости! Слушайте, а кои са в края на краищата според вас двамата спътници на… онзи… Дали единият от тях не е все пак едноокият Бернардито Луис?

— Какво говорите, сър, мъртвите не възкръсват! Аз с очите си гледах как Бернардито плуваше, спасявайки се от французите, и как след вашия изстрел тръгна към дъното с куршум между лопатките. От него до пясъчната ивица имаше не по-малко от стотина фута!

— Да, той, разбира се, е мъртъв… Очевидно са се спасили двамина от екипажа. Тогава, Мортън, гответе се за слизане. Аз се боя от засада, затова вас ще пратя пръв на брега. Пътя за колибата ще ви обясни Брентли.

— Боже мой, сър! Моля ви в името на всевишния…

— Млъкнете! Засега идете при лейди и я придружете до каютата й. Но след половин час трябва да бъдете на брега!

3

— Тя е! Няма никакво съмнение: това е тя!

Човекът с изкъсана вълнена фланела откъсна най-сетне присвитото си око от окуляра на далекогледа, поставен върху преплетените клонки в гъстите крайбрежни храсти.

— Разбирате ли, Бернардито, той я е довел тук! Ето как Грели иска да ме направи по-отстъпчив! Ах, негодникът!

— Не бива да се горещите, мистър Фред — каза, вглеждайки се през далекогледа, другият човек с черна превръзка на окото. — Нашият час е настъпил, но за да се справим с Леопарда, ни е необходим добър запас от хладнокръвие. Да, вие май сте прав: бялата дреха край бушприта е действително мис Харди. На мостика аз виждам капитан Брентли, а до него се кипри моят скъп помощник, синьор Джакомо Грели! Бъдете предпазлив, той гледа сега към нас. Ей, Педро!

— Тук съм, капитан Бернардито!

— Не дими с лулата си. Стой зад дървото и не мърдай. Такъв дангалак като тебе се вижда по-далеч от Едистонския фар, а Леопарда има остро зрение. Съжалявам само за едно, мистър Фред: защо попречихте на добрия Педро да го свали с един куршум от капитанския мостик! Педро е отличен стрелец и той държа Леопарда на мушката си десетина минути, докато корабът минаваше през най-ясното място на протока. Ако не бяхте дръпнали ръката му, виконт Ченсфилд не би имал сега двойник!

— Убийството из засада е разбойнически начин на борба, Бернардито! Колкото и безчестни да са постъпките на Грели, все пак той ми запази живота, когато беше изцяло в негови ръце — рече първият ловец, като отново допря око до окуляра на далекогледа.

— За това вие изцяло сте задължен на смелостта на мис Харди, а не на великодушието на Грели. Виждате ли я още на палубата?

— Да, тя стои на предишното място и като че ли гледа насам. Милата! Навярно е разтревожена от нашето мълчание. А аз дори не мога да й дам знак и да я успокоя!

— Бялата дреха, която се забелязва отдалеч, е облечена нарочно за вас, мистър Фред. Ах, щастливец, скоро вие ще притиснете до сърцето си вашата безстрашна любима!

— Бернардито, дали е могла да устои, да издържи борбата докрай? Пета година, откак е в негови ръце. Какво ли не е трябвало да изтърпи! Дано само ни е писано да се съберем!

— Мистър Фред, ами ето, присъствието на нашата лейди на борда отчасти разрешава съмнението. Леопарда не би я взел със себе си, ако имаше намерение просто да ви унищожи. Значи, дошъл е тук за преговори. Разбира се, той не се досеща кой споделя с вас самотата на острова, иначе би се държал по-предпазливо.

— Бернардито, вече не виждам бялата дреха! В далекогледа всичко започна да се слива. Проклета тъмнина!

— Затова пък можем да се измъкнем от храстите! Чувате ли? От борда спуснаха лодка. Изглежда, настъпват решителни събития.

Започваше прилив. Вълните се стелеха върху светлата пясъчна ивица, превърнала се в тесен кенар на границата между гората и водата на залива.

Тримата островитяни предпазливо заразгръщаха клоните и излязоха от храсталака. На неговия тъмен фон те, както и преди, си оставаха невидими от кораба. „Орион“ стоеше на половин миля от брега насред залива. На мачтите светеха фенери, но прозорците на каютите и всички илюминатори бяха закрити с тъмни пердета. Палубата беше затъмнена и само от носа и кърмата бяха провесени досам водата силни фенери. Те осветяваха едно малко пространство от водата около кораба: предпазливост против неочаквани нощни гости.

— Дочувам плясък на весла — каза ловецът с плетената фланела.

Едноокият му събеседник размишляваше на глас:

— Лодката се отправя към устието на рекичката… Ето какво, джентълмени: ние с мистър Фред не бива преждевременно да се откриваме. Фред изобщо трябва да бъде много предпазлив, за да не попадне в някой капан. А моето присъствие на острова е такъв сюрприз за Леопарда, че трябва да му се открие в подходящ момент! Приемането на гостите ще възложим на Педро. Ей, Педро, ти ще станеш сега наш дипломат. Иди на мястото, където ще слязат, извикай ги и ги поведи по пътечката за колибата. Мистър Фред ще ви следва по петите и сам ще реши дали да излезе пред гостите, или да се държи настрана. А аз ще наблюдавам брега, да не би да се появи нова лодка и да попаднете в засада… Върви покрай гората, парламентьоре Педро, и бързай: те вече слизат на брега!

Чернобрадият великан се приведе и с дългоцевата пушка в ръка излезе напред и тръгна срещу самотната фигура, която току-що бе слязла от лодката. Човекът стоеше объркан върху светлата пясъчна ивица и не се решаваше да направи крачка по посока на шубраците край брега.

— Така вие ще стоите тука цяла нощ, мистър Мортън! — раздаде се грубият глас на другия мъж, който беше останал в лодката. Беше гребецът, докарал на брега пратеника на Грели. — Господарят заповяда да ви стоваря и да се върна на кораба. Когато ви потрябва лодката, викайте по-високо. Часовите на борда ще ви чуят. Много здраве, мистър Мортън!

— Я, мистър Фред! Оказва се, че при нас е дошъл бившият ви калкутски атърни — прошепна Бернардито. — Лодката си отива! Виждате ли, аз бях прав: Грели започва с дипломатически преговори. Разбира се, зад тях трябва да се очаква тайно предателство. Ама е дяволски тъмно! Няма да има и луна!

— Кой е тук?! — прозвуча басът на Педро, който се бе запътил от края на гората към брега, щом заглъхна плясъкът на веслата.

— Пратеник от кораба „Орион“, пристигнал с писмо до жителите на острова — отговори треперещ старчески глас.

— Излезте напред! — заповяда Педро.

Но онзи, като побит, не мръдваше от мястото си.

— Приятели мои, аз съм стар, не виждам добре и не мога да вървя в такава тъмнина.

Ловецът с вълнената фланела остави Бернардито сам и също се приближи до пратеника на Грели.

— Хвани този човек подръка, Педро, и му помогни да върви след мене — прозвуча спокойният му глас. — Познавате ли ме, Мортън?

В този миг кратък женски вик от кораба процепи нощната тишина. Той рязко прокънтя над водата и отекна в долината. Мортън почувствува как дошлият до него човек потръпна.

— Какво сте направили с нея, проклетници? — дочу пратеникът страшен шепот над самото си ухо.

Силни ръце сграбчиха Мортън за раменете. Той позна привелото се над него брадато лице, настръхна и се отдръпна назад, но се препъна на мокрия пясък. Бърборейки несвързани думи, Мортън трескаво се вкопчи за ботушите на островитянина.

Плътно затвореният илюминатор беше закрит с черната рокля на собственицата на каютата: ръководителят на експедицията бе дал строго нареждане да се затъмнят всички прозорци, гледащи към палубата.

Обхванал коляното си с ръце и подпрял брада на него. Грели седеше в креслото, заел позата на духа на злото Мефистофел. Лейди Емили го слушаше права, подчертаваща с цялото си държане, че не е разположена да води продължителен разговор.

Преструвайки се, че не забелязва нито напрегнатата поза, нито нетърпеливите движения на събеседницата си, Грели я погледна в очите и произнесе с тих, задушевен тон:

— Вие сте чудно хубава днес, мис Харди!

— С вашите заплахи съм свикнала, но комплиментите ви не мога да понасям. Какво желаете?

— Емили, налага се спокойно да си поговорим. Според мен би трябвало да се заинтересувате от този разговор.

— За бога, говорете по-скоро и ме оставете сама!

— Вие сте несправедлива, мис Харди! Нима съм ви досаждал някога с присъствието си? Нима не сте се ползували с неограничена свобода? Вие дори злоупотребявахте с нея срещу мен. Вярвайте ми, Емили, през тези години аз свикнах да съм под една стряха с вас и близката ни раздяла ме… натъжава! Аз ви връщам на вашия жених като прелестно нежно цветенце с цялата му утринна свежест и чистота. Вие не можете в нищо да ме упрекнете, мис Харди!

— Мълчете, убиец! Аз ви ненавиждам и ви презирам, чувате ли? Дошли сте тук да се пазарите, лицемерен търгаш, и в този пазарлък аз трябва да ви послужа за разменна монета! Говорете направо, търгашо, какви са исканията ви към Фред Райланд и спрямо мен?

Грели запуши пура.

— Искам да ни помогнете да склоним вашия избраник да бъде благоразумен. Мортън отиде при него с писмо. Ще ми се да се надявам, че вашият островитянин ще намери условията за възвръщане на свободата му твърде умерени и ще ги приеме. Ако ли не, то последният опит да го вразумим ще трябва да бъде направен от вас. Ще му напишете писмо и ще му обясните последиците от неговото упорство. Вие ги знаете: ще организирам хайка срещу прокажените. Имам топове, стотина моряци, и известен опит в тази работа. А те са трима… Надявам се, че ви е ясно как ще завърши тази схватка!

— Не, Грели, лъжете се. Те имат и четвърти съюзник — правдата! Те ще намерят начин да отворят очите на всичките ви съучастници и, уверявам ви, мнозина ще преминат в нашия лагер.

— Емили, допуснете за миг невъзможното: тримата са издържали неравната война, връщат се в Ченсфилд и, да речем, истинският Райланд си възстанови в Англия правата… Но вас, какво ви очаква вас при подобен обрат на събитията? Ами че вие сте опозорена завинаги! Официалният съд може и да ви оправдае, но всички лейди и джентълмени ще ви сочат с пръст по улиците и ще казват: ето я бившата жена и съучастница на пирата и злодея Грели! Ако този човек се ожени за вас, всички врати ще се затворят пред двама ви. За цял свят вие ще останете майка на Чарлз, детето на Грели! Английското общество ще ви отблъсне като съучастница на пират. Гледайте трезво на нещата, Емили. Вие имате само един път към щастие с любимия: да го накарате той да приеме моите условия. С това ще му спасите живота, а вие ще получите свобода и щастие!

Събеседницата на Грели закри лице с ръцете си и се отпусна на стола. Лъже-Райланд злорадо се усмихна.

— Прочетете ми писмото, което отнесе Мортън — произнесе Емили. Устните й трепереха.

Грели извади от джоба си черновата на посланието. Той погледна сведената глава на събеседницата си, очите й, пълни със сълзи, приближи листчето до свещта и започна сухо да чете:

„ДО ОБИТАТЕЛЯ НА ОСТРОВА

Моите условия са:

1. Да сложите подписа си под един документ, който ще изключва възможността от всякакви по-нататъшни претенции върху известни вам права.

2. Под ново име да се преселите завинаги извън пределите на Великобритания.

3. Да направите всичко възможно да се предадат в мои ръце двамата ви спътници.

В случай на съгласие ще получите място на кораба и заедно с известната вам особа ще го напуснете в което си искате пристанище между острова и Бълтън. Ако сте съгласни, сигнализирайте със запален огън на брега утре, 31 декември, с настъпването на тъмнината.

30 декември 1772 година

Ф. Д. РАЙЛАНД“

Раменете на Емили се разтърсиха от ридания.

Изблика на горестни чувства у девойката Грели приписа на красноречието си. Но тя внезапно се изправи, изтръгна записката от ръцете на пирата, хвърли я на пода и му закрещя право в лицето:

— Защо ме оставихте жива? Ще мога ли да си простя аз някога, че станах в ръцете на един негодник оръдие против благородния човек? За да ме спаси, той трябва да се откаже от името и от родината си? Не, не, не! Ще умра, но няма да му навлека този позор!

— Мис Харди, значи, четири години вие пазехте живота му само за да произнесете днес смъртната му присъда?

— Бъдете проклет! О, убиец, убиец! Ей сега ще издам на всички хора на кораба кой сте вие!

Тя се спусна към вратата. Грели не успя да я задържи и се завтече след нея в тъмния коридор. От люшкането вратата към палубата се беше отворила. Край фалшборда стоеше замислен Карачиола. Грели сграбчи девойката за ръката и се помъчи да я завлече назад в коридора. Карачиола побърза да му се притече на помощ, но двамата силни мъже не можаха веднага да откъснат другата ръка от рамката на вратата. Накрай те вкараха Емили в коридора, почти тътрейки я по палубата, и само краткият й вик на болка и отчаяние прозвуча в глухата нощ.

4

— Разказвайте, Мортън!

— Дайте ми глътка вода с вино, сър! Благодаря! О, боже мой, боже мой!

От отворения прозорец в каютата на Грели нахлуваше свежа струя утринен въздух. Тя люшкаше сините вълни на тютюневия дим под тавана. Съблякъл мундира си, Грели се беше изтегнал на своето великолепно, но сега грубо и измачкано легло. Ботушите му тъпчеха светлокафявата коприна на завесата, чиито дипли бяха прихванати под тавана в красив възел с голямо кокетно украшение в стил рококо^[5]. Слънчевите лъчи, навлизащи през прозореца, осветяваха каютата и разярената физиономия на нейния обитател.

— Че говорете най-после! Преди всичко колко души са?

— Аз видях двамина, но те се съвещаваха с още някой, очевидно трети.

— Разговаряхте ли с тях лично?

— Да, сър.

— И казахте ли му какъв е съставът на участниците в експедицията, числеността на екипажа, нашето въоръжение?

— Да, сър.

— А какво ви поръча да ми предадете?

Вместо отговор Мортън извади една бележка. Беше посланието на Грели до островитяните, но текстът на писмото беше рязко зачеркнат с молив и върху чистия гръб на листа със същия молив бяха написани няколко реда.

„ДО ПИРАТА ДЖАКОМО ГРЕЛИ,

ПО ПРЯКОР ЛЕОПАРДА

Моите условия:

Незабавно да свалите на брега мис Емили Харди и да вървите с кораба си по дяволите.

Фредрик Джонатан Райланд, виконт Ченсфилд, от името и с пълното съгласие на цялото население на острова.“

Грели скочи от леглото си. Късчета от бележката се разлетяха по пода. Той наметна халата си, отиде на носовата част и дръпна затворената врата на каютата на мис Емили. Камериерката Камила го пусна да влезе. В каютата освен Камила се намираха Патерсън и Бетси, камериерката на лейди Станфорд. По лицата им се виждаше, че не бяха мигнали цяла нощ. Емили, покрита с одеяло, лежеше на леглото си зад завесата.

— Излезте всички навън! — късо заповяда корабовладелецът. — Карачиола, извикай Йензен и Рой! А вие се измитайте бързо!

Изплашената Камила, чевръстата Бетси и слисаният Патерсън, който никога досега не беше виждал ръководителя на експедицията в подобно състояние, се оттеглиха извънредно бързо. Собственикът на „Орион“ дръпна завесата. Обърнала се към стената, Емили лежеше с отворени очи. Грели се наведе над девойката. Изразът на лицето му беше в състояние да изплаши цяла шайка пирати.

— Слушай! Ще те тикна в трюмния карцер. Там викай, колкото си щеш. Ще бъдеш обявена за буйствуваща луда, ще ти надянат усмирителна риза. В карцера капка по капка ще изпия кръвта ти, а след това ще те продам на роботърговците. Още днес ще започна лова на островитяните: до довечера всички ще бъдат пречукани. Оге, Рой, Карачиола! Запушете й устата и я отнесете, където ви заповядах.

След няколко минути тримата бандити увиха Емили в одеялото като бебе. Оге Йензен метна лекия товар на рамото си и заслиза с него по стълбата за дълбокия кърмов трюм. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на трюма имаше още един люк. Рой дръпна халката и люкът се отвори. По железните стъпала на малката стълба Оге спусна товара си в черната дупка. Рой последва Йензен в тесния кладенец. Фенерът освети окована с желязо врата и с голям висящ катинар.

Рой го отключи и влезе в тесния и влажен карцер. По пода имаше мътни локви. Черната им лъскава повърхност леко се поклащаше, когато корабът се люшваше на котвените си вериги. По стените на карцера личаха много следи от засъхнала кръв. На пода се валяха ръждясали окови. Йензен свали товара си на пода и двамата с Рой излязоха, като окачиха катинара на мястото му. Горе след тях се захлопна тежката врата на люка.

Когато Емили се размърда и освободи ръката си, два огромни плъха с писък се замятаха из помещението и изчезнаха под пода. В същия миг силен приглушен удар отдясно разтърси корпуса на кораба. Цялата килия затрепери, металът зазвънтя и вратата се разтресе на пантите и заключалките си. Корабът се люшна и локвите на пода заляха одеялото, омотано около нозете на девойката. След минута нов удар, сега от лявата страна, разтърси издъно кораба. Той се заклати още по-силно. Емили скочи на нозе, но едва не падна, когато шумът и грохотът се повториха от двете страни едновременно. Девойката разбра, че батареите на „Орион“ са открили огън по острова.

— Ето и отговорът на Грели! Странно, миналия път аз не забелязах на „Орион“ такива батареи. Гледайте какво става с птиците, мистър Фред. Те отлетяха от всички канари. На палубата звъни камбана или гонг; очевидно с негова помощ Грели управлява залповия огън. Стрелят с пръскащи се снаряди. Охо, две десантни лодки… Не, май че са три! Е, дръжте се, мистър Фред: война!

— Бернардито, боя се само за нея. Нашият отговор е накарал злодея да побеснее.

— Какво не бих дал да можех да видя изражението на лицето му, когато Мортън му е докладвал… Целят насам! Пазете се!

В храсталака падна бомба. Тримата мъже се притиснаха към земята. Силният взрив изхвърли камъни и повали едно дръвче. Черен дим заедно с отломки от изтръгнати корени излетя към небето.

— Е, струва ми се, че това е последният залп. Те прикриваха с огъня стоварването на своите десанти. Гледайте, едната лодка се насочва насам, а двете тръгнаха към протока. Грели иска да заеме крайбрежните скали в протока. Не е лоша маневра: страхува се да не бъде затворен в протока. Ако знаеше, че имаме само две свестни пушки и всеки от нас — по тридесет патрона, той щеше да действува по-смело. Ето в пролива хората вече слязоха на брега и се катерят по склоновете. А в третата лодка виждам Мортън и на веслата — някаква космата горила. Мисля, че този гребец струва колкото двама като Педро, а?

Фредрик Райланд гледаше тревожно приближаващата лодка. Тя се заби в пясъка и пасажерът слезе на брега. Озъртайки се на всички страни, той се отправи към клонестата черница, която растеше на двеста крачки от брега. Още през нощта островитяните бяха казали на Мортън да остави отговора на Грели в хралупата на това дърво. Като изпълни тази си задача, Мортън закуцука към лодката и твърде бързо заплава към кораба.

— Педро, я ни донеси тук новото послание на Леопарда!

Бернардито мушна в устата си натрошен лист от бетел, примесен с тютюнев прах.

— И тютюнът свършва! Натъпчете си лулата с тези остатъци, мистър Фред, и се изтегнете на мъха. Навярно не ще можем да спим през нощта… Ето го и Педро с писмото. Четете на глас, мистър Фред.

Виконт Ченсфилд видя върху восъка отпечатъка на собствения си фамилен герб и като отвори плика с изображение на кораб под съзвездието Орион, прочете:

„Господа, с огорчение съм принуден да съобщя на господин островитянина и на неговите приятели, че известната особа, приела твърде близко до сърцето си отказа на предложените умерени условия, понастоящем е облечена в усмирителна риза и се намира в карцера за буйно луди…“

— А, карамба! — изтръгна се от Бернардито Луис.

— Те още от снощи я изтезават, Бернардито! Навярно тя отказва да поддържа неговите искания! Защо ли попречих да го убиете!

— Отдавна ви казвах това. Прочетете докрай, сър Фредрик!

„… В безумието си — четеше по-нататък виконтът — тя заплашва, че ще се самоубие и е с намерение в полунощ да се удуши с ръкава на усмирителната риза, ако преди полунощ не бъде запален вашият огън на брега. Приветственият салют вече ви е дал известна представа за по-нататъшните последици от упорството ви. В случай на благоприятно решение вие ще бъдете докаран на борда и след като приключим с необходимите формалности, ще получите свободата си. За идването ви на кораба няма да знае никой от екипажа освен надеждните часови.

31 декември

ТОМАС МОРТЪН“

— Разбирате ли, Бернардито? Заплашва, че ще я убие още тази нощ, а след това ще се заеме с нас. Дали да се опитаме да отворим очите на екипажа му? Брентли ми изглежда честен човек. Навярно ще се намерят моряци…

— Не, мистър Фред, това, уви, е невъзможно. Докато лагерът на врага не е разцепен, ние не ще успеем да влезем в преговори нито с хората на кораба, нито с десантните групи, а имаме само няколко часа време да размислим. Предлагам ви друг изход: запалете огън.

— Тоест да приема условията му? Да се откажа от бащиното си име, от родината! Да се съглася Емили да стане жена на бездомник!

— Не, мистър Фред, засега аз ви предлагам само да запалите огън и да отидете на кораба.

— Но на кораба Грели или просто ще удуши и мене, и нея, или ще трябва да се съглася на всичко, което ми продиктува.

— Виждате ли, внезапната смърт на официалната му жена и премахването на тайнствения островен жител за него са крайни мерки: той няма да се спре и пред тях, но все пак би предпочел да избегне това, за да не усложнява положението си пред екипажа, пасажерите и властите. Грели иска сега да ви застави да капитулирате, а по-късно, разбира се, ще се постарае да премахне и двама ви. Но против това аз ще предприема своите мерки… Във войната с Грели аз няма да остана безучастен зрител и ще действувам едновременно с вас.

— Обяснете ми по-ясно намеренията си, приятелю Бернардито!

— Виждате ли, мистър Фред, ако се окажете принуден да подпишете капитулация и да потвърдите пред пасажерите на „Орион“ всички хитро скроени лъжи, каквито ще измислят Грели и Мортън, аз се надявам, че това ще бъде само временно отстъпление, а не окончателно поражение. Засега трябва да спасим девойката и да отстраним за най-близко бъдеще опасността върху двама ви от някаква тайна маневра. Това възнамерявам да направя.

Бернардито вдигна бележката на Мортън, захвърлена върху къдравите извивки на горския мъх, и бавно препрочете на глас заключителните редове:

„За идването ви на кораба няма да знае никой от екипажа освен надеждните часови…“ Разбирате ли? И така, мистър Фред, щом се стъмни съвсем, запалете огън, идете на кораба и действувайте там, както ви подскаже благоразумието. Обяснете на Грели, че ние сме отказали да ви последваме от страх пред правосъдието. Кажете, че сме двама. Назовете Педро Гомес с името, му, а за мен кажете, че съм Боб Акулата. Така наричахме нашия боцман на „Черната стрела“. Той беше също възрастен, висок и чернокос като мене, само че с две очи… В никакъв случай не издавайте никому подземното скривалище в планината! Вести от мен ще намирате на старото място, под сивия камък.

Бернардито млъкна, засмука празната си лула, плюна и сложи ръка на коляното на събеседника си.

— Моят опит е опасен и ние с вас може би разговаряме за последен път — завърши той, гледайки настрана. — Ако аз загина, то и вашите шансове ще бъдат много близки до нулата: днес ние и двамата отиваме на голям риск. Загубата е равнозначна на гибел, а успехът ще ни върне живота и свободата.

— Какво сте намислили, Бернардито?

— Мистър Фред, пиратите никога не издават предварително онова, което са намислили. То носи неуспех. Желая ви щастие!

— А вам, Бернардито, наслука! Но не проливайте напразно кръв.

— Кръвта според нас е най-евтиният сок в този проклет свят, господин виконт! Предайте на мис Харди, че съм решил и пред нея да изкупя старата си вина.

— Каква вина, Бернардито?

— Все пак баща й беше убит от моите момчета. Днес този грях ще падне от мен, жив или мъртъв. Сбогом, Фред!

И двамата брадати мъже се прегърнаха силно в горския гъсталак.

5

Барометърът предвещаваше силна буря и привечер Скалистия връх се обви в облаци. Откъм юг се зададе тъмен облак. Той се спусна ниско над острова, оставяйки кълвящи се къдели по върховете на хълмовете и дори по реите на кораба.

Пасажерите на брига през целия ден сновяха по палубата — разглеждаха спокойния ландшафт на острова. Стана известно, че островитяните отхвърлят преговорите. Доктор Грейсуел недоумяваше защо не го изпратят да освидетелствува предполагаемите болни на острова, но мистър Мортън му обясни, че както изглежда, островитяните са много; те се показват само с маски, настроени са войнствено и враждебно, добре са въоръжени и искат да заемат протока, за да отрежат пътя на кораба към открито море.

Много приказки сред пасажерите и екипажа предизвика нощният женски писък на кораба. Лейди Станфорд обясни, че е викала нейната камериерка Бетси от страх пред лейди Емили Райланд, която внезапно е изпаднала в буйно умопомрачение. Всички обясняваха тази неочаквана болест на младата виконтеса с вълнението и страшните разкази за озлобените прокажени на острова. Разказваха, че в припадък на лудост лейди Емили изтичала през нощта от каютата си и се нахвърлила с нож върху Карачиола и Бетси; едва с голяма мъка с помощта на други пасажери те могли да надянат на Емили усмирителна риза. През деня съсипаният мистър Райланд разказа на Брентли, че припадъците не са се повторили, но от предпазливост болната ще бъде държана в заключена каюта, където при нея неотлъчно се намират негърът Сам, Ричард Томпсън и Камила.

Всъщност и Ричард, и негърът, и французойката камериерка, арестувани още призори в леглата си, седяха затворени в тъмните стаички на кораба, които не бяха толкова страшни и глухи като долния трюмен карцер, но все пак приличаха доста на тъмнични килии.

Нито един от арестуваните не знаеше на какво да припише внезапното си затваряне; негърът и Камила си припомниха с безпокойство тайнствените събития в ченсфилдската гора, а Ричард се досещаше, че Емили „е отказала да се подчинява“ и е вдигнала бунт, потушен от пирата с решителни и безчовечни мерки. През деня мулатът Рой донесе храна на затворниците. Разбира се, и от него Ричард нищо не успя да узнае.

Вечерта започна силен прилив. Наложи се дори да се отпуснат котвените вериги, защото корабът се издигаше. Бреговата ивица отново се смали до една тънка нишка от жълт пясък. Настъпи непоносима влажна жега. В далечината кратерът на огнедишащата планина запуши по-силно и на два пъти пасажерите на „Орион“ дочуха слаб подземен тътен.

Грели извика Карачиола на палубата и му заповяда да слезе в трюма.

— Приготви всичко, което ти наредих, и извикай Оге — каза той тихо. — Когато всичко бъде готово, върни се сам на палубата и наблюдавай брега. Аз ще посплаша тази горделивка.

Заедно с Оге собственикът на „Орион“ слезе в утробата на кораба, в карцера. Фенерът в ръцете на Грели освети широко отворените, изпълнени с отчаяние очи на затворничката. Тя седеше върху одеялото, прибрала нозете си под полата.

— Дойдох да ти предложа свобода — рече корабовладелецът. — Пиши на островитянина положението си, моли го да те спаси. Съдбата ти е в негови ръце. Ето мастилница, перо и хартия. Пиши му цялата истина. Пощада няма да има за теб.

Когато Грели подаде на девойката хартия, перо и любимата й мастилница, подарък от покойната й майка, Емили със страшно напрежение на волята овладя тръпката, разтърсваща тялото й, и взе подадените й предмети. След това, като зажумя, тя с всичка сила захвърли фарфоровата мастилница в краката на своя мъчител. Малкият предмет се пръсна на парчета. От ярост Грели изрева:

— В окови, Оге!

Гигантът вдигна оковите от пода. Грубите железни халки обхванаха китките и глезените на девойката. Датчанинът заклела с чук тези халки-гривни. Веригите бяха толкова тежки, че Емили почти загуби възможност да се движи.

— Дай ми камшика!

Вик на ужас замря безсилно в този глух като манастирско подземие кладенец.

Грели замахна с камшика, но в този миг нечии стъпки загърмяха по железните стъпала на люка.

— Шефе! — раздаде се гласът на Карачиола. — На брега гори голям огън.

Щом лодката, изпратена от кораба, прие на борда си ловеца, облечен във фланела, другите двама островитяни предпазливо се измъкнаха от крайбрежните храсталаци.

— От тук, от тази плитчина, до кораба има не повече от четвърт миля. Ще трябва да достигнем с плуване. Посока кърмовия фенер. Ех, Педро, жалко, че нямаме пищови! Налага се да воюваме с ножове. Топовете на „Орион“ навярно са разгонили крокодилите, а от акулите ще се отбраняваме с ножове. Е, брадато момче, с бога напред!

Двамата мъже безшумно нагазиха във водата. Приливът беше достигнал пълната си сила. След като преминаха покритата с вода пясъчна ивица и най-после се оказаха до гърди в топлата като мляко вода, те заплуваха.

Педро беше гол до кръста; Бернардито плуваше по черна риза. На пояса си и двамата имаха кинжали. Плуваха равномерно, един до друг, и нито веднъж не се чу плясък и не се разлетяха пръски.

— Да починем — каза Бернардито насред пътя и се обърна на гръб. — Постарай се да видиш къде са часовите на борда. Мистър Фред е вече на кораба и лодката е останала до носовата стълба. Нея именно трябва да завземем. Главното е безшумно да се качим на кораба. Аха, заваля дъжд! Това е добре дошло: сигурно свети Христофор се е загрижил за нас. Акули също не се виждат. Напред, Педро!

До кораба оставаха не повече от сто ярда. Топлият летен дъжд се усили, повърхността на залива се покри със ситни бръчки и мехурчета.

— Виждам часови над носовата стълба. Друг — на кърмата — прошепна Педро.

Плувците стигнаха до осветеното от фенерите пространство край бордовете на кораба. Само под кърмата падаше върху водата черна сянка. Бернардито оправи колана си с кинжала, напълни дробовете си с въздух и кимна. При този знак двамата изчезнаха и скоро изплуваха в зоната на сянката.

След като си поеха дъх, Бернардито посочи на спътника си лявата котвена верига, а самият той се приближи до дясната. Предпазливите им, удивително съгласувани движения биха могли отстрани да се сторят някому като упражнения на циркови гимнастици. Върху дясната верига, за която се залови Бернардито, падаше сянката от лодката, закачена на кърмовите подпори. Едноокият плувец дочу през плясъка на дъжда, че лявата верига тихичко се разклати. Тъмната фигура на Педро вече се изкачваше на кораба. Бернардито се издигна на ръце и също започна да се катери нагоре.

Когато достигна борда, почти до него блесна пламък. Край самия борд, подпрял пушката си о стената, часовият спокойно палеше лулата си. Бернардито веднага го позна. Беше мулатът Енрико Рой, който някога прислужваше на Грели на „Черната стрела“.

С един скок Бернардито се намери на палубата. В слабата светлина, процеждаща се през затъмнения прозорец на нечия каюта, пред Рой израсна фигурата на неговия предишен страшен капитан, с мокра брада и дълги коси, стигащи до раменете, с черна превръзка на лицето. Единственото око на това привидение святкаше като въглен, а в ръката му сребрееше мътно кинжал. Рой се отдръпна от страшния призрак, изплувал из морските недра, но в същия миг силните пръсти на Педро сграбчиха мулата отзад и го стиснаха за гърлото.

— Стой, пусни го, Педро! Енрико Рой, ти винаги си бил лош моряк и негоден часови. Да не си помислил да викаш, че ще бъдеш удушен на място. Подчинявай ми се безпрекословно! Показвай къде е синът на Джакомо Грели! Заведи ни в неговата каюта. Педро, дръж го здраво, аз ще вървя след вас. Напред!

Олюлявайки се под тежката ръка, която го държеше за яката, Рой закуцука прегърбен към носовата част. След тях се промъкваше Бернардито с пушката на мулата, готова за стрелба.

През цепките на кадифените щори на двата прозореца на голямата каюта проникваше на палубата силна светлина. До слуха на Бернардито долетяха отвътре гласовете на мистър Фред и на Грели. В каютата се движеха сенките на няколко души. В този миг някъде във вътрешните помещения на кораба захлопаха врати, дочуха се гласове и стъпки, също като че ли много хора се разотиват от току-що завършил прием или съвещание. Трябваше да се бърза. Приведени, тримата се промъкнаха край осветената ивица и спряха под прозорчето със спуснати жалузи. Зад прозорчето беше тихо, в каютата не светеше.

— Кой е при детето?

— Доротея, кърмачката.

— Почукай и й кажи да отвори прозорчето.

Рой се подчини. Зад прозорчето се чу шумолене. Женски глас попита кой чука. Бернардито притисна острието на ножа до корема на мулата Рой, той се отзова на гласа на жената и резето на прозореца щракна.

— Педро, скачай вътре и върши всичко бързо — прошепна едноокият на своя спътник.

Придържайки яката на нощницата си, жената надзърна през прозореца. За един миг погледът й падна върху лицето на Бернардито и в очите й се мярна уплаха, но Педро й запуши устата и мигновено скочи в каютата. Там шумът от борбата продължи кратко. Дочу се звук от раздиране на чаршаф, след това изхлипа детенцето и всичко затихна. Педро се показа на прозореца с голям вързоп в ръцете. Бернардито пое вързопа и в този миг Рой направи рязко движение да отскочи настрани. Не бе успял обаче да изтича и две крачки, когато Педро го догони и замахна с ножа. Мулатът падна, без дори да изстене.

— Сега на другия борд, към стълбата! Върви напред и зашемети часовия. По-бързо!

С вързопа в ръце Бернардито остана в сянката на носовата лодка. В мекия вързоп нещо шаваше и хленчеше.

Фигурата на часовия тъмнееше неподвижно край борда. Изведнъж той рязко се олюля назад. Чу се кратък стон и силен плисък. Бернардито се втурна напред. Край стълбата Педро вече сваляше въжето, с което беше завързана лодката. Едва Бернардито успя да скочи долу и да сложи големия си пакет на носа на лодката, когато Педро със сила я отблъсна от стълбата, Бернардито взе от ръцете на Педро втората пушка, още потна от ръцете на часовия, който преди малко я беше държал, и два чифта весла се отпуснаха без плясък върху водата.

6

В разкошно подредената каюта на Грели горяха всички свещи по стените и настолните свещници. Каютата беше пълна с хора. Последна влезе лейди Станфорд, блестяща в изисканото си облекло и обсипана с брилянти от кока на главата до катарамите на копринените пантофки. Край масата бяха застанали домакинът на кораба и един висок мъж, току-що бръснат и облечен в дългопола дреха, взета от гардероба на Ричард Томпсън. Отсъствуваше само лейди Емили Райланд. Домакинът с жест помоли за тишина.

— Господа — каза той, — струва ми се, че всички сме налице. Капитан Брентли, удостоверявате ли, че този човек е именно островитянинът, когото през май тази година видяхте тук на тази земя?

— Да, мистър Райланд, това е той.

— Отлично. Вашето име, сър?

— То ви е добре известно.

Грели се намръщи.

— Извинете, но ние се условихме, че ще давате в присъствието на тези лейди и джентълмени само ясни и недвусмислени отговори. И така, вашето име?

— Алфред Мърей.

— Англичанин ли сте?

— Роден съм в щата Вирджиния, Северна Америка.

— Занятието ви?

— Бивш плантатор и търговец на памук.

— Имате ли в родината си някакво имущество?

— Загубих всичко.

— Може ли да узнаем по каква причина?

— След една лоша реколта аз продадох плантацията с намерение да опитам щастието си в други земи. Френският кораб „Ил дьо Франс“, с който посетих в началото на пътуването Индия, натоварен със стоки за Европа, се разби в подводни рифове на сто мили от този остров. От всички хора на кораба само аз се спасих. Течението ме отнесе на този остров.

— Кога стана това?

— Преди пет години, в 1767 година.

Ричард Томпсън слушаше островитянина с напрегнато внимание. Един час преди това събрание той беше освободен от своя карцер и едва бе успял да сложи в ред собствения си тоалет, а също така да снабди и островитянина с подобаващ за случая костюм.

— Разрешете ми да задам един въпрос на господин островитянина — обърна се той към режисьора на комедията, коя то се разиграваше толкова гладко пред слушателите. — Мистър Мърей, как сте се запознали с мис Харди, понастоящем лейди Райланд?

— Господа — изпревари ръководителят на експедицията островитянина, който вече се готвеше да отговори на адвоката, — сега аз разговарям с господин Мърей не като частно лице, а като губернатор на острова. Впрочем, понеже въпросът е вече зададен, потрудете се да отговорите на господин адвоката.

Мистър Алфред Мърей срещна устремения в него втренчен поглед на Ричард Томпсън. Той помълча, погледна Грели, а след това вдигна очи към малкия портрет, закачен на стената, който изобразяваше лейди Емили с роза в косите. Без да откъсва поглед от портрета, той заговори с равен, заучен глас.

— Срещнах лейди Емили на един кораб, когато тя се връщаше от Европа в Индия при своя баща. След това продължихме нашето познанство и приятелство вече в Калкута. Тя ми стана годеница. Половин година след като слязох на острова, през март 1768 година, тук пристигна пиратската шхуна „Черната стрела“. Капитанът свали двама провинили се пирати. Помощникът на този капитан, някой си Джакомо Грели, се отзова на молбата ми да препрати в Америка моето писмо; в него аз молех чичо си да изпрати експедиция, която да ме спаси, защото, разбира се, не сметнах, че мога да напусна острова на пиратския кораб. За обстоятелствата, при които писмото е попаднало у мис Харди, може да ви разкаже настоящият й съпруг.

Мърей откъсна очи от портрета и отново погледна Томпсън. Адвокатът наведе глава и повече не се намеси в хода на разпита. Беше решил, че истинският виконт Ченсфилд е победен.

— Действително — възкликна Грели — обстоятелствата, при които получих писмото на мистър Мърей, бяха необикновени! Пиратската шхуна „Черната стрела“, както знаете, беше унищожена от френската корвета „Бургундия“, която взе на борда си и нас, тримата спасени от „Офейра“. Един френски моряк, който уби при схватката пирата Джакомо Грели, ми показа писмото, намерено в джоба на убития. Стана ясно, че Емили някога е била годеница на автора на това писмо, мистър Мърей, когото тя е смятала за загинал, след като съобщили за катастрофата на „Ил дьо Франс“. Впоследствие аз поръчах на капитан Брентли да вземе мерки за спасяването на Алфред Мърей. Но ми трябваше време, за да изясня причините за пребиваването на Мърей на острова. Тази пролет получих за него напълно задоволителни сведения, потвърждаващи това, което той сега ни разказа за себе си. — Грели обгърна присъствуващите с надменен поглед. — Аз реших да присъединя този остров към британските владения и същевременно да помогна на мистър Мърей. Останалото вие знаете. Мистър Мърей възнамерява да пътува с нас до Капщад… Извинете, още един въпрос! Като губернатор на този остров, аз съм задължен да го прочистя от пиратите, прекарали толкова дълго време заедно с вас. От страх пред правосъдието те отказаха да се явят на кораба доброволно и по този начин сами се поставиха извън закона. Кажете, моля ви, имената им, мистър Мърей.

— Единият от тях се нарича Педро Великана, другият Боб Акулата.

— Тъй-тъй. Значи, Великана и Акулата… Е, няма що, утре този Педро и този… как беше… Боб ще увиснат на реите на гротмачтата. Вие, господа, сте свободни. Само господата Томпсън, Мортън, Патерсън и пастор Редлинг ще помоля да останат тук няколко минути, за да извършим някои юридически формалности.

До масата с разтворени книжа седеше Мортън. Той подаде с поклон на островитянина няколко документа, които последният подписа един след друг. След това юристите Мортън и Томпсън скрепиха документите с подписите си. Последен дойде до масата свещеникът и също засвидетелствува автентичността на книжата и участието си в този юридически акт.

В очите на Грели танцуваха зелени искрици. Чувство на тържество кипеше и се пенеше в него като искрометно вино. Сражението, което беше подготвял повече от четири години, беше спечелено за двадесет и четири часа!

— Сега, мистър Мърей, мене ме очакват други неотложни работи. При вашата стара позната, лейди Емили, ще ви съпроводи мистър Патерсън. От вчера за съжаление тя е неразположена и не напуска каютата. До новогодишната ни среща след един час, господа!

Мистър Мърей излезе след Патерсън. Вътрешните помещения на кораба бяха осветени. Пред вратата на каютата на Емили островитянинът постоя няколко мига, за да успокои бясното биене на сърцето си. Патерсън не смееше да го погледне в очите; той тихичко потропа и открехна вратата на каютата. Когато видя нейната обитателка, Патерсън изтръпна: прекрасното й лице, бледо и отслабнало, сега бе озарено от надежда и неуверена, още сдържана радост, но от слепоочието към мъничкото й розово ухо се виеше къдрица бели коси със сребрист отблясък, от която до тази сутрин нямаше и помен!

Онемял от изненада, със замряло сърце, Патерсън се оттегли и пропусна островитянина да влезе. Младият човек прекрачи прага… Той почти изтласка Патерсън в коридора, тръшна вратата и протегна ръце към девойката, която се хвърли насреща му.

— Фред! — задъхана простена тя с някакъв чужд, не свой глас и падна на гърдите му.

Притискайки я до себе си, той почувствува как тялото й натежава в прегръдките му и се свлича на пода. Тя щеше да падне в краката му, ако той предпазливо не я бе взел на ръце.

Патерсън постоя няколко минути до вратата, като се ослушваше. Брадата му трепереше. Той се отдалечи от прага на пръсти и се затътри към кабинета си, като шумно подсмърчаше и криеше лицето си в кърпичка.

С високо вдигната глава вървеше Грели по коридора към каютата на лейди Станфорд. Ето гласът на лейди вече му отговори и вратата гостоприемно се бе отворила, когато внезапно до слуха му достигна заглушен вопъл откъм палубата и силен плясък през десния борд. Застанал на прага, той се ослуша и долови нещо като скърцане на ключовете на лодка и бързо отдалечаващ се плясък на весла. Грели затвори вратата на каютата и се върна в коридора. При входа на палубата гореше силен фенер. Когато излезе навън, Грели се оказа на фона на осветения правоъгълник на рамката на вратата. В същия миг от водата изтрещя изстрел; куршумът, отцепил късче дърво от фалшборда, улучи Грели в хълбока и заседна под кожата на корема. Втори изстрел го рани в рамото. Господарят на острова се улови за рамката на вратата и се смъкна върху тъмната мокра палуба. Като се вдигна на колене, той се довлече до перилата и с мъка различи във водата лодка, която се отдалечаваше към брега с два чифта весла.

От капитанския мостик се раздадоха два изстрела по посока на лодката и куршумите плеснаха някъде край кърмата й. Стреляше Едуард Уент, който току-що бе приел дежурството от Олсен. Писъкът на боцманската свирка събра на палубата всички дежурни, които преди пристигането на лодката с островитянина бяха отправени по заповед на Грели в кубрика.

В мундир, облян с кръв, Грели се изправи на крака, но лявата му ръка безпомощно висеше. Той се превиваше от болки в корема и не можеше да гледа напреде си. Сега изстрели трещяха по целия борд. Стреляха моряци и офицери.

— Батарея, за стрелба! — чу Грели командата на Уент и почти едновременно с нея шума от разтварящите се оръдейни капаци.

Разгневен, потискайки тъпата, бързо нарастваща болка. Грели направи няколко крачки по палубата. Искаше да се добере до носовата батарея, но внезапно се натъкна на някакво тяло, проснало се по очи на палубата. Човекът беше мъртъв. Като обърна главата на убития, Грели видя на светлината на фенера, донесен от боцмана, изцъклените очи на Рой. В тях беше застинал ужас.

— Гледайте — раздаде се от мостика гласът на Уент, — течението носи някакъв предмет!

Карачиола се наведе през десния борд. При просветванията от изстрелите той видя във водата триъгълната шапка на часовия. Самият моряк не беше на палубата.

Същевременно Грели забеляза отворения прозорец на каютата на Доротея. От дъното на помещението достигаха приглушени жални стонове.

Със завързани отзад ръце и омотана в одеялото глава, цялата обвита с парчета от чаршаф, на пода на каютата се бъхтеше Доротея Чени и се мъчеше да се освободи. В каютата всичко беше обърнато с главата надолу. Люлката на Чарлз, с разкъсано на две перденце и разхвърляни възглавнички, беше празна. Малкият виконт Ченсфилд беше изчезнал!

Над батареята се раздаде камбанен звън и първият оръдеен залп разтърси борда. Гюллетата издигнаха водни стълбове около лодката, която вече наближаваше брега.

— Не стреляйте! — закрещя Грели с див, страшен глас. — След тях! Те са отвлекли моя син!

Гласът му бе заглушен от бурния вятър. Той вече не виждаше очертанията на лодката; само сноп червени искри се изви на далечния бряг; резкият порив на вихъра разпръсваше остатъците от огъня, самотно догарящ досам водата.