Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (10)

Десета глава

Правиш грешка!

Линди се бореше с колебанието и се опитваше да се съсредоточи върху натовареното пътно движение. Високата сребриста дъга на моста Сагамор пред нея прорязваше мъглата като с острие и свързваше Кейп Код със сушата. Свързваше миналото с настоящето.

Може би бе разбрала погрешно думите на Агнес и Райън изобщо не бе там. Навярно си мисли, че всичко между тях е мъртво и не си струва да се възкреси. Или може би не е сам и… О, я стига, ядоса се тя. Там е! Сутринта сигурно е отишъл до плажа Херинг Коув и се е поскитал на север по безлюдните пясъчни хълмове. Соленият въздух навярно е бил пропит с влажния дъх на зора, а изсъхналите дъбове и борове може би са тънели в бисерни капки мъгла…

Спомни си един следобед, когато се любиха на това място. Потулиха се в прикритието на една падина и се отпуснаха върху горещата постеля от пясък и трева. Отнякъде се разнасяха укорителните писъци на сойка, а морският вятър ухаеше на смола и изсъхнала трева. Райън я покри с тялото си и се любиха бавно и дълго в ритъм с извечния пулс на морето и вятъра.

Вече се свечеряваше, когато мерцедесът й се промъкна покрай четири потъмнели вили, сгушени една до друга. Колата тихо бръмчеше и пълзеше напред в падащия здрач. Линди бе притаила дъх. Изведнъж го видя, точно както очакваше — скрито в сянката до последната вила, мазератито дебнеше като зловещо сиво привидение. Полека залепи мерцедеса зад него и усети, че ръцете й треперят. Вилата бе потънала в мрак и тишина. Почука колебливо, изчака известно време, но не получи отговор и натисна дръжката. Вратата се отвори безшумно.

— Райън?

Гласът й бе пресипнал и тя нервно преглътна, докато се взираше в неясната светлина. Божичко, ами ако е с някоя жена… Замръзна и се ослуша. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от въздишките на вятъра и далечния плисък на морските вълни. Огледа внимателно широкия хол. Всичко бе както преди. Същите твърди дивани и килимчета с орнаменти, същата внушителна камина на едната стена. Нямаше промяна. Спомни си дългите вечери пред камината. Лежаха на пода, преплели тела в мъждукащата светлина, а техният шепот на задоволство и взаимно опознаване се сливаше с шумоленето на въглените.

Плъзгащите се стъклени врати към верандата бяха отворени. Линди се приближи до тях и отправи поглед към замъгления бряг. Пое дълбоко дъх и гърдите й се изпълниха с тежкия мирис на влажен пясък и солена вода. Нямаше никой. През мъглата се виждаше само малка безлюдна плажна ивица и сребристи вълни, които се разбиваха равномерно в пясъка.

Неочаквано го забеляза. Вървеше бавно до самия край на водата с наведена глава и ръце в джобове. Спря се за миг, изрови нещо с крак и клекна да го вземе. Завъртя го с пръсти, после се изправи и го запрати в блестящата вода. Линди плъзна вратата след себе си и пое надолу по дървените стъпала. Спря се да събуе обувките си. Голите й крака се изгубиха в още топлия пясък и усетиха неговия чувствен допир; жилава трева се увиваше около глезените й, докато се спускаше по наклонения бряг към мократа ивица. Тя вървеше напред и оставяше след себе си пътека от стъпки в студения мокър пясък. Райън вдигна поглед, сякаш усетил нечие присъствие.

— Линди? — Направи крачка към нея и я погледна втренчено, сякаш очакваше всеки миг да изчезне в мъглата като някое привидение.

Линди пъхна ръце в джобовете на якето си и сгуши глава между рамене, за да се предпази от влажния бриз.

— Надявах се да те намеря тук… — Не знаеше нито какво да каже, нито къде да гледа. — Агнес каза, че продаваш къщата.

— Няма смисъл да я задържам.

Тя описа кръг с пръстите на краката, после пак го заравни.

— Каза, че пак заминаваш…

— Точно така! — Гласът му бе съвършено равнодушен и студен. — Чак сега разбирам, че нямах право да се връщам и да разбивам живота ти, Линди. Но си мислех, че ако се върна, мога… о, по дяволите, не знам! — Обърна се и зарея поглед във водната пустош. — Утре заминавам.

— В Ню Йорк ли?

— В Швейцария.

— В Швейцария?! — В кръвта й се разля смразяваща студенина. — Кога… кога ще се върнеш?

— О, не се безпокой, Линди. Този път заминавам завинаги. Няма да се върна.

Стори й се, че земята се отваря под краката й и я поглъща.

— Завинаги? Ала… какво ще стане с фирмата ти? Ами работата ти с… — попита Линди смаяна, като ръкомахаше безпомощно.

— Приключих с „Кизмет“ — каза той кратко. — Започвам работа в Цюрих.

— Разбирам… — Тя извърна поглед, дълбоко потресена. Очакваше го, разбира се, но тайно се надяваше да греши и вярваше, че този път Райън ще остане. Трябваше да каже нещо умно и на място. Ала главата й бе празна като ивица пясък, от който вълните току-що се бяха оттеглили. Вдигна поглед и очите й се преплетоха с неговите. Той протегна ръце в същия миг, когато Линди пристъпи към него, и я прегърна силно. Тя затвори очи и положи глава на гърдите му.

— По дяволите! — прошепна яростно Райън и зарови лице в косата й.

— О, Райън!

Пръстите му се вкопчиха в косата й, устните му се впиха в нейните в дълга и страстна целувка, която разтърси цялото й тяло и я остави без дъх.

— Надявам се, че ще постигнеш мечтите си, Линди. Искам само… — Замълча за миг. — Пази се, Линди. Заслужаваш много повече от това, което ти дадох.

— Не си отивай, Райън! — Не можеше да повярва колко лесно изрече тези думи. В началото й се струваше, че напразно се впусна да преследва погребани спомени, но сега вече нямаше съмнения. Той бе притихнал и на звездната светлина изражението му бе неразгадаемо. — Обичам те, Райън, и не искам да заминаваш. — Райън много внимателно въздъхна. — Може би е твърде късно — прошепна Линди, — ала не можех да те пусна да си отидеш, без да ти го кажа.

— Сигурна ли си? — попита тихо той. — Ако не си сигурна, не се притеснявай. Нямах право да искам от теб еднозначен отговор. На мен самия ми трябваха три години да проумея много неща. Ако се нуждаеш от време, не бързам. Давам ти колкото време пожелаеш. Защото този път те искам завинаги, скъпа.

— Обичам те — задъхваше се тя.

Очите му я примамваха като бездънно застинало море и Линди потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко… Не знаеше кой направи първото движение, първата стъпка, но в следващия миг се озова в обятията му. Мекото му кожено яке се разтвори и я обгърна като майчини крила.

— Лин! — Думите му бяха по-скоро дихание, топъл полъх, който галеше бузата й. — Цял ден скитам тук и се опитвам да се убедя, че всичко свърши и не мога да поправя нещата. Изобщо не знам какво ме накара да дойда тук, сякаш миналото ме привличаше с неудържима сила; като че ли не исках да се разделя със спомените. Все се взирах във вилата с надежда, че ще те видя… — Направи крачка назад да я огледа и се усмихна. — Целият ме разтърси от изненада! В първия момент помислих, че сънувам, после пък се запитах дали наистина не съм се върнал три години назад в миналото.

— Мисля, че и двамата сме се върнали — прошепна тя и проследи с пръст очертанията на долната му устна.

— Повече не искам да слушам за никакво минало, Лин! От сега нататък се устремяваме право напред в бъдещето — и никакво връщане назад!

— О, Райън, наговорих ти толкова жестоки и глупави неща!

— Ш-шт… — постави пръст върху устните й той. — Вече всичко свърши. Толкова дълго си трупала в сърцето си болка и гняв. Трябваше да се освободиш веднъж завинаги, за да почнем отначало.

— Мислех, че съм надмогнала обидата с годините…

Райън отново я прекъсна, ала този път меките топли устни се спряха върху нейните.

— Забрави миналото, Лин! То няма нищо общо с днес или дори с последните две седмици. Няма нищо общо със сега…

Целуна я дълбоко и чувствено, сякаш да се увери, че е истинска; че не е призрачно видение, изникнало от небитието да смущава самотните му нощи. Езикът му потърси нейния и Линди отпусна назад глава, покорена от страстния му порив. Тя потрепери.

— Студено ли ти е?

— Малко…

— Ще те стопля — промърмори той. Лявата му ръка се промъкна към гърба й и после нежно я притисна към жадното си тяло. — Нека да те стопля!

— И как?

— Ей сега ще видиш как… — промълви до ухото й и се зае да й покаже с такава сръчност и внимание към най-малката подробност, че Линди прималя. Погледна го и после полека разкопча ризата му. Със същите внимателни и бавни движения я извади от джинсите и прокара длани по горещата кожа на гърдите му. Райън откликна насърчително. Очите му се премрежиха от удоволствие, а ръцете му все още я притискаха повелително. Линди целуна вдлъбнатинката точно под гърлото му и усети под устните си пулсиращата плът. После обсипа с целувки гърдите му, а в това време ръцете й милваха гладката гореща кожа. Прокара длани по очертанията на мускулестия гръб, целуна раменете, гърлото, брадичката.

— Обичам те — пророни тя. — Искам да прекараме целия уикенд в любов.

Той изръмжа нещо в съгласие. Устните му се нахвърлиха върху нейните с неукротимо настървение. Ръцете му се провряха под пуловера, разкопчаха сутиена и се стрелнаха отпред да погалят освободените гърди. После нетърпеливо издърпа пуловера и притегли голото й тяло; устата му жадно опустошаваше нейната.

— Божичко, ако това е сън, не искам никога да се събудя! Мислех, че съм те загубил. Честна дума, мислех, че този път съм те загубил завинаги!

— Винаги ще съм твоя…

Усмихна й се. После безмълвно се наведе, вдигна я в скута си и я понесе към вилата. Поникналата на места трева шумолеше и се поклащаше от полъха на морския бриз. Линди положи буза на рамото му и притихна. Колебанията и съмненията й вече бяха само спомен.

Райън я пусна да стъпи на верандата и припряно се освободи от якето и разкопчаната риза. После свали джинсите и ги захвърли настрана заедно с меките кожени мокасини. Протегна ръце към нея и тя с готовност пристъпи в отворените му обятия. Той леко потрепери, когато Линди коленичи пред него и пръстите й нежно се плъзнаха по бедрата му. Докосна го с интимна ласка и усети как по тялото му преминаха тръпки. Покри го с безброй целувки и Райън се задъха от вълнение. В следващия миг той се наведе пъргаво, вдигна я и бързо впи устни в нейните с пламенна настойчивост.

Закътани в дълбоката сянка на вилата, далеч от морския бряг, те сякаш се намираха на необитаем остров единствено в компанията на луната и сивата водна пустиня. Само той и тя.

Райън нежно издърпа нагоре пуловера й. Тя тръсна глава да отметне няколко паднали кичури и тихо се засмя, когато почувства топлината на неговата уста върху розовото зърно на гърдата си. Той коленичи пред нея и полека свлече тесния панталон. Разсъбличаше я с насладата и удовлетворението на скулптор, който извайва статуя от мрамор и лунно сияние.

Линди опря пръсти на раменете му, освободи се от джинсите и остана гола, окъпана в топлината на неговия влюбен поглед. Райън целуна корема й. Устата му се устреми надолу и остави гореща следа от изящни целувки. Устните му възбуждащо я докосваха, лъжливо се отдръпваха и така, докато почти й прималя от тази прелъстителна игра. Устата му се спусна още по-надолу и потъна в топлите дебри на нейната женственост с настойчива чувственост и лекота. Колената й се подкосиха и тя се отпусна в прегръдките му. Той откъсна устни и падна по гръб върху грубата рогозка, увличайки я със себе си.

— Господи, Линди, тази вечер имам чувството, че ще се пръснеш на парчета от страст!

Линди се намести върху гърдите му и подпря лакти от двете страни на главата му, сякаш готова всеки миг да го хване в плен, ако понечи да избяга. Плъзна устни по неговите да опита вкуса и запомни сладостта на целувките му.

— Трябваха ми три години да проумея какво искам. Сега вече го намерих и нямам намерение да го изпускам.

— И какво иска моето момиче?

— Теб — промърмори. — Само теб, Райън. Завинаги… — Легна върху него и телата им се сляха леко и красиво. Райън се задъха от възбуда и я притисна здраво към себе си. Останаха така сякаш цяла вечност, притихнали и безмълвни. После той едва доловимо се размърда и взе да движи тялото си под нейното; дланите му пробягваха гальовно по гърба и раменете й; ръцете му се плъзгаха равномерно и направляваха движенията й в ритъм с неговите. Бедрата й се стегнаха и от гърдите му се откъсна стенание. Линди седна върху него, Райън понечи да възрази, но в тихия му шепот прозираше по-скоро насърчение, отколкото неодобрение. Тя гъвкаво изпъна гръб и почувства с наслада погледа му. Знаеше, че му харесва и не се нуждаеше от друго доказателство за това, освен от неудържимия порив на тялото му. Той погали гърдите й, дланите му докоснаха чувствителните зърна и Линди потръпна при допира на грубата му кожа. Тя откликна с плам на безгласния му зов.

Отдаде се изцяло на огнения порой от усещания, които бушуваха в нея с нарастваща ярост. Никога досега не бе чувствала Райън по-близък, никога телата им не се бяха сливали по-пълно. Линди сякаш заживя в него — откликваше на неговите чувства и изпитваше неговите усещания. Съприкосновението им като че ли бе само външният осезаем израз на нещо, което излизаше далеч извън границите на обикновеното физическо сливане.

— Райън!

Той протегна ръце и тя потъна в обятията му. Силни сладостни спазми се разляха на вълни по тялото й. Райън впи конвулсивно пръсти в нея, тялото му се надигна и отчаяно се сгърчи. Линди се притисна към него, зашеметена от силата на върховния екстаз. Той я обгърна с ръце и нежно я целуна по бузата, после по рамото.

— Лин… много те обичам! — Потърка с нос бузата й и неочаквано се скова. — Ей, но ти плачеш! Какво има, Лин?

— Нищо… — хълцаше тя и в същото време се смееше. — Просто за първи път преживявам подобно нещо…

— Знам — промълви Райън и я притегли още по-силно. — Като си представя само, че едва не те загубих… И аз не знам какво съм търсил през цялото това време! Все ми се струваше, че като получа голямата поръчка, като срещна голямото предизвикателство, животът ми ще се осмисли. А всъщност съм имал нужда само от теб… Несъзнателно винаги съм се стремял към теб.

Погледът й се плъзна с любов по суровите черти на лицето му. Запита се как изобщо й бе хрумнала мисълта, че може да живее без него.

— Сигурно затова те отблъснах така яростно. Почти успях да се убедя, че нямам нужда от теб и мога да запълня празнотата в душата си с работата и приятелите. Страхувах се да призная, че те обичам. Ужасявах се, че пак ще заминеш…

— Този път няма такива изгледи — каза тихо той. — Цял живот няма да се отървеш от мен. Дори за по-сигурно смятам да го запишем черно на бяло.

— Значи договор за правата и задълженията, а?

— Брачен договор, по-точно — поправи я Райън усмихнат. — Условията и гаранциите се обсъждат впоследствие.

— Но, господин Макрий, трудностите и усложненията, които възникват при подобен род договори, могат да отнемат години!

— Точно затова предлагам този уикенд да обсъдим част от тях. Да се запознаем все пак с някои конкретни случаи…

— Мисля, че доста добре се запозна особено с някои конкретни случаи!

— Да, наистина, ала според моето скромно мнение, уважаема госпожице, във всяка област има без крайни възможности за нововъведения. — Той въздъхна и плъзна поглед по продължение на преплетените им тела. — Колкото и да ми се иска да прекараме вечерта в това положение, трябва да се размърдаме, защото става адски студено. Яла ли си?

— Не — погледна го учудено Линди и усети, че умира от глад. — Купи ли нещо по път?

— Само бутилка уиски…

Тя се изненада. Райън пиеше много рядко и по малко. Представи си го как седи самотен в пустата вила с бутилка в ръка и се опитва да удави мъката си. Побиха я студени тръпки. Докосна лицето му; той улови ръката й и я целуна. После с явно съжаление се откъсна от нея и се изправи. Подаде й ръка и я дръпна на крака. Загърна я с ризата си и отвори плъзгащата се врата.

— Ще напаля огън, после ще отскоча с колата до рибния ресторант край магистралата. Или може би искаш да отидем до Провинстаун, а?

— Мен ако питаш, изобщо нямах намерение да се обличам тази вечер…

— Ако зависеше от мен — подсмихна се самодоволно Райън, — няма да те оставя да се облечеш не само тази вечер, но и през целия уикенд. — Той пъргаво изтича до камината. — Искаш ли миди?

— Искам — отговори Линди без колебание. — Искам всичко, което хвърчи, плува, ходи и става за ядене. Гладна съм като вълк.

Клекнал до камината, Райън я погледна през рамо.

— Лунна светлина, чист въздух, аз… Явно предястието доста ти е изострило апетита — усмихна се многозначително той. — Ала само почакай да видиш какъв десерт съм ти приготвил…

— Ама че си лакомник! — развесели се тя, облече ризата му и я закопча.

— Искаш да кажеш чревоугодник…

Линди отметна коса назад с две ръце и се протегна с наслада. Чувстваше се жива, пъргава и доволна като котка. Той все още бе коленичил до камината и слагаше дърва в пращящия огън. Тя се сви в един от меките фотьойли и се загледа в него.

— Райън… защо се отказа от поръчката на Ванклийф?

— А, значи вече знаеш…

— Ян Ванклийф ми донесе договора тази сутрин.

Той замислено кимна и се взря в пламъците.

— Защо не ми каза снощи? — попита Линди тихо и наклони глава на една страна, докато го наблюдаваше как се облича. Райън пъхна колана в гайките на панталона.

— Защото щеше да си помислиш, че искам да те подкупя. Логично бе да предположиш, че съм кроял планове да подмамя Джеф, а след като той замина, да ти подхвърля поръчката, за да спечеля благоволението ти… А и ти не гореше от желание да се помирим, скъпа. Беше побесняла от гняв и прецених, че моментът не е подходящ.

Тя изтръпна при спомена за своите сутрешни съмнения и колебания.

— Преди малко тъкмо се чудех как да започна разговора — продължи той след миг. — Ти нищо не спомена и реших, че все още не знаеш. Трябваше да ти кажа, за да не си помислиш… Кой знае, да не си помислиш, че се опитвам да те купя.

— Не споменах нищо — подзе Линди тихо и тръгна към него, — защото не исках да мислиш, че съм дошла само за да ти благодаря. Дойдох, защото те обичам, а не защото се чувствам задължена.

— Знам прекрасно, глупчо такъв! — изсумтя Райън и я взе в прегръдките си. — В началото мразех Джеф. Той ми отне компанията, проектите и жената, която обичах. Зарекох се, че ще се върна и ще го съсипя. Така създадох „Кизмет“, наех най-добрите архитекти и реших, че с Джеф Уебстър е свършено. Щях да се погрижа никога повече да не получи голяма поръчка. Но не исках да те нараня. Затова останах в Ню Йорк и се скрих зад фирмата си. Знаех, че Джеф е нащрек и много бързо ще усети каква е работата. Е, мина ми през ума да го пратя по дяволите веднъж завинаги и после да се явя пред теб като ангел спасител — засмя се и поклати глава той. — Ала за съжаление много късно разбрах, че цялата работа в „Уебстър и Форест“ вършиш ти и няма начин да унищожа Джеф, без да засегна компанията и теб. Вече осъзнавах обаче, че Джеф е прекалено жалък и не си заслужава усилието. Не си струваше заради него да жертвам нашите отношения. Знаех, че ако откриеш за „Кизмет“, никога няма да ми простиш.

Така реших да приключа играта, преди нещата да се задълбочат. Само че вече бе твърде късно. Бяхме взели четири поръчки и Джеф бе по следите ни. Нямаше начин да прикрия четирите поръчки, но поне можех да се отърва от галерията с надеждата, че няма да разбереш. Обадих се на Ванклийф, малко след като излязох от кабинета ти в четвъртък. — Тя гледаше с безмълвно спокойствие тревожните сини очи. — След миналия петък обаче вече бях напълно сигурен, че трябва да зачеркна миналото с кръст, за да можем да започнем отначало. — Погледна я; огънят в камината трепкаше и по лицето му се гонеха сенки. — Знаех, че трябва да ликвидирам „Кизмет“ и затова заминах за Ню Йорк.

— Да премахнеш фирмата си ли?

— От понеделник следобед тя вече не съществува.

Линди се вцепени от изненада. Райън неочаквано се засмя и я прегърна.

— Та така, Линди Форест, ще се намери ли случайно място в твоя деен живот за един безработен архитект?

След миг изненадата й преля в жизнерадостен весел смях. Внезапно миналото престана да съществува, остана само настоящето — реалността на неговите здрави силни ръце и равномерния сигурен ритъм на сърцето му — и бъдещето, изпълнено със светли надежди и обещания.

— Като се замисля… — усмихна се тя и сключи ръце зад врата му, — може би наистина имам някое и друго свободно място за добър архитект. Ала ми трябва човек, който да разпознава молива от химикала, да работи сам, да не знае много-много…

— Ей, не си играй с късмета! — закани й се Райън. — Я казвай бързо какво предлагаш…

Линди престорено се замисли.

— Не знам защо, но това „Форест Дизайн“ хич не ми звучи като име на строителна фирма. По-скоро прилича на някоя компания за озеленяване и залесяване. Може би трябва да си взема съдружник.

— Как ти звучи „Макрий и Форест — изключителни архитекти“?

— Повече ми харесва „Форест и Макрий“ — повдигна вежда тя.

— А какво ще кажеш за… „Линди Макрий и Райън Макрий“? — прошепна той.

— Ще си помисля — въздъхна Линди. — Ама какво правиш?

— Разкопчавам си ризата…

— Ала тя все още на мен!

— Именно затова! — продължи Райън неумолимо. Ръцете му се прокраднаха под ризата и той се зае да изучава извивките и формите на гладката й плът. — Какво ще кажеш да пропуснем вечерята и да преминем направо към оня десерт, за който ти споменах?

— Всъщност… май не съм много гладна.

— Радвам се — промърмори Райън, — защото, струва ми се, има доста време до вечеря…