Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (9)

Девета глава

В тихия му глас прозираше предупреждение. Линди го погледна и потръпна. Райън стоеше неподвижен и дълбоко в сините му очи се криеше неочаквана решителност.

— Какво имаш предвид? Нали Джеф вече го няма…

— Знаеш много добре какво имам предвид — рече той тихо. — Още онази вечер ти казах, че се върнах в Бостън заради две неща, Линди, и Джеф Уебстър бе само едното.

— За какво говориш? — попита тя, макар и да се досещаше за отговора. — Получи каквото искаше. Сега можеш да си вървиш… — За малко да добави: „точно както преди три години“…

— Върнах се заради теб — процеди неумолимо Райън.

— Говориш така, като че ли съм някоя от твоите проклети сгради! — отвърна рязко Линди. — Не съм нито чертожна принадлежност, захвърлена някъде сред боклуците, нито вещ, която можеш да си върнеш, когато ти скимне…

— По дяволите, Линди, престани да бягаш от мен!

— Не бягам от теб, Райън! Студено ми е и искам да вляза вътре.

— Откакто се върнах в Бостън, все ми бягаш — рече той упорито. — В началото си мислех, че се страхуваш от мен, но вече подозирам, че се страхуваш от самата себе си, Линди. Страхуваш се да рискуваш и да заложиш…

— На какво да заложа? — пресече го тя нетърпеливо, защото нямаше желание нито да чуе отговора, нито да продължава целия този безумен разговор.

— На мен, на нас…

— Не знам за какво говориш — най-сетне успя да промълви Линди.

— Знаеш много добре за какво говоря — каза Райън нежно. — Преди три години ти казвах, че те обичам. Ала после те изоставих. И сега знам, че няма да ме допуснеш близо до себе си, за да не те нараня отново.

— Боже мой, колко ли е досадно да анализираш всяка рана и обида, нанесена върху ужасното ти себелюбие!

— Не е толкова просто.

— Напротив! — Гледаше го право в очите. — Ти усложняваш нещата, Райън. Мисля, че ти казах какво изпитвам към теб още първия ден, когато се върна.

— Говориш едно, а аз чувам съвсем друго — подсмихна се той. — Онзи следобед в „Безумството на Фелдън“ говореше друго. А много добре си спомням, че го повтори няколко пъти и през нощта.

Тя се ядоса, че е толкова уязвима. Искаше да отвърне нещо умно, хапливо и нехайно, но думите й се изплъзваха.

— Човек трудно може да ти устои — рече най-сетне.

— И само това ли ще ми кажеш?

Усети го да се приближава безшумно по влажния мрамор. Целият излъчваше топлина, сигурност и спокойствие. Линди се изпълни с копнеж да се прислони в убежището на силните му ръце…

— Върнах се, защото те обичам, Линди. Толкова е просто.

— Върна се заради Джеф — каза Линди грубо, ала думите й прозвучаха някак неубедително.

— Не е вярно и ти го знаеш. Особено след онази нощ в петък.

— В петък просто се поувлякохме на чашка вино, хубав огън и спомени — рече тя с престорено спокойствие. — Нищо повече.

— Как така нищо повече, по дяволите?

— Ей така! Поддадохме се на известно… взаимно привличане. Нищо повече.

— Хайде, хайде, Лин! Жена като теб не пада в обятията на мъж само защото се е „поувлякла с виното и хубавия огън“. Не ми ги разправяй тия на мен! Не говориш с някой непознат, а с мъжа, който те научи как да се любиш; с мъжа, който прекара десет дни и нощи с теб в една крайбрежна вила в Кейп Код, и който навярно познава Линди Форест по-добре от нея самата…

— Изобщо не ме познаваш, Райън. Вече не!

— Познавам те достатъчно, за да разбера, че това, което се случи между нас миналия уикенд, щеше да е невъзможно, ако наистина вярваше, че единствената причина за връщането ми в Бостън е била да си отмъстя на Джеф. Желаеше ме не по-малко от мен самия, не ме лъжи!

Линди се взираше в него и усещаше, че я обзема тревога. Нещата не се развиваха както трябва! Уж тя се разполагаше с живота си, уж тя взимаше решенията, а неочаквано Райън се появяваше отнякъде и й казваше какво да чувства и какво да не чувства!

— Нали ти ме научи да получавам в живота каквото поискам! Да речем, че миналия уикенд просто получих каквото исках… Ти си изключителен любовник, Райън. Пък и не сме се виждали толкова време…

— Хайде, Линди! — изсумтя недоверчиво той. — Не ме убеждавай, че всичко е било само…

— Добрият стар секс — помогна му Линди с готовност. — На всички се случва, Райън. Но само сексуалното привличане не прави една връзка. Ти го казваше, не помниш ли? Всъщност би трябвало да ти благодаря. Твоят жесток урок ми спести доста безсмислени емоции.

— А миналия петък? Какво бе за теб миналият петък? Едно малко забавно приключение в леглото на стар любовник ли?

— Нещо подобно. Устроих ти добро посрещане у дома след дългото отсъствие, нали?

Отивам твърде далеч, каза си тя предупредително и видя как раменете му се сковаха. Изведнъж й се прииска да избяга и да се скрие на сигурно място сред гостите. Погледна с копнеж към френските врати, ала Райън сякаш предугади желанието й и застана между нея и тези далечни спасителни двери. Внезапно той се засмя, като поклащаше бавно глава.

— Значи не даваш пукната пара, а? И така ли смяташ да прекараш живота си, Линди? Затворена в твоята пясъчна кула в самотната компания на една чертожна дъска? Така ли ще се погребеш под чертежи, договори, гранит и стъкло, само защото това е единственото нещо, над което имаш власт и което не може да те нарани, както аз?

Линди го гледаше вторачено и усещаше, че се е хванала в клопка.

— Това не…

— По дяволите, Лин! Да не си въобразяваш, че не разбирам какво правиш? Не можеш да оковеш чувствата си между тухлени и каменни стени, Лин. Трябваха ми три години, за да го проумея — три години в безплодни усилия да запълня празнотата в душата си с желязо и бетон, а през цялото това време съм имал нужда единствено от теб.

— Не разбирам за какво говориш — прошепна тя дрезгаво. — Студено ми е! Искам да вляза вътре.

— Боже мой, Лин, не можеш винаги да бягаш от себе си! — Ръката му се стрелна и я сграбчи властно за китката. — Знам, че си уплашена. Преди три години ми повярва и се влюби в мен. Отдаде ми се изцяло и безрезервно по най-прекрасния начин, на който е способна една жена, а аз предадох доверието ти. Нараних те и сега се страхуваш, че отново мога да ти причиня болка. Разбирам те, ала те моля да ми дадеш възможност — само една възможност да поправя всичко. Ако щеш вярвай, Лин, но те обичам. Не знам как да се изразя по-ясно от това!

— Нали и преди три години ме обичаше? — Думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре. Нямаше никакво право да се връща така и да я смущава с проклетите си въпроси! Нямаше право да иска от нея невъзможното, все едно че нищо не се е случило!

— Виж, Линди, нека не се връщаме в миналото. Искам възможност отново да…

— Божичко, Райън, да не си въобразяваш, че е толкова просто? Да не си мислиш, че можеш да изникнеш ей така от вдън земя и да изтриеш тези години с мила усмивка и една нощ в леглото?

— Грешиш, Лин! Нека ти обясня и ще разбереш…

— Какво има да разбирам? Вече цяла седмица се опитвам да разсъждавам трезво и да те разбера, ала ми писна! Нищо не разбирам! За кой, по дяволите, се мислиш! Нахлуваш в живота ми с гръм и трясък, обръщаш всичко с главата надолу и после се омиташ, за да преследваш безумните си мечти! Разполагаш с мен, както ти е удобно, после ме зарязваш и отиваш да се забавляваш някъде другаде, без дори да се трогнеш да се сбогуваш! Причини ми ужасна болка, Райън! Когато ме напусна преди три години, имах чувството, че се свърши светът — сякаш нищо повече нямаше значение! Не искам повече никога да се повтори, чуваш ли? Никога повече! Не мога да живея в постоянен страх и съмнение; да се питам всеки ден дали няма да се втурнеш след твоите вятърни мелници, а някой ден да се появиш, все едно че нищо не станало, и да искаш да започнем отначало.

Райън направи крачка към нея с протегнати ръце.

— Лин…

— Обичам те, по дяволите! — Думите сякаш изригнаха от сърцето й. Линди ги чу с ужас и удивление и осъзна, че това бе самата истина, че не бе преставала да го обича дори и за миг през тези три години. Той не помръдна, сякаш бе замръзнал на място. Тя цялата трепереше и по лицето й се стичаха сълзи. — Обичам те — прошепна, — но не желая да съм с теб, Райън. Не желая да бъда случаен епизод в твоя живот.

— О, господи… Лин! Лин, аз…

Райън се устреми към нея, ала Линди се отдръпна. После се втурна покрай него и побягна по терасата към подкупващата топлина на залата. Отвори вратата с един замах и се потопи в ярката светлина и шума. Глави се извръщаха, устни се мърдаха, лица се усмихваха, но тя не виждаше и не чуваше нищо освен смътен непонятен тътен… и някъде в далечината — глас, който я викаше настойчиво и отчаяно.

 

 

Мъгла обвиваше сградите в долния край на улица „Кларъндън“ и се стелеше над улицата. Линди стоеше на прозореца и гледаше навън. Всичко бе потънало в своеобразна призрачна мекота, която внушаваше странно спокойствие — сякаш нещата не съществуваха в действителността, а бяха само плод на въображението й. Както и предната вечер.

Линди затвори очи и пожела да я забрави. Очакваше, че Райън ще я последва у тях или поне ще се обади. Ала той не направи нито едното, нито другото и най-сетне тя си легна, разкъсвана от жестоко разочарование. Лежа така, вперила безизразен поглед в тавана, почти до четири часа сутринта.

Взря се безпристрастно в отражението си в запотеното стъкло. Бе потресаващо бледа, дори и гримът не успяваше да прикрие сенките под големите сиво-зелени очи. С изключение на тези предателски знаци, изглеждаше доста добре. Тъмнозеленият костюм и кремаво поло подчертаваха стройното й загоряло тяло. Имаше безупречен вид на разумен и уравновесен архитект, който отговаряше съвсем точно на положението й. Едва ли някой можеше обаче да предположи каква мъка и празнота се криеха в сърцето й.

— … чака да те види. Линди?

Линди се стресна и се обърна. Марг я гледаше с особено изражение.

— Извинявай, бях се замислила…

— Обади се Карл. Има нужда още от един подпис и най-сетне ще станеш многоуважаемият собственик на новата компания „Форест Дизайн“. Каза, че ще намине по-късно следобед.

— Чудесно, Марг. Благодаря.

— Не искам да нахалствам, Линди — рече Марг тихо, — но добре ли си?

Много развлечения, малко сън, нали знаеш… — излъга Линди, ала не посмя да срещне погледа на Марг.

Сутринта се събуди с ужасно главоболие; очите й бяха подути, а гърлото — зачервено. Май съм прекалила с дюбонето, каза си неуверено, защото знаеше, че е плакала насън. Всъщност бе прекалила с всичко: и с дюбонето, и със забавленията… и с Райън Макрий. Тя трепна и се извърна към прозореца. Какво, за бога, предизвика тази нелепа сцена? Сякаш три години бе трупала гняв и обида и в един миг цялата болка изригна като разярен вулкан. Тази сутрин обаче се чувстваше несъмнено по-добре. Бе изтощена и страшно объркана, но поне изпитваше известно облекчение. Навярно ужасният изблик бе изкоренил някаква неподозирана ярост, стаена в дълбините на душата й. Без съмнение дължеше извинения на Райън. Нямаше никакво оправдание за държанието си. Старите рани и огорчението не й даваха право да реагира по този начин. Знаеше, че го нарани. Изражението, което бе зърнала на лицето му, преди да избяга, я преследва до зори. Внезапно се сети за Марг и се отправи към бюрото си с печална усмивка.

— Извинявай, имам чувството, че днес ми е лош ден.

Марг се засмя и взе чашата от ръката й.

— Първа точка в дневния ред — напълване чашата с топло кафе! Как мина снощи?

— Нормално — отговори Линди уклончиво. — Имах чувството, че всички знаменитости са се събрали накуп.

— Днес всички вестници пишат за теб. Я чуй новина номер едно в светската хроника: „Прекрасна бостънска архитектка покорява всички с последния си главозамайващ успех…“. А в колонката за бизнес съобщения има хвалебствена статия за „Уебстър и Форест“ и изненадващо безобиден очерк за „колкото красивата, толкова и талантлива“ млада архитектка, която стои начело на компанията. Станала си истинска сензация!

— Да, но пъхната между „Рецептата на седмицата“ и „Последното въздушно пиратство“. Още другата седмица ще ми забравят името.

— Съмнявам се — рече Марг сухо. — Едва ли, след тази сутрин. Имаш посещение — Ян Ванклийф…

— Какво, за бога, търси тук?

— Носи ти договора за поръчката, предполагам. Да го поканя ли?

— Ценя високо твоя оптимизъм, Марг, ала наддаването току-що приключи. Понякога са необходими месеци за тия неща…

Ванклийф бе заровил поглед в книгите до бюрото на Марг, когато вратата се отвори. Обърна се и като видя Линди, на лицето му се изписа топла усмивка. Линди се отправи към него и протегна ръка.

— Добър ден. Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Току-що закусих — стисна здраво ръката й той. — Изглеждате престъпно бодра. Това е едно от предимствата на младостта — лудуваш цяла нощ, а на сутринта се събуждаш свеж като роса!

Тя се засмя и го поведе към кабинета си.

— А едно от предимствата на зрялата възраст е, че имаш достатъчно здрав разум, за да си тръгнеш на време.

Ванклийф се засмя звънко. Сложи чантата си в единия край на бюрото и извади папка документи.

— Мисля, че са за вас, госпожице Форест. Имам честта да ви поздравя пръв.

Линди не можеше да повярва; взе документите и почти се страхуваше да ги погледне.

— Съжалявам, че ви държах толкова дълго време в напрежение — усмихна се Ванклийф. — Можех и снощи да ви кажа, но… дори семейният бизнес съблюдава всичките формалности на гласуване, легализиране и подписване.

Тя събра мислите си и запрелиства учудено договора. После вдигна поглед и му се усмихна.

— В известен смисъл влизате в историята. Това е първата поръчка на новата компания за архитектура и строителство „Форест Дизайн“.

— О! Моите поздравления! Ако знаех, че ще участвам в празненство, щях да донеса бутилка шампанско!

— Ако искате вярвайте — засмя се Линди, — ала този договор струва сто пъти повече и от най-голямата бутилка шампанско!

— Във всеки случай е по-апетитен в десет часа сутринта… — засмя се Ванклийф. — Всъщност, малко съм озадачен, че Макрий не ми отне удоволствието от изненадата. Явно не ви е казал снощи.

— Райън ли? Той е знаел?!

— Подозирам, че се е досещал. Все пак той ви препоръча, когато проектът на „Кизмет“ отпадна от наддаването — усмихна се студено Ванклийф.

— „Кизмет“ е отпаднала? Да не искате да кажете, че Райън Макрий е оттеглил проекта си от конкурса?

Ванклийф изглеждаше учуден.

— Да, той бе абсолютно категоричен!

— Да върви по дяволите… — прошепна тя, забравила за Ванклийф. — Ако си мисли, че с това ще поправи… — Линди не довърши изречението и се опита да се успокои. — Разбирам… — Сведе поглед към договора. Значи, мислеше си яростно, това е моята награда за съучастничеството в унищожението на Джеф, а? Или може би съвестта му е проговорила и е решил да отстъпи проекта за галерията и да й предложи мир. Сети се за Ванклийф и се насили да се усмихне. — Още веднъж ви благодаря. Очаквам с нетърпение да работим заедно.

— Аз също! Ще получите писмено потвърждение по пощата. Управителният съвет би желал да се срещне с вас колкото се може по-скоро. Ще ви бъде ли удобно следващата седмица?

— Чудесно! — Линди последва Ванклийф към вратата. — Вашите сътрудници сигурно са работили цяла нощ да приключат с документите. Повечето клиенти биха изчакали до понеделник.

— Снощи ли? — засмя се весело той. — Не съм чак такъв маниак, госпожице Форест. Не, снощи просто се забавлявах на приема. А документите намерих сутринта на бюрото си. Ако бяха готови един ден по-рано, още снощи щях да ви уведомя.

— Но как… — намръщи се тя. — Искам да кажа, ако Райън е оттеглил проекта си от конкурса снощи?

— Боже мой, как ви хрумна такова нещо? Макрий се обади миналата седмица.

— Миналата седмица ли?

— Мисля, беше петък. Или не, всъщност, четвъртък следобед.

— Но това е преди… — Преди да научи, че Джеф е заминал, прошепна й тих вътрешен глас. Преди изобщо някой да научи…

В някакъв унес изпрати Ванклийф до вратата. Помнеше, че си размениха любезности, ала нямаше представа какво говориха.

Защо? Защо Райън се е отказал от проекта? Поне едно бе сигурно: решението му нямаше нищо общо с Джеф Уебстър. Ами тогава? Тогава оставаше чувството на вина. Да не би да е решил, че й дължи извинение за тези три години? Нима смята, че с един великодушен жест ще заличи всичко? Да, но не е толкова лесно. Чувстваше се измамена, сякаш Ванклийф и Райън играеха някаква игра и тайно се бяха наговорили да не й казват. Линди рязко се отправи към кабинета си.

— Марг, свържи ме моля те с Райън! Предполагам, длъжна съм поне да му благодаря за щедрия жест.

После затвори вратата на кабинета си и въздъхна сподавено. Признай си, укори се тя. Дразни те мисълта, че се държа толкова глупаво снощи. А Райън си стоеше тихо и безмълвно и дори не направи опит да се защити от нападките и упреците.

През дългите безсънни часове на отминалата нощ Линди проумя нещо, което смътно бе осъзнавала преди седмица. И това бе желанието й да е с Райън. Не искаше да го изгуби. Все още имаше нужда от него. Той я помоли да му се довери, да му даде още една възможност. Може би предната вечер бе начало и край на нещо. Навярно…

На вратата леко се почука. Тя се обърна и понечи да се усмихне. Но усмивката й замръзна на лицето, когато видя изражението на Марг.

— Марг, какво има?

— Линди… Той… той е заминал.

— Заминал ли? Какво искаш да кажеш? Къде е заминал?

— Честна дума, не знам — поклати глава Марг, явно дълбоко разтревожена. — Икономката вдигна телефона и беше много разстроена. Разбрах обаче, че когато отишла сутринта, го заварила с подредени куфари и готов за заминаване. Наредил на адвоката си да продаде всичко, включително и къщата, после си взел багажа и тръгнал. Госпожа Вандерщат направо плачеше по телефона — нали знаеш как го обожава!

Линди се върна сковано на бюрото си и се отпусна тежко на стола. В мислите й цареше пълен хаос. Стомахът й се сви болезнено. Спомни си шока и изненадата преди три години. Сега всичко се повтаряше отново. Гневните думи, драматичната яростна сцена — този път нейната. Усилията да се свърже с Райън и накрая да открие, че е заминал. Затвори за миг очи. Чувстваше странно вцепенение. Сякаш плътта й се разтваряше и бавно се сливаше с призрачната мъгла. Осъзна, че Марг все още я гледа с удивление. Ловко успя да придаде на гласа си весел и безгрижен тон.

— Е, винаги е обичал театралните заминавания! Предполагам, това е поредното… Благодаря, Марг! — Секретарката неуверено се отправи към вратата и излезе.

Линди се вторачи замислено след нея. В очите й напираха горчиви сълзи и тя ядно премигна. Да върви по дяволите! Не й каза нищо — нито за проекта, нито че заминава… Подмамваше я, тормозеше я, измъчваше я цяла вечер с невъзможните си въпроси и през всичкото време е криел, че заминава. Затвори очи от болка. Проклет да е! Да прави каквото ще, повече не я интересува! Всичко, от което се нуждаеше, бе тук, в тази стая!

Ето, сега имам всичко, отметна коса предизвикателно тя. Абсолютно всичко: моя компания, една от най-престижните частни поръчки от години, Райън Макрий го няма… Вече нищо не може да ме спре. Нищо не може да ми попречи да се изкача на върха…

Гърлото я болеше. Огледа кабинета, като че ли го виждаше за първи път. И изведнъж се почувства ужасно самотна, окована между четирите стени на своя малък изящен затвор. Всичко й бе чуждо, сякаш ненадейно се бе озовала в мрачната притихнала стая на непознат човек. Всичко се обърка! Сега трябваше да се смее и да мечтае, да пие шампанско и да получава поздравления, а не да потиска предателските сълзи. Какво й става! Защо в душата й имаше болезнена празнота вместо ликуващо задоволство? Защо й се струваше, че животът изведнъж загуби смисъл, когато бъдещето бе пред нея?

Защото го обичам, глупачка такава! В гърлото й бе заседнала буца. И никога не съм преставала да го обичам! Знаех, че ще се върне! Чаках го да се върне! И той ме обича. Опита се да ми обясни, да ми покаже. Дори се отказа от галерията Ванклийф, защото знаеше колко е важно за моята кариера. Може би това бе неговият начин да се извини за гнева и гордостта си от преди три години и да направи малка жертва, за да докаже, че ме обича. Не ми каза, че заминава, защото не е знаел. Чакал е да му дам знак, че все още имам нужда от него — а аз го отблъснах и избягах… А сега вече го няма.

Трябва непременно да го намери! Не може всичко да свърши така. Дори и да е късно, дори и ако след предната вечер вече няма нищо между тях, не бива да го пуска, преди да се сбогуват. С трепереща ръка натисна бутона на вътрешния телефон. Марг веднага се обади и Линди каза много бавно:

— Марг, обади се на Агнес и виж къде е заминал Райън!

Ето, направи го! Сега поне малко се успокои. След известно време вратата се отвори и Марг влезе намръщена.

— Не можах да разбера много, ала Агнес се заклева, че това е казал, дума по дума. Очевидно се опитал да купи билет за Ню Йорк, обаче не успял, понеже всички полети били отложени заради мъглата. Тогава си сложил багажа в колата и казал на Агнес, че вместо това ще направи малко пътешествие в миналото… Разбираш ли нещо?

Пътешествие в миналото… Но в кое минало? Те бяха толкова много, преплетени като пътища в лабиринт. И все пак, имаше само едно-единствено минало. Линди стана от стола и взе чантата и шлифера си.

— Марг, заминавам за уикенда.

— Как така заминаваш? Но, Линди! Анджела Боровик ще те чака следобед и Карл ще донесе документите, пък и договора с Ванклийф трябва…

— В понеделник! — рече Линди спокойно и се от прави към вратата. — Кажи на всички, че ще се върна в понеделник.

— Ала къде да те намеря?

— Никъде… — прошепна тя и отвори вратата. — Връщам се в миналото. Три години назад в миналото…