Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (7)

Седма глава

С разкъсвано от стенания тяло Линди се надигна към него и ноктите й оставиха червени следи по тила му, когато го притегли към себе си настървено и повелително. Усети как тялото му се изопна във върховния момент на освобождаване. Той се отпусна безсилен в обятията й; сърцето му биеше лудо, горещият му дъх пареше на гърлото й. Малки капчици пот се стичаха по ребрата й. Райън се извърна към нея.

— О, Линди! Как съм живял без теб?!

Тя притисна лице към мократа му буза. Все още нямаше желание да говори. Искаше единствено да му се наслаждава в мълчание, да се любува на суровото мъжко тяло, преплетено с нейното в дълбока интимна прегръдка. Усети, че и той изпитваше удоволствие да лежи безмълвен до нея и да се радва на близостта й в този особено нежен миг. Бе я любил някак отчаяно, сякаш се надяваше, че като обладае тялото й, ще заличи времето и ще изтрие болезнените спомени. И бе успял, поне за миг.

— Липсваше ми — чу Линди собствения си глас и осъзна, че това бе самата истина. — О, Райън, толкова много ми липсваше!

— Ако знаеш само колко часове съм прекарал пред телефона в болезнена нерешителност… Ужасявах се от мисълта, че ще затвориш слушалката и всичко ще свърши. Предпочитах да се надявам, отколкото да знам истината. — Тя извърна лице да го целуне по врата, обожаваше неговата топла мъжка миризма. Обичаше да чувства допира на влажната му кожа. — Страхотна си, както някога — промърмори Райън. — Мина толкова време, а ми се струва, че беше вчера…

— Понякога имам чувството — усмихна се Линди, — че ще се разпръсна на хиляди парченца… Все ще направиш нещо да ме накараш да забравя и задръжки, и добри намерения, и всичко!

— И точно така те харесвам! — изръмжа той. — Такива жени харесвам — диви, необуздани… о-о-х! — Райън се сгърчи от смях, когато Линди заби десет красиво лакирани нокътя в гърба му. — По-полека, скъпа! Да не искаш да осакатиш старото ми болно тяло?

— Старо болно тяло ли? — повдигна иронично вежда тя.

— Е, ще ми свърши работа още някоя друга година. Тежа ли ти?

— Не… Но ми се струва, че под задника ми се мъдри порядъчно голям камък от новата къща на Антон Боровик.

— Това му е лошото да се отдадеш на разюздани страсти посред голо поле — разсмя се той и мушна ръка под гладката извивка на гърба й. Напипа камъка, измъкна го и го задържа замислено в ръка. — Ще си го сложа на бюрото — да ми напомня за някои скъпи спомени.

— Много си умен, Тарзан!

Райън се повдигна на лакът, за да се полюбува на загорялото й тяло. Попиваше с поглед всяка подробност; ръката му се плъзна по извивката на талията към лъскавото й бедро.

— Толкова много ми липсваше! Все сънувах, че се любим; че те държа в прегръдките си, сякаш държа огън и пламък. Събуждах се със спомена от съня, със спомена от допира до кожата ти, дъха на косата ти, вкуса на целувките ти… Ставах и хуквах да бягам посред нощ. Божичко, как бягах само и се разкъсвах от мъка! Още ме боли, като се сетя.

Линди се засмя. Изпитваше удоволствие да усеща погледа му върху тялото си. Беше се изтегнала като котка и слънчевите лъчи се просмукваха в кожата й.

— Полезно е за сърдечносъдовата дейност. Бягането, де.

— Надявам се, не бързаш да се връщаш в Бостън?

— Може ли да попитам какво имаш предвид?

— Имам предвид да наваксаме изгубеното време — промърмори той. — Цели три пропуснати години любов са това, госпожице…

— Вината не е моя — рече неволно и преди още да осъзнае какво бе казала, усети, че Райън се скова.

— Не! — разнесе се грубият му глас. — Вината наистина не е твоя.

Хладният бриз погали потното й тяло по мястото, което той бе заемал преди малко, и тя потрепери. Потънала в безкрайния екстаз на любовта, за известно време бе забравила миналото. Съществуваха само те двамата и прекрасното чувство, което ги свързваше. Също както преди три години.

Райън бе така притихнал, че Линди се обърна да види какво става. Той се взираше в небето замислен. Тя въздъхна и погледна към стария каменен обор. Издигаше се там порутен като загадъчно доказателство за една несбъдната мечта.

— Райън, аз…

Той се извърна към нея и умело прекъсна думите й с целувка.

— Нека поне за миг забравим всичко, Лин. Само за няколко часа, скъпа, моля те…

— Добре — прошепва Линди и се сгуши в отворените му обятия. — Да забравим…

 

 

— Внимавай къде стъпваш! — Райън се протегна над рамото й да запали лампата. — Все още има разхвърляни кашони.

Линди колебливо влезе в облицованото с дърво фоайе. Бяха в къщата му на Бийкън Хил.

— Изглежда така, сякаш изобщо не си заминавал.

— Агнес Вандерщат дойде да отвори и да почисти преди няколко седмици. Извади всичко и вече горе-долу цяла седмица разопаковам нещата.

Домашната помощница Агнес, която от дълги години идваше един път в седмицата, бе лъснала навсякъде с присъщата й холандска педантичност. На отсрещната стена в хола се открояваше внушителна камина. От двете й страни се извисяваха високи до тавана библиотеки. На съседната стена имаше още рафтове, натежали от технически наръчници, дебели справочници за публикации в областта на архитектурата и още много други книги. Мебелите бяха тъмни, тежки и масивни. Всичко бе както преди.

И все пак имаше промяна, макар и незначителна. Подът бе застлан с дебел френски килим в убити цветове. Леко осветена витрина, разположена срещу камината, разкриваше сбирка от теракотени фигурки. Тук-там из стаята се виждаха загадъчни източни скулптури и пластики. Безмълвни зловещи африкански маски надничаха от едната стена и извикваха представа за тъмни и тайнствени ритуали.

Тя се намръщи. Промените бяха малки и неуловими като погрешен бод в пъстър гоблен; окото сякаш подминаваше дефекта и възприемаше рисунъка в цялост. Все още навъсена, погледна към Райън, който стоеше на вратата и я наблюдаваше. Чак сега Линди разбра неговото раздразнение от неочакваните промени, които бе открил в дома й.

— Едно дюбоне с лимон и лед?

Тя изведнъж се засмя и неловкото чувство изчезна.

— Да, благодаря. Имаш добра памет…

Райън хвърли сакото си на един стол, разхлаби възела на вратовръзката си и се отправи към гравиран шкаф, разположен между два прозореца. Линди се приближи до месингова маса, върху която бе подредена колекция от разноцветни камъни и лъскави шлифовани кристали, и взе в ръка къс необработен кехлибар.

— Не знаех, че си запален геолог…

— Ами! Това са само сувенири. Този кехлибар е от Литва, а калцитните кристали са от Камбърланд в Англия. Маслиненозеленият хризолит е от Нова Зеландия.

Подаде й чаша. Тя остави кехлибара и я пое.

— Африканско изкуство… южноамерикански статуетки… Ти май си станал голям ценител на изкуството, а?

— Променил съм се, Линди.

Аз също, за малко да каже Линди, но се спря навреме. Райън се зае да напали огън, а тя се вторачи замислено в гърба му. Предупреждение ли бе това? Или само обичайна забележка? Държа се като ревнива жена, напомни си кисело и се настани върху мекия диван. Три години са това! Естествено, че ще се промени! Разклати леда в чашата. Върнаха се в града преди няколко часа, изморени от слънцето, чистия въздух и от преживяното. Вечеряха омари и шампанско, както някога, и после отидоха да пийнат и да потанцуват. Спомени от миналото…

За кой ли път днес погледна с невярващи очи резкия му суров профил и се учуди, че го вижда. Колко пъти бе копняла за прегръдките му? Колко пъти бе жадувала да чуе дрезгавия боботещ смях и задъхания му глас, нашепващ името й в нощта? Сега мечтата се бе превърнала в реалност, но Линди все още не можеше да повярва. Голяма глупачка съм, упрекна се възмутена. Преди три години ме заряза, без дори да се сбогува, а ето ме пак в обятията му само седмица, след като се върна в Бостън!

Нетърпеливо завъртя глава. Все още не разбираше какво точно се случи този следобед. За секунди топлата благодарност за неговия жест се превърна в страст; всичко стана толкова неочаквано, че още се чувстваше замаяна. Случи се и това е! Нямаше смисъл да се опитва да го проумее или анализира. Може би щеше да е по-добре да го приеме и да свикне с мисълта. Времето бе унищожило любовта й към Райън, ала физическото привличане и желание явно оставаха непокътнати.

— … да отидем до Кейп Код през уикенда? Можем да наемем една от крайбрежните вили до дюните, както преди…

— Не! — прекъсна го тя рязко. Едно бе да загуби следобед, съвсем друго — цял уикенд… — Извинявай, Райън, имам други планове.

След известно време той кимна.

— Лин, знам, че не е моя работа, но срещна ли друг мъж след мен? Нещо сериозно имам предвид.

— Не — рече Линди тихо, развеселена от въпроса му. — След като ме напусна, потънах в работа, а и честно казано не ми се удаде подходящ случай. — Което си бе най-безсрамна лъжа. Имаше колкото иска възможности, ала винаги мислеше за Райън и накрая обикновено не се получаваше нищо. — А ти? — По дяволите! Откъде се взе този въпрос? — Можеш и да не отговаряш, ако не искаш — побърза да добави с надежда, че Райън ще се възползва от благородния жест и ще смени темата.

— Веднъж… — По лицето му се изписа малко тъжна усмивка. Той се изтегна пред камината и се подпря на лакът. — Случи се в Нова Зеландия преди година. Реших, че трябва да те забравя веднъж завинаги и се помъчих да се убедя, че обичам Карла…

— Разбирам — каза тя рязко. Боже мой, защо я заболя толкова много? Та нали не го обичаше? Нали това бе най-обикновена любовна авантюра, която не я засягаше?

— Една вечер отидохме на коктейл. Пийнах си повече от обикновено и взех, че й разказах всичко за червенокосата зеленоока архитектка, която съм оставил в Бостън. — Погледите им неочаквано се преплетоха. — Тя се държа много мило и ми каза, че ще съм най-големият глупак, ако не се върна при теб. И на следващата сутрин замина за Хонконг. — Линди мълчеше. Пък и нямаше какво толкова да се каже. — Няма ли случайно да промениш решението си за утре? — попита Райън тихо.

— Утре, а и по-голямата част от неделята, ще прекарам с Анджела Боровик — поклати глава тя.

— Боже мой, няма ли край тази твоя работа!

— Бизнесът преди всичко! Ти ме научи, не помниш ли?

— Имаш досадния навик да следваш съветите ми точно, когато не трябва, скъпа! В камерата има пържоли и голяма бутилка вино. Можем да прекараме уикенда тук, голи и…

— Господи, Райън, ти си ненаситен!

— Опиянен! — измърмори той, пъргаво скочи на крака и прекоси стаята. Настани се до нея и пръстите му описаха малки кръгове по голото й рамо. — Колкото повече те имам, толкова по-силно те желая…

Линди се усмихна и подви крак под себе си. Обърна се към Райън, приглади яката му и ръката й почти разсеяно се заигра с ухото му.

— Щеше да се гордееш с мен, ако ме беше видял в сряда. Целия ден прекарах в свободния инвалиден стол на Анджела. Нямаш представа колко променена изглежда една обикновена къща, когато човек е прикован в количка. Сякаш нищо не си е на мястото — бравите на вратите, контактите, первазите. Коридорите са прекалено тесни, стаите — твърде малки, вратите не се отварят накъдето трябва. Дръжките на шкафовете се доста високи, прозорците са… — Изведнъж осъзна, че той я наблюдава със задоволство и гордост.

— Ти си страхотна, Линди Форест! Марг ми каза за поредицата от статии, които публикуваш в „Тенденции в архитектурата“ върху проблема как да се организира жилищната площ в домовете на инвалиди.

— Идеята бе на Анджела, ала да си призная доста ми допадна. Знаеш ли…

— Не те доведох тук да говорим за архитектура, сладка госпожице — прекъсна я нежно Райън, — толкова скъпа на сърцето ми, колкото и темата на разговора.

— И защо, ако смея да попитам — прошепна дрезгаво Линди, — ме доведе тук?

Дланите му се спуснаха с милувка по ръцете й. Допирът на загрубялата му кожа разливаше по тялото й божествена възбуда. Провря палци под тънките презрамки на роклята и с бавна наслада ги развърза. Тя полека се свлече до кръста и Линди остана гола, окъпана в светлината на огъня и жадния му поглед. Той протегна омекналите си от влага длани и повдигна гърдите й с палци. Главата му сякаш се гмурна и пое розовото връхче.

— О, Райън… — прошепна тя. Изкусната игра на топлия му език разпръскваше огнени тръпки по тялото й. С крайчеца на езика си той обикаляше около зърното, въртеше го и го притискаше, докато се втвърди и набъбне. — Мисля, че… че трябва да си вървя…

— Остани! — Райън обсипа с парещи целувки гърдите, гърлото, брадичката й. — Утре трябва да отида до Ню Йорк, но искам да си тук, когато се върна. Ще се любим, ще пием шампанско, пак ще се любим, ще изпечем пържолите и пак ще се любим…

— Райън! — засмя се Линди. — Какво казах одеве — ненаситен ли? Та ти си направо обладан!

— Омагьосан — промърмори до бузата й. — Не знам как съм живял без теб, Лин…

— Не бива да оставам — прошепна тя и целуна брадичката му.

— Остани! — Устните му убедително се движеха по нейните, вкусваха сладостта й, предизвикваха я. — Искам да те прегърна и да заспя, а когато се събудя сутринта, да те намеря в обятията си. Искам цяла нощ да се любим, както преди…

— Не е същото — промърмори Линди и целуна бузата му, а после ъгълчето на устата. — Райън, знаеш, че не може да е както преди. Вече не те обичам…

— Няма значение — прошепна той. — Остани при мен, Лин. Моля те, само тази нощ!

Не, Райън не я искаше само за тази нощ, осъзна тя. Нямаше да се задоволи само с една нощ или случаен уикенд. Той все още вярваше, че може да я накара отново да го обикне; надяваше се, че с достатъчно страст и търпение ще успее да разпали тлеещия огън…

Повали я на възглавниците. Все още можеше да каже не… Райън леко стисна бедрата й. Линди нямаше нужда от думи, за да разбере неговата безмълвна молба и настойчива покана. Нежно и почти незабележимо надигна бедра. В тишината се разнесе шумолене на коприна, докато той я събличаше. Вдигна я на ръце с лекота, сякаш бе малко дете, и я понесе към спалнята. Тя склони лице към гърдите му и с изненада откри, че е доволна да бъде отново с него. Вече нямаше значение дали постъпва правилно или не. Бе дала съгласието си не само за тази нощ, а за всички останали. И ако Райън искаше да нарича това любов — добре, какво от туй?

 

 

Два дни по-късно пронизителният звън на телефона я изтръгна от сън. Замаяна, Линди посегна към слушалката. Кой, по дяволите, се е раззвънял в осем часа на една съвсем обикновена неделна утрин?

— Линди! — долетя отсреща решителен и властен баритон. — Карл Данвърс се обажда.

— Карл? — Тя седна и моментално се разсъни. Карл Данвърс бе нейният адвокат и само истинска катастрофа можеше да го накара да пропусне играта на голф в неделя сутрин.

— Заедно с Бойд Мейър съм. Обаждам се от твоя кабинет в офиса.

— Здравей, скъпа — разнесе се дълбокият глас на нейния счетоводител. — Имаш неприятности, Линди. Мисля, че е по-добре веднага да дойдеш.

— Нещо е станало с Джеф, нали? — В стомаха й заседна студена топка. — Какво се е случило? Добре ли е?

— Него… го няма вече — отговори Карл предпазливо.

— Вече го няма? Искаш да кажеш, че е умрял ли?

— Не, по дяволите! — изсумтя Бойд. — Макар че лошо му се пише, ако изобщо успееш да го хванеш! Офейкал е, Лин. Задигнал е всичко до последния цент и се е изнесъл във Флорида…

Краката й буквално се подкосиха. Линди изпита неудържимо желание да избухне в истеричен смях; чудеше се дали не сънува някой кошмарен сън.

— Линди? Скъпа, добре ли си?

— Идвам след час!

Около четиридесет минути по-късно тя блъсна с трясък вратата на офиса. Бойд и Карл се бяха разположили на бюрото на Марг с вдигнати крака и чаша кафе в ръка. Краката на Бойд тежко паднаха на пода. Изправи стройното си тяло и подаде ръка.

— Както винаги си великолепна, Лин. Кога ще зарежеш тази проклета работа и ще се омъжиш за мен? — Носеше бели спортни гащета и подходящ пуловер, а в единия ъгъл на бюрото лежеше тенис ракетата му.

— По-скоро, отколкото предполагаш, щом положението е толкова трагично, че си жертвал тениса, за да дойдеш тук…

— По-добре седни, скъпа — усмихна се той. — Да ти донеса ли кафе?

— Какво се е случило? — попита нетърпеливо тя.

Тъкмо в този момент Марг излезе с цял куп папки от кабинета на Джеф. Пребледнялото й лице силно контрастираше със синия шал около косата й.

— Слава богу, че си тук! Още бях в леглото, когато Карл се обади сутринта. Решихме да не те безпокоим, преди да разберем какво става!

— А какво става, за бога? Къде е Джеф?

— В Маями, доколкото знаем — отговори Карл сериозно.

— Дойде в петък на обед, тъкмо си беше тръгнала… — Марг остави папките. — Каза, че иска да говори с теб. Като му обясних, че си с Райън, направо побесня. Кресна, че изобщо нямало смисъл да говорите и влезе с гръм и трясък в кабинета си. След около час излезе с дузина папки. В момента не разбрах какво става. Чак вчера дойдох да довърша една работа и какво да видя? В кабинета му цареше пълен хаос! Останах направо потресена. Обадих се у вас… Може би трябваше да звъня по-продължително, ала си помислих… помислих си, че си заминала някъде през уикенда…

Не, каза си тя и отчаяно се огледа. Бях в обятията на Райън Макрий и се любехме, докато тук Джеф е изнасял компанията…

— Какво липсва?

— Тъкмо преглеждам папките. Дотук не открих нищо съществено. Опразнил е бюрото, взел си е личните папки и класьорите с проекти и чертежи за няколко големи поръчки, върху които е работил. Но странно защо е оставил папките с „Атриум“-а…

— Трябва да има някаква грешка… — Линди погледна Карл. — Видях се с Джеф във вторник…

— Заминал е — прекъсна я рязко Бойд. — Изтеглил е всичките пари от банковата ти сметка и е ликвидирал с краткосрочна полица каквото е успял от инвестициите. Чиста и бърза работа, Лин. Нямаше и да разбера, ако не бях играл тенис с банкера ти. Каза ми, че Уебстър бил при него в петък следобед. Изглеждал доста разтревожен. Попита ме да не би да разваляте компанията. И тъй като за първи път чувах подобно нещо, се обадих на Карл. Извадих го от най-интересната част на играта…

— Не стига, че е задигнал всичко и е изчезнал, ами на всичкото отгоре ми развали най-хубавата игра от години! — изсумтя Карл.

— Все още не разбирам — въздъхна Линди. — Вярно, че понякога действаше малко прибързано, ала не мога да проумея за какво му е да прави подобно нещо.

— Изглежда се е подплашил от нещо — обади се Бойд. — Ако искаше само да напусне компанията, щеше да ти продаде неговия дял. В този случай обаче щеше да мине доста време, докато си получи парите, а той явно е бързал ужасно.

Тя погледна към Марг.

— Не каза ли нещо, докато беше тук?

— Ами той… непрекъснато говореше за теб. За теб и за Райън. — Секретарката изглеждаше смутена. — Повтаряше, че сигурно си знаела през цялото време; че двамата сте го лъгали тези три месеца; че четирите поръчки са били само капаро… Не разбрах абсолютно нищо, но честно казано, беше пиян.

— Капаро ли? — намръщи се Линди. Някаква червена лампичка в съзнанието й даде сигнал за тревога. Внезапно си спомни нещо, на което не бе обърнала внимание. — Капаро за какво? — Три месеца… Неочаквано по гърба й пропълзя ледена тръпка. През последните три месеца „Уебстър и Форест“ загуби четири поръчки. И то все големи солидни поръчки. И всичките бяха спечелени от една и съща загадъчна компания — „Кизмет Аркитекчъръл“. Онзи ден Райън спомена, че се е върнал от Европа преди три месеца и работи в Монреал. И в Ню Йорк… „Кизмет Аркитекчъръл“ се намираше в Ню Йорк!

— Това копеле! — яростно изсъска тя и рязко се отдръпна от бюрото. — Ами да, разбира се! Как не можах веднага да се сетя! — засмя се дрезгаво Линди. — Райън е бил! През всичкото това време ни е отмъквал поръчките и е вървял безмилостно по петите ни. Преследвал е Джеф… — Тя затвори очи, потресена. — Ето какво е открил Джеф в Ню Йорк! И затова е хукнал да търси работа в Маями! — Осъзна, че и тримата се бяха втренчили в нея. Пое дълбоко дъх и погледна Бойд. — Много ли ми е тежко положението?

— Що за въпрос! Сама знаеш по-добре! Ще имаш значителни финансови проблеми, поне за известно време. Унищожил е целия ти оборотен капитал. Обаче с няколко умели банкови операции ще се оправиш!

— Какво ще кажеш, Карл?

— Най-важното е да прехвърлим всичко на твое име. Утре сутринта започвам с документите по смяна на името на фирмата.

Тя кимна вяло.

— Хайде да се съберем утре следобед. Искам първо да прегледам папките на Джеф и да видя какво ме чака. Може би ще се наложи да отменя някои поръчки, с които не мога да се справя. Ще трябва да плащаме неустойки, а сигурно ще възникнат и един куп юридически усложнения.

Карл се изправи.

— Ще замразя авоарите на компанията, докато прехвърлим всичко на твое име, в случай, че Джеф се опита да тегли още пари.

Двамата мъже се отправиха към вратата. Бойд се спря, понечи да каже нещо, но после се отказа, кимна и последва Карл.

— Е? — Марг скръсти ръце и огледа разхвърляното бюро. — Ще се обадя на Горд и ще му кажа, че оставям внуците изцяло в негови ръце този следобед.

— О, я стига, Марг! — Линди направи героичен опит да се усмихне. — Тръгвай си. Няма защо да си разваляме хубавия следобед. А и… иска ми се да остана малко сама.

Марг я погледна съчувствено.

— Така стана по-добре, Линди. Разбираш, нали?

— Да… Да, Марг, знам…