Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (1)

Първа глава

Когато Линди Форест погледна през прозореца на кабинета и видя познатата дългокрака фигура да се приближава откъм отсрещния тротоар, за миг й се стори, че губи почва под краката си.

Сигурно е шега на късното следобедно слънце, каза си тя спокойно. Игра на изпъстреното от ослепителни светлини и сенки стъкло и богатото й въображение. Не й бе за първи път. Често й се случваше да види някой висок мъж с черна къдрава коса и широка усмивка и да изпита същото неприятно усещане в стомаха. Накрая естествено се оказваше съвсем непознат човек.

Сега обаче не грешеше. Това бе той. Райън Макрий се бе завърнал. Осъзна, че е притаила дъх. Какво й ставаше? Знаеше, че все някога това щеше да се случи и рано или късно щеше да се изправи лице в лице с него, че той неизбежно щеше да се върне.

Със странно вцепенение тя го наблюдаваше как си проправя път по улица „Кларъндън“ с характерното за един кореняк бостончанин незачитане на правилата за движение. Беше се променил. Косата му, все още черна и гъста, бе по-дълга и някак си небрежно сресана; дори и от разстояние се различаваха оловносивите кичури около слепоочията. А пък дрехите му… Къде, за бога, се бяха дянали скъпите италиански костюми и меките вносни мокасини? Ами пастелните копринени ризи, които получаваше на всеки три месеца от някакъв загадъчен хонконгски шивач?

Носеше тесни избелели джинси, които подчертаваха стройното му тяло, и мека вълнена риза със запретнати маншети. Тежките ботуши бяха целите очукани и износени. Линди поклати озадачено глава — приличаше по-скоро на хамалин или на дървар, а не на един от най-добрите архитекти в света. Явно през последните три години в живота му бяха настъпили много по-осезателни промени, отколкото можеше да се съди по тук-там прошарената му коса. Или пък, макар тази мисъл да й бе неприятна, просто не му бе провървяло.

Райън стигна до тротоара и Линди затаи дъх, но миг по-късно се поуспокои, като разбра, че няма намерение да влиза. А може би той дори и не подозираше, че помещенията в приземния етаж на високата златиста сграда пред него са офиси; сигурно не бе успял да прочете майсторски изработената табела „Уебстър и Форест — архитекти“. Спря се точно пред нея и зае същата онази арогантна стойка с ръце на бедра, която й бе до болка позната. Бавно и с явно одобрение погледът му се плъзгаше нагоре и сякаш галеше зареяната във висините сграда от стъкло и стомана. Грациозна, бляскава и изящна, Лексингтън Тауърс се извисяваше към небето като бронзов кристал. Прозорците на луксозните апартаменти от двадесетия етаж сега сигурно са лумнали в ослепително златно сияние, сети се тя. Беше ги проектирала така, че независимо от сезона те улавяха последните лъчи на залязващото слънце и светеха като морски фарове над бостънската търговска зона Бек Бей.

Райън поклати глава със задоволство и Линди изпита странно чувство на гордост, макар че в същия миг се подразни от реакцията си. Мнението му за професионалните й умения вече не я засягаше. Преди време, когато тя и Джеф Уебстър бяха съдружници в „Макрий и сие“, имаше значение, ала не и сега. Сега просто й бе все едно.

Погледът му бавно се отместваше надолу, привлечен от време на време от някой интересен детайл. Накрая той извади връзка ключове от джоба на панталона си и се запъти към стоманеносиво мазерати, паркирано до бордюра. С изящно движение се наведе и влезе в спортната кола. Линди се усмихна неохотно. Значи така! Дали му бе провървяло или не, Райън си оставаше все същият. Винаги бе обожавал скъпите коли. Някога те бяха неизменна част от живота му, както италианските костюми, мокасините… и тя самата. Като някакъв звяр мазератито се стрелна покрай тротоара и изчезна сред колите.

Отиде си. Точно както последния път, когато я напусна — бързо, просто, без дори да се обърне назад. В гърлото й заседна буца и тя затвори очи. Като видя Райън, нещо сякаш отприщи потока на спомените й. Макар и с нежелание, Линди си припомни за случилото се преди три години…

Любовта й, пламенна и всепоглъщаща, временно изпълни целия смисъл на съществуванието й. Още не можеше да се начуди на себе си — как наивно вярваше, че и той я обича със същата страст. По най-бързия и жесток начин Райън се погрижи да разбие илюзиите й и един хубав августовски ден преди три години изчезна от живота й, без дори да се сбогува.

Беше един от най-добрите млади архитекти по онова време. Като негова приятелка Линди споделяше почестите и романтичното обаяние, безкрайния низ от коктейли и тържества, ликуващото удовлетворение от поредния успех. Самата тя се издигаше в кариерата си с шеметна скорост. Предложеният от нея проект спечели конкурса за „Лексингтън Тауърс“ — първата й голяма поръчка. После… после всичко свърши. Бразилия — дори и сега стомахът й се свиваше болезнено при споменаването на тази дума.

Дейми Фуентес, пословично богатият и безумно ексцентричен бизнесмен, бе пожелал Райън да проектира фантастичната му къща в Жардим Ботанико — пищния квартал на Рио де Жанейро. Предложението хареса на Райън — даваше простор на въображението и на непреодолимото му желание да изпита силите си, да се изправи срещу поредното предизвикателство. Покани Линди да го придружи — като приятел, помощник и любовница.

Сега, като се ровеше в спомените си, й се струваше, че случилото се бе до голяма степен неизбежно. Трябваше да избере или Райън, или кариерата си, да предпочете усилената работа върху „Лексингтън Тауърс“ или възможността да прекара шест прекрасни месеца в Рио с любимия си. Спориха много; той все повтаряше, че ще има и друг шанс, други поръчки, а тя го обвиняваше, че се интересува единствено от собствените си успехи и желания. Всичко започна с дребни разногласия, но напрежението непрекъснато нарастваше, докато най-сетне Райън изхвръкна вбесен в мрака на мъгливата нощ. Спомни си, че захвърли нещо подир него и вратата се затръшна шумно.

В стремежа си да остане сама и да размисли, Линди замина за Кейп Код, където само преди няколко седмици се любиха за първи път. Два дни по-късно се завърна в Бостън стройна, загоряла от слънцето и уверена в правотата на решението си, ала Райън бе заминал. Не бе оставил никакво съобщение или обяснение — просто бе заключил къщата си на Бийкън Хил и бе тръгнал за Рио.

Ще се върне, успокояваше се тя, отишъл е да поговори с Фуентес, да обсъдят проекта, преди да се захване с него. В края на краищата, нали ме обича… Зачака го — мина месец, шест месеца, година. Недоумението и болката постепенно прераснаха в гняв, после в горчиво съжаление и отчаяние. Накрая обаче всичко избледня и се уталожи…

— Линди!

Стресна се и вдигна отривисто глава. Висока слаба фигура се отдели от сянката на вратата и влезе в офиса.

— Линди, трябва да поговорим!

— Джеф! Божичко, изплаши ме до смърт!

— Не чу ли, че почуках? — намръщи се Джеф Уебстър.

— Аз… аз работех…

— Имаме неприятности, Линди — изсумтя той и се приближи до нея.

Мъчителните спомени в миг избледняха. Линди стана от стола, погледна го и се намръщи. Както винаги, Джеф бе безупречно облечен: ръбовете на памучните панталони — съвършено изгладени; скъпите обувки — излъскани до блясък; изисканото сако от фин вълнен плат — майсторски изпипано да приляга на тесните рамене. Сякаш разхлабен по невнимание, само възелът на вратовръзката му стоеше леко накриво и разваляше присъщия му самодоволен и високомерен вид, така типичен някога и за Райън.

— Какво има, Джеф?

— Поръчката за галерия Ванклийф — обърна се той и размаха ядосано ръце. — По дяволите, мислех, че сме спечелили — нямахме никаква конкуренция!

— И какво се е случило?

— В последния момент някой е излязъл с проект. По-евтин от нашия, Линди, и при това доста добър. Дори прекалено добър.

— Но откъде разбра? — попита тихо тя. — Нали предложенията се обсъждат тайно? Никой не знае какви са офертите.

Джеф я погледна вяло и безизразно с жълтите си очи. Вдигна небрежно рамене и внимателно отвори изящна златна табакера.

— Не ставай глупава, Линди! Просто приеми нещата такива, каквито са, и не се грижи откъде съм научил!

Линди инстинктивно се наежи. Не ме обижда нарочно, напомни си с усилие. Вече няколко месеца нервите му са опънати заради конкурса, който корпорацията Ванклийф обяви за проект на малка художествена галерия, предназначена да приюти известната колекция Ванклийф.

— Може би ще е по-добре да ми кажеш какво точно става — предложи тя спокойно, дори прекалено равнодушно.

— Извинявай, Линди! — смотолеви Джеф. — Не исках да се държа грубо. Просто си мислех, че този проект ни е вързан в кърпа.

Запали цигара с леко разтреперани ръце. Линди не помнеше да го е виждала толкова отчаян и уязвим. Нито през онези дълги трудни месеци след заминаването на Райън, когато тя и Джеф буквално се съсипваха от работа, за да задържат компанията на повърхността; нито дори и през първите няколко месеца, след като заработиха самостоятелно и им се струваше, че са се захванали с непосилна задача.

Джеф се наведе да изтърси пепелта от цигарата в чистия пепелник на бюрото й.

— Като гръм от ясно небе ни излязоха с тоя силен коз. Както ти казах, офертата е изгодна, а дизайнът далеч превъзхожда нашия.

— Но чий е проектът? Познаваме ли го?

— От Ню Йорк са — „Кизмет Аркитекчъръл“. Чувала ли си за тях?

— Не — намръщи се замислено Линди. — Вероятно е някоя новоизлюпена фирма с амбиции да си създаде име. На твое място не бих се притеснявала толкова много.

— Линди, ти чуваш ли какво ти говоря? Провалихме се! — Джеф крачеше нервно. — И това е петата голяма поръчка, която губим през последните три месеца. Освен това, проверих някои неща, Линди. И петте проекта са били възложени на една и съща компания — „Кизмет Аркитекчъръл“. И всеки път, тъкмо да подпишем договора, се появяват тия от „Кизмет“ и ни го отмъкват под носа.

Обзе я внезапно чувство на тревога. Опита се да пропъди безпокойството и вдигна рамене.

— Както ти казах, сигурно е някоя нова фирма, която се опитва да ни конкурира с нереални цени. Ще видиш, че няма да успее да се справи и само след шест месеца просто ще фалира. — Тя се наведе и облегна лакти на бюрото. — Страшно добри архитекти сме, Джеф. Убедена съм, че и Ян Ванклийф го знае, иначе нямаше да си губи времето — пък и нашето — да ни кани за участие в конкурса…

— Стига празни приказки, Линди — предложи Джеф студено. — Свършихме адски добра работа с онези четири проекта и въпреки това се провалихме. А това е една от най-големите частни поръчки в този град от години! Такъв шанс се явява един път в живота…

Линди втренчи поглед в гърба му и нетърпеливо преглътна надигналия се гняв. Четири провала за последните няколко месеца — дойде му твърде много. Джеф не говореше за това, но тя се досещаше, че е разтревожен. Защото, честно казано, трябваше му още един „Атриум“. Изпълни я трепетно вълнение при мисълта за великолепната административна сграда от стъкло, която се издигаше с блясък над бостънската търговска зона. Той получи толкова много награди за дизайна, че спокойно можеше да облепи офиса с тях. И напълно заслужено — това всъщност бе най-хубавото постижение в професионалната му кариера. Линди се навъси. Тъкмо там бе бедата — „Атриум“-ът беше най-добрият му проект. Следващите му работи бяха общо взето посредствени и не бе получавал по-сериозна поръчка от година. Може би затова така отчаяно желаеше да спечели конкурса за галерия Ванклийф.

— Още не всичко е загубено, Джеф — тихо каза Линди.

— О, я недей… — засмя се горчиво Джеф и добави: — Той се върна. — Хвърли й мрачен и студен поглед. — Райън се върна.

Тя неволно се вцепени и без да иска погледна през прозореца. После съвсем нехайно отговори.

— Знам.

— Успя ли вече да го видиш? — учуди се той.

— Зърнах го на улицата. Аз… Не сме говорили.

— Сигурно ще ти се обади.

— Съмнявам се — продължи Линди небрежно. — Може би просто минава оттук на път за някое по-интересно място. — Но преди още да довърши мисълта си, знаеше, че не е вярно.

— Та вие бяхте почти сгодени — напомни й Джеф раздразнено. — Пък и много добре познавам Райън.

Нима, помисли си тя с мрачна ирония. Ала не толкова добре, колкото аз го познавам! И изведнъж си спомни вкуса на неговите целувки; парещия му дъх; чувството, което изпитваше при допира на стройното му, мускулесто тяло, оросено с капчици пот, пропито с уханието на пясък и лято; онази седмица на безгрижие и забрава в Кейп Код… Преглътна с усилие и се зарадва, че Джеф не можеше да я види. Всичко това бе отдавна минало. Бе погребала мрачните чувствени спомени толкова надълбоко в съзнанието си, че се надяваше никога да не изплуват отново на повърхността.

— Но защо се върна, дявол да го вземе! — Той гневно блъсна с длан рамката на прозореца. — Защо не си стоя в Южна Америка или там, където се беше забил, и не ни остави на мира!

Яростта му я порази. Някога бяха добри приятели, Райън и Джеф. Добри приятели и сътрудници.

— Не знам — прошепна Линди повече на себе си.

Джеф се взираше навън като хипнотизиран. Ала тя знаеше, че мисли за оная ужасно гореща августовска седмица преди три години, когато животът им се промени изцяло и безвъзвратно. Същата седмица бе заминал на конференция в Торонто. Когато се върна, за негова изненада, Райън бе тръгнал за Рио и той трябваше да поеме ръководството на преуспяващата проектантска фирма, която приятелят му очевидно бе изоставил.

— Довечера заминавам за Ню Йорк.

— За Ню Йорк ли? — Спомените й в миг избледняха. — Защо?

— Искам да открия някаква информация за „Кизмет Аркитекчъръл“ — отговори студено Джеф. — Кои са и кой стои зад тях.

— Кога ще се върнеш?

— В понеделник или най-късно във вторник.

— Нали в понеделник имаше среща с Антон Боровик за онази…

— Реконструкцията на Боровик е дребна работа в сравнение с проекта Ванклийф… — махна с ръка той.

— Ей богу, Джеф! Отлагаш вече втора среща с Боровик за една седмица. Може и да е дребна работа, но не забравяй, че все още съществуваме благодарение на поръчки като неговата. Препоръките на доволни клиенти в нашия бизнес означават много повече от голия талант. Запомни това!

— Скъпа, ако получа „Ванклийф“, ще затънем до уши в клиенти!

— А какво ще правим с Боровик все пак?

— Заеми се с него, моля те! — На лицето му се изписа подкупваща усмивка.

— Виж, Джеф… — въздъхна Линди. — Добре, ще му се обадя.

— Много си мила… — Изведнъж усмивката му изчезна. — И ако случайно се появи Макрий, кажи му да се омита. Чудесно се справихме сами през тези три години, така че и сега ще минем без него.

— Рано или късно ще се наложи да поговорите — промълви тя и си даде сметка, че същото се отнасяше и за нея. — Някога бяхте приятели. Това би трябвало да означава нещо за теб.

— Не означава абсолютно нищо. И ако имаш поне малко акъл в главата, стой по-далеч от него. Можеш само да си навлечеш някоя неприятност, нищо друго!

Излезе и затръшна недвусмислено вратата. Линди впери загрижен поглед след него. Запознала се бе с Джеф последната година в университета. Той бе интелигентен млад архитект с безброй идеи и работеше с талантливия Райън. Излизаха заедно около година, а после я запозна с Райън Макрий. И изведнъж отношенията между Джеф и Райън се промениха. Винаги бе съществувала надпревара помежду им, ала внезапно тя загуби безобидния си приятелски характер.

Година по-късно Линди влезе във фирмата и пропастта между тях още повече се задълбочи. Всичко свърши преди две години и половина, когато Джеф изпрати писмо на Райън в Южна Америка да го уведоми, че „Уебстър и Форест“ започва самостоятелен бизнес — ход, който в действителност слагаше край на „Макрий и сие“. Райън не отговори, не писа нито думичка. А сега отново бе в Бостън.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Линди, преди да си тръгна?

Тихият въпрос я стресна. Вдигна поглед и видя на вратата секретарката си, Марг Пиърсън.

— Толкова ли е късно вече? — погледна изненадано часовника си тя. — Не трябваше да ме чакаш, Марг. Свърза ли се с Антон Боровик?

— Ще те чакат у тях около осем. — В гласа й прозвуча явно неодобрение. — Петък е, Линди! Би трябвало да се веселиш някъде, вместо цяла вечер да се ровиш в чертежи с Антон и Анджела Боровик. Този проект не е ли на Джеф?

— Джеф се е захванал с „Ванклийф“ и затова ще му помогна.

— Прекалено снизходителна си с него, Линди — укори я нежно Марг. — И той най-безсрамно те използва…

— Знам, знам. Поздрави Горд от мен и приятен уикенд.

— Добре! — засмя се Марг. — Разбирам намека. Тръгвам си. — Отиде до вратата и се спря нерешително за момент. — Линди, той се върна — промълви тя тихо. — Райън Макрий се върна.

Линди отмести поглед от разтревожените й кафяви очи и започна да подрежда бюрото си.

— Зная, Марг.

Марг кимна, промърмори „лека нощ“ и затвори вратата.

Линди дълго време стоя пред отворената папка с проекти на реконструкцията на Боровик, но напразно. Най-сетне я затвори и отново погледна часовника. Бе почти шест. С необяснима възбуда и раздразнение започна да обикаля из кабинета си. Накрая се спря пред големите френски прозорци. От стъклото я гледаше собственото й отражение — малко сърцевидно лице, заобиколено от лъскава коса с цвят на махагон. Чисто права и подстригана на черта, косата й се спускаше до линията на челюстите; единствено редкият бретон над неспокойните сиво-зелени очи смекчаваше суровите линии. Сега бе по-къса, ала преди три години стигаше до раменете й и тя я вдигаше на стегнат кок, който влудяваше Райън. Той я нападаше при всеки удобен случай и изваждаше карфицата на шнолата. Косата се процеждаше през пръстите му и Райън заравяше лице в благоуханието й. Тази игра почти се бе превърнала в ритуал.

Ставам смешна, помисли си Линди раздразнено и се извърна от прозореца. Ако имам поне малко ум в главата, ще послушам съвета на Марг да отложа срещата с Боровик довечера. Ще се обадя на Джеф, преди да си е тръгнал, и ще го поканя да пийнем по нещо навън. Кой знае, сигурно ще ми е по-приятно с него, отколкото в компанията на куп скици и договори.

Усмихна се кисело на собственото си отражение и пъхна папката с документацията на Боровик в кожената си чанта. Горкият Джеф! Нито един мъж през тези три години не можа да измести от живота й чертежите и проектите и Джеф не правеше изключение.

Вратата на кабинета се отвори и Линди се обърна.

— Още ли си тук, Джеф? Мислех, че вече си…

Гласът й секна и тя затаи дъх. В миг си помисли, че ще припадне.

— Здравей, Линди!

Помнеше добре този дълбок гърлен глас. Райън я наблюдаваше внимателно от другия край на стаята.

— Здравей, Райън…

Той очевидно също бе изненадан. С удивително самообладание Линди устоя на мрачния му поглед. Дойде й на ум, че трябва да каже нещо по-мило и сърдечно.

Обикновено умееше да поддържа разговор, но сега, лице в лице с мъжа, когото някога бе обичала, не можеше да измисли абсолютно нищо.

— Как си?

— Благодаря, добре.

Държаха се като случайни познати. Неочаквано й стана смешно. Ей сега ще ме попита за времето… Пак носеше тесните джинси и спортна риза, ала бе сменил ботушите с елегантни мокасини. Меко кожено сако с цвят на карамел допълваше облеклото му. Сега й приличаше не толкова на хамалин, а по-скоро на манекен от реклама на онези одеколони с непростимо мъжки имена. Само дето му липсваше една мадама със страстен поглед на рамото и екзотична вносна кола в далечината.

Райън внимателно я измери от глава до пети и видяното явно събуди любопитството му.

— Променила си се, Линди.

— Ами изминаха три години, Райън. — В същия миг съжали за лекомислието си и се учуди откъде се взе тази горчива нотка. Непринудено се приближи до него и му подаде ръка. — Изглеждаш чудесно.

Той се вгледа в ръката й, сякаш бе жива змия. После до болка познатата й уста се поотпусна с очевидно задоволство и Райън здраво стисна протегнатата й длан.

— Минаха три години, Линди. След толкова дълго време човек има право да очаква от стар приятел нещо повече от обикновено ръкостискане, нали?

— Три години са много време, Райън. — Тя отдръпна ръка с усмивка. — А старите приятели поддържат връзка, нали? — Нескрита досада пробягна по лицето му. Времето бе изострило чергите му още по-силно, придавайки несъществуваща преди суровост на гъстите черни вежди и чувствената уста. Сините очи изпъкваха с поразителна яснота на фона на загрубялата от слънцето и вятъра кожа. От него се излъчваше нещо диво и първично, което я объркваше. Този красив мургав мъж й бе съвършено непознат. — Кога си дойде в Щатите?

— Преди около три месеца. — Той се заразхожда из кабинета и започна да разглежда окачените по стените снимки и скици. Спря се пред чертожната дъска и хвърли поглед на започнатия чертеж. — Имах работа в Монреал и Ню Йорк. Върнах се в Бостън само преди няколко дни.

— Дълго ли ще останеш?

— Не знам. Надявам се да поостана. Зависи от някои неща.

Изглеждаше спокоен, отпуснат и господар на положението. И все пак Линди чувстваше, че е напрегнат. Наблюдаваше я с известно любопитство, като че ли се мъчеше да прочете мислите й. Тя се отдалечи от бюрото и закрачи из стаята с възможно най-голямо равнодушие.

— И какво те накара да се върнеш в Бостън след всичкото това време? Работата или удоволствията?

— И двете. — Бдителен и предпазлив, Райън не откъсваше поглед от нея; изглежда съвсем не можеше да проумее или по-скоро да повярва на необикновеното й безразличие.

— И ти си се променил, Райън — тихичко се засмя Линди. — Едно време мразеше да смесваш тези неща. На всичките онези ужасни коктейли ти и Джеф винаги ме зарязвахте насред тълпата и съумявахте да застанете настрана, както подобава на истински професионалисти…

— А Джеф как е?

— Добре. Замина по работа в Ню Йорк.

— Много жалко. Надявах се да го видя.

Нямаше грешка, този път в дълбокия му гърлен глас прозвуча подигравка.

— Той също гори от нетърпение да те види — каза тя, безкрайно изненадана от лъжата си.

— Разбира се, че ще гори! — Очите му се присвиха насмешливо, сякаш само той си знаеше за какво става въпрос.

— А ти, Линди? Радваш ли се да ме видиш?

— По-скоро съм изненадана.

— Да-а, имаш право. Много време мина, Лин.

— Да, наистина…

Райън присви очи, извърна поглед и отново закрачи из стаята. Внезапно изруга тихо, прокара ръка през гъстата си коса и се обърна към нея.

— Виж какво, Линди, до никъде няма да стигнем с тия банални любезности. Хайде да отидем да пийнем по нещо.

— Не мога, Райън. — За миг почти съжали, но чувството й на съжаление бързо изчезна и добави: — Имам среща в осем, а вече става късно.

— Важно ли е?

— Отчасти.

— Мъж?

— Да.

Любопитството му прерасна в неприкрито раздразнение. Линди тихо се засмя и се опита да сподави прилива на задоволство.

— Да не би случайно да ревнуваш, Райън?

— Не ме дразни, Линди — отговори тихо и замислено той. — Друг мъж ли има в живота ти?

— Какво искаш да кажеш с това „друг“? — Изведнъж напрежението, което витаеше в стаята, сякаш се сгъсти. Тя се почувства неловко, намръщи се и посегна към дамската чанта и папката с документи. — Радвам се, че си поговорихме, Райън, ала вече трябва да си вървя.

— Не си спомням да съм те дразнил някога с присъствието си, скъпа.

— Ще трябва да ме извиниш, Райън — каза Линди решително и пъхна елегантната си чанта под мишница. — Може да се видим другата седмица, ако имам повече време — хладнокръвно излъга тя, но изпита внезапно предчувствие за надвиснала опасност и единственото и желание бе да се отърве от него колкото се може по-скоро.

— Ужасно ми липсваше през тези три години, Линди.

В гласа му затрептя особена нотка. През всичкото това време Райън очевидно бе запазил своята властна мъжественост и онова лениво надменно сексуално излъчване, пред което Линди беше напълно безпомощна. Дълбоко в нея се надигна неудържим порив; с някакъв изначален женски инстинкт тя откликна на повика на неговата мъжка жизненост и енергия.

— Така ли?

— Да, точно така! И това бе само уводът, скъпа. Сега очаквам да ми кажеш колко съм ти липсвал, колко се радващ, че отново съм при теб…

— Прекалено много искаш от мен, Райън… О, забравих, че ти никога не си се задоволявал с половинчати неща, нали?

Очите му помръкнаха от гняв, ала миг по-късно отново се проясниха. За пореден път Линди се възхити на самообладанието си. В погледа му се появи предишното подозрително недоумение; изглежда и той се чудеше на равнодушието й не по-малко от нея самата.

— Продължаваш да ме гледаш така, сякаш не ме познаваш.

— Не съм убедена, че те познавам. Променил си се, Райън. Както спомена одеве, три години са много време.

— О, няма нужда да ми го казваш… — Погледът му срещна нейния. — Не е минал и ден през тези три години, без да мисля за теб, Лин — промълви Райън дрезгаво, — без да се събудя през нощта и да те потърся до себе си.

— Сериозно? — вдигна учудено вежди тя и небрежно се отдалечи на безопасно разстояние. — Хората нали казват: „Каквато си я надробиш, такава ще я сърбаш“.