Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (4)

Четвърта глава

Райън се сепна за миг, но много бързо дойде на себе си.

— Само когато ти го приготвяш…

Линди откъсна очи от властния му поглед и се почувства уловена в капан. Какво правеше, за бога? Едно е да си разменя остроумни реплики в някакъв подземен гараж и съвсем друго да го кани на вечеря. Ала вече бе късно да съжалява. За нищо на света не можеше да оттегли поканата си, без да му даде повод да се увери в предположението си, че се страхува от него.

Прониза я смътно усещане за опасност, когато няколко минути по-късно погледна в огледалото и видя отзад злокобните очертания на мазератито. Хрумна й да му се изплъзне някъде по пътя, но Райън успяваше да кара долепен за задната й броня, сякаш отгатваше намеренията й. Със същата ловкост се промъкна покрай портиера и най-после се изправиха пред вратата на апартамента й. Прекрачи прага почти предпазливо и я последва в мълчание през малкото огледално антре до хола.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Коняк, ако имаш.

Отвори пълното барче, извади две чаши и наля на Райън коняк, а на себе си сипа бяло вино. Той все още стоеше в средата на стаята и се оглеждаше замислено. Апартаментът тънеше в разкош и нямаше почти нищо общо с предишната й къща. Откакто Райън я видя за последен път, бе настъпила огромна промяна във вкуса й. Холът, целият в бяло с черен акцент, бе последна дума на модата. Изящната мебелировка създаваше атмосфера на спокойствие и изтънченост. Всичко носеше недвусмисления отпечатък на нейния неповторим стил, ала това бе стилът на една нова Линди Форест. Той отчаяно се опитваше да проумее промяната, да открие в заобикалящата го обстановка жената, която познаваше.

— И двете чаши ли са за теб?

Тихият глас я изтръгна от размислите й. Даде си сметка, че все още държи коняка в ръка и му го подаде с усмивка.

— Извинявай. Защо не запалиш камината, докато си меря силите в кулинарното изкуство?

Линди огледа просторната кухня. От хола се разнасяше букет от звуци. Райън тихо си подсвиркваше; от стереото долиташе приятна музика; огънят в камината едва доловимо пращеше, огнените искри угасваха с шепот в пространството, стъклените чаши се докосваха със звън. Колко обикновен шум! А каква уютна атмосфера създаваше само!

По дяволите! Защо изобщо го покани?! Той се мъчеше да събере разпръснатите късчета на една връзка, която вече не съществуваше, а тя нямаше нито време, нито желание да му помага…

— Имаш ли нужда от помощ? — Райън внезапно се появи на вратата с чаша в ръка.

— Не! — погледна го с широко отворени очи Линди и тихо се засмя. — Изплаши ме… Толкова е странно! Вдигам глава и неочаквано те виждам тук… — Думите й заглъхнаха в тишината, докато бъркаше яйцата.

— За първи път от три месеца се чувствам у дома — промълви той и се изтегна върху дивана. — Липсваше ми, Лин. Жадувах за разговорите, за концертите, за безделните неделни следобеди у вас, прекарани в слушане на Бах и четене на „Ню Йорк Таймс“.

— Ами съботните сутрини на пазара Фанъл Хол? Как се скитахме безцелно из сергиите на Бул Маркет и после се отбивахме в онази малка сладкарница на капучино и лешникови кроасани…

— Купувахме топли франзели, датско сирене и любимото ти сладко червено вино и ги носехме вкъщи за обяд.

— И сладолед! От години не съм ходила там. Чудя се дали в деликатесния магазин в дъното на улицата все още правят онази невероятна пастърма върху ръжен хляб…

— Ето причина да проверим — усмихна се Райън. — Хайде утре да отидем до залива Мариот за скариди и шампанско, както обичахме да правим.

Магията изведнъж се развали. Тя не откъсваше поглед от купата в ръцете си, ала усещаше близостта му и спомените нахлуваха в главата й.

— Страхувам се, че ще трябва да отидеш сам. Джеф е все още в Ню Йорк и съм затрупана с работа. — Телът се удряше в купата и силният шум отекваше в настъпилата тишина.

— Аха… — обади се той след известно време.

Линди хвана с две ръце купата и замислено се втренчи в яйчната пяна. Питай, настояваше някакъв вътрешен глас. Хайде, попитай го… Три години я измъчваше този въпрос, но сега, когато вече имаше възможност да го зададе, се колебаеше, страхуваше се от вероятния отговор.

— Райън — промълви тя, без да го погледне. — Защо си тръгна така? — Безцелно завъртя телта с ръка. За малко щеше да добави „без да съжаляваш“, ала си даде сметка, че не бе време за обвинения.

Райън дълго не отговори.

— И аз бих искал да зная, Линди — каза най-сетне, застанал с гръб към нея. — Боже, как ми се иска да зная! — Линди кимна, сякаш на себе си, обърна се към кухненския шкаф и се зае да добавя олио, оцет и още подправки. — Хиляди пъти съм се питал защо го направих, Лин… И все още не мога да проумея.

Тя извърна глава. Не очакваше такъв отговор. Но какво всъщност искаше от него? Да й даде подробен отчет за своите мотиви ли?

— Ти нарани чувствата ми, госпожице! — Линди толкова обичаше тази негова невъздържана усмивка… — Аз, най-талантливият архитект, любимецът на всички, изведнъж се оказах изхвърлен с презрение! Най-безцеремонно отритнат, представяш ли си! — Той поклати скептично глава и продължи: — Бях много нетърпелив, Линди. Исках да притежавам всичко, и то веднага! Не разбирах, че има неща, за които човек си заслужава да почака… Бях невероятно самонадеян! Обичах да се налагам, да получавам всичко, което поискам. Интересуваше ме единствено моя успех, моя живот, моята кариера! — Погледна я в очите. — Не проумявах защо не можеш да изоставиш всичко и да тръгнеш с мен. Аз, разбира се, не желаех да се обвързвам с нищо. Обещавах ти само шест прекрасни месеца любов под слънцето на Рио…

Тя леко се усмихна и посегна към чашата с вино.

— Честно казано, не знам дали очаквах нещо от теб. Не знам дали изобщо някога съм очаквала нещо определено.

— Заслужаваше повече от това — рече глухо Райън. — Исках всичко от теб, Лин, а не бях готов да жертвам нищо. Разбира се, тогава не го осъзнавах. Знаех единствено, че искам да дойдеш с мен и се почувствах ужасно огорчен, когато ти отказа. Гордостта ми бе тежко наранена и изобщо не си направих труда да погледна нещата от твоя страна. Реших, че ще мина и без теб.

— А през цялото това време аз си въобразявах…

— … че търся любовни приключения, нали? — довърши думите й той. — Че имам нужда от любовница… Е, и аз не ти дадох особени основания да предполагаш обратното. По-късно в тази моя дебела глава успя да се промъкне мисълта, че нямах абсолютно никакво право да те карам да се откажеш от първия голям проект в твоята кариера. Беше прекалено добър архитект, за да искам от теб подобно нещо.

— Но ти не се върна — промълви Линди. — Не се върна дори и след като приключи с поръчката на Фуентес…

— Да… — Райън гледаше някъде настрани. — Тъкмо привършвах с работата, когато получих писмото на Джеф, с което ме уведомяваше, че двамата образувате нова фирма. Може би трябваше да се върна тогава, ала се почувствах обиден и възмутен. Просто побеснях от ярост! И колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми се струваше да се върна — изсумтя Райън. — Божичко, какъв самодоволен глупак бях!

Тя го погледна изненадано. Това не беше човекът, когото бе познавала и обичала… Никога Райън не изпитваше угризения или съмнения. Влетя в живота й като вихър и я понесе по своя начертан път към някаква неясна съдба, а когато тя отказа да следва посоката, която й бе предопределил, я изостави и продължи сам напред.

— А сега се върна — отбеляза Линди сухо.

— Да, върнах се, Линди — повтори той дрезгаво.

Внезапно стаята се зареди с напрежение. Очите му срещнаха погледа й и го задържаха. Райън остави чашата и се приближи към нея. Тя притаи дъх и за миг се почуди дали ще я целуне отново. За нейна изненада идеята не й се стори чак толкова отблъскваща. Бавно, без да откъсва поглед от очите й, той измъкна чашата от дланите й и постави ръце на раменете й.

— Линди, знам, че търсиш някаква дълбока и трезва причина за всичко, но аз просто не съм в състояние да ти я дам. Приеми, че съм бил незрял, самолюбив и непоправим егоист. Прибави, ако щеш и една огромна доза инат и глупост.

— Човек трудно може да ти възрази — подхвърли Линди.

Напрежението се разпръсна. Райън тихичко се засмя, отдръпна ръце и посегна към салатата.

— Това готово ли е вече? Умирам от глад! — Измъкна резенче краставица и го пъхна в устата си.

— Почти. Подай ми чиниите до ръката ти. — Тя отмести очи от него и неочаквано се разбърза да сервира яденето. — Хайде да пренесем всичко до камината. Вземи моята чаша…

Постави чиниите и салатата върху здрав бамбуков поднос. Какъв неочакван обрат взеха нещата тази вечер! Беше се заклела, че няма да го пусне да припари в дома й, а камо ли да му приготвя вечеря!

Седнаха пред камината и се увлякоха в спомени и случки; звънкият им смях заглушаваше пращенето на огъня. От време на време Линди несъзнателно го поглеждаше, сякаш да се увери, че е истински; не можеше да се отърси от мисълта, че ей сега ще се събуди, както толкова други нощи, и ще открие, че всичко е било само сън.

Райън лежеше на пода до нея със затворени очи и кръстосани крака. Чашата с вино се мъдреше на гърдите му, а под главата си бе пъхнал сгъната на две възглавница. Върху челото му бе паднал кичур коса и тя неволно посегна да го отмести. Струваше й се невъзможно, че са изминали три години. Все пак невероятното бе факт. Изглеждаше някак си по-стар, ала причината едва ли бе единствено в отлетелите години. Сякаш буйният плам и неукротимите сили, които горяха някога в него, се бяха уталожили и укротили.

Въпреки решението си да го държи на безопасно разстояние, Линди чувстваше, че губи почва под краката си. По дяволите, като че ли точно там му бе мястото — в нейния живот! Времето сякаш с един скок се бе върнало назад, заличавайки тежките думи и гневните постъпки. В гърдите й неочаквано се надигна желание да докосне дебелата му чувствена долна устна, но вместо това скръсти ръце в скута си.

Нещата явно не се развиваха както трябва! Не бе предвидила Райън да лежи пред нейната камина, да пие нейното вино и да я смущава с тревожни спомени. Не очакваше, че ще остане толкова дълго. В плановете й не се предвиждаше подобно стечение на обстоятелствата. Ала какви изобщо бяха плановете й, запита се печално тя.

Погледна го и забеляза, че я наблюдава с присвити очи. Преглътна несъзнателно, когато той взе чашата от ръката й и я остави настрани. Кристалът издрънча на мраморния под и шумът отекна натрапчиво в напрегнатата тишина. Райън бавно посегна към лицето й. Пръстите му проследиха извивката на челюстите и се спуснаха по тила й. Линди безпомощно се взираше в устните му и най-сетне, безсилна да се съпротивлява на желанието си, се отпусна в прегръдките му.

Устата му се разтвори в примамливо очакване. Линди погали с целувка долната му устна и усети как бедрата му неволно потръпнаха при допира с нейните. Тя нежно захапа устната му и на свой ред устните й се разтвориха и поеха напиращия му език; съзнанието й се замъгли от слабост и вълнение, докато Райън изучаваше с еротична вещина всяко кътче на устата й. Целият бе пропит с дъх на вино и нежен копнеж. Линди се разкъсваше от противоречиви желания: искаше й се и да спре, и да продължи тази възбуждаща игра. Внезапно той я привлече към себе си. Целуна я бавно и дълбоко; устните му нежно и сладострастно се притиснаха до нейните. Пронизаха я тръпки и по тялото й се разля гореща вълна.

— Лин, ужасно ми липсваше! Животът ми без теб бе един безкраен кошмар! Дай ми още една възможност, скъпа! Толкова те обичам…

Понечи да възрази, но Райън повдигна бедра с тласък и тя усети отдолу неговото напиращо и твърдо тяло. Устните им отново се сляха; Линди вкуси неудържимото му желание и с несъзнателно движение се долепи до него. Така и не разбра как в следващия миг се озова под стройното му, мускулесто тяло. Заровил пръсти в косата й, той обсипваше с целувки врата й и нашепваше любовни слова, които караха кръвта й да кипи.

— Райън… — изстена тя, когато той напипа с устни набъбналото връхче на гърдата й и го засмука настървено през блузата. Почувства ръката му върху заобления си женствен корем и усети страстния възбуждащ натиск на гладките му длани. От гърдите й се изтръгна приглушено стенание, когато Райън я захапа нежно по гърлото.

— Лин…?

— Не — прошепна едва чуто Линди и усети как той леко се скова.

— Скъпа, знам, че те изненадах, като се върнах ей така, изневиделица. Знам, че си объркана, ядосана и обидена. Бог ми е свидетел, заслужавам да ме убиеш на място, задето се отнесох така с теб. Ала не ме отблъсквай! Искам да остана при теб тази вечер, Лин, искам да се любим цялата нощ, както преди. Моля те, позволи ми да остана…

Тя поклати отрицателно глава; все още нямаше доверие на гласа си; страхуваше се от онази предателска част от своята същност, която така отчаяно копнееше да се съгласи.

— Не. Още… още не…

Стори й се, че Райън не я чу. Или може би просто не искаше да се вслуша в горещата й молба. После въздъхна тежко, нежно я прегърна и я погали успокоително по гърба.

— Мога ли да смятам това „не още“ за доказателство, че се колебаеш? — тихо попита най-сетне той.

— Не знам…

Линди успя някак си да седне. Цялата гореше от топлина, но едва ли огънят и изпитото вино бяха единствената причина. Без да го погледне, закопча блузата си с треперещи пръсти. Той отново въздъхна и се отпусна по гръб.

— По-добре да разчистя — каза тя тихо и се надигна на колене. Поколеба се за миг и после се изправи на крака. Събра съдовете и ги отнесе в кухнята. Изплакна чашите и чиниите и ги постави в машината за миене. Ръцете й трепереха, ала се опитваше да не им обръща внимание.

Само аз съм си виновна, упрекна се Линди сурово. Явно се поддавам на проклетия му чар. Не че имаше някакво особено значение, разбира се. Жалките остатъци от старата й страст не означаваха, че все още бе влюбена в него, нито пък че, както наивно вярваше Райън, нещо можеше да съживи предишните чувства. И все пак, по-разумно ще е да премахне този личен елемент във взаимоотношенията им отсега на татък. Повече никакви покани на вечеря, никакви вина и камини, никакви безделни вечери на спомени. Ако иска да разговарят, да дойде в офиса й, както всеки обикновен сътрудник.

Щом взе това решение, тя се почувства по-добре. Страстните ласки я хвърлиха в смут, но сега вълнението й постепенно се уталожваше. Оставаше само да се отърве от него. Кафе, каза си Линди спокойно. Ще направя кафе. Ще изчакам известно време за благоприличие и после ще го помоля да си върви.

— Райън, искаш ли…?

Думите й секнаха и тя се огледа изненадано. Райън го нямаше. Огънят в камината все още пращеше, а Бах изпълваше тъмните ъгли с тиха музика, ала стаята бе празна. Забеляза, че лампата в кабинета свети. Той бе измъкнал скиците на Боровик от картонения калъф и ги бе разгънал на чертожната дъска. Линди го загледа мълчаливо. Имаше пълно право да побеснее от яд, че така своеволно бе нарушил границите на нейния свят, но някак си не можеше да му се сърди; постъпката му единствено я забавляваше. Знаеше, че зад любопитството му не стои лош умисъл, а по-скоро искрен професионален интерес. Тази черта от характера му поне не се бе променила. Райън вдигна поглед. Изправи се и се усмихна.

— Отлично се справяш, госпожице Форест!

— Благодаря…

— Тази реконструкция е истинска лудост. Мен ако питаш, по-добре да се събори цялата сграда и да се започне всичко отначало.

— Ако си беше направил труда да прочетеш експертната оценка, господин Макрий — посъветва го тя и се облегна на чертожната дъска, — щеше да забележиш, че става въпрос за доста солидна постройка. Щеше също така да забележиш, че структурните промени, които въвеждам, са незначителни.

Възражението се приема, госпожице Форест — поклони се той с подигравателна тържественост; очите му излъчваха топлина и леност. — Но в никакъв случай не му позволявай да те убеди за басейна. Теренът в тази местност е дяволски нестабилен. Година, най-много две, и ще се свлече от скалата, а може да отнесе и къщата.

— Благодаря за съвета, ала мисля, че и сама мога да преценя резултатите от теста за стабилност — припомни му Линди сухо.

— Извинявай. Човек трудно се отказва от старите навици.

— Забелязвам…

— Каква е тази пристройка от едната страна?

— Гимнастически салон и помещение за отдих — обясни тя любезно и се направи, че изобщо не забелязва зловещите пламъчета в тъмносините му очи.

Райън обърна листа и учудено подсвирна с уста.

— Забележително… Винаги си обичала предизвикателствата! Иска се адско умение да направиш новата постройка в духа на съществуващата къща. Сградата вероятно е на повече от триста години.

— На двеста. Най-голямата трудност идва от каменната стена по продължение на фасадата. — Линди се наклони и проследи с пръст криволичеща линия; лицето и очите й се оживиха от внезапна възбуда. — Стената е дълга към двадесет и седем метра и цялата е от масивен камък. За да се направи пристройка към нея, трябва да се удължи с около шест метра. До ръката ти има мостра от камъка.

— Рядък цвят и строеж… — Той вдигна жълтеникавия камък към светлината. — Май не съм виждал такова нещо тук. Вносен ли е?

— Да, от малка кариера в Мейн, изоставена от години. По-голямата част от добития камък бил с лошо качество и послужил за пътни настилки и основи на строежи, а доброкачественият гранит бил транспортиран дотук за строителен материал. — Взе камъка и го погледна замислено. — Ще трябва да обиколя всички забутани селски пътища в пет щата, за да намеря нещо подобно… Ала предполагам, че не се интересуваш кой знае колко от реконструкцията на Антон Боровик.

— Честно казано — засмя се Райън, — далеч повече ме занимава неговият архитект, отколкото каменната му стена! — Той остави камъка настрани и взе ръката й в своята. — Ти си много добър архитект, Линди. Прекалено добър дори, за да си губиш времето с Уебстър. Защо не се върнеш да работиш при мен?

Линди се усмихна и отдръпна внимателно ръката си.

— Не желая да работя за никого, Райън. Дори и за теб.

— Не съм казал да работиш за мен, Лин.

— Искаш ли кафе?

— По-късно… — Райън изгаси настолната лампа, седна на високия стол и подпря крак на горното напречно желязо. — Кога започна да се занимаваш с реконструкции?

— Преди около година. — Тя застана от другата страна на чертожната дъска, само и само да е по-далеч от него. — Доставя ми удоволствие да превърна една стара сграда в нещо съвсем ново и различно.

— Понякога новият вариант изисква доста време, за да свикнеш с него. — Самонадеяният му поглед не оставяше и капка съмнение за смисъла на забележката му.

— Малко промяна винаги се отразява добре върху характера, не мислиш ли? Поне ти напомня, че нищо не е вечно. — Този път попадна точно в целта.

— Малко пари за много труд — промърмори след известно време той. — Сигурно сте добре финансово, щом можете да си го позволите.

За миг й се прииска да му каже да си гледа работата, но после се сети, че все пак тя започна целия този разговор.

— Да, можем да си го позволим — долетя спокойният й отговор. Отново се върна до него и протегна ръка да приглади чертежа. — Анджела Боровик претърпя автомобилна злополука миналата година и сега е прикована в инвалидна количка. Трябваше да напуснат къщата или да я реконструират с по-големи удобства за нея. Обърнаха се към нас с някои предложения и решихме да се заемем — не е някоя обикновена реконструкция, както виждаш.

— А какво е мнението на господин Уебстър за всичко това? Забелязах неповторимия му отпечатък върху работните копия. Името му май не е сред най-известните в бранша.

— Не всеки може да създава само шедьоври, както някои…

— Ти жънеш успех след успех, Линди, а Джеф вече две години не е направил нищо забележително.

— Джеф се справя добре — погледна го дръзко Линди.

— Той отдавна вече си изстреля патроните.

— Не е вярно.

Райън повдигна красноречиво вежда.

— Е, имаше известни… неприятности — призна тя. Взе молив и се заигра, без да поглежда към Райън. — Мъчи се да ти подражава, Райън. Иска винаги да е пръв и се страхува, че ако скоро не получи голяма поръчка, ще трябва да се задоволи с второто място.

— И това ще му е много — скръцна със зъби той.

Линди се готвеше да възрази яростно, ала осъзна, че няма да има абсолютно никаква полза. Независимо каква бе причината за тази дълбока вражда между двамата, тя едва ли щеше да се изкорени с няколко думи.

— Сигурно нямаш и минута свободно време, щом вършиш и работата на Джеф — уж случайно подхвърли Райън.

— В момента е зает с друго — раздразнено отвърна Линди. Ядоса се на себе си, че се почувства едва ли не задължена да му дава обяснения. — Просто му правя услуга, това е.

— Явно му е омръзнало и е стоварил всичко на теб, както винаги. Къде е той, между другото? Да не би пак да търси онази вечно изплъзваща му се поръчка, която ще го направи вторият Франк Лойд Райт?

— Не е…

— Хайде, хайде, скъпа! Забрави ли, че и двамата работехте при мен? Да не би да си мислиш, че не знаех какво става?

— Е, понякога му помагах — смотолеви тя. — И все още го правя. Това е част от нашата работа и нашето приятелство.

— Приятелство ли? — подигравателно се усмихна той. — Та той те използва, Линди, както и всеки, до когото се докосне. Джеф Уебстър е паразит продължи глухо Райън. — Не е измислил нито една оригинална идея през целия си живот. Всичките му награди и отличия са напълно незаслужени.

— Ала това е нелепо! — сряза го Линди. — Само „Атриум“-ът…

— Особено пък „Атриум“-ът! — Думите му криеха опасен подтекст.