Анет Бродрик
Сътворено в рая (1)

Първа глава

Брант Малоун отпи глътка уиски и погледна изпитателно мъжа, седнал срещу него в огромното като трон кресло. Негово беше питието, което пиеха, къщата палат, в която се намираха, и ако се вярваше на слуховете, голяма част от процъфтяващите компании в района на Далас — Форт Уърт. Джеферсън Калхоун Робъртс, от плът и кръв, беше по-внушителен от портрета си в цял ръст, окачен във фоайето на двадесететажната сграда в търговската част на Далас — негова собственост.

За кой ли път Брант се запита какво, по дяволите, правеше тук. Ако днес, когато кацаше в Далас от Атланта, някой му кажеше, че ще пие уиски със своя работодател, щеше да го посъветва да зареже бутилката и да изтрезнее. До тази вечер не беше виждал лично Джей Ка Робъртс и не изпитваше особено желание да поправи пропуска си.

— Питаш се защо си тук… — Джей Ка изпусна няколко кълбета дим от скъпата си пура.

Думите му смутиха Брант. Изразяваха на глас собствените му мисли. Беше успял внимателно да огледа обстановката в стаята — съчетание от кабинет и студио. Опитното му око оцени веднага на около стотина хиляди долара колекцията от редки книги, мебели и произведения на изкуството, събрани в помещението. Обзавеждането на една от стаите в дома на Робъртс надхвърляше сумата, която Брант печелеше за три години.

— Прав сте, господине. Движим се обикновено в различни среди — отбеляза Брант.

Могъщите гърди на Джей Ка забоботиха и едрото му тяло се затресе. Бузите, ограждащи големия нос и месестите устни, се заклатиха, но бързо възстановиха неподвижността си. Току-що Брант бе свидетел на рядко събитие — шефът му се развесели.

От пет години Брант Малоун работеше като застрахователен детектив в „Робъртс Фиделити енд Герънти Къмпани“. Досега не се беше налагало да се среща със собственика на компанията. Не виждаше причина и за сегашната им среща.

— Исках да се запозная с теб — обясни Джей Ка.

Достатъчно основателна причина да се срещнат, помисли Брант. Неведнъж бе чувал колегите си да роптаят, засегнати от властолюбието на Робъртс. Твърдеше се, че бил убеден в своята непогрешимост.

— Силно впечатление ми направи начинът, по който разкри измамата при кражбата на скъпоценностите на Зумуолт. Всичко бе изпипано много хитро и можеше да струва милиони на компанията. Имахме работа с истински професионалисти, умеещи да прикриват следите си. Както вече казах, впечатлен съм от високия ти професионализъм.

Брант винаги се чувстваше неудобно от комплименти. Не беше свикнал, а и нямаше нужда от тях.

— Върша това, за което ми се плаща — сви рамене той.

— Не е достатъчно, момчето ми, не е достатъчно!

Думите му отново смутиха Брант. За последен път го нарекоха „момче“, преди повече от двадесет и пет години, когато бе на десет. Освен това не беше сигурен дали „достатъчно“ засяга работата или заплатата му.

— Парите, които получаваш, не са достатъчно! — Джей Ка отново демонстрира способността си да чете чужди мисли. — Прекалено дълго използвам изключителния ти талант. От следващия месец удвоявам заплатата ти.

„Покани ме в дома си на вечеря, за да ми съобщи това?“ Брант го изгледа недоверчиво.

— Естествено, не това е поводът да те поканя на вечеря. — Думите на Джей Ка отекнаха като мистериозно ехо. — Поканих те, защото исках да те опозная по-добре. Допада ми стилът ти.

Брант разгледа мълчаливо седящия отсреща мъж. Не би могъл да каже, че е влюбен в стила на Джей Ка Робъртс. Дори поканата за вечеря звучеше повече като безпрекословна кралска заповед.

Седмици наред Брант пътуваше. Свързваше нишките, вървеше по следите, които го отвеждаха от Далас в Атланта, от Маями — на Бахамските острови. Задачата бе трудна. Изпита задоволство, когато я доведе до успешен край. Възнамеряваше да се заключи в тихия си апартамент и няколко дни да почива.

Самотата бе част от живота му. Скоро след като навърши десет години остана сам. Тикнаха баща му в затвора, защото беше пребил майка му до смърт. Брант предпочиташе да бъде сам. Затова никак не се почувства поласкан, когато, влизайки в кабинета си, намери на бюрото бележка да се обади на секретарката на Джей Ка Робъртс.

— Защо, по дяволите, не изчака доклада! — промърмори той възмутено.

Трудно можеше да си представи, че Джей Ка ще си губи времето с подробности от вътрешната дейност на компанията. „Робъртс Фиделити енд Герънти“ беше само незначителна част от тлъстия кокал, който бе налапал. А за какво друго можеше да го търси?

Нетърпеливо отметна с ръка черния кичур коса от челото си и вдигна слушалката. Нямаше как да пренебрегне това обаждане. Харесваше работата си, харесваше компанията и най-вече Далас, отчасти защото нямаше нищо общо с отвратителните дупки, в които бе живял петнадесет години. Разнесе се гласът на секретарката и той се представи.

— О, да, господин Малоун. Господин Робъртс желае да вечеряте с него. — Шлифованият й бездушен глас лесно можеше да бъде сбъркан с говорещ компютър. — В пет колата му ще ви очаква пред главния вход, за да ви откара у тях.

— У тях?! — Не вярваше на ушите си. Никой от компанията не бе прекрачвал прага на дома му.

— Точно така, господине.

Плановете му за вечерта отиваха по дяволите. Смяташе да се прибере вкъщи, да вземе бутилка уиски и няколко безметежни часа кротко да си правят компания пред телевизора. Разочарованието му бе огромно.

— Добре, ще бъда долу в пет.

— Естествено — достигна до слуха му равният глас на секретарката.

Разбира се! Тя изключваше всякакво съмнение, че някой би се осмелил да не се подчини на нареждане на Джей Ка.

Черната лимузина с опушени стъкла самотно и тържествено бе спряла пред главния вход, до знака „Паркирането забранено“. Няколко души, излизащи от сградата, изгледаха колата с любопитство. С известно неудобство Брант приближи изправения до задната дясна врата шофьор. Мъжът в униформа му отправи бегъл поглед и Брант изпита усещането, че е бил претърсен от рентгеновите му очи.

— Брант Малоун? — попита шофьорът.

Брант кимна сухо. В момента не бе словоохотлив. Шофьорът отвори задната врата и отстъпи крачка, за да се качи Брант. На луксозно тапицираната седалка без никакво притеснение можеха да се поберат петима. Още две редици спокойно можеха да се сместят до стъклото, отделящо предната седалка.

— Ако желаете да ползвате барчето, вдигнете сгъваемата масичка пред вас — разнесе се гласът на шофьора по комуникационната система.

Това беше най-доброто предложение през тоя ден. Като изпълни инструкциите, откри отлично заредено барче.

„Единственият поносим начин да пътуваш по Северната магистрала през най-натоварените часове“ — помисли той и отпи голяма глътка от живителната течност за здравето на отсъстващия домакин.

Колата продължи на север през предградията. Брант започна да се чуди дали пък загадъчният дом на Робъртс не се намира отвъд пределите на щата Тексас — бяха на по-малко от час от Ред Ривър, реката, която го разделяше от съседна Оклахома.

След още десетина километра свиха надясно. Още няколко километра колата следваше маршрут, известен само на шофьора, докато излязоха на тесен път, пред който имаше табела с надпис: „Частно владение. Преминаването забранено!“

Брант се поизправи. Картината, която се разкриваше пред погледа му, не можеше да не събуди интерес. Дърветата едва ли бяха отличителния белег на тази част на Тексас, но тук те се извисяваха от двете страни на пътя. Ранният октомври още не бе успял да обагри в златисто короните им.

Забеляза, че шофьорът каза нещо в малък микрофон и колата рязко сви надясно. Спряха пред портал от ковано желязо, единствена пролука в извисяващите се тухлени стени, които се простираха по протежение на пътя до безкрая… или до границата на щата… В зависимост от това, кое от двете щеше да се изпречи по-напред. Шофьорът каза още нещо по малкия микрофон. Бавно и безшумно порталът се отвори и те преминаха през него. Брант хвърли поглед през задното стъкло. Видя двама души, застанали на пост до самата врата. Друг мъж стоеше пред малка караулка. Наблюдаваха безизразно колата, която мина покрай тях и набра отново скорост. За частна резиденция охранителните мерки бяха направо впечатляващи. Брант с право претендираше, че е експерт в тая област. Нерядко в миналото това умение му бе спасявало живота.

Гледката приличаше по-скоро на пейзаж от Южна Калифорния, отколкото на Северен Тексас. За миг помисли дали Джей Ка Робъртс не бе изнамерил начин да контролира и климата, за да създаде опияняващата пищна пъстрота наоколо.

Палатът му — обидно би било да се назове с друга дума — се издигаше върху десетина декара земя. Беше на три етажа, с ослепително бяла гипсова мазилка и яркочервени испански керемиди. Стилът напомняше на къщите, накацали по бреговете на Средиземноморието.

Запита се дали великолепието, сред което се озова, не целеше човек да онемее от стъписване.

От минутата, в която един английски иконом го поведе към студиото, Брант беше твърдо убеден, че вече нищо не е в състояние да го впечатли. Все пак изпита моментна изненада, когато не чу фанфари тържествено да възвестяват пристигането му и не видя двама знаменосци, застанали за почест край входа. Предположи, че съответните служители в палата са ангажирани с нещо друго.

Сега седеше в студиото и се чудеше какво ли очакват от него.

— Вечерята е сервирана.

Можеше да се закълне, че думите „Ваше Превъзходителство“ се разнесоха във въздуха като далечно ехо. Толкова церемониален беше тонът на това съобщение.

Джей Ка се изправи. Опитният майстор, ушил костюма му, изкусно бе прикрил факта, че Робъртс имаше нужда да свали най-малко двадесетина килограма. А ако желаеше да бъде в крак със съвременното общество — даже тридесет.

Направи знак на Брант да последва високата фигура на иконома. Порталът, през който минаха, по размери незначително отстъпваше на един от терминалите на международното летище в Далас.

Трапезарията и разположената по средата маса, спокойно можеха да поберат отбора на Каубоите на Далас и нямаше да се налага даже да се сбутат. Брант бе приятно изненадан, когато отминаха дългата цял километър маса и се насочиха към една странична ниша на помещението.

С много вкус там беше подредена малка маса. Запалените свещи, подбрани в тон с аранжираните в центъра цветя, изпълваха въздуха с приятен аромат. Не можеше да се отрече — изискано и елегантно.

Поканата очевидно бе изпратена на грешен адрес. Определено сценичните декори не бяха по вкуса на Брант. Току-що беше забелязал, че масата е сервирана за трима, когато чу зад себе си женски глас.

— Извинявай, че се забавих, татко. Надявам се, ще ми простиш.

Брант се обърна. Не можеше да повярва на очите си. Младата жена е дъщеря на Робъртс? Абсурд! Изключено! Абсолютно невъзможно!

На ръст бе средна, единственото „средно“, което се забелязваше у нея. Косите й се разпиляваха по раменете и припламваха с меден отблясък на запалените свещи. Очите с цвят на лешник, засенчени от дълги, гъсти мигли, искряха като живи въгленчета, развеселени от доброто настроение.

В тях се отрази едва забележимо любопитство, когато погледна към Брант. Усмивката й бе толкова мила, че неочаквано му се прииска да е за него.

— А, ето те и теб, мила. Както обикновено се появяваш навреме. — Джей Ка целуна дъщеря си, хвана я за ръка и я отведе при Брант. — Скъпа, искам да те запозная с Брант Малоун, служител в компанията, когото изключително ценя, и верен мой приятел, надявам се. Брант, позволи ми да ти представя дъщеря си Денис.

Усмивката не слизаше от устните й, а очите искряха, когато погледна Брант и му протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, господин Малоун. Наистина трябва да сте специален гост. Татко твърде рядко кани хора у дома.

Брант автоматично хвана протегната ръка. Крехките, изящни пръсти се изгубиха в едрата му длан. Долови лекото ухание на парфюма й — възбуждащ и необикновен, като самата нея.

Чудеше се какво да каже. Обикновено успяваше да намери подходящи думи. Случаят обаче не беше обикновен, както и жената, застанала пред него.

— Как сте, госпожице Робъртс? Откровено казано, успяхте да ме изненадате. Не знаех, че господин Робъртс има дъщеря…

— Наричай ме Джей Ка, Брант — прекъсна го шумно Джей Ка. — Не желая да чувам „господин“ в моя дом.

Икономът отмести един от столовете и Денис седна. Джей Ка и Брант заеха срещуположните места. Сякаш нищо не бе прекъсвало думите му, Джей Ка продължи:

— Не разгласявам факта, че имам дъщеря. Човек с моето положение е длъжен да бъде крайно предпазлив. Не искам да й се случи нещо. Затова я изпратих да следва в източните щати. — Погледна дъщеря си. — Как вървят нещата в болницата, мила? Едва ли ще се оплачеш от липса на работа.

— Нищо ново, татко. Докато отсъствах, са постъпили няколко нови пациенти.

— Денис е дипломиран физиотерапевт — обясни Джей Ка. — Прекарва голяма част от времето си в детската болница. Накрая успях да я убедя, че е наложително да си почине известно време. Погостува на старите си приятели от колежа и само преди два-три дни се върна.

— Тези подробности едва ли интересуват господин Малоун — усмихнато се извини Денис и кимна едва забележимо към иконома да сервира вечерята.

Брант можеше да разпознае изисканите маниери и лустрото, придобити в пансионите за отбрано общество, но светската изтънченост не можеше да вземе връх над естествената приветливост и топлота, които излъчваше младата жена.

— Дълго ли работите при баща ми?

— От пет години. Името ми е Брант.

— А моето — Денис. — На лявата й буза неочаквано се появи трапчинка.

Поднесоха първото ястие. В разговора настъпи кратка пауза, сякаш страните прегрупираха силите си и се подготвяха за следващата фаза. На Брант страшно му се искаше да знае какво, по дяволите, ставаше тук и защо бе поканен. Нямаше нищо общо със сътрапезниците си.

— Брант, в Тексас ли сте роден? — попита Денис след няколко минути.

— Не, отраснах в Ню Йорк. — Лъжата, повтаряна толкова често, се изплъзна с лекота от устните му.

— Какво ви доведе в Тексас?

— Подмамиха ме топлите зими. И да не видя повече снежна буря, едва ли ще съжалявам! — Божичко, сега наистина не лъжеше!

Денис се засмя. Дрезгавият, топъл звън на смеха й събуди странни, непознати усещания у Брант. А той не харесваше непознатите неща.

— Разбирам ви отлично! Отрасла съм тук в Сънбелт и като малка не съм играла в снега. Не знам защо, но никак не обичам студа!

— Как мислиш, Брант, какви са шансовете на Каубоите да спечелят тази седмица? — попита Джей Ка, като се поизкашля леко, за да прочисти гърлото си. — Или може би не си почитател на ръгби?

— Опитвам се да следя мачовете им, когато мога, но често програмата ми се разминава с тяхната. Май ще играят със Стоманените момчета.

— Точно така. — Джей Ка се впусна в подробно изложение за двата отбора, играчите и техните треньори, като внимателно ги преценяваше.

Брант си даде сметка, че Джей Ка гледа сериозно на този спорт и това бе потвърдено от последвалите думи:

— Между впрочем, в Деня на благодарността има голям мач. Чувствай се поканен на стадиона, Брант. Имаме отделна ложа.

Брант погледна младата жена. Тя се хранеше спокойно, сякаш разговорът не я засягаше.

— Благодаря, обаче не съм сигурен дали ще съм в Далас за празника…

— Глупости! И къде може да си? Не на работа, естествено. Не съм чак такъв експлоататор!

— Татко, Брант може би се кани да прекара празничните дни със своето семейство? — В очите й искряха пламъчетата на свещите. Закачливата трапчинка сякаш за мит намигна на Брант и пак изчезна. — Брант, семейството ви все още ли живее в Ню Йорк?

Той внимателно постави вилицата върху чинията. Възпитано докосна със салфетка устата си.

— Нямам семейство. — Гласът му прозвуча по-дрезгаво и рязко, отколкото бе очаквал, особено след деликатния, приятелски тон на Денис.

— О-о! — възкликна смутено тя.

На Брант му се стори, сякаш е плеснал любопитно котенце и то се е прекатурило назад с болезнена изненада. Стисна зъби, взе вилицата и започна отново да се храни.

До края на вечерята Денис положи усилие да поддържа разговора, но оживлението й бе изчезнало. Предложи да им сервират кафето в студиото. Изпи една чашка и побърза да се сбогува. Мъжете останаха сами. Джей Ка наля веднага в две чаши солидна доза коняк и запали пура.

— Не мислиш ли, че беше малко рязък с Денис? — някак провлечено изрече той.

Брант разклати течността в чашата и се взря в гонещите се отблясъци на пламъка от горящата камина. Косата на Денис имаше наситения цвят на коняк, озарен от огъня. После обърна поглед към мъжа, който го наблюдаваше изпод полузатворените си клепачи.

— Не мога да се похваля особено със светските си маниери. — Отпи глътка коняк и я задържа в устата си, за да се наслади на лекото опарване на небцето и меката топлина, разляла се по гърлото му. Не можеше да се отрече, Робъртс си позволяваше най-доброто, което може да се купи с пари.

— Не се тревожи, все някак ще го преживее — изкоментира Джей Ка, без да откъсва очи от огъня.

Двамата седяха, заслушани унесено в тихия пукот на горящите дървета. Съзерцаваха танца на златистосините пламъци над цепениците и ярките оранжеви отблясъци на въглените. За пръв път от седмици, може би и месеци, Брант се почувства отпуснат и спокоен. Беше доволен, че е тук. Джей Ка Робъртс от плът и кръв не беше толкова страшен, както му се стори в началото. Може би в присъствието на дъщеря си бе разкрил неподозирана страна на личността си. Нямаше съмнение, че я обича много. Брант го разбираше. Денис не забелязваше смайващото богатство, което я заобикаляше. Държеше се естествено и мило.

— Не си спомням някога да съм опитвал по-вкусни ястия! Предайте моите поздравления на главния готвач — каза Брант.

— Убеден съм, че човек винаги получава онова, за което плаща. Аз плащам за най-доброто! — махна небрежно с ръка Джей Ка.

„Похвална философия, стига да можеш да си я позволиш“ — съгласи се мислено с него Брант.

— Какво мислиш за дъщеря ми?

Какво ли мислеше за нея? Въпрос на място! В главата му се завъртяха няколко сложни отговора.

— Жена и половина! — промърмори някак ненадейно той, учуден, че е произнесъл гласно точно тази мисъл.

— Прав си, жена и половина! — съгласи се енергично Джей Ка. — Одрала е кожата на майка си. Слава богу, не е наследила моята външност! — Засмя се, развеселен от духовитата си забележка. — За мен тя е всичко на света.

— Сигурно много се гордеете с дъщеря си?

— О, да, така е. Чувствам се неимоверно горд! Съзнавам обаче и бремето, което съм стоварил на плещите й.

— Не ви разбирам…

— Създадох една империя, която тя ще наследи.

Брант погледна възрастния мъж, изненадан от мрачния му глас.

— На ваше място не бих се притеснявал толкова. Едва ли скоро ще ви се наложи да предавате кормилото в нейните ръце. — Брант се чувстваше неудобно от ненадейния обрат на разговора. Джей Ка съвсем не приличаше на човек, отдаващ се на сантиментални излияния след няколко чашки алкохол.

Погледна бегло часовника над камината. Дали не беше по-добре да се сбогува със своя домакин, без това да прозвучи някак невъзпитано? Отново обърна поглед към възрастния, мъж и забеляза, че той го изучава внимателно. Напрегнатото изражение на лицето му неочаквано му напомни един човек, с когото се бе запознал в Европа. Човек, лишен от скрупули, способен да прегази всеки, изпречил се на пътя му, когато си наумеше нещо.

Брант ясно осъзна, че спокойният, леко пийнал, добродушен дебелак, с когото се наслаждаваха на тишината и усамотението край горящата камина, изчезна. Мъжът отсреща бе въплъщение на публичния образ на Джеферсън Калхоун Робъртс. Безпощаден, амбициозен създател на империи и несметни състояния, унищожаващ всичко, което застанеше на пътя му. Изглеждаше опасен.

Брант бе толкова улисан в стремежа си да преглътне някак неочакваната метаморфоза, станала пред очите му, че в първия момент не можа да възприеме значението на думите, казани с тих, спокоен глас от Джей Ка:

— Докторите смятат, че ще извадя голям късмет, ако посрещна Новата година.

В хладнокръвното, безстрастно изявление имаше по-малко чувство, отколкото Джей Ка бе проявил преди два-три часа, когато обсъждаха шансовете на Каубоите да спечелят суперкупата по ръгби. Брант го изгледа втренчено. Не знаеше какво да каже. Разбираше инстинктивно, че поканата за вечеря е свързана по някакъв начин със спокойното известие, което току-що чу. Въпроси, смътни предчувствия, недовършени изречения бръмчаха в главата му. Накрая те се сляха в кратък и жесток въпрос.

— Защо ми казвате това?

Лека усмивка разтегли устните на Джей Ка.

— Никога не съм допускал грешка в преценката си за хората. Никога! — Изпусна с наслада няколко кълбета дим и отпи глътка коняк. На лицето му се изписа самодоволно изражение.

— Тия боклуци няма да ви помогнат! — каза раздразнен Брант и кимна към чашата и пурата.

— Всеки си има начин да се раздели с живота. Позволи ми да се насладя на моя.

— Денис знае ли?

— Ако я питаш, за нея баща й е недосегаем, най-вероятно — безсмъртен.

— Смятате ли, че това е честно?

— Честно? Тази дума звучи странно в твоите уста, Брант. Отдавна си научил, че животът не е честен. Научил си го от малък, и то добре.

За втори път тази вечер Джей Ка намекваше за миналото му, грижливо скрито преди пет години. Алармени сигнали запищяха пронизително в мозъка на Брант. С неочаквана увереност осъзна, че е бил подложен на щателно проучване. Подведен от любопитството си, настойчиво канен с изискани ястия, упоен с превъзходни питиета, приспан от успокояващия разговор, той бе попаднал в капана. Разбираше, усещаше го, но все още не можеше да го види. Какъв точно бе капанът? Защо именно той?

За да спечели време, посегна към украсената с емайл поставка на масичката и някак нехайно взе цигара. Когато я запали, мрачно отбеляза, че от три години това беше първата цигара. Просто не чувстваше нужда да запали. Вдъхна дълбоко дима, облегна се в креслото и си наложи да се отпусне. Така, бяха го спипали по бели гащи. Не успя дори да забележи приближаващата опасност. Досега му се бе налагало да се опълчва срещу враг, когото познаваше отлично. Това беше единственият начин за оцеляване и той наистина бе оцелявал.

„Размекнал съм се през последните години. Сега ще плащам за това!“ По дяволите! Да знаеше поне как!

— Какво желаете от мен?

Доволна вълча усмивка се появи на лицето на Джей Ка.

— Да, така е, ти си много умен мъж — натърти той, сякаш да потвърди неизречена забележка. Очите му почти се скриха зад тежките клепачи. — Какво знаеш за мен?

— Нищо особено… — сви рамене младият мъж. — Малко клюки, слухове… Защо питате?

— Защото, ако ме познаваше добре, щеше да разбереш, че винаги получавам каквото пожелая. Никога не блъфирам. Нещата, с които съм се занимавал, невинаги издържат критика, така че през годините успях да си спечеля някой и друг неприятел. Положих доста усилия да предпазя Денис от моя делови живот, нещо, което пренебрегнах спрямо майка й. Прескъпо заплатих за тази грешка. Денис вярва на образа, който тя познава. Образът на любящ баща. Не беше трудно да го постигна. Лесно е да я обикнеш, повярвай, казвам го не само, защото ми е дъщеря. — Джей Ка се надигна и напълни отново чашата си. Вдигна бутилката и погледна въпросително към Брант.

Той поклати глава отрицателно. Старецът я постави върху бара и се отпусна в креслото.

— Не те упреквам. Допада ми идеята ти да запазиш свежа главата си! — Изсмя се на шегата си, облегна се удобно и доволно въздъхна. — Денис смята, че живеем в тази крепост, защото се страхувам от отвличане. Донякъде е вярно. Но не е всичко. Има хора, които само чакат процеп в стената, за да проникнат и превземат крепостта. Когато си отида, тълпите ще се опитат да завладеят моята империя, освен ако не направя нещо, за да ги спра.

— И ето, на сцената се появявам аз — каза Брант със спокойна увереност.

Почувства как трескава възбуда изпълва всеки негов нерв. От години не бе изпитвал такова усещане. Случваше се само, когато се налагаше да премери сили с многократно по-могъщ противник. Сегашната реакция го принуди да признае неизлечимата си пристрастеност. Физически усещаше лудото движение на кръвта във вените. Как Джей Ка Робъртс бе узнал, че ще поиска да се вчепка в това предизвикателство?

— Защо избрахте мен?

— Брант, ти ме заинтригува, бих казал, очарова ме. Наистина! Ние твърде много си приличаме. Действаш безмилостно, когато искаш да получиш нещо и не допускаш никой да пречупи волята ти.

— И така, какво точно смятате да ми възложите? Какви са плановете ви за мен? Да стана нещо като бодигард на Денис? Да надзиравам вашата империя? Или нещо друго?

Джей Ка се изтегна в креслото и преплете пръсти върху внушителния си търбух. Очите му бяха притворени. Изрече с преднамерено провлечен глас:

— Да се ожениш за дъщеря ми!