Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (5)

Пета глава

— Какво намекваш? — присви очи Линди.

Той само се засмя. Малката зловеща усмивчица му придаде суров и заплашителен вид.

— „Лексингтън Тауърс“ е едно от най-хубавите неща, които съм виждал — отбеляза небрежно, без да я поглежда. Тя се взираше в широките му рамене и нервите й внезапно се опънаха от очакване. Прочетох хвалебствена статия, докато бях в Саудитска Арабия. Името ти се споменаваше само два пъти. Ако не знае как стоят нещата, човек би казал, че не ти, а Джеф е проектирал сградата.

С безпогрешното око на стрелец Райън успя да улучи слабото й място. Линди се извърна и сви рамене с привидно безразличие, макар че се чувстваше засегната.

— Не мога да отговарям за всичко, което пишат по списанията.

— Статията е в най-известното издание за новости в архитектурата, Линди, а не в кое да е списание. Знаеш добре, че за много архитекти то е път към славата и успеха. А Джеф гради своята репутация върху една огромна лъжа.

— Това е твое мнение!

— Хайде, Линди — махна нетърпеливо с ръка той. — Познавам работата ти от пръв поглед. Няма един негов проект през тези три години, който да не носи твоя отпечатък.

— Ние сме сътрудници — отговори тя твърдо.

— Сътрудници ли? И на това, ако му казваш сътрудници! Единият върши работата, а другият обира почестите.

— Не е точно така… Джеф е добър архитект.

— Той е най-обикновен посредствен проектант. И ти много добре го знаеш. Когато заминах и нямаше как да живее на гърба ми, се вкопчи в теб.

— Не е вярно — извиси глас Линди. — Точно Джеф, ако искаш да знаеш, закрепи всичко да не се разпадне — и компанията, и мен. Той…

— Закрепи ви, защото имаше нужда от вас! А и защото му се удаде възможност да отнеме нещо, което ми принадлежи. — Райън не откъсваше предизвикателните си очи от нейните. — Освен това той не можеше без теб — ти бе по-способна и като архитект, и като бизнесмен. А Джеф е прекалено хитър сам да си сложи примката на врата.

— Това е чиста ревност, Райън! — Тя закрачи из стаята. Заля я вълна от гняв, дошъл тъкмо навреме, може би, за да й попречи да се задълбочи в смисъла на думите му. — Ти май очакваше, че като се върнеш, ще ме завариш в някой метох да плета дантели и да линея от мъка, а? — Очите й проблеснаха враждебно. — Просто не можеш да понесеш мисълта, че сме се оправили и без теб, нали? При това работим добре, Райън, адски добре! Непрекъснато получаваме първокласни отзиви и солидни важни поръчки. И всичко постигнахме без „милостивата ръка“ на Райън Макрий!

— Знам, че си добра, Линди. Не си ли спомняш, че аз те научих на всичко? — изгледа я Райън нагло.

Намекът му бе повече от явен. Линди се изчерви, рязко се завъртя на пета и се отправи към вратата, безсилна да удържи рукналия поток от спомени.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш, Райън. Вече злоупотребяваш с гостоприемството ми.

— Какво ще кажеш да сключим мир, Лин? — рече тихо той. — Не съм дошъл да се караме.

— Виж ти! Откакто си в Бостън, Райън, непрекъснато търсиш повод за кавга и проклета да съм, ако ти позволя още веднъж да ме въвлечеш в подобни разправии!

— Права си, по дяволите! Отчаяно търся да се хвана за сламката и да се изправя лице в лице с нещо реално… Толкова ми е трудно, Лин, връщам се и какво да видя — ти не даваш пукната пара за мен!

Тя изобщо не очакваше, че Райън ще се предаде така лесно. Погледна го подозрително, ала ядът й бързо се стопи при невинната му усмивка.

— Разбирам, но, ей богу, Райън, не можеш току-така да нахлуваш в живота ми, все едно че нищо не се е случило; не можеш да искаш от мен да се любим, сякаш никога не сме се разделяли и да се опитваш без причина да ме скараш с Джеф. Не е толкова просто, Райън. Не можеш да заличиш тези три години, само защото така ти се иска.

— Да, знам… — въздъхна той. — Мир?

Линди знаеше, че трябва да се пази от измамната му усмивка и да го изхвърли без минута колебание, ала не можеше да събере сили и да изрече думите, които щяха да го прогонят завинаги от живота й.

— Мир! — учудено се разсмя тя. — Как ловко ме въртиш на малкия си пръст!

— Не е вярно — поправи я Райън. — Бог ми е свидетел, че се опитах, но за съжаление не се поддаваш.

Взряха се един в друг и Линди разбра, че Райън мисли за Рио.

— Аз с моята непоклатима твърдост и ти с твоята неудържима енергия — подразни го тя добродушно. — Бяхме чудесна двойка, Райън…

— И все още сме, Лин… Все още не е късно да ми разрешиш да остана.

Толкова е лесно, прошепна вътрешният й глас. Дори няма нужда да си отваряш устата. Той ще го прочете в погледа ти; от теб не се иска абсолютно нищо, само да останеш на мястото си, когато посегне да те прегърне…

— Закъснял си с три години, Райън.

Линди го последва към изхода и му подаде безмълвно коженото яке. Райън я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Вечерята бе прекрасна — промърмори той и леко докосна устните й с целувка. — Дали случайно няма да ме поканиш и за десерт?

Почувства се опиянена от мускусния дъх на парфюма му, а възбуждащият допир на загрубялата му кожа направо я подлуди.

— Изключено. Вън!

— Ти си коравосърдечна жена, Линди Форест! Да ме оставиш да мръзна сам в такава студена нощ!

— Тъкмо ще ти се поохладят страстите — отбеляза тя сухо.

Райън се засмя в знак на протест, ала Линди решително затвори вратата. Дълго време остана неподвижна в мрака на антрето. Апартаментът изглеждаше ужасно пуст. Тя се отпусна в кадифеното кресло, изхлузи обувките си и се намести върху свитите си крака. Облегна назад глава и затвори очи.

Трябваше да ти е ясно, натякваше вътрешният й глас. Трябваше да знаеш, че среден път няма. Той не е човек, който ще се съгласи на компромиси. Някога бяхте любовници и сега няма да се примири с нещо по-малко. Не, тази няма да я бъде! Този път — не!

 

 

Бе почти девет и половина на другата вечер, когато някой почука. Линди нерешително се спря за миг; опитваше се да се убеди, че дори и Райън с неговия чар нямаше да успее да се промъкне незабелязан покрай портиера. На вратата отново се почука, този път по-силно.

— Лин, аз съм — Джеф!

— Джеф! Къде се губиш, по дяволите?

Той мина безмълвно покрай нея и се отправи към хола. В пълно мълчание си наля солидно количество уиски и го глътна на един дъх.

— Стори ми се притеснена…

— Как няма да съм притеснена, за бога! Замина за Ню Йорк в петък, а днес е вторник. Дори не си направи труда да се обадиш… Джеф, добре ли си?

Имаше блед измъчен вид, косата му бе разрошена, а ръцете му силно трепереха.

— Току-що пристигам от Маями… Проверявах една работа.

— В Маями? Джеф, имаме достатъчно работа в…

— Нямам предвид поръчка, Линди, а работа! — Тя само примигна; толкова се изненада, че не успя да каже нищо. — Искам да дойдеш с мен, Лин. Открих компания, в която ще ни лапнат като топъл хляб. Занимават се с всичко — курорти, луксозни жилища, хотели. Един път шанс! И всичко е уредено. Само си грабваме куфарите и заминаваме. Ще ни посрещнат като крале, повярвай ми!

— Джеф, да не си полудял? Точно когато се сбъдват мечтите ни, да зарежем „Уебстър и Форест“ за…

— С „Уебстър и Форест“ е свършено.

— Какво искаш да кажеш? — присви очи Линди. — Какво става, Джеф?

Неприятности ли имаш?

— Лин, знам, че не разбираш, но трябва да ми имаш доверие. Не знаеш много работи, ала повярвай ми, нищо не може да се направи.

— За кое не може да се направи нищо? Джеф, ще ми кажеш ли най-сетне за какво става въпрос?

— За бога, Лин, нима не ти е ясно? Да не би да си въобразяваш, че Райън Макрий се върна в Бостън след всичкото това време, за да се порадва на хубавия климат?

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш…

— Опитвам се да ти кажа, че се е заел да ни унищожи! — Джеф закрачи припряно из стаята с разкривено от страх лице. — Трябваше да се сетя, че все някога ще се върне. Трябваше да предположа, че няма да остави нещата така.

— Кои неща?

— Ами компанията — погледна я той. — Теб…

— Мен ли? — извика възмутено Линди. — Аз пък какво общо имам с…

Джеф не я слушаше. Все още обикаляше напред-назад с малки нервни крачки.

— Нима наистина допускаше, че ще ни остави да се измъкнем така? Компанията бе негова, Линди, н-е-г-о-в-а!

— По дяволите, Джеф! „Макрий и сие“ престана да съществува в деня, когато Райън ни напусна. Няма да зарежем плодовете на петгодишния си труд ей така, само защото на Райън му хрумнало да…

— Той не иска само компанията, Линди, не виждаш ли? Той иска всичко — мен… теб… И ти, както и тази проклета компания, му принадлежеше. Длъжна бе да го чакаш.

Само че ти не го направи, а се съюзи с мен и заедно разрушихме „Макрий и сие“. А сега се е върнал да си отмъсти…

— Боже мой! — прошепна тя. — Двамата играете опасна игра! Затова ли ме убеди да напусна „Макрий и сие“, а?

— Нещата са по-сложни — погледна я Джеф.

— Да — подхвърли Линди. — Така и предполагах…

И съвсем неволно се сети за „Атриум“-а. Цял ден се бе ровила в папките. Бе прехвърлила купища книжа — договори и окончателни чертежи, работни скици, разрешения за строеж, доклади от инспекции, контракти на предприемача и какви ли не още документи, необходими за проект от мащабите на „Атриум“-а. Все пак нещо липсваше. Сякаш проектът бе паднал от небето на бюрото на Джеф. Липсваха всякакви предварителни бележки, объркани чертежи или груби скици. Нямаше никога да се сети сама, ала с многозначителните си подмятания Райън я бе накарал да се замисли и да претърси папките.

Затвори очи в миг на слабост и за кой ли път в съзнанието й се промъкнаха същите въпроси: Защо се върна? Защо събуди тези ужасни подозрения? Джеф бе отличен архитект. Ала в интерес на истината, липсваше му гениалният талант на Райън. И все пак „Атриум“-ът бе гениален… Вдигна поглед към Джеф и пожела да забрави колебанията, да премълчи съмненията си.

— Всичко е заради „Атриум“-а, нали? — попита най-сетне тя. Искрено се надяваше, че греши; че просто се заблуждава; че съществува някакъв смислен и разумен отговор. Джеф се вцепени и лицето му цялото посивя.

— Какво искаш да кажеш?

— Проектът е бил на Райън, а не твой… — Възцари се мъртва тишина. — Преди четири години Райън рискува да направи работните чертежи на проект за застрахователната компания „Конкорд“, но поръчката се проваля и той захвърля скиците. А година по-късно проектът отново се появява и печели награда, но под ново име и с нов автор.

— Мислех, че ще му е безразлично — прошепна Джеф с потъмняло от срам лице. — Не исках да стане така, Лин. Обаче нали знаеш как стояха нещата тогава. Бях в паника и отчаяние. Отхвърлиха всичките ми дизайни; подозирах, че ако за кратко време не им предложа нещо, ще изгубим поръчката. Прегледах папките на Райън, нямах намерение да крада, исках просто… да се вдъхновя от някоя идея. И тогава намерих скиците за „Конкорд“. Беше ги захвърлил… Щях само да използвам някои от идеите му, но както винаги, нямах време. Каквото и да захванех, все не излизаше; все се получаваше някак безжизнено и насила…

Линди си спомни за онези дълги дни, за неговия безумен отнесен поглед…

— Трябваше да ми кажеш… Можех да ти помогна.

— Нямах нужда от твоята помощ! — погледна я яростно Джеф. — Та аз го направих заради теб, не разбираш ли? Убедих те да напуснем „Макрий и сие“ и се ужасявах при мисълта, че можем да фалираме, че ти… Райън винаги постигаше всичко с лекота, а аз вечно се блъсках като луд. Исках поне веднъж да ти направя впечатление, да те накарам да ме погледнеш с очите, с които гледаше него…

Тя се взираше в Джеф и не знаеше какво да каже.

— Разбери, Линди, той го бе захвърлил. Беше го зарязал с отегчение… както заряза теб и компанията.

— С една дума, изпрати ни всичките по дяволите, така ли?

— Горе-долу. Допуснах глупава грешка, Лин, това е. Всички грешим — дори и прословутият Райън Макрий…

Линди разтърка очи. Имаше чувството, че са пълни с песъчинки. Главата й се пръскаше.

— Това не е обикновена глупава грешка, Джеф.

— А, значи пак мина на негова страна! Трябваше да се сетя, че сте се видели…

— Не съм на ничия страна.

— Ти застана на негова страна точно пет минути, след като се запознахте — отбеляза той глухо. — Не му стигаше това, че е по-добър, ами и теб ми отне, мръсен негодник!

— Не принадлежа нито на Райън, нито на теб!

— Тогава ела с мен! Върнал се е да търси мъст и няма да се спре, докато не ни унищожи. Ела с мен. Ще започнем отначало…

— Не!

— Боже мой, ти все още го обичаш! — засмя се дрезгаво Джеф.

— Я не ставай смешен! Райън няма нищо общо с това. Направих доста за тази компания, за да я зарежа ей така! Струваше ми прекалено много да се издигна в кариерата, за да седна да се разправям с някакви глупави флоридски блокчета, дето ще ги отнесе първият ураган…

— Идеалистка, както винаги! — подметна той и се отправи към фоайето. — Някой ден ще разбереш, Линди, че нещата невинаги стават така, както искаш, и че понякога трябва да направиш компромис.

— Хората, които се примиряват с второто място, си получават заслуженото — отбеляза Линди.

Джеф отвори вратата и извърна глава.

Направих всичко заради теб, Лин. Исках да се гордееш с мен. Това е единственото, което някога съм искал…

Той се обърна и закрачи надолу по коридора към асансьорите.

 

 

Два дни по-късно тя все още мислеше за Джеф. Не се появи на работа, а вкъщи не вдигаше телефона. Това не означава непременно, че му се е случило нещо лошо, каза си Линди, докато вървеше по коридора към офиса. Онази вечер си отиде разстроен и смутен. Сигурно има нужда от няколко дни да размисли.

Тъкмо протегна ръка да отвори вратата и до ушите й долетя дълбок безгрижен смях. Веднага позна смеха на Райън. По дяволите! Замръзна на място, борейки се с изкушението да се оттегли незабелязана. Не бе го виждала от понеделник вечерта, но той я преследваше натрапчиво в мислите й. Държа се като някоя глупачка, възмути се тя. Пъхна свитък чертежи под мишница и отвори вратата. Нарочно не обърна внимание на стройната фигура до прозореца и захвърли небрежно чертежите и чантата си на ниската масичка.

— Марг, Джеф обади ли се?

— Не. Няколко пъти се опитах да се свържа у тях, но го нямаше.

Пак ли е хукнал да търси работа, запита се Линди с раздразнение. Бог ми е свидетел, че и тая, дето я има, не я върши както трябва. Стресна се от дълбокото си негодувание. Ала причината не бе единствено в Джеф! Райън внесе смут и в неговия живот…

— Обадиха се от „Сатър Енджиниъринг“… — Марг й подаде лист с телефонни обаждания и съобщения. — Имат сериозен проблем с онзи проект на Джеф за изследователския център „Хамънд“. Очевидно не е предвидил необходимия луфт за допълнителните тръби на климатичната инсталация в компютърните зали на третия етаж.

— Нанесох поправките още преди няколко седмици. Мислех, че Джеф вече е изпратил на Сатър преработените чертежи. — Тя усещаше втренчения поглед на Райън. Кажи нещо, предизвикваше го мълчаливо. Хайде, кажи само една-единствена думичка и моментално ще извикам охраната…

— Да, но Клиф Сатър твърди, че не е получил нищо. Строителството трябва да започне след три седмици и той се притеснява да не изпусне крайния срок.

— Добре, ще му се обадя. — Най-сетне погледът й случайно се спря на Райън.

Вдигнал крак върху ниския перваз, той се подпираше лениво на рамката на прозореца. Така безгрижно се бе разположил в собствения й офис, че чак я подразни. Преди Райън Макрий рядко прахосваше времето си в безделие, а сега сякаш само чакаше да му се удаде удобен случай да се облегне на първата срещната стена. Целият му вид излъчваше самоувереност, граничеща с пълно самодоволство.

— Проучваш конкуренцията, а? — подметна Линди хапливо. — Или си дошъл на официално посещение?

— Идвам по работа…

Тя повдигна недоверчиво вежди и влезе в кабинета си.

— Моля те, казвай по-бързо. Затрупана съм от неприятности и нямам време за губене.

— Я виж ти, колко си неучтива с вероятен бъдещ сътрудник, госпожице Форест! Кроях планове да пийнем по нещо в някой бар и после да вечеряме.

— Не се и съмнявам! А ще ми кажеш ли къде точно смяташе да вместиш бизнеса в тези твои планове?

— Като имам предвид натоварената ти програма, реших, че единственият начин да те зърна за повече от минута е да се превърна в човек, без когото не можеш.

Аха… — Линди седна на стола и сложи крак върху крак. — И как точно смяташе да го направиш?

— Мисля да се кандидатирам за консултант в твоята фирма.

— О, избягвам да работя с външни хора. — На лицето й се изписа студена усмивка. — Обикновено вредата е по-голяма от ползата.

— Мисля, че този път ще ти се наложи да изневериш на принципите си — усмихна се Райън.

Тя присви очи и се взря подозрително в него. Изглеждаше някак си по-особено този следобед. Все още имаше нехаен и отпуснат вид, ала в очите му се таеше непоколебима решителност, напомняща за онзи Райън Макрий, който обичаше да получава всичко, каквото поиска. Това смътно чувство се подсилваше отчасти и от облеклото му. Носеше тъмносин костюм с жилетка, небесносиня копринена риза и бледосива вратовръзка. Дори косата му изглеждаше различно — по-къса и изрядно сресана. Съвършено приличаше на безупречен бизнесмен, реши Линди, какъвто и бе в действителност. Тази промяна обаче ни най-малко не я успокои.

— Райън, нямам настроение да се шегувам. Заета съм, както виждаш, така че стига с тия празни приказки, а?

Дълбоко в сините му очи проблеснаха пламъчета. Той бавно тръгна към нея като котка, дебнеща жертвата си. Спря се точно пред бюрото, извади нещо от сакото си и небрежно й го подхвърли. Тя улови с лекота малкия камък и се успокои, като разбра, че Райън няма намерение да се приближава. Заразглежда нетърпеливо камъка и внезапно й стана интересно.

— От къщата на Боровик е — погледна го Линди подозрително. — Какво си търсил там?

— Не е оттам…

— Райън, къде го намери? — навъси се тя и завъртя камъка към светлината.

— Ела с мен и ще ти покажа.

— Не мога днес. Кажи ми откъде го взе и ще…

— Аз съм бизнесмен, госпожице Форест — поклати глава той. — Никой бизнесмен с всичкия си не дава нещо без солидни гаранции в замяна.

— И какво точно имаш предвид?

— Предлагам да излезем утре следобед заедно, после да вечеряме, по-късно да потанцуваме…

— Не излизам на срещи с делови партньори, господин Макрий — осведоми го Линди студено. — Но ако все пак настояваш да отнемеш един следобед от работното ми време, ще трябва да си платиш, както му е редът.

Райън очевидно остана много доволен и кимна в съгласие.

— Добре. Ала тъй като ще играя ролята на технически съветник, можем да запишем сметката от обеда към графа разходи. А после ти ще трябва да ми платиш хонорар за консултацията и ще станем квит.

— А откъде да знам, че не си се промъкнал у Боровик и не си задигнал камъка оттам?

— Имай доверие в мен! — рече той с усмивка, която ни най-малко не предразполагаше към доверие.

Тя завъртя камъка с пръсти и той примамливо проблесна с отразената светлина на случаен слънчев лъч. Хайде, признай си, каза си и печално се усмихна наум. Признай си, че ще се продадеш и на дявола, ако трябва, само и само да разбереш откъде е този камък…

— Добре! — процеди Линди. — Печелиш. Утре следобед.

— И вечерта…

— Виж какво!

— Вечеря, госпожице Форест, и танци. Сделката си е сделка — ако искаш приемай, ако не искаш, се отказвай! — Усмихваше се мило и невинно, но в очите му прозираше твърдост и непреклонност.

— Върви по дяволите! — въздъхна тя и осъзна, че загуби битката. — Добре, съгласна съм — и за вечерята, и за танците. Ала да се разберем, всичко е за твоя сметка!

— Хитро условие — подсмихна се Райън.

— Ако това е всичко, което имаше да ми казваш, можеш да си вървиш. Имам работа.

— А довечера заета ли си?

— За твое сведение, да!

— Среща ли имаш? — Несмущаван от явното й нетърпение, той невъзмутимо отвори един класьор и едва успя да отдръпне ръка, когато Линди затвори папката с трясък.

— Изобщо не е твоя работа, но за да се успокоиш, ще ти кажа, че нямам среща. — Тя премести останалите класьори по-далеч от него. — Ще работя довечера. И колкото по-бързо напуснеш тази стая, толкова по-скоро ще започна!

— Само работа, никакви развлечения…

— … е цената на една от най-големите частни поръчки в този град от години — довърши Линди мисълта му. — Работя върху окончателния вариант на проекта за конкурса на корпорация „Ванклийф“. Смятам довечера да доуточня някои подробности. Така че, ако нямаш нищо против…

— За индустриалеца Ян Ванклийф ли говориш? — попита рязко Райън. — Ти участваш в конкурса?!

— Точно така! — Тя не успя да прикрие самодоволството в гласа си. — Нали ти казах, че вече се занимаваме с големи работи. Къде ще се срещнем утре?

— Какво? — погледна я безизразно той.

— Попитах за утре, къде ще се срещнем…

— Ще те взема — отвърна разсеяно Райън и се отправи към вратата. — Ще дойда у вас около обяд.