Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (3)

Трета глава

Линди гледаше втренчено след него. Разкъсваше се от удивление и гняв, и почти неудържимо желание да се изсмее. Боже мой, как безцеремонно нахлу в живота й! Също като в сладникавите каубойски филми, където добрият смел герой се завръща да раздава мъст на онези, които са му причинили зло. С тази разлика, че той сам си беше виновен за всичко. Нито щеше да го линчува някоя кръвожадна хайка, нито го заплашваше бесило, ако се върнеше в Бостън. Никой не го караше насила да приеме работата в Рио, а и всички следващи ангажименти.

Тя се усмихна. Горкият Райън! Завладяваше победоносно държава след държава, следван от почести и уважение — Англия, Германия, Саудитска Арабия, Хонконг, Австралия. Възлагаха му все по-големи и престижни поръчки, които прибавяха нова слава към и без това легендарното му име. Като някой рицар от двора на крал Артур Райън се бе впуснал да дири Свещения Граал и сега се завръщаше опиянен от победи, за да се сблъска с жестоката действителност: животът в кралството се бе променил, а дамата на сърцето му си имаше собствен живот и не желаеше да обръща поглед назад.

Някога той бе в центъра на нейната вселена, а сега внезапно се бе озовал изхвърлен някъде далеч встрани и напълно непотребен. Линди нямаше нужда от него — тя бе щастлива от своя нов живот и преуспяваше в кариерата си.

Това бе тежък удар. Дори и за човек като Райън.

Линди потрепери. Потри ръце и се опита да заличи в съзнанието си спомена от погледа, който той й хвърли на излизане. Някъде дълбоко под изненадата, гнева и нетърпението тя долови непознато чувство. Тъга, може би. Съжаление? Или копнеж? Навярно някаква отчаяна смесица от трите. Сигурно бе това, защото Райън Макрий не обичаше да съжалява за нищо. Знаеше точно какво иска и как да го постигне.

Така постъпи и с нея. Още не можеше да забрави първата им среща. Беше на един коктейл, празнуваха поредния главозамайващ успех на „Макрий и сие“. Спомняше си, че се смееше и се озърташе за Джеф в многолюдната тълпа и изведнъж погледът й се прикова в Райън. Тъмносините му проницателни очи я покориха и обсебиха. Стоеше вцепенена и почти не чу как Джеф я представи, нито какво отговори Райън. Светът около нея се завъртя, когато усети допира на неговата топла, сигурна длан. В този миг през телата им сякаш премина електрически ток и душите им се докоснаха. Линди никога не успя да анализира и проумее това усещане. Но още тогава, преди осем години, някакъв вътрешен женски инстинкт й подсказа неизбежния край на тяхното запознанство.

Тя отново се усмихна. Сети се как се забавляваха заедно по-голямата част от вечерта, а през това време Джеф печелеше нови клиенти. После Райън я повери на Джеф и за нейна голяма изненада се разделиха, без изобщо да й поиска телефонния номер. Това, разбира се, не бе последната им среща. Напротив, през следващите няколко месеца се виждаше много по-често с Райън, отколкото с Джеф. Нямаше събиране на архитекти или празненство, конференция, лекция или някакво светско събитие, на което да не са заедно. И точно на един такъв прием той й предложи да работи в „Макрий и сие“.

Колко известни архитекти само бяха готови да си продадат и душата дори за подобна възможност! А за една абсолвентка по архитектура, на която й предстояха три години стаж, преди изобщо да се яви на изпит за правоспособност, това бе изключително постижение.

Следващите четири години изминаха почти неусетно. Под взискателното ръководство на Райън тя откри в себе си неподозирани заложби и талант. Наистина, в университета бе придобила технически умения, ала именно Райън разви артистичните й способности; именно той напълно споделяше и разбираше нейните идеи и поощряваше творческите й пориви.

Бавно и незабележимо отношенията им се променяха. Официалният тон между наставник и протеже постепенно отстъпи място на дълбоко и съкровено чувство. Професионалното уважение прерасна в приятелство, а приятелството — в любов, преди и двамата да осъзнаят какво става. Винаги се бяха чувствали прекрасно заедно. Но сега безобидните им закачки придобиха нов оттенък и подтекст, а сериозните моменти — нова дълбочина и смисъл.

И изведнъж не Джеф, а Райън започна да я придружава на делови срещи и празненства; да я води на конференции и командировки; да я кани за домакиня на частните си приеми и официални вечери. Работеха до късно в офиса, седнали един до друг на високите проектантски столове, и заедно обсъждаха чертежи и скици, с които чудесно можеха да се справят и сами. Райън свикна да я кани на вечеря след тези работни маратони. С часове седяха на чашка вино и си бъбреха за рокмузика, средновековна архитектура и за какво ли не още. После я изпращаше с колата до тях и се качваше да изпият по едно кафе, ала много често оставаха почти до среднощ на сладки приказки, смях и спорове.

Не се сещаше кога точно се влюби в Райън, ала помнеше с поразителна яснота първата нощ в обятията му. Бяха у Райън — в неговата елегантна къща на Бийкън Хил. Някакъв малък детайл му убягваше и тя остана почти до полунощ да му помага. Погълнати изцяло от работата, те обсъждаха различни идеи, пробваха ту един, ту друг вариант, а времето неусетно летеше.

Най-сетне всичко се получи. Ликуваща и изтощена, Линди захвърли чертежите настрана и изтича до кухнята да направи още една кана кафе. Като се върна след няколко минути, Райън се бе изтегнал на дивана и спеше. Донесе одеяло от спалнята и го зави. Имаше намерение да си събере нещата и да се прибере, но той се събуди и със сънена усмивка я придърпа към себе си. Размърда се да й направи място. Тя се сгуши в прегръдките му, като че ли никога не се бе отделяла оттам.

— Късно е — прошепна Линди. Прекалено много й се спеше, пък и се чувстваше доста приятно, затова едва успя да възрази, когато усети по врата си допира на устните му. — Трябва да се връщам в къщи…

— Остани малко — прошепна Райън, докато върхът на езика му се плъзгаше възбуждащо към ухото й. — Божичко, Линди, знаеш ли, че този твой парфюм направо ме подлудява?

— Мисля, че…

— Замълчи, госпожице Форест — промърмори той и леко я обърна, така че устата й се озова точно под неговата. — Шест месеца вече не мога да мисля за друго. Така ми се искаше да те целуна и сега смятам да направя точно това…

Удържа на обещанието си. Непринудено потърси устата й и езикът му измамно се промъкна между устните. В тялото й сякаш се разяри чувствен пожар; разхвърчаха се хиляди огнени искри. Линди изпита непозната слабост и в този миг проумя, че рано или късно това трябваше да се случи.

Тази вечер не се любиха. Прекараха дългите часове до сутринта във взаимно опознаване, неизказана наслада и безкрайна нежност. Най-сетне малко преди зазоряване заспаха. Събудиха се прегърнати в студеното светло утро и неочаквано смутени от близостта си, се усмихнаха. Райън чудесно успя да се справи с неловкото положение. Ала когато се отправиха към офиса, всеки от тях си даваше сметка, че вече никога не ще могат да се върнат към предишните си взаимоотношения.

Въпреки всичко тя се опита да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. Следващите три седмици се помъчи да убеди себе си, че не е влюбена, а просто се възхищава от професионалните му умения и го боготвори. Това едва не ги подлуди. Не знаеха какво да правят. Горкият Райън остана поразен и объркан от неочакваната й студенина. Линди пък се бореше със съмнението, че може да обича един мъж и едновременно с това да работи за него. Но вече бе много късно да разсъждава. Най-сетне тя се подчини на своя първичен женски инстинкт и падна в обятията му, изпълнена със страстно желание и нежен копнеж.

Това се случи в Кейп Код. На Райън му хрумна да наеме къща край морето за десет дни. Малка творческа отпуска, както се изрази той. За нея това щеше да е една прекрасна възможност да се запознае с предварителните оценки на проекта „Лексингтън“ и да поработи на тишина и спокойствие, далеч от напрегнатата атмосфера в офиса.

Тръгнаха надвечер. В студения въздух се носеше мирис на буря. Едва успяха да пренесат нещата във вилата и всичко потъна в сива мъгла. Докато се шегуваше с бързите си реакции, Райън напали камината. Не след дълго навън заваля. Линди тъкмо разопаковаше виното и храната, която бяха купили по път. Покани го да остане за малко. Направи испански омлет и седнаха по турски пред камината. Пиеха червено вино, бъбреха и се смееха, без дори да забелязват бушуващата навън буря.

По едно време, както си седяха, Линди вдигна очи към лицето му и откри, че я наблюдава. Втренчиха се един в друг; напрежението се сгъсти до краен предел и въздухът сякаш затрептя, наситен с жизненост и сексуална енергия. Не помнеше дали направи някакво движение, ала в следващия миг се озова в прегръдките му и също както първия път й се стори, че никога не се е отделяла оттам. Устните му докоснаха нейните и езикът му бавно и изкусно ги разтвори. Този път тя не изпита никакви съмнения или колебания. Сякаш нямаше нищо по-естествено от това да се притиска в обятията му, да се наслаждава на чувствения допир на устните му, да усеща неудържимия порив на тялото му.

— Линди! Не мога повече да издържам! Желая те, Лин! Искам да се любим! Сега! — Линди се задъхваше, опиянена от страст. В съзнанието й бавно се промъкна мисълта, че е гола; блузата, сутиенът и джинсите й, заедно с ризата и джинсите на Райън, лежаха захвърлени някъде из стаята. С нежни ритмични движения той се притискаше към нея и тя осезателно усещаше резултата от тази опасна близост. Мускулестите му бедра се стегнаха в обръч около нейните. — Нека да остана, Лин. Господи, как искам да остана с теб тази нощ!

Замаяна от желание, тя се опита да размисли, да отдели съня от действителността. Интимните милувки я изпълниха с копнеж и неудовлетвореност, всяка фибра от тялото й потръпваше при най-лекото му докосване. Една дума, само една думичка и Райън щеше да се подчини мълчаливо и безропотно. Всичко зависеше от нея.

— Да! — прошепна Линди. — О, Райън, да! Остани при мен! Толкова те желая! — Той плъзна ръце по гладкия й гръб, пъхна ги под дантелените бикини и властно я придърпа със силен тласък. Прегърнаха се голи и Линди усети топлината на кожата му. Прилепи тяло към неговото и се наслади на допира до плътта му. — Люби ме — молеше се тя и се надигаше към него с необуздано желание. — О, Райън! Моля те…

— Боже, колко си хубава! — пое дъх Райън и нежно прокара пръсти по извивката на гърдите й. Потърси с устни зърното и го засмука. Линди безсилно отпусна глава върху ръката му. — Ако знаеш само колко нощи съм мечтал за този миг. Направо щях да полудея. Не можех да мисля за нищо друго, само за теб, как ще се любим…

— Знам — задъхваше се тя. — Как да не знам!

— А знаеш ли, че разби живота ми на пух и прах? „Макрий и сие“ ще се разпадне с гръм и трясък покрай мен, а аз изобщо няма да разбера какво става! — Линди зарови пръсти в косата му и потръпна в сладостно очакване, когато ръката му леко разтвори бедрата й. С крайчеца на пръстите си той погали чувствителната й кожа. От гърдите й се изтръгна немощен зов и Райън откликна с готовност на молбата й. Ръката му бавно и лениво се придвижваше нагоре. Ту я милваше нежно, ту страстно впиваше пръсти. — Желаеш ли ме, скъпа?

— Да! — изхлипа тя и се притисна към ръката му, почти обезумяла от сладострастните ласки.

Легна целият върху нея и пъхна краката си между нейните. Тялото му възбуждащо се притискаше и почти се сливаше с нейното. Линди имаше чувството, че ще полудее от това многообещаващо докосване. Със затаен дъх усети под дланите си как по мускулестия му гръб се разляха вълни от напрежение и той направи първия колеблив опит да проникне в нея. Но изведнъж възкликна учудено и се помъчи да спре своя последен върховен тласък. Тя инстинктивно извика и Райън се вцепени.

— Линди! — Погледна я с благоговейна изненада. — Извинявай, скъпа. Не исках да те заболи. Дори и не подозирах…

— Да! — Райън понечи да се отдръпне и Линди се вкопчи в него. — Да, Райън, наистина не знаеше.

— Божичко, Линди, ти си непресъхващ извор на изненади! Защо не ми каза? Щях да проявя безкрайно повече нежност и да си спестя терзанията от последните седмици.

— А какво очакваше, за бога? Да седна да ти разправям, че съм девствена ли?

— Да, имаш право — засмя се той. Помилва скулите й с пръст и я целуна по долната устна. — Любопитен съм да чуя някой ден как едно толкова привлекателно и съблазнително двадесет и шест годишно момиче като теб е успяло да запази добродетелта си до такава почтена възраст.

— Не се продавам лесно, ето как! — подразни го тя. — В края на краищата, в определени случаи една дама би предпочела или нищо, или само най-доброто.

Райън все още се усмихваше, но внезапно усмивката му се скри.

— Никога няма да ти причиня болка, Лин! Никога и с нищо!

— Знам! — Линди сключи ръце около врата му и притегли лицето му. — Обичай ме, Райън! Нека да се любим!

— Не, Лин! Трябва да се погрижа за още нещо.

Линди се обърка, когато той понечи да стане, ала силите й стигнаха само да го стегне в още по-здрава прегръдка.

— О, няма нищо, Райън. Всичко е наред. Наистина всичко… Ако съществуваше някаква опасност, никога нямаше да се съглася. Може и да… — „Може и да съм влюбена в теб“, едва не се изплъзна от устата й, но я възпря мисълта, че все още е твърде рано да му го каже.

— О, Линди! — Той прислони лице на гърдите й и целият потръпна. — Сигурна ли си, скъпа?

— Да! — усмихна се тя и обърна устните му към своите. — Абсолютно съм сигурна! Искам да се любим… — прошепна Линди и се намести под него; ръцете й все още бяха обвити около врата му. — Моля те, Райън, искам сега!

Сякаш онемял от страхопочитание пред някакво дългоочаквано чудо, Райън се опияняваше от наслада. Тялото му неудържимо се стремеше към нейното; един в друг, те се отдаваха на неповторимото вълшебство да се реят в шеметните висини на една чувствена вселена. Той изкусно обуздаваше буйната си страст и с бавни стъпки я водеше към края, като й даваше възможност да вкуси и опознае всяка нова тръпка и порив на това непознато усещане. С безкрайна нежност и умение настройваше струната на желанията й в хармония с неговия трепет, без да бърза и да я лишава от щастието да се наслади на всеки отделен миг от магията на любовта им.

С необикновен плам и забрава тя се остави напълно във властта му. Извисиха се до неподозирани височини, когато внезапно някъде дълбоко в себе си Линди долови ново смътно усещане — изопнат до скъсване нерв пулсираше с нестихваща настойчивост. Дъхът й спря, всичко избледня и тя се отдаде изцяло на стремежа си да улови натрапчивия повик на своята женска природа. Райън предусети нарастващата й възбуда и промени темпото на движенията си в съответствие с нейния ритъм, водейки я към върховния екстаз.

— Райън… — Единият й крак се отпусна върху неговия; пръстите й конвулсивно се вкопчиха около врата му. — О, Райън!

— Спокойно, миличка — долетя пресипналият му от напрежение глас. — Отпусни се и остави всичко на мен, Лин. Просто се отпусни и се наслаждавай.

Линди изхлипа и безумно се сгърчи, когато достигна връхната точка на удоволствие. В гърдите й се разля гореща вълна; тялото й се разтърсваше от последователни спазми и тръпнеше в наслада. Изтощени и замаяни, те лежаха слети в прегръдка и бавно се връщаха към реалността. Малко по малко сърцето й успокои лудешкия си бяг и тя успя да си поеме дъх; все още по тялото й преминаваха сладостни тръпки. Райън се надигна на лакти, за да я погледне.

— Ето какво значи съм пропуснала през тези години…

— Горе-долу — засмя се той. — Е, има още цял куп нюанси и щрихи, които можем да нахвърлим заедно, ако, разбира се, проявиш интерес…

— Случайно не се ли опитвате да ме подмамите да се отдам на плътски удоволствия, господин Макрий?

— Повече от сигурно — промърмори Райън. — Ала тъй като образно и живо ви показах недостатъците на целомъдрието и, както изглежда, върху мен пада отговорността да нося тежкото бреме на този грях, смятам, че най-малкото, което мога да направя за вас, е да ви помогна да наваксате изгубеното време.

— Вие сте изключително щедър човек! — възкликна Линди.

— Всъщност следващите няколко дена възнамерявам да поработя точно върху този пропуск във вашето образование. — Целувката му сякаш разрови тлееща чувствена жарава. — Ще остана безкрайно изненадан, ако изобщо успеете да начертаете и линия, скъпа госпожице…

И удържа на думата си. Папките и чертежите потънаха в забрава през онези десет дни на страст и любов, когато той събуди в нея непознати дотогава чувства. Светът изчезна, останаха само те двамата, притиснати в жадни и ненаситни милувки, облечени в лъчите на слънцето и дъха на морето. Времето се превърна в безкраен поток от удоволствия и взаимно опознаване, нарушаван единствено от редкия сън и случайните пътувания до Провинстаун за неща от първа необходимост. Потънали във веселие и екстаз, те се хранеха само със своята необуздана изпепеляваща страст. Имаха чувството, че щастието им ще продължи вечно.

Линди рязко се отърси от спомена за миналото и си даде сметка, че все още седи в офиса. Боже мой, какво й ставаше? Та нали отдавна вече бе забравила всичко?

Скочи на крака, грабна дамската чанта и папката с документацията и се отправи към вратата. Това бе истинска лудост! Имаше къде-къде по-важна работа от тази да седи тук и да се отдава на разни еротични фантазии, свързани с един мъж, когото не бе виждала от години! Джеф бе прав, каза си тя с необикновено озлобление и горчивина. Защо просто не си стоя в Южна Америка и не ни остави на мира?

Без съмнение уикендът бе един от най-лошите, които Линди помнеше. А и понеделникът не бе по-добър. Цял ден прекара на една строителна площадка в Салем в безплодни усилия да се съсредоточи върху работата. Колкото повече се опитваше да не мисли за Райън, толкова по-невъзможно ставаше това. Най-сетне изостави всичко и се върна в Бостън на ръба на нервна криза. Блъсна вратата на офиса и срещна погледа на Марг.

— Вече си мислех, че никога няма да се върнеш. Лош ден ли имаш?

— Малко е да се каже лош, направо е отвратителен! — С широк замах захвърли свитък чертежи върху ниската масичка. — Нещо ново от Джеф?

— Нито дума. Между другото, Опел Уестлейк се обади да ти напомни, че следващата седмица ще освещават новата къща. — Тя последва Линди до кабинета й и се пресегна да отбележи датата в календара на бюрото. — Не забравяй, че си почетен гост на тържеството и няма да направи много добро впечатление, ако не отидеш.

— Какво говориш! Нима мога да пропусна един от прочутите приеми на Опел и Бриг Уестлейк? — засмя се Линди. — За нищо на света! Дори и ако трябва цяла вечер лично да развеждам гостите из къщата…

— Това е то да си голям архитект! — отбеляза Марг с усмивка. — Видя ли хвалебствената статия в „Нашия дом и нашата градина“? Този път дори са ти написали вярно името!

— Сигурен признак, че ставаме известни…

Марг се разсмя и се отправи към вратата.

— Обади се Райън.

— И какво?

— Нищо. Каза само, че пак ще се обади.

Линди кимна. Седна и разсеяно запрелиства пощата; нямаше абсолютно никаква представа какво чете.

— Минава четири, Марг. Можеш да си тръгваш. И аз няма да се бавя — само още няколко минути.

— Де да можех да ти повярвам… Защо не се отбиеш у нас за вечеря?

— Много ти благодаря, Марг. Какво ще кажеш за някой друг ден пред седмицата, а?

— Значи обещаваш! — каза Марг твърдо и затвори вратата след себе си.

— Обещавам — отговори Линди. За миг се вгледа в затворената врата и после отмести писмата настрани.

Не можеше да си намери място. Нито й се прибираше в къщи, нито й се оставаше в офиса. Сети се за поканата на Марг и съжали, че отказа, но вече бе твърде късно. Заслуша се в стъпките на секретарката, които отекваха в коридора. Не зная какво ти е, посъветва се раздразнено тя, ала се съвземи, по дяволите! Не забравяй, че докато Джеф се върне от Ню Йорк, ти си начело на компанията.

Припряно се извърна, запали лампата над чертожната дъска и се взря в започнатия проект. Това бе работният чертеж на Джеф за реконструкцията на Антон Боровик. Линиите пробягваха върху хартията плътни и уверени, нахвърляни сякаш от сигурна ръка; и все пак, оставяха у наблюдателя неясно чувство за хаотичност. Линди се замисли над думата; не беше хаос в буквалния смисъл, а по-скоро в емоционален аспект — като че ли Джеф не бе вложил никакво чувство в работата. Ами точно така, разбира се! Всичките му проекти на къщи лъхаха на празнота и безличност и в действителност разкриваха неговата липса на интерес към сгради под двадесет етажа.

Не е честно, упрекна се тя и седна на високия стол. Джеф е добър архитект, само дето му липсва търпение. „По дяволите, Линди“, бе извикал преди две години и половина. „Не можем вечно да го чакаме! Няма да се върне! Или ще сменяме мокрите гащи на изоставеното бебе на Макрий до края на живота си, или ще започнем свой бизнес! Какво предпочиташ?“. Така от неговия гняв и нетърпение се роди „Уебстър и Форест“. Трябваше да се преборят с много трудности, особено през първите няколко месеца. Работеха като луди, за да изплуват на повърхността. После един от нейните дизайни спечели голяма поръчка за обширен търговски комплекс, а много скоро след това Джеф получи „Атриум“-а.

А сега? И сега се справяха доста добре, само… напомни си Линди сприхаво, само да не фалират заради тази нейна неочаквана неспособност да се съсредоточи върху работата за повече от две минути.

Държеше с ръка кафето и отпиваше по малко, а погледът й се плъзна върху скицата. Несъзнателно посегна съм молива. Първите щрихи станаха неуверени и колебливи; тя се опитваше да почувства същността на къщата, да улови духа й. Идеята все още нямаше ясни очертания и форма, но вече беше там, във въображението й, и чакаше Линди да я извае с любов и търпение. Малко по малко линиите ставаха по-смели, идеята постепенно придобиваше плът и кръв, Линди разсеяно нагласи лампата и се вглъби в чертежа. Увеличи наклона на покрива, за да изпъква върху фона на дивия пейзаж…

Седем и половина! Не можеше да повярва на очите си. Бе прекарала над чертежа повече от три часа! Разтри схванатия си врат и погледна проекта. По устните й пробегна усмивка. Беше много добър — направо чудесен! Хайде, тръгвай си, каза си тя. Вземи душ и се наспи едно хубаво, а утре цял ден можеш да се поздравяваш за неоценимия си талант.

Паркингът бе празен. Токчетата на каубойските й ботуши отекваха равномерно в бетонните стени, докато Линди решително крачеше към лъскавия си тъмносин мерцедес. Някаква друга кола, наполовина скрита в сянка, се спотайваше до нейната.

Стоманеносиво мазерати. А отстрани, облегнал се небрежно с кръстосани ръце и крака, чакаше Райън. Линди се вцепени. Беше с полуразкопчано тъмнокафяво кожено яке с вдигната яка и тесни джинси. Изглеждаше много жилав и здрав, а избелялата риза и късото яке подчертаваха още по-силно стройното му мъжествено тяло. Гледаше я с присвити очи. Тя енергично се приближи към него и извади ключовете от ръчната си чанта. Прескочи внимателно протегнатите му крака и хвърли папката с чертежи на задната седалка.

— Едва ли гориш от желание да ми кажеш как успя да минеш през охраната.

— Използвах вродения си чар — усмихна се той чистосърдечно и сякаш пред нея отново се изправи предишният Райън със своя палав и дяволит поглед. — Досадният възрастен джентълмен на входа си въобразява, че съм твоят отдавна изчезнал брат мисионер, който току-що се е завърнал от Южните морета.

— Ти си непоправим лъжец, Райън — разсмя се Линди, въпреки волята си.

— Импулсивен, по-скоро. Има огромна разлика между двете.

Погледът му се плъзна с явно одобрение по меките й черти и форми. Тя отвори вратата на колата и се намести зад волана.

— Марг каза, че си ме търсил.

— Четири-пет пъти. Не се ли обаждаш да провериш какво става в офиса, когато си извън града?

— Нямаше телефон наблизо.

— Ти май много-много не използваш телефонния си секретар, а? Два пъти звънях у вас вчера.

— Бях заета. Обикновено го включвам, когато работя. Сигурно сутринта съм забравила да го проверя.

— Работиш в неделя сутрин?! — По устните му бавно се изписа усмивка. — Спомням си как в неделя се излежавахме до обед в леглото. А ако не ме лъже паметта, оставахме там и през по-голямата част от следобеда.

— Трябва да си бил с някоя друга, защото аз не си спомням подобно нещо — невъзмутимо отвърна Линди.

Дълбокият му ленив смях внезапно секна. Бавно се отдръпна от мазератито и се облегна с ръка на предното й стъкло.

— Ела у нас да пийнем по нещо. Ще се преоблека и можем да излезем на вечеря.

— Не, благодаря! — Тя запали колата и я включи на скорост.

— Не си спомням да си се страхувала от нещо, Линди. — Каза го нарочно, за да я предизвика и самонадеяната му усмивка го потвърждаваше. Линди стисна ядно волана, ала реши да не поема хвърлената ръкавица.

— Най-разумно ще е да се отдръпнеш няколко крачки, Райън, ако не желаеш да те контузя и да си създадеш един куп неприятности. — Тя кимна многозначително към страничното огледало, което сочеше към слабините му. — Макар че ми предлагаш такава съблазнителна мишена, сърце не ми дава да лиша отбраното бостънско женско общество от мъж като теб…

— В живота ми има само една жена — изръмжа Райън заплашително. — И тази жена най-упорито си търси шамарите!

— Сега пък насилие! Какво стана с вродения чар на Райън Макрий? — учудено повдигна вежди Линди.

— Непрекъснато се топи под напора на неудържимото му желание да наплеска една дяволски привлекателна и дяволски непоносима бостънска архитектка! — Линди прехапа устни да не се засмее. Отпусна амбреажа и малката кола пропълзя леко напред. Той измърмори нещо цветисто, посегна към волана и го хвана здраво с ръка. — Ако се притесняваш, че ще се събудиш сутринта в леглото ми, скъпа, мисля, че не се страхуваш единствено от мен…

Намекът му събуди в нея тревожни опасения, които до този момент бе кътала дълбоко в съзнанието си. Въпреки това обузда гнева си и го погледна предизвикателно.

Мисля, че се надценяваш, Райън. Не си въобразявай, че ще падна в обятията ти заради дяволската ти усмивка и мъжествените ти рамене. Преди три години, може би, но не и сега!

— За бога, Лин… — В погледа му се четеше открита молба. — Не сме се виждали от три години. Искам да си поговорим, да бъдем заедно. Толкова много ли искам, по дяволите?

Линди се взря в него с недоверие; съзнаваше, че се оставя да я подведат, че трябва само да натисне педала и да се изгуби в нощта. Ала нещо в тези тъмносини очи измамно я задържаше.

— Все още ли обичаш испански омлет? — долетяха думите й, преди изобщо да разбере какво говори; вслуша се в гласа си с изненада и смут.