Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (2)

Втора глава

— По дяволите, Линди! — Той се обърна с гръб и се подпря с цялата си тежест на прозореца.

Линди замислено се взря в него, смутена от парещата болка в думите му. Държа се глупаво, прошепна й някакъв вътрешен глас. Все пак преди време го обичах! А може би и той ме обичаше, макар и по свой начин. За миг се поколеба, вперила очи в широкия му гръб, после въздъхна и захвърли чантата си на бюрото.

— Искаш ли нещо за пиене, Райън? — Тя кимна към шкафа с матови стъкла. — Барчето е в онзи шкаф.

Райън се отправи натам, критично проучи съдържанието на бутилките и си наля бренди.

— Явно си придобила доста изискан вкус или може би устройваш скъпи приеми…

— И двете. Седни. — Линди се отпусна в бял кожен стол близо до прозореца, но въпреки поканата й, той продължи да се разхожда.

— Както виждам, доста добре се справяш, госпожице Форест! — каза тихо Райън, забелязал окачения в рамка „Диплом за най-добър дизайн“. — Не ще и дума, ти си един от най-талантливите архитекти в града. Работите ти са дяволски добри, Лин! Гордея се с теб!

— До известна степен го дължа и на теб, Райън!

— Не съм и предполагал, че имам някаква заслуга, скъпа. Само ти показах това-онова, ала останалото, както виждам, си свършила сама.

Никак не й се искаше да си признае колко много я поласкаха похвалите му.

— Е, и ти не можеш да се оплачеш от липса на слава!

— Да, вероятно си права. — Той се умълча, поклащайки замислено чашата с бренди. — Но си платих за всичко, Линди. И цената бе твърде висока, повярвай ми!

— Всичко се заплаща, Райън! — промълви тя тихо. — Винаги си обичал да казваш, че за да успее, човек може да прави каквото си иска, ала трябва да бъде готов да посрещне последствията от своите действия.

— Пропуснал съм да добавя обаче една незначителна подробност — трябва да знаеш какво търсиш, преди да се впуснеш с главата напред.

— А ти, Райън, намери ли каквото търсеше?

— Да-а, може би. Почти постигнах целта си, но си дадох сметка, че в действителност съм живял в жестока заблуда. — Очите му бяха приковани в нейните. — Обиколих света да търся нещо, което през всичкото това време се е намирало тук.

— Слава, известност, ласкателства… — подхвърли Линди заядливо; изведнъж не й хареса посоката на разговора. — Та ти си жива легенда, Райън Макрий! Какво искаш повече от това?!

— Готов съм да се откажа от всичко, само и само да върна времето назад — рече той сдържано. — Трябваха ми три проклети години, Линди, да разбера, че когато се качих на самолета и заминах за Рио без теб, направих най-голямата грешка в живота си.

— Животът е низ от грешки, Райън — вметна бързо тя, за да заглади положението. Въпреки усилията й, разговорът прие нежелателен развой; искаше й се да го прехвърли на по-безопасна тема.

— Ти какво, да не би случайно да ходиш на курс по „Клишета за щастлив живот“? — изръмжа Райън. — Непрекъснато бълваш разни досадни поговорчици. По дяволите, Лин, не съм дошъл да си губя времето със словесни гимнастики! Дай ми, моля те, една малка възможност да ти се извиня за…

— Не ми дължиш никакви извинения — прекъсна го рязко Линди. — Преди три години ти направи своя избор и смяташе, че си прав. Няма какво да ми обясняваш.

— Исках да бъдем заедно, Лин!

— Да, ала недостатъчно силно, за да се ожениш за мен — спокойно отбеляза тя, за да го подразни.

— Лин, аз…

— О, не се безпокой, Райън — засмя се Линди окуражително. — Нямам намерение да играя ролята на прелъстена и изоставена. Всичко това е вече минало. Тогава бях все още млада и наивно вярвах, че щом един мъж се люби с някое момиче, непременно го обича. Но вече пораснах.

— Наистина ли така си мислеше? Нима можа да допуснеш, че не те обичам?

Тя внезапно се почувства неловко и пооправи плохата на полата си.

— Какво ли не си въобразявах за любовта, Райън. Обаче жестоката действителност разби илюзиите ми. Преживях истински шок, ала накрая се съвзех, разбира се, особено след като събрах сили и взех решение.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях решила да дойда с теб, Райън. Само че когато се върнах в Бостън да ти го съобщя, ти вече бе заминал.

— Божичко, как ли си ме ненавиждала! — промълви той след няколко минути.

— Само докато престанах да се самосъжалявам и разбрах, че всъщност ми даде най-големия шанс в живота ми. — Райън очевидно се развълнува, но Линди не успя да прецени по изражението му дали изпитваше съжаление или недоумение. — Денят, в който си отиде, Райън, бе първият ден от моя нов живот. Дотогава нямах представа нито как да живея, нито какво искам да постигна в работата си. После ти ме напусна и всичко се промени. — Той бе сключил вежди и безмълвно я наблюдаваше. — Когато ти замина, спокойното ми, удобно съществуване се разтърси из основи. Джеф и аз трябваше да се борим със зъби и нокти да запазим компанията и тогава съвсем неочаквано открих, че притежавам неподозирани способности. Бях притисната до стената — трябваше или да използвам таланта си, или да наблюдавам как бавно фалираме. Напрегнах силите си до крайност, за да видя докъде мога да стигна. И виждаш резултата, Райън — постигнах съвършенство в професията си, а иначе щях да си остана най-обикновен посредствен проектант.

— Ти и тогава беше много способна, Линди — нежно я поправи Райън, — обаче имаше нужда от време, за да се проявиш.

— Може би. Но може би просто трябваше да се уверя, че нямам нужда от теб, че мога да направя всичко, което пожелая, и то да го направя добре — погледна го тя безпристрастно. — Както виждаш, успях!

— А щастлива ли си, Линди?

— Да, щастлива съм. Харесвам живота си такъв, какъвто е. — В думите й прозвуча предупреждение.

Той присви очи, прикова поглед в питието и го разклати.

— От три месеца мисля какво да ти кажа, Лин… Трудно ми е да ти се извиня, след като направих цял куп глупави грешки.

— Не ми дължиш никакви извинения, Райън — успокои го Линди меко. — Човек един път в живота има такъв шанс, както ти с оная поръчка на Фуентес. Ако се бе отказал заради мен, рано или късно щеше да ме намразиш. А аз нямаше да го понеса.

— Ще престанеш ли с тази твоя убийствена любезност! Достатъчно ми е трудно и без да ме караш да се чувствам като някой непознат…

— А не си ли? — сряза го тя безцеремонно.

— Не! Ти много си се променила, Лин. Станала си по-студена, по-…

— Цинична…

— Щях да кажа огорчена.

— Не съм огорчена!

— А би трябвало — продължи Райън пресипнало. — Господ ми е свидетел, че имаш пълно право да си огорчена.

— Не те обвинявам за нищо, Райън. Явно се срещнахме в неподходящ момент. И двамата имахме свои мечти, свои собствени желания. Тогава просто бяхме различни.

— А сега, Лин? Можем да започнем всичко отначало.

— Така го каза, сякаш всичко е много просто. Твърде много неща се промениха през тези три години, Райън. Вече не съм същата Линди, която познаваше. Щастлива съм с работата си, с живота си. Не зная дали ще се намери място за теб в моя свят. А и, честно казано, не съм сигурна, че ми се ще изобщо да опитвам. — Той бързо сведе поглед към чашата, ала Линди успя да забележи болката в очите му и спонтанно се приближи до него. — Обичах те толкова силно, Райън, че любовта направо ме… поглъщаше, изпепеляваше. „Лексингтън Тауърс“ бе първата ми голяма поръчка и въпреки това бях готова да зарежа всичко и да тръгна с теб. По-късно неизбежно щях да съжалявам. Трябваше ми време, за да порасна, Райън, и ти ми го даде. Винаги ще съм ти благодарна за това.

Райън вдигна ръката й към устата си. Тя затаи дъх, докато той целуваше кокалчетата на пръстите й едно по едно.

— Нима няма да се намери място за мен в твоя нов живот, Лин?

Краката й се подкосиха от тази възбуждаща ласка. Издърпа припряно ръката си и се изправи.

— Зависи за какво става въпрос. Райън. Ако имаш намерение да останеш в Бостън, навярно ще се срещаме доста често по работа.

— По дяволите, Лин! Много добре знаеш какво исках да кажа! — Той скокна на крака. — Нямам никакво желание да те гледам как ми се усмихваш от другия край на някоя заседателна зала или пък да се задоволявам с две-три подарени минути на случаен прием или коктейл. Искам те в леглото си! Искам те в прегръдките си, гола, нашепваща онези изкусителни думички, които мълвеше някога. Искам да чувствам твоите зъби в рамото си, когато аз…

— Райън… Всичко свърши!

— По дяволите с това „свърши“! Спомни си нашата последна нощ заедно, Лин.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — успя да се измъкне Линди, като отчаяно се опитваше да прогони призрака на онази нощ — спомена за върховния миг, когато обляното й в пот тяло се гърчеше в екстаз.

— Но ти не ми даваш възможност да довърша!

— Няма какво повече да си кажем. Върви си!

— А Уебстър? — Райън спря за миг и тя се втренчи в него, съвсем объркана от неочаквания обрат на разговора. — Къде е неговото място в новия ти живот, Линди Форест?

— Джеф и аз сме сътрудници. — Без да иска, Линди се хвана на въдицата. Зелените й очи засвяткаха ядосано, като разбра как умело я бе накарал да заеме отбранителна позиция.

— Съдружници в моя бизнес — отбеляза той с хищническа усмивка.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — продължи Райън иронично, — че в „Макрий и сие“ работата вървеше доста добре. А доколкото виждам, и сега положението е същото. Само дето компанията вече се казва „Уебстър и Форест“ — друго име, ала същите клиенти.

— Чакахме те, Райън — промълви тя. — Чакахме да пишеш, да дадеш някакъв знак, че ще се върнеш. Борихме се на живот и смърт да запазим компанията от фалит и най-сетне решихме, че няма защо да работим за един мним собственик, който дори не се трогна да се обади цяла година. Когато напуснахме „Макрий и сие“, някои от клиентите дойдоха при нас. Постигнахме всичко със собствени сили.

— Идеята сигурно беше на Джеф, нали? — В стаята се възцари ледено мълчание. — Имал е нужда името ти да фигурира в документите, иначе никой банкер нямаше да го пусне изобщо да припари до входа на банката — изръмжа той със студена усмивка.

— Виж какво… — Линди се опита да запази спокойствие против волята си. — Не знам какво се е случило между вас двамата, но нямам намерение да участвам в разни глупави мъжки кавги.

— Та ти винаги си била в центъра на всичко — напомни й Райън малко припряно.

— Джеф никога не ми прости, че те отнех от него.

— Никога не съм принадлежала нито на Джеф, за да ме „загуби“ — рече тя спокойно и го погледна изкосо, — нито на теб, за да ме „задържиш“.

— Беше моя, Лин…

— Не — прошепна Линди и изведнъж в гърлото й заседна буца. Не знаеше дали думите й прозвучаха като отрицание на твърдението му или на това, което ставаше в момента между тях.

— И все още си моя — продължи той съвсем тихо и се приближи към нея.

— Не — промълви отново тя и с престорено безразличие откъсна едно пожълтяло листо от фикуса до бюрото.

— Искам да се върнеш отново при мен, Лин…

Линди напрегна всички сили и воля, за да запази самообладание. Неочаквано й се стори, че е изключително важно да устои. Сякаш трябваше да докаже нещо не толкова на Райън, колкото на самата себе си — на една малко позната страна от личността си, която непрестанно я измъчваше.

— Такава ли била цялата работа? — попита тя пресипнало. — Значи решил си, че аз и компанията ти се изплъзнахме от ръцете и сега си искаш всичко обратно, така ли?

— Искам теб! — Райън беше толкова близо до нея, че косата й потрепна от топлия му дъх. — Винаги съм искал само теб… — Без всякакво предупреждение я притисна в обятията си. Макар и да го очакваше, Линди инстинктивно понечи да се отдръпне. — Божичко, Лин! Толкова много ми липсваше… — Устните му нежно се плъзнаха по тила й и оставиха след себе си топла диря от целувки. — Цели три години мечтах да те прегърна. Копнеех да усетя тялото ти до моето; да се любим бавно и дълго, както преди… — Ръката му се прокрадна под блузата й. Той леко отмести копринения плат и докосна с устни тръпнещата под ударите на сърцето й плът. Върхът на езика му се виеше с бавни прелъстителни движения и Линди изпита неочаквана слабост. Стисна зъби и се помъчи да не реагира. Всичко свърши, каза си тя решително. Всеки мой порив е само природен инстинкт. Не мога да отрека, че адски добре го прави. — Спомняш ли си? — шепнеше примамливо Райън. — Спомняш ли си как те събуждах сутрин, Лин? Ами онази вечер, когато се връщахме от Кейп Код в дъжда и не можахме да издържим до вкъщи? Как отбих колата в една странична алея и се любихме като ученици?

— Не… — простена тихо Линди. — Райън, моля те…

— Бе истинско вълшебство! Може пак да се повтори!

— Не! — Тя стана студена и безчувствена. — Ще ме оставиш ли на мира?

— По дяволите, Линди! — Той рязко я пусна. — Защо ме отблъскваш така? Много отдавна го минахме този период на срамежливо опознаване. Достатъчно дълго сме били заедно и сме се любили. Познавам те цялата — сантиметър по сантиметър… Нищо не можеш да скриеш от мен, Линди, включително и това, че одеве се възбуждаше от ласките ми.

— Боже мой, Райън, та аз да не съм от камък? — Линди си пое неуверено дъх и се отдръпна от него. Едва се държеше на краката си. — Да, все още ме привличаш, ала това не значи, че имам някакво желание да започна наново оттам, където свършихме преди три години.

— Тогава ме обичаше — настоя Райън.

— Тогава — наблегна тя, — но магията отдавна вече се развали.

— Човек не може току-тъй да престане да обича някого. Нашата любов бе различна.

— Е, за един ден не може — съгласи се Линди охотно. — Признавам, че ми трябваше доста време. Обаче не съжалявам. Беше за по-добро. То е като шарката — заразиш ли се, умираш от болка, ала веднъж оздравееш ли — придобиваш имунитет за цял живот. Виж, Райън — продължи тя нежно. — Ако си дошъл за това, мисля, че е твърде късно. Наистина съжалявам.

— Не мога да повярвам — каза той приглушено. Линди познаваше добре тези упорито стиснати устни. — Преживяхме нещо, за което повечето хора могат само да мечтаят, Лин. Не мога да допусна, че вече не изпитваш нищо към мен.

— Не, не изпитвам абсолютно нищо — излъга тя студено. — Всичко свърши, Райън. И то още преди три години, когато ме напусна, без дори да се сбогуваш. А сега те моля да ме извиниш, обаче трябва да се прибирам.

— Линди! — В очите му се криеше недоверие, сякаш се съмняваше, че е чул правилно думите й. — Сбърках много, Линди. Но в момента дори не подозирах, че правя толкова фатална грешка. Когато най-сетне започнах да добивам ясна представа за всичко, вече бе изминала половин година, бях се захванал с работата и… може би все още се опитвах да преценя нещата. Мислех за нас, за моите собствени чувства. Ала сега те моля да ми дадеш още една възможност, Лин; нека пак да опитаме… — Очите му бяха приковани в нейните. — Имаш право да ми се сърдиш. Не те обвинявам. Бях абсолютен глупак, че те зарязах така, но по дяволите, Лин, не се опитвай да си играеш с мен! Ако искаш разбесней се, хвърли нещо, наругай ме, изобщо направи каквото щеш, за да се почувстваш по-добре. Но само се върни в моя живот — там, където винаги ти е било мястото… Върнах се с хубави намерения, Линди. Искам отново да сме заедно.

Линди го изгледа втренчено. Внезапно не можа да се сдържи и прихна да се смее.

— О, Райън, извинявай! — Тя прехапа силно устни, за да потисне смеха си. — Имам чувството, че разиграваме някоя мелодрама. Изведнъж се появяваш от вдън земя и си въобразяваш, че трябва само да почукаш на вратата ми и ще се хвърля в обятията ти. Малък сладък глупчо! Ей богу, винаги си бил такъв самонадеян! — Бе истинско безразсъдство; тлеещите пламъчета в очите на Райън й подсказваха, че си играе с огъня. Изпитваше необикновено въодушевление. Колко добре владееше положението! Толкова пъти си бе представяла какво ще стане в този ден, а сега нямаше и помен от всичките й съмнения и страхове. Все още с усмивка на устни взе чантата си и я пъхна под мишница. — Надявам се, че сам ще се оправиш до изхода, Райън.

— Да знаеш, че няма да се предам толкова лесно! — изръмжа той. — Желая те и няма да се спра пред нищо!

Думите му прозвучаха по-скоро като уверение, отколкото като реална заплаха, ала Линди внезапно се разтревожи.

— Напразно си губиш времето, Райън. Опитваш се да вдъхнеш живот на една любов, която отдавна вече не съществува. Дори и ти не можеш да направиш такова чудо.

— Не знаеш на какво съм способен, когато съм притиснат до стената — закани се Райън. Беше се притаил в сянката на прозореца като огромна златиста котка с пъргаво мускулесто тяло и пламнали очи.

Тя потрепери неспокойно. Преди в подобни случаи той щеше най-много да се раздразни, но после бързо му минаваше и се опитваше угоднически да замаже положението — започваше нежно да я ухажва, както в началото на тяхното запознанство. Ала човекът пред нея не бе предишният Райън Макрий. Този съвършено непознат мъж крачеше из стаята с непоколебима твърдост. Едва ли се бе променил дотолкова, че да прибегне до физическа сила. И все пак в съзнанието й се прокрадваше смътно чувство за надвиснала опасност; страхуваше се, че не може да го предизвиква безнаказано.

— Повтарям ти, само си губиш времето. О, да, съвсем забравих, че ти никога не се вслушваш в чужди съвети, дори и в моите.

По лицето му пробягна сянка на нетърпение. Линди за малко не се засмя. Райън обичаше да се налага; в работата и в личните отношения винаги той поставяше условията и командваше положението. Но отдавна вече тя сама диктуваше правилата на играта и посрещна учудения му поглед с невъзмутимо вдигната брадичка.

— Ти си най-проклетата и твърдоглава жена, която някога съм срещал. Радвам се, че поне някои неща не са се променили през тези три години.

Линди се усмихна неохотно и го последва на безопасно разстояние.

— Грешиш, Райън. Ти винаги си бил по-голям инат от мен!

Райън отвори вратата, спря се и я погледна замислено.

— Много ми е интересно кой ли ще се предаде пръв — долетя мекият му кадифен глас.

— Райън, хайде да уважаваме миналото и да не го превръщаме в някаква глупава игричка. Ако останеш в Бостън, вероятно ще се виждаме често, ала нека не усложняваме нещата, моля те!

— Страхувам се, че няма да е толкова лесно, скъпа — нежно й се усмихна той.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го тревожно тя.

— Виж, Линди, имах прекрасна работа в чужбина, но оставих всичко и се върнах в Бостън заради две неща.

— И кои са те? — подкани го Линди изтръпнала. Всъщност знаеше отговора, ала искаше да го чуе от неговата уста.

— Джеф Уебстър — прошепна решително Райън. — И ти.

Излезе и затвори безшумно вратата.