Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (6)

Шеста глава

— Явно не гориш от желание да ми кажеш къде отиваме — рече Линди меко.

Райън я взе от дома й точно на обед и подкара ръмжащото мазерати на север по крайбрежната магистрала към Салем и Кейп Ан. Но до този момент единственият отговор на безплодните й усилия да изкопчи нещо от него бе една загадъчна усмивка.

Имай доверие в мен — погледна я изкосо той.

— Това и друг път съм го чувала — подхвърли тя хапливо.

— Последния път, когато те помолих да ми се довериш — измърмори Райън, — бяхме…

— Без подробности, ако обичаш — прекъсна го Линди надменно, като нарочно избягваше погледа му. Все още помнеше с поразяваща яснота първата нощ в Кейп Код; не можеше да забрави как той я милваше и се притискаше нежно в нея. Тя бе ядосана не само от съзнателните му опити да я върне в миналото, ала и от посоката на собствените си мисли. Протегна удобно крака и ги кръстоса при глезените. Райън измери с одобрителен поглед дългите й загорели крака и Линди се намръщи. Още една грешка! Трябваше да спази решението си да постави отношенията между тях на чисто професионална основа, а сиво-кафявите къси панталони и спортната фланелка с щампа на джунгла далеч надхвърляха представите за благоприлично облекло. Горещият ден на късната есен и мисълта за един спокоен следобед в провинцията я изкушиха да наруши официалния тон и сега вече се разкайваше за лекомислието си.

— Чудя се дали човек още може да си купи варени омари от онази крайпътна сергия точно след Орлеан — внезапно се обади Райън, потънал в мисли. — Спомняш ли си как веднъж си купихме три кила, а по-надолу се отбихме за хляб и бутилка вино? После по някакъв черен път излязохме от Уелфлийт и се озовахме на малко самотно заливче…

Тя измърмори нещо неясно в съгласие. Защо се подчини на творческия порив към съвършенство и тръгна с Райън? Вече съжаляваше горчиво. Той се опитваше да я върне в едно несъществуващо призрачно минало, към едно време, което криеше единствено спомени. Но те живееха в настоящето и там нямаше място за сенки от миналото.

Пътуваха в мълчание още дълго време. Неочаквано Линди се изтръгна от мислите си и забеляза, че Райън намалява скоростта. Мазератито избръмча, когато той превключи на първа и подкара по тесен страничен път. Засъхнали буци кал и храсти дращеха по каросерията и Линди потръпваше болезнено при този звук. Райън намести колата под широката сянка на клонест дъб и изключи мотора.

— Ще трябва да повървим малко.

Линди повдигна въпросително вежда, ала той само се усмихна безучастно. Очевидно бе, че няма да пророни и дума, докато не сметне за необходимо. Тя се измъкна от колата и пое дълбоко дъх. Вдигна лице към лекия бриз и се запровира през гъсти преплетени храсти към върха на нисък хълм. Обширната ливада наоколо потръпваше в горещината. Някаква врана пропищя от върха на съседен бор. Линди й се усмихна и изведнъж се сети за Райън. Обърна се и прочете в погледа му онзи тъжен копнеж, който бе забелязала и преди. Стоеше облегнат на мазератито спокойно и мъжествено, сякаш току-що бе излязъл от кортовете на Уимбълдън. Белите му къси панталони откриваха загорелите мускулести крака, а синьо-бялото поло подчертаваше широките му рамене. Тя мушна ръце в джобове и се запъти обратно към колата; сухи листа и съчки пращяха под краката й.

— Къде се намираме?

— Тукашните хора наричат местността „Безумството на Фелдън“. Хайде, ела, има още няколкостотин метра дотам — посочи той към тясна пътечка, която се извиваше през разлюляната златиста ливада.

Линди тръгна до него с широки бързи крачки, за да не изостава.

— И какво общо имам аз с „Безумството на Фелдън“?

— Джордж Фелдън бил преуспяващ бостънски търговец някъде към петдесетте. Хората го смятали за стабилен и почтен човек, докато… докато един ден не се влюбил. — Райън й хвърли студен поглед. — И както често става, кроткият и иначе съвсем отговорен мъж се превърнал в обезумял глупак.

— И какво станало с господин Фелдън, та сега сме тук?

— Меко казано, изгубил си ума по тази жена. Била млада, красива и ужасно разглезена. Пожелала да живее в разкошна къща в провинцията. Джордж продал къщата на Бийкън Хил, продал акциите и вложил последното си пени в най-великолепната къща, която някога била строена по тези места. Едва не се разорил. И за да е сигурен, че работата се изпълнява безупречно, прекарвал всеки божи ден на строежа. Останала седмица до брака и изведнъж дамата избягала с млад мъж, с когото се запознала, докато Джордж се занимавал с къщата.

— Горкият господин Фелдън — промърмори тя, без да го поглежда. — Трябвало е някой да му каже, че любовта не е само лъжливи сладки слова…

— Може би е очаквала повече, отколкото е бил в състояние да й даде — предположи Райън. — И той като всички хора е бил съвсем обикновен човек.

— Ами Джордж? — попита Линди съвсем безобидно. — С достойнство ли понесъл загубата или се втурнал да я търси?

— Знаеш ли — безцеремонно подхвърли Райън. — Едно време си мислех, че мъж, който бие жена си, заслужава да го застрелят, но напоследък все по-често се чудя дали пък това не помага.

— О, не ти го препоръчвам — ласкаво го посъветва тя, обаче за всеки случай се отдръпна настрани. — Ще откриеш, че не е толкова лесно да уплашиш сегашната Линди Форест. Та какво станало с Джордж?

Райън се усмихна сякаш на себе си.

— Две седмици след като тя го напуснала, къщата изгоряла. Някои хора твърдели, че Джордж бил вътре, други пък казвали, че е заминал. Но никой повече не го видял.

Имението станало общинска собственост. Сега е притежание на група бизнесмени от Салем.

— А аз какво общо имам с това?

— Ще видиш.

Знаеше, че е излишно да настоява. Продължиха мълчаливо напред. Линди се мъчеше да не обръща внимание на дългите загорели крака, които вървяха до нея. Самотата наоколо сякаш изостри чувствителността й и тя осезателно усещаше притаената мъжественост, която се излъчваше от него като топлина от сгорещен от слънцето камък.

— Как се представи на конкурса тази сутрин? — Силните му пръсти изведнъж се преплетоха с нейните. — Ванклийф явно е важна клечка в града и който получи поръчката, ще направи голям удар.

— Мисля, че мина доста добре, ала не искам да говоря, преди да хвана договора в ръка. Имаме сериозна конкуренция.

— Както виждам, напоследък жънеш забележителни успехи в малкото градско строителство — имението Мендес, новата къща на Бриг Уестлейк. Не възнамеряваш ли да се откажеш от големите обществени сгради?

— Да, бих искала… — въздъхна тя.

— Какво има? Ти май не споделяш манията на Джеф да чете името си на всяка крачка из Бостън?

— Да кажем, че съм по-умерена — погледна го бавно Линди. — Обичам да работя очи в очи с клиента, вместо с безличен управителен съвет от директори. Предпочитам да се занимавам пряко с предприемача, вместо да се разправям с мениджър; харесва ми да се мотая по строителните площадки, вместо да дремя в офиса над дебела тухла от доклади, направени от две дузини инспектори и държавни чиновници — засмя се тя. — Когато работех върху „Лексингтън Тауърс“, неочаквано възникна проблем с подовото покритие на втория етаж. Изгубих три седмици, докато убедя управителният съвет да махнем този проклет мокет и да сложим нещо друго. За това време щях да построя цяла къща!

Той се развесели от нейното негодувание и леко стисна пръстите й.

— Ако щеш вярвай, но имаше времена, когато вярвах, че животът на архитекта е низ от почести и приеми. Нямах и понятие, че ще прекарам половината от живота си в борба с бюрокрацията, а другата половина — като съдия на разгневени технически ръководители и недоволни клиенти. Има дни, когато се чувствам по-скоро военен кореспондент, отколкото архитект…

— И въпреки това обожаваш професията си, нали! — напомни й Райън утешително. — Помисли ли върху предложението ми да дойдеш при мен? Работя с четирима изключителни специалисти, обаче те се занимават с едромащабно строителство. Имам нужда от човек с твоята репутация и опит в жилищното строителство.

Линди го погледна.

— Ти май никога не се отказваш, а?

— Не, докато не получа каквото искам. Запомни това, Лин!

— А ти пък запомни — сряза го остро Линди, — че невинаги можеш да получиш онова, което искаш. И освен това си имам хубава работа! — Той не каза нищо и продължи мълчаливо напред. — Тревожа се за Джеф — промълви най-сетне тя, без да го поглежда.

— Неприятности ли има?

— Не знам… Не съм го виждала от вторник вечер и се притеснявам. Не се появи на работа, вкъщи не вдига телефона.

— Джеф винаги е мислил само за собствената си кожа — долетя студеният му глас.

— Предложи ми да замина с него. — Нямаше намерение да го казва, ала думите сякаш сами се изплъзнаха от устата й. — В Маями…

— И защо?

— Много добре знаеш защо. Ти си го подплашил, Райън.

Линди го стрелна с очи и забеляза, че той се взираше замислено в далечината. Не успя да прочете нищо по лицето му и се запита какво ли става в главата му.

— Ще тръгнеш ли с него?

— Не.

— А какво смяташ да правиш?

— Не знам — отговори съвсем откровено тя. — Имам няколко възможности — да го убедя да остане в Бостън, да закупя неговия дял или пък да му продам моя и да си потърся другаде работа.

— Защо не зарежеш всичко и не се омъжиш за мен? — подхвърли Райън небрежно и се втренчи в маранята на хоризонта като хипнотизиран.

— Това предложение ли е? — разсмя се Линди.

— А ти как искаш? — обърна към нея тъмните си очи той.

Изпита необяснимо желание да извърне глава и се вторачи в съседното дърво с престорено любопитство. Когато най-сетне почувства, че може да говори, отвърна:

— Закъснял си с три години, Райън.

— Джеф ти създава само неприятности — каза той след известно време. — Ще ти направи услуга, ако реши да се оттегли.

— Както ти ли! — възкликна тя импулсивно. — Това явно се оказва рискът на професията — да ме зарязват точно когато най-малко очаквам!

Райън трепна, сякаш му зашлеви плесница.

— Този път си го заслужих…

— Не — прошепна Линди. — Не, извинявай! Знам за „Атриум“-а, Райън… Проектът е бил твой. Джеф го е откраднал…

— Взел под наем, може би. — Усмивката не можа да прикрие горчивината в очите му.

— Откраднал! — нарочно наблегна на думата тя, сякаш като я кажеше на глас, щеше някак си да смекчи смисъла й. — Тези награди по стените на Джеф — всичките са твои! Защо не се обади? Защо не направи нищо?

Той я наблюдаваше спокойно. Неочаквано се развесели.

— Не аз, а „Уебстър и Форест“ имаше нужда от слава.

Линди се стъписа и Райън се усмихна.

— О, признавам си, че ми мина през ума. В момента, в който видях снимката на Джеф Уебстър до макета на спечелилия в конкурса дизайн — моят дизайн! — бях готов да го хвана за яката и да го помъкна по всички възможни съдилища в страната. После обаче осъзнах, че и с пръст не мога да го докосна, без да засегна теб. Дори и да се докажеше, че нямаш нищо общо, скандалът щеше да тегне над името ти до края на живота ти. А за мен ти означаваше много повече от една дузина Атриуми и Джеф Уебстъровци.

— А сега? — попита тихо тя. — Все още не е късно. Не е нужно дори да го даваш под съд — ще подхвърлиш някоя дума тук, друга — там и с него е свършено.

Той я изгледа втренчено. В изражението му странно се смесваха ярост, смут и хладнокръвна преценка.

— Това е една от възможностите, права си.

— Има ли смисъл, Райън? Нима си заслужава да съсипеш Джеф, след като омразата бавно те разяжда. Я се погледни на какво приличаш! Не мога вече да те позная и дори ме плашиш. Питам се какво ли ще стане с теб самия, след като унищожиш Джеф?

Линди се обърна и тръгна бързо надолу по пътеката, която извиваше рязко наляво и извеждаше към сенчеста алея. Тя потъна с облекчение в благодатния хлад и се вторачи в овъгления скелет на някогашната къща. Масивен каменен комин се издигаше над почернелите руини, недокоснат от опустошителния пожар и отминалите столетия. Извисяваше се към небето и напомняше за безумните мечти на един простосмъртен човек.

— Горкият Джордж Фелдън! — прошепна Линди.

— Ела тук! Искам да ти покажа нещо.

Тя заобиколи буренаците, вдишвайки на дълбоки глътки сладката миризма на див люляк. Голям разнебитен обор се открояваше сред малката ливада зад къщата. И другите постройки се бяха превърнали в развалини от дърво и камък.

Камък! Линди си проправи път през високата трева до полуразрушената каменна стена, която опасваше ливадата. Колебливо откърти парче камък и го завъртя в ръка.

— Райън! — засмя се радостно тя и стъпи отгоре върху стената. Сложи ръце на бедра и с око на специалист огледа малкия стопански двор. — Ще има камък и за фасадата, и за подпорната стена, и дори ще остане… — Линди слезе и изтърси праха от ръцете си. — Е, казвай, как разбра?

— Това ли е камъкът, който търсиш?

— Много добре знаеш, че е това. Знаел си го още преди да донесеш онова парче в офиса. И все още настоявам да разбера как го откри.

— Обадих се на една стара позната, която работи върху някакво неясно изследване на архитектурата в селските райони на Нова Англия. Прекарала е последните две лета в проучване на всички хамбари, обори и конюшни в Масачузетс, включително и на строителния им материал. Зарадва се, че безценният й труд ще намери практическо приложение. Взехме каменоломната в Мейн за изходна точка и трябваше единствено да проверим къде другаде е бил използван камъкът. Отне ни няколко часа работа с компютъра и открихме шест обекта. Този тук ми се стори най-многообещаващ, затова вчера сутринта дойдох да поогледам. — Устните му се разтеглиха в усмивка. — Вече намерих и инвеститорите, които владеят собствеността. Готови са дори да ти платят, само да ги отървеш от камъка.

— Сигурно си изгубил доста време…

— Два-три дни — призна Райън с явно удоволствие. — Но не се притеснявай, приеми го просто като услуга от стар приятел.

— Благодаря ти, стари приятелю — каза тя тихо. Сложи ръце на раменете му и се повдигна на пръсти да го целуне по челото.

— Какво ще кажеш да повториш последното, а? — усмихна се той и обгърна с ръце кръста й. Седна на ръба на скалата и я придърпа между протегнатите си крака. — Ей така, просто като стари приятели!

— Винаги си бил отвратителен използвач — укори го с нежна усмивка Линди, ала не направи опит да се отдръпне. Положи ръце на раменете му и сключи пръсти зад врата му. Тъмносините му като индиго очи се изравниха с нейните и тя изпита внезапно чувство, че потъва в дълбока вода.

— Едно бързо повторение и се връщаме в Бостън! Трябва да уведомя Боровик…

— Антон Боровик може да почака.

Линди нежно го целуна. Дъхът й секна от неочакваната мекота и топлина на устните му.

— И само толкова ли? Така ли се отплащаш на човек, който три дни от живота си е търсил игла в пословичната купа сено?

— Проклет изнудвач — промърмори тя мрачно и прекъсна словоизлиянията му с още една нежна целувка.

Устата му изкусно се разположи върху нейната и мекият му като коприна език се плъзна колебливо между полуотворените й устни. Линди несъзнателно зарови едната си ръка в гъстата му коса, а с пръстите на другата леко докосна бузата му. Гальовно и настойчиво той я притегли към себе си. Целувката пробуди у Линди неудържимо желание; тя впи конвулсивно пръсти в тила му и усети как тялото й спонтанно отговори на неговите ласки.

— О, Райън, не… Моля те, трябва да вървим.

— Още малко — долетя дрезгавият му шепот. — Още една минутка…

Ръката му се спусна по голото й бедро и после отново се прокрадна нагоре. Пръстите му жадно пробягаха между краката й и той я придърпа в скута си с тих стон. При допира с тялото му Линди безпогрешно усети възбудата му и инстинктивно се притисна към него. Бедрата й се надигнаха и залюляха подканващо. Райън се задъха от вълнение.

— О, боже, Линди!

Пръстите му потънаха в меката й кадифена плът и бедрата му се стегнаха около нейните. От устните й се откъсна безсилен отказ. Пропита с лъчите на слънцето и опиянена от копнеж, тя почувства познато болезнено напрежение в слабините. В жилите й се разля блажена топлина и проникна до всяка клетка на тялото й. Трябваше да се бори, трябваше да се изтръгне от обятията на този магьосник, който с едно докосване премина границите на времето. Трябваше да каже нещо, да направи нещо, преди да стане твърде късно… Но в главата й всичко се въртеше шеметно; не можеше да събере мислите си, нито да направлява сетивата си. Времето сякаш изгуби смисъл, усещаше единствено властния непреодолим глад на силното му мъжко тяло, жаждата на топлите му примамливи устни и надигналото се от бездните на същността й желание, което звънко откликваше на изначалния мъжки повик. Линди потрепери и безпомощно се изви към него, когато настойчивата му ръка откри тайното безименно място, което търсеше, и замилва топлото кадифе.

— Лин… не ме отблъсквай. Последните дни бяха истински кошмар! Толкова много мислех за теб и те желаех… — Измъкна блузата от панталоните й и прокара ръце по голия й гръб. Дланите му пробягваха бързо и нетърпеливо по гладката кожа.

— Райън! — Немощният й вик изразяваше по-скоро съгласие, отколкото недоволство. Поднесе устните си към неговите, замаяна от желание. Все още не е късно, успя да изплува някакъв глас в замъгленото й съзнание, докато пръстите му сръчно разкопчаваха блузата й. Все още има време…

Изведнъж всичко загуби значение, остана само жаждата да бъде в прегръдките му, поривът да се слее с тялото му в едно цяло, да разтвори личността си в неговата. Той разголи раменете й и я обсипа с целувки. Сутиенът се разкопча с готовност и Райън неочаквано се засмя, когато гърдите й изскочиха в дланите му. С крайчеца на пръстите си погали зърната й и те се втвърдиха. Тя се задъхваше, отпусна глава назад и заплете пръсти в косата му, докато устните му оставяха огнена диря по раменете й. Линди гъвкаво изви тяло и му го поднесе в очакване. Той лакомо прие предложения дар и засмука уголеменото зърно, а после се нахвърли да вкуси от многообещаващата сладост на другото.

Гърдите му се разкъсваха от желание. С неочаквано силен порив Райън се изпъна и страстно впи устни в нейните. Тя почувства вълна от тръпки по тялото му. Върхът на езика му се стрелна по извивката на горната й устна. Линди разкопча катарамата на колана и плъзна пръсти по корема му. Мускулите на стомаха му се напрегнаха от тази измамлива ласка, той изви гръб и отпусна глава назад с преливащ от наслада глас. Изцяло се предаде в ръцете й, а пръстите му се вкопчиха в кръста й. С рязко движение на рамената Райън съблече ризата си. Тя изучи с длани мускулестите възвишения и вдлъбнатини по гърдите му. Захапа сплесканото мъжко зърно и усети как се втвърди в устата й.

— Божичко, Линди, откога не съм те прегръщал така! Желаеш ме, Лин. Знам, че ме желаеш!

Коленичи пред нея и я целуна по корема. Нетърпеливо и нежно разтвори краката й за своите ласки. Езикът му заописва бавни кръгове по вътрешната част на бедрото й, после се върна по мократа диря с устни и разпръсна в тялото й огнени искри. Възбуждащите милувки я накараха да извика. Линди се изви към тялото му и той я пое в обятията си; повали я на земята и се претърколиха. Гърбът й потъна в благоуханната трева и тя усети краката му между своите.

— О, Лин! Никога не съм си представял, че ще ми липсваш толкова много! Сякаш част от мен си бе отишла безвъзвратно, сякаш част от моя свят се бе сгромолясала…

— Сега съм при теб — промълви Линди. — Сега съм тук, Райън.

Трите отминали години се стопиха. Нямаше нито непохватни движения, нито неловки мигове на нерешителност. Телата им се съединиха в едно, всеки от тях познаваше другия така добре, че това не бе обикновено сливане на плътта, а съприкосновение на душите.

Със сигурна ръка Райън я водеше към приказни земи. Вкусваше всеки забранен плод и щедро даряваше наслада. Любиха се с дива и неудържима страст, сякаш горещите слънчеви лъчи и ароматът на прекършена трева и влажна земя отприщваха стихията на страстите. Светът престана да съществува, само телата им се люлееха със сладък нежен ритъм в хармония с вечността. Стари колкото света вълни се надигаха и бушуваха в тях и ги носеха към брега на върховния екстаз. Тя чу гласа си като в просъница и усети под дланите си как мускулите му се напрегнаха. За кой ли път той я водеше към крайния спазъм и точно в последния миг се отдръпваше и бавно я връщаше назад, а Линди полудяваше от желание.

— Райън…

— Господи, Линди!

Райън сграбчи бедрата й със силен тласък и проникна дълбоко в нея; заедно се отдадоха на неукротимото огнено усещане.