Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Джеймс Байрън Хъгинс. Хънтър

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-076-0

История

  1. — Добавяне

8.

След като се съвзе от шока при откриването на мечката гризли и реши да направят бивак на първата подходяща отбранителна позиция, Хънтър поведе групата надолу по склона. Нямаше време да се допитва до картата или компаса, а системата „Магелан“ показваше само къде се намираха, но не и дали теренът е подходящ за лагеруване.

Както обикновено, Боби Джо вървеше от лявата му страна, а Призрак — от дясната. Вълкът често вдигаше глава, за да огледа местността, после отново започваше да души. Беше неспокоен. Хънтър спря за момент, но не видя нищо, затова продължи да върви в сгъстяващия се мрак, който се стелеше като призрачно наметало върху дърветата. Дори луната изглеждаше далечна и бледа.

Хънтър държеше в ръка назъбения нокът, който бе изтръгнал от стената на разрушената научноизследователска лаборатория. Опитваше се да подреди в ясна картина всичко, което знаеше за звяра. Макар и счупен, нокътят беше дебел като мечешки — дълъг и леко извит, със заострен връх. Хънтър се запита дали съществото го използва предимно за разрязване, за пробождане или за приковаване на плячката, но не можа да определи предназначението му.

Нокътят беше странно заострен, почти като клин. Хънтър не беше виждал подобно нещо. Повечето животински нокти служеха за определена цел и бяха оформени за специфична дейност — копаене, вкопчване, разрязване и катерене. Но този нокът, изглежда, беше приспособен за всичко и можеше да изкормва, да пронизва и да разкъсва. Ефикасно оръжие и инструмент.

Освен това беше фино назъбен, досущ нож за рязане на пържола. Приличаше на зъбите на праисторическите акули, Carcharodon megalodon, които, независимо от десетте хиляди години престой на океанското дъно, бяха запазили остротата си.

Такакура се приближи до него.

— Никога ли не си виждал такова нещо?

— Не — отговори Хънтър. — Проследявал съм всяко живо същество на земята, но не съм попадал на звяр, който целенасочено се движи от камък на камък. Внезапно променя посоката без причина. Не обикаля в кръг или в границите на определена територия. И нещо още по-странно — съществото сякаш изобщо не ловува. Просто убива онова, което случайно срещне по пътя си, изяжда го и продължава. Често убива и яде много, движи се в определена посока. Така, както е присъщо на човека. Знае точно къде отива. Това е ясно. Ето защо, мисля, че преследва някаква цел. Но единствената цел на всяко нормално животно е да оцелее. Този звяр явно не разсъждава като животно. Има… план.

Такакура се разтревожи, но не оспори думите му.

— А забеляза ли нещо друго? Трябва да знаем колкото е възможно повече. Какво мислиш за схватката му с мечката гризли? Научи ли нещо за методите на съществото?

— Казах ти всичко, което разбрах. Битката е била кратка, но ожесточена. Съществото се бие непоколебимо и безмилостно. Но сякаш… разсъждава като човек.

Такакура поклати глава, видимо притеснен.

— Мечката обикновено не се бие, легнала на земята. Не предизвиква по-големи животни от себе си. Никой не може да я повали. Дори друга мечка. Бият се, застанали на задните си лапи. Удрят с предните. Не, не съм виждал толкова силно животно, което да повали мечка гризли и да я убие по този начин.

— Разбирам — каза японецът и намести картечния пистолет на рамото си. Черните му очи се присвиха, когато се вгледа в далечния хребет, още озарен от обагрените в тъмночервено лъчи на залязващото слънце. — Няма да стигнем до хребета, преди да се е стъмнило. Трябва да спрем за…

Изведнъж от билото се разнесе ужасяващ, гръмогласен рев и всички насочиха оръжията си по посока на звука. За миг видяха огромен силует на човекоподобно същество — ръмжащо, разярено и предизвикателно. И после изчезна. Обърна се и се скри като привидение зад скалистия хребет.

Хънтър затаи дъх. Сърцето му биеше като обезумяло. Не можа да повярва на очите си. Видя съществото много по-ясно от останалите, защото почти мигновено го различи в сумрака, на фона на зелените папрати.

— Всемогъщи Боже… — прошепна той.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна Тейлър. — Какво беше това? Какво, по дяволите, беше това?

Хънтър пръв спусна пушката си. Знаеше, че съществото няма да се покаже отново.

Чудовището се появи не за да ги нападне веднага, а за да обяви официално началото на войната и битките. И вероятно повече от всичко — за да удовлетвори някакво чисто животинско удоволствие и дълбоко скрита потребност да демонстрира превъзходството си.

Хънтър беше сигурен, че първото стълкновение ще стане през нощта.

И ако ги нападнеше на открито, съществото щеше да ги убие мълниеносно, както бе направило с мечката гризли.

— Бързо! — изсъска Такакура. — Трябва да направим лагер! Веднага!

Хънтър вече действаше. Търсеше поляна с лесен достъп до потока. Изминаха триста метра и видяха подходящо място — сравнително равен терен, ограден с гора от трите страни. Хънтър не хареса размерите на поляната и отиде да потърси по-хубаво място за лагеруване, но мракът се сгъстяваше бързо. Налагаше се да се задоволят с тези условия:

— Това е най-доброто място за нощуване — каза той и погледна пълната луна, която се бе появила ниско над хоризонта. — След трийсет минути ще бъде тъмно като в рог.

— Ами! Тук все едно ще бъде ден — възрази Бък и започна да трупа дърва за огън.

След няколко минути пламъците се издигнаха високо. Бък отиде за още дърва. В едната си ръка държеше гранатомета, а с другата бързо събираше клони и ги трупаше на купчина, за да ги довлече до средата на поляната.

Такакура издаде заповед по краищата на поляната да бъдат поставени експлозиви, детектори, подслушвателни устройства, лазерни локатори и скенери.

Работейки бързо, членовете на екипа изпълниха задачата за двайсет минути.

Хънтър погледна възрастния професор. Притесни се, защото Типлър се беше задъхал. Боби Джо стоеше на пост в средата на поляната. Оглеждаше се наляво и надясно, досущ безпристрастен и съсредоточен робот.

Хънтър знаеше, че ако съществото изскочи от мрака, Боби Джо ще го застреля, преди да е направило десет крачки.

— Добре ли си, докторе? — прошепна той.

Дишайки учестено, Типлър докосна ръката му.

— Чувствам се отлично, момчето ми. По-добре извърши приготовленията, колкото е възможно по-скоро. Нямаш много време. Побързай. Сутринта ще ти е нужна храна.

— Зарежи храната. Тази вечер нямам време за това.

— Бък! Ти ще бъдеш пръв на стража заедно с Уилкинсън — заповяда Такакура. — Нямаме представа с какво ще се сражаваме, но е сигурно, че съществото знае къде се намираме. От тази вечер нататък на пост ще стоят двама. Останалите ще спят близо до огъня, в пълна бойна готовност през цялото време.

Японецът смени пълнителя на картечния си пистолет „МП-5“, после се обърна към гората. Лицето му беше безмилостно.

— Пазачите и алармените устройства не попречиха на съществото да атакува научноизследователските станции. И нашата отбрана няма да го спре. Най-добрата стратегия ще бъде концентрираната канонада, която може да го накара да се откаже от фронтална атака.

— Тук, на поляната, имаме предимство, каквото не са имали в станциите, командире — каза Уилкинсън. — Може да го видим, като се приближи. Поне за първата атака. Но след като нанесем един-два удара, ще изгубим това предимство. Ако действаме ефикасно, съществото ще възприеме друга стратегия, за да избегне прекия контакт. Смятам, че ще имаме надмощие в началния етап на битката, но през нощта съществото може да намери начин да проникне в лагера.

Хънтър усети, че нещо се допря до крака му. Без да поглежда надолу, той протегна ръка и разроши козината на Призрак. Вълкът не помръдна. Както обикновено бе обиколил наоколо и се бе върнал, за да се увери, че Хънтър е в безопасност. Но сега, след като бяха направили бивака, следотърсачът знаеше, че вълкът няма да се отдалечи от него чак до сутринта. Каквото и да се случеше.

* * *

— Ребека?

В гласа на Джина се долавяше нотка на едва сдържано вълнение. Ребека Танъс се обърна и видя, че по-младата жена е приковала очи в монитора на електронния микроскоп, който показваше цитозина и тимина[1] в двойната спирала на молекула ДНК.

Носейки папка, пълна с бележки, Ребека се приближи до нея.

— Какво има, Джина?

— Ето, това. Мисля, че върху отливката има някакви остатъци. Нещо от животното.

Ребека остави папката и се вгледа в пулсиращия син екран. И само след миг забеляза микроскопични петънца, изпъкващи на синьо-сивия фон и попита:

— Какво е това?

— Мисля, че е хемоглобин. Има и нещо като атоми на желязо. И протеин.

— Протеин?

— Така изглежда.

— Какво те кара да мислиш, че не е частица от кръвта на някоя от жертвите?

— Ами, това.

Джина отново започна да настройва електронния микроскоп. На екрана се фокусираха и изчезваха електрони и протони. Ребека си напомни, че да усъвършенстваш работата си с електронен микроскоп е по-скоро изкуство, отколкото наука. След миг уредът изолира грозд атоми. Джина увеличи образа и след още петнайсет минути Ребека видя началото на верига ДНК.

— Изглежда човешка, Джина.

— Само изглежда. Погледни какво става, когато приложа електрофореза. Ще намагнетизирам участъка ДНК и ще видя дали ще се отдръпне от катода или от анода, както би реагирала човешка ДНК.

След миг разликата ясно се видя на екрана.

— Нищо не става — отбеляза Ребека.

— Точно така. Нищо. А би трябвало да стане нещо.

Тя се вгледа в участъка ДНК, който изглеждаше забележително устойчив на въздействието на магнита. Джина внимателно добави малко количество фосфоресциращ оцветител към пробата ДНК. Прибягвайки до тази процедура, генетиците намираха определени гени, така както компютърът търсеше и откриваше дума в текста.

— Опитах се да разбера защо сегментът е толкова устойчив на електрофореза — продължи Джина. — И открих хибриден участък ДНК от защитни ензими, които ускоряват клонирането. Всъщност те не само го ускоряват, а клонират толкова бързо, че вирусната или бактериалната инфекция се абсорбира почти мигновено. Единственото, което липсва в тази ДНК, е способността да се самовъзпроизвежда достатъчно, за да създаде последователна молекулна полимерна верига.

Ребека доближи лице до екрана.

— И какво по-точно означава това, Джина?

— Ако беше цял, този участък ДНК щеше да може да клонира безкрайно или по-скоро да дупликира гени. Или, с други думи, клетката да има почти неизчерпаема репликационна способност[2].

Ребека мълча известно време, сетне промълви:

— Добре, да предположим, че имаш право. Но нека да проверим предварителните процедури. Увери ли се, че отливката не е замърсена с нещо?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че ще можеш да направиш копие?

— Да. Но част от пробата ще бъде унищожена. Ще бъде невъзможно да го извършим, без да я повредим.

— Знам — бавно каза Ребека. — Но все пак имаме достатъчно материал за разпечатка. Това е всичко, от което се нуждаем. Направи изследвания със спектрографа, дай ми показанията и аз ще ги предам в Лангли.

Джина се обърна.

— В Лангли? Защо?

— Защото те стоят в дъното на всичко това. Имам познат там. Човек, с когото докторът ме свърза, преди да замине. Трябва да ни помогне.

Обмисляйки информацията, Джина отново погледна през микроскопа и тихо каза:

— Ще бъда готова след около час.

— Добре — прошепна Ребека, сетне се загледа в екрана и на лицето й се изписа безпокойство. — Това е нашето загадъчно същество, така ли? Защо ли ме плаши?

* * *

Хънтър огледа полянката. Боби Джо стискаше снайперовата пушка „Барет“. Оръжието беше страховито — стреляше с патрони с метални кожуси, дълги осемнайсет сантиметра.

Хънтър не можеше да си представи как Боби Джо ще издържи на отката от мощния изстрел. Патронът беше с голям калибър и прелиташе разстояние от две хиляди метра. Но след като разбра какво представлява оръжието, той си спомни, че бе чувал хубави неща за точността и възможностите му.

След нападението през 1983 година на американските казарми в Бейрут, Ливан, морската пехота на Съединените щати бе поискала спешна доставка на снайперови пушки „Барет“. И в дните след атаката тези оръжия доказаха ефективността си.

Откакто беше тръгнал с екипа да търси съществото, Хънтър бе започнал да изпитва искрено уважение към притежателката на снайпера. Боби Джо говореше малко, никога не губеше търпение и оспорваше решенията му само ако имаше основателна причина. И ако той отхвърлеше идеите й, тя не му противоречеше. Кимваше мълчаливо и тихо тръгваше след него. Хънтър забеляза, че Боби Джо се учи от него. След време тя щеше да превъзхожда в много отношения военните следотърсачи, от които съществото с такава лекота се бе изплъзнало.

Хънтър започна да се пита дали животното няма да надхитри и него. И преди бе претърпявал поражения — предимно при преследването на рисове, които стъпваха леко и внимателно и не оставяха следи. Но досега не бе виждал толкова грамадно и тежко същество.

Големите кугуари и тигри бяха много по-лесни за следене, защото имаха тежки лапи и оставяха ясни отпечатъци. Но онзи звяр бе съчетал най-лошото от двата животински вида. Рядко оставяше ясен отпечатък, защото избираше най-твърдите повърхности, действаше хитро и беше непредсказуем.

Лицето на Хънтър придоби студено изражение.

Боби Джо метна на рамо пушката и сръчно завърза косите си на опашка. После съсредоточено огледа лагера им. Накрая бавно се обърна и без да мига или да се усмихва, прикова очи в Хънтър. Следотърсачът й хвърли бегъл поглед, сетне насочи вниманието си към професора. Беше му опекъл голяма пъстърва. Знаеше, че и самият той ще се нуждае от енергия, но пожертва рибата заради здравето на възрастния човек. Даде му и щедра порция сушено говеждо месо, която беше много хранителна и засищаше за дълги периоди и в най-сурови условия. Пастърмата беше любимата храна на планинците и на американските индианци и Хънтър винаги си носеше малък запас от нея.

След известно време професорът сякаш възвърна силите си, макар че лицето му още беше бледо и блестеше от пот. Хънтър знаеше, че това се дължи на бързото им придвижване до полянката.

— Пий още вода, професоре — каза той. — Обезводняването убива по-бързо от географската височина.

— Да, чувал съм това — усмихна се Типлър. — Преживяването беше доста… наелектризиращо. Мислиш ли, че съществото ще атакува тази нощ?

Хънтър поклати глава.

— Откъде да знам.

— Но ти как смяташ, момчето ми?

Хънтър се огледа и видя, че всички са нащрек и са стиснали оръжията.

— Може би. Но съществото е непредсказуемо, професоре. Не се движи и не разсъждава като животните, които съм…

Хънтър реагира инстинктивно на онова, което последва.

Бък стреля пръв, насочвайки гранатомета към титаничния, чудовищен силует, който изскочи от гората. След по-малко от секунда всички започнаха да стрелят. Пушката на Боби Джо гърмеше със страховит трясък, заглушаващ останалите оръжия.

Изумен, Хънтър се обърна към звяра и продължи да стреля. Видя, че невероятната сила на високомощния патрон на снайперовата пушка „Барет“ спря животното, ранявайки го във врата. Боби Джо стреля отново и принуди съществото да отстъпи към храстите. Останалите продължиха да го обсипват с градушка от нажежено олово.

Чудовището изрева и се изправи на задните си крака. Притисна лапа до гърдите си и залитайки, се отдалечи от полянката. Членовете на екипа продължиха да стрелят още една минута, после Такакура им заповяда да спрат огъня. Но японецът беше принуден да повтори командата си няколко пъти, защото шумът от изстрелите заглушаваше всички други звуци. Изведнъж настъпи тишина. От дулата на оръжията излизаше пушек. Земята беше обсипана с месингови гилзи, а в далечните планини отекваше ехото от канонадата.

За няколко секунди Хънтър бе изстрелял шест куршума в кошмарното чудовище.

— Исусе! — извика Бък, без да откъсва очи от накършените от куршумите храсти. — Видяхте ли колко е голямо?

Той зареди гранатомета си, мигновено го допря до рамото си и се прицели. Не можеше да се успокои.

— Презаредете и наблюдавайте периметъра! — изрева Такакура, бързо смени пълнителя и вдигна пушката си.

Само Боби Джо се движеше спокойно и хладнокръвно.

Хънтър забеляза, че тя невъзмутимо извади от елека си два осемнайсетсантиметрови патрона, сложи ги в пушката, зареди и отново застана нащрек. Очите й бяха леденостудени и проницателни.

Стълкновението бе продължило не повече от петнайсет секунди, но им се стори, че измина цяла вечност, преди съществото да бъде поразено от втория огромен патрон на снайперовата пушка „Барет“ и да отстъпи назад. То залитна, после се изправи и стана ясно, че е ранено. Вероятно го болеше. Но светлината беше оскъдна, детонациите — оглушителни, затова Хънтър не беше сигурен. Само знаеше, че единствено оръжието на Боби Джо бе спряло атаката на звяра.

— Съществото е устойчиво на малокалибрени оръжия — извика Такакура, вървейки с гръб към огъня. — Но може да изпитва болка, когато е ранено. Ако съумеем да го засипем с плътна градушка от куршуми, шокът може да го накара отново да отстъпи.

Хънтър обаче не споделяше мнението му. Знаеше, че само патроните на Боби Джо бяха спрели атаката на звяра. Но тя можеше да не уцели. Или пушката й да засече. Или чудовището да убие първо нея и временно да ги лиши от възможност да го ранят. Нужни му бяха само няколко секунди, после, стоически издържайки на стрелбата на малокалибрените оръжия, щеше да ги прегази като постовете в научноизследователската станция и да ги убие. Не. Трябваше да измислят друга стратегия за отбрана, ако искаха да дочакат утрото.

Вече беше късно да поискат спешна евакуация. Докато хеликоптерът ги намереше в тъмната планина, вероятно всичко щеше да е свършило. Хънтър предположи, че съществото ще атакува отново след няколко минути — веднага щом реши, че раните му са незначителни. Патроните на снайперовата пушка „Барет“ явно само го бяха зашеметили.

Но въпреки видимото им стъписване пред уникалната способност на звяра да устоява на малокалибрено оръжие, Хънтър не беше изумен. Знаеше, че много животни имат твърди кости и кожа. Черепът на мечката гризли лесно отклоняваше патрон калибър 30,06 мм. И всеки патрон с по-малък калибър само щеше да одраска кожата на носорог. Природата непрекъснато демонстрираше, че подходящата комбинация от кости и кожа може да устои на атаките на почти всяко оръжие, с изключение на мощната снайперова пушка „Барет“.

Хънтър погледна професора, за да види как му се е отразило силното вълнение. Типлър изглеждаше спокоен. Гледаше замислено зеещата дупка в храсталака, откъдето бе избягало съществото, а устните му безмълвно се движеха, докато разсъждаваше. После бавно започна да говори, шепнейки по-скоро на себе си, отколкото на другите.

— Не можем да го спрем. Отстъпи само защото беше зашеметено. Скоро ще се върне… Да. Но няма да атакува безразсъдно, а хитро… Освен ако… нещо не отвлече вниманието му. Но какво? Пламък? Не, съществото не се страхува от огън. Какво би го разсеяло достатъчно дълго, за да избягаме?

Хънтър присви очи и погледна възрастния човек.

— Знам какво би отвлякло вниманието му — каза той, после стана и се приближи до Такакура. — Знам как да го държим на разстояние през нощта.

— Как? — попита японецът и го загледа, без да мига.

— Съществото използва елемента на изненадата. Обича да връхлита от дървета и храсти. Ще го лишим от това предимство. Ако го видим да идва, ще открием огън и ще го принудим да отстъпи. Колкото и пъти да атакува, ще го отблъскваме с все повече куршуми.

— Но скоро ще настъпи непрогледен мрак. Как ще се бием с него, като не го виждаме?

— Ще го видим. Защото ще оградим бивака не само с електронните устройства, с които съществото вече няколко пъти се е справяло успешно. Ще заложа капани, ще изкопая вълчи ями и ще забия колове. Няма да го ранят, но ще разберем къде точно се намира и ще можем да открием огън в съответната посока. За двайсет минути ще оградя поляната.

Такакура мигновено взе решение.

— Съгласен съм. Вземи Бък да ти помага. И Уилкинсън. Побързай, Хънтър. Инак тази нощ ще загинат хора.

Хънтър влезе в гората. Движеше се леко и безшумно като пантера. Познаваше всеки звук и всяко помръдване и веднага разбираше дали наблизо има животно. Знаеше дали падналата на земята клонка сама се е откъснала от дървото, или е била счупена от някой звяр. Чувстваше се в превъзходна форма и използваше уменията си изцяло.

Ловджийският му нож светкавично режеше вейки и клони. Бък и Уилкинсън събраха големи пънове и за половин час обградиха лагера с внимателно скрити капани, през които не можеше да мине нищо, без да го чуят.

Плувнали в пот, те се върнаха при другарите си. Хънтър коленичи до огъня, за да стопли ръцете си. Пръстите му бяха окървавени, защото бе работил по-бързо, отколкото позволяваше предпазливостта. Но това нямаше значение. Той се изми в потока и хвърли във водата влакно с кукички до другия бряг. Нямаше стръв, но ако изкараха нощта, на сутринта щяха да имат храна. Професорът се нуждаеше от енергия. За пръв път Хънтър съжали, че възрастният човек бе тръгнал с тях.

— Готово ли е? — попита Такакура.

— Да.

— Хай. Добре. Сега поне ще знаем откъде ще се появи. Ще чуем тракането на капаните. Не можем да го убием, но с насочен огън можем да отблъснем атаката му.

— Надявам се. Макар че още не знаем какъв е пълният му потенциал. Ако се ядоса, може да ни причини огромни неприятности.

Японецът не каза нищо. Хънтър забеляза сабята, прикрепена на гърба му. Не успя да сдържи въпроса си, особено след като знаеше, че тази нощ може да им е последна.

— Кажи ми, защо носиш тази сабя? Не се обиждай, но това ми се струва старомодно.

Смехът на Такакура прозвуча като ръмжене.

— Ти си първият, който ми задава този въпрос.

— Извинявай, не исках да любопитствам.

Японецът отново се засмя и се обърна с лице към Хънтър, после бавно извади дългото около метър острие, направено от изключително фина стомана. Оръжието беше красиво и явно бе изработено от майстори, практикували изкуство, отдавна забравено от света.

— Тази сабя беше на баща ми — обясни Такакура. — А преди това е била на дядо ми, който загина в битка с китайците. А той я бе наследил от своите баща и дядо. На четиристотин години е. Предавана е от поколение на поколение. Защо я нося ли? Защото съм роден в семейство на бойци. И моят морален кодекс е Бушидо. Още не съм използвал сабята в сражение. Ако се наложи, ще го сторя, макар да не очаквам нищо.

— Нищо? — учуди се Хънтър.

— Не. Не очаквам живот. Нито смърт. Нищо, освен да се бия добре. Животът и смъртта са едно и също. Водата се мени, но реката остава същата. Така е и с всичко останало. И ако посрещна смъртта с тази сабя в ръка, това ще ми бъде достатъчно. — Японецът гледаше втренчено Хънтър. — Вие на Запад не разбирате този начин на живот, нали?

Хънтър се вгледа в черните му очи. Такакура бе допрял острието до ръката си и на земята паднаха няколко капки кръв. После с едно-единствено движение прибра сабята в ножницата.

— Никога не я изваждаш, без да пролееш кръв.

— Да… Мисля, че разбирам — каза Хънтър.

И в същия миг настъпи хаос.

Съществото се спъна в един от капаните. Всички се обърнаха едновременно и започнаха да стрелят. Канонадата продължи, докато властният глас на Такакура не им заповяда да спрат. Но никой не можеше да разбере дали чудовището още е там, защото ушите им бяха заглъхнали от стрелбата.

Хънтър се съсредоточи, наведе глава и се заслуша в звуците на гората.

— Движи се към южната страна, откъдето по-рано се появи.

— Пригответе оръжията — спокойно каза Такакура.

Съществото атакува отново. Краката му бяха мускулести, раменете — неестествено широки и невероятно силни, а зъбите — огромни, бели и назъбени, ясно заявяваха намеренията му. И за част от секундата Хънтър видя онова, което бяха съзрели в последния миг от живота си убитите войници и учени от научноизследователските бази. Той стреля в съществото и 45,70 милиметровият патрон го уцели в гърдите.

Звярът изрева. Бък стреля с гранатомета, но не улучи и взриви дървото до чудовището. Ала ударната вълна блъсна съществото, което залитна и отново изчезна в гората.

Хънтър трескаво зареди, броейки патроните. Имаше още трийсет. Не бе предполагал, че ще му е необходим цял арсенал, за да убие звяра. Сетне погледна Боби Джо, която отново постави патрон с калибър 50 мм.

Стрелбата започваше всеки път, когато съществото се спънеше в някой капан или задействаше електронно устройство. Бък стреляше напосоки в гората, осветявайки я с гъбовиден пламък, който подпалваше някои от дърветата. Преди да настъпи утрото повечето растения около тях бяха покосени. Земята бе осеяна със счупени клони и прекършени дървета. Откритото пространство се увеличи три пъти, но от съществото нямаше следа.

Хънтър и Бък предпазливо влязоха в гората. Обходиха цялата околност, търсейки капки кръв. Но намериха само разруха. Върнаха се и съобщиха неприятната вест на Такакура. Японецът известно време не каза нищо.

— Е, добре — изрече накрая той. — Веднага развалете бивака. Тръгваме.

— Имам лоша новина, командире — добави Бък.

— Каква?

Бък пое дълбоко въздух.

— Боеприпасите ни са на привършване. Затова не можем да повторим изпълнението. Ще задържим звяра вероятно около час, после…

Японецът се намръщи и стисна юмруци.

— Радиопредавателят не работи, нали?

— Имаме много неприятности с него, сър. Уилкинсън се опитва да го поправи.

Такакура измърмори нещо на японски. Хънтър не разбра думите, но по тона се досети какво е значението.

— Ще се придвижваме в офанзивен строй — каза японецът. — Безшумно. Намерете път до най-близкия град или изследователска станция. Село. Каквото и да е. Напускаме този район.

Бък се наведе да разгледа картата.

След трийсет минути те си проправяха път по скалистите брегове на потока. Обувките и чорапите им се намокриха. Излязоха им мазоли. Краката им се разраниха. Но не биваше да спират. Трябваше да се движат бързо, защото най-близкото населено място се намираше на около шейсет и пет километра, а планинският терен беше трудно проходим.

Хънтър разбра, че членовете на екипа са уморени, но не го показват. Той беше в състояние да пробяга разстоянието, ако положеше усилия и не носеше нищо. Но не можеше да ги остави. Знаеше какво ще стане през нощта и трескаво обмисляше план как да запази живота им, когато се стъмни.

Докато се катереха по стръмния терен, Хънтър започна да търси място, където да се окопаят. И го намери.

— Такакура.

Японецът се обърна.

Хънтър погледна слънцето.

— Не сме изминали и петнайсет километра, командире. Професорът няма да издържи. Пък и не можем да поискаме евакуация по радиопредавателя. Налага се пак да постъпим по същия начин.

Такакура се намръщи и го изгледа гневно. Но знаеше, че Хънтър има право. Японецът се бе провалил като командир и това бе наранило гордостта му. Беше повел хората, които зависеха от него и му вярваха, към сигурна смърт. Той наведе очи към земята и поклати глава.

— Но може би има начин да изкараме нощта — наблюдавайки го изпитателно, каза Хънтър и посочи неширока пукнатина в скалата, която трудно можеше да се нарече пещера. — Дупката е тясна. Можем да влезем един по един. Ще се вмъкнем там и ако съществото ни нападне, ще отвърнем с боеприпасите, които са ни останали. Може да помисли, че имаме още много патрони и да отстъпи. Бък има две гранати, а Тейлър — няколко пълнителя. А Боби Джо може да накара звяра да се разколебае. Смятам, че това е единственият изход, Такакура.

Японецът съсредоточено се замисли, после кимна.

— Хай.

Вмъкнаха се в тясната пещера и хапнаха, като се редуваха да стоят на пост на входа. Боби Джо се нахрани и застана на стража.

Стъмни се.

* * *

Хънтър завърза с въже Призрак в пещерата, защото знаеше, че след засадата от предишната нощ огромният вълк ще нападне съществото, веднага щом го види. А им беше необходим ред. Скоро чуха тихи стъпки, приближаващи се към тях.

— По дяволите — прошепна Хънтър. — Намира ни, където и да сме.

Той пръв видя звяра. Чудовището сякаш не се движеше. Но Хънтър различаваше всяко очертание в мрака и знаеше, че макар да изглежда неподвижно, съществото се придвижва. Беше наблюдавал и преди подобна тактика с безкрайно търпение. Не отместваше очи от обекта, в който се бе съсредоточил. И след десет минути или след десет часа забелязваше, че животното е помръднало един-два сантиметра встрани.

Сега разстоянието беше петдесет метра, но Хънтър знаеше, че ще улучи.

Той се прицели в сянката, затаи дъх и бавно натисна спусъка.

Експлозията в малката пещера беше оглушителна. И мигновено бе последвана от разярен рев. Силуетът се втурна нагоре по хълма. Членовете на екипа откриха огън с последните си боеприпаси. Ако бе успяла да улучи съществото, Боби Джо щеше да го повали, но мракът и заслепяващите изстрели на другите оръжия й попречиха. Хънтър разбра, че след няколко секунди чудовището отново ще ги нападне.

Той се обърна и видя малката раница на Бък. Хвърли пушката, отвори раницата, извади палатката и я накъса.

— Спрете огъня! — извика той, скочи към входа на пещерата и бързо завърза бялата мрежа против комари в двата й края.

В същия миг звярът атакува. Беше ужасен, разярен. Очите му горяха от омраза. Приближи се на три крачки и замахна. Хънтър се наведе и грамадната сивкава ръка разсече празното пространство. Дългите извити нокти изтръгнаха искри от кремъка. Хънтър отскочи встрани и извади ловджийския нож. Ръмжейки, съществото се втренчи в бялата мрежа и протегна лапа, за да я разкъса, но спря. Поколеба се, после отчаяно изръмжа, разтърси глава и погледна Хънтър. За миг приличаше по-скоро на човек, отколкото на чудовище. Изражението му беше интелигентно.

Хънтър издържа на погледа му.

Гледайки се в очите, двамата направиха няколко крачки покрай тънката бяла барикада. Съществото отчаяно кършеше ръце и ноктите му чаткаха. Хънтър здраво стискаше огромния ловджийски нож. Очите им блестяха предизвикателно.

Това беше най-странното стълкновение от всички. Човек и чудовище, разделени от нещо, което можеше да скъса дори дете. После съществото гневно изръмжа за последен път, обърна се с грациозността на тигър и изчезна.

За миг Хънтър остана вцепенен. Сетне пое дълбоко въздух и бавно отстъпи назад от крехката преграда. Всичко го гледаха с широко отворени очи и мълчаха. Бяха потресени.

Най-после Такакура попита:

— Би ли ни… обяснил какво стана?

Хънтър погледна Тейлър.

— Иди да пазиш на входа. Този път номерът мина, но не знам дали ще успее втори път. Съмнявам се. — Хънтър седна и впери поглед във влажния варовик. — Знаеш ли как се убива тигър?

Такакура поклати глава.

— Ловците взимат парче бял плат, опъват го и го завързват за дърветата в гората във формата на буквата V. Всяка страна е дълга около осемстотин метра. Височината е само метър. С помощта на слонове и викачи вкарват тигъра в очертанията на плата и го убиват.

— Защо се прави така? — попита Боби Джо.

— Защото макар да може да скочи дванайсет метра, тигърът никога няма да премине през бяло платно, високо метър. Неизвестно защо, това го плаши. Ловците го чакат в ъгъла на буквата V. Тигърът попада в капан. Може лесно да прескочи платното, но не го прави.

— Но защо? — повтори Боби Джо.

— Никой не знае.

— И ти заложи на предположението, че някъде в онова същество има, скрити инстинкти на тигър и то ще се уплаши и няма да прескочи бялата мрежа?

— Звярът все трябва да има някаква слабост.

Измина минута, после Боби Джо се усмихна.

— Много, си умен, Хънтър.

Той се съвзе от преживяното напрежение и също се засмя.

— Е, казвали са ми и по-лоши неща.

Бележки

[1] Цитозин — присъства във всички живи клетки в състава на нуклеиновите киселини (ДНК и РНК); тимин — съдържа се в ДНК и в неголеми количества в транспортната РНК — замяната му води до силни мутации, тъй като се нарушава правилното образуване на двойки нуклеотиди на принципа на комплементарността, което води до грешки при репликацията на ДНК. — Б.ред.

[2] Репликация — самовъзпроизвеждане на макромолекулите на нуклеиновите киселини, осигуряващо точното копиране на генетичната информация и предаването й от поколение на поколение. — Б.ред.