Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Джеймс Байрън Хъгинс. Хънтър

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-076-0

История

  1. — Добавяне

18.

Чейни влезе в туловището на товарния реактивен самолет „С-141“. Тухлата се бе навел над сандък с муниции. Макмилан разглеждаше съдържанието, броеше и почистваше оръжията. Ръцете му се движеха бързо, сръчно и професионално.

Възрастният мъж отдавна не бе участвал в сражение. Чейни коленичи до него, разгледа арсенала и видя два гранатомета и гранати.

На черния пазар, откъдето Тухлата несъмнено ги бе купил, гранатите сигурно струваха най-малко по петдесет долара парчето, ако изобщо можеше да бъдат намерени.

В сандъка имаше и две огромни ловджийски пушки с двойни цеви.

— Какво е това, по дяволите?

Макмилан взе едната и Чейни видя, че дървените части са лакирани като на оръжия за колекция.

— Тези сладурчета са ловни карабини „Уедърби“. Стрелят с патрони калибър 454, пълни със сачми. Куршумът лети със скорост хиляда и двеста метра в секунда. От хиляда метра чупи гръбнака на слон. От по-малко разстояние ще мине през тялото му, ще излезе от другата страна и ще продължи да лети, докато се удари в дърво, достатъчно голямо, за да го спре. Миналото лято стрелях за развлечение с тези патрони и пробих дъб, дебел метър и двайсет. Няма нищо по-твърдо, което да поразява по-силно в този обхват.

— Но в магазина има само два патрона. После трябва пак да заредим. Ами, ако се наложи да стреляме отблизо?

Тухлата изсумтя и извади огромен револвер. Чейни го позна, веднага щом го видя. „Казюл“, калибър 454.

На пръв поглед оръжието приличаше на обикновен револвер с барабан за шест патрона. Но отблизо ставаше ясно, че е подобрена версия на колт „Пийсмейкър“. Барабанът беше модифициран и по-тежък и съдържаше пет патрона. Цевта беше дълга осемнайсет сантиметра, за да позволи по-дълго изгаряне на барута.

Чейни знаеше, че това е любимото оръжие за отбрана на жителите на Аляска, защото „Казюл“ поваляше гризли или кафява мечка кодиак с един-единствен изстрел. Според специалистите револверът беше единственото малокалибрено оръжие за ефикасна самоотбрана в дивата пустош, населена с големи хищници.

Чейни взе револвера и остана поразен от майсторската изработка. „Казюл“ се славеше като един от най-прецизно изработените револвери в света и беше изключително надежден в неблагоприятни атмосферни условия.

— Хубаво нещо. По дяволите, Тухла, похарчил си страшно много пари за тези оръжия.

— Е, не са чак толкова много. Взимаш по нещо оттук-оттам и след няколко години оставаш смаян от онова, което имаш. Пък и парите са харчат така или инак. По-добре да си купиш нещо, на което да се радваш. Така гледам на този въпрос.

Чейни разгледа останалото в сандъка. Видя кука с десетметрово въже на възли, патрондаши, кобури, два комплекта черно бойно облекло, ботуши, две бронежилетки, манерки, компаси, чанти за първа помощ, спринцовки с морфин и адреналин, възбуждащи и успокояващи вещества, ножове и два прибора за нощно виждане.

Тухлата провери и почисти оръжията, стана и съблече ризата си. След пет години, прекарани в пенсия, той не бе загубил добрата си форма.

— Трябва да се екипираме — рече той, обличайки бойните дрехи. — После ще тръгнем. Предстои ни десетчасов полет и ще ядем два пъти. Но ще ни е необходим сън.

Чейни погледна сандъка и чувството му за сигурност се засили. Не знаеше дали това се дължи на смелостта на приятеля му, или на страховитата колекция от оръжия и боеприпаси. Но се почувства по-добре.

След двайсет минути двамата бяха готови. Освен револверите „Казюл“ и пушките „Уедърби“, Тухлата бе преметнал на гърба си и гранатомет, и десетина гранати. Чейни остана поразен, като видя колко бързо Макмилан се настрои за битката. Сякаш никога не бе преставал да бъде морски пехотинец. Той си спомни девиза — щом веднъж си бил морски пехотинец, винаги оставаш такъв.

Чейни пожела да носи куката с въжето, защото реши, че Тухлата бързо ще се измори от прекомерната тежест. Но щом видя колко пъргаво се движи приятелят му, осъзна, че притеснението му е излишно. Двамата заключиха сандъка и се качиха на горния етаж.

— Огладнях от цялата тази подготовка — каза Тухлата. — Хайде да хапнем нещо.

Чейни вървеше след него, докато се приближаваха към стълбата, водеща към товарното отделение на самолета. Хрумна му да се извини на възрастния човек, че го въвлича в рискована авантюра, когато Тухлата каза:

— Нищо друго не ме кара да се чувствам по-жизнен. Господи, отново съм в акция.

* * *

Светлината проблясваше между клоните на дърветата и той започна да се движи по-предпазливо, защото наближи населено място. Дори от разстояние надушваше вонята на бензин и изгорели газове. Донесе я вятърът, който леко зашумоля в зелените листа. Той се спотаи в най-тъмните сенки на гората.

Не беше трудно да намери скривалище, така че никой да не го види. Стволовете на дърветата бяха големи и високи и осигуряваха надеждно прикритие.

Той вървеше, без да спира и без да усеща умора от дългото, усилено бягане през нощта.

На няколко пъти се опита да си представи как изглежда — подскачащ силует с оголени зъби и хищни очи, ухилен, появяващ се за миг и изчезващ.

После се замисли за мъжа, който така безмилостно вървеше по следите му. Представи си как го сграбчва за гърлото — както почти бе направил, ако не бяха невероятно бързите рефлекси на онзи човек — и осъзна, че втори път няма да допусне същата грешка. Следващия път щеше да нанесе удара с изключителна свирепост и бързина.

Вълнението му го накара да затича по-бързо и той скоро наближи последната научноизследователска станция. „Да, мъжът трябва да е там…“

Постепенно започна да усеща лека умора. Вече не скачаше и не се катереше така лесно и разбра, че трябва да яде. Да, ще убие някое животно, ще се нахрани и ще продължи, защото скоро щеше да се стъмни, а настъпеше ли нощта, трябваше да бъде силен, за да се угощава с още по-вкусна плът.

* * *

Доктор Хамилтън се наслаждаваше на лъчите на бързо залязващото огненочервено слънце, когато чу стъпки по чакъла. Обърна се, усмихвайки се приветливо, но лицето му мигновено помръкна.

Натаниъл Хънтър се приближи до него и се загледа в планините. Мълчеше. Сякаш никога нямаше да проговори. Хамилтън реши да се възползва от възможността и да се измъкне.

— Е, мисля да се връщам на работа…

— Знам какво сте направили — без да го поглежда, каза Хънтър.

— Моля? — усмихна се докторът.

— Лутър.

За миг слънцето сякаш блесна по-ярко, Хънтър се заслуша, но не чу отдалечаващи се стъпки.

— Какво казахте?

— Говоря за Лутър. Стар ваш приятел. Онзи ден разговарях с него. Изпаднал е в тежка криза. Помоли да ви предам поздрави.

Хамилтън мислеше, че усмивката му е неразгадаема — заблуда, която несъзнателно си бе внушил през годините на суетност, когато бе убеден, че чарът и интелектът му смайват слушателите.

— Млади човече, моля, изяснете се.

Хънтър се обърна към него.

— Той е стар ваш приятел. Променил се е с течение на времето.

— Грешите. Не познавам човек на име Лутър.

Хънтър се засмя.

— Мисля, че го познавате, Хамилтън.

Последва дълго мълчание, сетне докторът отново се усмихна.

— Намирате се на опасна територия, господин Хънтър. Много опасна.

Сините очи на учения блеснаха заплашително — досущ буря, задаваща се от бурно море.

— Знаете кой съм, нали, Хамилтън — презрително каза Хънтър и погледна встрани, за да се увери, че са сами. — А аз знам какво сте създали. Видях го, разговарях и се бих с него. И сега вие ме поставяте в такова положение, че трябва да го убия. Затова отговорността е ваша. Помислих, че трябва да го знаете. И още нещо. Преди цялата тази история да приключи, ще унищожа всичко, което сте сътворили. Защото вие сте създали нещо, което никой няма право да прави. Пуснали сте го на свобода. И съществото се възползва от шанса си. Но играта свърши. Чудовището трябваше да остане в миналото. Вашето безочие го върна в свят, където не му е мястото.

Усмивката на Хамилтън стана нагла и подигравателна. Той се изсмя.

— Какво може да ми стори човек като вас, господин Хънтър? Вие сте напрегнат. Разбирам ви. Преживели сте ужасно изпитание. Мога лесно да ви уредя…

— Смятайте Лутър за мъртъв, докторе. Всичко, което сте направили, ще бъде унищожено. Ще се погрижа за това.

Въпреки самообладанието си, Хамилтън се стъписа от това недвусмислено предизвикателство. Изражението му мигновено се промени. Насмешливостта му се превърна в смразяваща враждебност.

— Няма да го направите, господин Хънтър.

— Напротив. Ще го направя — усмихна се Хънтър. Сега беше негов ред да се подиграва. — И когато приключа, ще имате късмет, ако се отървете само със затвор.

Хамилтън присви очи.

— Разбира се, сигурно съзнавате, че съм много влиятелен човек.

Хънтър се засмя.

— Аз също, докторе. Много влиятелен. Може би искате да се уверите в това.

Настъпи мълчание.

Хамилтън постепенно възвърна арогантния си вид.

— Наистина, не знам за какво говорите, господин Хънтър. Знаете, че отричането е много ефикасна защита. Особено когато няма доказателства.

— Ще има доказателства, докторе. Трупът на Лутър.

Хамилтън се усмихна. Хънтър кимна и тръгна. Беше се отдалечил на десетина крачки, когато докторът се опита да каже последната дума.

— В такива ситуации загиват хора, господин Хънтър.

Хънтър се обърна и се усмихна, но погледът му беше убийствен.

— Никой не живее вечно.

* * *

Бяха се събрали около леглото на професора. Такакура и Тейлър стояха от едната страна, а Хънтър — от другата. Уилкинсън бе откаран с хеликоптер в болница, където да лекуват раните му. Останалите членове на екипа бяха благодарни за отсъствието му, защото макар да не бяха разговаряли по въпроса, всички смятаха, че той е виновен за саботажа.

Типлър каза няколко встъпителни думи, които за пореден път убедиха Хънтър в мъдростта, зрелостта и достойнството на възрастния човек. Гласът му беше тъжен.

— Преди всичко искам да ви кажа, че дълбоко скърбя за загубата на храбрите мъже, които ни придружаваха в планината. Но не можем да направим нищо за мъртвите. Грижата ни е за живите. И затова ви събрах.

Те мълчаха и търпеливо чакаха указанията на професора.

— Хромозомна манипулация, мои приятели — заяви той.

Хънтър и Боби Джо се спогледаха. Блестящите черни очи на Такакура бяха приковани в Типлър.

— Може да има само едно обяснение — продължи професорът. В гласа му се долавяше умора. — Подозирах, че е така, но не бях сигурен. После Натаниъл ми каза, че съществото е разговаряло с него.

Хънтър вече бе съобщил на другите този факт, за да не се стъписат по време на съвещанието.

— Но имахме затруднения в общуването, професоре. Съществото знаеше какво иска да каже, но му беше трудно да се изрази.

— Да, това би могло да се очаква. Приятели мои, отново ви благодаря за риска и за саможертвата ви, за да ме измъкнете от онези планини. Знам, че заради мен поехте излишен и изключително голям риск, защото не искахте да ме оставите. Длъжник съм ви. И сега дойде моментът да ви обясня какво е онова същество и откъде е дошло, макар че нямам доказателства. Но всички сме уморени и нямаме време. Простете ми, ако ви се сторя твърде обстоятелствен.

— Говорете, професоре — тихо каза Такакура. — Няма за какво да се притеснявате.

Типлър се усмихна и кимна, доволен от подкрепата.

— Приятели мои, мисля, че знам кой или какво представлява съществото. Може би теорията ми ще ви се види налудничава и невероятна, но ви моля да ме изслушате и сетне да изкажете мнението си. И вероятно ще намерите повод за размисъл в разсъжденията ми.

— Разказвай, професоре — насърчи го Хънтър. — Засега ти си единственият, в чиито думи има логика.

Типлър се засмя, после изражението му стана съсредоточено.

— Подобно същество не е ходило по земята. То е… Не знам как да го опиша… Изкуствено създаден вид, чудовищна смесица от научно творение и първобитен човек, нещо, което би трябвало да е сътворено от Бога, а не от човечеството. И сега ще ви обясня как стигнах до този извод. Няма да говоря за навиците, силата и бързината му. Всички ги видяхме. Но за разлика от физическите качества, способността му да говори не е присъща за праисторическия човек. И в това се състои загадката. Освен ако съществото не е генетична комбинация между първобитен човек и съвременен човек. Ние, учените, смятаме, че праисторическият човек е бил по-скоро звяр, отколкото човешко същество. Дълбоко в нашата същност все още съществува звярът, но ние сме го потиснали и го контролираме с по-висшите си способности. Но чудовището, срещу което сме изправени, не е възпирано от съвест и морал като съвременния човек поради простата причина, че не притежава тези качества. Следователно, съществото се подчинява само на звяра в себе си. Не се колебае, няма съзнание, безмилостно е, не се страхува и никой не може да го спре. То е най-съвършеният от всички хищници, защото е необуздано в твърдата си решителност да задоволи потребностите си да убива и отмъщава. Но въпреки това съществото говори нашия език, което означава, че не е праисторическо.

Последва дълго мълчание, нарушено от Такакура.

— И как бихте обяснили това явление?

Професорът се загледа в него.

— Много просто. Предполагам, че в гробница от лед е оцеляла ДНК от праисторически човек и е била открита в този затънтен край. По някакъв начин веригата ДНК е била възстановена и сетне имплантирана в съвременен човек.

Типлър изчака думите му да стигнат до съзнанието на другите. Хънтър не каза нищо. Само се запита колко е сложен проблемът. Не беше учен, но не му бе трудно да го повярва.

— Това е единственото обяснение — продължи професорът. — Разсъждавах върху фактите, безпристрастно се насочих натам, накъдето неизбежно води науката и стигнах до това странно и невероятно заключение. Мисля, че някога съществото е било съвременен човек. И в тези научноизследователски станции е бил извършен експеримент, който го е трансформирал нито в праисторически, нито в съвременен човек, а в ужасна, богохулствена смесица от двете. Но съществото е запазило способността си да говори, да общува примитивно и да изпитва емоции и желание за мъст и ярост. Ръководено е изцяло от зверското начало в човека — нещо, което е било преодоляно преди десет хиляди години.

Професорът премести поглед върху Хънтър.

— Ти предизвикваш не само звяра, Натаниъл, а тъмната сила, спотайваща се във всеки от нас. Силата на мрака, с която човекът се е разделил преди цяла вечност, защото е причинявала само разруха и смърт. Само че сега в чудовището тази сила на мрака е съчетана с ужасяващ интелект. Яростта не се е променила. Останала е същата. Неподправена. Съвършена. Още по-голяма. Защото мозъчната му дейност е подпомагана от някаква форма на съвременно познание, макар и отслабено от трансформацията.

Хънтър продължаваше да мълчи.

Всъщност не знаеше какво да каже, освен че вярва в теорията на професора. Вече беше сигурен какъв ще бъде следващият му ход, след като стана ясно, че Типлър е твърде болен, за да бъде закаран в болница. Ситуацията беше необикновена и Хънтър щеше да рискува, но само за известно време. Защото сърцето на възрастния човек вероятно нямаше да издържи на напрежението. Но професорът го освободи от бремето да отговори.

— Често е трудно да се повярва в научната фантастика, приятели мои. Но едно е сигурно — някои неща не са присъщи на човека. И да се променя структурата му е задача, която е най-добре да бъде оставена на Господ.

Хънтър въздъхна дълбоко, погледна Такакура и отново се съсредоточи върху Типлър.

— Професоре — внимателно започна той, — не може да бъдеш закаран в болница. Каза, че искаш да се махнеш оттук, но ако те преместят, може отново да се предизвика…

— Знам какво мислиш, Натаниъл. Но и аз съм на същото мнение. Съществото ще дойде тук. Вероятно тази нощ. Защото последователно напада станциите една по една. Това означава, че човешкият му интелект търси нещо. И когато дойде, чудовището няма да остави никого жив. Затова всеки, който реши да остане в базата, ще бъде в сериозна опасност, когато се мръкне.

— Аз оставам с теб, професоре — рече Хънтър. — Призрак също. И тези хора тук няма да напуснат станцията. Те мислят, че могат да победят съществото. Имат висококалибрени оръжия, пък и тази база е много по-добре охранявана от другите. На чудовището няма да му е лесно да влезе тук. Ще разбера защо това място е по-специално от останалите. И ще стоя тук, докато те измъкна, професоре. Такакура и Боби Джо имат уважението ми, каквото и решение да вземат.

— Оставам — непоколебимо заяви Боби Джо.

Такакура дори не отговори. Решителното му изражение и непреклонният поглед бяха достатъчно красноречиви.

— Да, така и предполагах — каза Типлър и поклати глава. — Понякога е лошо да се намираш в добре укрепена сграда. Това прави очакването по-болезнено. Но както и да е, съществото идва и всеки от вас ще бъде принуден отново да се сражава с него. Ето защо, трябва да се подготвите и да не мислите за здравословното ми състояние, за да не се разсейвате. Не допускайте колебание в битката срещу звяр, който вече е решил какво ще прави и действа импулсивно, докато вие обсъждате как точно да реагирате. Не се страхувайте. Бъдете безпощадни. Превърнете се в зверове като него. Но го направете, без да загубите човешкия си облик. Използвайте по-висшите си способности. В същото време трябва да бъдете жестоки като него, за да го победите.

Боби Джо се приближи до Типлър и докосна ръката му. Усмивката й беше лъчезарна.

— Не се безпокойте, професоре. Готови сме. Почивайте си и оставете битката на нас. По дяволите, с нетърпение очаквам да го очистя.

— Да оставя битката на вас… Да, аз не съм в състояние да помогна. Но се питам… какво е унищожило съществото в миналото. Защото със сигурност се е намирало на върха на екосистемата и не е имало врагове. Но въпреки това, по някакъв начин е било заличено от лицето на земята. Каква ли е била съдбата му?

Хънтър мълчеше, защото нямаше какво да каже. Но погледна през прозореца и видя, че слънцето залязва. Нямаше много време, за да се подготви, затова сложи ръка на рамото на Типлър.

— Почини си, професоре. Ние сме готови за срещата със съществото. Както ти каза… нещо го е убило в миналото. И отново може да го унищожи.

* * *

След като според правилника бе извършена идентификация, Такакура и Боби Джо влязоха в оръжейния склад. Двамата бяха облечени в черни бойни екипи. Русите коси на Боби Джо бяха завързани на опашка. Беше си сложила черни очила, за да подготви зрението си за нощния мрак.

Очите на японеца обходиха оръжията.

— Дай ми онази самозареждаща се пушка „М-14“ — каза той на сержанта, който ги придружаваше.

„М-14“ беше предпочитаното от морските пехотинци оръжие заради точността и страховитата си възпираща сила.

Сержантът сложи пушката на масата и Такакура я взе, за да я разгледа.

— Къде мога да я изпробвам, преди да се стъмни?

— В задния двор на базата има стрелбище. Искате ли оптически мерник?

— Очите ми са достатъчно силни — измърмори японецът и препаса няколко патрондаша с патрони калибър 45 мм.

— Трябват ми трийсет патрона петдесети калибър за снайперовата пушка — каза Боби Джо. — И комплект за почистване.

— Няма проблем — отговори сержантът.

— Ще се срещнем на стрелбището — обърна се към нея Такакура. — Не влизам в битка с неизпробвано оръжие.

— Добре, ще се видим след половин час — рече тя и сложи боеприпасите в малка брезентова чанта. — Трябва да почистя и да смажа снайпера и да монтирам прибора за нощно виждане.

Такакура излезе, а Боби Джо огледа лавиците, търсейки нещо, което би могло да пробие дебелата като броня кожа на съществото.

— Какво взе Тейлър, другият член на екипа? — попита тя.

— Онзи едрият ли?

— Да.

— С белега на лицето?

— Да — леко обезпокоена отговори Боби Джо.

Сержантът взе списъка и подсвирна.

— По дяволите! Кучият му син е опразнил склада. Взел е петдесет ураниеви патрона за ловна пушка дванайсети калибър, единствената „Дезърт Игъл“, петдесети калибър, която имаме, и четирийсет патрона за нея. Както и десет нападателни гранати.

Той вдигна глава. В очите му се четеше страх.

Боби Джо разбра, че онова, което е станало с екипа, не е тайна за рейнджърите. Вече всеки знаеше, че съществото едва не ги е убило там горе в планината. Тя бе забелязала, че всички в базата са тежковъоръжени с пистолети и пушки.

До правилника на стената беше подпряна „Гаранд“ — вероятно най-мощната самозареждаща се пушка, произведена през Втората световна война.

— Наистина ли ще бъде толкова страшно? — присвивайки очи, попита сержантът.

Боби Джо се намръщи, после кимна.

— По-страшно, отколкото можете да си представите. И искам да ви кажа, че онази стара „Гаранд“ няма да ви помогне.

Той се стъписа.

— А какво би помогнало?

— Молитва.

Челюстта му увисна от изумление.

— И запазете последния патрон за себе си. Молете се съществото да не ви хване жив — добави тя.

* * *

Доктор Хамилтън стоеше пред остъклените двойни врати на интензивното отделение и гледаше спящия Типлър. Професорът беше под упойка, за да може кръвното налягане и дишането му да бъдат по-внимателно регулирани.

Усмихвайки се, Хамилтън извади спринцовка от десния си джоб.

Всичко щеше да стане бързо и никой нямаше да разбере. Щеше да инжектира експерименталния серум в системата за интравенозно лечение, и после да чака, наблюдавайки резултата. Ако серумът беше успешно пречистен от гените, причиняващи чудовищните мутации, здравословното състояние на професора мигновено щеше да се подобри. В противен случай генетичната трансформация щеше да ги задължи да убият Типлър. Това щеше да бъде загуба на човешки живот, но в същото време значителен успех за науката. Хамилтън не страдаше от угризения, че жертва неколцина в полза на други. И най-вече на себе си.

Когато серумът бъдеше усъвършенстван, те никога нямаше да го дадат на масите, на хората по света. Не. Щяха да скрият величието му в коридорите на властта, където избраниците щяха да бъдат имунизирани срещу болестите и дори срещу смъртта.

Да, щеше да бъде лесно да придобие абсолютна власт, да установи контрол над цели континенти, да живее век след век, да крои планове и да ги осъществява хитро и решително, за да създаде ненадмината в историята империя.

Хамилтън тръгна по безлюдния коридор на интензивното отделение и се приближи до стаята, където спеше доктор Типлър. Кимна на медицинската сестра, която му се усмихна и отново се залови с работата си. Тя нямаше да забележи нищо, защото Хамилтън щеше да действа бързо, а после времето щеше да бъде единственият му противник, защото не знаеше кога серумът щеше да асимилира първоначалната ДНК.

Е, да, съществото може би щеше да проникне в станцията и да убие много хора. То беше достатъчно силно, за да разбие стоманените врати на горния етаж и да ликвидира войниците в базата, но екипът на Хамилтън щеше да е в безопасност в бункера, далеч от демоничния му набег.

Той тихо влезе в стаята и усмихвайки се, махна пластмасовото капаче от иглата и протегна ръка към системата за интравенозно лечение.

В същия миг от пода безшумно скочи черна сянка. Хамилтън се обърна и хлъцна при вида на огромната глава и гигантското тяло. Черните очи блестяха, зъбите бяха оголени, а ушите — наострени. От гърлото на животното се изтръгна зловещо ръмжене, от което плочките потрепериха.

Хамилтън плувна в пот и отстъпи назад. Опита се да извика сестрата, но от устата му не излезе звук.

— Мили Боже… — разтреперан промълви той. — Аз… Господи… Спокойно, момче… Спокойно, добро куче.

Призрак не помръдна. Очите му блестяха като на леопард.

След като не го уби веднага, Хамилтън осъзна, че животното може да го пощади. Събра смелост, протегна ръка и натисна бутона, за да повика сестрата, която след миг застана на прага.

Тя погледна настръхналия вълк.

— Призрак! — строго го смъмри тя.

Вълкът леко отстъпи назад, макар че не откъсна очи от Хамилтън. Докторът възвърна отчасти куража си и опитвайки се да не изглежда нервен, успя да каже:

— Сестро, какво прави… това куче в интензивното отделение?

— Заповеди, сър.

— Чии заповеди?

— На полковник Мадъкс, сър.

Хамилтън пое дълбоко въздух.

— Има ли причина полковникът да ви заповядва да нарушавате болничните стандарти за стерилност и да рискувате работата си, като позволявате на куче да влезе в интензивното отделение?

— Това е вълк, сър.

Не ме интересува какво е! Питам, какво прави в интензивното отделение?

На вратата се появи командос — въоръжена до зъби жена с руси коси, завързани на опашка. Беше облечена в черно. В колана й бяха затъкнати два пистолета, а на рамото й бе преметната огромна черна пушка. Тя впери поглед в Хамилтън.

— Мога ли да ви помогна?

— Не — сърдито отговори той. — Ще говоря с полковника за това грубо нарушение на болничния правилник.

— Призрак — каза непознатата жена, поглеждайки вълка. — Долу.

Вълкът не откъсваше очи от Хамилтън, който разбра, че ще умре, ако направи дори една крачка към спящия професор.

— Призрак! — повтори командосът. — Долу!

Вълкът не помръдна.

Очите й се присвиха.

— Явно не ви харесва, докторе.

Лицето на Хамилтън се изкриви от гняв.

— Аз съм главен лекар на станцията…

— Лейтенант — каза Боби Джо.

— Да, лейтенант, аз съм главен лекар на станцията и ви предупреждавам, че ако незабавно не обуздаете онова животно, ще заповядам да го застрелят.

Той протегна ръка към телефона.

Призрак изръмжа.

— По-добре го вразумете, преди да е дошла охраната — с по-мек тон добави Хамилтън.

Вълкът беше възбуден, но Боби Джо не знаеше каква е причината за това.

— Недейте, докторе — леко обезпокоена каза тя. — Мисля, че в момента не бива да се движите.

Той набра номера на охраната. Боби Джо го наблюдаваше изпитателно. Сетне отново погледна вълка и в очите й се появи страх.

— Призрак! Легни! Долу, момче! Хайде! Веднага!

Вълкът не помръдна.

Хамилтън тихо каза нещо по телефона и затвори. Очите му се стрелкаха ту към Боби Джо, ту към Призрак.

— Не се притеснявайте, лейтенант — усмихна се той. — Повиках охраната, за да ми помогнат да овладея положението. Ще бъдат тук след трийсет секунди. И своевременно ще убият този звяр.

Боби Джо се обърна и видя шестима мъже, въоръжени с карабини „М-16“.

Тя не се отмести от прага, но я завладя страх. Те стигнаха до вратата и Боби Джо наклони глава на една страна.

— Стой, сержант! — каза тя. — Аз съм старшият офицер тук.

— Но…

— Какво! — викна Боби Джо. — Аз имам по-висок чин! Обадете се на Мадъкс! Веднага!

Сержантът насочи поглед към вълка.

— Прави каквото ти казва! — заповяда той на друг войник от охраната, който мигновено извади радиопредавател, за да се свърже с Мадъкс.

Сетне между войниците мина друг силует. Без да иска разрешение, Хънтър смело влезе в стаята. Не зададе въпроси и не обърна внимание на охраната. Протегна ръка и сграбчи Призрак за козината на врата, като насила го бутна назад.

Вълкът се възпротиви и Хънтър се наведе, погледна го в очите и заповяда:

— Не!

Призрак не помръдна, затова Хънтър го вдигна за козината на врата и го премести.

— Стой тук!

Гледайки гневно Хамилтън, вълкът изръмжа още веднъж и отчаяно разтърси глава.

Без да губи нито секунда, Хънтър се приближи до доктора и забеляза спринцовката. Протегна ръка и я взе от треперещите му пръсти. Присви очи и се взря в кехлибарената течност.

— Какво е това, докторе? — усмихвайки се иронично, попита той.

— Болкоуспокояващо.

— Така ли? Струва ми се, че в момента професорът не изпитва болка. — Усмивката му помръкна. — Ще го запазя за по-късно.

— Имате ли необходимата медицинска квалификация, за да правите такава преценка? За тази намеса в лечението на болен мога да ви изгоня от базата. Дори да ви заключа в изолатора, ако пожелая.

— Съмнявам се — каза Хънтър и даде спринцовката на Боби Джо. — Но може да опитате. За ваше разочарование, тази база все още е под военно командване. Ето защо, не мога да бъда изгонен без съгласието на полковник Мадъкс.

Хамилтън беше малко по-висок от Хънтър и реши да се възползва от това предимство, пристъпвайки по-близо до него.

— Искам да знаете, че това животно ме нападна и затова ще бъде убито.

Хънтър се изсмя.

— Ако Призрак ви беше нападнал, нямаше да сте в интензивното отделение, а в гроба.

— Зло куче.

— Вълк е.

— Не ме интересува какво е! Не правех нищо нередно и не го предизвиках. Това животно ми попречи да изпълня професионалните си задължения. Този звяр е опасен и незабавно трябва да бъде убит или изгонен от базата.

— Вълкът ще се махне веднага, щом аз и професорът заминем. Но дотогава ще прави каквото му кажа. Ще стои в тази стая и ще пази доктор Типлър.

Хамилтън се изсмя подигравателно.

— Имаме охрана.

Хънтър се усмихна.

Ученият присви очи.

— Вие сте човекът, който заведе на смърт екип от войници професионалисти, нали? Не мога да кажа, че съм изненадан от безразсъдството ви. Вече ви обясних, че имаме охрана, но вие настоявате на това безумие.

— Нямате пазач, който никога не заспива, докторе. И ако имате проблем в това отношение, говорете с полковник Мадъкс.

— Уверявам ви, че ще го сторя.

В стаята влезе Мадъкс. Беше леко задъхан. Лицето му беше зачервено, сякаш бе тичал от другия край на двора.

— Ето ме. Какъв е проблемът, докторе?

Хамилтън посочи Призрак и гневно произнесе:

— Онова животно, полковник. Това е болница, а не кучешки приют. Не е необходимо да ви напомням, че присъствието на див звяр в базата е нехигиенично и опасно. И най-вече в интензивното отделение. Като главен лекар на станцията ви съветвам незабавно да го махнете оттук или да го убиете.

Мадъкс погледна вълка, сетне Хамилтън.

— Не изглеждате ранен, докторе.

— Охраната пристигна навреме, за да предотврати нападението.

— Разбирам. Страхувате се, че ще ви нападне, така ли?

— Разбира се — обидено отговори Хамилтън. — Всеки нормален човек би се страхувал от този звяр. Животното е опасно. Диво. Мястото му е в клетка, а не в болница.

— Точно затова е тук, при професора, докато екипът по издирването замине, докторе. Няма да има повече дискусии по въпроса. Това е заповед. Вълкът ще остане като личен телохранител на професор Типлър, докато не получа друга заповед от по-висшестоящите. Ако желаете, разрешавам ви да им се обадите и да обсъдите положението.

Хамилтън беше вбесен, но отвърна спокойно:

— Да, ще говоря с тях, полковник. При това незабавно. Уверявам ви. Ще видим кой е шефът тук.

— Както искате.

Хамилтън мина покрай него.

— Повярвайте, ще го сторя.

Ученият спря на прага и протегна ръка към Боби Джо.

— Спринцовката, лейтенант.

— Аз ще я взема — каза Хънтър. — Може би, когато се събуди, професорът ще поиска да види какво има вътре. Освен ако е нещо, което не желаете никой да види.

Хамилтън се изчерви.

Без дума повече, той излезе от стаята.

Хънтър се намръщи.

Боби Джо се приближи до него и замислено погледна спринцовката.

— Защо не му я даде? — попита тя.

Хънтър взе спринцовката, доближи я до очите си и се взря в кехлибарената течност.

— Спомних си нещо, което веднъж ми каза един старец.

— И какво е то?

— Ако не можеш да разбереш дали постъпваш правилно, или не, запитай се дали имаш нещо против хората да те гледат. Ако предпочиташ никой да не те вижда, по-вероятно е да грешиш.

* * *

Огненочервеното слънце се бе издигнало високо в небето, когато Чейни излетя с хеликоптера „Блекхоук“ от военновъздушната база.

Разположена на петнайсет километра от най-близкото населено място, базата се намираше на повече от осемстотин километра от научноизследователската станция. Но хеликоптерът се движеше със скорост петстотин километра в час, затова щяха да пристигнат там бързо.

Оказа се удивително лесно да вземат боен хеликоптер, след като командирът на базата се обади във Вашингтон, за да провери пълномощията на Чейни. После двамата с Тухлата натовариха оръжията и боеприпасите.

Машината имаше хидравличен заглушител и бръмченето на двигателя и перките почти не се чуваше. Единственият звук по време на полет беше свистенето на въздуха. Имаше монтирана и лека картечница. Но Чейни реши, че няма да им е необходима, затова отлетяха само с оръжията, които бяха донесли.

Минаха над първите назъбени заснежени планини на височина три хиляди метра. Навигационната система „Магелан“ им помагаше да поддържат курса. Набраха още по-голяма височина и Чейни погледна уредите, за да се увери, че хеликоптерът се движи стабилно и не наближава границата от четири хиляди метра, защото кабината не беше херметизирана. На такава височина човек внезапно можеше да изпадне в безсъзнание. Хидравличното налягане беше постоянно. Стабилизаторите бяха компютъризирани и автоматично се нагласяха към вятъра и атмосферните промени.

Чейни бързо свикна с управлението и постепенно се успокои, защото установи, че е по-лесно да лети с „Блекхоук“, отколкото с „Хюи“.

— Кога ще кацнем? — попита Тухлата.

— Вероятно след около два часа.

— Добре — отговори Макмилан, вперил очи в огромните планини, извисяващи се на хоризонта. — Ще стигнем по светло и ще разгледаме обстойно базата, сетне ще побъбриш с твоя човек.

— Да, ако имам късмет. Защото ако са разбрали, че идваме, те ще се подготвят. Мисля, че добрият доктор няма да седи със скръстени ръце. При първа възможност ще говори с Вашингтон и ще поиска намеса. И сигурно ще съчини нещо от сорта, че преча на скъпоценната им научна работа с тъпите си въпроси. Но и без това вече сме си навлекли достатъчно неприятности. Може да ни хвърлят в затвора заради престрелката в института.

Тухлата изсумтя.

— Да, рано или късно ще ни спипат, малкия. Но в момента не се тревожи за това. Пък и нали избягахме. Ако беше останал във Вашингтон, щяха да те държат дни или дори седмици, за да даваш обяснения. Но ти постъпи правилно. И когато цялата тази история свърши, аз ще дам показания в твоя защита. Бях очевидец на всичко, затова нещата ще се оправят. Всъщност, нямахме избор. Просто не спазихме правилата след инцидента.

Чейни поклати глава и се намръщи.

— Това няма значение за мен, Тухла. Онова, което върлува там, горе, е много по-лошо, отколкото случилото се във Вашингтон.

— Само не забравяй какво трябва да направиш, малкия. Не отиваме там, за да убием съществото, а за да разберем какво става, да го документираме и да изпратим доклада на шефовете. Всички тези оръжия са за самоотбрана. Макар че имаме сметки за уреждане. Защото някой трябва си плати заради убитата жена и нападението срещу теб. Затова, разберем ли нещо, изчезваме оттам.

— Може да се окаже по-лесно да влезем, отколкото да излезем от станцията. Но вече отидох твърде далеч. Няма връщане назад.

Тухлата кимна, облегна се назад и затвори очи. Чейни се загледа в заснежените планински върхове около тях и отново си напомни колко лесно е да се умре в тези клисури, пропасти, водопади и глетчери. После се замисли за човека на име Хънтър[1], който се славеше като най-добрият следотърсач и познавач на природата в света, и почувства, че той може да отговори на някои въпроси.

Сигурно бе само едно — загадъчният доктор Артър Хамилтън нямаше да спомене, че следотърсачът е толкова маловажен, ако поради някаква причина не се страхуваше от него.

Бележки

[1] Hunter (англ.) — ловец. — Б.пр.