Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (7)

6.

Оголил зъби, стърчащи под блестящите червени очи, той дебнеше на светлината на бледата луна, която приличаше на обесена над планината мъртвешка глава. Огромните му прегърбени рамене се подаваха зад човекоподобното лице с жестоки очи.

С животинска грация той протегна ръка, отмести встрани един клон и излезе на широка, тревиста поляна. Вече не му се спеше. Беше се наспал. И променил.

Светлината го озари. Стоеше приведен, огромен, мускулест и с криви ръце, които стигаха до коленете. От пръстите му се подаваха дълги, извити, черни нокти. Приличаше на човек, макар че туловището и грамадните мускули превъзхождаха всичко, което можеше да се определи като човешко.

Беше решил да ги нападне през нощта. И когато дойдеше подходящият момент, щеше да ги убие до един. Защото знаеше, че те ще го преследват и ще се опитат да го ликвидират заради стореното от него. Да, щеше да ги убие, но още беше рано. Първо трябваше да ги хване на място, където хеликоптерите и подкрепленията нямаше да ги спасят.

Може би след ден-два.

Той се замисли върху онова, което бе видял.

През целия ден внимателно бе наблюдавал мъжа с мокасините и вълка, който уверено вървеше по стъпките на господаря си. И макар да не изпитваше страх, той знаеше, че няма да се изплъзне лесно от онзи човек.

Да, първо трябваше да убие него. После щеше спокойно да умъртви останалите. Ако им провървеше, някои вероятно щяха да избягат. Но той трябваше бързо да убие мъжа с радиопредавателя, за да нямат връзка със света. Беше му ясно, че трябва да постъпи така.

Той изръмжа и отново се замисли за човека с вълка.

Да, този мъж беше опасен. Омразен фантом от дните, когато той се беше борил със силни врагове, които го бяха ранили. Трябваше светкавично да се справи с него.

Останалите щяха да бъдат лесна плячка. Макар да бяха много, той беше уверен в себе си, защото беше по-бърз, по-силен и много по-хитър от тях. Не се страхуваше от болката, ако го обсипеха с куршуми и експлозиви.

Не разбираше от какво е направено новото му тяло, но знаеше, че твърдата му плът е устойчива срещу съвременните оръжия. Сега се нуждаеше единствено от остатъка от серума, за да стане съвършен.

Фактът, че беше получил този хибриден образ от нещо, изчезнало преди цяла вечност от земята, не го безпокоеше. Беше достатъчно, че е жив и ако вземеше серума, щеше да бъде безсмъртен. Той застана в непрогледния мрак и се вторачи в бивака им, където гореше огън.

„Да — измърмори той и се изсмя. — Използвайте огъня. Както направиха и другите преди вас. Но ние ги убихме. Ще убием и вас.“

* * *

Лагерният огън пламтеше в мрака.

Тейлър слагаше и изваждаше патрони от ловната си пушка. Движенията му бяха машинални и точни, сякаш бе придатък на оръжието. Около него имаше няколко пушки. На коленете му лежеше къса двуцевка, а от едната страна — пушка с пистолетна ръкохватка с голям калибър. Той беше най-тежко въоръженият член на екипа и най-едрият. Но тежестта на оръжията и боеприпасите съвсем не го затрудняваше.

На едното му рамо бе преметната карабина „М-16“, а на другото — патрондаш.

Хънтър приготвяше леглото си за нощта. Тейлър се приближи до него и попита:

— Защо са ти всичките тези клони и листа? Мислиш ли, че ще те предпазят от измръзване?

— Обикновено помагат.

— Знаеш ли, Хънтър, много те бива — след кратко мълчание добави Тейлър. Изглежда бе разсъждавал по въпроса. — Наистина си добър. Може би най-добрият, когото съм виждал. Но аз не харесвам хора като теб.

Хънтър сви рамене.

— Има ли някакво значение?

— За мен има.

— Ами, тогава гледай на това по друг начин, Тейлър. Ако съм толкова добър, колкото казват, няма да ти се наложи дълго да ме търпиш.

Настъпи мълчание, после Тейлър изсумтя.

— Във Виетнам познавах един като теб. Беше много загадъчен. Истинска мистерия. Следотърсач. Индианец. Говореше с духове. Всички го харесваха. Докато един ден великите духове ни вкараха в засада. И всички станаха на храна за кучетата.

— Съжалявам за това, Тейлър — каза Хънтър и сложи най-отгоре извито парче дървесна кора. — Но истината е, че аз не разговарям с духове. Затова няма за какво да се тревожиш.

Тейлър измърмори нещо под носа си и тръгна към палатката.

Хънтър бе свикнал с обгореното лице на сержанта. Едната страна беше червена и гладка, с изцъклено око под широкото, волево чело, а другата — жестока, бързо променяща се от съсредоточена в заплашителна. Докато още размишляваше върху разговора, Хънтър усети нечие друго присъствие, но не се обърна, защото позна чии са тихите стъпки.

С всеки изминал час сетивата му ставаха все по-чувствителни, а зрението му придобиваше острота, каквато не помнеше от дълго време. Можеше да разчита без лупа и най-бледата следа и без бинокъл да вижда ясно далечните хребети. Знаеше, че в хода на издирването сетивата му ще се изострят още повече.

Той чу, че Боби Джо застана до него.

— Какво е това? — попита тя.

— Колиба от клони и листа — без да се обръща, отвърна Хънтър. — Научих се да ги правя, още когато бях дете.

— Не е много голяма.

— Така трябва да бъде.

— Защо?

Той сви рамене.

— Правиш нещо като пашкул от клони и листа, слагаш дървесна кора отстрани, за да те пази от дъжда, уплътняваш колибката добре, така че да не влиза въздух и си готов за нощта. Пространството се загрява от телесната топлина, а сухите листа те предпазват от студа. Кората изолира влагата.

Боби Джо коленичи и разгледа приспособлението.

— Но колибата е затворена само от трите страни. Довечера ще бъде много студено.

Хънтър я погледна и посочи огъня.

— Ще затопля няколко камъка и ще ги сложа на входа. Цяла нощ ще излъчват топлина.

— Затова ли не носиш екипировка? — Тя изглеждаше по-заинтригувана от него, отколкото от колибата. — Защото можеш да живееш сред природата? Като Тарзан?

Боби Джо се усмихна — нещо, което Хънтър виждаше за пръв път — и усмивката й привлече вниманието му.

— Да, нещо такова.

Тя коленичи до него, за да го гледа как работи.

— Къде си научил всичко това, Хънтър? Аз съм обучавана в различни секретни програми…

— Къде? — прекъсна я той.

— Правителствени програми — уклончиво отговори Боби Джо. — Само там позволяват на жените да участват в сражения.

— Внушително. Уважавам тези неща.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не?

Боби Джо обхвана с ръце коленете си.

— Струва ми се, че човек като теб не изпитва уважение почти към нищо.

Хънтър се усмихна, но не я погледна.

— Защо мислиш така?

— Ами, не знам. На инструктажа ни казаха, че можеш да оцелееш при всякакви обстоятелства. Богат си. Известен. Открил си множество лекарства. Притежаваш няколко къщи и апартаменти, но предпочиташ да живееш в онази стара, порутена хижа. Сякаш онези хубави неща не ти трябват. — Тя млъкна. Усмивката още трептеше на лицето й, което имаше бронзов загар. — Казаха ни много неща, но не можаха да отговорят на въпроса ми. Защо правиш всичко това? Разбира се, ако нямаш нищо против, че те питам.

Той сви рамене.

— Няма определена причина. Имаш право. Всички онези неща наистина не ми трябват. Но ги имам. И ги използвам да правя добрини.

— Мислиш ли, че тази мисия е за добро?

— Да. Разбира се.

Настъпи мълчание.

Боби Джо се наведе напред.

— А какво си правил преди това?

— През по-голямата част от живота си съм се опитвал да оцелея. Един възрастен трапер ме научи да живея сред природата, когато бях още дете. Пътувах на северозапад, проследявах, ловувах и живеех в дивата пустош. Същото е като в града. Всичко, което ти е необходимо, за да оцелееш, е близо до теб. Храна, подслон, дрехи. Човек може да отиде в планината само с нож и брадва и да си направи дом — засмя се той. — Е, няма да е нещо особено. Но е възможно. Това място е много по-негостоприемно от всички останали, където съм ходил. Теренът е труден.

— Мисля, че са необходими повече неща от един нож.

— Защо?

Тя посочи раницата си.

— Това е моята екипировка. Съдържа минимума за оцеляване в подобни тежки условия. А аз съм човек, който знае какво върши. Мога да оцелея почти навсякъде, но се нуждая от нещата в раницата.

— Като например палатката? — усмихна се Хънтър.

Боби Джо погледна колибката, която Хънтър бе направил за по-малко от половин час. Приспособлението изглеждаше солидно и вътре сигурно беше топло като в палатките им.

— Или като храната, която носите? Виждаш ли онова дърво?

— Да.

— Това е бял дъб. Шепа жълъди ще ти осигурят повече протеин, отколкото се съдържат в пържола от триста грама. Не са много горчиви и можеш да ги ядеш сурови. А по-нататък има тученица. Изравяш грудките, които приличат на картофи, сваряваш ги и си набавяш необходимите витамини и минерали. — Хънтър говореше и работеше, без да вдига глава. — Заобиколени сме от храсти тамарикс. Филизите им са като всеки друг зеленчук, дори по-вкусни. Можеш да използваш стъблото, за да си направиш лък. От другата страна на тази поляна има Gaultheria procumbens^[1]. Това е растение.

— Да, благодаря. Знам какво е.

Хънтър търпеливо се усмихна и продължи:

— Сваряваш листата и правиш чай, от който високата температура спада и треската преминава. Лекува и възпалено гърло и съдържа много витамини. Гората е истинска аптека и ти осигурява храна. А потрябват ли ти дрехи, има множество подходящи места за капани и вълчи ями. Днес минахме по стотина пътеки на най-различни животни — от рис до бобър. Така че има изобилие от храна. И лесно можеш да си я осигуриш, стига да знаеш как. Потоците и реките гъмжат от риба. Вече спуснах мрежа в потока и утре сутринта, докато вие отваряте консервираната си храна, аз ще си сготвя една-две пъстърви. Или ще ги изям сурови. Няма значение. Проблемът ви е, че се опитвате да покорите природата, вместо да се възползвате от даровете й.

Боби Джо не каза нищо, но присви очи, докато Хънтър говореше. Той довърши колибата си, стана и бавно я обиколи. Приспособлението беше солидно и щеше да му държи топло през нощта.

Хънтър коленичи, взе от огъня три големи камъка, сложи ги на входа на колибата и ги зарови до половината в пръстта. Не изглеждаше уморен. Сякаш дълго бе живял по този начин и тялото му извършваше съответните движения автоматично. Лицето му изразяваше съсредоточеност, сила, търпение и дисциплинираност, а движенията му бяха пестеливи.

— Ти си истински Тарзан, нали? — отбеляза Боби Джо и поклати глава. — Чувстваш се като у дома си сред природата. Но в теб има и друго, което още не мога да разбера.

Той я погледна и се усмихна.

— Какво?

— Не знам. Струва ми се, че криеш нещо. Понякога го съзирам в очите ти. Когато реагираш на някой звук. Правиш го естествено, като животно. Вълк. Или тигър. Все едно притежаваш фантастичен инстинкт, който липсва на нас останалите. Не знам как точно да го опиша и дали да се страхувам от него, или само да се радвам, че си на наша страна.

Хънтър се вгледа в нея, без да каже нищо, и се замисли върху думите й.

* * *

Боби Джо лежеше в палатката си и наблюдаваше колибата на Хънтър. Не можеше да забрави огромния черен вълк, който се бе изтегнал до него и го пазеше, дори когато привидно дремеше. Хънтър вече спеше. Тя забеляза, че той заспа, веднага щом легна, противно на очакванията й, че ще остане буден до късно.

Боби Джо се запита що за човек е Хънтър и защо животът сред природата му харесва. Вероятно заради простотата. Но изглежда имаше и друга причина. Нещо по-сериозно. И за пръв път тя изпита влечение към него. Макар да се опитваше да се предпазва от подобни емоции по време на мисия, Боби Джо не можа да не разпознае чувството.

Бе прочела досието му и бе запозната с документираната му биография. Почти нищо не се знаеше за живота, който бе водил, преди да привлече общественото внимание.

Да, Хънтър беше необикновен човек…

Боби Джо протегна ръка, стисна пушката и си помисли, че силата, волята и загадъчността на този мъж вероятно струваха повече от всички членове на екипа, заедно с оръжията им.

* * *

Той приклекна, стисна чудовищните си ръце и се вторачи в бивака, оглеждайки всичко, което виждаше на мъртвешки бледата лунна светлина. Съзря мъжа, който водеше групата и проследяваше дирите с такова забележително умение. После се вгледа в заспалия до него вълк.

Дори в съня си, вълкът изглеждаше нащрек. Ушите му бяха наострени, а муцуната — далеч от огъня. Не можеше да се определи накъде гледа. Черните очи се сливаха с козината, но позата му изразяваше напрегнатост, сякаш никога не се отпускаше. Той знаеше, че вълкът може да се бие ожесточено. Като мечката гризли, която бе убил през деня.

Раните, получени в стълкновението, вече бяха заздравели. Бе останал само малък, розов белег. Със замъглената си човешка интелигентност — дори не можеше да си спомни името си — той пресметна, че всяка нова рана ще заздравее за един ден, защото хибридната ДНК в организма му по някакъв начин се синтезира, ускорява възпроизвеждането на клетките и образуването на кръвта.

Той продължаваше навъсено да оглежда бивака. Силуетът му се очертаваше на фона на небето.

Не, нямаше да ги нападне тази нощ. Щеше да изчака. Утре щеше да ги примами навътре в гората и дори да им позволи да се доближат до него. Щеше да ги направлява и да ги кара да мислят, че го притискат, докато всъщност щеше да стане обратното. И после щеше да атакува, да убие неколцина от тях и да избяга.

Не се страхуваше, че може да бъде ранен. Нито от войниците. Нито от вълка. Макар че малко се боеше от мъжа.

Схватката им щеше да бъде ожесточена, но титаничната му мощ, силно изострените сетива и изключителната интелигентност щяха да бъдат достатъчни, за да ги унищожи.

Да, щеше да убие всички.

Той изръмжа, обърна се и потъна в мрака.