Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (18)

17.

Тухлата бързо слезе по стълбите. На рамото му беше преметнат автомат „АК-47“.

Влезе в трезора и извади ръчни гранати и прибор за нощно виждане.

Сетне погледна Чейни, който седеше в леглото и проверяваше дали има рани по ръцете. Чейни разбра, че приятелят му се подготвя за сериозен лов.

— Има ли някой?

— Не, малкия. — Тухлата монтира на автомата прибора за нощно виждане. — Но не виждам добре в мрака. Може да се крият в сенките. Добре, че купих това нещо от последната оръжейна изложба. Помислих, че някой ден може да ми потрябва.

Чейни провеси крака от леглото и потърка главата си.

— Слава Богу, че ми даде морфин. Слушай, трябва да се обадя по телефона. Къде е?

— Горе. Но мисля, че не си в състояние да вървиш.

Чейни стана.

— Трябва да се свържа с научната сътрудничка от института „Типлър“. Тя е в опасност.

Той взе пистолета си, зареди го и провери дали револверът трийсет и осми калибър е в кобура на левия му глезен.

— Тогава да вървим — рече Тухлата и му помогна да се качи по стълбите.

* * *

Хънтър се събуди, когато една ръка докосна дръжката на вратата на стаята му, но не помръдна. Само очите му блеснаха в мрака.

Последва дълга тишина и нищо не се случи. Сетне вратата се отвори.

Без да вдига шум, Хънтър напипа ловджийския си нож, макар че движението го накара да изпъшка от болка. Знаеше, че Призрак е приклекнал в поза за атака. Сянката влезе бавно и предпазливо и застана неподвижно.

Беше Боби Джо.

За пръв път Хънтър видя в нея не войника, а жената. Косите й бяха разпуснати. Беше облечена в сини джинси и бяла фланелка. Осветена в гръб, тя му се стори най-красивата жена, която бе виждал. Тя не каза нищо и не помръдна. Само го гледаше.

Той остави ножа на масата, стана и се приближи до нея. Протегна ръка и нежно докосна лицето й. Боби Джо облегна глава на дланта му и затвори очи.

Хънтър я гледаше, без да говори.

— Поне тази нощ можем да сме заедно — промълви тя. Той се поколеба, сетне я вдигна на ръце. Тихо затвори вратата и занесе Боби Джо на леглото.

* * *

Доктор Хамилтън, който неуморно наблюдаваше всеки етап на изотоничната^[1] дестилация на серума, съсредоточено гледаше лаборантите, приготвящи първите двайсет кубични сантиметра. Капка по капка, серумът постепенно започна да изпълва стъкленото шише. Процесът протичаше бавно, но след три часа щеше да има достатъчно за първия тест.

— След като извършим сканирането на електроните, сравним гените на гостоприемника и приносителя и се уверим, че няма рецесия и цикличност, ще можем да продължим — каза Ема.

— Добре — замислено рече Хамилтън. — Уверихте ли се, че линейните хетерополимери още са непокътнати?

— Да. Дълги са 414 нуклеотида. Също като преди. Но отстранихме факторите на трансгресия и прогресия, за да спрем цикъла на мутация. Сега репликацията е като на човешка ДНК. Рибонуклеиновата киселина вече не се самовъзпроизвежда. Двата вида ДНК се сляха и мутацията се неутрализира. Всъщност изобщо няма да има мутация. Няма начин да обхване човешките гени. И същевременно ДНК пак ще съдържа линейни хетерополимери на рибонуклеиновата киселина^[2] и свързаните с нея протеини, които гарантират бързото оздравяване и продължителността на живота. Мисля, че постигнахме целта си, докторе.

— Добре. — Хамилтън беше видимо доволен. — Тогава е време за първия лабораторен тест.

— Докторе, знам какъв е… залогът. Но вече претърпяхме един катастрофален провал. Наистина ли мислите, че е разумно да рискуваме, без да сме взели необходимите предпазни мерки? Не трябва ли да изолираме някъде обекта?

Хамилтън се усмихна. Вроденият му чар и самоувереност имаха и зловещ аспект.

— Ема, Ема. В резултатите никога няма сигурност. Затова извършваме тестове с обекти. Е, разбира се, сегашният експеримент е необикновен. И именно заради това изисква творческо мислене. Нима очакваш достоверни резултати от тестове с бозайници, които имат по-малко от деветдесет и девет процента съвместимост на веригата ДНК с Хомо сапиенс? Ето защо остава човекът. Ако тестът е успешен, всичко ще бъде наред. А ако се провали, ще знаем как точно да променим серума, за да постигнем нашата цел.

— Говоря за опасността от още една чудовищна мутация, докторе. Имам предвид втори Лутър.

Той се изсмя.

— Да не мислиш, че ще останем без охрана? Взел съм всички мерки, за да осигуря безопасността на екипа ни и на станцията. Не съм забравил за това. Не се безпокой.

Ема погледна персонала на лабораторията.

— Някои лаборанти са ужасени, докторе. Тревожа се, че по тази причина ще допуснат грешки в процеса на изолиране. Не трябва да забравяте, че работят почти непрекъснато, за да възстановят информацията, която беше унищожена в другите бази. Уморени са и са уплашени и се страхувам, че ще сгрешат.

— Това е причината лично да наблюдавам всеки етап от процеса на дестилация. До утре по обед ще имаме първия експериментален серум, а вдругиден ще знаем дали опитите ни да синтезираме гена са били успешни.

Ема не помръдна.

— Ами, ако серумът отново предизвика чудовищна деформация? Като предишния?

— Вече казах, че съм се погрижил за всичко. Ако започне трансформация, макар и леко наподобяваща първоначалната реакция, ще бъдем в състояние да я спрем и мигновено да извършим аутопсия, за да изследваме обекта на молекулно ниво. — Хамилтън поклати глава, сякаш говореше на разтревожено дете. — Имай ми доверие, Ема. Никой няма да пострада. А после, когато усъвършенстваме серума, ще помогнем на много хора.

Тя не каза нищо, но не откъсна очи от лицето му.

— Само си представи, Ема, какви чудеса съдържа онази кръв. Лек за всяка болест. СПИНът и антраксът^[3] ще бъдат преодолени с помощта на непобедимата сила на този имунен фактор. И накрая, благодарение на безкрайното самовъзпроизвеждане на клетъчната структура, ще живеем стотици, вероятно хиляди години. Ще бъдем безсмъртни, Ема. Разбираш ли какво говоря?

Доктор Стрейт кимна.

— Разбира се, докторе. Само… исках да ви кажа тези неща. Нямах предвид да отложим теста.

— Добре — по-сдържано каза Хамилтън и се обърна към микроскопа. — А сега… трябва да се уверя, че пробите от серума не са развили мутации, които ще предизвикат необикновеното преобразяване, погубило нашия лесно заменим Лутър. Особеностите на низшия животински вид го превърнаха в същество, което… може да използваме.

* * *

От института „Типлър“ не отговори никой и Чейни остави телефонната слушалка. Неприятно. Но на кого да се обади? На полицията? Едва ли. На неговите хора? Това беше още по-опасно.

Не, трябваше да отбягва официалните линии на комуникации. Налагаше се да се оправя сам. Той облече сакото си и изохка. Шевовете на раната бяха стегнати. Тухлата бе свършил добра работа. Но въздействието на морфина преминаваше и Чейни започваше да усеща болка.

— Къде отиваш, по дяволите? — попита Макмилан.

— Трябва да намеря онази жена — отговори Чейни, опитвайки се да овладее болката. — Ако още не е мъртва, скоро ще я убият. Онези хора са безпощадни.

— Не си във форма да ходиш никъде.

— Няма значение. Трябва да изляза.

Тухлата наведе глава и въздъхна дълбоко, после взе от стената автомата „АК-47“.

— Тази работа никак не ми харесва. Първо те причакват в засада. Сега излизаш посред нощ, за да търсиш някаква жена, която е в списъка на жертвите. Ти си пребит от бой, а аз съм твърде стар, бавен и не съм във форма. Не знаем кои са онези главорези, колко са и какво искат да направят.

— Искат да ни убият. Това е всичко, което е необходимо да знаем.

— Чакай малко.

Тухлата слезе в мазето. След пет минути се върна, облечен в кафяв панталон и плътна риза, под която се виждаха очертанията на бронежилетка. Най-отгоре си бе сложил дълго сако. Дрехата се разтвори и Чейни видя два картечни пистолета „Узи“.

— Сега вече сме готови, момче! — извика Макмилан. — Остава да намерим и кола.

Бившият военен следовател сигурно носеше достатъчно боеприпаси за две-три сражения, защото единственото му правило беше: „По-добре да си въоръжен, отколкото да не си. Мунициите са евтини. Животът е скъп.“

Тухлата включи двигателя на един от старите си автомобили „Линкълн“ и потегли. До разсъмване оставаха няколко часа. Чейни поглеждаше дали не ги следят, но не видя никого. Тухлата забеляза това и рече:

— Още нямаме опашка. Но ти си разговарял с онази жена, нали?

— Два пъти.

— Един път е достатъчно. Може би очакват, че ще се свържеш с нея. И са ти устроили засада. Ако се стигне до престрелка, имаш само твоя „Зиг Зауер“ и револвера. Не е много. Ще извадим двата автомата от багажника. Сложих ги там, преди да тръгнем.

— Трябва да сторим всичко необходимо. Сигурен съм, че момичето ще е следващата жертва.

— Вероятно. Вече убиха много хора. Може да очистят и нея. Сетне да заличат следите. И ако са професионалисти, няма да оставят улики. Ще са влезли в дома й, ще са излезли и ще се кикотят в някой бар, когато ченгетата се обадят на родителите й.

Чейни не каза нищо. Знаеше, че е по-добре да не правиш някои неща, освен ако не искаш да раздадеш справедливо възмездие. Дълбоко в душата си той не беше убеден дали изцяло ще бъде на страната на закона, ако убиеха Джина. Каквото и да ставаше, тя явно беше невинна.

Пред очите им се появи институтът „Типлър“ и Чейни се взря в ярко осветената сграда. Дори в този късен час на паркинга имаше коли.

— Виждаш ли нещо? — прошепна Чейни.

Тухлата също огледа района. Постройката беше разположена на три акра. Наоколо не се виждаше никой.

Макмилан протегна ръка под седалката, извади бинокъл и отново провери терена.

— Отпред има двама пазачи. Униформени. Не знам как ще влезем.

— Ще покажем служебните си карти. Ако не ни пуснат, ще повикаме Джина да излезе.

— Струва ми се, че идеята е хубава.

— Това е най-доброто, което можах да измисля.

— И ще влезем ей така, а?

— Да.

Тухлата се замисли, сетне поклати глава.

— Тук нещо не е наред, малкия. Защо има пазачи отвън? Това не е нормално. Обикновено единият седи зад бюрото, а другият патрулира. После се сменят. Така се прави.

Макмилан имаше право. Така се постъпваше. В института „Типлър“ имаше скъпа научноизследователска апаратура и ръководството не би нарушило такова основно и елементарно правило на охраната.

— Прав си — измърмори Чейни. Подозренията му се засилиха. — Е, какво мислиш?

— Ами, смятам, че са четирима. Или шестима. Сега не ги виждаме, но са някъде наблизо. Ако ни чакат, за да открият огън по нас, ще излязат отвътре. Играта може да загрубее.

Чейни се намръщи. Предполагаше, че ще се ядоса, ако се натъкнеше на засада. Но установи, че не му пука. Беше участвал в толкова много престрелки, че още една едва ли щеше да разпали чувствата му.

— Да вървим.

Тухлата сви рамене и превключи на скорост.

— Ти си шефът.

След пет минути двамата бавно вървяха по паркинга. Чейни небрежно държеше ръка върху скрития си пистолет и оглеждаше всичко. Стигнаха до вратата и Тухлата се обърна. Мускулестите му ръце бяха скръстени на гърдите. Имаше напълно безобиден вид. Само Чейни знаеше, че огромните му ръце стискат картечните пистолети „Узи“.

Някой предпазливо открехна вратата.

— Кажете, господа — рече пазачът.

Чейни блъсна стъклената врата и му показа картата си.

— Казвам се Чейни. От Военната прокуратура. Искам да седнеш зад бюрото. Веднага!

— Но…

— Веднага!

Пазачът незабавно се подчини и седна до колегата си — около трийсет и пет годишен мъж с червеникави коси. Двамата имаха револвери „Смит и Уесън“, модел 19 — вероятно едни най-хубавите оръжия, предназначени за патрони 357 Магнум или калибър 38 мм. Опасни оръжия.

Чейни нямаше доверие на пазачите.

— Извадете бавно оръжията си и ги сложете на бюрото. После направете три крачки назад. И без глупости. Тук вероятно се извършва престъпление и ще си ги получите веднага, щом се уверя, че ситуацията не се нуждае от спешно реагиране.

Тухлата бе заел позиция, откъдето да наблюдава едновременно коридорите и фоайето. Беше извадил картечните пистолети и държеше по един в двете си ръце. После щракна предпазителя, приготвяйки се да стреля и при най-малката заплаха. Изглеждаше странно на фона на престижните научни награди, възхваляващи усилията на института да спаси застрашените видове по света.

— Нищо не виждам, малкия — обади се той.

Чейни изпразни двата револвера „Смит и Уесън“ и ги хвърли на дивана.

— Веднага ме свържете с Джина Гилбърт. Преди да съм изгубил търпение!

Първият пазач се обади в лабораторията. Дълго чака, но никой не отговори. Тухлата го погледна заплашително.

— Обади й се по пейджъра, момче! — извика Чейни. — Накарай я веднага да дойде тук! Не ме интересува как ще го направиш.

Стъписан от повелителния тон, пазачът започна да звъни по пейджърите в различните помещения. След пет минути Чейни разбра, че ще трябва да отидат до лабораторията. Той протегна ръка и сграбчи за ризата първия пазач.

— Хайде. Тръгваме.

— Но… аз трябва да наблюдавам…

— Ще правиш каквото ти казвам — прекъсна го Чейни. Чувстваше се забележително силен, докато напрежението нарастваше. — Ще отидем в лабораторията и ще видим дали…

Някакво внезапно движение накара Чейни да блъсне настрана пазача. Видя, че червенокосият изважда пушка, но вече беше късно да реагира.

Тухлата откри огън с двата картечни пистолета „Узи“, надупчи пазача и стената зад него, бюрото, картините и компютъра.

Чейни също стреля и вторият пазач се строполи на пода. За да бъде сигурен, Чейни изстреля още три куршума и в същия миг видя, че вратата зад Тухлата се открехна. Обърна се и стреля. Куршумът се заби на няколко сантиметра от приятеля му. Макмилан също се обърна и обсипа с куршуми вратата, която бавно се затвори.

Чейни се хвърли върху бюрото, претърколи се и трескаво сложи нов пълнител. Тухлата допря гръб до стената и започна да се оглежда. Лицето му беше зачервено и изпотено, а очите му блестяха. Дълго време не чуха нищо, после от коридора се разнесе шумолене.

Чейни обърна глава по посока на шума. Знаеше, че Тухлата ще наблюдава останалата част на помещението. От пет години не бяха действали заедно, но не бяха забравили нищо. Без да говорят, те знаеха какво ще направи всеки от тях. Чейни се прицели в ъгъла, зачака и се опита да успокои ударите на сърцето си. Между него и мишената имаше само гипсова стена.

Той изстреля десет куршума в стената, после насочи пистолета си към ъгъла. Чуха се стъпки и пъшкане и на пода изтрака карабина „М-16“. Някакъв силует падна и кръвта му оплиска белите плочки.

— Получаваш помощ по телепатичен път, а? — попита Тухлата. — Добър изстрел.

Чейни се ухили мрачно и преброи патроните, които оставаха в пистолета. Имаше още шест и още три резервни пълнителя. Реши да не слага нов пълнител и се показа над бюрото. Двамата се Макмилан допряха гърбове и тръгнаха.

— Също като едно време, нали? — изръмжа Тухлата, държейки картечните пистолети на нивото на гърдите си. Черните му очи бързо се стрелкаха насам-натам и виждаха всичко.

Чейни остана с убеждението, че възрастният мъж не е загубил много от способностите си. След десет минути се приближиха до вратата на лабораторията и бързо се вмъкнаха вътре, но не намериха никого.

— Не се отпускай — с дрезгав глас каза Тухлата, оглеждайки помещението, което бе разположено по дължината на сградата. — Отваряй си очите на четири, сякаш знаеш, че са тук. И наистина може да е така.

Чейни приклекна до компютъра. Беше се задъхал и опитваше да се успокои.

— Пазачите… отпред… изглежда не носеха микрофони.

— Не. Но това не означава, че нямат приятели.

— Е, какво ще правим сега?

— Тук ли трябваше да бъде момичето?

— Да.

— Добре. Ще претърсим института стая по стая. Ще се придържаме към установената практика.

— Бавно и методично.

— Внимателно и предпазливо.

Чейни подсмръкна и запъна петлето на „Зиг Зауер“-а.

— Добре. Аз познавам обстановката, затова ще водя — каза той и бавно тръгна напред, като оглеждаше всичко.

Тухлата вървеше близо до него и непрекъснато се обръщаше. Рефлексите му бяха изострени. След няколко минути влязоха в стаята с електронния микроскоп, но и там нямаше никого.

Изпотеното лице на Тухлата се изкриви от отчаяние.

— Спипали са я преди нас — прошепна той. — Отвлекли са я.

Чейни спря и се заслуша.

— Не вярвам. Какво беше това?

Тухлата поклати глава и продължи да оглежда помещението. После бавно тръгна към вратата.

— Не знам. Сякаш нещо се блъсна.

Чейни обиколи стаята. Предпазливостта беше хубаво нещо, но търпението му се изчерпваше.

Болката, схватката и лекарствата го бяха докарали до някакво състояние на безразличие и безразсъдство. Не му пукаше дали някой ще изскочи от ъгъла и ще започне да стреля. Беше готов да отвърне на атаката.

— Там — каза той и посочи с глава.

Тухлата вдигна картечните пистолети и двамата тръгнаха към стена с десетина жълтеникавобели врати. Чейни застана неподвижно и този път чу звука.

Насочиха оръжията и Чейни рязко дръпна вратата на един от хладилниците.

Тухлата измъкна Джина Гилбърт и махна найлоновата торбичка от главата й. Ръцете и краката й бяха завързани. Чейни извади нож и преряза въжетата.

Лицето й беше пребледняло и имаше синкави петна. Тя се задави, закашля и изстена, после дишайки тежко, се хвана за гърдите.

— Намери одеяло! — каза Тухлата.

Успяха бързо да я затоплят и Джина постепенно възвърна способността си да говори.

— Опитаха се… да ме убият… Онези мъже…

— Успокой се — рече Чейни.

Тя, изглежда, долови миризмата на барут, разнасяща се от дрехите на двамата и на лицето й се появи озадачено изражение.

— Оправихме се с тях във фоайето — каза Чейни. — Не се притеснявай.

Джина не изглеждаше изненадана от смъртта на охраната и рече:

— Трябва да се махаме оттук.

— Чакай малко — обади се Тухлата и сложи ръка на рамото й. — Колко човека видя?

— Четирима.

— Тогава остава един.

— Трябва да я измъкнем оттук, Тухла.

Едрият мъж се намръщи и кимна.

— Можеш ли да вървиш, Джина? — попита Чейни и я вдигна на ръце, сетне погледна Макмилан. — Нали знаеш, че трябва да го видиш и да го убиеш?

Тухлата отново кимна и бързо се приближи до вратата. Излезе, огледа коридора и рече:

— Чисто е.

Те тръгнаха из сградата, движейки се към изхода, най-близо до колата. Не биваше да излизат от първата врата, която видят, защото това означаваше да заобиколят института, а там нямаше къде да се скрият. По-добре беше да рискуват, минавайки покрай кабинетите, където бързо можеха да намерят прикритие.

Най-после стигнаха до фоайето. Последният убиец може би нямаше да предположи, че ще се измъкнат през мястото на престрелката. Чейни огледа голямото помещение и въздъхна. Нямаше гаранции, че са в безопасност.

Двамата бавно тръгнаха през откритото пространство. На всеки две крачки се обръщаха и оглеждаха всичко.

Изведнъж Джина изпищя.

Чейни дори не се замисли и светкавично се обърна към посоката, в която тя гледаше. Тялото му се движеше по инстинкт, преди мозъкът да формулира каквато и да е заповед. „Направи крачка вляво, закрий Джина с тяло, извади «Зиг Зауер»-а и стреляй.“

Тухлата вече бе открил огън. Чейни не чу изстрел от противника, но покрай ухото му изсвистя куршум. „Има заглушител“ — помисли той. Макмилан изкрещя и падна по гръб и Чейни промени решението си.

Спря да стреля и се прицели за смъртоносно попадение.

Нямаше време да мисли за Тухлата.

Куршум, изстрелян от пистолета със заглушител, прониза дясната му ръка.

Чейни затаи дъх и забрави за болката. Ръката му спря да трепери и той зачака стрелеца отново да се покаже, за да се опита да го убие.

И онзи го направи.

Чейни натисна спусъка десет пъти. Първият куршум се заби в бюрото, а останалите девет — в убиеца. Чейни брои патроните, докато се увери, че човекът е мъртъв.

Трупът се строполи на пода.

Чейни не сложи нов пълнител. Имаше още четири патрона.

Той инстинктивно се обърна към Тухлата, който се бе надигнал на лакът и разкъсваше ризата си. Лицето му беше зачервено, ядосано и изпотено. Протегна ръка, установи, че раната му не е сериозна и се изправи.

— Да се махаме оттук, по дяволите — гневно измърмори Макмилан и тръгна към вратата.

Качиха се в линкълна и докато излизаха от паркинга, видяха патрулни коли, приближаващи се по единствения път, водещ към института.

Тухлата угаси фаровете.

Чейни изпита моментна паника. Макмилан подкара по-бързо двайсетгодишния автомобил. Между тях и полицейските коли остана само един завой.

Изведнъж се появи черен път.

Тухлата мигновено зави и намали. Измина десетина метра и спря, използвайки само ръчната спирачка, за да не светнат стоповете. Това беше номер, на който Тухлата отдавна бе научил Чейни.

След двайсет секунди патрулните коли профучаха покрай тях.

Тухлата даде на заден ход и бавно се върна на шосето. След половин час стигнаха до болница „Милосърдие“.

Чейни показа служебната си карта и помогна на санитарите да сложат Джина на носилка. Тя стисна ръката му, а той се провикна така, че да го чуят всички.

— Нали ме чуваш, Джина?

Тя кимна.

— Трябва да се свържеш с Военната прокуратура във Вашингтон. Кажи им, че искаш да говориш със следовател Ханк Винсент! Разбра ли, Джина? Ханк Винсент! Разкажи му всичко, което знаеш, и му предай да вдигне под тревога военните следователи в Аляска. Може би скоро ще се нуждая от тях. Да чака на радиостанцията, излъчваща сигнали за насочване на хеликоптери!

Джина стисна още по-силно ръката му и промълви:

— Ще му кажа. Пази се.

Чейни се отдръпна и санитарите откараха количката.

— Това е федерален свидетел! — изкрещя той. — Уведомете полицията и Военната прокуратура във Вашингтон! Кажете им, че я е докарал следовател Чейни!

Хората от медицинския персонал си размениха озадачени погледи.

Чейни се качи в линкълна и Тухлата подкара към дома си.

* * *

Усещайки прилив на сили с всеки изминал момент, той скочи от хребета, приземи се и хукна да бяга, движейки се бързо в нощта. Беше уверен в посоката — нещо, което не можеше да си обясни. Не се и опита да го направи. Достатъчно му беше да знае, че притежава тъмен и непогрешим инстинкт и неизмерима издръжливост.

Отново бе убил. Прекърши врата на един лос и обилно пирува с тъмночервеното месо. И после усети прилив на неизчерпаема енергия.

Докато бягаше, от време на време му се изпречваше някое растение. Той приклякаше, изтръгваше го с корена и го поглъщаше заедно с пръстта. По този начин продължаваше да подобрява фантастичните си способности — оздравяване, бързина, сила и изострено сетивно възприятие на реалността. Очите му се разшириха, докато започна да вижда както на дневна светлина. Метаморфозата продължаваше. Той имаше човекоподобна форма, но се движеше със скоростта на вълк. Зъбите му бяха горещи, черните очи блестяха, а дългите криви пръсти късаха кората на дърветата, докато тичаше, без да спира.

Трябваше да намери мъжа, който го бе ранил. Знаеше само това. Щеше да открие и него, и вълка му, където и да бяха избягали, и да изяде сърцата и мозъците им. После отново щеше да се присъедини към събратята си, защото те го чакаха. И заедно щяха да унищожат немощните хора.

Чудовищният му силует се очерта на светлината на бледата луна. Ръцете му бяха протегнати, за да сграбчат нощния вятър. Той изрева победоносно и изчезна в мрака.

* * *

Боби Джо бе сложила глава на гърдите му и Хънтър нежно галеше русите й коси. Тя мълчеше, но той знаеше за какво мисли.

Преживяването им беше страстно. Любиха се бавно и накрая, изтощена, Боби Джо се отпусна върху него. И Хънтър беше уморен. Легна по гръб и я притисна до себе си. След известно време тя започна да говори. Разказа му за живота си, за обучението си в специалните части и за страховете си. Призна, че никога не бе изпитвала такъв ужас, както през последните няколко дни. Той слушаше търпеливо.

— И ти се страхуваш, нали? — попита тя. — Уплашен си… като мен.

Хънтър се усмихна и погали лицето й.

— Да.

— Но въпреки това ще отидеш в планината.

— Да.

Боби Джо не каза нищо, после докосна белезите на гърдите му.

— Болката не те безпокои, нали? — попита тя.

Той се засмя и сложи ръка на раменете й.

— Разбира се, че ме безпокои. И аз съм като теб. Боли ме по същия начин.

— Но не ти пука. Преживял си много. Все пак трябва да знаеш, че някой ден късметът, уменията и дори издръжливостта ти няма да бъдат достатъчни, Натаниъл.

Хънтър се развълнува. Боби Джо го бе нарекла Натаниъл.

— Ти си смъртен — тъжно добави тя. — И съществото ще те убие… Чака те. Ти ще отидеш там, горе… и ще се биеш с него. Ще се бориш с нещо… с което никой не е премервал сили. Защо… трябва да го правиш?

— Вече говорихме по този въпрос, миличка — каза той и я целуна. — Време е да поспиш.

— Не мога… да заспя.

Хънтър нежно й се усмихна.

— Спи, мила. Заслужила си почивка.

Боби Джо затвори очи и тихо добави:

— Съществото се страхува от теб, затова иска да те убие.

— Спи… Спи…

Тя се притисна до него и се сгуши на гърдите му. Дишането й стана равномерно и чертите на лицето й се отпусна.

— Убий го, Хънтър — промълви Боби Джо, — убий го, преди то да те е убило.

* * *

Боби Джо лежеше на една страна и бе заровила нос в завивките. Хънтър стана от леглото и установи, че тя спи дълбоко. Спокойното й изражение го накара да се почувства доволен.

Той се облече, приближи се до вратата и отново я погледна. Увери се, че е взел всичко необходимо за опасната, но важна задача. Призрак се надигна и Хънтър му направи знак да не вдига шум, посочвайки Боби Джо. Вълкът го погледна за миг, сетне покорно легна на пода. Хънтър знаеше, че докато се върне, Призрак ще я пази. Вълкът беше най-добрият телохранител в света.

Хънтър безшумно отвори и затвори вратата и застана в коридора. Ослуша се, но не чу нищо.

Знаеше, че станцията е пълна с пазачи, покрай които трябваше да се промъкне незабелязано. И после щеше да поеме най-смелия риск — да претърси стаята на човека, комуто вярваше най-малко.

Той тръгна. Имаше план, но всеки момент можеше да го промени.

* * *

— Те трябва да платят — изръмжа Тухлата, докато караше линкълна.

Небето над реката бе започнало да просветлява. Слънцето изгряваше. Задуха хладен ветрец, който леко ухаеше на дъжд.

Обадиха се анонимно на местната полиция, за да съобщят за произшествието в института. Ченгетата щяха да видят опустошението и да решат, че става дума за влизане с взлом. Труповете щяха да бъдат намерени и разпознати, сетне всички щяха да започнат да търсят Чейни, защото отпечатъците му бяха навсякъде по изразходваните пълнители. Не след дълго ФБР щеше да затвори кръга. Но дотогава Чейни щеше да бъде далеч. Смяташе да доведе докрай разследването. Така че, ако хората от Съвета за националната сигурност или дори от Белия дом се опитаха да се намесят, щеше да бъде късно.

Чейни беше в лошо настроение и ядосан. Тези чувства щяха да му потрябват, когато се приземеше в Аляска, в последната оцеляла научноизследователска база. Щеше да притисне доктор Хамилтън, докато си признаеше всичко.

Може би щяха да възникнат усложнения в службата, но Чейни знаеше, че вече е нарушил правилата и едва ли може да има по-големи неприятности. Само се надяваше, че Макмилан ще го подкрепи, но и за това нямаше гаранции.

— Отивам в Аляска, Тухла.

— Идвам с теб.

Чейни поклати глава и погледна през страничното стъкло.

— Тази битка не е твоя, Тухла. Вече има много трупове. Ти си изпълнил служебния си дълг. Не е необходимо отново да излизаш на огневата линия.

— Нека да ти кажа нещо, малкия. Аз бях следовател, когато ти още си бил в прогимназията. Сега си сам, в случай че не си забелязал. Мислиш ли, че ще те оставя да се биеш с онези главорези, без да имаш подкрепления? В деня, в който го направя, ще завържа граната на главата си и ще се гръмна. Не. Вече сме затънали до шията. И двамата. Смяташ ли, че толкова много години съм ти пазил гърба, само за да те видя накрая пречукан от някакви безбожници, които се опитаха да убият онова момиче? Не. Ще им дадем да разберат.

— И как по-точно ще го направим?

— Ами, първо няма да пътуваме с пътнически самолет. Имам приятел, който ще ни качи на военен. Няма да споменаваме имена. Само ще му кажем, че изпълняваме задача. После ще вземем хеликоптер. Мислил си за това, нали?

— Да — усмихна се Чейни.

— Знам. Чух те да го казваш на Джина. Да чакат на радиостанцията, излъчваща сигнали за насочване на хеликоптери. Да, не съм забравил. Знаеш ли да управляваш хеликоптер?

— Ами, отдавна не съм го правил. — Чейни се обърна, за да провери дали не ги следят, но Тухлата непрекъснато сменяше посоката и нямаше такава опасност. — Вече не използват „Хюи“, а „Блекхоук“. Но мисля, че ще се справя. Хеликоптерите са почти еднакви.

— Добре. Връщаме се вкъщи, натоварваме каквото можем да носим и на обяд излитаме. Полетът продължава десет часа. Щом се приземим, ще се качим на хеликоптер и ще отидем на гости на доктор Франкенщайн. Пазя старата си служебна карта, а ти имаш документи, че извършваш федерално разследване. Ще свършим работата, преди някой да се опита да ни попречи. Но ще ти кажа едно — трябва да действаме бързо. Няма да разполагаме с повече от един ден. Най-много два, ако ни провърви.

— Да. — Чейни усети, че го обзема умора. Можеше да поспи няколко часа по време на полета. — Знам.

— Но не се притеснявай, малкия. Ще извадя нещо специално от трезора. Имам лек за болестта им.

* * *

Хънтър се върна преди зазоряване. Боби Джо още спеше. Облечен в чиста черна риза, която получи от военните, той влезе в трапезарията, за да хапне нещо.

Беше разгледал добре станцията.

Докато другите бяха проектирани грубо и имаха циментови стени и потискащ външен вид, тази база имаше стени от неръждаема стомана, ярко осветени коридори и стерилна атмосфера. Беше луксозна в сравнение с останалите. Помещенията бяха разположени в поредица от кръгове, пресечени с коридори. Хънтър не видя какво има в центъра, но оформлението приличаше на паяжина.

Той предположи, че в средата има лаборатория, но долови миризмата на пръст и разбра, че централната част на станцията е под земята. Вратите бяха от метал, какъвто не бе виждал. Нищо не можеше да ги разбие. Пантите бяха скрити в рамките.

Контингентът от рейнджъри наброяваше най-малко седемдесет, вероятно сто човека. Бяха въоръжени до зъби — нещо необичайно — и носеха свръхмодерно бронирано облекло, каквото Хънтър виждаше за пръв път. Приличаше на пластмасово, но отблизо, без дори да го докосва, той забеляза, че костюмите са направени от сплав от метал и керамика за космически скафандри, излята в уникална защитна обвивка. Имаха наколенки и специални шлемове, снабдени с прибори за нощно виждане, вградени в подвижен визьор.

Въпреки умората, Хънтър беше изумен. Които и да бяха тези мъже, екипировката им беше последна дума на съвременната технология. Той разбра и друго — те очакваха да се случи нещо необичайно и бяха подготвени.

Облечен във вълнен панталон, високи до коленете мокасини и черна военна риза, Хънтър безгрижно мина покрай постовете, докато дежурните се сменяха. Те не му обърнаха почти никакво внимание, но той знаеше, че спокойната атмосфера е резултат от внимателно обмислена организация. Ако някой без пълномощно за достъп до секретна информация проникнеше в базата, те щяха да го арестуват, преди да е направил и три крачки.

Хънтър влезе в трапезарията. Призрак вървеше до него. Двамата седнаха да ядат и вълкът изгълта четири големи пържоли.

Хънтър забеляза, че всеки, който влиза и излиза от помещението, прокарваше карта за самоличност през монтирано на стената устройство. Заинтригува го факта, че всички други врати между стаите и трапезарията са широко отворени. Да, щяха да му позволят да обикаля, но само докъдето бяха решили. Той си спомни номера за влизане с взлом, който бе използвал през нощта, и се усмихна. Всяко техническо средство можеше да бъде преодоляно.

Хънтър чу, че някой се приближава до него и по походката разбра кой е. Без да се обръща, той каза:

— Страхотна база имате, Мадъкс. Обезопасена е отвсякъде.

Полковникът седна срещу него, кимна и се усмихна.

— Стараем, се, господин Хънтър. Станали сте рано.

— Не се нуждая от много сън.

— Виждам. Е, как са приятелите ви?

— Не знам.

Полковникът отвори широко очи.

— Говорих с дежурните от нощната смяна. Казаха, че професорът е възвърнал силите си. Такакура и Тейлър са добре. Леки изгаряния. Ще живеят. Уилкинсън е бил тежко обгорен от експлозията, но ще се възстанови напълно. Днес следобед ще го закарат с хеликоптер в болница. Предполагам, че се питате какъв е статутът на операцията.

— Не съм мислил по този въпрос.

Мадъкс изглеждаше изненадан.

— Ами… не знаехте ли какво щяхме да направим с вас и с екипа?

— Това не ме интересува, полковник. Приключих с армията и с така наречената мисия. Тръгвам, веднага щом професорът се оправи.

— Къде?

Хънтър го погледна в очите.

— Мисля да отида на лов.

Мадъкс явно не знаеше какво да каже. Накрая предпазливо рече:

— Разбира се, съзнавате, че мога да ви арестувам за възпрепятстване на упълномощените лица да изпълнят служебния си дълг в ситуация, свързана с националната сигурност.

Хънтър не направи нищо, но Призрак скочи и изръмжа гърлено и заплашително. Въздухът потрепери от звука на животинската свирепост и сила.

Мадъкс пребледня и вдигна ръка.

— Моля… Моля… Не съм направил нищо, господин Хънтър. Само… разсъждавах на глас. Исках да ви предупредя… за ваше добро.

— Не ме заплашвайте, полковник.

— Но… аз не ви заплашвам.

Мадъкс се разтрепери. Ръмженето на Призрак отслабна, но стана още по-застрашително. Козината на врата му настръхна. Оголените му зъби бяха по-остри и страшни и от ножове. Хънтър знаеше, че трябва да го обуздае, но остави вълка да изрази отношението си, после строго рече:

— Призрак.

Вълкът седна, но очите му останаха приковани в полковника.

— Мили Боже — прошепна Мадъкс и избърса потта от челото си. — Това не беше… необходимо, господин Хънтър. Съвсем не беше необходимо.

Хънтър продължи да се храни.

— Вие го предизвикахте, Мадъкс, не аз.

— Но аз не направих нищо!

— Вълкът е чувствителен към отношението на хората.

Полковникът изчака още една минута, за да се успокои, сетне започна да говори, като непрекъснато поглеждаше Призрак.

— Хънтър, опитвах се да ви кажа, че това е въпрос на националната сигурност. Когато действате под наше командване, вие сте ограничен поради причини, засягащи безопасността. Но от друга страна, ако действате самостоятелно, нямате подкрепа.

— Никога не съм имал подкрепа.

— Но… ако тръгнете сам да търсите съществото, със сигурност ще ви сполети съдбата на членовете на екипа, които бяха убити по време на акцията. Ясно е, че никой не може да се пребори с него.

Хънтър отпи глътка кафе.

— Това е мой проблем, полковник, не ваш. Ще тръгна по дирите на съществото с Призрак. Затова задръжте войниците под ваше командване и ме оставете на мира, по дяволите. Ще стоя тук, докато закарат в болница професора, после ще ви благодаря за любезното съдействие.

Мадъкс се бе овладял. Хънтър знаеше, че полковникът не е глупак. Само ужасяващото присъствие на огромния вълк смразяваше кръвта във вените на военния.

— Хънтър — започна той, — искам да подчертая, че от самото начало на тази мисия бях откровен с вас. Каквото и да се е случило там горе в планината, не е по моя вина. Човек с моя ранг трябва да взима трудни решения и понякога изпращам хората на мисии, от които знам, че вероятно няма да се върнат. Но никога не съм изпращал човек на мисия, която аз ще саботирам. И никога няма да го направя. Разполагам с пълните доклади на Такакура, на Тейлър и на Уилкинсън. Боби Джо отказа да даде информация. Дойдох да ви кажа, че ако наистина е имало саботаж, ще сторя всичко, което е в пълномощията ми, за да открия виновника и да го изправя пред правосъдието.

Хънтър винаги се доверяваше на инстинктите си, затова отново се вслуша във вътрешния си глас. Известно време мълча, после вдигна глава. Изражението му не беше дружелюбно, но тонът беше приятелски.

— Полковник, вярвам ви, че не знаете какво става тук. Мисля, че сте честен човек. Но са ви използвали и вие нямате ни най-малка представа за това.

— Какво имате предвид? — стъписан попита Мадъкс.

— Това ви наранява и същевременно ви помага. Толкова много тайни и лъжи и накрая дори добрите момчета не знаят какво всъщност става. Колко пъти сте посещавали лабораторията тук, полковник?

— Мисля, че тази информация е извън обсега на онова, което трябва да знаете.

— Не сте я виждали, нали?

— И… какво от това?

— Там вършат нещо, за което не само вие, но и вероятно никой друг не знае. И заради всичката тази тайнственост и загадъчност вие всъщност съдействате за укриването на една лъжа.

— Това са само предположения, Хънтър.

— Опитвали ли сте се да получите достъп до лабораторията?

— Не. Имам изрична заповед да не се бъркам в работата там.

— Защо?

— Това е секретна информация.

— Знаете ли, полковник — замислено каза Хънтър, — не съм ви молил да идвате тук и да разговаряте с мен. Но понякога една случайна среща може да промени всичко. Защо не направите нещо за мен? И за себе си. Защо под някакъв претекст не опитате да получите достъп до лабораторията? Измислете нещо. Каквото и да е. Само гледайте да нямате неприятности. Убеден съм, че няма да пуснат полковник от армията на Съединените щати в помещение, което дългът го задължава да брани с живота си. Но ще разрешат достъп на цивилни. Вие сте шефът на тази база. Ако някой има право да влезе в лабораторията, това сте вие. Вие не работите за проклетия Съвет за национална сигурност, а за армията на Съединените щати и отговорността да осигурите безопасността на станцията е ваша. Включително и на лабораторията.

Настъпи продължително мълчание.

— Какво всъщност искате да ми кажете?

Хънтър изпита искрено съчувствие към Мадъкс.

— Искам да кажа, че доктор Хамилтън ви прави на глупак.

Лицето на полковника застина.

— Мисля, че Хамилтън извършва незаконни, неморални и неетични експерименти, а вие несъзнателно му помагате в това престъпление — продължи Хънтър. Знаеше, че не може да нарани по-дълбоко този човек и разговорът му беше неприятен и съвсем не му доставяше удоволствие. — Щом вие, полковник от армията на Съединените щати, нямате достъп до част от института, за който отговаряте с живота си, тогава някой се опитва да отнеме пълномощията ви и да ви прави на глупак.

Лицето на Мадъкс се зачерви от гняв. Той стана и оправи униформата си.

— Пак ще говорим по този въпрос — студено каза полковникът и излезе.

* * *

Между трапезарията и лазарета нямаше запечатани врати, но на всеки вход стояха по двама униформени пазачи с карабини „М-16“. Никой не му каза нищо и Хънтър влезе в интензивното отделение. Професорът седеше на леглото.

Хънтър хвърли поглед към монитора и се увери, че сърдечният ритъм на Типлър е стабилен. Възрастният мъж погледна Призрак и се усмихна, но когато отмести очи към Хънтър, изражението му мигновено се промени и стана сериозно. Светлосините му очи блестяха. Лицето му беше бледо и уморено.

— Трябва да се махнем оттук, Натаниъл. Не го ли сторим, до сутринта ще бъдем мъртви.

Хънтър се приближи до леглото, хвана ръцете му и ги стисна.

— Слушай, професоре. Всичко ми е ясно. В момента знам дори повече от теб.

Типлър изучаващо се взря в лицето му.

Хънтър се поколеба и без да откъсва очи от монитора, показващ сърдечната дейност на възрастния човек, каза:

— Съществото разговаря с мен, професоре. То може да говори. В каквото и да се е превърнало сега, някога е било човек. Тук се е случило нещо.

Хънтър очакваше изненада и изумление, но Типлър само стисна устни, после едва забележимо кимна и рече:

— Глупаци.

Хънтър изпита облекчение, че няма да се наложи да обяснява.

— И двамата знаем, че съществото идва тук. Ще се опитам да те измъкна. Останалите членове на екипа ще летят с теб и ще те пазят.

— А ти ще дойдеш да ни посрещнеш — каза Типлър.

Лицето на Хънтър беше непроницаемо. Той не каза нищо.

— Да, знаех си… — добави професорът и тъжно кимна. — През целия си живот си се чувствал задължен да защитаваш онези, които не могат да се бранят сами. Винаги съм се възхищавал на това твое качество, защото е най-рядко срещаното и най-благородното. Но… Да, отдавна знаех какво ще направиш. Не съм изненадан. Не се притеснявай, че мога да изпадна в шок. Сигурно очакваш да кажа, че това е самоубийство. Но единствено ти можеш да се справиш със съществото, Натаниъл. Изпитвам вина, като ти говоря така, момчето ми. Но ако ти не можеш да го спреш, тогава никой не може да го стори. Бих жертвал живота си заедно с теб, но съм стар и нямам сили…

Хънтър се усмихна, бутна го леко да се облегне на възглавницата и поклати глава. Не пророни дума, докато професорът говореше. После стана и тръгна към вратата. Погледна строго Призрак, посочи Типлър и заповяда:

— Пази!

Вълкът се приближи до леглото, изправи се на задните си лапи и прикова очи в професора. Явно се радваше, че отново го вижда. Типлър се засмя, разроши козината му и рече:

— Приятно ми е, че съм с теб, стари приятелю.