Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Джеймс Байрън Хъгинс. Хънтър

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-076-0

История

  1. — Добавяне

10.

Хънтър съсредоточено разглеждаше топографската карта и се опитваше да намери лесно проходим маршрут до научноизследователската станция, разположена в южната част на Бялата планина — масивна верига, дълга петдесет километра. Беше невъзможно да я преминат навреме, за да помогнат на професора.

Изпотен и ядосан, Такакура седеше до него. Хънтър се намръщи и го погледна. Японецът поклати глава. Още дишаше учестено от изкачването на поредния хълм.

Теренът ставаше все по-труден и неравен.

Екипът не би се затруднил да премине северния хребет на планината, следвайки коритото на Фосил Крийк. Но с тях имаше човек в несигурно здравословно състояние, затова операцията вече се бе превърнала от наказателна в спасителна.

Стигнаха до сравнително равна отсечка, но за съжаление не можеха да ускорят крачка. Пътеката беше дълга стотина метра, после следваше дълъг склон. Силен човек би го преминал с лекота, но пренасянето на болния професор усложняваше нещата.

— Райли! — извика Такакура.

Райли мигновено застана до тях и уморено се облегна на пушката си. Хънтър го бе харесал от самото начало, но не бе имал възможност да разговаря с него.

Тонът на командира не търпеше възражение.

— Ще преминем склона пред нас и ще тръгнем към местността, позната като Уинди Гап — единственият проход в планината. Можеш ли да направиш някакво приспособление от ремъци за професора?

Райли погледна картата.

— Има едно отвесно спускане от трийсет метра, но мисля, че ще се справя.

— Добре.

Японецът сгъна картата и рязко се изправи.

Хънтър разбра какво има предвид Такакура. Знаеше, че е възможно. Сетне погледна Боби Джо, която се грижеше за възрастния професор.

— Нямаме време за губене — добави командирът. — Трябва да вървим бързо, Хънтър. Сигурен ли си, че ти и твоят вълк ще усетите присъствието на съществото, ако отново се приближи?

— Още не е успяло да ни измами. Но се учи бързо. Не се знае какво може да направи следващия път. Самоувереността може да е опасна.

— Откъде знаеш, че се учи?

— По-рано връхлиташе неочаквано, а сега причаква в засада. Безпокоят ме и други неща. Но после ще говорим за тях. В момента мога само да се надявам, че Призрак ще го чуе. Или аз. Но няма гаранция.

Японецът дълго мълча, после се обърна към Боби Джо.

— Ти ще вървиш след Хънтър. Само твоето оръжие може да рани съществото. Бък и Райли ще носят професора. Да тръгваме.

Хънтър не преставаше да се възхищава на решителността и всеотдайността на Такакура. От една страна японецът беше търпелив, учтив и много по-издръжлив от останалите, но от друга можеше да бъде жесток като феодален владетел по време на война. Хънтър изпитваше искрено уважение към него и това беше достатъчно.

Боби Джо най-сетне започна да показва признаци на умора от носенето на снайперовата пушка „Барет“ и боеприпасите. Лицето й беше зачервено, по шията й се стичаха струйки пот и рамото й беше охлузено от ремъка на оръжието.

Хънтър мина покрай нея и попита:

— Искаш ли да нося пушката ти? Това е тежка артилерия, а теренът е труден.

За негова изненада тя се съгласи, без да се замисли.

— Нямам нищо против. Вземи я.

Той се стъписа, когато пое оръжието от ръцете й. Пушката тежеше най-малко петнайсет килограма. Хънтър не можеше да повярва, че Боби Джо е носила този товар толкова дълго, без дори да показва, че полага усилия.

Той преметна ремъка на рамото си, а тя взе неговата пушка „Марлин“ и я презареди. Очевидно не се нуждаеше от указания как да борави с оръжието.

Боби Джо махна кичур коси от челото си, посочи снайперовата пушка и набързо обясни:

— Заредена е. Това е предпазителят. Полуавтоматична е. Петдесети калибър. Вече знаеш, че има силен откат, така че бъди готов. Разполагаш с пет патрона, но да се надяваме, че аз ще те подкрепя.

Хънтър вдигна глава.

— Да се надяваме?

Тя се усмихна, избърса потта от челото си и отговори:

— Имам резервни пълнители.

— Аха.

— Да вървим — повтори Такакура, който придобиваше все по-войнствен вид.

Хънтър се опита да пресметне какво разстояние ще изминат до научноизследователската станция, преди за пореден път да бъдат принудени да се опитат да убият онова, което може би не можеше да бъде унищожено.

* * *

Чейни прочете факса на екрана на портативния компютър. И както обикновено, остана смаян от съвременната техника, предоставена на разположение на силите на реда.

Без да се срамува или притеснява, той наричаше себе си компютърен идиот, но знаеше достатъчно, за да използва компютъра, макар че предпочиташе старомодния метод да прибягва до услугите на информатори.

Чейни разгледа заповедта, изписана на екрана. Документът беше отпреди седмица и разрешаваше сформирането на екип за издирване, който да бъде изпратен в Аляска. Вниманието му беше привлечено от едно от имената — доктор Ангъс Типлър, изпълнителен директор на института „Типлър“.

Чейни направи справка и научи, че Типлър е изтъкнат специалист по криптозоология и екосистеми, намиращи се на ръба на оцеляването. Всъщност, институтът се занимаваше със запазването на застрашени от изчезване видове и околни среди. Следователят замислено прочете всичко. Какво правеше възрастният професор във военна експедиция? После видя странната категория „цивилен разузнавач“ и се съсредоточи върху името — Натаниъл Хънтър.

По дяволите, в армията имаше множество разузнавачи, при това високо квалифицирани и способни. Защо екипът се нуждаеше от цивилен разузнавач? Военните нямаха ли хора, които да се справят с тази задача? Или бяха повикали Хънтър, защото беше специалист по топография? А може би имаше и друга причина.

Въпросите се появяваха един след друг.

Преди всичко, какво търсеха в Аляска пет-шест свръхсекретни научноизследователски станции на ЦРУ? Какво беше оправданието за такова възмутително разхищение на средства в период на повсеместни съкращения в бюджета? И най-важното — кой ги бе упълномощил? Кой ръководеше дейността им?

Чейни се обади в института „Типлър“ и записа адреса. Първо щеше да се отбие там. После щеше да проучи „разузнавача“, предвождащ екипа. Струваше му се, че бе чувал името Хънтър. Звучеше познато.

Хънтър явно беше много специална личност. Защото армията обикновено не разчиташе на „цивилни разузнавачи“, освен ако не действаше на чужда територия. А Аляска, макар и дива, враждебна и опасна, беше територия на Съединените щати.

И в същия миг се сети. Натаниъл Хънтър беше уважаван в цял свят мултимилионер и основател на института „Типлър“. Чейни разбра защо отначало името не му говореше почти нищо. За Хънтър бяха известни малко неща. Този човек предпочиташе анонимността, но беше търсен оратор на световни форуми, посветени на опазването на околната среда и на екосистемите, застрашени от цивилизацията.

Хънтър беше и щедър филантроп и бе финансирал редица научни изследвания и екологични проекти. Някои бяха толкова сложни, че Чейни дори не се бе опитал да ги разбере. Той си спомни и нещо по-странно — Хънтър помагаше в спасителни операции. Чейни бе чел кратки репортажи във вестниците и подсъзнателно бе запомнил името.

Той се запита защо този богат човек, известен с научните си проекти за опазване на околната среда, броди из Аляска начело на военен екип. В това имаше нещо странно. Всъщност този факт сериозно усложняваше загадката.

Чейни внимателно провери служебния си деветмилиметров, полуавтоматичен пистолет „Зиг Зауер“, за да се увери, че е зареден и се опита да отхвърли чувството на неудобство, завладяло го при това действие.

Защото вече бе проверил дали оръжието е заредено.

* * *

Хънтър вдигна ръка и коленичи.

Другите останаха по местата си.

Бе се случило нещо, което рефлексите и инстинктите му възприеха, но не успяха да предадат на съзнанието. Той застина неподвижно, наведе глава и се съсредоточи.

И тогава разбра какво бе станало.

В хора от птичи песни имаше определен ритъм, който бе нарушен, а после се възобнови с леко променена напевност.

Хънтър потърси с поглед мечка, лос или някое друго животно, което би могло да прекъсне чуруликането, макар да знаеше, че си губи времето. Екипът се движеше безшумно, но смесицата от човешки миризми със сигурност би отпъдила всеки хищник в радиус от три километра.

Хънтър огледа редицата назъбени черни скали. Погледът му обходи всичко. Заслуша се, но не чу нищо. Наоколо имаше само върхове, извисяващи се към ясното, синьо небе. Красотата на природата беше съвършена и рязко контрастираше на ожесточената битка, която водеха.

Хънтър се обърна и погледна напрегнатия Такакура, после извърна лице и се приготви отново да тръгне, но спря. Тук нещо не беше наред. Нещо, което не можеше да проумее. Той си припомни основното правило — гората винаги ще ти каже истината. Никога няма да те излъже.

Почти в същата секунда Такакура се приближи до него, като държеше на прицел назъбените скали. Командирът изчака, сетне каза:

— Съществото досега не е атакувало през деня? Защо мислиш, че може да промени тактиката?

Хънтър се поколеба и се намръщи, после отговори:

— Защото го ядосах. Раних го и съществото иска да си отмъсти. Кажи на хората си да се разпръснат, но да не се отдалечават много един от друг. Да вървят на разстояние метър и половина. Ако е наблизо, мисля, че съществото ще атакува от високо.

— Хай.

Такакура се отдалечи и Хънтър направи знак на Боби Джо.

— Дай ми ловната пушка.

Двамата размениха оръжията си. Хънтър смени пълнителя и зареди. После се обърна да види дали Бък и Райли носят професора. Привлече вниманието им и предпазливо тръгна към черните назъбени скали. Останалите мълчаливо го последваха.

Преди да стъпи, Хънтър опипваше с крак почвата и оглеждаше земята, растенията и птиците. В ловната карабина имаше шест патрона, всеки от които можеше да спре носорог. Но Хънтър знаеше, че мощността им не е достатъчна срещу чудовището. Изглежда нищо не можеше да порази звяра. Не им беше останало време логично да анализират вродените му способности да издържа на обстрел от малокалибрено оръжие. Трябваше да го сторят при първа възможност. Но преди всичко трябваше да оцелеят след поредната схватка.

Хънтър съзнаваше, че ако не отблъснат съществото с концентрирана стрелба или ако Боби Джо не го уцели в главата, ще имат страшно много неприятности. Въпреки студа, от лицето му се стичаше пот.

Леко обезпокоен, Призрак се вторачи в гората и размърда огромните си лапи. Грамадният вълк явно изгаряше от нетърпение да се бие със звяра, но както обикновено, чакаше заповед от Хънтър.

Онова, което последва, накара Хънтър рязко да се обърне и да сложи пръст на спусъка, готов да стреля. В гората настъпи ужасяваща тишина.

* * *

Ребека сложи разпечатките в колата си. Беше твърдо решена да направи нещо по въпроса с информацията за ДНК и ако не получеше съдействие веднага, щеше да се обърне към някои шефове на отдели, до които имаха достъп малцина извън правителствените среди.

Тя бе решила да направи всичко това по време на безсънната нощ, която прекара. Не, нямаше да води безсмислен диалог с тъпи, нискостоящи бюрократи. Не и когато животът на Типлър беше в опасност.

Ребека мислеше да се разходи двайсетина минути с колата и после да се обади на доктор Хамилтън и ако се наложи, да го събуди, за да поговорят сериозно. Той може би нямаше да изяви желание за среща. В такъв случай или ако не бе уведомил доктор Типлър за откритието, тя щеше да замине, без да му казва нищо повече. Не й беше необходимо сътрудничеството на ЦРУ. Беше се свързала с тях само от добра воля.

Наслаждавайки се на хубавия път, тя подкара на север, към Лангли. Това бяха едни от малкото успокояващи мигове, които преживяваше, откакто бе започнало изпитанието.

Изведнъж усети, че колата се плъзга и понася встрани. Ребека изпищя при вида на предпазния парапет. Автомобилът се превъртя във въздуха и покривът се смачка. Ребека изгуби контрол над управлението. В следващия миг видя ужасяващо стръмен склон, по който нямаше растителност. Колата се преобърна и се блъсна в нещо твърдо. Обезумяла, Ребека се вторачи в небето, докато автомобилът падаше в пропастта.

* * *

Призрак усети присъствието на съществото и замръзна на място.

Хънтър не мигна.

Бавно се обърна и видя, че заострените уши на вълка са изправени, за да доловят и най-лекото движение. Но Призрак също беше озадачен.

Съществото беше толкова близо до тях, че вълкът долавяше звука от стъпките му върху меката трева. Хънтър стисна пушката и се обърна към Боби Джо, която вече беше нащрек и го наблюдаваше с широко отворени очи. Той посочи скалата срещу тях. Беше убеден, че чудовището се спотайва там. Боби Джо кимна.

Такакура проследи погледа му. Тейлър насочи ловната си пушка и се вгледа в сенките около назъбените скали.

Всяка тъмна дупка там беше удобно място за засада. Съществото не ги бе атакувало през деня и вероятно искаше да се възползва от предимството на изненадата. А може би беше ранено по-тежко от изстрелите на малокалибрените оръжия, отколкото предполагаха. Или способността му да оздравява имаше граница. Хънтър не можеше да даде категоричен отговор на тези въпроси.

Чудовището беше толкова близо, че той почти усещаше дъха му. Но звярът сякаш знаеше мислите им и действаше предпазливо. В същото време Хънтър бе наясно, че не могат да го чакат цял ден да атакува.

Това не им оставяше възможности за избор.

Навлизането им между скалите, за да претърсят сенките, беше рисковано. Не можеха да стоят и да чакат. Хънтър обмисли вариантите и взе решение. Насочи пушката си, предпазливо направи крачка напред и хвърли поглед през рамо, за да види дали другите вървят след него.

Тейлър бе заел отбранителна позиция близо до Райли и Бък, които още държаха носилката с професора. Това беше необходим риск, защото можеше да се наложи да се придвижат, ако звярът се колебаеше твърде дълго. Но беше и опасно, защото на командосите щяха да им трябват най-малко две секунди, за да сложат на земята носилката и да насочат оръжията.

— Призрак — прошепна Хънтър, но вълкът не го погледна. — Намери го. Къде е съществото?

Призрак се обърна.

И в същия миг от храстите зад екипа изскочи неясен силует, поразяващ като черна мълния. Чудовищната ръка с дълги, извити нокти светкавично се протегна напред и удари Бък в гърдите. Но Хънтър видя по-ясно онова, което стана после и разбра, че ударът е бил нанесен по-високо, защото главата на Бък се откъсна от раменете и се завъртя във въздуха. От врата увисна дълъг, яркочервен кръвоносен съд. Очите още бяха живи и изразяваха стъписване. После помръкнаха.

— Мамка му! — изрева Тейлър и се обърна.

Райли трескаво опитваше да се прицели. В същия миг съществото се нахвърли върху него. Кривите пръсти разкъсаха бронежилетката му и запратиха командоса към назъбените скали. Той се скри от погледите им.

После чудовището се хвърли към Тейлър, който вече стреляше с полуавтоматичната си пушка. Съществото се олюля за миг, сетне отново атакува. Но Тейлър не отстъпи нито сантиметър. Крещеше предизвикателно и стреляше.

Звярът се движеше толкова бързо, че Хънтър не беше сигурен дали Тейлър е жив, или мъртъв. Съществото мина покрай командоса с обгореното лице и отскочи встрани, за да избегне смъртоносно точната стрелба на Такакура. После връхлетя върху Уилкинсън и го изблъска далеч от пътя си.

Изстрелите осветяваха като светкавици дърветата. Хънтър не виждаше нищо от пламъците, хаоса и писъците. Опита се да стреля, но Боби Джо стоеше на огневата линия, затова направи крачка вляво, встрани от скалите, и видя, че чудовището напада Такакура.

Стреляйки като обезумял, японецът се дръпна и извика отчаяно. Движейки се със скоростта на лъв, човекоподобният звяр замахна към него. Такакура успя да изстреля няколко куршума, докато падаше. И в следващия миг съществото нападна едновременно Боби Джо и Хънтър. Блъсна презрително пушката й и я удари с рамо. Тя се строполи на земята.

Хънтър продължи да стреля. Звярът изрева и се завъртя, докато връхлиташе върху него. И в тази единствена, незабравима част от секундата Хънтър видя кървясалите очи, горящи от животинска омраза. Чудовището изрева. Ръцете му бяха протегнати за смъртоносна прегръдка. Хънтър го удари по лицето с приклада на пушката си.

Съществото сякаш изобщо не почувства болка и отвърна на удара, като го блъсна към скалата. Хънтър ожесточено се съпротивляваше, за да спаси живота си. С рефлексите на тигър, които бе развил от дългогодишната борба за оцеляване в дивата пустош, той избегна неколкократните удари на пръстите с дълги, криви нокти, които се редуваха в мълниеносна скорост и изтръгваха искри от гранитните скали около него. Макар че атаката не продължи повече от две секунди, Хънтър никога не бе реагирал толкова бързо. Колкото и да се опитваха, ръцете на звяра не можаха да го сграбчат.

Ревейки демонично от ярост, Призрак скочи, вкопчи се в рамото на чудовището и го захапа.

В следващия миг настъпи хаос. Всички оръжия бяха насочени. Грамадният вълк впи зъби в плътта на звяра. Съществото протегна ръце назад, за да сграбчи Призрак…

Хънтър скочи.

Призрак вече летеше във въздуха, запратен от неизмеримата сила на чудовището. Хънтър пресрещна вълка и изкрещя:

— Стреляйте!

Три от оръжията избълваха стена от пламък. Хънтър събори Призрак на земята, за да го предпази от оловната градушка, която се изсипа над тях. Боби Джо вдигна снайпера и стреля. Звярът изрева и залитна, после се хвана за рамото.

Тя зареди за втори изстрел. Ревейки от болка, съществото се оттегли в гората, злобно счупвайки голям клон.

— По дяволите! — ядосана възкликна Боби Джо. — По дяволите!

Такакура сложи нов пълнител в картечния пистолет „МП-5“. Смуглото му лице блестеше от пот и гняв. Беше се задъхал и ожесточено се бореше да запази хладнокръвие.

— Някой рани ли го? — извика той.

— Прострелях го с десетина куршума — изръмжа Тейлър и отмъстително зареди нов пълнител. — Но не съм сигурен дали проникнаха в тялото му. Мамка му! Не съм виждал нещо да се движи толкова бързо.

Японецът не каза нищо. Обърна се към обезглавения труп на пътеката. Бавно се приближи до него и спря, сетне погледна към професора. Дълго мълча и накрая тежко въздъхна.

Лицето му стана безизразно, но спокойствието му имаше смъртоносен нюанс — досущ черен облак, предшестващ торнадо, което скоро ще се развилнее и безмилостно ще започне да сее смърт. После сви устни, наведе се и претърси тялото на Бък, за да види дали има някакви доказателства, че е член на екипа. Но не беше необходимо да търси документи за самоличност, защото командосите не ги носеха при изпълнение на секретни мисии.

Такакура се изправи и спокойно тръгна към началото на колоната. Боби Джо коленичи до Типлър, за да провери как е и заговори утешително.

Тейлър беше вбесен до обезумяване и непрекъснато се оглеждаше. Дори безжизненото му око блестеше от гняв, който можеше да бъде потушен, само ако убиеше съществото.

Призрак не беше ранен по време на краткотрайното си стълкновение с чудовището и Хънтър за пръв път осъзна забележителния факт, че вълкът не се беше втурнал в гората след съществото. Хрумна му, че Призрак е по-загрижен за него, отколкото да убие звяра.

Но ако вълкът предпочетеше да го напусне и да броди по хълмовете, щеше да оцелее само един от двамата. Призрак никога нямаше да позволи на съществото да живее на територията му. Щеше да го търси, за да се бие с него и Хънтър предчувстваше, че вълкът ще загине.

Той се наведе и сложи ръце на коленете си. Пое дълбоко въздух и се опита да прецени колко сериозни са раните му. Знаеше, че гърбът му е издран до ребрата, когато се бе отблъснал от скалата, и вероятно имаше скъсани мускулни влакна.

Сега раните нямаше да го болят. Но по-късно, когато почиваше, тялото му щеше да се парализира и щеше да му бъде трудно да стои на краката си.

Той се огледа, видя няколко растения, които можеха да облекчат болката, и се приближи до тях. Внимателно откъсна листата, сложи ги в устата си и ги сдъвка.

Тейлър, вече свикнал с ексцентричността на Хънтър, отмести поглед от него. Но Уилкинсън изглеждаше заинтригуван и присви очи. Макар и тежко ранен от удара на съществото, той явно бе възвърнал самообладанието си. Беше ясно, че иска да попита Хънтър какво е намислил, но следотърсачът беше толкова ядосан от нападението и от смъртта на Бък, че англичанинът предпочете да стои на безопасно разстояние.

Листата бяха горчиви и сухи и щяха да имат по-силно въздействие, ако бяха сварени, но Хънтър нямаше време за това. Вероятно по-късно щеше да има спазми от суровата растителност, но трябваше да издържи. Налагаше се да потисне болката, преди да е попречила на способностите му. Не се тревожеше за Призрак, защото вълкът никога не се притесняваше за раните си.

Такакура се приближи до Хънтър. На лицето на командира беше изписана неподправена и почти страховита ярост. Хънтър се обърна към него и тежко въздъхна. За миг погледите им се срещнаха, сетне японецът рече:

— Ще се придържаме към плана и ще занесем професора в научноизследователската станция.

Хънтър не каза нищо.

— После — с по-студен тон продължи Такакура, — ще дойда с теб на последен лов. Каквито и да са заповедите, ще гоним звяра до края на света и ще вземем главата му.

Такакура не изчака съгласието на Хънтър, обърна се и викна:

— Райли! Колко път има до стръмния склон?

— Двеста метра — отговори Райли.

Командосът още беше задъхан и зашеметен. Кевларената му бронежилетка беше разкъсана като тоалетна хартия. Гърдите му кървяха. Раните му бяха тъмночервени.

— Тейлър и аз ще носим професора — с тон, нетърпящ възражение, заяви командирът. — Хънтър и Призрак ще водят колоната. Боби Джо, ти ще пазиш тила. Райли ще бъде с теб. И да внимаваш, Райли! Веднъж съществото ни атакува в гръб и може отново да го направи. Тръгваме!

След няколко секунди групата вече вървеше бързо, почти в тръс. Хънтър не очакваше друго стълкновение с чудовището, макар да не знаеше защо. Вероятно го чувстваше инстинктивно. Но той бе видял отблизо реакцията на звяра, когато Боби Джо го уцели със снайпера, и бе усетил стъписването му. Още не можеше да повярва, че малокалибрените оръжия не са в състояние да го ранят.

Бързо стигнаха до отвесната скала и Тейлър пръв започна да слиза, използвайки двойно въже. Такакура му помогна да завържат професора и да го спуснат по стръмния склон. Райли беше последен.

— А въжето? — попита Такакура. — Може да ни потрябва. Тук ли ще го оставиш?

— Нали затова ме взе, командире — отговори Райли. — Закачих го като ласо за дървото.

Той дръпна единия край на въжето и бързо го смъкна от върха.

— Една секунда — отбеляза Райли.

Още беше задъхан. Изпитанието се отразяваше на всички.

Такакура не го накара да бърза. Това беше едно от качествата му на добър командир. След пет минути екипировката беше прибрана и държейки гранатомета, Райли вдигна раницата и изпъшка:

— Готов съм.

Призрак обикаляше пред колоната. Избраха пътека, спускаща се надолу по склона, покрай която течеше поток. Това беше единственият им шанс да занесат професора до научноизследователската станция. Ако не успееха да стигнат дотам, тази нощ можеше да бъде последната в живота им.

За всеки случай Хънтър държеше пушката в готовност. Той погледна Боби Джо и видя озлобление в очите й. Тя явно изгаряше от желание да убие съществото. Искаше пак да го държи на прицел и имаше доверие на уменията и на оръжието си.

Хънтър си спомни демоничните му очи, горящи от зловещи намерения, сякаш отново чу разярения, оглушителен рев, изтръгващ се от човекоподобното лице, представи си дългите, криви нокти, от които едва бе успял да се измъкне, разминавайки се на косъм със смъртта, и разбра още нещо.

Съществото нямаше да се откаже от преследването. Хънтър беше единственият, който го бе победил в пряк двубой и избягал. Да, чудовището щеше да дойде отново. И този път, за да го убие.

* * *

— Не мога да ти го кажа по клетъчния телефон — изръмжа Тухлата. — Обади ми се по обикновен.

— Кажи номера — рече Чейни, насочвайки взетия под наем форд към бензиностанцията.

Намираше се на по-малко от петдесет километра от института „Типлър“. Струваше му се, че трябва да започне оттам.

Той записа номера, който Тухлата му продиктува, и забърза към телефонната кабина. Макмилан отговори веднага след първото позвъняване.

— Информацията е откъслечна. Научих нещо от информатор в Министерството на правосъдието. Той познава един човек, който задавал въпроси, свързани с логистиката и сателитните комуникации на онзи изследователски екип. Това не е много, но щом слухти насам-натам, човекът трябва да има причина.

— Могат ли да проследят информацията до теб? — попита Чейни, подозирайки вероятен капан.

Най-старият номер в играта беше да съобщиш невярна информация на определен човек и после да чакаш дали ще се разчуе. Това беше един от най-успешните методи за откриване на „къртици“ и доносници.

— Не. Човекът е надежден — увери го Тухлата.

— Спомена ли някакво име?

— Да — отговори Макмилан и Чейни чу шумолене на хартия. — Диксън. Размахвал карта на ЦРУ. Не казал от кой отдел е. Но щом се занимава с този случай, предполагам, че е агент под прикритие. Искаш ли да проверя?

Чейни се замисли.

Законът забраняваше на ЦРУ да действа на територията на Съединените щати, с изключение на един офис в Ню Йорк, откъдето тайно оперираха. А инцидентите бяха станали на територията на страната. Чейни не беше сигурен дали иска да забърква Тухлата в тази история.

— Не — отговори той. — Оттук насетне ще се оправям сам. Искам да изгладиш нещата. Прави се, че не знаеш нищо. Въди безразличен. Все едно само съчувстваш на смъртта на група морски пехотинци, защото и ти си бил такъв. Възприеми тази линия на поведение. Нека да мислят, че не ти пука кой знае колко за случилото се. Ще решат, че няма какво да криеш.

— Пази си гърба, малкия — с по-плътен глас каза Тухлата. — Пъхаш си носа в… И аз не знам в какво. Но знам няколко трика, с които не си запознат. И съм убеден, че всички са информирани за разследването ти. Затова внимавай много.

— Ще се пазя — обеща Чейни и крадешком огледа магистралата. — Познаваш ме. Винаги го правя.

— Да. Точно така.

Чейни окачи слушалката и тръгна към колата. Тази история не му харесваше от самото начало. А сега му се нравеше още по-малко. И въпросите се завърнаха. Какво търсеха там на север? Защо им беше необходим световноизвестен криптозоолог, специалист, занимаващ се с идентифициране на непознати видове?

Той бавно отвори вратата на форда. Беше потънал в размисъл. Военните и антрополозите работеха заедно, сформирайки специален екип, снабден със свръхмодерна техника и оръжия. Това, разбира се, означаваше, че не търсеха човек, а може би… животно?

Чейни се вцепени.

Животно?

Той не усети, че е отворил широко уста. Наистина ли търсеха някакво проклето животно?

Чейни си припомни участниците в експедицията. Еколог, следотърсач и въоръжен екип. И всичко това само заради някакво си животно? Дали войниците не бяха нападнати от животно? Тази ли беше причината да го издирват, ако наистина правеха това? Животното ли бе разрушило научноизследователските станции и избило персонала?

Идеята беше абсурдна. Той отново изброи наум фактите, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Дълго стоя до колата и размишлява.

Опита се да не мисли колко невероятно е това предположение и да се съсредоточи единствено върху фактите. Стигна до извода, че учените са намерили нещо в Аляска и някой трябва да определи вида му. Животното се движеше насам-натам, което означаваше, че е живо и на свобода. И това обясняваше необходимостта от следотърсач. Възнамеряваха да убият звяра. А за това им беше нужен въоръжен екип.

Чейни се зарадва, че макар и налудничава, теорията му не е лишена от логика. После се опита да вмести в хипотезата другото, което бе научил.

Някой властен човек полагаше усилия да прикрие операцията. Това обясняваше лъжите. Предполагаемият агент Диксън бе разпитвал за сателитните връзки на екипа. Чейни не можеше да си обясни този факт. Защо се интересуваше от комуникационните сателити? Освен ако… Как ли се саботира щурмови екип?

Отговорът беше лесен.

Като ги изолира от подкрепленията, набута ги в дивата пустош и ги изостави.

Той се намръщи. Ако теорията му беше вярна и наистина ставаше дума за животно, убило два взвода морски пехотинци, звярът лесно можеше да ликвидира малък щурмови отряд. Но кое същество можеше да направи това? Що за създание бе премахнало с една-единствена атака всички онези хора? И щом някой искаше смъртта му, защо тогава се опитваше да изолира екипа, изпратен от самия него?

В тази история имаше нещо гнило.

Какво толкова важно имаше в станциите? И защо прибягваха до такива крайности, за да го потулят? И кой имаше властта да го стори?

Чейни се качи в колата и бавно потегли.

Насочи се на север, към института. Вероятно там щеше да намери отговор на въпросите си. Макар че се съмняваше. Имаше чувството, че преди да се оправят, нещата ще се влошат много повече.

* * *

Хънтър бавно вървеше надолу в клисурата, водеща към потока. Знаеше, че после ще стигне до друг, по-голям поток. Не беше необходимо да поглежда топографската карта. Умението му да преценява обстановката щеше да го заведе до прохода, макар че дотам имаше трийсет километра.

Призрак — единственият от екипа, който не знаеше какво е страх — бродеше нагоре-надолу по пътеката, но без да се отдалечава от колоната.

Хънтър постоянно се оглеждаше, но не забелязваше нищо. Гората беше тиха. Това беше неестествено и вероятно се дължеше на необичайното присъствие на хора в царството на зверовете.

Той погледна назад, сетне продължи да върви с равномерни и премерени крачки — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Трябваше да стигнат до прохода, преди да се мръкне. Хънтър знаеше, че ще намерят някое селце, откъдето да се свържат по телефона с научноизследователската станция и незабавно да получат медицинска помощ за професора.

Той пресметна, че ще вървят по пътеката още пет часа. И след като повереше Типлър на грижите на военните лекари, той щеше да тръгне сам по дирите на чудовището, за да го ликвидира.

Сега въпросът беше личен. Но имаше и нещо друго.

Ако не бъдеше спрян, звярът щеше да продължи да убива. Съществото приличаше на лъв, превърнал се в човекоубиец. Щеше да убива отново и отново, докато не бъдеше унищожено.

Всъщност чудовището беше по-зло и от лъв-човекоубиец, защото убиваше безпричинно. Не го правеше заради храна, от страх или за да пази територията си. То просто беше машина за смърт. Не се спираше пред нищо.

Хънтър знаеше, че нищо подобно не бе бродило по земята в продължение на десет хиляди години. Звярът се намираше отскоро в тези планини, защото такова невероятно свирепо същество отдавна би привлякло вниманието на света и сигурно щеше да бъде издирено и убито.

Така наречените „научноизследователски бази“ имаха връзка с издевателствата на съществото. Хънтър реши, че в следващата станция ще се опита да намери отговори на…

Животинските му инстинкти го накараха рязко да се обърне.

Той се дръпна встрани, когато от пукнатина в скалата изскочи тъмен силует — ревящо чудовище, обагрено в черно и червено — и протегна дългите си криви пръсти към лицето му. Острите нокти раздраха кожената му риза. Хънтър загуби равновесие и залитна.

После звярът блъсна Боби Джо, която се превъртя във въздуха и изпусна снайперовата пушка. Такакура се обърна и изстреля цял пълнител в гърдите на съществото, което се олюля, но отново замахна, за да повали японеца.

Такакура падна върху Уилкинсън. Двамата се претърколиха надолу по склона и се блъснаха в една скала. Движейки се мълниеносно, чудовището нападна Райли, вдигна го и бръкна с уродливата си ръка в гърдите му, за да изтръгне белите дробове.

Лицето на Райли се изкриви от изумление. После от устата му рукна кръв и той престана да мърда. Ревейки злорадо, звярът запокити мъртвия командос към Тейлър и светкавично се втурна напред, още докато трупът летеше в задимения от барута въздух.

Тейлър пъргаво се дръпна от летящото тяло на Райли, бързо насочи ловната пушка с рязана цев и стреля два пъти в лицето на съществото.

Чудовището залитна, изрева гръмогласно и отвърна със смъртоносен замах, който би разкъсал Тейлър на две. Но едрият мъж очакваше атаката. Той се хвърли на земята, претърколи се, веднага се изправи и стреля. За по-малко от три секунди уцели съществото с десетки куршуми и отново зареди. Хънтър също започна да стреля.

Трясъкът на ловната му пушка „Марлин“ беше оглушителен. Звярът трепна и политна назад, сякаш атаката на Тейлър го зашемети. Боби Джо също стреля, но не улучи звяра.

За част от секундата екипът имаше предимство и се възползва от него. Всички стреляха, но не можеха да улучат чудовището. Изведнъж Боби Джо падна на колене и се хвана за гърдите. Хънтър не чуваше нищо, освен експлозиите от стрелбата, но видя, че Боби Джо се опитва да вдигне снайпера, за да стреля. Изпусна оръжието, стисна зъби, пак го вдигна и най-сетне успя да се прицели.

Предчувствайки, че тя ще стреля, съществото се понесе със свръхчовешка бързина, изтласка се от една скала и прескочи широкия поток. Хънтър насочи пушката си и отново стреля. Едно от дърветата на отсрещния бряг се взриви на трески.

Чудовището побягна към гората.

Речното корито бе обсипано с димящи гилзи. От нагорещените оръжия се виеше дим. Настъпи неестествена тишина. Ушите на Хънтър бяха заглъхнали. Чуваше само учестеното си дишане. И в същия миг съзря съществото, което пъргаво се катереше по близкия хълм, сякаш изобщо не беше ранено.

— Копеле! — изкрещя Тейлър и откри огън.

Залитайки, Такакура излезе от леденостудените води на потока, погледна трупа на Райли, обърна се към хълма, по който стреляше Тейлър, и мигновено се включи в стрелбата.

Уилкинсън беше ранен. От разсеченото му рамо бликаше кръв, но той също вдигна пушката и натисна спусъка.

Съществото се бе отдалечило на около осемстотин метра.

— Всемогъщи Боже — прошепна Хънтър, прицели се и стреля, макар да съзнаваше, че едва ли ще го улучи от това разстояние.

Куршумът щеше да прелети най-много четиристотин метра. Необезпокояван от канонадата, звярът се приближаваше към върха на хълма. Вече беше на километър и половина и нямаше да го улучат.

Боби Джо се изправи. Стискаше зъби, а очите й блестяха. Извади мачете от колана си и с едно-единствено движение отсече клон от близкото дърво.

После зареди снайпера, подпря дулото на чатала на дървото и се прицели.

Лицето й стана спокойно и студено. Тя затаи дъх и нетърпеливо тръсна глава, за да отметне кичур коси от очите си.

Хънтър погледна към хребета и видя, че съществото почти е стигнало до върха. Сетне осъзна, че другите са престанали да стрелят.

— Хайде… — прошепна Боби Джо. — Хайде… Ей сега ще ти видя сметката…

Звярът се изкатери догоре, вдигна уродливите си ръце и изрева.

— Лека нощ, кучи сине — промълви Боби Джо и натисна спусъка.

Куршумът повали съществото, което се търкулна надолу по склона. Хънтър се вгледа, но не видя нищо повече. Боби Джо отново зареди.

Лицето й беше безизразно — лишено от удоволствие или радост. Хънтър разбра, че съсредоточеността и хладнокръвието, изискващи се за такъв невероятен изстрел, бавно ще я напуснат.

Тя нарами снайперовата пушка и се обърна към Такакура.

— Опитах се да го уцеля в главата, но го пронизах по-надолу.

Японецът тъжно поклати глава и погледна Типлър, който лежеше неподвижно на носилката.

— Трябва да бързаме. Не можем да рискуваме още едно стълкновение със съществото. Мисля, че следващия път може и да не ни провърви… Тейлър, помогни ми да носим професора. Уилкинсън, ти поеми охраната на тила.

Хънтър присви очи, докато наблюдаваше японеца, който за секунда се преви надве, за да поеме дъх и да се съвземе. Неизвестно защо, не можеше да си представи Такакура ранен или победен от болката. За миг му се стори, че командирът ще се строполи на земята. Но Такакура се съвзе, намръщи се и се приближи до професора.

Членовете на екипа все повече се уморяваха от сраженията. Късо подстриганата коса на Такакура се бе сплъстила от мръсотия и пот, а някога безупречната му униформа беше разкъсана от огромните нокти на съществото. Дрехите на Боби Джо бяха в същото окаяно състояние, а лицето й изглеждаше измъчено. Битките сякаш изцеждаха живота от нея. Уилкинсън още се държеше надменно, но и той проявяваше ясни признаци на умора и изтощение. Дори Хънтър, който бе свикнал с ожесточени стълкновения и с дълги, трудни пътешествия в необитаеми земи, усещаше напрежение. Кожената му риза беше скъсана от зъберите на скалата и от атаките на свирепите, извити нокти, които за щастие не успяха да засегнат плътта. Ръцете, раменете и вратът му бяха обсипани с безброй рани, но най-зловещият спомен от стълкновението беше отпечатан на лицето му — лявата половина беше жестоко издрана. Имаше четири дълги белега от нокти, които бяха оставили дълбоки бразди от скулата до брадичката.

— Да тръгваме — тихо каза Хънтър, макар да беше много изморен. — Пак ще вървя пред вас.

— Хай — съгласи се Такакура и направи знак на останалите. — Уилкинсън ще пази. Не можем да си позволим да загубим още един човек. По-късно ще се върнем за труповете на Райли и Бък… ако оцелеем.

Боби Джо се беше съвзела. Тя се обърна и за пръв път Хънтър видя в очите й страх.

— Всички ще умрем, нали?

Хънтър стисна устни и сложи ръка на рамото й.

— Не, няма да умрем.

Боби Джо се усмихна измъчено и кимна.

— Призрак! — извика Хънтър.

Вълкът мигновено застана нащрек, готов да изпълни всякакви заповеди. Огромните му крака бяха здрави като стомана. В очите му се четеше любов, преданост и смелост. Хънтър протегна ръка и посочи следите.

— Търси!

Призрак тръгна напред, като често се обръщаше, за да провери как е Хънтър.

— Оттук насетне — каза Хънтър — трябва да вървим колкото е възможно по-бързо. Призрак ще върви по следите на стотина метра пред нас. Ще стигнем до прохода за по-малко от четири часа. Ще можете ли да издържите на това темпо?

Останалите кимнаха. Хънтър зареди пушката си. Чу учестеното дишане на Боби Джо, но знаеше, че никой не може да борави добре с огромната й снайперова пушка. Тя трябваше да издържи. Нямаше лесен изход от положението. На всички им беше трудно.

Призрак обикаляше напред, после се връщаше. Хънтър съзнаваше, че излага на риск приятеля си. Вълкът можеше да бъде подведен, ако съществото вървеше по посока на вятъра или стоеше неподвижно. Но чудовището вероятно щеше да предположи, че екипът ще продължи да се движи по същия начин — бавно и изключително предпазливо.

Пък и сигурно беше ранено от точните изстрели на Боби Джо. Надяваше се, докато животинското му съзнание заподозреше промяна в тактиката им, те да са се отдалечили на безопасно разстояние, макар и изтощени от битката.

После, когато стигнеха до станцията, Хънтър щеше да разбере кой ги бе предал и защо и да тръгне сам по дирите на звяра.

И да вземе главата му.

* * *

Чейни бе обхванат от лоши предчувствия.

Институтът „Типлър“ явно беше престижно академично заведение и средище на интелектуални дискусии. Списъкът във фоайето изброяваше най-известните имена в научния свят. Очевидно посещенията в частно финансирания институт бяха желана чест. Снимката и длъжността на професора бяха изложени на видно място, но за Хънтър не се споменаваше нищо.

Чейни усети нетърпението в погледа на младата жена, която се приближи до него. Стараейки се да бъде колкото е възможно по-чаровен, той се усмихна.

— Аз съм Джина Гилбърт — представи се тя и скръсти ръце, без да обръща особено внимание на документите на следовател от Военната прокуратура. — Мога ли да ви помогна с нещо? В момента съм много заета.

— Разбирам. Искам да говоря с доктор Типлър.

— Той не е в института.

— Мога ли да попитам как да се свържа с него?

— Доктор Типлър е на експедиция и едва след седмица ще бъде близо до комуникационен център. Не знаете ли за експедицията?

Чейни се замисли за част от секундата.

— Е, чух, че участва в нещо, свързано с Държавния департамент. Всъщност, исках да говорим именно за това.

— Ами, тогава вероятно ще мога да ви помогна — по-бавно каза Джина Гилбърт. — Какво желаете да знаете?

— Известна ли ви е целта на пътешествието?

— Да.

— В Аляска са, нали?

— Да. Какво по-точно искате да знаете, господин следовател?

Стана му приятно, като чу думите „господин следовател“. Когато се намираше близо до Вашингтон, подобно уважение му се оказваше рядко. Всъщност, колкото по-близо беше до столицата, толкова по-малко се притесняваха хората от присъствието на федерален следовател. Докато във вътрешността на страната, да речем в Оклахома или в Монтана, щом им покажеш картата си, мигновено получаваш сътрудничество или най-малкото безплатен обяд.

— Бих желал да обсъдим ролята на доктор Типлър в тази експедиция — добави Чейни. — Ако имате време, бих искал да ми покажете всичко, което имате по този въпрос.

Тя замълча и се загледа в невинната му усмивка, после каза:

— Добре. Имам малко свободно време. Последвайте ме, ако обичате, и ще ви покажа, с какво се занимаваме.

* * *

Чейни отдавна не бе ловувал, но веднага разбра, че гипсовата отливка не е от отпечатък на мечка. Не беше виждал такова нещо. И ако можеше да вярва на тази жена, той не беше единственият, който недоумяваше какво е животното.

— И доктор Типлър също няма представа какво е това същество, така ли? — попита Чейни и се наведе над отливката. — Нали е специалист по тези неща?

— Той е най-видният специалист в света, господин следовател — каза Джина и сложи на масата дълга компютърна разпечатка. — Това е ДНК, която сме извлекли от малка проба, взета от долната част на отливката. Не може да се види с невъоръжено око, но я изследвах с електронен микроскоп. Имате ли представа какво е генетичен код?

— Не — отговори Чейни и поклати глава. Виждаше само редица след редица повтарящи се букви, които не му говореха нищо. — Бихте ли ми обяснили?

— Не толкова добре, колкото доктор Танъс. Ребека. Тя ръководи института, докато доктор Типлър е на експедиция. Ребека трябва да се върне днес. Ако искате, почакайте и говорете с нея. Тя отиде в Лангли. Може да опитате да се свържете с нея там.

— Какво прави доктор Танъс в Лангли? — попита Чейни, стараейки се да говори тихо и спокойно.

Джина явно не виждаше нищо опасно в посещението.

— Ами, отиде там, за да предаде тези открития. Можеше да ги прати по факса, но тук линията не е сигурна. Доктор Танъс се притесняваше.

— Разбирам — замислено каза Чейни. — Тя има ли клетъчен телефон?

— Разбира се. — Джина посегна към един тефтер и в същия миг телефонът иззвъня. — Да, аз съм, Джина. С какво мога да ви услужа?

Лицето й изведнъж помръкна. Гласът й стана тих и глух, а думите — неразбираеми.

— Благодаря — прошепна тя. — Не. Аз ще се погрижа за това.

Джина остави телефонната слушалка.

Чейни се досети какво е станало.

— Джина? — тихо попита той. — Добре ли си?

— Доктор Танъс е мъртва — без да го поглежда каза тя.