Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (15)

14.

Птичи песни поздравиха утрото, дълго преди първия зрак светлина. По ритъма им Хънтър разбра колко време остава до зазоряване. Навън още беше тъмно, но той знаеше, че съществото няма да атакува отново.

Преди всичко, защото за пръв път го бяха ранили сериозно. Хънтър си припомни епизода, опитвайки се да си обясни защо ножът и сабята бяха ранили чудовището, а куршумите не можаха да му сторят нищо.

Ножът се движеше много по-бавно от куршума и поразяваше с по-малка сила. Нямаше обяснение защо остриетата бяха успели да ранят звяра. Хънтър се отказа да разсъждава по този въпрос и погледна Боби Джо, която най-после бе заспала. Беше облегнала глава на рамото му и той внимаваше да не помръдне, за да не я събуди.

Както обикновено, Тейлър беше буден. Командосът лениво драскаше нещо в прахоляка, използвайки ловджийския си нож. Пушката му беше подпряна на стената на шахтата. Беше заредил пълнител с ураниеви патрони и изглежда с нетърпение очакваше смъртоносния сблъсък.

Призрак спеше. Такакура мълчеше и от време на време гневно поглеждаше Уилкинсън.

Агентът на английските специални военновъздушни сили сякаш не забелязваше това. Дори да усещаше погледите, той умело се прикриваше и изглеждаше невъзмутим. Почистваше и смазваше модифицираната автоматична щурмова пушка „Хеклер и Кох“, калибър 7,62, и търпеливо чакаше, поглеждайки към входа на мината.

— Съмна се — каза Такакура, стана и погледна Хънтър. — Трябва да излезем, за да предадем сигнал към сателита. Телефонната система не може да прониква през скалите.

Хънтър се надигна. Почувства умора и болка в мускулите.

Гърдите го боляха от дълбоките бразди, оставени от ноктите на съществото. Знаеше, че му бе провървяло. Беше го предупредил някакъв първичен инстинкт.

Всички застанаха неподвижно, после японецът се обърна към Боби Джо.

— Ако съществото чака отвън, единственият ни шанс е ти да стреляш със снайперовата пушка. Дори някой от нас да се изпречи на пътя на куршума, не се колебай и стреляй. Разбираш ли? По-добре да загубим един, отколкото да жертваме целия екип. Няма друг начин.

Тя кимна. Лицето й беше безизразно.

Хънтър не се съмняваше, че Боби Джо ще се подчини на заповедта. После щеше да заплати по-висока цена от останалите, защото щеше да сънува кошмари и да изпитва угризения, но мисията трябваше да бъде изпълнена.

Лесно извадиха третия и четвъртия пън, сетне се поколебаха.

— Останете в мината — каза Такакура, стисна в едната си ръка сабята, а в другата пушката и се провря през пролуката.

Изскочи на лазурната светлина и погледна нагоре, вляво и вдясно. Застана за миг в средата на малката поляна, но нищо не се случи. Накрая се обърна и им направи знак да го последват.

Членовете на екипа бързо извадиха останалите дънери и Хънтър помогна на професора да стане. Настаниха го на един стол, който бяха взели от колибите. Уилкинсън активира системата „Магелан“.

Хънтър чу шумолене сред дърветата. Вятърът разлюля клоните и повя над потока в подножието на склона. Водите ромоляха. Разнесе се тракане на кълвач, а някъде в далечината лос повика брачния си партньор.

След като цяла нощ бяха стояли затворени в мината, сега те ясно долавяха всяка миризма — на гниещата растителност, на зелените смърчове, дори на самата пръст. Хънтър пое дълбоко въздух.

Уилкинсън най-сетне установи връзка и поиска спешна евакуация. Отговорът беше отрицателен. Дадоха им указания да вървят най-малко шестстотин метра по течението на потока, откъдето щял да ги вземе хеликоптер „Блекхоук“.

Леко обезпокоен, Уилкинсън затвори куфарчето и мрачно се загледа в намръщения Такакура.

— Е — каза англичанинът, — изглежда отново сме сами, командире.

— Така и предполагах — изръмжа японецът и се обърна към Хънтър. — Ти познаваш терена по-добре от всеки друг. Ще успеем ли?

— Да. Пък и сега знаем как да убием съществото — отговори Хънтър и започна да се спуска по склона. Не стискаше здраво пушката „Марлин“, защото знаеше, че е безполезна. Единственото оръжие, което можеше да пробие твърдата като броня кожа на съществото, беше ловджийският му нож. Проблемът беше, че за да го рани, Хънтър трябваше да се приближи до него и да изложи на опасност живота си.

Обикаляйки на три метра пред тях, Призрак поведе колоната.

Такакура заповяда на Уилкинсън и на Тейлър да носят на носилка професора. После каза на Боби Джо да върви с Хънтър. Всички тръгнаха бавно и предпазливо.

След половин час излязоха на пътеката и поеха на запад, към прохода. Хънтър пресметна, че след два часа ще стигнат до поляната, откъдето щеше да ги вземе хеликоптерът.

А дотогава щяха да бъдат в опасност. Но той се беше подготвил. Сега вече нищо не можеше да го изненада или изуми. Хънтър ненавиждаше страха. Знаеше, че ако се бои, ще бъде уязвим и бавен и инстинктите му ще отслабнат.

Той се обърна да види как са се разположили членовете на екипа и чу тихия глас на Боби Джо.

— Благодаря ти за снощи.

Гласът й беше сдържан, но чувствата й се доловиха в тона и във факта, че каза тези думи.

Хънтър кимна, без да се обръща. Знаеше, че тя го наблюдава.

И продължиха да вървят.

* * *

Чейни излезе от института „Типлър“. Не разбра кой знае колко от научните обяснения. Но Джина явно познаваше отлично дисциплината, с която се занимаваше. Макар че съществуваше възможност да е силно разстроена от смъртта на Ребека и този трагичен случай да бе повлиял на теориите й.

Чейни знаеше много добре как емоциите често въздействат върху рационалното мислене. Това беше една от причините Военната прокуратура да отстранява от случая агенти, наскоро участвали в престрелка. Обикновено им възлагаха друг случай, защото шефовете се опасяваха, че отмъщението и гневът ще помрачат логичното мислене в момента на ареста. Но Чейни не бе имал подобни проблеми. Той не изпитваше желание за мъст и благодарение на това не бе попадал в затвора.

Джина се бе досетила, че Ребека е убита, макар той да не спомена нищо по този въпрос. Чейни се запита дали не трябва да й изпрати охрана.

Играта ставаше все по-сложна, но от друга страна някои неща се изясняваха. Правителството явно бе направило нещо далеч надвишаващо общоприетите граници на науката, закона и по всяка вероятност на етиката.

И все пак, още беше трудно да се каже какво точно бяха извършили. Но там горе, в планината се бе случило нещо, което бе изпуснато от контрол. И сега се опитваха да го потулят, преди новината за провала да се е разчула.

Чейни се отправи към Лангли и пътем се обади на Тухлата по клетъчния телефон. Остави закодирано съобщение, че ще се видят по-късно. Чейни имаше още една-две срещи, които очакваше с нетърпение.

* * *

Той почувства прилив на енергия, докато бягаше, за да настигне екипа. Изведнъж видя черно, движещо се петно на отсрещния бряг, далеч от пътеката. Хукна по-бързо, придвижвайки се безшумно през гората. Скачаше от скала на скала и с ожесточена сила, прииждаща от храната, която бе погълнал, прелиташе над паднали дървета и потоци.

Еленът падна като поразен от мълния. Той разби черепа му с юмрук, бръкна вътре с дългите си, криви нокти, извади мозъка и го изяде. После откъсна големи парчета месо от бутовете и лакомо ги изгълта, ръмжейки от удоволствие.

Не след дълго забеляза, че ръката му зараства много по-бързо отпреди и дори кървавочервеният белег избледнява с всяка изминала минута. Усети как организмът му усвоява храната, укрепва и отново го превръща в онова, което е бил — съвършен хищник.

Слънчевите лъчи озариха обвитите в мъгла дървета. Той се бе нахранил добре и тичаше бързо и целенасочено. Надяваше се, че ще бъде там, когато те излязат от скривалището си, но малко закъсня. Въпреки това лесно намери следите им. Бе започнал да изпитва уважение към странния мъж, който водеше групата, затова прекоси потока, за да го огледа по-добре.

Но когато се приближи до тях и силата му се изравни с яростта, той постепенно престана да се страхува от мъжа и си представи как вкусва кръвта му.

О, да, този човек трябваше да умре, макар че може би щеше да го запази за края. Да го изтезава и да го накара да се страхува. Доволен от идеята, той подпря голямата си черна ръка на едно паднало дърво и с лекота го прескочи. Знаеше обаче, че мъжът никога няма да се уплаши. Не, човекът щеше да умре като събратята му в една друга, отдавна отминала епоха, борейки се до последна капка кръв.

Какво величие…

Дни на кръвопролития, нощи на жестокост и писъци в мрака, докато търсеха немощните, намираха ги в сенчестите гори и връхлитаха върху тях отвисоко. Той си спомни екстаза от скоковете, летенето във въздуха и убиването на жертвата, още преди да е стъпил на земята. И как после бавно се изправяше и виждаше ужаса им.

Той се ухили и хукна по-бързо.

* * *

Всички коленичиха пред пукнатината в скалата. Хънтър уморено погледна професора, който отново бе заспал дълбоко, и се зарадва. Надяваше се, че когато Типлър се събуди, вече ще са стигнали до поляната, откъдето щеше да ги вземе хеликоптерът, за да ги откара в последната оцеляла научноизследователска станция.

Такакура се бе втренчил изпитателно в пукнатината. Черните му очи бяха присвити.

— Идеално място за засада. Но няма друга пътека. Скалата — добави той и посочи каменната грамада, която се врязваше като клин в потока, — блокира пътя. Налага се да рискуваме.

Японецът погледна Хънтър, който обаче не му обърна внимание. Вече мислеше кой е най-безопасният начин да минат през тъмната пукнатина в скалата. Бяха изгубили по-голямата част от екипировката си в суматохата по време на отстъплението. Пък и в разгара на схватките хвърляха по някоя вещ, за да се движат по-бързо. Трябваше им светлина. Фенерчето на Хънтър не беше достатъчно.

— Дайте ми петнайсет минути да направя факли — каза той. — Не можем да влезем там без светлина.

Тейлър извади мачете от колана си.

— Ще ти помогна.

Двамата тръгнаха из гората и след няколко минути отрязаха достатъчно клони от сухи борове. Хънтър ги заостри от единия край, после накъса на тънки ивици остатъците от ризата си и ги уви около пръчките.

След десет минути запали факлите и се обърна към останалите.

— Мисля, че трябва да се движим близо един до друг. Знаем, че куршумите не могат да ранят съществото. Но ножът може, затова, ако се наложи, ще влезем в ръкопашен бой. Още не знаем как реагира на огън. Ако е повече човек, отколкото животно, факлите ще го задържат за секунда. Такакура, ако имаш възражения, кажи.

Японецът поклати глава и отговори:

— Съгласен съм с всичко. Трябва да преминем прохода. Точка по въпроса. Ще сторим необходимото.

Хънтър за пореден път се възхити на стоицизма му и си спомни какво бе чел за моралния кодекс Бушидо. Не очаквай нищо — нито победа, нито поражение — и живей само с мисълта за смъртта.

Той поклати глава. Разбираше тази идеология и я уважаваше, но беше привърженик на друга философия. За него животът не беше съсредоточен върху смъртта. Но това също беше част от Бушидо, ценностната система на воина.

Хънтър раздаде факлите, но когато влезе в пещерата, пламъкът не му се видя така ярък както навън.

* * *

Той беше принуден да се движи по-бързо, отколкото мислеше, че е възможно, за да ги настигне и изпревари. Застана на една могила и видя скалната пукнатина в далечината. Скочи вдясно, прелетя десетина метра, тупна на земята и стана. С огромни крачки хукна през гората и стигна до потока. Изстреля се във въздуха и безшумно се приземи върху една скала. Продължи нагоре и на запад по хълма, отново се спусна надолу и се вмъкна в пещерата преди тях.

И сега си почиваше на един скален перваз. Дишаше тежко от огромното усилие, но усещаше, че чудовищното му тяло е заредено с енергия от плътта на животното, което бе убил и изял. Ставаше все по-силен и краката и ръцете му се разтрепериха при мисълта, че скоро ще ги убие, докато, без да подозират нищо, те вървят по пътеката в мрака.

Той видя как мъжът направи факли и разбра, че ще носят огън със себе си.

Запълзя безшумно назад, за да се скрие в сенките, разтърси ужасната си глава и се изсмя.

„Да, донесете огъня си… Ще видим кой се страхува…“

* * *

— Вие ли сте Диксън?

Специален агент Диксън от ЦРУ вдигна глава, погледна пропуска и документите на следовател от Военната прокуратура, които мъжът небрежно му показа, и кимна.

— Да, аз съм Диксън — отговори той и стана. — Предполагам, че вие сте следовател Чейни.

— Да. Бих искал да поговоря с вас.

Диксън се усмихна и протегна ръка.

— Разбира се. Заповядайте, седнете.

Чейни вече бе забелязал, че Диксън е типичен кариерист — бяла риза, черен костюм, късо подстригана коса, сресана назад, блед от дългите часове, прекарани на неоново осветление. Очите му бяха недружелюбни. Чейни седна срещу него и с нищо не показа, че ще води бележки.

Причините за това бяха две. Първо, ако агентът имаше нещо общо с тайните в станциите, той искаше да го уплаши. И второ, Чейни държеше мигновено да привлече вниманието му и да внуши уважение. Беше научил, че следователите, които не си правят труда да записват, обикновено взимат страха на хората от Управлението.

Той се облегна назад, почти успокоен от обстановката, макар да съзнаваше, че се намира на вражеска територия.

Попаднал в атмосфера на процедури, правила, политика, тайнственост и предателства, извършвани с лекота, Чейни се почувства в свои води. Изчака една минута, за да види какво ще направи Диксън и се опита да прецени какъв е характерът му. Но агентът също се облегна назад и непринудено махна с ръка.

— Е, господин следовател, на ваше разположение съм. Ще ви помогна с каквото мога. Разбира се, знаете изискванията за служебната тайна…

— Да, господин Диксън.

Чейни наблегна на отговора си, като кимна, за да покаже, че няма намерение посоката на разследването му да бъде изместена от правилата или от ведомствената политика, нито вниманието му — отклонено от протокола.

Реши, че с Диксън е най-добре да се държи от позицията на по-силния.

— Е, с какво мога да ви помогна? — попита специалният агент.

Чейни искаше да изясни нещата, затова не се поколеба. Не възприе приятелски тон, нито употреби учтиви или тактични изрази.

— Разкажете ми за така наречените научноизследователски станции, които работят по онази програма около Полярния кръг. Там, където войниците и персоналът бяха ранени или убити. Не е необходимо да ви казвам, че разследвам случая.

Диксън отвори широко очи и дълбоко въздъхна.

— Обезпокоен съм като всички останали, господин следовател. Нямам представа какво става там. Само ми е известно, че програмата е прекъсната заради някакво животно, което напада персонала ни.

— Да. И аз знам само това. — Чейни се втренчи в очите му, следейки и за най-краткотрайното мигане. — С какво по-точно се занимават станциите?

— С геохронология и наблюдение на движението на тектоничните пластове. Всяка голяма страна има научноизследователска станция в Арктика. Някои се намират на международна територия. Американските са в границите на Съединените щати. Не мога да ви кажа защо онази мечка или тигър, или каквото и да е онова нещо, по дяволите, е избрало американските станции. Моите хора работят по въпроса. Казват, че инцидентите може би се дължат на радиацията или на нискочестотните звуци, които вероятно го привличат, но не мога да ви кажа нищо повече. Не съм учен.

— Нито аз, Диксън — рече Чейни, съзнателно изпускайки „господин“. — Но информацията, до която се добрах, показва, че онези… научноизследователски станции… се занимават с нещо по-сериозно от движението на тектоничните пластове.

Диксън наклони глава.

— Така ли? И как стигнахте до този извод? Защото това излиза от границите на информацията, която аз получавам.

— Не мога да разкрия източниците си. Но смятам, че в станциите се разработва биологично оръжие.

Диксън реагира без колебание.

— Нима? — Той направи умишлена пауза, сякаш сериозно възприемаше и обмисляше думите на Чейни. — Не знаех това. Мислите ли, че информацията ви е достоверна?

— Да.

Последва мълчание.

— Разбирам. Биологични експерименти, така ли? Е, знаете, че не мога да придвижа информацията на по-горно ниво, ако нямам потвърждение.

Това беше моментът, който Чейни чакаше.

— Не е необходимо да я потвърждавате. Вече съм го направил. И не ме интересува дали ще я придвижите нагоре. Сам ще го сторя. Разкажете ми за екипа, който сте изпратили там, Диксън. Тази информация не е секретна.

— Ами, мисля, че са елитен отряд, състоящ се от специално обучени командоси, подготвени за оцеляване в джунглата, и имат опит в издирването на животни и хора. Всички са специалисти по оръжията, ветерани от битки, награждавани с медали и имат достъп до секретна информация.

Чейни предполагаше, че ще чуе точно това. Диксън не спомена човека на име Хънтър.

— А водачът? — попита той.

— Кого имате предвид?

— Натаниъл Хънтър.

— А, да — вяло каза Диксън. — Според онези, които го избраха за тази мисия, той е най-добрият следотърсач в света. Изглежда може да намери всичко в джунглата, в гората и в пустинята и да го хване или убие. Не съм проверявал препоръките и документите му, нито съм го избирал. Това не ми влиза в задълженията.

— Срещали ли сте с него?

— Да, но само за малко. И срещата не беше такава, че да го преценя и да изготвя профил. — Лицето и очите на специалния агент не разкриваха нищо. Все едно декламираше стихотворение. — Но установих, че той разбира от занаята си. Нямах възражения срещу включването му в екипа. В края на краищата, трябваше ни човек, който да намери онази мечка и да я убие, преди да е нанесла още щети на програмата.

— Непрекъснато повтаряте това.

Явно изненадан, Диксън невинно го погледна в очите.

— Кое, господин Чейни?

— Казвате, че е мечка.

— Ами, какво друго би могло да бъде? Освен ако някой тигър не е преплувал Беринговия пролив, което е невъзможно. Затова трябва да е мечка. Прочетох всички доклади за атаките. Загубите са… потресаващи. При това не съм човек, който лесно се стъписва от кръвопролития. Но когато прочетох описанията на убийствата, разбрах, че имаме работа със звяр, притежаващ неизмерима сила. Каквато има само мечката. Сигурно е някой грамаден представител на този вид.

Чейни реши да смени тактиката, защото разговорът не водеше доникъде, и да използва старите правила на Тухлата — когато лъжите не постигат желания ефект, кажи половината от истината. И не забравяй да я смесиш с достатъчно лъжи, за да изкараш от равновесие противника.

— А не мислите ли, че съществото може да е мутант?

Диксън зяпна срещу него.

— Мутант? Ами, господин Чейни, вече ви казах, че не знам нищо за никакви… мутанти и експерименти… в онези станции. Но не мога да изключа подобна вероятност. Твърде дълго съм работил в разузнаването, за да отхвърля която и да е идея, колкото и да е нелогична и странна на пръв поглед.

— Странна? Че какво й е странното? Станциите са идеалното място за такава цел. Уединени са и лесно могат да бъдат затворени под карантина. Районът не е населен и се намира далеч от ръката на изпълнителната власт. В онзи затънтен край е възможно всичко, особено ако задачата е възложена от американското правителство. Сигурно знаете какво правят там, Диксън?

— Разбирам ви, господин Чейни. Познавам теорията и историята на подобни инициативи. Но това не означава, че ги приемам за неоспорим факт, без да имам неопровержимо доказателство, което да представя на шефа си. Началниците не понасят… глупаците. И смятат за невеж всеки, който прави необоснована преценка на кризисна ситуация. Не се доверяват на такива агенти, нито ги повишават.

Очите на Чейни бяха проницателни като лазер.

— Извършихте ли разследване, за да разберете дали има други форми на научноизследователска дейност, освен наблюдение на сеизмичната обстановка?

— Да. Наш екип постоянно прави анализ на дисковете, дискетите, архивите, записките, дневниците и военните доклади. Действаме по процедурата и не сме открили нищо, което да ме убеди, че там се върши нещо нередно.

— Искам да видя докладите.

— Невъзможно.

— Мога да получа заповед за обиск.

— Ами, направете каквото смятате за необходимо, господин Чейни. Но ви уверявам, че докладите, които са строго секретни, няма да ви разкрият нищо. Ако настоявате, ще поискам разрешение от директора и вероятно след три-четири дни ще можете да прочетете някои от не толкова секретните части.

Чейни не се хвана на въдицата. За три дни те щяха да изфабрикуват всякакви фалшиви доклади за дейността в станциите. После си спомни какво бе казал Тухлата за сателитните комуникации, веднага взе решение и пристъпи към същината на проблема.

— Искам да установя контакт с екипа по издирването.

— Невъзможно — отговори Диксън.

— Защо?

— Защото не можем да се свържем с тях.

Специалният агент го погледна така, сякаш беше доволен, че му е запушил устата. Чейни поклати глава. Не можеше да повярва, че екипът е лишен от подкрепления.

— Какво казахте?

— Казах, че изгубихме връзка с екипа. Законът изисква да ви напомня за служебната тайна. Ще ви съобщя нещо строго поверително.

Чейни не отговори.

— Преди два дни изгубихме връзка с тях — невъзмутимо продължи Диксън. — Съобщиха ни, че започват издирването и напускат базата. А по-късно същия ден, когато се опитахме да проверим местонахождението им, не получихме отговор. Според последните доклади звярът… е бил наблизо. Вероятно всички са мъртви. — В гласа му не прозвуча нито съжаление, нито угризения. — Изпратихме хеликоптери, но още не сме ги намерили, макар че използваме прибори за нощно виждане. Затова в момента обсъждаме следващия ни ход.

— Предполагам, че сте засилили охраната на последната станция?

— Разбира се. Удвоихме контингента от рейнджъри, който сега наброява седемдесет човека. Увеличихме волтажа на електрическата ограда и укрепихме външните врати. Освен това следим и записваме цялата информация от станцията в случай на атака. Не сме пропуснали нищо, включително незаконният ядрен опит, извършен преди три месеца от Русия.

— Не изглеждате твърде разстроен от вероятната гибел на екипа, Диксън.

Агентът му хвърли рязък поглед.

— Господин Чейни, винаги се разстройвам, когато загубя оперативен служител. Но работата ми е да изпращам хората на мисии, дори на смърт, ако задачата го изисква. Отдавна свикнах с трудностите на тази професия. Ако изглеждам безчувствен, тогава може би наистина съм такъв. Познавам много хора, изпратени на смърт, и съм станал коравосърдечен. Ако човек не може да се примири със смъртта, започва да пие, да взима наркотици или полудява. Надявам се, че разбирате за какво говоря.

Чейни мълчеше. После стана и протегна ръка.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Диксън.

— Радвам се, ако съм ви помогнал с нещо, господин следовател. И ако нямате нищо против, че ви питам, как върви разследването? Още недоумявам защо го възложиха на Военната прокуратура, а не на нашите хора.

Чейни се усмихна.

— Е, нали знаете какво казват — не карай лисицата да пази кокошарника. — Чейни тръгна към вратата. — Беше ми приятно да се запознаем, Диксън. Сигурен съм, че пак ще се видим.

— Какво ще правите сега?

Диксън се бе облегнал назад. Беше абсолютно спокоен — човек, който се съвзема бързо и напълно. Явно с лекота можеше да крие тайни.

— Смятам да поговоря с доктор Хамилтън.

— Доктор Хамилтън?

Чейни спря и се вгледа в лицето му.

— Да.

— Мислех, че знаете.

Чейни се насочи към бюрото. Това действие можеше да се изтълкува като заплашително, ако не бе спрял на няколко крачки от него.

— Какво?

— Доктор Хамилтън не е тук.

— Къде е?

— Ами, замина за Аляска. Намира се в последната научноизследователска станция. Мисля, че най-малко една седмица няма да бъде на разположение. Ако не и по-дълго.

От очевидното стъписване и загриженост на изражението му, Чейни разбра, че агентът на ЦРУ току-що бе преиграл ролята си. Защото наистина се престори, че иска да окаже съдействие.