Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (4)

3.

Географските карти сякаш свършваха до безпощадната граница от вечен лед — тундра, глетчери и въздух, смразяващи кожата. Хънтър бе ходил по тези места и знаеше, че там е лесно да се умре.

Безброй пътешественици, търсачи на приключения и дори местни жители на Аляска бяха изгубили живота си на безмилостната територия на Брукс Рейндж. Хънтър не подценяваше суровите условия. Знаеше, че човек може да оцелее в тези планини, ако проявява предвидливост и предпазливост. Липсата на тези качества можеше да има само една последица. Тези земи изобилстваха от легенди за хора, които бяха пренебрегнали съветите и бяха отишли неподготвени в планините. И повече никой не ги беше видял.

Хънтър знаеше каква екипировка е необходима. Пушка с голям калибър с телескопичен мерник, ловджийска пушка, достатъчно боеприпаси, консервирана храна, брадва, секира, нож и джобно ножче за белене на плодове, палатка, топографска карта на местността, на която са отбелязани федералните спасителни пунктове, компас, въже, мушама, кибрит и кремък за палене на огън, аптечка за първа помощ, зърно за две товарни мулета и един кон и радиопредавател.

Но той не обичаше да носи много багаж и поверяваше живота си на собствените си умения. Никога не предизвикваше природните сили и ги уважаваше. Но знаеше, че може без проблеми да прекара седмици наред в планината, като си прави импровизирани подслони и в най-лошото време. Затова носеше всичко, което му беше необходимо, в раницата на гърба си. Имаше и торбичка на кожен ремък, преметнат през рамото му, изработката й бе в стила на индианското племе апахи. Тя съдържаше сушено говеждо месо, билкови пасти за готвене и за рани, компас, карта и някои от по-неизвестните сечива в занаята като тебешир, пръчка за маркиране и камъчета.

На колана си закачаше манерка. Не я използваше често, тъй като пиеше вода от всеки поток, който видеше, защото знаеше, че обезводняването на организма на тази географска височина е мълниеносен убиец. На колана си носеше и голям ловджийски нож, секира и патрони за ловната карабина „Марлин“, калибър 45,70, която беше преметната на рамото му.

Облеклото му се състоеше от кожена риза, яке и високи до коленете мокасини, подплатени с гъши пух. Не носеше други дрехи. Подплатата на мокасините предпазваше краката му от студа, изсъхваше бързо и му даваше възможност да се придвижва безшумно. За разлика от изкуствените материи и памука, кожата не издаваше шум, когато се отъркваше в клони или листа.

Преди много години, вдъхновен от идея, която бе научил от легендите за древните жреци на ацтеките, Хънтър бе ушил двойна качулка на якето си. Долният пласт предпазваше раменете му от дъжда, а горният, спускащ се надолу като късо наметало, можеше да се издърпа, за да покрие главата и да предотврати загубата на топлина. Кройката беше уникална и функционална и Хънтър от опит знаеше, че качулката е незаменима при ниски температури.

Пътувайки с малко багаж, той приличаше на американски скаут от миналото. Този облик беше още по-очебиен, защото контрастираше на съвременните оръжия, използвани от специалните взводове за бързо реагиране, на които често помагаше.

Хънтър намираше прехрана и подслон сред природата. Търсеше храна, докато вървеше, и убиваше бързо, когато се наложеше, но никога не спираше. Нощем му трябваха само петнайсет минути, за да заложи капан за риба и хващаше по пет-шест пъстърви за закуска на сутринта. Остатъкът от рибата изяждаше през деня. От дългогодишния си опит знаеше, че това е прост и ефикасен начин за бързо придвижване по високопланински терен.

Предполагаше, че загадъчният военен екип ще носи стандартната двайсеткилограмова екипировка, необходима за оцеляване в Арктика, включваща бронирана кевларена жилетка, раница с филтри за пречистване на водата, палатки, спални чували, дрехи, чорапи, консервирана храна, пропанови котлони, полеви радиопредаватели, прибори за нощно виждане, сълзотворен газ, сигнални ракети, фосфорни факли и лазерни устройства за засичане на далечни звуци.

Освен това те щяха да бъдат тежковъоръжени с различни оръжия, вариращи от карабини „М-16“ до ловджийски пушки „Бенели“ и гранатомети. И несъмнено щяха да разчитат за ориентиране на глобалната позиционна система „Магелан“ — устройство с размера на юмрук, свързано със сателитите, за да даде точното местонахождение с отклонение двайсетина сантиметра.

Хънтър познаваше устройството и го беше използвал. Но все пак това беше машина, а в примитивни условия машините се повреждаха. Ето защо той предпочиташе да си служи с карта и компас и бе развил умението да изчислява точно, така че да се ориентира само по слънцето и звездите, а понякога дори без тяхна помощ.

Отдавна се бе научил при подобни обстоятелства да разчита изцяло на себе си. В планината нямаше заместител на липсата на сила и воля.

Той си спомни разговора си с един побелял възрастен трапер по време на първото си пътешествие в Аляска. Докато се подготвяше да навлезе в планината, Хънтър го бе попитал дали е възможно да се оцелее там през зимата само с нож и пушка. Макар да познаваше отлично смъртоносните опасности на дивата пустош, траперът не отговори веднага.

— Ами — след дълго мълчание каза той, — мисля, че е възможно. — Тонът му обаче подсказваше, че няма намерение да опита. — Но трябва да се превърнеш в животно. Да бъдеш като дивите зверове. Защото там горе няма милост, момче. Когато отивам в планината, аз взимам коня си и две товарни мулета. В онези гори мулето струва колкото три коня. Лягам късно и ставам рано. Не спирам да почивам, ако разбера, че ще стане много студено. Не смяташ да опитваш такива неща, нали?

— Не — увери го Хънтър. — Само питам.

Старецът кимна и посочи планините.

— Дивата пустош там горе не е за човешки същества, синко. Природата променя човека.

Хънтър знаеше, че това е вярно.

В света имаше малко места с такъв суров климат. Природата не прощаваше на глупците. Хънтър знаеше, че ако бъде ранен и принуден да живее месеци наред в онези планини, решителността ще бъде най-верният му съюзник. Можеше да пренебрегне болката, но трябваше внимателно да лекува раните си. И да пази храната си. Оцеляването беше много трудно.

Търпението и дисциплината бяха от жизненоважно значение. Както и да запази разума си. Макар че при сегашното пътешествие вероятността за неуспех беше малка, той се бе научил винаги да бъде подготвен. Каквито и да изглеждаха, условията можеха да се променят, при това без предупреждение.

Потънал в мисли, Хънтър чу шума от двигателите на военен самолет „С-141“.

Той се усмихна на факта, че го чу, защото пълната съсредоточеност до точката на пренебрегване на всичко останало беше способност, което съзнателно бе усъвършенствал. Тя бе изключително важно умение при проследяването.

Макар че без усилия можеше да не обръща внимание на разговор на висок глас около него, в същото време Хънтър беше в състояние да долавя тихите птичи песни от разстояние пет-шестстотин метра. За непосветените звукът не означаваше нищо, но той разбираше какво прави птицата, какво гледа, дали търси другар, или е изплашена.

Повече от всичко друго птиците мразеха водните змии и щом съзираха някоя от тях, издаваха характерни, истерични пронизителни крясъци — звук, съвсем различен от песните и призивите.

Хънтър разпознаваше този звук и разбираше, че змията е наблизо. Но в същото време знаеше, че някои видове змии не излизат в определено време от деня, освен ако нещо не ги принуди. И така, по хиляди подобни начини, гората му съобщаваше за потайни движения и невидима дейност. Човек трябваше да познава езика й и зова на дивото.

Призрак лежеше до него и спеше дълбоко, Хънтър протегна ръка и погали гъстата козина на вълка.

Военните не бяха разрешили Призрак да бъде сред другите пътници, защото се страхуваха, че може да се поддаде на дивите си инстинкти и да нападне някого. Хънтър предпочете да не влиза в безплодни дискусии и се настани в багажното отделение с най-близкия си и верен приятел.

Спомни си как бе намерил Призрак. Вълчето беше само на три седмици. Родителите и цялото котило бяха убити от бракониери.

Макар и ранен, Призрак бе оцелял, криейки се в купчина клони и дънери. Гладно, болно и ранено, вълчето щеше да умре след няколко дни, ако Хънтър не го бе примамил с парче сурово месо и не го бе завел в хижата си.

След месец вълчето започна да крета едва-едва в тристайната хижа, но сетне порасна бързо и надмина по сила и размери баща си. Волята и духът му привлякоха вниманието на Хънтър и често го караха да се смее — нещо, което рядко правеше.

Хънтър така и не се опита да го дресира, но още от самото начало разбра, че вълчето е много интелигентно. Без да го учат, Призрак знаеше къде да намира храна и как да изразява желанията си, ако иска да излезе навън. А любопитството му беше безгранично, както и неприкритата му радост, когато Хънтър се върнеше от пътешествие.

Когато Призрак стана на шест месеца, Хънтър му позволи да спи на верандата, в хубава кучешка къщичка, която му скова от дъски. Застла дъното й с дебел пласт слама и старо одеяло и сложи отоплителна лампа за студените нощи, но не завързваше вълчето на каишка. Ако искаше да си отиде, Призрак бе свободен да го стори.

Безброй нощи Хънтър заспиваше с мисълта, че Призрак се е вторачил в мрака и се ослушва да чуе зова на дивото. Вълчите глутници, които бродеха около хижата, често го викаха. И когато стана на две години, вълкът започна да изчезва за няколко дни и да се връща с рани — разкъсвания, получени в бой с други вълци.

Хънтър подозираше, че по време на нощните си приключения Призрак е определил за своя територия онази част от гората, намираща се около хижата. И след такива нощи Хънтър забелязваше, че глутниците обикалят все по-надалеч от това място. Призрак сам бе завоювал територията си.

Двамата се сприятелиха. Хънтър подозираше, че това е, защото самият той не се беше сближавал с никого и с нищо, с изключение може би на възрастния трапер, който го бе отгледал. Призрак също нямаше семейство. Ето защо всеки прие другия. Това стана непринудено, защото и двамата се нуждаеха от някого.

Всъщност Хънтър бе израснал сам. Прекарваше дълги, безкрайни дни в ловуване и живееше по-скоро като животно, отколкото като човек. Преди да навърши десет години, той вече умееше да проследява и да разпознава различните животински видове — колко са големи и накъде отиват. Вдигаше глава и долавяше миризмата на животно, което бе минало оттам преди няколко часа или правеше заслони, където да бъде на топло в студените зимни нощи. Когато стана на дванайсет, той можеше да лови риба с ръце и безшумно да се промъква до сърните и да ги докосва, преди да са усетили присъствието му. На шестнайсет години направи онова, което всеки истински следотърсач смята за най-голямото предизвикателство. В една мъглива лятна нощ той попадна на задрямала мечка гризли, сложи ръка на огромния и хълбок и избяга, без да я събуди.

Понякога, докато лежеше до Призрак в сумрачната хижа, Хънтър си спомняше годините, когато прекарваше повече време сред дивата природа, отколкото сред хората. Когато беше дете, често някоя бяла кост привличаше погледа му и той изпитваше необикновено вълнение. Все още бе живо усещането за допира на червеникавата пръст, която разравяше, за да извади бялата реликва — кост на мечка, елен или вълк.

Спомняше си как изработваше украшения от мечешки нокти или от вълчи зъби. Приличаше на дългокос праисторически човек, докато се разхождаше полугол в гората. Мислите го разсмяха и той разроши козината на Призрак.

Хънтър не искаше нищо от него. Призрак знаеше, че е свободен. Но двамата бяха съюзници. С течение на времето вълкът отново свикна да спи в хижата. Посред нощ често се качваше в леглото и слагаше лапа на гърдите му, а понякога Хънтър се събуждаше, усетил, че Призрак е долепил муцуна до гърлото му. Вълкът явно проверяваше дали приятелят му диша.

Хънтър го наричаше домашен патрул и се смееше. Но съзнаваше, че само веднъж в живота човек може да намери животно, което истински да обича. Знаеше, че нищо и никой не може да замени големия вълк. За щастие, Призрак беше едва на три години и щеше да живее дълго.

Хънтър донякъде съжаляваше, че го бе взел на това пътешествие. Но в същото време знаеше, че в онзи труден терен и враждебна обстановка ще се нуждае от всяко предимство. Защото, докато самият той можеше да бъде измамен от онова неизвестно същество, нищо не можеше да заблуди Призрак. Двамата заедно имаха голям шанс да проследят онова нещо, преди да се е добрало до още невинни жертви.

Преди отново да е убило.

А Хънтър бе убеден, че съществото ще продължи да убива.

* * *

Той се събуди в мрака. Не, не беше тъмно.

Не беше гол, както предполагаше. Но нямаше риза и ботуши. Намираше се в бодливи, зелени храсталаци, които хвърляха плътна сянка над него. Затова му се бе сторило, че е тъмно. Той бавно се надигна и докосна главата си. Нямаше нови промени. Но той знаеше какво бе направил.

И в какво се бе превърнал.

Засмя се.

Станалото предишната нощ наподобяваше на несвързан, обагрен в червено сън. Но той си спомни виденията много по-ясно отпреди. Мъжете, които хаотично бягаха пред съвършените му червени очи. Писъците на горящите хора. Спомни си как визуално регистрираше телесната топлина, породена от неприкрития им ужас. Усещаше миризмата и вкуса на паниката им, докато убиваше, придвижвайки се между тях и погубвайки ги без усилие. Беше изпитал животинско удоволствие от силата си. Много по-голямо отпреди. Съзнаваше, че с всяка трансформация става все по-силен.

Обсебен от маниакално желание, той бе нарушил процедурата. Първото преживяване беше потресаващо и болезнено — черни пръсти с дълги, извити нокти, които строшиха лабораторната апаратура и унищожиха всичко и всеки, който имаше нещастието да се изпречи на пътя на яростта му. Изпита и заразителен възторг от чистото животинско удоволствие, прилив на адреналин и енергия, и жажда, която утоляваше само докато убиваше. Това продължи дълго и го понесе на вълните на прилива на хищническа мощ, която постепенно отслабна и той падна сред убитите в разрушената и опожарена станция.

Сега разбра, че рискованият му експеримент е бил успешен. Той не очакваше, че ще възприеме отличителните черти и формата на съществото. Но не съжаляваше за това, макар да чувстваше, че губи все повече от облика си, докато промените продължаваха. Фактът, че притежава такова физическо превъзходство го караше да се чувства като лъв сред овце. Да, той бе постигнал успех, независимо от непредвидените последици, които ставаха все по-явни с всяка следваща трансформация.

Той се засмя, защото си спомни колко беше потресен, когато се съвзе от неочакваната промяна. Тогава още не знаеше, че много скоро ще ликува.

Поразен от убийствата, които бе извършил, той бе предал спешно съобщение до командния център. Информира ги, че експерименталната ДНК успешно се е свързала с неговата. Нещо повече, по-нататъшните експерименти щяха да потвърдят факта, че тайните им цели са постигнати. Макар да бяха стъписани и вбесени, че той грубо и рисковано бе нарушил процедурата, като се бе инжектирал, те останаха доволни, когато чуха, че серумът може да бъде използван на хора.

След няколко часа пристигна втори екип, който да замени убитите. И макар че също бяха потресени от кървавото зрелище, те не се трогнаха от загубата на човешки живот, съпоставяйки я със зашеметяващия успех на експеримента.

Въпреки това те взеха мерки, за да бъдат сигурни, че няма да ги сполети участта на колегите им. Затвориха го, в случай, че трансформацията настъпи преди очаквания час.

Избраха стая от железобетон и го заключиха вътре. Вратата беше стоманена и подсилена с титаниева сплав. Взеха му кръв за анализ и той чака цял ден, питайки се какво ще му донесе нощта.

Дълбоко под нивото, където беше затворен, те трескаво щяха да претърсват веригата ДНК, за да намерят гените, които се бяха развили толкова бързо и без предупреждение бяха обрекли на смърт колегите им.

Мислейки за тяхната смърт, той почувства леко угризение за хладнокръвната им екзекуция, но неизвестно защо, не изпита съжаление, както бе очаквал. Това го заинтригува, докато часовете минаваха, после мислите му бяха прекъснати.

Огромната стоманена врата се отвори широко и на прага застана белокосият мъж, който ръководеше експеримента. Той познаваше добре този човек и знаеше, че мъжът не одобрява безразсъдното му нарушение на процедурата. Но това нямаше значение. Той притежаваше онова, което искаше — силата на съществото.

Без да каже нищо, мъжът излезе.

Той си припомни как бе започнало всичко. Неочакваното откриване на съществото. Явно предшественик на Хомо сапиенс, съществото като по чудо беше великолепно запазено в глетчер, който в продължение на десет хиляди години го бе крил в ледената си утроба.

Изключителните качества и способности на съществото бяха безспорни и без анализ на ДНК. Фантастична сила и бързина, невероятните размери на мозъка и зрение, предназначено за нощно виждане. Единственото разочарование беше, че темпоралният лоб на главния мозък беше малък, което показваше липса на по-висша мисловна дейност. Но това беше нещо, което природата явно бе пожертвала за сметка на поразителните физически качества.

Класифицираха го като Хомо симитар, човек-звяр.

И когато го извадиха от ледения му ковчег и отдолу откриха вкочаненото, замразено тяло на саблезъб тигър — триста и петдесет килограмов хищник, чийто врат бе прекършен като изгнил клон — те разбраха, че съществото притежава невъобразима физическа сила и несъмнено е най-кръвожадният, силен и издръжлив прародител на съвременния Хомо сапиенс.

Последва спор какво е логичното обяснение за оцеляването на жизнена ДНК след толкова много векове. Установиха, че химичният състав на организма по времето на смъртта се е състоял от странна комбинация от непознати органични вещества. По всяка вероятност химичните съединения се дължаха отчасти на факта, че съществото е тревопасно, и бяха подействали като генетичен антифриз, предпазвайки клетките от разширяване, когато течността в тях бе замръзнала. Ето защо, съществото се беше запазило непокътнато, въпреки ниските температури.

Това беше откритието на века, но не бе предназначено за науката.

* * *

Хънтър знаеше, че скоро ще се приземят и си спомни какво бе казал Мадъкс за бойния екип.

Инструктажът беше неофициален и загадъчен. Полковникът не им обясни почти нищо. Но Хънтър вече бе научил оттук-оттам достатъчно, за да разбере, че специалният екип за бързо реагиране не е стандартно военно формирование. Със странен тон Мадъкс спомена, че екипът е изпратен от Централната военна комисия — оперативен център под командването на Съвета за национална сигурност.

Централната военна комисия беше единствената федерална агенция, която не попадаше в ограниченията на Posse comitatus — доктрина, забраняваща на правителството да използва войска за активни мисии на американска територия без одобрението на Конгреса. За Хънтър този факт беше интригуващ и обезпокоителен. Изглежда, поради някаква причина съответните власти се страхуваха, че инцидентът може да наложи активна военна мобилизация. А в това нямаше логика.

Още по-странно беше, че екипът за издирване не беше обикновен. Хънтър попита дали членовете са само американци и Диксън загадъчно отговори, че екипът е уникален и включва представители на пет-шест страни. Били събрани професионални войници, отлично обучени да издирват не само хора, но и животни.

Хънтър не настоя за повече информация. Вече подозираше, че всичко, което Диксън казва, е лъжа. Агентът отговаряше уклончиво на въпросите. Освен това беше любопитно защо Мадъкс отдели изключително много време, за да убеди Хънтър, че постоянно ще има хеликоптер в случай на неуспех.

Хънтър изсумтя, докато си припомняше тези неща. Военните явно се подготвяха по-скоро за провал, отколкото за успех.

Призрак се надигна, изправи се, огледа празното товарно отделение, прозя се и впери очи в приятеля си.

Хънтър го прегърна, усети силата му и се засмя. После извърна лице, когато вълкът се опита да допре до него огромния си черен нос.

— Лягай. Не искам да си завираш муцуната в лицето ми. Хайде, легни. Още не сме пристигнали. Скоро ще кацнем.

Призрак се настани на брезента. Очите му — широко отворени, черни като козината и винаги нащрек — се вторачиха в товарното отделение с площ двайсет квадратни метра.

Въпреки увереността си, Хънтър се чувстваше в по-голяма безопасност, когато вълкът беше с него. Призрак беше телохранител, който никога не заспиваше. Дори да задремеше, нищо и никой не можеше да се приближи до него, без изострените му сетива да го накарат да скочи на крака.

След като го осинови, Хънтър започна да изучава вълците и установи, че са доста различни от кучетата и дори от койотите. Освен всичко останало, много по-голяма част от вълчия мозък бе предназначена за слуха и зрението.

Вълците притежаваха не само много по-голям по обхват слух от този на другите животни, освен котките, но и имаха способността умишлено да изолират звуците, които не искат да чуят. Това беше невероятна природна дарба. Както и обонянието им. А нощното им зрение превъзхождаше това на всички останали бозайници, с изключение на прилепите. Беше им необходимо, за да ловуват нощем, какъвто беше навикът им. Но най-удивителната способност на вълците беше умението да проследяват с помощта на зрението или обонянието, или едновременно с двете сетива.

Повечето животни зависеха от една или друга способност, за да преследват плячката. Правеха го инстинктивно. Но по време на лов вълците използваха ту обонянието, ту зрението си. И бяха съвършени ловци. Набележеха ли веднъж жертвата, те не спираха, докато не успееха. Но Призрак беше още по-необикновен. Едно от отличителните му качества беше силата, а друго — размерите.

От опит Хънтър знаеше, че повечето вълци са забележително мършави и подвижни, защото свръхтеглото намалява способността им да издържат дни наред без храна. Но поради генетичното си наследство и вероятно заради грижите на Хънтър, Призрак беше много по-мускулест от обикновен вълк. Вратът му беше изключително як и дебел. Хънтър внимателно протегна ръка и докосна зъбите му. Призрак наведе глава. Зъбите му бяха големи като на глиган, остри и разположени дълбоко в твърдата челюст. Хънтър си спомни предишната година, когато бе взел вълка по време на проследяване в Британска Колумбия.

Накрая намери туристите, но издирването беше трудно и продължи четири дни. Мъжът и жената не бяха запазили присъствие на духа, за да легнат на закрито място, да запазят енергията си и да чакат помощ, а бяха бродили напосоки, изгаряйки ценни калории в студа, и принудиха Хънтър да търси храна, за да оцелеят. Той успя да ги открие и повика медицински хеликоптер, но Призрак изчезна.

Разтревожен, Хънтър тръгна по дирите му и го намери в една брезова гора. Призрак се биеше с друг вълк — голям, сив водач на глутница.

Вълците от глутницата бяха убили лос и водачът трябваше да яде пръв. Но Призрак нямаше намерение да му позволи да го стори. Той се приближи до храната и водачът предупредително му изръмжа да се дръпне. И тогава от гърлото на Призрак се изтръгна страховит вой, който накара дори Хънтър да потрепери. Водачът на глутницата атакува.

Призрак избегна първия, бърз като мълния удар, заби рамо в по-големия вълк и отскочи, преди водачът да реагира. Последва удивително дълга и ожесточена борба. Призрак отстъпваше и атакуваше, подскачаше и нанасяше яростни удари.

Хънтър наблюдаваше в захлас битката, която продължи шест часа. Нито един от двата вълка не се предаваше, нито успяваше да нанесе смъртоносна рана. Най-сетне Призрак прегриза врата на водача, който се свлече на колене. Но Призрак не прояви милост.

Той отново атакува и водачът се просна безжизнен на земята. Призрак застана за миг над трупа, после уморено се приближи до лоса и започна да яде.

Вълците от глутницата го оставиха да се нахрани, сетне, когато той им обърна гръб и се отдалечи, наобиколиха плячката и се нахвърлиха на остатъците.

Хънтър не забрави случката, нито страховитата ярост, която Призрак прояви. Това беше изява на неподправен животински гняв, ужасяващ по сила и свирепост.

Колкото и да беше гладен, Хънтър не прекъсна храненето на Призрак, но после стреля във въздуха, за да разгони глутницата, промъкна се до лоса и пред незаинтересования поглед на Призрак отряза няколко големи парчета месо от задния бут.

Едното изяде сурово, другото свари, а останалото месо изсуши за дългото пътешествие по обратния път. Сетне отряза големите крака на лоса, одра кожата до коляното, завърза я за копитата и ги метна на рамото си. Суровото месо беше достатъчно, за да храни вълка, докато стигнеха до базата на рейнджърите.

Горските обитатели щяха да изядат остатъците от лоса. Нищо нямаше да бъде прахосано.

Хънтър често мислеше за тази случка и се питаше каква свирепа гордост бе накарала Призрак да поведе и продължи битката. Но от самото начало беше ясно, че вълкът предпочита да умре, отколкото да отстъпи.

Хънтър се усмихна и отново протегна ръка, за да разроши козината му, но забеляза, че Призрак гледа съсредоточено, сякаш долавя бавно приближаваща се опасност. Хънтър се обърна и огледа товарното отделение, но не видя нищо, освен мрак.

* * *

Той стоеше полугол в сенките. Беше изумен, че не може да си спомни името си.

Обезпокоен, той бавно вдигна ръце пред лицето си и се намръщи, като видя, че са се променили. Бяха по-широки, по-дебели и завършваха с дълги и извити животински нокти. Трансформациите продължаваха по-дълго и изчезваха по-бавно. Но това се очакваше. Не след дълго промените щяха да престанат да изчезват. И това беше хубаво за него. Беше започнал да харесва превъзходството си и онази безподобна сила, която притежаваше само той.

Не, той никога вече нямаше да бъде един от тях — слабият, безпомощният, жертвата, а щеше да се радва на по-висша форма на съществуване — пълно тържество на физическа сила, каквато от десет хиляди години не бе виждана на земята и каквато единствено той притежаваше.

Странно, не помнеше името си, но си спомняше множество други неща. За да провери паметта си, той се опита да си припомни всичко, което знаеше за чуждата ДНК, която бе инжектирал в тялото си.

Електрофорезата^[1] бе категоризирала рекомбинираната^[2] ДНК като деветдесет и девет процента човешка. На Хомо сапиенс. Но единият процент ги заинтригува и така започна първият етап на експеримента.

В ДНК — „строителният материал“ на живота — бе открит имунитет срещу всички заболявания. Приличаше на батерия, която можеш да зареждаш безкрайно. Там бе скрит вечен живот.

Смъртта представлява остаряване на клетките, прогресивна мутация на организма, докато клетките повече не могат да се възпроизвеждат. Но над това същество, Хомо симитар, не тегнеше проклятието на съвременния човек. Макар ДНК да загатваше, че рекомбинативната способност не е неизчерпаема, нивото й далеч превъзхождаше това на съвременния Хомо сапиенс. Този господар на Севера бе надарен с продължителност на живота стотици години. Теоретично погледнато, може би хиляда.

Въпреки изследванията, истинската биохимична същност на тази феноменална продължителност на живота остана загадка, но имунната система бе лесно разгадана.

Разчупването на генетичния код показа поразително високо ниво на защитни ензими, които не позволяваха на външни фактори като вируси или бактерии да заразят и да вредят на ДНК на приемника. В спиралата бяха преплетени милиарди защитни ензими — ясно свидетелство, че съществото е било неподатливо на вируси и бактерии, както и на стареене — съвършен животински вид от висша класа.

После дойде моментът да проверят дали ДНК може да бъде копирана в съвременен Хомо сапиенс. И след като извърши поредица от самостоятелни тестове, той реши да експериментира върху себе си.

Дори не се усъмни в правото да си инжектира генетичния код. Знаеше, че ако успее, ще притежава всички онези свръхчовешки качества. Бе преценил, че евентуалният триумф си заслужава риска. Мотивите му не бяха благородни, но това не го интересуваше. Единственото му желание беше да има оправдание за действията си.

Но не бе очаквал, че трансформацията ще бъде така потресаваща. Още усещаше как силата му нараства и мускулите заякват. Чувстваше как костите му укрепват и съзнаваше, че промяната скоро ще настъпи.

Не знаеше какво го бе накарало да вилнее в онази нощ, когато претърпя първите промени, докато беше затворен в стаята. Само си спомняше неясно движение на образи, изкривени от ужас лица и ръце, умолително протегнати към него. После настъпи утрото и той отново стана такъв, какъвто беше.

А след като пристигна следващият изследователски екип, за да замени онези, които той бе убил с такава радост по време на буйството си, той пак усети, че нещо в него се променя и когато дойде нощта, отново ще се преобрази в кръвожаден звяр.

Така и стана.

Те изкрещяха, когато стоманената врата падна на пода от удара му. Наоколо се вдигна облак бетонен прах, когато пантите бяха изтръгнати от стената. Той разби бетона и изкърти стоманената врата с един-единствен удар. После ги видя през вече познатата червеникава мъгла! Те бягаха ужасени и неистово пищяха.

Той изрева и хукна след тях.

Но втория път всичко беше по-ясно. Той изпита животинско задоволство, неподправен възторг и радост, че притежава неограничена сила.

Да. Той се усмихна.

Досущ Господ на земята.

Нищо не можеше да го спре.

Нищо…

Знаеше, че в този миг може да повали с голи ръце носорог и да убие всяко живо същество с ноктите си, които не срещаха съпротива при допир със земните елементи. Това беше най-хубавото от всичко — комбинацията от човешко коварство, животинска кръвожадност и праисторическа сила. Но той знаеше, че човешкото му съзнание отслабва и се променя. И промените зачестяваха. Постепенно надделяваше звярът. Той се замисли за миг върху това, но после реши, че не го е грижа.

Вече нямаше значение какъв е бил. Най-важното беше силата, безсмъртието и свободата да убива безконтролно.

* * *

Беше обед, когато Хънтър слезе от самолета. Застана на изхода и се протегна. Сетне вдигна малката си раница, нарами пушката „Марлин“ и видя, че Мадъкс, облечен в камуфлажни дрехи, върви към него.

Властен, но по-неофициален, отколкото би могло да се очаква, полковникът спря, скръсти ръце зад гърба си и кимна. На колана му висеше револвер „Колт“, четирийсет и пети калибър, стандартен армейски модел от Втората световна война.

— Добър ден, полковник — поздрави Хънтър, докато бавно се приближаваше към Мадъкс. Призрак крачеше до него.

Изражението на военния леко се промени, когато видя вълка. После се овладя и не показа едва сдържаната си нервност, която бе проявил при първата им среща. Но очите му се стрелкаха ту към Хънтър, ту към Призрак.

— Добре дошли в базата, господин Хънтър. Как, пътувахте?

— Горе-долу като останалите — отговори Хънтър и огледа станцията, обхващайки с поглед всичко, без да се съсредоточава върху детайлите. Това беше метод, който бе усъвършенствал в гората. Ако нещо важно се появеше в полезрението му, инстинктът или рефлексът щяха да го накарат да прикове поглед върху него.

Но в базата нямаше нищо забележително. Дворът приличаше на бойно поле. Отсам високата телена ограда стояха шест хеликоптера „Блекхоук“, всички въоръжени с картечници „М-60“.

Хънтър присви очи и преброи осем тежковъоръжени превозни средства, на които бяха монтирани смъртоносни оръдия. Имаше най-малко петнайсет бронирани коли, всяка с картечница на покрива, и шест камиона. Хънтър изчисли, че военният персонал наброява около шейсет човека — твърде много за научноизследователска станция. В квадрат бяха подредени къщи с ламаринени покриви. Имаше едноетажна сграда, която приличаше на полярните изследователски постове, разположени по-нататък на север. Да, хората тук явно очакваха скоро да бъдат атакувани. Хънтър усещаше страха им.

Той погледна полковника.

— В двайсет часа ще има инструктаж — учтиво каза Мадъкс. — Желаете ли да си починете?

Хънтър нежно хвана Призрак за рошавата козина на врата.

— Малко храна би ни се отразила чудесно, полковник.

— Да, разбира се. Трапезарията е отворена за вас и за екипа. Моля, заповядайте.

В трапезарията настъпи лека суматоха, когато Хънтър поиска петнайсет килограма сурово месо за Призрак, но Мадъкс уреди нещата. Преди да започне да се храни, Хънтър настани вълка пред вратата и му даде голямо парче говеждо. Знаеше, че Призрак ще го яде през целия ден и през нощта, запасявайки организма си за времена, когато храната щеше да бъде недостатъчна.

Такъв беше навикът на вълците — ядяха плячката в продължение на едно денонощие, защото знаеха, че може би цяла седмица няма да могат да намерят храна.

И така, без да изпуска от поглед Призрак, Хънтър слушаше как Мадъкс обяснява целта на мисията.

— В случая не можем да говорим в точни категории — тихо каза полковникът. — Но не допускайте грешка. Събрали сме най-добрия екип в света. Взети са мерки за евентуална евакуация. От вас се иска само да… Ами, да направите всичко, което е по силите ви и да издирите съществото.

Докато бавно дъвчеше пържолата, Хънтър погледна Призрак, за да се увери, че никой не се приближава до него — нещо, което и без това беше малко вероятно. Неколцина войници стояха на петнайсетина метра и го гледаха със страх и любопитство. Но Хънтър не мислеше, че някой ще се осмели да закачи вълка, защото това щеше да има трагични последици. Изведнъж Мадъкс вдигна ръка и Хънтър усети нечие присъствие. Чу глас, обърна се и видя нисък, пълен, белокос мъж.

Доктор Типлър беше облечен като за сафари и бе пъхнал ръце в джобовете на износен въдичарски елек. Отдясно се показваше верижка на джобен часовник. Възрастният човек се усмихваше широко.

Хънтър се засмя, стана и го прегърна.

— Радвам се, че отново те виждам, момчето ми — каза професорът и потупа мускулестото рамо на Хънтър. — Чух за инцидента в Манджурия. Раниха ли те?

Хънтър не бе имал възможност да говори с Типлър, откакто се бе върнал от Манджурия. Бе се разминал на косъм от смъртта, след като попадна в пещера, в която два сибирски тигъра се биеха за територия. Хънтър оцеля само защото тигрите взаимно се убиха по време на схватката.

Той поклати глава.

— Не, нито един от двамата не ме нападна, но… беше доста опасно.

— Е, добре. — Възрастният мъж кимна доволно. — Радвам се.

Той забеляза, че Хънтър е спрял да се храни.

— Седни и яж, момчето ми. Моля те, довърши яденето си. Може би скоро няма да имаш възможност да се отпуснеш и да се порадваш на миг спокойствие. Е, какво ще кажеш за приликата?

— Следих го в продължение на шест дни. Високо на Буреинский хребет. През по-голямата част от годината температурите там са под точката на замръзването. Може би се е дължало на генетична трансформация или на приспособяване към студа, но шарките му бяха като на каспийски тигър. Възможно е човек да се обърка. — Хънтър се замисли, после сви рамене и отвори по-широко очи, докато си спомняше. — Но мисля, че беше сибирски. Голям. На седемнайсет години. Тежеше около триста и петдесет килограма. Беше четири метра от муцуната до опашката. От разстояние приличаше на каспийски. Но не беше.

Типлър кимна и известно време не каза нищо. Хънтър мълчаливо се хранеше. Знаеше, че енергията ще му бъде необходима. На онази географска ширина беше студено и вероятно щеше да изгори четири пъти повече калории от обикновено, за да може тялото му да поддържа температурата си.

— И така — каза професорът, — може би трябва да се съсредоточим върху предстоящата задача. Имаме доста работа.

— Професоре, моментът не е подходящ за… — намеси се Мадъкс.

Типлър нетърпеливо махна с ръка и продължи.

— О, твърде съм стар, за да го увъртам и да се спотайвам в сенките. Всъщност, съм твърде стар, за да придружавам хората ви по време на това пътешествие. Затова, не ми отказвайте правото да бъда ексцентричен.

Хънтър вдигна глава и погледна изпитателно професора, после Мадъкс.

— Какво става? — попита той, изведнъж долавяйки усещането за опасност, което се носеше във въздуха. — Не ми казахте, че професорът ще идва с нас.

— Ами, господин Хънтър — рече полковникът. — Професорът наистина ще ви придружава, но само като наблюдател. Като вас. И бъдете сигурен, че ако възникне опасност, ние ще бъдем добре подготвени да се справим с проблема. Ще го закараме в болница за трийсет минути. Здравето му няма да бъде изложено на риск.

Хънтър погледна Типлър.

— Професоре?

Възрастният мъж сложи ръка на рамото му.

— Всичко ще бъде наред. През последните няколко години съм участвал в доста тежки експедиции. — Типлър се засмя и се облегна назад. — Да, стар съм. И ако се усъмня, че ви бавя, веднага ще поискам… Как го наричате?

— Спешна евакуация — подсказа Мадъкс.

— Да, точно така — каза Типлър.

— Но, професоре, проследяването ще бъде трудно. Пък и знаеш как се придвижвам. Няма да можеш да издържиш на темпото ми. Дори екипът няма да може да върви в крак с мен, освен ако не им го позволя. А ние дори не знаем какво представлява онова същество. Само знаем, че е опасно. По-опасно от всичко, което сме виждали. Не познаваме навиците и инстинктите му. Не знаем какво ще направи, когато е ранено или хванато натясно. Дали ще ни нападне, или ще ни следи. Знам, че си в добра форма за възрастта си, но това не е обикновено издирване, професоре. Ще преследваме нещо, което убива като тигър. Но съществото е още по-опасно, защото убива безпричинно. Мисля, че го прави заради самото удоволствие от убиването.

Типлър се засмя.

— Оценявам загрижеността ти, Натаниъл. Винаги си взимал присърце интересите ми, подкрепял си ме и никога не си ме разочаровал. Но въпросът е решен. Ще те придружавам на това пътешествие. — Типлър издържа на погледа на Хънтър и се наведе напред, явно осенен от някаква идея. — Разбираш ли с какво може да си имаме работа, момчето ми? Представяш ли си?

Хънтър не мигна.

— Имаме работа с убиец, професоре. Съществото може бързо да погуби някой от нас. — Тонът на Хънтър стана по-мек. — Животното не се плаши от оръжия или от много хора. И мисля, че не можем да му устроим клопка, нито засада. Каквото и да представлява, онова същество е вероятно най-ефикасната машина за смърт на земята. И ние ще бъдем сами на негова територия. Ако животното ни нападне, едва ли ще останем живи, докато пристигнат подкрепления. Затова, преди да тръгнеш в планината, се приготви да умреш.

Типлър показа твърдостта си.

— Разбирам, Натаниъл. Но аз съм съпричастен към тази експедиция — засмя се професорът. — Пък и приключението може да е последното в живота ми. Не отказвай на един старец последното удоволствие.

Хънтър наведе глава. Едва забележимо стисна челюсти и кимна.

— Добре — добави Типлър и плесна с ръце. — Въпросът е уреден. А сега, къде е голямото ти „куче“?

— Навън — отговори Хънтър, усмихна се и поклати глава.

Типлър се засмя, стана и се приближи до двойните врати. Излезе и всички чуха гласа му. Хънтър погледна през прозореца и видя как Призрак се изправи на задните си лапи и близна лицето на професора.

Типлър бе помогнал на Хънтър навремето да спаси от гладна смърт Призрак. Професорът му бе дал безплатно лекарства и витамини и бе излекувал раните на вълчето. А когато Призрак се разболя, Типлър го прибра в дома си, докато вълкът се оправи от инфекцията.

В продължение на шест седмици професорът бдеше над вълка и понякога му инжектираше необходимите дози физиологичен разтвор. Но накрая Призрак бе спасен не от науката, а от собствената си издръжливост и необикновената си воля. Вълкът отказа да умре, когато агонията и природата го тласкаха към смъртта. И след три седмици се изправи на немощните си крака.

Хънтър гледаше как Типлър се смее, докато се боричка с вълка. Знаеше, че животинското съзнание на Призрак не е забравило грижите и вниманието. Освен Хънтър, възрастният мъж беше единственият, който можеше да докосва огромния вълк.

После Хънтър започна да мисли за други неща. По-неприятни.

Нахрани се и стана.

— И така, да се залавяме за работа — каза той и кимна.

— Съществото се придвижва по права линия на юг. — Мадъкс използваше лазерен показалец и топографска карта. — Нашите следотърсачи ни казаха, че е минало през прохода Анактувик и е стигнало до планина Ендикът. После е продължило на юг. Там някъде са изгубили следите му.

Той посочи дефилето Систанч, намиращо се на около километър и половина от прохода.

Екипът още не беше пристигнал. Хънтър огледа стаята.

— Смятате да изпратите професора и мен сами там, в планината, така ли? — тихо попита той.

— Досега не сме използвали такъв екип, Хънтър. Както знаете, бяхме принудени да ги съберем от всички краища на света. Ще си позволя да повторя, че те са най-добрите в професията си. Всеки е усъвършенствал определено умение. Те са войници, но и способни следотърсачи.

Хънтър го изгледа втренчено, без да каже нищо. Типлър се засмя и рече:

— Говорите така, сякаш сте извършили подвиг, за да съберете такъв екип, полковник. Толкова ли беше трудно да го направите?

— О, съвсем не — убедително отговори Мадъкс. — Ние разполагаме с най-добрите хора в света, господа. Не забравяйте, че говорим за американски военни. Но необикновените събития през последната седмица предизвикаха смут и… за всеки случай включихме един-двама чужденци в екипа. Това е само предпазна мярка и няма да повлияе на единността на екипа, нито на взимането на решения.

— Кога ще пристигнат? — попита Хънтър.

— Ами… Защо питате?

— Защото следите остаряват. Почвата е твърда и лесна за проследяване. Но скоро ще настъпи ерозия. Влошаване. И съдейки по снимките, следите вече имат извивки с формата на буквата „S“, което ще затрудни още повече разчитането им. Освен това, много от тях ще бъдат покрити с листа и клонки. В планината има големи температурни амплитуди, които ще направят следите още по-неясни. Ако искате да издиря онова същество, трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро. Всеки ден забавяне ще усложни нещата.

Мадъкс се замисли върху казаното, без да сваля очи от Хънтър.

— Добре, господин Хънтър. Предполагам, че екипът ще пристигне рано сутринта. И после можете да тръгнете веднага. — Полковникът се приближи до масата и добави: — А сега ще ви дам да разгледате нещо.

Той взе гипсова отливка от отпечатъците на съществото и внимателно я подаде на Хънтър, който я сложи на масата. Професор Типлър извади очилата от джоба на елека си и се наведе напред, за да я разгледа по-добре.

Тримата впериха очи в отливката.

— Е, какво мислите? — попита Мадъкс. — Това сигурно ще ви разкрие повече неща от снимките.

Хънтър прокара пръсти по гипса.

— Колко време е минало от атаката до взимането на отпечатъка?

— Около шест часа.

— Какви са били атмосферните условия?

— Сухо време.

— Вятър?

Мадъкс се замисли.

— Смятам, че относително умерен.

— Каква е била почвата, от която са взети отпечатъците? Пясък, кал или глина?

— Мисля, че от обикновена пръст. — Мадъкс изглеждаше притеснен. — Защо питате? А, да, спомням си какво казахте за времето, стареенето, ерозията и как тези неща влияят на отпечатъците. Но сега, след като отблизо видяхте отливката, сигурно имате представа с какво имаме работа.

Типлър загрижено погледна Хънтър.

— Какво ще кажете, господа? — настоя Мадъкс. Притеснението му се превръщаше в нервност.

Хънтър въздъхна и поклати глава.

— Приличат малко на стъпки на тигър. Но съществото стъпва първо на пета, като човек. Обикновено, когато оставят следи, животните се движат с обичайната си бавна скорост. Но това същество се е движило бързо. Тичало е. Вероятно е мъжко, защото мъжките стъпват повече на външната страна на ходилата си, докато женските отпускат тежестта си на вътрешната част. И не е много старо, защото следите не криволичат.

— Как разбрахте възрастта по отпечатъците?

— Сложно е за обяснение. Нужни са години практика, за да можете да разчитате възрастта на животното по следите. Не е необходимо да ви обяснявам. Но съм убеден, че това същество е на не повече от пет-шест години.

— И още ли нямате представа какво е?

— Не.

Полковникът беше леко стъписан.

— Но сигурно вече имате някакви предположения.

Хънтър се замисли.

— Знам как се придвижва. И как разсъждава. Как атакува. Как убива. Знам, че борави с дясната ръка и съм сигурен във възрастта му. Тежи около сто и петдесет килограма. Силно е, бързо и опасно. Но не знам какъв вид е.

— Но нали преди казахте, че следите приличат на мечешките?

— Не са на мечка. Казах, че напомнят на човешки. Знам, че не е тигър. От друга страна, не разбирам как е възможно да бъде човек, защото никое човешко същество няма такава широка крачка. Мисля, че не съм виждал такова животно.

Типлър на свой ред взе отливката, разгледа я и се обърна към Мадъкс.

— Полковник — каза той, — бихте ли изпратили тази отливка в института, където можем да анализираме извивките? Отпечатъкът е идеално възстановен и моите хора вероятно ще открият нещо важно, останало незабелязано по време на обикновеното визуално проучване.

— Нямам нищо против, професоре.

Полковникът видимо се притесняваше от загадката. Той започна да крачи насам-натам и когато отново заговори, в тона му се долови решителност.

— И така, господа, специалният екип за бързо реагиране ще пристигне на зазоряване. Но след като твърдите, че времето е такъв важен фактор, ще променя заповедите. Ще се срещнете в първата база, която беше разрушена. Оттам ще отлетите за втората и третата станции, за да изучите навиците на съществото. А после, господин Хънтър, вие ще имате задачата да го проследите.

Хънтър поклати глава.

— Закарайте ни направо в третата база. Следите в първите две станции ще бъдат безполезни. Кога е била нападната последната станция?

— Преди двайсет и четири часа.

— Има ли оцелели?

— Не — беше краткият отговор.

Типлър се намръщи.

— Полковник, сигурно сте засилили охраната на онези станции — каза той, — и сте докарали още хора, оръжия и апаратура за наблюдение. Защо онова същество още е живо?

— Изглежда… — Мадъкс наведе глава и докосна снимка, на която се виждаше червена плът върху белия сняг, — съществото… разбира разни неща.

— Какви неща?

— Да, животното сякаш разбира тактиката ни. — Полковникът не вдигна глава, докато говореше. — Изглежда знае как да проникне през охраната ни. Ясни са му неща като смяната на патрула и разположението на постовете. Явно наблюдава мястото, преди да атакува. И първо премахва наблюдателните постове. Не се промъква покрай тях, а ги убива. Едва тогава влиза в двора на станцията.

В съзнанието на Хънтър се въртяха множество въпроси. Не знаеше какво да попита по-напред. От информацията, която бе получил, ставаше ясно, че не бе виждал подобно животно. А това означаваше, че едва ли някой друг е срещал подобно същество.

Хънтър знаеше, че най-добрият начин да намери отговори на въпросите си е да отиде на местопроизшествието. Трябваше да се научи да разсъждава като онова същество. Това беше единственият начин да храни някаква надежда, че ще го проследи и намери. Той се загледа изпитателно в полковника, опитвайки се да реши дали зад фасадата му на военен, се крие нещо друго, което можеше да му послужи.

Мадъкс стана и се обърна към Типлър.

— Опитайте се да си починете добре тази, вечер, професоре. Утрешният ден ще бъде тежък.

— Да, разбира се. Благодаря, полковник. В колко часа ще тръгнем?

— В пет. И в шест ще бъдем в станцията.

— Много добре. А сега ще се оттегля, за да се подготвя.

— Всичко, което ви е необходимо, е в стаята ви, професоре.

— Благодаря. Лека нощ.

Хънтър изпрати професора до стаята му. Призрак вървеше до тях. После Хънтър безшумно излезе навън и скрит в сенките, прерови купчина изхвърлени строителни материали. Дълго търси, преди да намери онова, което му трябваше — тънка като връзка за обувка жица от титаниева сплав с примка от стомана.

После се върна в стаята си и започна да се подготвя. Работи до зазоряване. Когато свърши, той внимателно сложи импровизираното оръжие в широкия си кожен колан и се намръщи.

Помисли, че ако нещата се развиеха така, както се опасяваше, оръжието може да му даде последен шанс.