Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (21)

20.

За десетина минути Хънтър развинти болтовете, прикрепящи алуминиевата вентилационна решетка към гладката циментова стена. Отмести я и огледа дългата, квадратна шахта. Беше достатъчно голяма, за да побере човек и той много добре знаеше накъде води. Само че нямаше време да разгледа по-обстойно онова, което се намираше отдолу.

Хънтър вдигна лице към тавана и се заслуша, но не чу никакви тревожни звуци, нито стрелба. Но тишината не го успокои.

Той беше убеден, че съществото ще атакува тази нощ. При това хитро и мълниеносно. Подозираше, че когато алармените системи завият, вече ще бъде късно и битката ще бъде изгубена.

Хънтър обмисли всеки момент от случилото се досега — инцидентите след погрома над първата научноизследователска станция, изпращането на екипа по издирването, подозренията за саботаж, човешката и същевременно хищническа същност на чудовището и ожесточения му стремеж да намери някакво неизвестно съкровище.

И тогава разбра, че онова, което се намира отдолу, съдържа отговорите на всички тези въпроси. Тайната, скрита там, беше същината на загадката, отнела живота на толкова много хора и все още заплашваща света. Трябваше да действа бързо.

Хамилтън не беше глупак, макар че Хънтър го презираше. Докторът несъмнено щеше да забележи отсъствието му и да заповяда да го търсят. Но Хънтър трябваше да рискува. Щеше да се справи с усложненията, когато му дойдеше времето.

Инстинктивно или по навик, той провери дали ловджийският нож е затъкнат в колана му. Извади широкото, дълго двайсет и пет сантиметра острие и отново го прибра в ножницата.

Хънтър нямаше друго оръжие, освен устройството, което тайно направи, преди да започне издирването. Ласото, което вече два пъти спаси живота му. И сега носеше смъртоносната примка от титаниева тел.

Ако се наложеше, щеше да я използва, макар да се съмняваше, че схватка, изискваща такава отчаяна мярка, ще завърши с оцеляването му.

Той влезе в шахтата и безшумно се сниши в мрака.

Въздушното течение беше по-студено, отколкото очакваше и Хънтър предположи, че компютърната техника, скрита долу, изисква ниска температура. Хънтър измина разстоянието за по-малко от минута и се озова пред решетката, зад която се виждаше гърбът на голям светлосив компютър.

Решетката не беше завинтена към стената и той се промъкна в огромна лаборатория. Въздухът беше неподвижен.

Хънтър не бе виждал такова голямо помещение в никоя от базите.

Той наведе глава и се ослуша. Чу монотонното бръмчене на многобройните компютри и някъде в далечината долови тихи гласове.

Хънтър огледа залата и съзря четирима лаборанти, облечени в бели престилки. Те стояха с гръб към него и се бяха събрали около компютър с няколко монитора. В средата на помещението се издигаше висок цилиндър, който стигаше почти до ослепително белия таван. Макар че съдържанието беше тъмно, цилиндърът явно беше важен обект. Сякаш цялата лаборатория бе проектирана за него.

Притежаващ инстинкти като тигрите и мечките, Хънтър безшумно прекоси стаята. Притъпените и атрофирали от цивилизования живот сетива на лаборантите не усетиха присъствието му. Той си представи колко лесно би ги убило съществото. Ако не се появеше пред очите им, те нямаше да го видят.

Увлечени в рутинните си задължения, те не забелязаха нито Хънтър, нито действията му. Интересуваха ги само уредите. Тези мъже и жени бяха отстъпили на машините способностите и качествата, които някога ги бяха направили по-висши от тях. И ако той беше хищникът, а те — плячката, всичко щеше да свърши много бързо. Затова чудовището се бе вмъкнало толкова лесно в другите станции, бе измъкнало служителите от безполезните им скривалища и ги бе изпратило в ужасяващия, мрачен свят на смъртта.

Хънтър коленичи до един от компютрите, поставен на лакиран, подобен на олтар плот, и внимателно го разгледа. Видя схеми за анализ на кръв, на сложни съотношения на разпадане на ДНК вериги, на електролиза, на клетки и на геном и кимна.

Да, разбира се…

Годините, прекарани в компанията на най-известния учен по генетика в света, му позволиха лесно да изтълкува информацията. Мониторът показваше схема на участък от ДНК.

Хънтър докосна клавиатурата, прегледа показанията, анализира последователността на генните кодове и установи, че двойната верига ДНК е предимно човешка. После безшумно написа: „Директория“ и мигновено видя списък с имена на файлове. Избра „Видове“ и натисна Enter.

На екрана се появи подробна, цветна компютърна симулация на онова, което Хънтър бе издирвал и предизвиквал в планината през последните няколко дни. Образът беше подвижен и излъчваше примитивна сила. Мускулите бяха напрегнати от ярост, а ръцете — вдигнати. Дългите, извити нокти блестяха заплашително. Хънтър познаваше добре това същество.

С периферното си зрение той следеше движенията на всеки в лабораторията. Някои от служителите седнаха. Намираха се на по-малко от шест-седем метра от него.

Хънтър се зарадва, че с течение на годините се бе запознал с компютрите и умееше да борави с тях. Той написа „СМ-66“, подаде команда „Търси“ и прегледа файловете един по един.

Онова, което се появи на екрана, не го изненада.

„Прототип на ДНК на непознат вид, синтезиран в лабораторията в Норт Ридж, Аляска, с цел инжектиране и експериментиране. Неуспешно изпробвана на видове №5, №6 и №7. Молекулен разпад на първоначалната ДНК на гостоприемника, регистриран след 9 часа, 31 минути и 23 секунди след инжектирането. Серумът «СМ-66» е пречистен чрез отстраняване на молекулите, идентифициращи 91,3% двойни протеинови вериги на Хомо сапиенс и чрез изолиране на транспортните молекули и гените на гостоприемника.

НАЧАЛО НА ЕКСПЕРИМЕНТА: 00:00:00 ч.

1А. Инжектиране на пречистен серум «СМ-66» в организма на гостоприемника. Продължителност: 17 ч. 29 мин. 16 сек.

2Б. Успешно абсорбиране на пречистения серум «СМ-66» от първоначалната ДНК на гостоприемника: нула процента. Продължителност: 28 ч. 41 мин. 34 сек.

ЗВ. Унищожаване на първоначалната ДНК на гостоприемника от пречистения серум «СМ-66» за 31 ч 54 мин 25 сек: 52%.

4Г. Пълен разпад на молекулите на първоначалната ДНК на гостоприемника от «СМ-66» за 45 ч. 52 мин. 03 сек: 100%.

КРАЙ НА ЕКСПЕРИМЕНТА: Всички системи на приемника са прекъснати и унищожени. Експериментът е преустановен с азотен окис и организмът на приемника е унищожен след 72 ч. 13 мин. 43 сек.

Пречистването на «СМ-66» е възобновено след 73 часа…“

Хънтър прочете какъв е процентният анализ на лимфоцитите, Т-лимфоцитите, гранулоцитите, моноцитите^[1], диагнозата на реакцията на нервната система към продукцията на бели кръвни телца.

Без да престава да следи звуците в лабораторията, той се върна към тематичния списък и нещо привлече вниманието му. Инстинктивно се запита какво съдържа видеофайлът озаглавен „Охрана. Първи пост“.

Отвори го и мониторът показа едрозърнеста черно-бяла картина. Времетраенето беше обозначено в долния ъгъл на екрана — 245 часа 14 мин. 42 сек. Изпотен от напрежение поради близостта на персонала, Хънтър видя кадри от голяма лаборатория, която гъмжеше от служители. На отсрещната страна имаше кабина с дебели стени от плексиглас, в която седеше мъж — сам и неподвижен.

Камерата се приближи до човека. Хънтър се взря в изображението.

Онова, което се случи после, го накара да се вцепени. По гърба му полазиха ледени тръпки. Сърцето му ускори ритъма си. Дишането му стана учестено. Мъжът падна по лице и започна да се гърчи от болка. После започна да разкъсва ризата, да дере очите и лицето си и да пищи. Скъса обувките си и за миг изчезна от обсега на обектива, сетне отново се появи.

Хънтър беше ужасен.

Отначало бавно, а после с поразителна бързина, лицето на човека се промени. Разшири се и се уголеми. Преобрази се напълно. Косите му опадаха на кичури. Той продължи да се дере, да пищи и да удря всеки предмет, до който се докоснеше, сякаш гореше. После изведнъж тялото му се изкриви в неестествена поза от някакво мощно стълкновение между клетки, претърпя чудовищна промяна и се строполи безжизнено на пода.

Хънтър разпозна праисторическия силует на врага си. Най-сетне разбра откъде и как се е пръкнало съществото.

Съвземайки се, чудовището бавно се изправи.

В лявата страна на екрана се показаха група лаборанти, които ужасени наблюдаваха трансформацията. На лицата им бе изписан страх. И когато съществото пое дълбоко въздух, очевидно изпитвайки дивашка радост от промяната, всички застанаха неподвижно. Чудовището бавно тръгна напред, мина през двуметровата стена от плексиглас, разбивайки я с един-единствен удар, и се озова сред хората.

Хънтър знаеше какво ще последва. Не беше необходимо да гледа.

Една загадка по-малко.

Той погледна към цилиндъра, който висеше в електромагнитното поле и разбра, че в тъмната течност се крие още един отговор.

Четиримата лаборанти се приближиха до компютъра, до който бе приклекнал. Хънтър светкавично хвана единия за врата и го блъсна в плота. И преди другите да реагират, извади ловджийския си нож. Допря го до гърлото на най-близко застаналия и заплашително заповяда на останалите.

— Не мърдайте! И не докосвайте нищо! — Хънтър ги бутна един до друг, за да може да ги контролира и посочи цилиндъра. — Запалете осветлението. Искам да видя какво има вътре.

Без да откъсва очи от Хънтър, жената протегна ръка към клавиатурата на компютъра и бавно натисна едно от копчетата. Хънтър отстъпи встрани и впи поглед в цилиндъра.

Озарен от зелено сияние, силуетът започна да придобива очертания. Най-напред се показа чудовищната глава с разрошени кичури сива коса, плаващи в зеленикава течност.

Светлината се плъзна по-надолу и се видя широко, полегато чело, рунтави вежди, черни очи, високи скули, плосък нос и голяма уста — зловещ, намръщен разрез с дълги, остри зъби. Сетне се показа огромен, мускулест врат, маймунска гръд и накрая — възлести, силни ръце със сплъстени, дебели косми. Яките крака бяха свръхразвити и явно можеха да изтласкват този колос на човешката еволюция към изумителни височини и да пренасят огромното туловище със скоростта на леопард по планините, тресавищата и равнините в един свят, отдавна погребан под ужасяващата тежест на времето.

Съществото беше мъртво. И по сбръчканото лице и изопнатата, лъскава плът Хънтър разбра, че е умряло преди векове. Той се вгледа в грамадните, силни ръце. Дори столетията не бяха успели да променят дългите, черни, извити нокти.

Хънтър пое дълбоко въздух и поклати глава, стъписан от човешката глупост. Вече не беше необходимо някой да му разказва какво бяха направили. Сега единственият въпрос беше… защо.

Отгоре още не се чуваше сигнал от алармените системи. Нямаше нужда да бърза. Пък и никой от лаборантите не се опитваше да избяга, макар че Хънтър би ги пуснал. Те стояха неподвижно и явно се страхуваха, че той ще им стори нещо лошо.

В същия миг вратите на асансьора зад него се отвориха. Хънтър се заслуша и чу стъпки от шест чифта военни ботуши и скърцането на работни обувки — такива, каквито доктор Хамилтън обикновено носеше.

Хънтър прибра ножа и изумено продължи да наблюдава чудовището в цилиндъра.

Хамилтън спря до него.

На лицето му не бе изписан нито гняв, нито разочарование. Очевидно беше човек, който рядко се изненадва. Ръцете му бяха небрежно скръстени зад гърба. Позата му беше като на любител на изкуството, който се наслаждава на хубава картина. А когато заговори, усмивката в ъгълчето на устата му показваше задоволство, дори възхищение към онова, което Хънтър бе открил.

— И така, сега вече знаете.

Смехът на Хънтър прозвуча по-скоро като ръмжене. Ситуацията беше толкова безумна и толкова отвъд границите на мислимото и отговорността, че той не знаеше какво да каже. Поклати глава и погледна Хамилтън.

— Как сте си въобразявали, че ще запазите в тайна такова нещо?

Ученият се усмихна подигравателно.

— Но аз успях да го запазя в тайна, господин Хънтър.

Докторът бе възвърнал увереността си и чувството за превъзходство. Хънтър се запита какво ли е истинското отношение на Хамилтън към другите. Той се огледа и преброи шестима, облечени в черно войници.

— Предполагам, че ще ме убиете.

Хамилтън не каза нищо и изражението му не се промени.

Хънтър не беше виждал униформени войници в базата и реши, че присъстващите в лабораторията не са редовни военнослужещи, а специален контингент за охрана на тайното подземно ниво. Замисли се как да избяга, после се сети за Боби Джо и останалите, които очакваха атаката на съществото. Погледна Хамилтън и поклати глава.

— Вие наистина сте луд.

— Моля? Е, разбира се, има хора, които може би мислят така. Но аз не съм съгласен с това мнение. А що се отнася до плана ми за вас, смятам, че е очевиден. В края на краищата и двамата сме зрели мъже. Имаме богат опит, живот, изпълнен с опасности и тъмен океан от тайни. Не искам да бъда нетактичен, като изкажа на глас онова, което е явно и неизбежно. И се надявам, че ме разбирате. Наистина нямам друг избор.

Ако очакваше да види страх, изписан на лицето на Хънтър, ученият остана разочарован.

Хънтър се усмихна.

— Знаете ли, колкото и да съм пътувал и каквито и неща да съм правил, никога не съм убивал човек.

Хамилтън прие това като обида — точно каквото беше намерението на Хънтър. Чертите на лицето на доктора се изостриха, а очите му се присвиха. И когато отговори, той не направи опит да придаде изтънченост на тона си.

— Нима? Жалко, че не мога да кажа същото за себе си.

* * *

Боби Джо стоеше на покрива. Беше подпряла на двунога поставка снайперовата пушка „Барет“. Пред огромното оръжие, карабините „М-16“ приличаха на играчки. На масата до нея имаше два резервни пълнителя.

В ръката си държеше инфрачервен бинокъл за нощно виждане, който увеличаваше светлината четирийсет и пет пъти. През две-три минути го доближаваше до очите си и оглеждаше оградата, храстите и дърветата.

Край четирите страни на сградата бяха разположени двайсетина войника. Повечето носеха леки автоматични оръжия, но имаше и леки картечници „М-60“. По двора обикаляха няколко щурмови отряда, състоящи се от четири до шест човека и водачи с кучета.

Нищо не можеше да проникне през бариерата от кучета, оръжия, войници и оградата от стоманена мрежа, по която минаваше електричество с напрежение двайсет и пет хиляди волта. Генераторите в навеса зад сградата бръмчаха, работейки с максимална мощност. Наблизо бе паркирана цистерна с четирийсет и пет хиляди литра гориво, за да е сигурно, че двутонните генератори ще имат бензин за цялата нощ.

Никой не разговаряше с Боби Джо, защото бе всеизвестно, че снайперистите предпочитат да работят сами. За тяхната работа се изискваше пълна съсредоточеност и разсейването беше крайно нежелателно. Макар че лицето й беше безизразно и непроницаемо, тя се питаше тревожно къде е Хънтър и дали е в безопасност.

Зловещата атмосфера на тайнственост, съчетана с недвусмисленото обещание за предстояща битка на живот и смърт, продължаваше да се отразява на контрола върху емоциите й.

— Виждала ли си Хънтър? — чу се глас зад нея.

Боби Джо се обърна и видя Чейни и мъжа с прякор Тухлата. Двамата държаха ловни карабини „Уедърби“ с двойни цеви и бяха препасали патрондаши. Тухлата бе преметнал на гърба си и автомат „АК-47“, а на колана му бяха закачени четири нападателни гранати.

— Не — отвърна тя и се намръщи. — Мислех, че е с теб, Чейни.

— Беше. — Той поклати глава и сбърчи чело. — Каза, че ще дойде на покрива, за да види как си. И после щял да обходи периметъра.

Боби Джо се разтревожи.

— Не, не съм го виждала. Кога разговаряхте?

— Преди двайсет-трийсет минути.

Тухлата изсумтя и се замисли. За миг и тримата се умълчаха, после Боби Джо рече:

— Може би някой трябва да отиде да го потърси. Не му е присъщо да каже, че ще направи нещо и сетне да не го стори.

Чейни кимна.

— Добре. Ще огледам наоколо.

— Аз ще го потърся — намеси се Тухлата и сложи мускулестата си ръка на рамото му. — Познавам обстановката. Работих в една такава станция на Филипините и знам, че има много места, където човек може да се забави, особено в моторния парк. Ако Хънтър извършва сериозна проверка, ще му помогна и после ще се срещнем тук.

— Добре — съгласи се Чейни. — Но му кажи да дойде тук, колкото е възможно по-скоро. Трябва ни, за да предвиди кога ще атакува съществото.

— Хънтър не иска да бъде на покрива, Чейни, а близо до съществото, за да го намери. За това го бива най-много.

— За какво го бива и за какво се нуждаем от него, са две различни неща, лейтенант — нетърпеливо отговори Чейни. — Хънтър е единственият, който може да разбере как разсъждава съществото. Затова, ако е тук, за да координира контраатаката ни, може да се справим много по-добре. Тук командва полковник Мадъкс, но мисля, че и той ще се съгласи с мен. Колкото по-точно предвидим какво ще направи съществото, толкова по-големи са шансовете ни за успех. И може би, ако ни провърви, ще оцелеем след проклетата битка.

Тухлата тръгна. Беше навел глава и потънал в мисли. После се обърна с пъргавина, която съвсем не съответстваше на едрото му тяло.

— Хънтър ти е казал, че ще се качи на покрива, така ли?

— Да — отговори Чейни.

Тухлата кимна.

— Къде бяхте, когато ти го каза?

— В подземието. Преглеждахме инвентара. Но той излезе преди мен.

— Слушай, Чейни — намеси се Боби Джо. — Не съм в настроение да споря с теб. Аз само изпълнявам заповеди. Не ги издавам. Каквато и задача да имаш за Хънтър, уреди въпроса с полковника.

— Добре.

Чейни кимна и тръгна към Мадъкс, който се намираше в командния център.

Скръстил ръце зад гърба си, полковникът крачеше напред-назад между сержанта, отговарящ за телефоните, и младия офицер по комуникациите.

— Добър вечер, господин следовател — каза той и разсеяно докосна пистолета на колана си.

— Полковник, мисля, че ще имаме предимство, ако Хънтър е в командния център, а не на бойното поле.

Мадъкс кимна, но Чейни не беше сигурен дали го е чул. Това можеше да се очаква. Чейни бе виждал същите изражения във Виетнам, когато батальон виетконгци бяха обкръжили усамотена база и чакаха да се мръкне, за да започнат безпощадна серия от атаки, продължаващи до зазоряване. Започнеше ли сражението, Чейни нямаше време да се страхува. Единствената му мисъл беше как да остане жив. Но през дългия период на очакване на нощта всички имаха твърде много време, за да размишляват за предстоящия ужас и да се съсредоточат само върху това.

— Полковник, трябва ни човек в командния център, за да ни помогне да предвидим какво ще направи съществото — настоятелно повтори Чейни. — Предлагам Хънтър да дойде тук като консултант.

— О, да, разбира се. Кажете на Хънтър, че присъствието му тук е наложително. Незабавно.

* * *

Хънтър запази самообладание и си припомни онова, което знаеше за помещението — разположението на компютрите, вратите, кабелите и другите технически средства.

Не знаеше какво точно ще направи. Но вече бе решил, че Хамилтън няма да се измъкне. Опитвайки се да забави неизбежното, Хънтър заговори и установи, че наистина иска да чуе отговори на въпросите си.

— Предполагам, че вие сте виновен за всичко това.

Хамилтън се изсмя презрително.

— Разбира се, че не съм, господин Хънтър. Не съм само аз. Всъщност пипалата на този експеримент се простират в десетки… Как да кажа… сфери. Да, сфери. Думата изглежда странна. Но са замесени много хора. Някои — баснословно богати, други — членове на правителството, трети — бизнесмени от частния сектор. Но всички искат да наследят благата, съдържащи се в този фантастичен екземпляр на еволюцията. Странно, но едва включих онези, които се трудиха с мен. Смятам ги за по-висша класа, за същината на системата, така да се каже.

— И каква е тази система? — Хънтър наистина искаше да узнае всичко сега, след като бе стигнал толкова далеч и по всяка вероятност щеше да заплати жестоко за онова, което научеше. — Система от богати кучи синове, която уби една млада жена, за да запази някаква горила, умряла преди десет хиляди години?

Тялото на учения се разтресе от смях и Хънтър едва потисна импулса си да го убие с едно-единствено движение.

— Да, господин Хънтър, може би съм надценил светския ви опит — отговори Хамилтън. Макар че усмивката му помръкна, той нагло се втренчи в Хънтър. — Наистина ли предполагате, че всичко… е работа на един човек? Или дори на една-единствена агенция? Не, господин Хънтър, това е коалиция, така да се каже. Хора, които винаги ще останат в сянка. Вие ме разочаровате и същевременно изненадвате. Разбрахте, че станцията има тайно подземно ниво, а сега, що се отнася до горкия…

— Лутър? — прекъсна го Хънтър. — Горкият Лутър?

Усмивката на Хамилтън беше великодушна.

— Да, господин Хънтър: Горкият Лутър. Или съществото, както вие го наричате. Някога той беше мой колега. Да. Лутър Фридкин. Горкият Лутър не знаеше в каква игра участва. И все бързаше, за да изпревари логичния ход на науката. А беше изключително умен. Предполагам, че сте видели видеофилма, защото мониторът непрекъснато показва ужасното кръвопролитие в онази нощ. Лутър безразсъдно се инжектира с клониращия серум, който самият той извлече от… едно богоподобно създание.

Последните думи на учения бяха изпълнени със страхопочитание.

— Трябва да е имал основателна причина, за да поеме такъв риск — каза Хънтър, без да поглежда към цилиндъра. — Защо не ми разкажете тази история?

Хамилтън сви рамене и продължи:

— Кой би могъл да знае истинската причина? Лутър беше гениален. Нямаше равен на него. И вероятно погрешно бе стигнал до заключението, че е усъвършенствал серума. Тестовете, които направихме с павиани, бяха позитивни, затова Лутър е прескочил опитите с хора и сам е станал доброволец. Може би е бил твърде нетърпелив да се домогне до властта, силата и безсмъртието, към които човекът се е стремял от незапомнени времена.

— Това са фантазии, Хамилтън. Никой не живее вечно.

— Напротив, господин Хънтър. Аз вярвам, че нашият вид е способен да живее дълго. Е, още не сме изолирали механизмите за подмладяване на клетъчната структура, докато тялото старее. Това засега е научна загадка. Няма друг факт, освен загубата на клетъчни модули, който да обясни защо стареем след достигането на зрелостта. Необяснимо явление. И от много години моята цел е да реша тази загадка. Аз съм почти шейсетгодишен. Не съм стар. Но все повече съм обсебен от призрака на тленността си. Познатата стара история. Младежът не мисли за смъртта, а старецът не мисли за нищо друго. Ще се издигнете в очите ми, ако не ме смятате за чудовище, господин Хънтър. Или за човек, който е нарушил клетвата си и е изменил на професията си, за да излъже смъртта. Или, ако не я излъже, то поне да я отлага безкрайно.

Хамилтън се поколеба. Арогантността му намаля, сякаш мислите, които споделяше, го направиха по-откровен. Хънтър го остави да разсъждава и хвърли поглед, за да види къде точно са застанали войниците.

Те стояха в полукръг, бяха насочили карабините „М-16“ и го държаха на прицел. Бяха облечени в черни бойни униформи, закриващи всичко, освен очите. Хънтър се запита дали задължението им е да отбиват атаки отвън, или да охраняват персонала в лабораторията.

— Всъщност, онези от нас, които прекосихме тази етична и научна бездна, за да разберем какво е загубил човекът след изгонването му от рая, трябва да бъдем похвалени за смелостта, въображението и саможертвата ни. Защото от хиляди години, след като човекът се е примирил, че не е центърът на вселената, светът не е виждал такова велико откритие. Едва ли ще можете да кажете нещо, което вече да не е минало през ума ми. Смятате ли, че загубата на младата жена и смъртта на персонала на станциите е твърде висока цена за подобен успех?

Изражението на Хънтър остана непроницаемо.

— В отговор аз ще ви кажа, че всички тези хора щяха да умрат през следващите няколко десетилетия. — Хамилтън говореше така, сякаш това неоспоримо твърдение щеше да реши спора. — Е, загубата на живот винаги е трагична. Но положението беше извън контрола ми. Всъщност, колко време мислите, че щеше да мине, преди онази жена да грохне пред разрухата на старостта или пред някоя неизлечима болест, която щеше да изсмуче физическите и душевните й сили? След колко време щеше да се моли да дойде смъртта, за да сложи край на агонията? Десет години? Двайсет? Петдесет? Знаете отговора. Но какво би станало, ако на същата тази жена някой бе предложил еликсир за крепко здраве и вечен живот? Щеше ли да откаже? Не, господин Хънтър, искрено се съмнявам в това. Напротив, тя с благодарност щеше да приеме божествения дар — безсмъртието. Разбира се, никой, дори с помощта на еликсира, не може да живее вечно. Но живот, продължаващ хиляди години е несравнимо по-приемлив, отколкото само стотина.

Хънтър навъсено погледна гиганта в цилиндъра.

— А той? И него ли наричате човек?

— Не. Това е звяр. Получовек, полуживотно. Всъщност, не съм се опитвал да го категоризирам. Щом открихме фантастичните му способности за подмладяване и продължителност на живота, класифицирането стана безпредметно. Достатъчно беше, че в костите му са се запазили остатъци от хемоглобин, съдържащи вълшебния генетичен код, от който се опитахме да направим огледално копие. Само глупакът Лутър избърза, предизвиквайки инцидент.

— Инцидент? Неколкостотин мъже и жени са мъртви, Хамилтън. Не бих го нарекъл „инцидент“, а катастрофа.

— Точно тук умът ви не може да се възползва от възможността да превърне недостатъка в предимство. — Тонът на учения беше спокоен, уверен и убедителен. — Виждате ли, във всеки експеримент винаги има риск. Едва когато съществото нанесе втория си удар, аз бях осенен от вдъхновението да превърна тази… катастрофа… в позитивна сила.

Хънтър беше отвратен и усети как кръвта се качва в главата му.

— Оставили сте ги да умрат. Негодник. Постигнали сте целта си и сте оставили онези хора да умрат, за да запазите тайната.

Лицето на Хамилтън беше безизразно.

— Както казахте, господин Хънтър, никой не живее вечно.

* * *

— Това не ми харесва — измърмори Тейлър.

— Използвай прибора за нощно виждане — рече Такакура. — Лесно ще виждаш в сенките.

— Приборът не вижда през стомана, командире. Вече огледах гората и скалите и доколкото видях, съществото не е там. Но знам, че е наблизо. Надушвам миризмата му.

Слушалките на Такакура изведнъж изпукаха.

— Не… още не сме го видели — каза по микрофона японецът. — Да, ще ти се обадя…

— Кой беше? — попита Тейлър.

— Чейни. Изглежда търсят Хънтър. Не знаят къде е.

Командосът присви очи.

— Знаеш ли, и аз не съм го виждал от известно време. Това не му е присъщо. Обикновено е на предната линия. А къде е вълкът?

— Пази професора. Отбих се в интензивното отделение. Двамата бяха там. Имаш право. Не е типично за Хънтър да изчезва.

— Може би трябва да го потърсим — измърмори Тейлър, но веднага осъзна, че това е невъзможно.

Не биваше да напускат наблюдателния пост. Там щяха да получат първото предупреждение и оттам най-добре можеха да реагират на атаката. Пък и нямаше кой друг да ги замести. Хрумна му тревожна мисъл, докато обмисляше вариантите.

— Смяташ ли, че Хънтър може да е отишъл в гората? Както направи преди?

— Не — убедено отговори японецът. — Тогава постъпката му бе продиктувана от отчаяние. Хънтър е смел, но и разумен. Не рискува живота си, освен ако не е наложително. Не, той не би отишъл сам в гората. Благодарение на електрическата ограда и на всичките тези оръжия може би имаме шанс да устоим до зазоряване на атаките на звяра. После вероятно ще се махнем оттук и ще оставим станцията на съществото.

— Можеше да го направим и днес — изсумтя Тейлър. — Но какво пък, по дяволите. И утре няма да ни пуснат да тръгнем, командире. Защото имат нещо общо с онова чудовище. И не могат да го оставят да скита насам-натам и да убива невинни хора. Историята може да се разчуе и да си изпатят. Не. Те трябва да го убият или заловят, преди медиите да са надушили какво става. И затова е цялата тази суматоха. Шефовете знаят, че нямаме шанс. Но това не е техен проблем. Защото ние сме само изпълнители. Ние трябва да се бием със съществото, докато те си седят на топло и взимат политически решения как да ни прецакат. Освен това знаем твърде много. Нямам представа какво става тук, но работата е сериозна. И доколкото познавам онези гадняри във Вашингтон, няма да искат много свидетели, когато всичко свърши. Живите имат навика да говорят. Не. Ще ни държат тук, докато или съществото, или ние не умрем.

Такакура се намръщи и кимна. Изражението му бе спокойно и овладяно — образ на човек, който приема болката, без да се оплаква, боец професионалист, внимателно преценяващ риска преди сражението. Но когато отново погледна Тейлър, в очите му блестеше шеговито пламъче.

— Знаеш ли, навремето мечтаех да се прославя в битки.

— А сега не го ли искаш?

— Да, но не заради армията, а заради хората.

Тейлър дълго мълча, после каза:

— Е, може и да победим съществото. Въоръжени сме до зъби, починали сме си и имаме предимството, че сме в укрепена сграда. Няма да му е лесно да превземе това място.

Такакура изсумтя и отново се намръщи.

— Ще видим.

* * *

Стенещият вятър донесе до слуха му думи. Той се криеше зад скалата и почти не усещаше вибрациите във въздуха, предизвикани от бръмчащите генератори зад сградата.

Усещането за невидим огън, витаещо във въздуха, му подсказваше, че оградата е опасна, затова трябваше да пълзи още малко и да се приближи достатъчно, за да я прескочи. И сетне битката щеше да започне.

В приглушените тонове, които достигнаха до него, имаше нещо познато… някакви чувства. Не беше сигурен, но бе чувал такива звуци. Усещането го накара да застане неподвижно. Но повече не чу гласовете.

Той се намръщи, вдигна глава и огледа патрулиращите пазачи. Оръжията им бяха безполезни. Не видя жената, чието оръжие бе изкарало въздуха от белите му дробове и бе разкъсало гръдния му кош, обливайки в гореща черна кръв тялото му. Да, жената можеше да го рани и фактът, че не я виждаше, го ядоса.

Но той не се страхуваше. И ако тя отново го предизвикаше, той щеше да я намери и да я убие. Заради удоволствието да изпие кръвта й, той щеше временно да пренебрегне останалите и онова, което търсеше. Сетне щеше да продължи да сее смърт и да устоява на жалката им съпротива, докато пищейки, те побегнеха в мрака, където щеше да ги намери и да ги убие един по един.

Той сподави ръмженето, което се надигна в гърлото му, защото се намираше твърде близо до станцията. Нямаше да издаде звук, докато не нанесеше удара си. После техният страх щеше да му бъде съюзник и оръжие.

Той се промъкна още напред. Не изпитваше желание да бърза. Умението му да дебне беше съвършено. Имаше търпението да чака дни наред, за да се възползва от един-единствен шанс да сграбчи плячката си. Притежаваше умения за всякакъв вид атака, макар че повече се наслаждаваше на победоносното чувство да връхлита отвисоко, да съзира ужаса в очите им, докато те пищяха и протягаха ръце за милост…

* * *

— Лутър сам си е инжектирал серума, така ли? — попита Хънтър, без да обръща внимание на самовлюбената арогантност на Хамилтън. — А онова нещо там?

— Това не е Лутър — безчувствено каза ученият. — Не, опасявам се, че от горкия Лутър не остана нищо. Но мой колега загина от неговата ръка. Не пролях сълзи. Пък и неуспехът не беше пълен. Защото макар да е чудовищно преобразен в жив представител на непознат вид, Лутър запази способността за бързо оздравяване и високата продължителност на живота. Да, той ще живее няколко века, макар и в онази необратима форма на звяр. И заради дръзкия му стремеж към авантюри, който завърши така трагично, ние приключихме успешно експеримента си. Защото изолирахме и отстранихме генетичните фактори, които позволиха на ДНК на съществото да преобрази Лутър в свое подобие. — Очите на Хамилтън блеснаха. — Да, ние имаме серум, господин Хънтър, и дългата нощ свършва. Разполагаме с веществата, които осигуряват вечен живот без проклятието на примитивния ум. И скоро малцина избраници ще бъдат… безсмъртни.

— Всъщност, никога не сте възнамерявали да убиете съществото, нали?

— О, да. На определен етап мислихме и за това. И в името на благоразумието и на дипломатичността се наложи да демонстрираме объркване и тревога, заради повтарящите се атаки. Но още преди да бъде изпратен екипът ви, бяхме решили да оставим съществото да свърши работата вместо нас, за да гарантира запазването на тайната ни. Имам предвид, че позволихме на чудовището да унищожи научните и военните екипи. Нещо като неочакван ефект. А после… Кой знае? Може и да го ликвидираме. Или да се опитаме да го хванем. Откровено казано, от известно време не съм мислил по този въпрос.

Хънтър присви очи. В далечната страна на лабораторията помръдна някаква сянка. Той не я погледна отново и рискува, придвижвайки се леко встрани. Хамилтън видя това, но не реагира. И никой от войниците не се приближи, макар че стиснаха по-здраво оръжията си.

— Вече няма тайни — каза Хънтър. — Знам какво търси съществото. Знам също, че сте могли да предотвратите убийствата, но не сте го сторили.

На лицето на Хамилтън се изписа изненада.

— Вие сте изключително проницателен, господин Хънтър. Защо мислите, че съществото търси нещо? Може би иска да отмъсти или само изпробва животинската си кръвожадност над единствените хора, които увреденото му човешко съзнание си спомня. Защо сте толкова убеден? Бихте ли ми казали какво търси? Изгарям от любопитство.

Хънтър видя, че сянката приклекна на пода до големия компютър. Но не се чу звук. Той се опита да проследи с периферното си зрение почти незабележимото движение, защото не знаеше дали е Чейни, Боби Джо или съществото.

Имаше вероятност военните да са пропуснали нещо — таен тунел или вход, неотбелязан на плана на сградата. Хънтър напрегна тяло и се подготви светкавично да се хвърли, в която и да е посока. И по време на кратката пауза реши да каже на Хамилтън онова, което ученият най-много искаше да чуе. Щеше да спечели ценно време и да сложи край на играта на отгатване.

— Съществото е било в научноизследователската станция — подигравателно каза Хънтър. — И това беше първата ви грешка.

Хамилтън го изгледа с неприязън.

— Е, и? Какво толкова може да намери там? Не се хваля, но ние сме доста придирчиви в премахването на доказателства. Ревниво пазим тайната си. Използваме екипи от „чистачи“ из цял свят за различни ситуации. И те изчистиха базата, много преди вие да дойдете.

— Знам. Свършили са добра работа. Наистина няма какво да се намери. И в това е била грешката им, докторе. Престарали са се. Почистили са там, където не трябва.

— Какво искате да кажете?

— С хората е същото като с животните, докторе. Нищо не се движи, без да оставя следа. — Хънтър потърси с поглед сянката, но не я забеляза. — Съществото е нападнало станцията и войниците и е оставило следи. После е атакувало персонала и лаборантите и е оставило още следи. Стъпки, отпечатъци от нокти и кръв, по които, разбрах къде отива, къде е било и какво мисли.

— Да. Следя хода на разсъжденията ви. Но това все още не обяснява защо сте стигнали до извода, че съществото търси нещо. Бих искал да знам.

— Както вече ви казах, докторе, всяко помещение разказва историята си. Освен едно.

— Хранилището — досети се Хамилтън и се усмихна.

— Да. Хранилището. Единственото помещение, което съществото не е разрушило. Лесно е да проследиш диря, след като разбереш откъде да започнеш. Затова, след като претърсих хранилището и не намерих следи от чудовището, аз разбрах, че нещо не е наред. Потърсих отново и забелязах, че екипът ви от „чистачи“ е заличил всичко. Предполагам, че знаете за кое помещение говоря.

— О, да — усмихна се Хамилтън. — Хладилното.

— Там вашият екип е изчистил всички следи от присъствието на съществото. И аз се запитах защо са го направили точно там, след като другаде не са пипнали нищо. И отговорът беше очевиден.

Хамилтън отвори уста да каже нещо, защото явно тази разгорещена надпревара между интелекти му доставяше удоволствие, но с видимо усилие се въздържа.

— Проверих хладилниците и видях всички серуми, които трябваше да бъдат там — продължи Хънтър, предоставяйки на Хамилтън детинското удоволствие да отгатне и да довърши мисълта му.

— Освен един — каза ученият.

— Точно така.

— „СМ-66“ — доволно се усмихна Хамилтън.

— Да. Тогава името не ми говореше нищо. После, когато беше разрушена третата база, се случи същото. Отново липсваше „СМ-66“ и хранилището беше почистено. Нямаше никакви следи. Разбрах, че целият сценарий се върти около „СМ-66“. Но още не знаех какво е това. Следите от съществуването му бяха заличени. Но понякога, заличавайки следите, човек прави нещата по-видими, докторе.

Хамилтън засия.

— И въпреки изумителните ви дедуктивни способности, господин Хънтър, вие още не сте знаели какво е специфичното предназначение на „СМ-66“ и неговите свойства.

— Тогава. Но сега, след всичко, което видях, мисля, че най-после разбрах.

— Сериозно? — Хамилтън беше искрено учуден. — И защо не ми кажете? Защото колкото и да ми се иска да ви вярвам, трудно ми е да си представя, че сте се досетили какво е предназначението на нещо, което никога не сте виждали или изучавали. Единственият начин да разберете какви са свойствата на „СМ-66“ е с помощта на схема на молекулния синтез. Но вие, разбира се, не притежавате такива познания.

— Има два начина да разбереш нещо, докторе. Може да опознаеш самото нещо или света около него.

Хамилтън изглеждаше озадачен.

— Не разбирам…

— Вие, докторе.

— Аз? Но как?

— Вашето самочувствие стана причина за падението ви. Вашата арогантност. Самодоволството. Алчността. Користното задоволство от грандоманските ви мечти. Маниакалният ви стремеж към научна слава за сметка на човешкото достойнство.

По озадаченото му изражение и намръщеното чело Хънтър разбра, че доктор Артър Хамилтън е стъписан и объркан, и реши да сложи край на загадъчността.

— Докато снощи спяхте, вие не бяхте единственият във вашата луксозна спалня, докторе. През част от времето и аз бях там.

За пръв път в светлосините очи на учения проблесна страх.

— Да. Аз бях там — спокойно повтори Хънтър. — Претърсих стаята ви, но не намерих веществени доказателства. Вие дисциплинирано оставяте всички материали от научната си работа в лабораторията.

— Така е — призна Хамилтън, съвземайки се от шока от новината за нощното посещение на Хънтър. — И какво намерихте, господин Хънтър? В спалнята ми няма никакви документи.

— Точно това имам предвид. — Хънтър едва сдържа усмивката си. — Но както вече казах, всичко оставя следа там, където е било. И вие не сте по-различен от нас, останалите. Човек само трябва да знае как да разчита знаците.

— И коя е тази следа на истината, за която толкова загадъчно повтаряте?

— Вие, докторе.

В присвитите очи на Хамилтън блесна изненада.

— Моля, обяснете.

Хънтър се засмя.

— От самото начало разбрах много неща. Знаех, че по някакъв начин сте възкресили онова същество, което някога е живяло на земята, но отдавна е изчезнало. Знаех, че чудовището търси серума. Единственият въпрос беше защо. — Хънтър направи пауза. — Претърсих стаята ви и се приготвих да изляза, когато видях книгата, която бяхте чели, преди да заспите.

— Да — замислено каза Хамилтън и сви устни. — „Сърцето на мрака“. Много сте наблюдателен.

— Това е един от навиците ми.

— Разбира се — престорено весело се изсмя ученият. — Но, моля ви, продължавайте да разказвате. Смаян съм от дедуктивните ви способности и съм на път да изпитам искрено възхищение към вас.

Хънтър усети, че сянката се придвижи още няколко сантиметра. Явно бавно си проправяше път между компютрите и бюрата, за да стигне до тила на войниците.

— И така, видях, че сте чели „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад. И това ми се стори странно, като се има предвид ситуацията, защото по време на криза човек обикновено съсредоточава цялата си енергия и внимание върху проблема, докато го реши. Особено човек като вас — отдаден на работата и на себе си. Затова взех книгата и прелистих на една често отваряна страница, където имаше подчертано изречение. Беше единственото в цялата книга. Проверих. — Хънтър цитира по памет: — Човешкият ум е способен на всичко, защото всичко е в него — и миналото, и бъдещето.

Усмивката на Хамилтън беше одобрителна.

— И тогава разбрахте.

— Да — без чувство на гордост отговори Хънтър. — Бях решил, че „СМ-66“ е серум, но не бях сигурен. Не знаех и защо съществото толкова много го иска. Само знаех, че няма да спре, докато не го намери. И после изведнъж разбрах защо.

Макар да беше невъоръжен и врагът да имаше числено превъзходство, Хънтър вече контролираше положението благодарение на силата на волята си, отсъствието на страх, моралната си чистота, непоколебимостта и смелостта си пред лицето на непосредствената опасност. Той усещаше уважението на присъстващите в стаята, макар да знаеше, че това няма да промени намеренията им към него. Хънтър довърши мисълта си:

— Съществото, което създадохте, иска да си спомни какво е било, защото миналото му по някакъв начин е запаметено в генетичния му код. Но серумът, който трансформира колегата ви, беше не само недовършен, но и непълен, нали?

Хамилтън сви рамене.

— Серумът беше… експериментален. На онзи етап още не знаехме с какво точно си имаме работа.

— Знам. И така, експерименталната формула преобрази вашия приятел в нещо, което не е нито животно, нито човек, но в ДНК нямаше достатъчно кодиращи единици, за да възстанови напълно генетичната памет на съществото. Генетичната му памет не е цялостна и чудовището знае това. И онова, което е останало от вашия колега, знае къде да го намери. Затова унищожава научноизследователските станции, докторе. Търси серума. Да, съществото иска „СМ-66“, собственото му Сърце на мрака, за да възстанови клетъчната си памет. Чудовището иска серума, за да бъде трансформацията му пълна.

Хамилтън се втренчи в него за миг, после се ухили снизходително и накрая започна да ръкопляска.

— Браво, господин Хънтър! — засмя се той. — А аз ви бях категоризирал като недодялан отшелник, запълващ времето си с несъстоятелни хипотези. Но вие наистина ме изумихте — рядко удоволствие за човек като мен. Поздравявам ви. Това е забележително интелектуално постижение.

Въпреки желязната логика, необходима за обобщаването в ясно обяснение на всичко, което бе научил, надменността и постоянното заяждане на Хамилтън и съсредоточеното внимание на пазачите, Хънтър успя да проследи движенията на сянката на все още неизвестния гост. Силуетът се промъкна зад войниците. По липсата на открита агресивност Хънтър разбра, че тайнственият посетител не е съществото. Звярът не действаше предпазливо. Затова Хънтър реши, че е човек. Но дали щеше да му помогне, или не, оставаше загадка.

— А сега — каза Хамилтън и кимна на пазачите, — опасявам се, че…

Хънтър се хвърли върху доктора. Двамата се претърколиха по бюрото и паднаха от другата страна. Из стаята се разхвърчаха хартии и лабораторни материали. Хънтър се изправи пръв, сграбчи Хамилтън, блъсна го пред себе си като щит и допря ловджийския нож до гърлото му. Докторът вдигна ръка, за да спре охраната.

— Останете по местата си, глупаци! — изрева той.

Хънтър го бутна напред с надеждата да овладее положението, като се възползва от предимството на временно създалата се суматоха.

После от отсрещната страна на библиотеката се появи фигурата на Тухлата — безшумната сянка, чиито движения Хънтър бе наблюдавал.

— Хвърлете оръжията! — извика Тухлата и двама от пазачите рязко се обърнаха и насочиха карабините си.

Но преди първият да успее да натисне спусъка, Тухлата стреля и гърдите на пазача се взривиха. Сетне Макмилан отново се прицели и стреля. Вторият пазач политна назад. В същия миг Хънтър повали Хамилтън на пода и лабораторията се разтресе от гърмежи.

* * *

Безпокойството на Чейни нарастваше с всяка изминала минута. Той се качваше и слизаше от военните камиони, бронирани коли, танкове и транспортни превозни средства в моторния парк. Мястото беше изпъстрено със сенки, където можеше да се крие всичко. Чейни бе оставил в станцията прибора за нощно виждане, защото предположи, че няма да му трябва.

Провери в няколко наблюдателни поста, но никой не бе виждал Хънтър. Чейни бе убеден, че следотърсачът е извън района на базата и оглежда околността. Той минаваше покрай навеса с двутонните генератори, захранващи с електричество станцията, когато някакво движение във въздуха привлече вниманието му.

Сякаш привидение се появяваше от мъглата. Приближи се до земята, без да я докосва, и увисна във въздуха с разперени ръце.

Чейни го гледаше изумен и макар да беше сдържан човек, изкрещя нещо несвързано.

Звярът дълго вися на шест-седем сантиметра над земята, после тупна долу. Ударът прозвуча като изстрел и войниците се обърнаха по посока на звука.

Чейни беше толкова стъписан, че не откри веднага огън. Противно на всяка логика, той се усъмни, че съществото може да се обърне и да хукне да бяга. Сетне чудовището отново подскочи, устремявайки се към зелената цистерна, паркирана до навеса. Чейни мигновено вдигна пушката и стреля.

Нямаше представа дали го улучи. Съществото завърши дъговидния си полет, безшумно се приземи на тревата между един камион и оградата и се скри от погледа му.

— Спрете огъня! Спрете огъня! — прогърмя глас по високоговорителя.

И Чейни разбра защо. Изпадналите в паника войници, някои от които не бяха участвали в истинско сражение, лесно можеха да се уплашат, да открият огън и да взривят цистерната с гориво. Самият Чейни осъзна опасността едва в последния момент и нарочно се прицели високо, надявайки се да улучи съществото в рамото. Но беше сигурен, че попадението му не е било точно.

Втрещен, той прикова поглед в чудовището.

Изобщо не беше подготвен за гледката, която се разкри пред очите му.

Съществото се приземи безстрашно и той се прокле за колебанието си. Може би щеше да го уцели, докато висеше неподвижно във въздуха. После се зарадва, че е взел ловната карабина „Уедърби“ и зареди нови два патрона.

Покрай него бягаха десетки войници и заемаха позиции в моторния парк. Офицерите крещяха заповеди, надвиквайки бръмченето на генераторите. Чейни изтича покрай редицата джипове и камиони с надеждата да зърне съществото. Бяха обкръжили звяра в паркинга с площ двайсет акра.

Ужасяващ писък за част от секундата раздра нощта и после изведнъж заглъхна. Трескавият пукот на карабина „М-16“ бе последван от още един, по-краткотраен панически вик. Сетне настъпи тишина. Чейни знаеше какво прави чудовището. Беше намерило първия наблюдателен пост, разположен в моторния парк, и светкавично избиваше войниците.

Един от взводовете се придвижи към южния край на паркинга. Други два екипа, състоящи се от по трийсет човека, заеха позиция в средата и в северния ъгъл. Войниците се разпръснаха в редица и минаха покрай първите превозни средства.

Движеха се предпазливо и сержантите непрекъснато повтаряха заповедта да си отварят очите на четири и да стрелят на месо.

Чейни огледа огромното пространство и когато се разнесе още един ужасяващ писък, видя за миг неясен, тъмен силует, който трескаво се движеше отляво надясно. Чейни стисна зъби от безсилие и ярост.

Съществото се движеше бързо и убиваше методично.

Войниците бяха изминали една трета от разстоянието, когато в мрака отекнаха още писъци. Чейни се сети за Тейлър и Такакура. Опита да се свърже с тях по радиопредавателя и да ги предупреди, но никой не отговори.

* * *

Тейлър вдигна глава и видя изпотеното лице на Такакура, чийто силует се очертаваше на ярката светлина на прожекторите. Японецът се бе навел. В едната си ръка държеше сабята, а в другата — пистолет 45-ти калибър. Очите му блестяха от гняв, а зъбите му се белееха в мрака. Командирът погледна под един от камионите, изправи се, отчаяно поклати глава и изръмжа:

— Отдалечава се от нас. Отива на север и убива войниците един по един.

— Искаш ли да тръгнем след него?

— Не. И без това скоро ще ни намери. Но ние ще бъдем готови.

— Да му устроим ли засада?

— Между нас и съществото остана само един наблюдателен пост. Ако звярът продължи да убива наред и никой не го спре по някакъв начин, те ще бъдат следващите. — Лицето на Такакура придоби студен израз и очите му се присвиха. — Това ще бъде единственият ни шанс. След няколко минути чудовището ще се нахвърли върху нас. Мислиш ли, че ураниевите патрони ще пробият кожата му?

— Не знам. Пробиват танк. Сигурен съм, че ще ги усети, но дали ще го убият…

Тейлър поклати глава и пое дълбоко въздух. По зачервеното му лице се стичаше пот.

— Трябва да свършат работа — рече Такакура.

От отсрещната страна на двора се разнесе стрелба — трескава, ожесточена канонада от най-малко двайсет автоматични оръжия. Над пукотевицата се извиси животински рев и ужасени писъци на хора, умиращи в жестоки страдания. После стрелбата стана безредна и спорадична. Дори от това разстояние Такакура разбра, че нагорещените дула стрелят във всички посоки, а войниците са обезумели от страх.

— Сега е моментът — дрезгаво каза японецът. — Докато съществото е заето, ще се приближим отстрани на наблюдателния пост. Ако го нападне, може би ще успеем да отблъснем атаката му. Ще го поразим първи, преди да нанесе удара. Трябва да действаме бързо.

Двамата намериха наблюдателния пост, без звярът да ги забележи и заеха позиция. Такакура подпря самозареждащата се пушка „М-14“ на предния капак на един от джиповете и включи прибора за нощно виждане. Тейлър се промъкна към задната част на превозното средство и приклекна.

Следващите хаотични викове и стрелба се чуха зад тях, близо до предната част на паркинга.

Неизвестно как, съществото бе преминало целия моторен парк само за петнайсет секунди, безпрепятствено прескачайки взвод от трийсет човека, и атакуваше войниците, които претърсваха южния край.

— Господ да ни е на помощ… — прошепна Такакура.

Стори му се невероятно, че бяха оцелели в планините, защото съществото явно ставаше все по-силно и хитро.

На стотина метра зад тях се чуха изстрели. Войниците изглежда не можеха да видят мишената и стреляха напосоки в мрака. После един десеттонен камион се наклони към предната си част и със скоростта и грациозността на лъв, огромният човекоподобен силует прелетя над Такакура и се приземи на десет крачки от предната броня на джипа.

Преди японецът да се изправи и да стреля, съществото нападна първия човек от наблюдателния пост. Замахна и с един-единствен удар сложи край на писъците му. Вторият войник успя да стреля, после ръката с дълги, извити нокти разкъса гръдния му кош и…

Тейлър натисна спусъка.

Чудовището се облегна на вратата на джипа и се хвана за рамото. После гневно се вторачи в него, отвори уста и гръмогласно изрева.

Тейлър изкрещя и отново натисна спусъка. В далечината се разнесоха още изстрели. Идваха подкрепления. Но не достатъчно бързо.

Звярът протегна ръце и хукна напред. Тейлър продължи да стреля, прицелвайки се в черепа му. Съсредоточи цялото си умение, воля, подготовка и опит, за да бъде сигурен, че всеки от дванайсетте куршума ще порази целта.

Такакура се показа над джипа и мигновено започна да стреля. В следващия миг съществото ги нападна.

Тейлър изстреля последния патрон.

И в същия момент видя грамадна сива стена, която закри небето, звездите и светлината. Звярът го гледаше злорадо и очите му блестяха от животински гняв. После се обърна наляво и вдигна ръка. Тейлър се хвърли към него, изваждайки ловджийския си нож.

— Не! — изкрещя Такакура и се дръпна от пътя на чудовището.

Съществото разкъса гръдния кош на командоса, който падна на земята. Звярът го захвърли настрана и обърна уродливото си лице към Такакура.

Зъбите му бяха оголени в заплашителна усмивка.

Японецът видя, че група войници се приближават към него, коленичи и изстреля останалите си патрони в съществото, което бавно крачеше напред. Гледаше презрително Такакура и оръжието му и съвсем не бързаше, но се движеше с отекващи, неумолими стъпки и уверено скъсяваше разстоянието помежду им.

Японецът разбра, че чудовището изпитва нечовешко удоволствие да убива бавно, после изстреля последния си патрон. Съществото се намираше на метър и половина от него. Отвори огромната си паст и гръмогласно изрева.

Такакура реши да рискува и реагира като другите преди него, защото чудовището вероятно очакваше това. Вдигна пушката с треперещи ръце и се престори, че се страхува и е изпаднал в паника. Хилейки се злорадо и ръмжейки, съществото вдигна високо дясната си ръка и оголи зъби в ужасяваща усмивка.

Със скоростта и уменията, усъвършенствани от дългогодишното практикуване на кендо, японецът пусна пушката, извади сабята и замахна с всичка сила.

Ударът би посякъл на две обикновен човек, но чудовището само се олюля и гневно погледна дълбокия разрез в гърдите си, откъдето вече се стичаше черна кръв. Сетне — със странна смесица от стъписване и ярост — втренчи поглед в Такакура.

Японецът знаеше, че следващия път няма да му провърви. Беше измамил звяра, възползвайки се от самонадеяността му. Но сега съществото знаеше, че сабята може да го рани и нямаше да повтори грешката си.

Другите войници стигнаха до тях и откриха огън. Такакура видя, че куршумите рикошират в дебелата кожа на звяра и изобщо не проникват в нея.

Съществото отново нападна Такакура. Японецът знаеше, че този път ще бъде убит, ако първият му удар не е бил достатъчен, за да довърши звяра. И макар че Такакура се движеше колкото е възможно по-бързо, чудовището отново връхлетя върху него. Но японецът се хвърли на земята и се претърколи под един трийсеттонен камион.

Звярът блъсна огромното превозно средство, изтръгна голямата стоманена врата и я запокити в сенките. Сетне протегна ръка да сграбчи Такакура. Японецът допълзя до отсрещната страна на камиона, разминавайки се на косъм от грамадната ръка с дълги, извити нокти. Но той знаеше, че тази игра няма да продължи дълго. Рано или късно съществото щеше да го хване. В следващия миг нощта се взриви от изстрели, които осветиха всичко.

Чудовището изрева и атакува редицата войници, уби всеки, който се изпречи на пътя му и изчезна.

Стъписан и задъхан, Такакура се претърколи по гръб и опипа гръдния си кош, за да провери дали е ранен. После се измъкна навън и уморено се изправи.

Потърси пушката си и видя десетина убити войници. В същия миг в мрака изсвистя невидим куршум, който го удари в гърдите и го простря на земята.

Такакура изпъшка и се опита да поеме въздух. Японецът не беше мишената, но множеството куршуми, изстреляни в такова тясно пространство, понякога улучваха погрешната цел.

Зашеметен и останал без дъх, той успя да съблече натъпкания с оръжия и боеприпаси елек и го пусна на земята. Сетне разкъса бронежилетката и докосна облените си в пот гърди.

Не, куршумът не бе пронизал плътта.

Докато се опитваше да стане, му се стори, че нощта стана по-светла, топла и мъглива. Залитайки напред, той направи една крачка… после още една…

И пред очите му падна мрак.

* * *

Тухлата хвърли огромната си пушка на бюрото и се изправи. Хънтър рязко се обърна и със скоростта на леопард замахна с ловджийския нож. Дръжката удари в гърлото Хамилтън, който също се опитваше да стане. Ученият се строполи на плочките. Хънтър видя, че карабината на втория пазач лежи наблизо, но за да я вземе, трябваше да се покаже. Останалите четирима бяха открили огън по Тухлата. Явно забравили за Хънтър, те стреляха по въоръжения и очевидно опасен неканен гост, който ги обсипваше с куршуми.

Хънтър се хвърли напред, наведе се и прелитайки над тялото на втория войник, грабна карабината „М-16“. Тупна на пода, претърколи се и се скри зад грамадно метално бюро. В същия миг единият от пазачите го забеляза и стреля.

Движейки се мълниеносно, Хънтър мина между пет-шест бюра, долепи гръб до стената и извади пълнителя.

Видя, че вътре има трийсет патрона, затвори го, постави го и се върна, за да се включи в престрелката.

Тухлата бе захвърлил пушката, защото нямаше време да презареди след първите два оглушителни изстрела и стреляше с полуавтоматичния пистолет. Хънтър си набеляза двама от пазачите и натисна спусъка.

Откатът беше по-силен, отколкото очакваше. Той се прицели отново и улучи и втория пазач. Но нямаше резервни пълнители и осъзна, че ще трябва да брои патроните.

Тухлата стреляше, псуваше, крещеше и отстояваше на атаките на оцелелите четирима войници. После изведнъж стрелбата утихна и Хънтър се вцепени.

Някъде далеч над тях се разнесе силна експлозия, последвана от подземни вибрации, които разтърсиха пода, стените и тавана.

Хънтър разбра, че нападението на съществото е започнало.

Трябваше да се качи на покрива и да намери Боби Джо.

* * *

— Не — прошепна Боби Джо, когато цистерната експлодира и пламъците обхванаха половината двор.

Трескавите и хаотични изстрели на войниците бяха поразили огромния резервоар и на паркинга избухна пожар.

Трийсетина войници се бяха запалили и се щураха като обезумели. Други ги сграбчваха и ги блъскаха на земята, но ръцете и краката им се подпалваха от огнения дъжд, сипещ се спираловидно от небето. Тя поклати глава, потресена от гледката.

Не беше виждала такова нещо. Сцената приличаше на края на света, на война между дяволи в ада. Тази нощ щяха да умрат. Всички.

До един от джиповете се появи огромен силует и тръгна след войник, който помагаше на свой ранен другар. Боби Джо веднага позна ъгловатата, рошава глава с дълги сиви коси и се прицели.

Съществото се приближи на десет крачки от нищо неподозиращата жертва и вдигна грамадните си ръце…

Боби Джо стреля.

Невероятният взрив на снайперовата пушка я заслепи за част от секундата и тя затвори очи. Миг по-късно видя, че войникът е залегнал зад джипа и стреля по чудовището. Раненият му другар бе престанал да мърда и лежеше неподвижно сред пламъците.

Следващата експлозия — от генераторите, нагрели се от горящата цистерна — разтърси планините около тях. Хилядите литри бензин, складирани в навеса, се взривиха, образувайки малък гъбовиден облак от огън, който опари лицето й, макар че Боби Джо се намираше на триста метра от пожара. Ревът на експлозията отекна в студената нощ.

Последва вторичен взрив, който премина като вълна в сградата и Боби Джо извика. Зад нея се посипаха стъкла и антени.

Тя трескаво започна да търси с поглед съществото, но не го видя до джипа. Звярът не довършваше ранените от експлозията. Не уби и последната група оцелели войници, скупчили се един до друг в средата на двора. Вцепенена от страх, тя се взря през оптическия мерник, отчаяно търсейки…

— Не! — изкрещя Боби Джо.

Съществото се приземи върху капака на един от камионите, намиращ се на по-малко от двайсет крачки и тя стреля, но веднага разбра, че няма да го улучи.

Десетимата войници, заели позиция на покрива, също откриха огън и го обсипаха с водопад от олово. Но чудовището подскочи, хукна напред и със страховита сила блъсна стоманената врата в задната част на сградата. Войниците продължиха да стрелят, прицелвайки се в уродливия силует, но съществото изтръгна вратата от пантите и изчезна.

Войниците на покрива изпаднаха в паника. Разнесоха се противоречиви заповеди. После, уплашен и отчаян, Мадъкс им изкрещя да открият кръстосан огън с „М-60“ — автоматични картечници с голям калибър, основното оръжие, използвано във Виетнам — по единствената врата, водеща към покрива.

Всички се движеха светкавично, наелектризирани от битката на живот и смърт.

Приклекнала зад ниската стена, Боби Джо се опита да си спомни онова, което знаеше за съществото. Беше й трудно да мисли в такъв момент, но се съсредоточи и за миг затвори очи, за да се овладее. Пое дълбоко въздух и започна да анализира какво бе направило чудовището по време на предишните стълкновения.

Щеше ли да се качи по стълбите?

Винаги ли атакуваше така, както очакваха?

Припомняйки си набързо всяка схватка, тя стигна до извода, че само едно е неоспоримо — звярът атакуваше така, както очакваха.

— Но не и този път — прошепна Боби Джо и побягна към южната страна на сградата.

Погледна надолу, но не видя съществото. Сетне хукна на изток.

— Боби Джо! — изкрещяха войниците. — Махни се оттам! Намираш се на огневата линия! Ако звярът разбие вратата, ще трябва да застреляме и теб!

Тя направи гримаса от физическото изтощение и нервното напрежение и пак погледна надолу. Но там нямаше нищо.

— Дръпни се, Боби Джо! — разтревожено и ядосано извика един от войниците.

Обляна в пот, тя се завтече към северната страна.

И в същия миг видя съществото, осветено от пламъците. Чудовището не я забеляза. И Боби Джо разбра, че звярът е подскочил, преодолявайки високата седем метра сграда. Съществото се приземи и гневно втренчи очи в гърбовете на онези, които бе измамило. Боби Джо спря и насочи пушката.

Чудовището я видя, бавно обърна глава и изръмжа.

Тя събра смелост и стреля. Куршумът запрати звяра към стената. Боби Джо пресметна, че й остават още два патрона и отново стреля, уцелвайки го в гърдите. Чудовището залитна и направи една крачка, после падна по лице. Вдигна ръка и изръмжа. Боби извади пълнителя и сложи нов, съдържащ пет патрона.

Войниците също откриха огън, но въпреки куршумите, с които го обсипаха, съществото стана и хукна към Боби Джо.

Тя се намръщи, стисна зъби и стреля. Чудовището изрева и залитна. Боби Джо го улучи в гърдите и в сърцето и видя, че последният куршум откъсна част от врата му.

Звярът стоеше и се олюляваше. Очевидно тежко ранен, той се дръпна назад и постави чудовищната си ръка на гърлото си.

Залитайки, съществото отстъпи назад, като стенеше и се държеше за гърлото.

— Хей! — извика тя. — Още не сме свършили!

Чудовището се обърна към войниците.

Нито те, нито Боби Джо можеха да открият огън, защото звярът беше между тях.

Още десет крачки, и щеше да ги нападне.

Боби Джо нямаше време да изтича встрани. Погледна надолу и видя, че пред вратата на кухнята има балкон. Тясното пространство беше осеяно с кофи за боклук. Само за част от секундата тя взе решение, после се прехвърли над високата до кръста стена и скочи, като изкрещя:

— Убийте го!

Небето над нея мигновено се освети от експлозии. Някакъв бял предмет прелетя наблизо. Боби Джо се блъсна в нещо твърдо, което се разби, сетне се удари в по-твърда повърхност и остана да лежи там.

Пред очите й притъмня.

* * *

Хънтър стисна зъби и овладя желанието си да се втурне напред, защото знаеше, че това ще бъде грешка. Движейки се предпазливо, но без да губи време, той се изправи и продължи.

Стрелбата започна отново и Тухлата ожесточено отвърна на огъня. Хънтър се приближи до двама от войниците, които не усетиха присъствието му.

Той надникна зад бетонната колона и видя Тухлата — едър, възрастен мъж, който стискаше зъби и стреляше, прикривайки се зад преобърнато бюро. Хънтър се дръпна и избегна водопада от стоманени отломки, мазилка и куршуми. Изчака и когато канонадата спря, показа дулото на карабината „М-16“ и стреля.

Единият от пазачите падна, а другият се обърна и се прицели. Хънтър отново се скри зад колоната и чу гневния глас на Тухлата.

— Лице в лице, скъпи!

Хънтър не погледна, но разбра кой стреля пръв. Сетне надникна и видя, че Тухлата хладнокръвно стои до последния пазач, който лежеше неподвижно на пода. Макмилан хвърли пълнителя, извади нов и погледна Хънтър. Лицето му не изразяваше угризения, нито други чувства.

— Мисля, че се справихме с тях — каза той.

Хънтър едва чу думите му, защото ушите му бяха заглъхнали от стрелбата. Той разтърси глава, наведе се и взе шест пълнителя от един от мъртвите войници.

Тухлата тръгна към него и в същия миг втора експлозия разтърси лабораторията.

— Започнали са без нас. По-добре да побързаме, за да не изпуснем веселбата.

— Да — измърмори Хънтър, отвори вратата на хладилното помещение, влезе вътре и започна да търси.

— На твое място не бих влязъл там без защитно облекло, синко — рече Тухлата. — Чух целия разговор и знам за какво става дума. Можем да ги арестуваме и без серума. Има достатъчно доказателства. Хайде, че ще изтървем фойерверките.

Без да обръща внимание на подканванията му, Хънтър намери отделението със серумите и съзря „СМ-66“ — цилиндрична найлонова торбичка, пълна догоре с кехлибарена течност. Хънтър я пъхна в малката си брезентова чанта, прекоси лабораторията и тръгна към асансьора.

— Смяташ ли да правиш още нещо? — извика Тухлата.

Хънтър заплашително се намръщи и се насочи към грамадния цилиндър в средата на помещението.

— Само едно.

Спря пред величествения саркофаг и изпразни пълнителя на карабината „М-16“. Електромагнитното поле експлодира с ярка зелена светлина и от медните жички изригна електричество.

Огромната тежест на хуманоида строши стъкления ковчег. Хънтър продължи да стреля, докато въздухът се нагорещи и съществото най-после посрещна забавилата се с векове смърт.

Трупът се разпадна на парчета, сетне с трясък се стовари върху медните жици и мигновено избухна в пламъци, запален от протичащия електричен ток.

Хънтър погледна за миг втренчено в пламъците, сетне се обърна и каза:

— Да вървим.

— Господи — потресен от гледката, възкликна Тухлата.

Хънтър набързо си припомни всичко, което бе научил за съществото. Фактът, че някога е било човек, нямаше значение, защото бе претърпяло коренна промяна. Той вече знаеше за способността му бързо да оздравява. Само разкритието, че живее сто пъти по-дълго от човека, беше новост, но това нямаше връзка с предстоящата битка.

Вратите на асансьора се отвориха. Нощният мрак се раздираше от пламъци и изстрели. Войниците тичаха хаотично, а някъде от далечината долетя силен рев на нещо огромно. Хънтър усети, че за миг изтръпва от страх.

„Но в теб е серума, който съществото търси… И чудовището ще дойде при теб. Възползвай се от предимството си.“

Тухлата застана на прага, изпълвайки изхода с едрото си тяло. Загледа се гневно навън, после се обърна към Хънтър и кашляйки, рече:

— Не виждам нищо от проклетия пушек. Копелето сигурно е повредило генераторите. Виж какво, ще отида при Чейни, ако, разбира се, го намеря в цялата тази бъркотия. А ти къде ще бъдеш?

Прескачайки по три стъпала наведнъж, Хънтър извика:

— Ще се кача на покрива, за да огледам обстановката. Ако привлека вниманието на съществото, мисля, че ще успея да го изведа от района на станцията.

Тухлата хукна в мрака, а Хънтър продължи да тича нагоре, преследван от виковете на ранените и умиращите.

* * *

Зашеметена, Боби Джо бавно се претърколи по нещо плоско и твърдо, после установи, че е парче тенекия. Опитвайки да се ориентира, тя протегна ръка и потърси пушката си, но напипа само къс стомана.

Боби Джо изруга и с усилие се изправи на колене. Тялото й беше изтръпнало от падането. Знаеше, че вероятно има безброй наранявания, но се радваше, че поне засега вулканичният прилив на адреналин я предпазва от болката.

Очите й свикнаха с оскъдната светлина и тя намери пушката си.

Пое дълбоко въздух, огледа се и видя, че никой друг не е скочил от покрива. Там беше тихо, докато районът около отсрещната страна на сградата отекваше от хаотични викове и панически крясъци. Боби Джо стисна зъби, сложи тежката снайперова пушка на коленете си и зареди.

После стана и бързо тръгна. Зави зад ъгъла и видя, че навесът гори. Стигна до задната част на сградата и безстрашно застана на откритото пространство, търсейки прегърбения силует, но забеляза само десетки ранени, търкалящи се в ужасна агония. Крайниците на някои бяха откъснати, а други притискаха огромни рани с разкъсани краища, където ръката с дълги, извити нокти бе нанесла фаталния удар.

Присвила очи, Боби Джо го търсеше, но съществото не беше наоколо. Нямаше го и на покрива. Но беше някъде наблизо. Овчарските кучета лаеха и виеха като обезумели, объркани от болка и ужас пред странното същество, което крачеше с демонична сила сред тях, оставяйки след себе си разруха и смърт.

От другия край на сградата се зададе някаква фигура и Боби Джо насочи пушката.

Тухлата видя силуета й, очертан на фона на бушуващите пламъци и й направи знак да отиде при него. Тя хукна толкова бързо, колкото й позволяваше нараненото тяло, спря пред едрия мъж и задъхано каза:

— Мисля, че съществото е влязло… вътре.

— Колко души са още живи?

Боби Джо нямаше сили да поклати глава.

— Не… много. Повечето са мъртви. Останалите умират. Раните им… Господи, не съм виждала такова нещо… Но не можем да направим нищо за тях. — Тя наведе глава, опитвайки се да се пребори с болката. — Къде е… Хънтър?

— Жив е. Но няма да е задълго, ако не очистим съществото. Хънтър смята да влезе в двубой с него.

— Знам — прошепна Боби Джо и двамата хукнаха към страничната врата, която обаче се оказа заключена.

Без да разговарят, те се завтекоха към входа отпред и в същия миг Боби Джо го видя.

Зрелището беше неописуемо. Чудовището държеше обезобразеното тяло на войник и поглъщаше вътрешностите му. Трупът бе загубил човешкия си облик. Ръцете му бяха откъснати, торсът — изкормен, а разбитата глава — увиснала назад на скършения врат.

Съществото усети присъствието им и обърна огромното си туловище.

Пусна войника и хукна по двора. Дългите му крака преодоляваха разстоянието със свръхчовешка сила и скорост.

Боби Джо изкрещя, вдигна пушката и мигновено стреля. Нощта се разтърси от мощния изстрел. Тухлата приклекна на коляно и се прицели. Грамадният черен силует сякаш спря във въздуха, после с трясък тупна на земята. Куршумите на Тухлата го поразиха и съществото залитна назад.

Боби Джо стреляше, без да спира. Всеки куршум улучваше гърдите на чудовището. Най-накрая звярът вдигна маймунските си ръце пред лицето, обърна се и хукна с огромни крачки, едва докосвайки земята. Тухлата презареди и третият му куршум уцели съществото в гърба и го блъсна напред. Ревейки от ярост, чудовището зави зад ъгъла и последният куршум на Тухлата откърти трийсетсантиметрова част от бетона.

Боби Джо сложи нов пълнител, въздъхна дълбоко и изчака Тухлата да зареди пушката си.

Двамата тръгнаха и в същия миг една ръка я сграбчи за рамото и я дръпна назад. Тухлата рязко се обърна, готов да стреля, сетне позна осветения от пламъците профил.

— Хънтър! — извика Боби Джо.

— Хайде — прошепна той. — Не можем да се бием със съществото по този начин.

Без да добави нищо повече, Хънтър тръгна назад покрай стената. Боби Джо не го попита нищо, но грейна от радост, като го видя. Стигнаха до ъгъла, приближавайки се към задния вход.

— Трябва да се оттеглим — прошепна Хънтър, очите му непрекъснато оглеждаха района. — Ще загубим, ако се наложи да се бием с чудовището на открито пространство. Трябва да го хванем натясно и да стреляме с всичко, което имаме. Успеем ли да го улучим с достатъчно мощни патрони за кратък период от време, може да го повалим на земята.

С изключение на потта, която се стичаше по лицето му и сплъстяваше косите му, Хънтър не изглеждаше уморен. Държеше се спокойно и говореше кратко и ясно. Той ги поведе към стоманената врата.

— Къде е Чейни? — попита Тухлата. — А японецът? Те охраняваха моторния парк и оградата отзад.

Боби Джо се обърна и го изгледа мрачно.

— Тейлър е… мъртъв. Видях го да пада. Такакура също се свлече на земята. Не знам дали е жив. Нямам представа къде е… Чейни.

— И така, ето какво ще направим — добави Хънтър, надникна в сградата и забеляза червената светлина на аварийните лампи. — Ще отида да проверя дали има оцелели. Чейни и Такакура са били край оградата отзад, така ли?

— Да — отговори Боби Джо, кимна и избърса потта от челото си.

— Добре. Пазете тази врата. Останалите са заключени и заварени. Проверих. Дайте ми десет минути или докато видите, че съществото отново напада. После по някакъв начин трябва да залостите вратата, независимо дали съм се върнал, или не. И стреляйте, без да спирате, за да отблъснете атаката му. Подпрете с нещо вратата, намерете предавател и поискайте спешна евакуация… — Хънтър погледна хеликоптера „Блекхоук“, който като по чудо не бе засегнат от яростта на звяра, сетне се обърна към Тухлата. — Освен ако някой от вас не знае как се управлява онова нещо.

Боби Джо поклати глава и пое дълбоко въздух.

— Няма начин — рече Тухлата.

— Така и предполагах — каза Хънтър, без да показва разочарование или опасения. — Отваряйте си очите на четири и се ослушвайте. И не забравяйте да поглеждате към покрива. Съществото може да се изкатери от другата страна и да атакува отгоре.

— По-добре вземи това — каза Тухлата и му подаде ловната карабина „Уедърби“ и патрондаша. — Има два патрона. Нараняват чудовището, но едва ли ще го повалят.

Без да добави нищо повече, Хънтър хукна по двора. Стигна до моторния парк и изчезна в мрака.