Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (8)

7.

Гласът на Боби Джо, прозвуча сякаш от разстояние.

— Какво има?

Хънтър не помръдна. Съсредоточено гледаше следите. Почвата на хребета беше мека и отпечатъците личаха ясно. Съществото се бе промъкнало дотам и неспокойно и нетърпеливо бе пристъпвало от крак на крак. Хънтър се обърна и се вторачи в бивака, опитвайки се да прецени колко време ги бе наблюдавал звярът през нощта.

— Какво има, Хънтър? — повтори Боби Джо.

— Съществото е било тук.

— Тук? И колко време е стояло?

— По всяка вероятност около четири часа. — Той се намръщи. — До разсъмване.

Тя се приближи до него и коленичи. Тъмнорусите й коси закриха лицето й, докато оглеждаше следите. Боби Джо дълго мълча, сетне вдигна глава.

— Какво е това същество, по дяволите? — В гласа й се долови потиснат страх. — Това е нещо неестествено.

Хънтър не помръдна.

По-неопитните следотърсачи щяха само да разберат, че звярът е бил там. Опитните щяха да определят как е дошъл и се е отдалечил. Но Хънтър разбра много повече неща, използвайки уменията, които отдавна бяха станали неразделна част от него и се бяха превърнали в инстинкт.

Той разбра колко време съществото бе стояло там, преди да започне да пристъпва от крак на крак, така прецени докъде се простира търпението му. Разбра, че чувството му за равновесие е почти съвършено. Звярът безшумно бе впил нокти в глинестата почва по време на нощното си бдение. Хънтър отново погледна към бивака. Разбра какво бе наблюдавало най-съсредоточено животното.

Него.

* * *

Някъде зад гърба му се чу приглушено ръмжене — досущ подземен тътен. Сякаш въздухът наоколо вибрираше. Тайнствен грохот, породен от свирепо животинско присъствие.

От няколко часа се движеха по следите на звяра. Хънтър се обърна и погледна Призрак. Черните очи на вълка блестяха. От гърлото му се изтръгваше заплашително ръмжене.

— Какво има, Призрак?

Вълкът направи крачка напред и продължи да ръмжи. Сетне леко потрепери и огромното му тяло се напрегна. Хънтър се обърна да види какво има пред тях.

Екипът беше останал назад. До Хънтър вървеше само Боби Джо. Той огледа гъстата гора от тополи и вечно зелени растения, която изглеждаше като непристъпна черна стена. Беше сигурен, че съществото е използвало тази пътека, за да върви на юг. Следите ясно показваха, че не се е колебало и се е движило целенасочено.

Хънтър стисна пушката и се изправи. Макар че слънцето още беше сравнително високо в небето, наоколо беше почти тъмно. Това му напомни за тройния балдахин от растителност в южноамериканските джунгли, където слънчевите лъчи никога не стигаха до земята.

Приведен, Призрак крачеше до него. Макар че вълкът не издаваше звук, устата му беше отворена, а зъбите — заплашително оголени. Беше в настроение да убива и инстинктивно мълчеше, докато се готвеше да нанесе удара. Боби Джо бавно се обръщаше наляво и надясно, за да провери дали от двете страни не ги дебне нещо в засада.

— В момента не се тревожи за фланговете — прошепна Хънтър, без да откъсва очи от сенките пред тях. — Няма да ни причака тук. Движи се бързо и дори не поглежда встрани.

— Тогава защо си толкова притеснен?

— Защото нещо не е наред.

— Кое?

Той се наведе и се загледа в земята. Видя къде отпечатъкът е по-дълбок. Дирята ясно показваше, че съществото внезапно бе свърнало надясно, обръщайки се във въздуха.

Хънтър протегна ръка и докосна следата, за да определи преди колко време е оставена. Подсъзнателно регистрира безброй миризми — папрат, гниеща растителност, иглолистни дървета, плесен, ферментация, животни и на още нещо — тежко, неподвижно и влажно. Мирис, който се бе научил да разпознава добре от живота, прекаран предимно сред суровата природа.

— Стой тук, Призрак.

Грамадният вълк спря, но не отмести поглед от гъстата гора пред тях. Оставаше си все така напрегнат. Хънтър бавно се обърна към Боби Джо.

— Остани при Призрак. Кажи на другите да спрат.

Тя застана в бойна готовност и стисна снайперовата пушка.

— Какво ще правиш?

Той вече се отдалечаваше и навлизаше в шубраците вдясно. Мина между две огромни папрати и тихо отговори:

— Нещо е умряло тук. Искам да разбера какво.

Боби Джо махна кичур коса от лицето си и отново погледна към него.

Но Хънтър вече беше изчезнал.

* * *

Въпреки сигнала на Боби Джо да спрат на място, Такакура безшумно се изкатери по склона и приклекна до нея. Намръщи се и се загледа в гората. Присвитите му черни очи изразяваха съсредоточеност и бдителност.

— Какво има, Боби Джо?

Гласът му беше спокоен и сдържан.

Тя поклати глава.

— Не знам.

Японецът погледна към вълка, но Призрак бе изчезнал, без да издаде звук. Дисциплинираното лице на Такакура не показа изненада.

— Вълкът е като…

— Призрак? — прекъсна го Боби Джо и макар че думите й бяха шеговити, не се усмихна.

Емоциите, интелектът и волята й бяха съсредоточени върху сенките на отсрещната страна на поляната, обрасла в непроходима зелена папрат. Такакура наклони глава. За секунда разбра, че екипът стои на място и кимна. Дисциплинираността им явно го задоволи.

— Какво казва Хънтър? — попита той.

— Обикновено не говори много.

Японецът, изглежда, вече бе разбрал що за човек е водачът им.

— Той е неотстъпчив. В него има нещо, което непрекъснато го зарежда с енергия. Кога мислиш, че ще се върне? В онези шубраци не се вижда нищо.

Боби Джо поклати глава.

— Ами, знам ли. Понякога не помръдва цял час. Стои и оглежда терена. Друг път крачи толкова бързо, че е трудно да вървиш заедно с него.

Такакура изсумтя.

— Знам.

— Ще се върне, когато бъде сигурен. Поне това научих за него. Никога не греши. Казва, че дълго трябва да обикаляш, ако си изгубил следата.

— Вълкът му помага.

— Да. — Боби Джо стисна снайперовата пушка, когато чу леко шумолене. Вероятно беше падащ клон. — Призрак му помага. Или Хънтър помага на Призрак. Както и да е, работят заедно.

— Да, видях. Кога, мислиш, че ще намерим онова същество?

— Може би по-скоро, отколкото бихме желали, командире — тихо отговори тя.

* * *

Разчленен и изкормен, в мрака пред Хънтър лежеше кафяво-черен труп на гризли със стърчащи бели ребра.

Следотърсачът стоеше неподвижно и гледаше огромното тяло на мечката, което вероятно тежеше около половин тон. Лъскавите черни нокти в края на невероятно големите предни лапи не помръдваха. Зъбите бяха оголени заплашително. Отворените очи бяха изцъклени от неочакваната, внезапна смърт.

Хънтър обиколи местността и лесно откри следите от нокти на съществото, оставени, след като бе убило мечката гризли. Почти веднага разбра какво се беше случило, но внимателно огледа околността, за да провери дали звярът не дебне някъде наблизо до мъртвата мечка, както често правеха тигрите. Забеляза дирите на мечката, изпочупени и смачкани храсти, стъпкани боровинки. После, след като се увери, че той и екипът са сами, Хънтър се върна, за да огледа трупа.

Разбра, че борбата е била ожесточена. Стълкновение между две същества, всяко от които бе нанасяло ужасяващо силни удари. Той си спомни двубоя на живот и смърт между сибирските тигри. Това потвърждаваше факта, че колкото по-силни са враговете, толкова по-кратка е схватката.

Мечката гризли, която обикновено не предизвикваше животно с нейните размери, бе оказала яростна съпротива. По ноктите й имаше съсирена кръв. Това означаваше, че съществото може би беше ранено. И тази мисъл някак го успокои.

Все пак не е безсмъртно, помисли той.

Хънтър се наведе и се вцепени. Беше извадил ножа си, за да изследва раните на мечката, когато чу нещо като тихо пърхане на птичи криле.

Обърна се по посока на приближаващите се стъпки и разбра какъв е източникът на шума. Поклати глава и се усмихна. Зачака, но друго движение не последва. Сетне тихо, с глас, който никое човешко същество не би чуло, дори да стоеше на петнайсет сантиметра от него, той каза:

— Призрак. Ела тук, момче.

След секунда сред папратите се показаха две блестящи черни очи, огромна като наковалня глава и широки, мускулести рамене. Вълкът не помръдна, докато погледът му се стрелкаше по опустошената, отъпкана и напоена с кръв поляна. Хънтър погледна Призрак и разбра, че не предстои битка.

Той се усмихна и поклати глава. После се обърна да разгледа изкормения труп на мечката гризли. Червата, черният дроб и сърцето бяха изчезнали. А огромният гръден кош беше разкъсан с демонична, убийствена ярост. На дебелия два сантиметра и половина череп имаше голяма дупка. Хънтър внимателно прокара пръсти по ръбовете.

Част от черепа на мечката беше разбит на дребни костици. Дупката беше малко по-голяма от човешки юмрук и с назъбени краища. Изумен, Хънтър поклати глава. Изглеждаше невероятно.

Той бе свикнал със смъртта. Тя беше присъща на природата. И на живота. Самият той можеше безмилостно да убива, ако се наложеше. И ако не притежаваше дисциплина, воля и умения, гората отдавна щеше да го е погубила. Защото, в края на краищата, оцеляваха само силните.

Хънтър знаеше, че мечката гризли яде всичко — растения, животни, риба, дървесна кора или дори разложено месо, за да изхранва огромното си туловище. Не страдаше от неприятни последици от комбинациите на храната. Мечките гризли всъщност бяха гигантски кофи за боклук. Ето защо, те рядко предизвикваха големи животни. Не им бяха нужни такива огромни количества месо, когато гората гъмжеше от храна.

Хънтър измъкна ловджийския си нож и направи голям разрез в стомаха. Извърна лице, когато усети вонята и внимателно извади пет шепи полусмлени боровинки и костеливите остатъци на най-малко шест риби, изядени през последните двайсет и четири часа.

Мечката явно се бе натъпкала с храна. Така правеха всички мечки в края на лятото и през есента. Натрупваха дебел слой мас, която да ги храни по време на суровата зима.

Хънтър знаеше, че още два месеца мечката щеше да яде каквото й попадне, сетне щеше да легне за дълъг и често необезпокояван сън. Всеки ден щеше да се събужда и да обикаля бърлогата си, търсейки топлина. От време на време се почистваше или часове наред гледаше снега, за да разнообрази скуката в очакване на първите признаци на пролетта. Стоически издържаше на глада и тялото й изгаряше сланината, за да оцелее.

Хънтър разбра какъв удар бе убил мечката, макар че му беше трудно да повярва. И въпреки решителността и смелостта си, той усети, че нещо стяга гърдите му. Усети ледени тръпки и кожата му настръхна.

Хънтър си даваше сметка, че съществото е доста силно, но не си беше представял нещо толкова чудовищно. Звярът, който бе извършил това убийство, не беше хищник, а стоеше на най-високото стъпало на еволюцията, там, където дори човекът беше само храна, простосмъртна твар.

Без да помръдва, Хънтър огледа гората, макар да знаеше, че няма да открие нищо. Дълбоко в душата си изпита страх, но този път придружен от още нещо. Отказа да го приеме и да повярва, защото знаеше, че така ще отслаби волята и решителността си.

Той бавно се изправи и се намръщи. Сините му очи се присвиха и постепенно засветиха неумолимо. Потъмняха и станаха матови, като на леопард, готвещ се за скок. Инстинктът, на който отдавна бе свикнал да се доверява, му подсказа, че битката ще се състои и няма път за бягство. Това беше истината.

После усети, че Призрак е до него.

— Да вървим, момче — каза Хънтър и разроши козината на врата му. — Имам лоша новина за нашите приятели.

* * *

Такакура изглеждаше невъзмутим. Държеше картечния пистолет „МП-5“ и гледаше убитата мечка гризли. Лицето му бе предизвикателно и решително. Дълго стоя и мълча, докато Хънтър описваше какво се бе случило.

— Мечката е излязла от храстите. Вероятно е била изненадана. Отбранявала се е. Но теренът е равен и съществото се движи бързо. — Хънтър посочи към земята. — Започнали са тук. Схватката е била ожесточена. Никое от двете животни не е отстъпило. Разменили са си много удари. Мисля, че мечката е ранила звяра, защото видях кръв по ноктите й. Но на това място чудовището е повалило мечката. Качило се е върху нея и я е ударило с всичка сила по главата. Разбило е черепа й. После е изтръгнало сърцето.

— Изтръгнало е сърцето? — учуди се Такакура.

— Направило го е за удоволствие, командире. — Лицето на Хънтър остана безизразно. — Мечката вече е била мъртва.

Японецът изгледа членовете на екипа.

— Адски странно… — измърмори Типлър. — Да, адски странно, по дяволите…

— Какво има, професоре? — попита Хънтър, опитвайки се да прикрие лекото отчаяние, което го бе обзело след последното откритие.

— Тези следи, момчето ми — заинтригуван отговори Типлър и се наведе над трупа. Взе къса пръчка и посочи раните на грамадния гръден кош на мечката. — Съществото е приковало мечката на земята. А това означава…

Хънтър присви очи и се вгледа в трупа на огромното животно. Не бе забелязал множеството рани от разкъсвания по плещите на мечката.

— Да — каза той, също силно заинтересуван от откритието. — Да, разбирам какво означава това.

— Е, нямам чувството, че искаш да ни кажеш — рече Тейлър. — Единственото, което можем да загубим, е животът ни.

— От десет хиляди години не е имало звяр, който да убива по този начин — развълнувано продължи Типлър. — От времето на смилодона. Виждате ли? Съществото е било на гърба на мечката. Вкопчило е огромните си извити нокти дълбоко в плещите й и е разкъсало врата отзад. После е вдигнало лапа и е разбило черепа й. Забележително! Каква сила! Не съм виждал такова нещо. Смилодонът би я захапал с предните зъби, които са предназначени, за да промушва, да приковава на място и да убива жертвата. Но това същество е нанесло удара, сякаш е чук. Това говори, че кучешките му зъби не са огромни, нито достатъчно здрави за такова физическо стълкновение. Но силата му е невероятно голяма и непропорционална на вече установеното тегло. Странно. Загадката се задълбочава. Но яростта на съществото ни разкрива нещо. Не е тигър, нито някакъв вид хищник. Ала трябва да се страхуваме от него. Похватите му може и да ни се струват конвенционални, но въпреки това са смъртоносни.

— По дяволите — измърмори Тейлър. — Тогава защо не му дадем медал?

— Тейлър — укорително каза Такакура, после се обърна към професора. — Какво точно означава това?

Типлър отстъпи назад.

— Съществото убива по подобен начин както смилодонът, саблезъбият тигър, изчезнал от тази планета преди хилядолетия. Но върви като човек и изглежда понякога разсъждава като човек. Ето защо, има още една вероятност.

— Каква?

— Да е мутант — заяви Типлър. — Генетичен мутант или на човек, или на звяр. Нямам представа как се е появил. Но трябва да се замислим върху тази теория. Несъмнено.

Хънтър огледа израженията и опозна хората от екипа по-задълбочено, отколкото преди няколко дни. Сега ги бе видял в действие и можеше да разбере какви са уменията им. Бе наясно, че вече са в стихията си.

Тейлър явно не го бе грижа за нищо и не познаваше чувството на страх. Изглеждаше относително спокоен. Склонността му да противоречи явно бе предизвикана от природно заложена недружелюбност и подозрителност. Но когато действаше, Тейлър беше съвършен боец. Можеше да се разчита на него. Изпълняваше професионално задълженията си и не се оплакваше.

Бък беше боец, сякаш дошъл от каменната ера и също никога не се оплакваше. Движенията му бяха пестеливи, което подсказваше, че познава условията в дивата пустош. На него също можеше да се има доверие, вероятно защото беше един от малцината членове на екипа, запазили някакво чувство за хумор. Колкото и делови да изглеждаше, той беше непретенциозен и спокоен и явно не криеше нищо. Единственият член на екипа, с когото Хънтър още не беше разговарял, бе един британски войник на име Артър Уилкинсън.

Хънтър бе научил от Боби Джо, че Уилкинсън е служил в британските специални военновъздушни сили. Тези хора се смятаха за изключително издръжливи и неотстъпчиви. Уилкинсън стоически понасяше всичко и беше сдържан. Не си бе направил труда да разговаря с Хънтър, но следотърсачът скришом го наблюдаваше. Висок и слаб, но мускулест, Уилкинсън сякаш никога не се уморяваше. Но Хънтър не мислеше, че това се дължи на вродена устойчивост на организма, а че по-скоро е резултат от усилена подготовка.

Англичанинът имаше ъгловато лице и проницателни зелени очи, които издаваха високата му интелигентност. Боби Джо бе споменала, че говорел пет езика и бил експерт по тактически анализ.

— Какво означава това? — бе попитал Хънтър.

— Стандартна оперативна процедура. Човек, който анализира противниковите сили и разработва подходяща тактика, за да ги разгроми. Не знам какво точно е завършил, но е аналитик на най-високо ниво.

Хънтър бавно вдигна глава и огледа силуета на Уилкинсън.

— Защо според теб е включен в екипа?

Боби Джо се поколеба, бе доловила лекото му безпокойство.

— Може би са искали да включат всякакви специалисти. Ако трябва да бъда откровена с теб, никога не съм била на такава странна мисия. Да сформират екип за изключително рискована задача, вместо да изпратят отряд от „Делта“ или морски пехотинци, противоречи на здравия разум. Не сме участвали заедно в сражения, затова не знаем как би реагирал всеки от нас. Нямам представа защо постъпиха така. Това почти гарантира неуспех.

Хънтър чу, че някой се приближава.

— Нагласете оръжията на автоматична стрелба — строго заповяда Такакура. — Но не стреляйте, преди да сме видели съществото.

Райли, друг член на екипа, когото Хънтър още не познаваше добре, пристъпи напред. И той беше строен, с мускулести ръце и рамене, кестеняви коси и кафяви очи. Лицето му беше ъгловато и с високи скули. Говореше с лек ирландски акцент. Освен карабината „М-16“, носеше въже за катерене, навито на рамото, и алпинистки принадлежности на колана.

— Бих искал да задам на Хънтър един въпрос — каза Райли.

Следотърсачът го погледна и търпеливо зачака.

— Господин Хънтър, наблюдавах ви как проследявате съществото. Уважавам ви. Възхищавам се на уменията ви. Но ме интересува какво знаете. Казват, че можете да разберете много неща от начина, по който се движи животното. И можете да разсъждавате като него. Съмнявам се, че когато се изправим лице в лице със съществото, ще имаме време да се учим от грешките си. Смятам, че моментът е подходящ да ни подготвите.

Такакура кимна в знак на съгласие с думите на Райли. Хънтър се запита колко да им каже и веднага изключи извития нокът и онова, което бе видял в лабораторията в научноизследователския център. Но те явно заслужаваха да знаят всичко останало. Той не знаеше толкова, колкото му се искаше, но бе необходимо да сподели информацията.

— Добре — рече Хънтър, като се зарадва на възможността. — Ще ви кажа какво мисля. Съществото не се придвижва като животно. Сигурен съм в това, защото съм проследявал всякакви видове животни. Не върви в кръг, нито броди безцелно. Убива каквото намери. Смятам, че ще се случи следното. Съществото ще ни устрои засада. Вероятно от високо. От скален перваз или от дърво. Ще нанесе удара си и бързо ще избяга. Но вероятно няма да ни преследва. Ще чака, докато се приближим до него и тогава ще пристъпи към действие. Трябва непрекъснато да наблюдавате околността. През цялото време. И… мисля, че имаме работа с нещо много по-бързо и силно, отколкото сте виждали или сте си представяли. Ако го видите да се приближава, стреляйте незабавно. Започнете ли да се колебаете, гарантирам, че няма да сте живи, за да съжалявате за това.

Такакура се намръщи и наведе глава.

— Кога ще се срещнем със съществото?

Хънтър се поколеба, огледа решителните им лица, после взе пушката си и се обърна.

— Когато съществото реши — подхвърли през рамо.