Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (5)

4.

Хеликоптерът „Блекхоук“ изрева и се показа от ниските, тъмни облаци, после се спусна към овъглената поляна. Двайсет и четири часа след кръвопролитието, снегът още беше осеян с червени петна и стъпки от ботушите на военните.

Той бързо огледа околността, за да се ориентира и за миг запомни разположението на клисурите и хълмовете. Прецени предимствата за отбрана и за атака. За десет секунди опозна терена и продължи да оглежда мястото по-скоро инстинктивно, отколкото, за да го проучи.

Хеликоптерът се приземи на квадратната площадка. Хънтър слезе пръв и се обърна да помогне на професор Типлър. После двамата извървяха стотината метра до опожарената станция. Злочестият екип, затворен вътре, явно не бе имал шанс, когато съществото бе атакувало.

Вратата от огнеупорна стомана бе изтръгната от пантите, сякаш от ураган.

Хънтър поклати глава, обърна се и видя екипа. Групата се състоеше от петима човека, облечени в камуфлажни дрехи. Всички бяха с елеци, натъпкани с боеприпаси, и въоръжени до зъби. Без да обръщат внимание на Хънтър и Типлър, те разтоварваха екипировката от друг „Блекхоук“.

Хънтър забеляза, че движенията им са пестеливи. Нямаше емоции, нито въпроси. Разговаряха малко и явно всеки знаеше какви са задълженията му, без да получава инструкции. Сетне вниманието му бе привлечено от нещо друго.

Жена, която също бе облечена в камуфлажни дрехи като останалите, но носеше някакво свръхмодерно оръжие. Тя коленичи до хеликоптера и се наведе над пушка със страховити размери. Хънтър не беше виждал такова нещо, но забеляза колко умело жената борави с оръжието. Тя зареди четири огромни патрона, допря пушката до рамото си и се прицели. Насочи я наляво, после надясно и… се фокусира върху него.

За миг го задържа на прицел.

Хънтър не помръдна. Очите му не се отделяха от оптическия мерник. После жената наведе огромната пушка и отново се залови за работа. Хънтър огледа опустошената станция.

Първото усещане беше за пълно поражение. Сетне се появи постепенно завладяващо чувство на ужас. Изтръгнатите стоманени врати, белезите от експлозиите и пожара, счупените прозорци и окървавеният сняг му разказаха всичко.

Земята наоколо беше обагрена в червено. Призрак обикаляше двора и душеше миризмите, опитвайки се да различи човешките от животинските.

Изучавайки следите, Хънтър с лекота разбра, че много от мъжете и жените бяха хукнали навън в мразовитата нощ, без да мислят за последиците. Онова, което бяха видели в базата, явно е било далеч по-ужасно от жестоката участ да умрат от студ в мрака.

Хънтър тръгна към сградата и погледна Мадъкс.

— Кажете на всички да останат по местата си, докато се върна.

Полковникът се обърна.

— Моля?

— Кажете на всички да останат по местата си.

Хънтър се приближи до разбитата врата. Той знаеше, че екип от „чистачи“ вече е заличил следите и доказателствата, но въпреки това смяташе да се опита да научи нещо.

Най-голямата му надежда беше, че ще намери следи в гората, ще прецени какви са намеренията на съществото и ще реши как да постъпи. Но ако в сградата също откриеше следи, той можеше да разбере нещо повече за навиците на животното. Докато се приближаваше до вратата, Хънтър видя, че стоманената порта е изтръгната от пантите с невероятна сила. В горната й част имаше широка цепнатина, сякаш бе ударена с голяма брадва.

Той се наведе и внимателно огледа земята, но всички отпечатъци от стъпки водеха навън. Хънтър стисна челюсти.

Да, бягащите от базата хора бяха заличили следите на съществото. Той се изправи, влезе вътре, после се обърна и вдигна ръка, за да покаже, че не иска никой да го следва. Сетне влезе сам в мрачното помещение.

Миризмата на кръв се усещаше навсякъде и сякаш въздухът бе пропит с нея. Хънтър се наведе и се огледа в мрака. Започна да души, освобождавайки животинските си инстинкти. Присви очи, но не видя нищо. Долови само мириса на ръждясал метал.

В далечината трепкаха червени светлини и до ноздрите му долетя миризма на пушек. Хънтър дълго стоя там. Гледаше в празното пространство и се опитваше да долови атмосферата.

После се опита да си представи какво би направил, ако той атакуваше и убиваше — нещо не съвсем чуждо на животинската същност, с която беше роден и бе доразвил през годините, но все пак бе съумял да потисне.

Никога не пускаше на свобода звяра в себе си. Но не забравяше, че животинската същност е скрита дълбоко в него и е много по-силна, отколкото в другите хора. И понякога, когато вървеше в студа из дивата пустош и вятърът брулеше лицето му, той чувстваше, че животинското в него се надига, по-жизнено от човешкото. Но никога не би отприщил тази сила.

Професионалният му успех, богатството и способностите му бяха ценна част от живота му, но душата му винаги щеше да се усеща свободна там, където преследваше и беше преследван — сред природата.

Хънтър се намръщи и отново се залови със задачата си.

Видя широк коридор — най-вероятния път на атаката — и се наведе, за да разгледа пода. Извади от раницата си фенерче и освети окървавените стъпки, водещи към вратата. После тръгна по коридора, опитвайки се да не настъпва нищо, като не преставаше да се взира. Измина шест-седем метра и видя първия отпечатък на съществото, което се бе движило плътно вляво, сякаш преследвайки определена цел.

За миг Хънтър пресметна натиска, с който бяха оставени отпечатъците — те показваха, че съществото се движи и е непоколебимо. После бавно ги проследи и влезе по-навътре в базата. Въпреки студения въздух челото и гърдите му се обляха в гореща пот. Движеше се безшумно, сякаш се готвеше да убива. Знаеше, че съществото бе избягало, но не можеше да преодолее инстинктивния страх, който го караше да диша по-дълбоко, зареждайки го с кислород, сякаш му предстоеше схватка.

Някакви продълговати, черни следи високо вдясно на стената, привлякоха вниманието му и Хънтър спря. Погледна нагоре и насочи лъча на фенерчето. След миг осъзна какво е видял, съсредоточи се и се намръщи, сетне предпазливо се приближи и разгледа четирите отпечатъци от дълги, извити нокти.

Бяха разкъсали стоманата, все едно бе хартия. По белезите личеше, че съществото е било разярено. Но не бе изчерпало огромната си енергия, защото после бе убило десетки хора. Било е обладано от импулс да унищожава всичко. Зловещ двигател на неутолима жестокост.

Хънтър освети гладките разрези и видя, че стоманата е разцепена от нещо изключително твърдо — ръб, минал през нея с невероятна бързина. Всички бразди бяха еднакви — гладки отвътре и отвън.

С изключение на една.

Хънтър присви очи и се втренчи в назъбения ръб. Приближи се и освети пукнатината.

И го видя.

Отначало неясно. Но после разбра какво е. Той извади джобното си ножче и внимателно го извади от стоманата. Вгледа се в дългия, извит и заострен предмет и го доближи до очите си. Ръбът беше назъбен като нож за пържоли. Хънтър погледна назад, за да се увери, че е сам и го сложи в джоба си.

Навлезе още по-навътре в базата и стигна до помещение, което, изглежда, е било лаборатория. Огледа оскъдно осветената стая и видя, че е опустошена като останалите. После вниманието му бе привлечено от широко отворена стоманена врата, през която струеше светлина. Той тръгна бавно, стъписан от вдлъбнатините по стоманата, и надникна вътре.

Необходима му беше цяла минута, за да разбере какво не е наред. Засрами се, че не го забеляза веднага, защото беше очебийно. Помещението беше склад. До стената бяха наредени хладилници. Но странното беше, че единствено тази стая не беше разрушена от атаката на съществото.

Вратите не бяха разбити, нито изтръгнати от пантите. Масата от неръждаема стомана беше непокътната. Хънтър се наведе и огледа пода.

Защо съществото бе пощадило това помещение?

По сивите плочки нямаше кървави следи и по нищо не личеше, че животното бе влизало там. В това имаше нещо необяснимо. Съществото умишлено бе минало през цялата база, отприщвайки неутолимата си ярост.

Тук нещо не беше наред.

Пристъпвайки внимателно, за да не заличи почти незабележимите следи, Хънтър огледа всеки сантиметър на хранилището, като в същото време напрегнато се ослушваше. Макар че съзнанието му беше съсредоточено, рефлексът за оцеляване не позволяваше на нищо да се приближи до него, без да го усети.

След известно време той видя на пода тънка линия, призрачна пътека от бял прах.

Дълго я оглежда, опитвайки се да си представи как се е появила там. И разбра. Кимна, изправи се, отвори вратата на един от хладилниците и разгледа серумите. Въпреки опустошението, хладилникът още работеше.

Хънтър започна да разбира какво се бе случило в склада. Прочете списъка на съхраняваните течности и убедеността му се засили. Остави вратата отворена и излезе.

Вече знаеше, че в цялата история нещо не е наред. Но би било опасно да го спомене, ако не беше сигурен в предположенията си. Очите и ушите му бяха нащрек — навик, който бе усъвършенствал, оцелявайки във вечно променяща се околна среда.

Засега непокътнатата стая нямаше да бъде единствената му тайна. Не би било разумно да им каже, че е намерил счупен нокът.

* * *

Хънтър не откри нищо друго. Излезе от базата и се приближи до полковника. Знаеше, че е безполезно да продължава да търси. От погрома, съсипал сградата, бяха останали само отъпкани следи и кръв.

— Хората ви могат да си свършат работата вътре — каза Хънтър и посочи с глава към екипа.

Те стояха, без да разговарят. Гледаха изпитателно, сякаш го преценяваха. Но един от членовете на екипа привлече вниманието на Хънтър.

Беше едър командос с широк гръден кош и яки, мускулести ръце. Побелелите му коси бяха късо подстригани, а лицето — жестоко обгорено от едната страна. Окото беше безжизнено и приличаше на мраморно, а другото го гледаше недоверчиво и студено и блестеше с предизвикателно безстрашие.

Лицето на Хънтър остана безизразно.

— Оттук насетне аз поемам командването — обърна се Хънтър към Мадъкс. — Предполагам, че хората от екипа разбират как стоят нещата.

— Да.

— Добре — рече Хънтър и огледа околността. — Е, да започваме. Ще обиколя хълмовете, за да проверя дали ще доловя миризмата на онова същество. Всички да стоят в базата.

Призрак безшумно застана до него.

— Да, разбира се — каза Мадъкс. — Желая ви успех. Ще получите подкрепа, веднага щом го намерите.

Хънтър тръгна, но забави крачка, когато стигна до Типлър, който стоеше до един от хеликоптерите. По изражението му възрастният професор разбра, че следотърсачът има да му каже нещо, но моментът е неподходящ. Хънтър взе пушката „Марлин“ и я преметна на гърба си.

Започваше да се настройва за издирването. Беше се съсредоточил и целият му организъм му се подчиняваше безотказно. Навел глава, Призрак крачеше до него. Хънтър стигна до портата и отново спря. Трябваше да изучи територията.

Върху мочурливата земя бяха разпръснати бели преспи. Той взе шепа сняг и го стисна, за да прецени каква е влажността. После се вгледа в смърчовете, които се поклащаха на лекия ветрец и определи посоката му. Дълго стоя абсолютно неподвижен, като слушаше и наблюдаваше.

Сетне усети нечие присъствие и чу стъпки, но не се обърна, дори когато натрапникът се приближи до него.

— Можем да тръгнем по всяко време, следотърсачо — каза груб глас.

Хънтър с нищо не показа, че го е чул.

— Исусе — продължи човекът, — надявам се, че издирването няма да е някоя от онези индиански истории.

Хънтър усети, че мъжът насочи вниманието си към Призрак и се усмихна.

— Имаш хубаво куче.

Хънтър се обърна и видя, че едрият мъж с обгореното лице е вдигнал ръка и е свил два пръста, сякаш стреля с пистолет.

— Бум — рече човекът, усмихна се злобно и отмина.

Хънтър отново се наведе към земята, сетне огледа хълмовете — всеки лист, храст и склон, съставляващи мозайката на терена — и реши кои пътеки ще бъдат най-лесно проходими в мрака. Много добре знаеше, че всяко животно ще избере пътя на най-лекото съпротивление — сътворената от природата просека, ако имаше такава.

След миг той отново чу стъпки, но този път различни. В тях се долавяше уважение и търпение, сякаш неканеният гост не искаше да го безпокои. Човекът спря на петнайсет крачки от него.

Хънтър се изправи, обърна се и видя едър японец с черни коси, грубо изсечени черти на суровото лице и черни като въглен, безизразни очи. Мъжът беше облечен в камуфлажни дрехи и носеше карабина „М-5“ и пушка-помпа „Ремингтън“ с рязана цев. На мощното му дясно рамо беше преметнат кожен калъф със сабя. Японецът учтиво кимна и Хънтър отвърна със същото.

— Казвам се Такакура.

Гласът му изразяваше дисциплинираност, душевна сила, търпение и хладнокръвие. Приличаше на самурай, попаднал в двайсети век.

— Аз съм командирът на екипа. Само искам да кажа, че съм запознат с вашите умения и инструкции. Ще чакаме да ни повикате — добави Такакура и подаде на Хънтър малък радиопредавател. — С това нещо можете да се свържете с нас в радиус от десет километра. Мисля, че ще ви послужи.

— Благодаря. — Хънтър сложи предавателя в раницата си и погледна към екипа. — Ще ви се обадя, веднага щом открия следа.

— Разбирам — каза Такакура и кимна.

Хънтър обиколи хребета и свърна надясно, следвайки редица дървета. Призрак вървеше до него. Хънтър имаше чувството, че съществото е дошло от северния склон, където растителността беше гъста. Липсата на ниски храсти улесняваше дебненето, а смърчовете осигуряваха достатъчно плътна сянка, за да скрият съществото от електронните постове и охраната.

Преди всичко Хънтър трябваше да открие дирите на някое бягащо животно, защото горските зверове се движеха по определени маршрути. Ето защо, той навлезе в гората и започна да претърсва най-гъстите храсталаци, скрити зад смърчовете.

Тези места бяха най-подходящи за започване на издирването, защото предлагаха прикритие на по-малките животни, придвижващи се от леговищата си до източниците на храна и вода. И след няколко минути Хънтър намери лека вдлъбнатина в земята и коленичи, за да установи какво животно е оставило следата. Отпечатъците бяха отпреди четири дни и имаха дължина около сантиметър и половина. Приличаха на следи от миниатюрна мечка. Той се усмихна. Леминг^[1].

Движейки се бързо и безшумно, Хънтър тръгна по следите, които скоро пресякоха главната пътека. Той не откъсваше очи от земята и видя стъпки на лос, на мечка и на голяма росомаха. Хънтър остана доволен. Този маршрут явно беше често използван от животните.

Забеляза, че пътеката извива около военната база, и се усмихна. Мисълта, че всяка сутрин и вечер покрай станцията минава цял керван от животни, оставащи незабелязани от служителите, които не знаят нищо за природата, го развесели. Хънтър измина пет-шестстотин метра и откри следите на съществото.

Той спря и огледа гората. Обичайните звуци показваха, че не се задава опасност. На по-малко от четирийсет крачки от него две червеникави катерици ядяха жълъди, а на пътеката безопашат заек викаше другаря си. За миг Хънтър се почувства като у дома си. После се намръщи и се наведе да разгледа следите.

Само за секунда разбра, че съществото се бе движило бързо, сякаш е било ядосано. На земята имаше отпечатъци от нокти. Предната част беше по-дълбока от задната, което показваше, че звярът бе тичал. Хънтър изчисли теглото по дълбочината и големината на следите и установи, че първоначалната му преценка е била правилна. Съществото тежеше около сто и петдесет килограма и беше малко по-високо от метър и осемдесет. Служеше си с дясната ръка и не беше по-възрастно от шест години. Той включи радиопредавателя.

— Тук е Хънтър.

— Да, господин Хънтър — отговори Такакура.

— Намирам се на североизточния хребет. Тръгнете на север от портата и сетне нагоре по склона. Ще бъда на билото. Ще ви кажа кога да спрете.

— Разбрано.

Хънтър окачи предавателя на колана си, замисли се за категоричния тон на безстрашния японец и малко се успокои. Макар и неемоционални, гласът и отношението на Такакура бяха прями и делови. После Хънтър си спомни суровото му лице и се запита що за човек е японецът и защо е бил избран за командир на екипа. Хънтър вече бе решил, че при дадените обстоятелства няма нищо случайно. Изведнъж се ядоса и поклати глава. Беше си позволил да се разсее. По-късно щеше да разсъждава по този въпрос.

Той отново впи поглед в следите, определи посоката на движение на съществото и тръгна нагоре по склона. Видя още стъпки. Освен от силата и тежестта, които личаха по отпечатъците, Хънтър бе изумен и от дължината на крачките, и от безгрижната демонстрация на титанична сила.

Той се съсредоточи върху наблюденията си и постепенно почувства, че го обзема страх. Когато се приближи до билото и видя, че звярът е проявил хитрост, слизайки по големите гранитни камъни, върху които не оставаха следи, Хънтър осъзна с какво има работа.

Съществото знаеше, че ще бъде преследвано заради онова, което бе извършило.

* * *

Хънтър чу, че някой предпазливо се приближава към него, обърна се и със спокоен глас каза:

— Съществото не е наблизо. Можеш да се качиш тук.

Между клоните на смърча първо се показа обгореното от пожар лице. Очите с неприкрита враждебност се втренчиха в Хънтър, който отвърна на погледа. Ако му предстояха неприятности, по-добре беше да уреди проблемите сега.

Но мъжът неочаквано се засмя. После се обърна и носейки голямата си автоматична пушка, започна да слиза по склона.

След няколко минути се появиха и останалите членове на екипа. Всеки държеше различно оръжие. Без да се нуждаят от инструкции, те се разпръснаха по осеяния със скали хребет и застанаха на пост. Японецът излезе последен от храстите. Пред него вървеше Типлър.

Хънтър видя, че професорът се държи и това го успокои. Но издирването току-що започваше. Първият ден щеше да бъде проверка за силите на Типлър и Хънтър бе убеден, че възрастният човек ще издържи. Но после годините сигурно щяха да си кажат думата.

При дългите преходи в планината, всички, дори онези, крито бяха в отлично физическо състояние, започваха да се пречупват под въздействието на напрежението. Първо ги заболяваше гръбнакът, после отказваха краката и накрая настъпваше общо физическо изтощение, за което нямаше ясна причина, нито лек. И единствено желанието и волята да станат и да продължат всяка сутрин изправяше хората на крака.

Хънтър бе виждал как стотици добре подготвени атлети рухват след десетдневно ходене и не могат дори да се измъкнат от спалните чували, за да обуят ботушите си, докато други, не толкова тренирани пътешественици, но волеви и твърдо решени да постигнат целта си, стават и изпълняват задачата. Типлър имаше желание и воля и Хънтър се запита колко дълго ще му помагат тези качества.

Изпълненият с достойнство японец спря. Кимването му би могло да изразява всичко, но Хънтър усети, че преди всичко е знак на уважение. Черните като обсидиан непроницаеми очи на Такакура погледнаха Хънтър, после обходиха склона.

— Това ли е посоката?

— Да — отговори Хънтър и намести пушката „Марлин“ на гърба си. — Съществото се движи на юг, както преди. Следите са от около едно денонощие.

Хънтър отново забеляза сабята, преметната на гърба на Такакура, и пушката с рязана цев. В ръцете си японецът държеше картечен пистолет „МП-5“. На гърдите му бе препасан патрондаш, а на крака му бе завързан с ремък голям боен нож.

Хънтър не обърна внимание на Тейлър и погледна другите членове на екипа. Не знаеше къде е жената. Нямаше представа на кого от тях да вярва, но засега Такакура изглеждаше най-надежден. Постепенно щеше да научи всичко за тях. Хънтър приклекна, съсредоточи се в следите и се опита да си представи какъв маршрут би избрал самият той, ако се намираше нощем в мрака на този хребет. След миг установи това и се изправи.

— Готови ли сме да започнем? — попита японецът, който явно вече разбираше стила на проследяване на Хънтър.

— Първо трябва да изясним някои неща — отговори Хънтър и се обърна с лице към него. Такакура кимна. — Аз ще водя, а вашите хора ще ме следват на стотина метра. Ясно и просто.

— Нямам възражения — рече командирът, после се намръщи. — Но имаме човек, който може би ще ви помогне. Както знаете, всеки от нас притежава специални умения, които можете да използвате, за да изпълните успешно тази мисия.

Хънтър се замисли върху думите му.

— Добре. Кой е човекът?

Без да се колебае, тъй като бе свикнал да командва, Такакура вдигна ръка.

— Боби Джо!

Хънтър се обърна и видя жената, която незабавно и без усилия се изкатери на билото. Стигна до тях само за няколко секунди. Беше съвсем леко задъхана. Държеше гигантска снайперова пушка. Застана пред Хънтър и безучастно го погледна.

Беше висока около метър и седемдесет и слаба. Косите й бяха тъмноруси и завързани на опашка, а очите — сини и интелигентни. Лицето й имаше заострени черти, което показваше, че жената е в отлична форма. На гърдите й бе препасан патрондаш, пълен с огромни патрони. Бяха най-малко петдесети калибър.

— Казах на господин Хънтър, че… — започна Такакура.

— Наричай ме само Хънтър.

Японецът кимна, сетне продължи:

— Хай. Казах на Хънтър, че ти също си следотърсач и можеш да му помагаш.

— Какво ви е известно за следотърсачеството? — търпеливо попита Хънтър.

Гласът на Боби Джо беше младежки и уверен.

— Знам кой сте, господин…

— Само Хънтър.

— Добре. Знам кой си, Хънтър. Следя работата ти, но откровено признавам, че не съм добра колкото теб. Обучавана съм пет години. И от малка ходя на лов. Затова, макар да не съм толкова добра, разбирам от тези неща и не правя глупави грешки. И бих искала да ти се харесам — без да се усмихва, добави тя.

Хънтър я погледна изпитателно.

— Добре. Колко пръста има мечката?

— Пет.

— А вълкът?

— Пет.

— По какво се различава койотът от вълка?

— Вълкът има по-големи задни лапи и нокътят на показалеца не оставя отпечатък.

— По какво се различават движенията на мечката от тези на кугуара?

— Мечката броди напосоки. Няма определена пътека, а само територия. Кугуарът се придвижва в кръг. Обикновено осемдесет километра в диаметър.

— Добре. А каква е разликата, когато ги проследяваш?

— Можеш да предположиш къде е кугуарът, защото обикновено стои на високо. Ако изгубиш следата, трябва да кръстосваш хребета, докато я намериш. Но ако изгубиш дирите на мечката, трябва да се движиш в кръг, като всеки път разширяваш диаметъра.

Хънтър кимна. Да, много я биваше.

— А как ще разбереш дали човекът е вървял наляво, или надясно?

— Има най-малко петнайсет различни вида отпечатъци от натиска, упражнен върху почвата — уверено отговори тя. — Но общо взето, ако човекът се движи надясно, отпечатъкът ще бъде по-дълбок от лявата страна. Той се изтласква в противоположната посока, затова там отпечатъкът ще бъде по-вдлъбнат. И обратно.

— Ами ако следата върви по склон?

— Ако склонът се спуска наляво, а човекът се е движил надясно, тогава следата ще е по-дълбока в дясната си част. И обратно.

Хънтър бе смаян от знанията й, но се опита да не го покаже.

— А как кръстосваш?

— Ако ми кажеш да кръстосвам, ще тръгна пред теб. Ако ти се движиш на юг, аз ще вървя на изток и на запад, опитвайки се да намеря някакъв знак, който да покаже смяна на посоката.

— А какво е странично придвижване?

— Странично придвижване е, когато се движиш успоредно на следата. Слънцето е зад гърба ти, за да можеш да забележиш и най-леките вдлъбнатини. Обикновено се прилага, когато почвата е твърда или скалиста и отпечатъците са бледи. Най-важното е да се движиш така, че слънцето да е под ъгъл, който осветява добре следата. — Тя млъкна и намести тежката снайперова пушка. Хънтър остана поразен от лекотата, с която Боби Джо боравеше с оръжието. — За проследяването се изисква много практика. Научих се да го правя, още когато бях дете.

— Сигурно. И какво си проследявала?

— Мечка, кугуар, койот, вълк и лос. Почти всичко.

— А напоследък?

— Напоследък… — Очите й безизразно се спряха върху него. — Проследявам и убивам хора, Хънтър.

Той я погледна изпитателно. Знаеше, че ще прецени способностите й, когато я види как работи. Искаше да разбере дали Боби Джо може да установи откога са оставени следите и дали е достатъчно наблюдателна. Но тя очевидно знаеше основните неща.

— Добре. Един последен въпрос. Как ще разбереш, че си близо до змия, когато не я виждаш?

Боби Джо присви очи.

— Можеш… да…

Хънтър търпеливо чакаше. Изпитателният поглед на Такакура се стрелкаше ту към него, ту към Боби Джо.

— Не знам, Хънтър — смело отговори тя.

Той кимна и затегна ремъка на пушката си, после се обърна към японеца.

— Боби Джо може да върви отпред с мен. Само кажи на хората си да стоят достатъчно далеч, за да не утъпчат следите, преди да съм ги разгледал. Съгласен ли си?

Командирът кимна.

— Разбира се. Но ще се движим близо до теб в случай, че се натъкнем на звяра.

— Да вървим — обърна се Хънтър към Боби Джо и започна да се спуска по склона.

Тя тръгна след него, като стъпваше предпазливо. Изминаха половината път до базата и Боби Джо попита:

— Как да разбера кога съм близо до змия?

Хънтър вдигна глава.

— Не можеш да разбереш. Змията ти казва.