Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (3)

2.

Слънцето залязваше. Ветрецът разнасяше сладникавия мирис на планински лаврови дървета. Натаниъл Хънтър изсипваше на масата съдържанието на кожената си раница. Вратата на хижата беше широко отворена и се чуваше шумът на бързо течащите води. Но не този звук, а внезапно настъпилата тишина го накара да вдигне глава.

Птиците бяха престанали да пеят. Хънтър се обърна, погледна навън, заслуша се и чу бръмченето на кола, която бавно се движеше по черния път. Намираше се на около километър.

Посетителите пристигнаха след десет минути. Той ги посрещна на портата. Беше облечен в стари сини джинси, кожена риза и високи до коленете мокасини.

Пръв заговори нисичкият, изпълнен с достойнство полковник. Но вниманието на Хънтър бе привлечено от мъжа в цивилни дрехи, който стоеше най-отзад и мълчеше. Костюмът му беше обикновен и не правеше впечатление. Тъмните слънчеви очила предпазваха очите му от любопитни погледи. Държеше ръцете си зад гърба. Вървеше след другите като учител, който иска да се увери, че учениците изпълняват възложената задача. Беше ясно кой е шефът на групата.

— Аз съм полковник Мадъкс от армията на Съединените американски щати — представи се мъжът в униформата. — Бихме искали да говорим с Натаниъл Хънтър, ако е възможно.

— Аз съм Хънтър.

— Е, добре. — Полковникът направи крачка напред. На устните му разцъфна подкупваща усмивка. — Бихме искали да чуем мнението ви за няколко снимки, ако нямате нищо против. Разбира се, ако възникне проблем, винаги може да постигнем официално споразумение.

Хънтър се обърна към вратата и махна с ръка.

— Влезте в хижата.

За няколко минути гостите разказаха историята за кървавите убийства в снега. Сетне показаха снимките. Искаха да знаят какво животно е убило хората им и дали е било само едно. Хънтър се наведе над фотографиите. Очите му се присвиха, докато оглеждаха следите и терена.

— Искаме да знаем защо някои от следите са толкова отдалечени от другите.

— Заради вятъра — отговори Хънтър.

Човекът, който беше представен като Диксън, пристъпи напред.

— Извинете, „вятър“ ли казахте? — попита Мадъкс и погледна недоумяващо домакина.

— Да. — Хънтър знаеше, че отговорът му ще ги озадачи. — Следите са вървели в права линия, успоредно с другите, но вятърът ги е преместил сантиметър по сантиметър. Ето тези отпечатъци са останали на местата си, защото скалата ги е предпазвала от североизточния вятър.

Мадъкс изглеждаше смаян.

— Вятърът може да прави това?!

Хънтър посочи дирите.

— Първоначално тези следи са били тук, при другите. Виждате браздата, която е останала, когато са били преместени. Вятърът постепенно ги е придвижил по-нататък. Хънтър сви рамене и върна снимките на Мадъкс. — Често срещано явление на песъчлив терен. Това ли искахте да знаете?

— Ами, всъщност не. Искаме вие да…

Внезапна и безшумна промяна в атмосферата на хижата го накара да млъкне. В помещението сякаш нахлу примитивна, праисторическа сила, нещо изключително свирепо. Мадъкс се обърна. Хънтър леко се усмихна, като видя нервното изражение на лицето на Диксън, който бе усетил някаква заплаха зад себе си и бавно извърна глава. На челото му блеснаха капки пот.

Огромен и заплашителен, Призрак стоеше на по-малко от крачка от Диксън и Мадъкс. Гигантският вълк беше почти изцяло черен. Само на хълбоците имаше сиви косми. Черните като въглен очи светеха с див хищнически блясък. Ноктите му изтракаха на дървения под, когато направи крачка напред. Наведе глава и отново спря. Неестественото му мълчание беше по-ужасяващо, отколкото ако бе изръмжал.

Хънтър остави гостите да изтръпнат само за миг. Усмихна се и щракна с пръсти.

— Призрак.

Вълкът мина покрай мъжете и седна до Хънтър.

— Какво казахте, полковник?

Мадъкс положи усилия, за да продължи.

— Ами, казах, че… искаме да ни помогнете за… нещо.

Хънтър се усмихна, като чу треперещия му глас и когато видя, че майор Уесткът стисна юмруци. Всичките се бяха изпотили, а Мадъкс дори пребледня. Хънтър погледна Призрак й тихо каза:

— Вън.

Излъчвайки поразителна животинска сила, вълкът спокойно мина покрай тримата непознати. Стигна до вратата и безшумно и грациозно изчезна навън. Въздухът сякаш потрепери от силата и миризмата му. Хънтър знаеше, че Призрак няма да се отдалечи от хижата, освен ако изрично не му каже да го стори.

— Мили Боже — промълви Мадъкс, извади носна кърпа и избърса лицето си. — Това вашето… куче ли е?

— Не е куче, а вълк.

— Да… Разбира се. — Полковникът нервно погледна към вратата и неволно отстъпи назад. — Но какво прави тук?

Хънтър го погледна и едва не се изсмя. Не беше необходимо да се подиграва на тези хора. Те не се чувстваха уютно в неговия свят, макар че в техния Хънтър бе успял да стане богат и уважаван.

— Предполагам, че прави каквото иска. Ту се появява, ту изчезва.

— Ваш ли е? — попита Мадъкс. — Имам предвид, дресиран ли е? Винаги ли се появява и изчезва така внезапно?

Тримата посетители се бяха преместили така, че да наблюдават вратата.

Хънтър вдигна рамене.

— Не, не е дресиран, полковник. И никой не го притежава. Идва и заминава, когато поиска.

— Но… колко тежи този звяр? Не знаех, че вълците стават толкова… огромни.

— Зависи от потеклото. Мъжките стигат до сто килограма. Призрак тежи сто и петдесет. Няма да расте повече.

Мадъкс постепенно започна да се съвзема и Хънтър се опита да съживи замрелия разговор. Знаеше, че все още не са стигнали до основния въпрос.

— А сега, господа, ако сте готови да говорите, може би ще ми кажете защо сте дошли при мен. Какво искате?

Мадъкс събра сили, пристъпи напред и посочи снимките на убитите войници.

— Искаме да знаем какво животно е извършило това. Кое същество може да прегази цял взвод и да убие тежковъоръжени хора?

Хънтър се намръщи, разгледа снимките и накрая поклати глава.

— Може би гризли. Макар че се съмнявам.

— Защо се съмнявате?

— Защото мечката гризли обикновено превръща на пихтия жертвите си. Удря ги много пъти, издира лицата им и откъсва скалповете. Това животно е убило войниците само с един-два удара. Ето защо, мисля, че не е атакувало от страх или от ярост. Имало е… причина. Действало е съзнателно.

— Но кое животно може да… направи такова нещо? Да действа с умисъл?

Хънтър поклати глава.

— Не знам.

— Но нали сте специалист по…

— Полковник — прекъсна го Хънтър, — не се смятам за специалист по нищо. Само си върша работата. И мисля, че не мога да ви помогна. Не знам какво е убило хората ви. Но мога да кажа, че онова, което ги е погубило, не го е направило заради храна. Нито при самоотбрана. И не за да защити територията си.

— Както би направил тигърът.

— Не е било тигър.

— Но откъде сте толкова сигурен? — Мадъкс беше видимо обезпокоен. — Нали току-що казахте, че не знаете какво същество е извършило кръвопролитията?

— Хората са били нападнати на равен терен и на открито пространство. — Хънтър беше спокоен и уверен. — Тигрите не постъпват така. Те атакуват от някое възвишение или от засада. Тигърът никога не би нападнал, ако ще му се наложи да преследва плячката. Тигрите не гонят жертвата.

— Защо?

Хънтър сви рамене и продължи да изважда нещата от раницата си.

— Никой не знае. Може би е инстинкт. Или защото са твърде тежки. Но ако тигърът не ви хване с три-четири скока, вероятно сте спасили живота си. — Осенен от друга идея, Хънтър посочи снимките. — Виждате ли тези следи? Онова… животно… се е движило бързо и по права линия. Сякаш… Знам ли? Сякаш се е опитвало да стигне до нещо.

Завладян от хрумването си, Хънтър разгледа отново всички снимки и бързо ги нареди по друг начин.

— Погледнете. Войниците са били повалени последователно. Животното е минало през тях. Убивало ги е бързо и един след друг, следвайки определена посока — добави Хънтър, после дълго мълча. Когато отново заговори, гласът му беше монотонен и глух. — Не съм убеден, че е било животно.

Диксън бавно пристъпи напред.

— Господин Хънтър, не може да не е било животно. Не е необходимо да споменаваме, че никое човешко същество не би могло да направи това.

— Мислете каквото искате — невъзмутимо каза Хънтър, — но аз не познавам животно, което да убива по този начин. Животните не убиват без причина — те го правят от страх, глад, ярост или при самоотбрана. А тук не виждам такава причина. Това същество не е мачкало, което би означавало, че е разгневено. Не е яло. Само е убивало и се е придвижвало към следващата жертва. Искахте да ви кажа какво мисля. Ето, чухте мнението ми.

— А следите? — настоя Диксън. — Сигурен ли сте, че не са от мечка?

— Дори не приличат на мечешки — отговори Хънтър, после се втренчи в него. — Всъщност, ако трябва да бъда категоричен, бих казал, че са човешки.

Диксън примигна.

— Виждали ли сте животно, което оставя такива следи?

— Не.

— Никога?

— Никога.

Диксън изглеждаше леко притеснен.

— Вижте какво, господин Хънтър, казаха ни, че сте специалист по проследяване. И, моля ви, не ми казвайте, че не е така. Проверихме ви.

Хънтър се засмя.

— Да, правим го с всички — продължи Диксън. — Натаниъл Хънтър. Израснал в дивата пустош на Уайоминг. Баща ви е починал, преди да се родите. Отгледали са ви възрастен трапер и индианка от племето сиукси. Траперът ви е научил да проследявате, още когато сте били дете, и в момента ви смятат за най-добрия следотърсач в света. Вие сте нещо като легенда. Казват, че можете да проследите дори призрак в мъгла. Полицията е търсила помощта ви, за да откриете изгубили се деца в непроходими райони, където никой друг не е успявал да го направи. Издирвали сте и животински видове, от които са останали само няколко екземпляра. Когато сте били на двайсет години, сте открили дърво в басейна на река Амазонка, от което се прави ефикасно лекарство за менингит. Продали сте го за около двайсет милиона долара на една фармацевтична компания. По-късно сте открили други десетина неизвестни растения, от които се произвеждат антитела срещу различни бактериални инфекции. Да, знам също, че тази стара хижа не е единственото ви жилище. Имате апартамент в Ню Йорк, пълен с произведения на изкуството и редки книги на стойност двайсетина милиона, и къща в Париж, която съперничи на музей с редките си експонати. Ходите, където искате, и правите, каквото желаете. Имате частен самолет на летище „Кенеди“ и високопоставени приятели в правителството и в деловите среди. Финансирате и института „Типлър“. — Диксън поклати глава. — Вие сте странен човек, Хънтър. Имате страшно много пари, а не харчите нито цент за себе си. Луксозните ви жилища стоят празни, докато вие прекарвате повечето си време в тази стара хижа. Вярно, вие сте интересен човек и всички са на мнение, че сте дете на дивата природа. Затова сигурно имате представа какво би могло да бъде онова животно.

Хънтър издържа на изпитателния му поглед, но не си направи труда да изглежда дружелюбно настроен.

— Вече разгледах следите, Диксън. Смътно наподобяват на мечешки, но са размазани и неясни, затова е трудно да бъдат определени със сигурност. Освен това съществото е двуного и не се движи като мечка, когато бяга, скача или върви. Тежи около сто и петдесет килограма и си служи с дясната ръка. Често поглежда вдясно и спира на всеки петдесет крачки. Ходи приведено, сякаш постоянно дебне. И когато се обръща, се завърта и на двете си пети едновременно. Когато убива, нанася удара отдясно наляво, отпускайки тежестта си на предния ляв крак, като боксьор.

Настъпи мълчание.

Мадъкс заговори пръв.

— И вие разбрахте всичко това само от снимките?

Хънтър кимна.

— Но… как?

Хънтър посочи фотографиите.

— По натиска върху почвата, по наклона на следите, по дълбочината на отпечатъците, по конфигурацията, височината на стъпките и овала. Елементарни неща, полковник.

— Но нашите следотърсачи… не можаха да ни кажат всички тези неща.

Хънтър въздъхна.

— Сигурен съм, че хората ви са компетентни, полковник. Но това е моето мнение. Ако искате вярвайте, ако не искате — недейте.

Мадъкс не каза нищо и започна да крачи из стаята. Изглежда размишляваше. Накрая погледна Диксън.

— Господин Диксън, бих искал да поговоря с вас. Насаме.

Диксън хвърли бегъл поглед на Хънтър, после се обърна и се приближи до полковника. Двамата заговориха шепнешком. Хънтър нямаше представа какво обсъждат, но не мислеше да им сътрудничи.

— Господин Хънтър — каза Мадъкс и бавно тръгна към него. Явно се опитваше внимателно да подбира думите си. — Имам една молба към вас и бих искал сериозно да помислите, преди да отговорите.

Хънтър кимна.

— Казвайте.

— Тази ситуация не е точно такава, каквато изглежда. Голяма трагедия, е, че бяха убити наши войници. При това способни. Хора със семейства. Но има и още нещо.

Хънтър мълчеше.

— Истината е, че онова същество — каквото и да е то — уби много хора през последните три дни. Предимно военнослужещи. Трупове, които можем да скрием, така да се каже. Но съществото, изглежда, се е отправило на юг. И ако продължава в тази посока, скоро ще стигне до гъсто населен район.

— Не можете ли да го намерите, като използвате инфрачервените снимки от сателита? — попита Хънтър. — Спътниковата система предоставя технология за такова проследяване. Струва ми се, че може да използвате топлинния отпечатък на съществото.

— Не сме глупаци, господин Хънтър. Вече се опитахме да го направим. Но в онзи регион има изобилие от животни — лосове, мечки, елени и вълци. Толкова са много, че проследяването по топлинен отпечатък е безполезно. Нужен ни е човек, който може да проследи онова особено същество. Защото ако стигне до гъсто населен район, не знам дали ще можем да го спрем. Ще загинат десетки, вероятно стотици хора. — Мадъкс умолително вдигна ръце. — Знам, че не се подчинявате на военно командване. Нито пък, ако откажете, мога да ви задължа да ни сътрудничите, пряко волята ви. Но ви моля като човек, при това почтен, да ни помогнете. Всъщност ви моля да ни съдействате да намерим онова същество и… и да го убием.

— Вашите хора не са ли достатъчно?

— Не — категорично отговори Мадъкс. — Те вече се опитаха и не успяха. Загинаха. Резултатите бяха… обезсърчителни, меко казано.

Хънтър се втренчи в празното пространство и дълго мълча.

— Събрали сме боен екип за ликвидиране на съществото — добави полковникът. — Не е задължително да участвате в този аспект на операцията. Само искаме да намерите този звяр и да дадете възможност на хората ни да си свършат работата. Ще присъствате като наблюдател. Членовете на екипа са изключително способни професионалисти. Ще бъдете в безопасност. Всъщност, това ще бъде най-безопасната операция, която сте предприемали досега. Научихме, че сте склонен да поемате рискове.

Хънтър стана и се обърна с гръб към гостите.

Погледна през прозореца, търсейки с поглед очертанията на гората, навън вече притъмняваше. Огледа се и за Призрак, макар да знаеше, че вълкът ще остане невидим, освен ако не пожелае да го видят.

Призрак беше някъде там. Не помръдваше, чакаше и слушаше всяка дума. Ако някой нападнеше Хънтър, огромното черно животно щеше да връхлети в хижата като буря, с извадени нокти и оголени зъби и Господ трябваше да се притече на помощ на всяко живо същество, изпречило се на пътя му. Хънтър вече беше взел решение, но бавеше отговора си, защото нещо го безпокоеше.

— Добре — най-сетне каза той. — Но за тази задача ще ми бъде необходим Призрак.

Настъпи мълчание.

— Както кажете — рече Мадъкс. При самото споменаване на вълка в гласа му се долови изнервена нотка.

— И няма да се подчинявам на военни заповеди и на официални лица. Ако ще ръководя издирването, не искам никой да оспорва решенията и методите ми. И без това ще бъде трудно. Не желая да получавам заповеди от човек, който не разбира какво се опитвам да направя.

— Разбира се. Ще гарантирам авторитета ви в определени сфери. Екипът е сформиран да действа само в случай, че откриете съществото.

Хънтър отново се вторачи в бавно сгъстяващия се мрак. Във въздуха се носеше ухание на хлад и дъжд. Но той долавяше и нещо друго — предчувствие за опасност.

Хънтър не можеше да определи усещането. Но трябваше да вземе решение. Съзнаваше, че е застрашен животът на невинни хора. Нямаше друг избор.

— Уредете нещата и ми се обадете — каза той.

— Добре — отговори Мадъкс. — Имайте предвид, че това ще стане съвсем скоро. Може би още утре.

— Чудесно — рече Хънтър и за последен път погледна Диксън.

Очите на агента бяха скрити зад черните очила. На изнуреното му лице играеше лека усмивка. Хънтър внезапно разбра, че онова, което го безпокои, се крие в мрака.