Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Джеймс Байрън Хъгинс. Хънтър

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-076-0

История

  1. — Добавяне

19.

Хънтър погледна към хоризонта, за да прецени интензивността на светлината. През нощта луната щеше да бъде бледа, но базата щеше да бъде ярко осветена от мощните прожектори, разположени на стратегически места покрай оградата и в двора.

От ъгъла, под който бяха поставени, и от близостта им един до друг, той пресметна, че ще има малко сенки, макар да се съмняваше, че този факт ще попречи на съществото. Звярът вече ги бе нападал през деня, показвайки, че не се страхува от светлината както в началото.

За трийсет минути Такакура бе изстрелял стотина патрона с „М-14“, за да се увери в надеждността на оръжието, а Боби Джо — трийсет, за да бъде сигурна, че снайперовата пушка е нагласена за стрелба от близко разстояние.

Странно, но големокалибрената „Барет“ беше по-точна на хиляда, отколкото на сто метра. Отклонението не беше голямо — едва сантиметър и половина, но Боби Джо беше добър стрелец и го забеляза.

Тя обясни това явление, като каза, че на сто метра свръхзвуковият куршум леко криволичи, докато след двеста-триста метра се стабилизира и започва да лети в права посока.

Хънтър за пореден път се изуми от уменията и майсторството й при боравенето с огромната снайперова пушка.

Докато седеше до нея, Хънтър се зачуди какво мисли Боби Джо за предишната нощ. Искаше да я попита, но Такакура беше наблизо, пък и не му беше удобно, предимно защото любовта беше нещо, непознато за него дотогава, но и защото се чувстваше все по-зависим от Боби Джо.

Макар да не познаваше жена с нейната военна подготовка, той установи, че зад фасадата на професионалист тя е изключително женствена — нетърпелива за ласки и чувствителна. Хънтър се замисли как ще се развие връзката им и дали изобщо ще има бъдеще за тях. После, с периферното си зрение видя, че тя се усмихва.

— Снощи се представи много добре, Хънтър — закачливо подхвърли Боби Джо, докато почистваше и смазваше снайперовата си пушка. — Особено за човек, който е изтощен физически и емоционално и е ранен. Да, пиша ти отличен.

Той я погледна и се усмихна.

— Помислих, че е добра идея да се постарая. Не исках да ми пръснеш черепа, докато спя.

Разговорът явно й доставяше удоволствие и Хънтър разбра, че тя не изпитва угризения.

— Не знам дали го съзнаваш, но говориш насън.

Той се вцепени.

— Какво?

— Говориш в съня си — повтори тя. — Каза много интересни неща. Имал си страхотен живот.

— Какво… казах?

— Ами, разказваше за някакво издирване и как няма да позволиш този или онзи да умре. Говореше на някои от децата, които си спасил. „Намерих те, хлапе. Всичко е наред.“ Такива неща. После спомена за руси коси и за любов.

Хънтър осъзна, че е отворил широко уста.

Боби Джо остави пушката на масата, подпря брадичка на ръцете си и шеговито попита:

— Е, кога искаш да се оженим?

Той се засмя. В същия миг Такакура се приближи до тях. От пушката му се виеше дим и японецът изглеждаше доволен. Хънтър погледна Боби Джо.

— Ами, например днес. Или прибързваме?

— Знаеш ли, Хънтър, не предполагах, че си толкова романтичен.

Той поклати глава и разбра, че тя се освобождава от напрежението от предишната и от предстоящата нощ. Но всъщност не се отпускаше, а само се опитваше. От опит Хънтър знаеше, че е невъзможно постоянно да бъдеш под напрежение. Всеки се нуждаеше от миг спокойствие преди неизбежното сражение.

Такакура протегна ръка към инструментите за почистване и забеляза, че двамата млъкнаха.

— Прекъснах ли нещо?

— Съвсем не — отговори Боби Джо. — Наспа ли се добре?

Японецът погледна изпитателно Хънтър и се засмя. Хънтър се втренчи в него, защото за пръв път виждаше на лицето му нещо друго, освен чувство за дълг и непреклонност.

Такакура закачливо присви очи и попита:

— Предполагам, че не толкова добре като някои. Но пък нямаше какво да ме разсейва. — Той кимна, сякаш бе установил нещо много приятно. — Да. Изумително е как тежките изпитания на битката сближават сърцата. Защото в неколкочасово сражение можеш да разбереш много повече неща за един човек, отколкото за няколко години познанство. И когато битката свърши, осъзнаваш, че си надникнал в душата на другия. Виждал съм как хората променят живота си… заради такива неща.

Боби Джо не каза нищо, но усмивката й разцъфтя още повече.

— Предполагам, че имаш право. Всъщност, никога не съм мислила по този въпрос.

— Досега — добави Такакура и довърши сглобяването на самозареждащата се пушка „М-14“. — Но това е урок, който си заслужава да научиш и да запомниш. Мога да ти кажа, че най-близките ми приятели са онези, които са се били рамо до рамо с мен. И единствените хора, на които вярвам, са онези, които са рискували живота си заради мен.

— Всеки може да бъде смел през деня, когато се чувства защитен и в безопасност. Но трябва да бродиш в нощта сам и без подкрепления, за да твърдиш, че не те е страх от мрака.

Тримата мълчаливо продължиха да почистват и да смазват оръжията си.

Далечно бръмчене от югозапад привлече вниманието на Хънтър и той погледна към небето. Над назъбените скали се появи петно с метален отблясък и той разпозна очертанията на хеликоптер „Блекхоук“.

— Изглежда ще имаме гости.

Боби Джо стана, засенчи очите си с ръка и погледна към залязващото слънце.

— Не може да са още войници. Тук има вече стотина човека. Хеликоптерът няма картечница и не носи ракети. Мислиш ли, че може да е друг екип по издирване?

— Не — отговори Хънтър. — Скоро няма да сформират нов екип. Вече имат план да хванат или да убият съществото. Поне това разбрах. Може би пристига някоя важна клечка.

Такакура спря да почиства пушката и се намръщи. Хеликоптерът се сниши и кацна на площадката. След миг отвътре излязоха двама мъже — единият едър и въоръжен до зъби, а другият нисък, но също в добра форма — и бавно тръгнаха към станцията. Показаха документите си и изчезнаха зад стоманената порта.

— Странно — измърмори японецът. Онова, което бе видял, явно не му хареса. — Още двама, плюс стотината войника. Едва ли ще има някакво значение, ако останалите не успеят да защитят базата.

Такакура присви очи и се загледа в перката на хеликоптера, която постепенно спря да се върти, после се обърна към Хънтър.

— Може би трябва да разузнаем какво става. Ясно е, че не сме сред онези, на които вярват.

— Къде е Тейлър? — попита Хънтър и взе ловната си пушка. — Трябва да му кажем за това.

— Мислиш ли, че са убийци или нещо подобно? — каза Боби Джо и вдигна огромната снайперова пушка „Барет“. — Не изглеждат много дружелюбно настроени. Всъщност, приличаха на професионалисти, ако питате мен.

— В каква област? — попита Хънтър.

— Нямам представа. Но знаеха как да се държат. Освен това не е лесно да се научиш да управляваш „Блекхоук“. Необходими са шест месеца и пилотите на такива хеликоптери обикновено имат военна подготовка или са морски пехотинци.

Хънтър анализира положението, сетне се обърна към Такакура.

— Защо не намериш Тейлър? Боби Джо и аз ще се опитаме да разберем какво става.

— Хай — съгласи се японецът. — Ще му съобщя новината. И след трийсет минути ще се срещнем в интензивното отделение.

— Добре. Трябва да си отваряме очите на четири. Това място е опасно, но горе в планината е по-страшно. А съществото идва. Довечера ще бъде тук.

* * *

Присвил очи, той наблюдаваше приземяването на хеликоптера. Приспособените му към здрача очи проследиха двамата мъже, които влязоха в сградата, после огледаха оградения двор.

В тази станция имаше повече войници, кучета и оръжия, отколкото в другите. Той потърси подходящо място за влизане. Скоро щеше да настъпи нощта, но огромните прожектори щяха да я превърнат в ден. Той разбра, че има само един начин да проникне в базата.

Радваше се, че се бе нахранил, защото чувстваше как организмът му усвоява хранителните вещества и го прави все по-силен. Да, вече беше на върха на силите си и до започването на атаката нямаше да се нуждае от храна. Сетне щеше да убива и да поглъща, докато разбиеше стоманената врата и влезеше вътре.

Изправил се на задните си крака, той стоеше в сенките. Неволно свиваше и отпускаше пръсти, а дългите му извити нокти щракаха.

Още малко…

Трябваше да повреди ярките прожектори и после, както винаги, щеше да стане господар на мрака и да унищожава.

За разлика от тях, той не знаеше какво е страх. Не, той не чувстваше нищо, освен свръхокислената кръв, която пулсираше от сърцето му и зареждаше тялото му с несравнима сила. Организмът му преливаше от вещества, които увеличаваха бързината му и притъпяваха болката.

Гледайки гневно и застрашително, той се наведе и безшумно тръгна по тайна, затревена пътека, използвайки дърветата, за да скрие силуета си от приборите им за нощно виждане. Уредите нямаше да му попречат.

Почти се бе мръкнало. Но за него това нямаше значение, защото виждаше всичко. Пък и скоро лунната светлина щеше да посребри клоните и листата. Освен това долавяше миризмата на всяка жива твар, минала оттам през последните няколко седмици.

Но въпреки всичко, той още не беше съвършен.

За щастие знаеше какво пазят в станцията — най-чистата съставка на кръвта му, която щеше да го направи по-велик от събратята му и щеше да довърши трансформацията. После щеше да притежава силата на предшествениците си, съчетана с по-висшите способности на човека.

И когато мощта му стигнеше апогея си, на земята нямаше да има друг като него. Щеше да бъде всемогъщ, непобедим и отмъстителен бог, раздаващ правосъдие в света. Плътта им щеше да бъде негова, а животът и смъртта им щяха да съществуват само за негово развлечение и удоволствие.

Шептящият вятър заглушаваше стъпките му и той се промъкваше с чудовищни крачки, а зъбите му бяха оголени в ужасяваща усмивка.

Знаеше, че скоро прикритието на вятъра няма да му е необходимо.

* * *

— Вие сте Хънтър, така ли? — с предпазлив интерес попита мъжът, който се представи като Чейни.

Преценявайки дали строгите очи и лице на човека могат да разкрият нещо за него, Хънтър отговори:

— Да. Какво мога да направя за вас?

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха изпитателно. Намираха се в интензивното отделение. Професор Типлър бе дошъл в съзнание и отказваше да вземе лекарство срещу болката. Въпреки страданията и изтощението, изражението му беше съсредоточено. Светлите му очи не се откъсваха от лицето на Чейни. Мониторът за следене на сърдечната дейност издаваше равномерен звук. Нямаше и следа от аритмия.

— Радвам се, че попитахте, господин Хънтър — рече Чейни, но Хънтър долови предпазливост в тона му, и мълчанието, което последва, показа, че следователят не е сигурен дали може да му вярва. — Истината е, че изминах дълъг път и преживях много неприятности, само за да ви задам няколко въпроса. Надявам се, че няма да ви загубя времето.

Хънтър погледна професора, но той не каза нищо.

— Ами, не знам дали някой от нас може да ви помогне, господин следовател…

— Наричайте ме Чейни.

Хънтър кимна.

— Добре. Не знам дали ще можем да ви помогнем, но ще се постараем. Ние вероятно сме единствените тук, които не пазят тайни. Питайте каквото искате. Но първо, защо не ни кажете кой е приятелят ви. Явно се е приготвил за лов на мечки.

Чейни се усмихна и посочи Макмилан.

— Простете, но забравих да го представя. Той е мой приятел. Пенсиониран следовател. Но временно е възстановен на служба, докато приключа разследването си. Всички го наричат Тухлата. Работим заедно.

Макмилан кимна приветливо и рече:

— Тук съм само за борбите. Ако не ме искате, кажете. Не искам да ви притеснявам.

Хънтър се вгледа изпитателно в него и поклати глава.

— Не. Само питах. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — усмихна се Тухлата. — Знаех си, че няма да се обръщаш към мен с „господине“.

Хънтър се засмя. Не изпитваше подозрения към двамата мъже. Гласовете и лицата им излъчваха честност, искреност и непоколебимо чувство за дълг.

Тухлата беше въоръжен до зъби и това показваше, че могат да пропуснат предварителните обяснения. Двамата новодошли явно познаваха ситуацията в основни линии и бяха дошли подготвени.

В позата и държанието им нямаше следа от надменност или високомерие. Хънтър ги хареса от пръв поглед.

— Ще направя за теб, каквото мога, Чейни — каза той. — Какво искаш да знаеш?

Чейни седна на ръба на масата и скръсти ръце на гърдите си. Ръкавите на черното му бойно облекло бяха навити до лактите и Хънтър видя, че колкото и часове да прекарваше зад бюрото, следователят е в отлична физическа форма. Хънтър уважаваше това. Чейни явно бе оцелявал в много битки и знаеше какво е животът ти да зависи от физическата сила и уменията.

— Няма да ти губя времето, като ти разказвам неща, които вече знаеш, дори по-добре от мен — започна Чейни. — Накратко казано, възложиха ми задачата да разследвам какво е онова нещо, което разрушава научноизследователските станции. И защо го прави. В основни линии, мисията ми е като вашата. Знам какво се е случило с екипа ти, Хънтър. Научих го от командира, след като се приземих тук. Съжалявам. Водил съм хора в сражение и знам какво означава да загубиш някого. Това е нещо, което никога не забравяш.

— Благодаря, но не аз, а Такакура водеше екипа. Той направи всичко, което би сторил един добър командир. Аз съм само следотърсач. Сигурно знаеш, че нямам военни пълномощия.

— Да, знам.

— Е, тогава с какво мога да ти помогна?

Чейни се прокашля и отпи глътка кафе.

— Би ли ми казал колко пъти установихте контакт със съществото?

Хънтър разбра, че следователят не иска да поеме контрол над положението, нито да командва, а само търси информация. И заради това реши да му сътрудничи.

— Три-четири пъти.

— И винаги в стълкновения?

— Да.

Чейни го погледна внимателно, сякаш се чудеше как Хънтър е оцелял и попита:

— Как е станало така, че още сте живи? Доколкото разбрах, онова нещо… Ами, малцина оцеляват след сражение с него.

— Някои от нас не оцеляха, Чейни. И откровено казано, не знам дали и ние ще останем живи. Съществото атакува внезапно и се оттегля бързо. Затова битките не бяха продължителни. Чудовището си играеше с нас. За щастие взеха ни с хеликоптер.

Чейни не показа изненада. Напротив, беше заинтригуван.

— Казваш, че стълкновенията били кратки, но напрегнати и съществото отстъпвало, преди да го убиете?

— Мисля, че и без това нямаше с какво да го убием, Чейни. Кожата му е устойчива на малокалибрени оръжия. Професорът може да обясни това по-добре от мен, но куршумите не го раняват лесно. Изглежда само снайперовата пушка „Барет“ го поразява, но не сме сигурни дали патроните с калибър 50 мм могат да пробият кожата му. Схватките бяха ожесточени, но кратки. Може би около шейсет секунди.

— Ясно. Казваш, че съществото се оттегляло. Играело си с вас. Но животните не правят така. И ти го знаеш.

Хънтър не отговори.

— Адски странно — добави Чейни. — Съществото би трябвало да атакува, да убие някого, да го изяде и да продължи по пътя си. Както правят мечките или тигрите.

Нито Хънтър, нито Боби Джо изразиха желание да дадат информация по въпроса. За миг Хънтър се изкуши да каже, че чудовището е приело преследването като лично предизвикателство. Но после реши, че това ще прозвучи твърде необичайно. Той не каза нищо и Чейни продължи да говори така, сякаш разсъждаваше на глас.

— И така, съществото ви е нападнало няколко пъти и ви е оставило живи… Трябва да има причина за промяната в методите му. Все пак е животно и се подчинява на инстинкти. Не би сторило нещо различно, освен ако не е имало някаква важна причина. — Той погледна Хънтър в очите. — Кажи ми истината, Хънтър. Възползвай се от възможността.

Очите на следотърсача останаха безизразни. Настъпи продължително мълчание.

Чейни не помръдна.

— Добре — най-сетне рече Хънтър. — Ще бъда откровен с теб. Онова нещо не е животно. Не ме интересува дали ми вярваш, но не е животно.

Чейни не изглеждаше изумен.

Тухлата изсумтя и се намръщи. И макар че Чейни не показваше чувствата си, на лицето му се изписа любопитство.

— Тогава какво е, по дяволите? — попита Чейни.

Въпросът засили първоначалното убеждение на Хънтър, че следователят няма какво да крие и не е дошъл да издава заповеди или да заплашва. Хънтър реши да подхвърли част от истината и ако Чейни я приеме, да му разкаже всичко.

— Мисля, че е непознат вид. Прилича на тигър по начина, по който дебне и убива, но в същото време наподобява човек. Двуного е. Не дебне като четириного. Няма собствена територия, но и не броди безцелно. Затова не прилича на мечка или на тигър в това отношение. Предпочита да атакува нощем, но напада и през деня, ако му се предостави възможност.

Чейни не помръдна. Дори не мигна.

— Срещал ли си нещо подобно, Хънтър?

— Не.

— Чувал ли си разкази за такова същество?

— Не.

— Тогава как си го обясняваш?

— Не си го обяснявам, Чейни. Само ти казвам какво съм видял.

Следователят сви устни и се замисли. Тухлата изслуша целия загадъчен разговор с поглед, зареян в празното пространство.

— Знам, че не ме излъга, Хънтър — рече Чейни. — Но мисля, че не ми каза всичко. След онова, което сте преживели, разбирам защо не вярвате на никого в униформа. Но положението е по-сериозно, отколкото предполагате. Боя се, че… имам лоша новина за вас. Убита е Ребека Танъс. Опитаха се да убият и Джина Гилбърт.

Хънтър не помръдна, но леко отвори уста, а очите му потъмняха. Той се приближи до Чейни и тихо попита:

— Кой я уби?

— Убийците са мъртви. Тухлата и аз се погрижихме за това.

— Хубаво. А Джина?

— В болница е. Всъщност тя беше причината да дойдем тук. Даде ми да разбера, че ще ни кажете истината, без да го увъртате.

— Добре, ще ти кажа какво точно търсиш. И няма да го увъртам. Не ми пука дали ще ми повярваш. Търсиш генетичен мутант. Наполовина човек, наполовина чудовище. Нещо, което може да говори. Движи се като мълния. Кожата му е непроницаема за куршуми. Уцелихме го с достатъчно боеприпаси, които биха убили стотина човека, а звярът се връща и напада отново, по-силен отпреди. Няма рани. Нищо. Успяхме да го раним само с ножове.

— С ножове! — възкликна Чейни. — Но как е възможно да бъде ранено от нож, когато куршумите не го поразяват? Пък и как сте се озовали толкова близо до него? От думите ти разбрах, че никой няма шанс срещу съществото.

— Възможно е, Чейни — обади се професор Типлър. Отначало немощен и слаб, гласът му постепенно се засили.

Чейни се обърна към възрастния мъж.

— Структурата на епидермиса на съществото вероятно е като на носорога, който има най-дебелата кожа от всички живи твари на света. Тъп предмет като куршум или шрапнел не може да проникне в кожата му, само острие. Това явление обаче не се отнася задължително до дебелината на кожата, а и до състава.

— Обяснете ми какво имате предвид, професоре.

Енергията на Типлър се засилваше с всяка изминала минута.

— Лесно е за разбиране, господин следовател, ако използвате аналогия. Първо, не бива да забравяме, че има само два начина да се неутрализира силата на куршума. И двата се подчиняват на един и същ физичен закон — съпротивление и абсорбиране на силата на удара. При първия метод куршумът не може да направи достатъчен контакт, за да нанесе травма. Съприкосновението е незначително и почти равно на нула. Вероятно един пример ще ви помогне да си представите ситуацията. Ако хванете носна кърпа за двата края и изстреляте куршум във висящата част, коприната ще се огъне напълно и бързо, дори със скоростта на куршума и няма да има никакъв контакт. Разбира се, този метод не е за предпочитане за мишена, която поради физичните закони, не може да отстъпи с такава пъргавина. Вторият метод включва частично отстъпление или поглъщане на силата от удара на куршума. При съприкосновението ударът се разсейва или разпространява по еластичните, влакнести тъкани и това неутрализира силата на куршума. Не е необходимо да споменавам, че влакнестият материал трябва да е изключително неподатлив, подобен на веществата, използвани в производството на керамични платки. Нека да си представим, че хвърлите бронежилетката си във въздуха и стреляте. Бронежилетката ще абсорбира силата на удара. Ударът ще се разсее и ще се разпръсне на постепенно отслабващи вълни в тъканта. А сега, оптимистичният анализ. Съществото е устойчиво на малокалибрени оръжия. Но ако оръжието ви изстрелва куршума със свръхзвукова скорост, която няма да даде на молекулите на епидермиса достатъчно време, за да абсорбират и разсеят удара, вие ще можете да преодолеете забележителната отбранителна способност, И Боби Джо направи точно това с онази голяма пушка. Макар че не увредиха епидермиса на съществото, куршумите явно го раниха. С каква скорост летят куршумите, с които стреляш, Боби Джо?

— Използвам патрони, съдържащи триста сачми, заредени с барут „1110 Ходждън“. Летят със скорост хиляда и петстотин метра в секунда. Стрелях и с патрони със сто деветдесет и пет сачми с тефлонов връх. По-малкият патрон позволява по-висока скорост, стига да не е толкова малък, че да се отклони.

— Да — рече Типлър и кимна. — Точно както ви казах. Разбира се, съществото има праг на издръжливост. Изстрелите на малокалибрените оръжия вероятно нямат никакъв ефект, но когато скоростта на куршума е по-бърза от способността на епидермиса да разсейва силата на удара, тогава чудовището може да бъде ранено от огнестрелно оръжие. За съжаление, опасявам се, че повечето оръжия в базата са безполезни срещу звяра.

— Това е ясно, професоре — замислено каза Чейни. — Но дори ако силата на куршума… се разсее, както казахте, съществото пак ще понесе лека травма, нали? Нещо като охлузване.

— В известен смисъл, да. — Типлър изведнъж затвори очи, сякаш почувства силна болка. — Но ако съществото има повишена способност да оздравява, тогава леката травма бързо ще изчезне. В такъв случай единственото предимство ще бъде времето, докато изпитва болка и последвалата обърканост — физическа и психическа. Защото дори бързо зарастващата и повърхностна рана ще преориентира химичните му запаси, за да заздравее бързо. И ще намали невероятната му сила и издръжливост. Ето защо, когато Боби Джо го порази със снайперовата си пушка, съществото отстъпи. Не беше ранено, а само изпадна в шок. — Типлър пое дълбоко въздух, сетне продължи. — Да, трябваше да отстъпи, защото загуби сили и беше объркано от болката. Но когато болката намаля и чудовището погълна храна, за да навакса използваните за оздравяването хранителни вещества, то се върна още по-силно. Разбирате ли, организмът му се учи и се приспособява към явлението раняване, а може би мутира, за да предотврати нова заплаха. И несъмнено ще продължи да го прави. Защото забележителната му способност за ускорена еволюция, протичаща за няколко часа, изглежда изпреварва еволюцията, която е претърпял Хомо сапиенс в продължение на много векове. Накратко казано, съмнявам се дали има оръжие, достатъчно мощно да го унищожи.

— Изморяваме ли те, професоре? — попита Хънтър. — Можем да продължим по-късно, ако искаш.

Типлър вдигна ръка и отговори:

— Не, не. Чувствам се отлично. Изслушайте ме, сетне ще си почина. — Той отново пое дълбоко въздух. — И така, вероятно това е причината куршумите да не могат да пробият многопластовия му епидермис. Но ножът и сабята имат противоположен вид сила. Острието увеличава скоростта и осигурява така нареченото „пирамидално проникване“. Контактът е съсредоточен в една точка и това многократно увеличава тежестта и скоростта на удара. Влакната не са в състояние да разсейват, разпространяват, споделят или да избегнат поражението. И това обяснява уязвимостта на съществото.

Чейни не каза нищо. Изглежда разбра, че Типлър се измори. Кимна и промълви:

— Благодаря, професоре. Оценявам помощта ви.

После бавно се приближи до Хънтър.

Не го погледна, а се втренчи в затворената врата на отделението. Бяха помолили на медицинската сестра да излезе, за да разговарят насаме.

— Кажи ми нещо, Хънтър. Колко силно е онова нещо?

— Нищо по-малко от стена на банков трезор, при това солидна, няма да издържи на атаката му.

Чейни направи гримаса.

— Сигурен ли си?

— Да. Аз се бих с него. И единствената причина сега да стоя тук пред теб е, защото ми провървя. Но мнозина нямаха късмет. Ще ти кажа и още нещо. Каквото и да представлява, съществото е създадено изкуствено. Някой, който има таен план, иска чудовището да живее, за да го осъществи.

Чейни се намръщи.

— Съществото не е непознат, а изчезнал вид. Времето му отдавна е минало. Не е възможно подобни твари да са оцелели в тези планини през последните десет хиляди години, без да разкрият присъствието си по някакъв начин. Все някой щеше да ги види, да открие кости, леговища или пещери, където са били. Но няма нищо. Никаква следа от съществуването им. Нито дори отпечатък. Някога съществото може да е ходило по тези земи, но това е било преди десет хиляди години.

Чейни си спомни статията от списанието в къщата на Хамилтън. Мозайката започваше да се подрежда.

— Единственото, което не знаем, е кой е открил останките на това същество, как ги е използвал, за да го възстанови и каква е целта му — добави Хънтър. — И когато разбереш кой е създал чудовището, ще знаеш и защо са убили Ребека. Аз вече имам хипотеза, но още не мога да я докажа.

— Диксън? — попита Чейни.

Хънтър поклати глава.

— Не. Хамилтън. Защото това не са измишльотини на правителството. Въпросът е личен. Още от самото начало. Може би са замесени и други. И правителството се е включило на някакъв етап, за да окаже подкрепа. Не знам. Но идеята е на Хамилтън. А той е цивилно лице, което има разностранни интереси.

Чейни не се съмняваше, че каквото и наказание да бъде наложено на Хамилтън, Хънтър сам щеше да раздаде правосъдие на виновниците. Нямаше да ги убие, но сигурно щеше да използва таланта и страховитата си сила, за да превърне живота им в ад.

— Времето лети — обади се Тухлата.

Изведнъж вратата на интензивното отделение се отвори и на прага се появи Хамилтън. Вървеше бавно, пъхнал ръце в джобовете на бялата си лабораторна престилка. Погледна подигравателно Чейни, после Хънтър, сякаш владееше положението. Хънтър не каза нищо. Чакаше мълчаливо.

Знаеше, че Хамилтън демонстрира власт и ненавиждаше арогантността му. Чейни явно беше на същото мнение, но не бе в настроение за логически игри. Той се взря изпитателно в очите на учения и се приближи до него.

— Кажете ми нещо, докторе — прошепна той. — Защо един лекар, който се занимава със здравето на хората, ръководи операция, много по-подходяща за геолог или за компютърен маниак? И какъв толкова жизненоважен проблем наложи мигновеното ви пристигане тук, преди да съм завършил разследването?

Хамилтън сви устни, погледна насмешливо Хънтър и отговори:

— Виждам, че сте слушали възмутителните размисли на господин Хънтър. — Усмивката му трябваше да изразява толерантност. — Откровено казано и аз не съм наясно с миналото и живота на съществото. Но не съм съгласен с теорията на господин Хънтър.

— И каква е теорията му?

Хамилтън отвори широко очи и погледна Хънтър.

— Ами, предполагам, че той вече ви е обяснил теорията си за изкуственото създаване на това чудовище.

— И по-точно?

Хамилтън се изсмя.

— Убеден съм, че господин Хънтър може да хвърли много повече светлина върху този сценарий. На мен ми беше трудно да проумея теорията му поради свръхмодерните му научни схващания.

Пренебрежението му не направи впечатление на слушателите. Хамилтън осъзна, че е в неизгодно положение.

— Е, Хънтър спомена нещо — рече Чейни и се облегна на масата. — Но аз не съм учен, докторе. Обяснете ми вие защо теорията му е несъстоятелна?

— Ами, аз не съм изучавал антропология или генетика като господин Хънтър. Имам само основни познания в тези области на науката. Така че моля да ме извините, господин Хънтър, ако поради недостатъчна информираност изтълкувам погрешно хипотезата ви. Всъщност господин Хънтър подозира, че съществото е продукт на науката. Той дори намекна, че в това са замесени и тези станции, които се занимават единствено със сеизмичната активност.

— И вие смятате тази теория за възмутителна? — попита Чейни и го загледа втренчено.

— Ами, да. Е, не искам да обидя господин Хънтър, но наистина мисля, че хипотезата му е несъстоятелна. Дори ако — пак ви напомням, че това не е вярно — в тези станции се укрива някакъв проект за създаването на… такова същество, каква би била причината? Чудовището вече унищожи три от базите и почти прекъсна програмата. Никога няма да се съвземем от случилото се, защото финансирането от Конгреса беше еднократно и бе наложено вето. Не. За нас създаването на такова нещо, само за да съсипе програмата, би било най-глупавата от всичките ни инициативи.

Ако Хънтър не бе видял някои неща с очите си, убедителността на Хамилтън би подействала и на него.

Ученият продължи да говори с вид, изразяващ превъзходство. Явно съзнаваше, че е изиграл картите си и бързо и умело отстъпваше, правейки педантичен анализ на теорията. Все едно изнасяше лекция по биология в университета.

— Освен това, нямам представа как според законите на генетиката, така както аз ги разбирам, е възможно да се създаде такова същество. Съхранявана в идеални условия, ДНК може да запази молекулната си структура в продължение на двеста-триста години. Всъщност има документирани подобни случаи. Но, ако не греша, професор Типлър смята, че съществото е от епохата на плейстоцена[1], а оттогава са минали десет хиляди години. Това е изумително дълъг период, през който ДНК не би устояла. И за да бъда откровен докрай с вас, с господин Хънтър и с професор Типлър, когото дълбоко уважавам, смятам, че е невъзможно ДНК да се запази дори през половината от това време. Не. Мислете каквото искате за мен, господа. Знам, че ме подозирате в незаконна дейност. Е, вярно, някои от целите на тези научноизследователски станции са секретни и не мога да ви ги разкрия. Защо инак мислите, че контролиращата администрация се намира в Лангли? — Той се усмихна приветливо, сетне продължи. — Но няма нищо, което да включва сценария на господин Хънтър. Това е невъзможно. Шансът ДНК да оцелее през такъв огромен период от време е едно на десетки милиарди. Както и шансът тази ДНК да бъде възстановена заради някакво спекулативно и неморално научно приключение с такъв сензационен успех. Не. Нямам нищо против вас, господин Хънтър. Ние сме на различно мнение, за което съжалявам. Признавам, че превъзхождайки ви по научни познания, се държах грубо с вас. Но аз съм човек, склонен към арогантност и моля да бъда извинен. Но не мога да си представя такова явление, господа. На ваше разположение съм, ако желаете каквато и да е помощ. Но не мога да се съглася с теория, за която нямам достоверни доказателства, нито дори теоретично обяснение.

Хънтър се усмихна и поклати глава.

— Съществува и здрав разум, докторе.

Хамилтън обърна глава и трепна, сякаш за да се предпази от невидим нападател.

— Здрав разум. И защо, господин Хънтър, здравият разум ще ме накара да повярвам в нещо, което смятам за невъзможно според научнообоснованите закономерности?

Хънтър погледна през прозореца. Сгъстяващият се мрак вече бе задействал автоматичното осветление на стената. След трийсет минути щеше напълно да се стъмни и щяха да блеснат гигантските прожектори. С безизразно лице, той отново се обърна към Хамилтън.

— През последната седмица вие загубихте апаратура за един милион долара, докторе. И неколкостотин души персонал. Някакво същество, което не е животно, претърсва базите. Явно иска нещо, което вие имате. Здравият разум ми казва, че научноизследователските станции са важни за него. А вие се опитвате да ме убедите, че не са съществени. Защо?

Линията на отстъпление на Хамилтън беше по-изискана отпреди.

— Господин Хънтър, знам, че не сте глупак. Вие сте образован човек, филантроп, специалист по екология и уважаван в цял свят експерт по оцеляване. Аз съм само учен — нищо уникално или специално — и се ръководя от политиката на пълна прозрачност, възприета от Сенатската комисия по разузнаването. Докладвам им четири пъти на година. Вие имате теории, които са интересни и може би дори правилни. Но истината е, че за мен теорията ви е несъстоятелна и аз не съм съгласен с нея. Ако имате поне едно доказателство, за да подкрепите фантастичното си предположение, търпеливо ще ви изслушам. Но вие изказвате само непотвърдени подозрения. Може и да скриваме някои тайни, но не сме луди учени, които извършват някакъв безотговорен генетичен експеримент, чийто провал е станал причина за смъртта на неколкостотин невинни мъже и жени.

Хънтър не каза нищо. Изражението на Хамилтън показа, че е завършил речта си. След миг на неловко мълчание той се обърна към Чейни.

— Имате ли въпроси към мен, господин следовател? Дойдох да проверя как е професор Типлър. Явно се съвзема бързо. Ако нямате въпроси, ще се върна в лабораторията. Там се извършват секретни експерименти, които изискват присъствието ми, за да ги потвърдя официално.

— Имам само два въпроса. Но няма да ви бавя. На колко етажа е комплексът, докторе?

— Три над земята и един отдолу. Подземният етаж е склад. Научната апаратура е на този етаж, а на другите се намират кабинетите и спалните помещения на военния и медицинския персонал.

— Бих искал да ми покажете подземния етаж. Да видя каква апаратура имате.

— Разбира се, господин следовател. Нямам какво да крия. Ще ви покажа и спалните помещения, и научните кабинети, ако желаете. Уверявам ви, че след това съмненията ви ще се разсеят. — Хамилтън погледна часовника си. — Имам още малко време. Да отидем сега и да приключим с този въпрос.

— Чудесно.

Хамилтън въздъхна, сякаш имаше работа с деца, на които с нежелание трябваше да обърне внимание.

— Добре. Макар да се съмнявам, че ще можете да извършите пълен оглед. Но утре ще го довършим. Да тръгваме, ако искате.

Хънтър зърна за миг лицето на Хамилтън, което сияеше, изпълнено с дружелюбност.

— Всъщност, огледът несъмнено ще бъде кратък, защото няма нищо за гледане. Освен ако, разбира се, не ви доставя удоволствие да обикаляте около безкрайни редици с кашони, пълни с компютърна техника, храна, одеяла и резервни части за превозни средства. Знаете, че тук горе, в труднодостъпната планина, трябва да имаме запаси от всичко най-малко за шест месеца. Може ли да започнем веднага, господин следовател? — добави ученият с вид на човек, когото са задържали твърде дълго.

— Разбира се. — Чейни кимна и погледна Тухлата. — Огледай станцията.

Хънтър се обърна към Призрак и заповяда:

— Пази.

Вълкът се надигна на задните си крака и сложи лапи на леглото. Типлър се засмя. Сетне Призрак започна да обикаля пред вратата. Никой и нищо не можеше да влезе в стаята без негово разрешение.

— Ако нямаш нищо против, бих искал да дойда и аз — обърна се Хънтър към Чейни.

— Нямам никакви възражения — отговори следователят, взе от масата ловната карабина „Уедърби“ и се увери, че е заредена. — Да вървим, докторе. Вие сте екскурзоводът.

— Аз ще остана с професора — каза Боби Джо. — А когато сестрата дойде, ще изляза навън, за да заема позиция. Вероятно ще бъда на покрива.

— Добре — рече Хънтър, тръгна след Хамилтън, но после, без да знае защо, се обърна.

Боби Джо го гледаше съсредоточено.

Пази се — прошепна тя и леко изненадан, той установи, че е очаквал тези думи.

* * *

Такакура и Тейлър обиколиха двора и провериха електрическата ограда.

Тейлър бе използвал остатъка от следобеда, за да се въоръжи за предстоящата битка. На гърдите му бяха кръстосани два патрондаша с по петдесет патрона. На рамото му бе преметната пушка с къса цев и цилиндричен пълнител с дванайсет патрона, а в кобура на колана си носеше ловджийска пушка с двойна рязана цев. Имаше и полуавтоматичен пистолет „Дезърт Игъл“, петдесети калибър. На врата му на еластичен ремък бе окачен прибор за нощно виждане.

Такакура бе преметнал сабята на гърба си, а в ръцете си държеше самозареждащата се пушка „М-14“. На колана му висяха два пистолета 45-ти калибър, а в джобовете бе натъпкал най-малко осем нападателни гранати. Беше залепил на предпазните капачки тънка ивица бял пластир, за да предотврати преждевременна детонация.

Тейлър забеляза този боен трик и рече:

— Това ми напомня за Панама, където преследвахме най-проклетите контрабандисти на алкохол, които си виждал. Някакъв новобранец на два месеца служба се опита да си проправи път през джунгла от лиани. Бях на четири-пет метра зад него и го прикривах, когато предпазната капачка на една от гранатите му се закачи за лиана. След този случай вече не вярвам в гранатите.

Японецът изсумтя.

— Предпазливостта е мъдро нещо. Особено по време на сражение, където изненадата е последното, което умиращият осъзнава.

— Наистина ли вярваш, че съществото ще дойде тази нощ?

— Да.

— Защо си толкова сигурен? Виж колко добре се охранява това място.

Такакура погледна към тъмните хълмове отвъд двора и се намръщи.

— Ще дойде. За него.

— За Хънтър?

— Да — отговори японецът, потискайки безпокойството си. — За Хънтър.

* * *

Той откри външния наблюдателен пост по миризмата и остана разочарован, че там няма хора. После чу далечен, печален вой, вдигна глава и се засмя.

Да, уби вълчицата с един-единствен унищожителен удар. Откъсна главата и изяде мозъка й, заради примитивното удоволствие, което изпита от това. И сега мъжкарят я търсеше.

Убиването беше такова приятно удоволствие.

Той отново почувства физическото облекчение, което бе изпитал, когато тялото на вълчицата бавно падна на земята.

Изръмжа и се залови със задачата да изучи сградата.

Дънерите, покрити с дебел слой прах и израстъци, бяха скрили бункера от чужди погледи. Но въздухът бе наситен с човешки миризми.

Той знаеше, че входът и изходът са отзад и също са замаскирани. Да, хората бяха проявили благоразумието да се оттеглят зад оградата, която беше по-висока от предишните.

Приклекнал в мрака на стотина метра от двора, той видя войниците, кучетата, оръжията, превозните средства и многобройните постове на бойните кули. Всички бяха в готовност.

Намръщи се и запомни разположението на войниците. Присви червените си очи и внимателно огледа голямата сграда, разположена в дъното на двора. Дори от разстояние, чу бръмченето на генераторите, които зареждаха с електричество оградата и прожекторите. Без онези съоръжения, хората бяха безпомощни в мрака.

Той се изправи бавно и пое дълбоко въздух. Огромните му гърди се издуха. Изръмжа и се приготви, понесен на крилете на зареждаща с енергия ярост. Знаеше, че предстоящата атака ще бъде най-трудната от всички.

Но не се страхуваше. Той подскочи високо и потърси с поглед тънките жици на оградата, които веднъж го бяха ранили, защото тогава не познаваше тази опасност. После бързо се приближи до станцията.

Промъквайки се безшумно през високите до кръста храсти, той стигна до двора.

* * *

— Какво е това, докторе?

Гласът на Чейни отекна в тихото подземно помещение и Хамилтън бавно тръгна към него.

— А, това е резервен електромагнитен монитор. Опитваме се да открием зависимост между слънчевата активност и движението на тектоничните пластове. Засега не сме установили връзка. Но хипотезата е интересна.

Чейни взе един лост от стената.

— Да видим.

— Разбира се, господин следовател, вие сте представителят на властта тук. Чувствайте се свободен да разгледате всичко, което желаете.

След минута Чейни отвори дървения капак, махна стиропора и разгледа съдържанието на кашона. После тръгна между безкрайните редици с храна, гориво, резервни части, оръжия и дрехи и се намръщи недоволно.

Хънтър стоеше неподвижно в отсрещния ъгъл на склада. Не бе помръднал повече от десет метра, откакто бяха влезли в подземното ниво.

Не, той не възнамеряваше да обикаля напосоки по пътеките между рафтовете и да търси нещо, което знаеше, че не е там. Беше убеден, че Хамилтън никога нямаше да изпълни искането им да огледат склада, ако там имаше някакви доказателства за вината му.

Онова, което търсеха, беше добре скрито. Затова Хънтър опита да се постави на мястото на Хамилтън и да разсъждава като него. Това беше номер, който използваше при проследяването на трудно уловими животни и се надяваше, че ще му помогне и сега.

„Мисли като тигър…“

„Като вълк…“

„Като лисица…“

Какво правеше едно животно, когато искаше да скрие нещо?

Хънтър знаеше повечето отговори на този въпрос, без да се замисля. Алигаторът напъхваше трупа на жертвата си под някой пън, оставяше го да се разложи и после го изяждаше. Мечката заравяше плячката си в пръстта, непрекъснато се въртеше наоколо и спокойно ядеше месото дни наред. Лисицата скриваше храната в кух пън някъде близо до бърлогата си и я покриваше с листа. Но не толкова наблизо, че трупът да привлече съперници в борбата за спечелване на трудно придобитата плячка. Тигърът завличаше жертвата си на уединено място, където я заравяше под листата и ядеше цяла седмица, без да напуска района за повече от час. Хънтър установи, че макар и в различна форма, практиката е една и съща.

Всички животни заравяха придобивките си.

Чейни отвори поредния кашон. Скръстил ръце, доктор Хамилтън го наблюдаваше търпеливо.

Хънтър допря ръка до бетонния под.

Повърхността беше студена, гладка и… още нещо.

Той сбърчи чело и се замисли.

Студена, гладка и… какво още?

Времето минаваше.

Хънтър затвори очи и се съсредоточи.

„Какво усещаш?“

Студено, гладко и…

Той отчаяно поклати глава.

Вибрации.

Хънтър не показа с нищо какво е установил. Бавно прокара пръсти по бетонната повърхност и усети, че вибрациите са ритмични.

После се огледа. Знаеше, че вторият етаж на сградата се захранва с електричество от огромните генератори, монтирани в задната част на двора. Но машините бяха твърде далеч, за да предизвикат вибрации в пода.

Не, там долу имаше нещо друго.

Той отвори очи и видя, че Хамилтън продължава да помага на Чейни да разглежда съдържанието на кашоните. Хънтър се изправи и тръгна към тях.

— Излизам, Чейни — каза той с внимателно премерен тон на поражение. — Тук няма да намерим нищо. Отивам при Боби Джо.

Чейни се намръщи.

— Още не сме огледали всичко. Защо не провериш от другата страна? Виж дали няма да намериш пратка без ордер.

— Нямам време. Ще се кача на покрива да проверя дали всички са заели позиции. Ти довърши огледа.

Хънтър извървя десет крачки, когато Хамилтън извика:

— Асансьорът автоматично спира на първия етаж. Сигурен съм, че ще се ориентирате.

Хънтър не отговори, за да не преиграва ролята си на нищо неподозиращ наивник, качи се в асансьора и натисна бутона. Преживя момент на паника, когато видя, че Хамилтън го наблюдава внимателно, после вратите започнаха да се затварят. Чейни каза нещо и Хамилтън погледна надолу.

Хънтър пъхна пръсти между вратите, разтвори ги и с грациозността на пантера се измъкна от асансьора. Долепи гръб до стената и се спотаи в сенките.

Хамилтън се обърна към асансьора. Вратите бяха затворени. Докторът се намръщи, сякаш съжаляваше, че са му отнели удоволствието да види как Хънтър се маха оттам. Чейни тръгна по пътеката между рафтовете и Хамилтън го последва.

Двамата се отдалечиха, а Хънтър се наведе и започна да се промъква в противоположната посока, като от време на време спираше, за да докосне пода. Но вибрациите утихнаха, докато се придвижваше на запад, а щом отново пое на изток, се усилиха. Той се съсредоточи и чу неясен подземен тътен. В същия миг усети, че някой се приближава и вдигна глава.

Чейни и Хамилтън стояха до товарния асансьор.

— Още не сме свършили тук, докторе — недоволно каза следователят, — но утре ще продължим.

— Разбира се. Както желаете.

Те се качиха в асансьора и Хънтър се изправи и огледа склада.

Бавно се промъкна към източника на вибрациите, който бе разположен близо до източната стена. Знаеше, че ако беше охладителна система, трябваше да има вентилация.

Той огледа пода и видя два малки отдушника, но недалеч имаше друг, много по-голям. Двата по-малки отдушника бяха за отоплението и охлаждането, но големият бе предназначен за нивото отдолу.

Хънтър отмести един тежък сандък, за да се доближи до онова, което бе открил.

Допря длан до вентилационната решетка и усети топъл въздух, излизащ от най-долното подземно ниво на научноизследователската станция. Изпълненият с желание за съдействие доктор Хамилтън бе забравил да спомене за съществуването му. Хънтър изчака, докато сетивата му се изостриха и долови мириса на топлия, наситен с електричество въздух, на хартии и хора.

Разбра какво има долу и тъжно поклати глава.

— Вече нямаш тайни, докторе — каза той.

* * *

Над главата му премина ярък лъч светлина, но той не помръдна. Застана неподвижно зад скалата и търпеливо изчака, докато лъчът се премести към склона на хълма.

Приближаването до безлюдния район зад навеса се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Патрулиращите кучета спряха четири пъти и се вторачиха право към него, но не го видяха, защото той се бе скрил зад скалата. Не надушиха и миризмата му, защото стоеше срещу вятъра. След миг водачите им ги смушкаха да продължат да вървят.

Изведнъж го обзе страх. От мъжа. Сетне разтърси глава и отново тръгна.

Знаеше, че организмът му се е променил. И беше доволен от това. Защото в най-неочаквани мигове от най-съкровените дълбини на тъмната му природа проблясваше искра на съзнание, спомен за съзнание, което още не бе унищожено напълно.

Но това нямаше значение. Скоро щеше да се отърве от бремето на някогашната си същност.

Вече бе станал физически съвършен, какъвто е бил в онази отдавна отминала епоха, но продължаваше да мутира. Всяка промяна увеличаваше силата, издръжливостта и хитростта му — качествата, които го правеха най-могъщият и най-съвършеният от всички хищници.

Без усилие долавяше миризмата на вълк от разстояние няколко километра. И докато бягаше с големи скокове из тъмната гора, обонянието му с лекота разпознаваше растенията, които едва се забелязваха в мрака.

Знаеше кои растения цъфтяха между падналите на земята листа и дали могат да лекуват, или да предизвикват болка. Знаеше кои животни са минали оттам и какво лежи умиращо или мъртво на отсрещния хълм. Чуваше и най-лекото пропукване на клонка, което нарушаваше тишината, и разбираше дали се е счупила от вятъра, от старост или от нечие присъствие. Силата, яростта и величието му бяха безгранични и той ликуваше.

Знаеше, че ако го видят — спиращ дъха образ с огромни зъби и чудовищни нокти, неуморно и безмилостно приближаващ се до плячката — ще съзрат най-чистото превъплъщение на физическото съвършенство и на неизчерпаемата хищническа мощ.

Не, той не се страхуваше от мъжа.

Онзи човек го бе ранил, но повече нямаше да го направи. Защото когато отново го сграбчеше в ръцете си, краят му щеше да бъде бърз. И мъжът щеше да разбере, че е претърпял поражение и да изпита неподправен страх. Досущ като другите преди него…

В паметта му отново нахлуха откъслечни видения…

Писъци… Връхлитане в мрака… Разкъсване на плът… Мозък, гореща кръв, мокри зъби, алено гърло… Храна… Спечелена битка… Слава, екстаз… Зелена гора, огряна от слънчева светлина… Други, които го предизвикват и са победени… Окървавени скали… Сенки, танцуващи пред пламъка… Рев… Страх и писъци… Бягство… Смут… Междуособна война… Битка… Болка… Бягство, гняв, студ, страх… Кръв… Войната и смъртта са зад него… Отдолу тигър… Плячка, храна… Падат заедно… Непрозрачен лед…

Беше забравил къде е мястото, където лежа.

Междуособна война?

Той дълго чака, но отговорът не дойде. Опита да си спомни къде лежа, погребан под студения купол от ослепително бял лед, и се сети.

Още не го виждаха, но скоро щяха да забележат присъствието му. Но тогава щеше да бъде късно.

Хора… Толкова са безпомощни.

Те никога нямаше да бъдат като него. Защото не познаваха мрака, яростта, огъня и глада, който се засища само с кръв.

Да… кръв.

Тяхната кръв.

Бележки

[1] Плейстоцен — геологически период, продължителността му е 1800000 години, приключва преди 10000 години. Продължава силното застудяване, започнало през предходния период (плиоцен). Тогава са се появили мамутът, северният елен, пещерната мечка и други характерни за ледниковия период животни. В плейстоцена започва еволюцията на вида Homo — от архантропа до неоантропа. — Б.ред.