Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (6)

5.

Времето беше необичайно горещо и докато вървеше по следите от нокти върху камъните, Хънтър почувства, че кръвта му кипва от прилива на адреналин.

Когато стигна до дъното на клисурата, той вече се бе превърнал в управлявано от първични инстинкти същество, съсредоточено единствено върху проследяването, и смътно съзнаваше, че Боби Джо върви след него.

Знаеше, че другите са по-назад. Оставяха го да си върши работата. Държаха се малко презрително с него, вероятно мислеха, че никой друг, освен военните, не може да се справи с тази задача. Но Хънтър беше доволен, че се движат, без да говорят, защото животните, включително съществото, което търсеха, мигновено щяха да доловят непознатите звуци. А в тази околна среда човешкият глас щеше да има ефекта на изстрел.

Безшумното придвижване беше задължително, ако Хънтър искаше да научи нещо от гората. Чувстваше се по-спокоен от присъствието на Такакура. Командирът на екипа явно беше готов да му помага. Поне засега изглеждаше така.

Хънтър вдигна ръка. Боби Джо спря и приклекна. Хънтър също клекна и насочи вниманието си към калната почва, измервайки плътността, състава, съдържанието на вода и на още десетина други елементи, които щяха да му разкрият много повече неща, когато намереше отпечатъците на съществото.

Растителността беше оскъдна. Той видя локва, голяма колкото стъпалото му. Но само един-единствен отпечатък. Хънтър допря длан до леките извивки, скрити в калната вода.

Следата беше от около един ден. Но водата вече бе заличила онова, което беше важно, затова се налагаше Хънтър да продължи без посока. Боби Джо вървеше толкова тихо зад него, че той бе забравил за присъствието й. Обърна се, направи й знак да се насочи наляво, а той тръгна надясно. Деляха ги двайсетина крачки. Двамата навлязоха в дълга, широка поляна, обрасла с високи треви.

След пет минути Хънтър намери втората следа, която обаче също беше в лошо състояние поради влагата. Беше покрита с листа и той щеше да я пропусне, ако не бяха дълбоките отпечатъци от нокти, оставени в по-твърдата почва. Дирите не бяха повредени от бурята и можеше да бъдат разчетени.

Той се обърна, погледна Боби Джо и зачака да види дали тя ще забележи, че внезапно е спрял. И Боби Джо го направи. Бавно извърна глава и кимна.

Без да е видял или да е надушил миризмата на плячката, Призрак обикаляше наблизо, като непрекъснато душеше и търсеше.

Хънтър започна да се катери по склона и се наведе да разгледа стара следа. Изпита леко отчаяние. Върху земята имаше редица отпечатъци от предни лапи с дълбоко врязани следи от нокти и нещо, което приличаше на човешка пета. Следващият отпечатък — от левия крак — се намираше на повече от шест метра от предишния.

Съществото скачаше шест метра с един отскок.

Не, това не беше възможно.

Дори за тигър би било трудно да скочи повече от два метра и половина по този склон. Хънтър отново огледа следата, за да се увери, че не е пропуснал нещо. Но гората не лъжеше. И не се интересуваше дали й вярваш, или не.

Съществото явно скачаше шест, дори седем метра.

Хънтър се опита да си внуши, че силата на животното е само временна и се дължи на прилива на адреналин, наситил организма по време на атаката. Боби Джо се приближи и той отново тръгна напред. Още не можеше да разбере какъв звяр бе оставил следите, но знаеше, че не бе виждал такова нещо.

И не искаше да вижда.

* * *

Ребека Танъс и Джина Гилбърт седяха в една от лабораториите в Института по криптозоология и палеонтология „Типлър“ и разглеждаха гипсовата отливка, донесена от военен куриер. Отливката беше дълга трийсет сантиметра. Лицата на двете жени едва прикриваха силното им безпокойство.

Ребека, която заместваше доктор Типлър като директор на института, въздъхна.

— Имам докторска степен от Кеймбридж по екосистеми и магистърска по палеонтология. Завърших с отличие историческа геология и молекулярна биология на вкаменелостите. Една година специализирах в най-престижния институт в света под ръководството на най-големия палеонтолог на нашето време. И пак нямам представа какво е това нещо — каза тя.

Джина мълчеше.

Ребека издуха кичур кестенява коса от очите си и продължи:

— Господи, Джина! Дори не знам откъде да започна. Съществото наистина прилича на човешко. Но има пет дълги, извити, животински нокти. Следователно, не е човек.

— Не — измърмори Джина. — Не е човек. Но не е и животно. Защото от друга страна прилича на човек.

— Аха — измънка Ребека и започна да барабани с пръсти по масата.

— И така… Съществото не е човек. Не е и животно. — Усмивката й беше мрачна. — Мисля, че това ни предоставя много почва за размисъл, нали?

Джина продължаваше да мълчи.

— Добре — каза Ребека и стана. — Да се опитаме да разсъждаваме като доктор Типлър. Когато не можем да идентифицираме някоя вкаменелост, той я категоризира според броя и формата на израстъците на крайниците, големината, местонахождението и възрастта. Професорът го поставя в някоя категория и започва да търси семейството. И обикновено се оказва сроден на някой известен вид, с който сме слабо запознати.

— Добре. Да процедираме по този начин. Вид — Хомо сапиенс. Възраст една седмица.

Настъпи мълчание.

— Е, не стигнахме много далеч — отбеляза Ребека. — Погледни. Пет единични нокти. Големи. Петте израстъка напомнят на нещо като ходило на вид, сроден на Хомо сапиенс. Но това е малко вероятно. Тогава кой друг вид има пет израстъка?

Джина не се замисли. Не беше необходимо.

— Хомо хабилис, Хомо рудолфезис и Хомо еректус^[1]. Както и мечките — гризли, кодиак, кафявите и черните. А, да, и повечето дребни сухоземни бозайници като лакомеца, миещата мечка, катерицата, бодливото прасе, бобъра, водният пор, скунксът, язовецът…

— Ясно — прекъсна я Ребека. — Разбрах.

Двете се умълчаха.

— Ето какво ще направим — каза Ребека. — Знаем какво не е онова същество, нали? Затова ще започнем от нулата и ще предположим, че е непознат вид.

— Както би постъпил професорът.

— Да, точно така. Ще проверим дали по гипса не е останало нещо. Ако намерим косъм или следи от хемоглобин, ще можем да изготвим профил на ДНК. После ще мислим как да го класифицираме.

— Добре, да действаме по процедурата — съгласи се Джина.

— Да. Така казва и докторът. Но задачата е спешна, затова трябва да зарежем останалото. Ако намерим парченце от онова същество, дори да е колкото зрънце, ще разберем всичко за него.

* * *

— Чейни!

Чейни спеше на бюрото в кабинета си в сградата на Военната прокуратура във Вашингтон. Той отвори кървясалите си очи и видя шефа си — Ханк Винсент или Черепа, както го наричаха заради безмилостното му изражение. В ръката си Черепа държеше разходна квитанция, смачкана на топка.

— О, по дяволите — измънка Чейни.

Десетината следователи, наобиколили бюрото му, изведнъж се сетиха, че имат работа другаде и се разпръснаха в различни посоки. Със завидно спокойствие Чейни каза:

— Хей, шефе, тъкмо се канех да поговорим за онези малки…

Черепа размаха квитанцията пред лицето му.

— Искам да ми обясниш как е възможно да изхарчиш пет хиляди долара за бензин само за месец, и то без да напускаш града. Искам да чуя отговора ти. Сигурно ще бъде класически.

— Пътни разходи, шефе.

— Пътни разходи? — Черепа се вторачи в него така, сякаш за пръв път чуваше думите. — Пътни разходи? Това ли е най-доброто оправдание, което можа да измислиш? Ела в кабинета ми.

Без да дочака отговор, Ханк Винсент се обърна.

Чейни бавно се надигна и направи неуспешен опит да оправи вратовръзката си. Колегите шепнешком му пожелаха успех. Той влезе в кабинета на Винсент и безшумно затвори вратата. Застана пред шефа си със скръстени ръце и изпълнен с достойнство, впери взор в него. След миг Черепа поклати глава. Устните му се разтеглиха в лека усмивка. Той хвърли квитанцията на бюрото си и се облегна назад.

— Така значи, пътни разходи. Ако не се лъжа миналата седмица ти разби онзи картел, нали, Чейни? Успя да арестуваш Лау Тай, докато осъществяваше една от най-доходните си сделки.

Чейни кимна, после, когато Черепа взе друга фактура, отмести поглед встрани.

— Тук пише, че преди шест седмици си изчерпал сумата, предвидена за информатори. Откога работиш по случая?

— От шест месеца, сър.

— Тогава как подкупваше информаторите си през последния месец, за да разбереш къде ще се извърши сделката?

След кратка пауза Чейни отговори:

— Ами, шефе, разчитах на творческите си способности и изобретателност. Както би трябвало да правим.

Черепа се усмихна.

— Да, Чейни, обзалагам се, че си постъпил нестандартно. Онова беше театър за пред колегите ти. Направих го, защото всички знаят какво си сторил и не искам да последват примера ти. Поел си голям риск, Чейни. Но се справи. И само благодарение на информаторите си по улиците. Малцина от колегите ти имат толкова много връзки. Това е потънало в забрава изкуство. Ето защо човек като теб може да рискува и да спечели. Но останалите дори не се опитват. Е, някои може и да са готови. Но се боя, че ще изхарчат парите, и пак няма да хванат престъпника. И тогава ще се наложи да ги уволня. Защото няма да мога да прикрия гафа им.

Черепа зачака, но Чейни мълчеше.

— Знаеш ли, имах неприятности с ареста на Лау.

— Неприятности? Защо? Акцията беше успешна.

— Защото с Лау трябваше да се занимава Агенцията по наркотиците. — Черепа замахна с писалката, с която си играеше, сякаш не го беше грижа за това. — Юридически спорове… Такива неща.

— Лау беше известен и като беглец от правосъдието, шефе.

— Тогава мястото му е било при нашите хора от Програмата за бегълците — каза Винсент и изведнъж стана сериозен. — По дяволите, Чейни, ти се занимаваш с разузнаване и контраразузнаване. Трябваше да разследваш дали в бандите, търгуващи с хероин в Златния триъгълник, има американски агент под прикритие, а не да преследваш проклетия Лау. Ако не беше използвал творческите си способности в седмичните доклади, щях да ти потърся отговорност много по-рано. И за да влошат нещата, от ФБР твърдят, че си нарушил правата на Лау, защото си го разпитвал твърде грубо, опитвайки се да го накараш да изпее връзките си. Освен това, като връх на всичко, дори не си му прочел правата. Говорят, че си провалил целия арест и сега не можем да му отправим обвинения. Искат официално разследване.

Чейни не показа с нищо чувствата си. Приближи се до бюрото и докосна табелката от черно дърво, на която с позлатени букви бе написано: „Ханк Винсент, следовател“.

— Не е необходимо да предявяваме обвинения към Лау за това престъпление. Той бяга от правосъдието. Има три други федерални присъди. Ако не беше избягал от Ломпок, щеше да излежи петдесет години, без право на обжалване. И ще го направи, веднага щом го върна там. Признавам, че го разпитвах сам и може да съм забравил да прочета правата му, но сега знаем имената на всичките му връзки в Америка. — Чейни се поколеба, после сви рамене. — Можем да направим голям удар с тази информация, шефе. Всичко беше изпипано.

Черепа скръсти ръце.

— По дяволите, той оказа съпротива при ареста — добави Чейни.

— Аха. Ще се погрижа за онези от ФБР, Чейни. Ще им кажа, че няма да извършим разследване по член 31 от Наказателния кодекс, и ако това не им хареса, могат да ме целунат отзад. — Винсент прегледа няколко папки. — Добре. Имам друга задача за теб. Искам веднага да се заловиш с нея.

Чейни не каза нищо. Един от навиците му, когато се намираше в присъствието на шефове, беше да говори колкото е възможно по-малко. Той смяташе, че е по-трудно да се злепоставиш, когато мълчиш, макар често да се движеше на ръба между предпазливостта и грубостта.

— Ами, работата е следната — рече Черепа и отвори една папка. — Изглежда в Аляска има инцидент с военните и…

— Армията? — Чейни вдигна глава. Не можа да прикрие изненадата си. — Те имат свои следователи. Какво общо има това с нас?

— Просто ме изслушай — нетърпеливо каза Черепа. — Няколко засекретени станции имат сериозни неприятности. Убити хора. Искам да разследваш случая.

— Но защо аз? Защо ние, по дяволите?

Винсент не отговори, после бавно стана и погледна през прозореца зад бюрото. В далечината Чейни видя потока от коли по магистралата, която минаваше зад сградата.

— Защото неколцина от нашите приятели в Конгреса са обезпокоени от слух, според който в научноизследователските станции се извършват тайни експерименти с биологично оръжие. Това не влиза в пълномощията на ФБР. Нито в нашите. Но Конгресът иска ние да поемем разследването.

— И ти искаш аз да се заема с тази задача?

— Да.

В тази история имаше нещо, което никак не допадаше на Чейни.

— И какво по-точно трябва да разследвам? Не знам нищо за биологичните оръжия. Не бих различил грипен вирус от ебола. Може да разследвам цяла година в Аляска и пак да не открия нищо, което…

— Ще работиш във Вашингтон.

Чейни не скри изненадата си.

— Вашингтон — бавно повтори той и се вгледа изпитателно в помръкналото лице на Черепа. — Какво става тук, шефе?

Винсент дълго мълча.

— Чейни, ако някой използва държавната хазна, за да разработва незаконно биологични оръжия, това означава, че в тази тайна дейност са замесени хора от най-високите етажи на властта. Това противоречи не само на американските закони, но и на Споразумението на Обединените нации от 1972 година, с което се забранява разработването на такива оръжейни системи. Предполагам, че разбираш какви могат да бъдат последиците.

По гърба на Чейни полазиха ледени тръпки.

— Да, разбирам. Искаш да разследвам Пентагона, Съвета за национална сигурност и ЦРУ, за да узная дали извършват тайни операции в пряко нарушение на законите и международните споразумения, така ли?

Черепа кимна.

— Добре — продължи Чейни. — Но ще трябва да изляза извън процедурата. Искам неограничено финансиране и собствен екип. Всичките си сътрудници ще избера лично. Ще се нуждая и от писмено разрешение да пътувам навсякъде. Следователите във всеки окръг да бъдат инструктирани да ми оказват съдействие, каквито и да са заповедите ми. И без да се обиждаш, шефе, но държа всичко това да бъде написано черно на бяло. Инак възложи задачата на друг. Това са изискванията ми. Съзнавам какво искаш от мен.

Черепа явно нямаше желание да се съгласи на тази сделка.

— Никога не си ме предавал, Чейни. Но за такова нещо трябва да искам разрешение от шефа.

— Не е необходимо да бързаш. После ще говорим какъв съм задник. Ако съм жив дотогава.

Чейни тръгна към вратата.

— Хей, Чейни. Питаш защо съм те избрал за тази задача. — Черепа не откъсваше очи от лицето му. — Причината е ясна. Имам достатъчно умни хора, за да бъдат ченгета, но само един, който може да бъде мошеник.

* * *

Хънтър се обърна рязко като пантера.

Съзря силует в далечните сенки и бе сигурен, че не греши. Появи се за миг и изчезна.

Той присви очи, намръщи се и прикова поглед в хребета, намиращ се на около осемстотин метра. Знаеше, че от такова разстояние зрението може да го заблуди. Сенките и листата образуваха безброй заплашителни очертания. Но нещо дълбоко в съзнанието му нашепваше, че не е сгрешил.

Хънтър бе съзрял силуета на нещо немислимо, човекоподобна форма, която стоеше в мрака и го гледаше. При това предизвикателно. Фигурата се обърна и изчезна.

Боби Джо уморено се приближи до Хънтър й коленичи, за да си почине. Тя не бе видяла нищо и той нямаше намерение да й казва за откритието си.

— Какво има? — шепнешком попита младата жена. Беше изпотена от влажния въздух.

Хънтър я погледна и поклати глава.

— Почини си. Пийни вода. Ще ти трябва — каза той и продължи да върви.

Замисли се за ужасната гледка и отново поклати глава. Не, тук нещо не беше наред. Съществото, което бе видял, стоеше изправено. Само че нямаше такова животно. Никой звяр не можеше да изтръгне от пантите стоманена врата и да откъсне човешка глава от тялото с един-единствен замах. Хънтър се опита да не показва безпокойството си.

Такакура и останалите се приближиха до него. Доктор Типлър се държеше, въпреки напредналата си възраст. Но японецът изглеждаше леко разтревожен от бързия ход на Хънтър. Това говореше за необикновено добра форма, защото следотърсачът още не бе почивал, макар да беше късно следобед.

Той дори не усещаше напрежение. Отдавна бе престанал да се чуди на издръжливостта си. Знаеше, че притежава особени способности, усъвършенствани от трудния начин на живот. Можеше да не спи дни наред, без да чувства умора, и да изминава по сто километра на ден. Но не очакваше същото от другите и непрекъснато си напомняше, че трябва да върви по-бавно.

Такакура се наведе. Беше изтощен, но се загледа в земята така, сякаш търсеше следи. Хънтър се усмихна. Дори японецът учеше занаята. Такакура вдигна глава и го погледна.

— Приближаваме ли се до съществото?

— Да — отговори Хънтър, обмисляйки какво друго да каже.

Не би скрил информация, така че да изложи на опасност екипа, но от друга страна нямаше намерение да говори, ако не беше сигурен. Не трябваше да загубва доверието на командосите. Това беше опасно при дадените обстоятелства.

— Хай. Добре — изръмжа Такакура, остави картечния пистолет, коленичи и продължи да оглежда земята.

Онова, което Хънтър видя в черните му като въглен полегати очи, го увери, че японецът има само една цел, каквито и тайни да бяха скрити в тази загадъчна операция. Такакура беше отдаден на професията си. Щеше да изпълни дълга си, дори да се наложи да загине.

Хънтър си спомни какво бе открил в научноизследователската станция, огледа останалите членове на екипа и се зарадва, че има поне един, на когото може да се довери.

* * *

Изтощен, Тейлър седна, вдигна глава и видя Хънтър, който стоеше на хребета и тихо разговаряше с Такакура и Боби Джо.

Възрастният професор стоеше до тях и бършеше потта от челото си. Грамадният вълк както винаги беше нащрек и черните му уши бяха наострени.

Бък Джойс, друг член на екипа, се приближи до Тейлър и сложи гранатомета си на един пън — остатък от поразено от мълния дърво. Бък беше нисък, но шестте години подготовка в специалните части го бяха направили жилав и издръжлив.

Тейлър избърса потта от тила си и гледайки Хънтър, измърмори:

— Онзи човек не се спира. Не съм вървял толкова много за един ден, откакто постъпих в проклетата „Делта“. Осемдесет километра с пълна раница. Хънтър ще скрие топката на инструкторите от Форт Браг само за една седмица.

Бък се засмя.

— Да. И кучето му е страхотно.

— Това е вълк, тъпако.

— Знам, Тейлър. Това е най-големият вълк, който съм виждал. И най-злият на вид. Нямам намерение да се приближавам до него. Не го знаеш какво ще направи. Може да те нападне.

Тейлър се намръщи, засенчи с длан лицето си и присви очи, опитвайки се да определи на каква височина се намира слънцето.

— Трябва да изберем място за нощуване. След три часа ще се мръкне. В тези планини се стъмва бързо. Бил съм тук.

— Така ли? — заинтересува се Бък. — Кога?

— Ами, в края на осемдесетте години. Участвах в една мисия в Норт Ридж. Нямах представа какво правим. Уж търсехме някаква пещера. Не намерихме нищо. Само ни измръзнаха задниците.

— Е, сега отново си тук. — Бък стана, когато Хънтър и останалите започнаха да се спускат към долината. — Но така, както се движи онова животно, едва ли ще имаме шанс да стреляме по него.

— Ти си голям глупак, Бък. Нищо ли не проумяваш? От специалните части си, а още не можеш да кажеш дали онзи тип го бива. Според мен си знае работата. Не съм виждал такъв като него. Познавам много военни следотърсачи. Те би трябвало да са най-добрите, но не могат за един ден да направят онова, което този тип прави за пет минути. Той може да разчете абсолютно всяка следа, синко. Мисля, че ще намери онзи звяр.

Тейлър погледна Бък още веднъж и тръгна.

— Хайде, синко, зареди оръжието.

* * *

Хънтър се бе втренчил в земята, когато Боби Джо коленичи до него. Той заговори, но гласът му беше толкова тих, че тя едва го чуваше. Сети се, че Хънтър се възползва от ромоленето на водата в потока, за да заглуши думите си.

— Сутринта започнаха добре — прошепна той. — Но сега вдигат шум колкото стадо бизони. Е, случват се такива неща. Хората свикват с обстоятелствата и започват да се отпускат. И после стават невнимателни. Прекосяват деветдесет и девет пъти потока и не виждат змията. На стотния път не поглеждат в краката си. Мислят, че са в безопасност. А змията е там. И ги ухапва. Навикът е лошо нещо. Може да ти коства живота.

Боби Джо се огледа, после се обърна да види другарите си, които се намираха на склона в далечината. Не чуваше нищо от тази посока, защото шумът на водата заглушаваше всички останали звуци. Докато ги наблюдаваше, й се стори, че командосите се движат безшумно и стъпват внимателно, подредени в индийска нишка на десет крачки един от друг.

Питайки се защо Хънтър бе толкова притеснен, тя бавно вървеше след него. Той оглеждаше всичко наоколо и мълчеше. Боби Джо видя само една-единствена следа в твърдата почва и нищо друго. Съществото сякаш бе изчезнало от лицето на земята.

Хънтър се обърна и тихо каза:

— Призрак.

Движейки се с невероятна грация, огромният черен вълк крачеше напред. Главата му беше наведена. Боби Джо стисна пушката, като видя свирепия му профил и черните, сякаш безжизнени очи.

Хънтър посочи следата и рече:

— Търси.

След миг вълкът изчезна зад завоя на реката и потъна в сенките на безкрайната гора. Боби Джо зачака, но Хънтър не каза нищо повече, само продължи съсредоточено да гледа отпечатъка. После, възползвайки се от възможността, че е с този човек, който отлично познаваше природата, тя попита:

— Какво те безпокои?

Хънтър не отговори веднага.

— Няма логика.

— В кое?

— В натиска, с който е оставен отпечатъкът. Съществото се е движило надясно, но в тази посока следите прекъсват.

Зад тях се издигаше стръмен склон, висок петдесетина метра. Почвата беше глинеста и не се виждаше пътека. Можеха да се изкатерят лесно, но по нищо не личеше, че съществото бе минало оттам, затова нямаше смисъл да вървят в тази посока.

— Знаеш ли, Хънтър, през целия ден съществото се е движило близо до водата.

— Точно това ме безпокои.

— Защо?

— Животните с такива размери не се навъртат край водата през деня.

Той използваше шума на потока, за да заглуши гласа си и едва тогава Боби Джо разбра как го прави. Хънтър променяше височината на тоновете, за да смеси гласа си със звука на течението и ромоленето на водата. Боби Джо се възхити на способността му да се слива с околната среда. Хънтър сякаш беше част от природата.

— Големите животни пият вода на зазоряване — продължи той, — и после през нощта. Правят го като по часовник. През деня не се движат близо до водата, а ловуват и се хранят.

— Но онова същество още не се е хранило — отбеляза тя, опитвайки се да говори тихо, така че гласът й да се слее с шума на потока.

— Да. И това ме безпокои. Движи се твърде бързо. А големите животни са бавни. Изминават от два до осем километра на час. Но това същество преодолява големи разстояния. Странно.

— Хънтър, мисля, че ми хрумна нещо. През целия ден съществото се е движило покрай водата.

— Да, както би правил човек — каза той, без да вдига глава.

— Може би. Но е факт, че се придържа към водата. И вероятно прави същото и в момента, защото няма изведнъж да промени навиците си. Макар да е невероятно силно и издръжливо, аз смятам, че ще продължи да действа по същия начин.

Хънтър бавно се обърна и огледа хребета сантиметър по сантиметър. Устата му беше леко отворена, а лицето — застинало, сякаш бе осенен от прозрение.

— Не — прошепна той. — Ще направи нещо… друго.

Ястребовите му очи обходиха хребета.

— Искаш ли да кръстосам в радиус от стотина метра? Ще внимавам да не утъпча следите — предложи Боби Джо.

— Да. Направи го. Аз ще огледам наоколо. — Хънтър се обърна към нея. Лицето му доби студен израз. — И не се отдалечавай.

— Добре — отговори тя, изправи се и с лекота започна да стъпва по камъните, движейки се по течението на потока.

Той дълго оглежда скалата в подножието на хребета. Човек в добро физическо състояние можеше да я изкатери за двайсетина минути. После направи крачка напред, хвана се за заострения ръб и с лекота се прехвърли над върха. Тръгна нагоре, като предпазливо опипваше скалата с крак, преди да стъпи, и избираше най-лесния маршрут.

Тази процедура всъщност беше само допълнение към метода, който използваше, за да се движи безшумно. Първо стъпваше с пръстите, после бавно отпускаше тежестта си на ходилото, от предната към задната част. Знаеше, че трябва да избира твърда почва и да заобикаля вейките.

Хънтър внимателно огледа следващата скала, търсейки следи върху сиво-кафявата й повърхност. И след двайсет минути намери отпечатъци — дълбоки бразди от нокти върху камъка.

Той приклекна, обърна се и се загледа в потока. Прецени разстоянието и поклати глава, когато изчисли, че съществото е скочило най-малко девет метра — невероятно разстояние, за което и да е животно.

За да се увери, че не е сбъркал, Хънтър се огледа и съзря отпечатъци от нокти в камъка — белези от невероятна сила на вкопчване, и разбра къде се бе катерило съществото, съдейки по стотици едва забележими следи, които неопитният следотърсач лесно би пропуснал. Хънтър кимна. Да, ето защо край потока нямаше повече дири.

Той се изкатери на върха на скалата. Погледна надолу и видя Такакура, който крачеше начело на колоната.

Хънтър им направи знак да се приближат и зачака. Боби Джо се появи от другата страна на потока. Хънтър я видя и махна. Тя кимна и тръгна към него.

Щом екипът се събра в подножието на скалата, Хънтър само посочи към върха и всички започнаха да се катерят нагоре.