Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (16)

15.

Всички застанаха с факлите в ръце пред тесния проход в скалата и мълчаливо се взряха в сенките на гигантските гранитни плочи, откъснали се от планината по време на ледниковия период. Мигът беше странен и нереален.

Хънтър се наведе да огледа земята и видя следи от различни животни — мечка, лакомец и катерица. Горските обитатели явно знаеха, че това е единственият път до другата страна на скалата. И щом дивите зверове, които имаха по-силни инстинкти от човека, разчитаха на пътеката, той бе убеден, че членовете на екипа също ще бъдат принудени да я използват. Особено, след като се налагаше да носят професора.

Хънтър бе взел въжето, но не беше достатъчно опитен в катеренето по скали. Освен това нямаше алпинистки принадлежности.

Факлите горяха ярко. Той знаеше, че ще пламтят още трийсет минути и после ще изгорят. Но поне дотогава щяха да бъдат в безопасност.

— Предлагам да тичаме — измърмори Такакура. — Бягайте, без да спирате. Сетне, когато стигнем до другия край, ще прикрепим пластичен взрив към жица за препъване и ще пръснем на парчета съществото.

Японецът решително метна картечния пистолет на рамото си и извади сабята. Моментът беше тържествен. Дългото, извито острие, дебело най-малко шест милиметра, блесна на светлината на следобедното слънце. Такакура затъкна в колана си черната, лачена ножница и хвана сабята в дясната си ръка. Накрая погледна Хънтър, който го наблюдаваше безучастно.

— Само острие може да рани звяра — рече японецът. — Поне това научихме. Кожата му е непроницаема за куршуми, освен ако не летят с достатъчно висока скорост.

— Например с хиляда и двеста метра в секунда — отбеляза Боби Джо.

— Да. Надявам се, че и ураниевите патрони на Тейлър ще го ранят. Ще видим. Но аз предпочитам сабята. Ако ни нападне в мрака и огънят не го спре, ще влезем в ръкопашен бой. А тогава сабята е по-ефикасна от пушката.

Хънтър наведе глава. Беше удивително за колко много неща едновременно можеше да мисли човек. Пред очите му мина целият му живот — смисълът, знанията, надеждите, неосъществените мечти, несполуките. Имаше чувството, че именно уменията, разбиранията и опитът му го бяха довели на това място.

Но още не знаеше какво представлява съществото и как да го унищожи. Само знаеше, че в предишните схватки бе побеждавал, защото не се бе предавал на болката.

Чувствайки непривична умора, той вдигна глава, обърна се към Боби Джо и се усмихна. Но тя изглеждаше тъжна. Хънтър погледна професора, който спеше, и кимна. Часът бе настъпил.

„Безстрашен човек с добро сърце…“

Бавно, прикривайки страха, който изпитваше, Хънтър се изправи, въздъхна дълбоко и се взря в скалния процеп.

— Да предположим най-лошото — каза той. — А по-точно, че съществото ни чака там. И че не се бои от огъня. Може и да е така. Как ще реагираме на атака в затворено пространство?

— С всички възможни средства — отговори Такакура.

— Ще го надупчим като решето — добави Тейлър.

— Не. — Хънтър направи крачка напред, коленичи и се взря в тъмния процеп, за да види какво има вътре. Не очакваше успех, затова не се разочарова, че погледът му не проникна през плътния мрак. Разбра, че си губи времето и се върна. — Ето какъв е планът ми. Ще се кача нависоко, на около шест-седем метра и ще вървя по ръба на пукнатината, а вие ще пренесете професора през прохода. Ако съзра съществото, ще го ударя с приклада на пушката. Няма да го заболи, но вие ще знаете какво да правите. Оттеглете се, взривете пещерата и заемете позиция навън. Боби Джо, ако нещо друго, освен мен се покаже на изхода… стреляй.

— А ти какво ще правиш, ако се оттеглим?

Хънтър преметна ловната карабина на гърба си и започна да се катери по назъбените скали от двете страни на пукнатината.

— Вероятно ще се бия на живот и смърт. Най-важното е вие да се измъкнете от прохода, преди да ви е убило. И имайте предвид, че ще го стори светкавично, защото ще носите професора и ще се движите бавно.

— Хънтър… — започна тя.

Той спря, погледна надолу, намигна и се усмихна.

— Гледайте да не изпуснете хеликоптера.

* * *

Облечен подходящо за условията — сиво-кафяв панталон, риза и широкопола шапка — доктор Артър Хамилтън слезе от хеликоптера и тръгна с наведена глава. Под мишницата си стискаше черно куфарче.

Малобройната свита зад него носеше багажа, екипировката и анорака му, както и собствените си вещи.

Полковник Мадъкс стоеше в края на площадката за приземяване и държеше в ръка шапката си.

— Радвам се да ви видя, доктор Хамилтън — изкрещя той, за да надвика шума на моторите. — Но не мога да кажа, че съм изненадан. Учуден съм, че не дойдохте по-рано.

Хамилтън кимна и продължи да върви. Мадъкс закрачи до него.

— Направихме всичко, което наредихте, докторе. Не знам защо искахте да демонтираме техническите средства, но тази сутрин хеликоптерът ги откара.

— Добре. Изпълнихте ли безусловно инструкциите ми?

Мадъкс кимна.

— Да, докторе. Транспортирахме уредите до станцията в Лос Анджелис. Дори пилотът не знае какво пренася.

— Хубаво.

Хамилтън се насочи към голямата стоманена врата и след няколко минути се озова в подземието, на две нива под видимата част на станцията. Подпря брадичката си на малка подложка и скенерът регистрира кръвоносните съдове на лявото му око. Стоманената врата се отвори.

Посрещна го висока, чернокоса жена със слабо, бледо лице и тъмни торбички под очите. Тя се усмихна, а след поздрава Хамилтън насочи вниманието си към стъкления цилиндър, окачен в средата на лабораторията.

Цилиндърът с размери на саркофаг се намираше в електромагнитно поле. Не докосваше нито пода, нито тавана и беше пълен с течност, в която мехурчета въздух се издигаха към повърхността и изчезваха в дантела от светлоотразителна мрежа. Около фигурата вътре струеше зелена светлина — досущ свещен ореол.

Изпълнен със страхопочитание, Хамилтън се усмихна.

В течността плаваше нещо, което светът не бе виждал и дори не си бе представял. Главата бе увиснала безжизнено, а косите бяха проскубани от десетте хиляди години, прекарани в леда, но тялото беше запазено, макар и почти превърнало се във вкаменелост — вследствие на огромния натиск и студа в глетчера, разтопен от избухналия нефтен пожар в Норт Ридж, Аляска.

Величествен, ужасяващ и богоподобен, човекоподобният плаваше сам в зеленикавата течност. Гърдите бяха огромни, а раменете — херкулесови. Грамадните жили на врата приличаха на железни кабели. Ръцете — тежки, едри и свръхразвити — завършваха с дълги, черни и извити нокти. Краката бяха мускулести и мощни — крака на ловец, на същество, което може дни, дори седмици наред да тича неуморно, да атакува ожесточено, да пирува, да скача и да се катери. Макар и отпуснато в смъртта, лицето беше изумително жизнено. Челото беше голямо, косите — бели и сухи, а носът — широк и плосък. От грамадната уста стърчаха дълги като на тигър зъби. Примитивното лице завършваше с четвъртита, масивна брадичка с възлести мускули, разположени навътре в челюстта. Скулите бяха високи. Изражението беше уникално и страховито. Съществото беше въплъщение на онова, което би представлявал Хомо сапиенс, ако притежаваше силата на динозавър, ума на човек и ужасяващата външност на тигър.

Хамилтън го гледаше с възхищение.

— Да… Най-съвършеното от всички създания. Управлявало е като Господ света.

Той наведе глава. На устните му играеше лека усмивка. Гласът му беше тих.

— И така, моя скъпа Ема, успя ли да довършиш анализа на участъка ДНК?

Доктор Ема Стрейт застана до него. До гърдите си притискаше папка с резултати от изследвания.

— Оказа се така, както предполагахте, докторе. Нивата на протеина явно са били регулирани от гените, контролиращи допамина и серотонина. Но намерихме и нещо, което не очаквахме.

— Какво?

— Много е сложно и неочаквано и дори самите ние още не го разбираме. — Тя нервно погледна мъртвото тяло в цилиндъра. — Има видоизменения в регулиращите сфери на транспортните РНК. Не сме изготвили профил на целия геном, но реконструкцията, която успяхме да направим, ни позволява да се досетим за устройството му. Д-2 допаминът в рецепторния ген е най-малко трийсет пъти повече, отколкото в съвременния Хомо сапиенс. Очевидно продукт на наследственост. Или смесица от наследственост и въздействието на околна среда. Ето защо… вие бяхте прав, като предположихте, че свръхголемите гени, регулиращи способността за контрол върху емоциите и интелекта, са били видоизменени от някакво неизвестно влияние. Може би от храната и климата. По всяка вероятност никога няма да разберем, освен ако… не го хванат.

— Уверявам те, че работим усилено по въпроса — каза Хамилтън и се обърна към мумифицирания великан. — Да, точно както предполагах. Генетичният му код е забранил произвеждането на онези химични вещества, които дават на съвременния човек контрол, съзнание, морал и милост. Така се е превърнал в същество, което живее само за себе си и за нищо друго. Създание, което поради генетичната си структура, не е било способно да се грижи за нищо друго, освен за собствените си себични потребности. И погледни в какво се е превърнало. Най-силното от вида си. Нашият вид.

Доктор Стрейт пое дълбоко въздух.

— Репликацията на ДНК протича с фантастична скорост. От петдесет до сто пъти по-бързо, отколкото в обикновената човешка ДНК. Стигнахме до извода, че това позволява на рецепторите да забавят импулсите, реакциите към глада, опасността и гнева и да активират адреналина и другите протеини, които на свой ред са го надарили с невероятна склонност към насилие. — Тя отново погледна чудовищното тяло, сякаш се радваше, че е мъртво и затворено в цилиндъра. — Нещо, което му е било присъщо, дори без протеините. Но геномът му го характеризира предимно като същество, което е действало импулсивно. Подчинявало се е на всеки импулс, независимо от последиците. Всъщност, мисля, че не е разбирало какво означава последица. Според спектрограмите, които досега направихме, физическите му качества — от издръжливостта на сърдечно-съдовата система до силата — превъзхождат поне трийсет пъти тези на Хомо сапиенс. А офталмологичната проверка показа, че способността му да различава цветовете и да забелязва движенията е приблизително пет пъти по-изострена от тази на съвременния човек. Възможно е дори да е притежавало телескопично зрение, като на орела.

Хамилтън поклати глава с неприкрито възхищение.

— Не съзираш ли красотата във всичко това? Дори без мутациите, които са премахнали от организма му серотонина и допамина — тяхната липса очевидно по някакъв начин е била компенсирана от други, неизвестни фактори във веригата ДНК, за да се предотврати увреждане на мозъчната дейност — това е най-съвършеният хищник на всички времена. Точно както предполагах. А… — Той се поколеба. — Потвърди ли се другото ми предположение?

— Да. Имунитетът. Но не забравяйте, че още не сме приключили с изготвянето на профила на ДНК. Мутацията му позволява почти мигновено да се възстановява от рани и болести. Имунната реакция е светкавична. Съществото е имунизирано срещу всякакви бактерии и вируси. Гените, които изследвахме с компютърната матрица, показаха, че лимфоцитите и белите кръвни телца мълниеносно разпознават молекулата нашественик. Дори нещо толкова микроскопично като молекула на вирус. Фантастично… Не сме виждали такова чудо.

— Нито пък аз. А сега, може ли да започнем да изолираме специфичните гени, които контролират онази невероятно силна имунна система? Ще ги изолираме и ще ги модифицираме. И след няколко години избраниците ще научат онова, което ние вече знаем. Продължителност на живота стотици години. Неизмерима сила. Издръжливост, ревниво съхранявана от една забравена епоха. Много скоро напредналата възраст, болестите и безсилието няма да ни плашат. Ще бъдем недосегаеми за всички заболявания и за немощта, ще се присмиваме на всички около нас, които са съсипани от времето. Да… това е моята мечта. Безсмъртие.

Настъпи мълчание, после Ема каза:

— Доктор Хамилтън, екипът по издирването… Преди час те установиха връзка със станцията.

Лицето на учения изведнъж помръкна и стана заплашително. Той бавно се обърна към нея.

— Какво каза, Ема?

— Хората от екипа по издирването още са живи, докторе.

— Това е невъзможно. От четири дни са сами в планината и се бият със съществото. Никой не може да оцелее в това стълкновение.

— Обадиха се по радиопредавателя, докторе. Не знам как е станало, но още са живи. Оцелели са и след час хеликоптерът ще ги вземе и ще ги докара тук.

— Изглежда младото ми протеже Лутър ме разочарова. Хм… Е, нищо. Няма да повярвам, че са живи, докато не ги видя с очите си. — Хамилтън се изсмя. — Младият глупак Лутър беше крайно нетърпелив и плати за дързостта си. Матрицата още не беше изпробвана, когато той се инжектира със серума, без никой да знае. Би трябвало да умре, но това не стана и Лутър е претърпял промени. Смятам трансформацията му донякъде за… благословия.

— Ще се опитаме ли да му помогнем, ако го хванат, докторе?

На лицето на Хамилтън се изписа изненада.

— На кого, Ема? На Лутър? Но това е абсурдно. Не, няма да му помогнем, защото Лутър вече не съществува. Освен може би само в някакви неясни представи в съзнанието на чудовището, в което се е превърнал. Лутър никога няма да се върне. Остана само тялото му. Той се преобрази в най-силния, жесток и хищен звяр, живял на земята. А днес, когато истинските господари са станали жертва на огъня и ледовете и властващият вид е лесно заменимият човек, Лутър ще се наслаждава на пировата си победа.

Ема се вцепени.

— И тогава какво ще направи съществото?

— Онова, което трябва да направи — спокойно отговори Хамилтън. — Ще дойде да вземе остатъка от серума, защото Лутър е използвал недостатъчно количество, за да се превърне в точно копие на звяра. Има още геноми, които организмът му трябва да усвои, за да стане огледално копие на онзи съвършен хищник. Сигурен съм, че помни това. Макар да съм убеден, че по размери, форма и жестокост съществото почти се е изравнило с величествения си предшественик и може дори да е запазило част от спомените му.

— Спомени?

— Да, разбира се. Паметта е закодирана в ДНК, също както и произвеждането на специфични протеини, определящи склонността към насилие или удоволствие. Във веригата ДНК явно има участъци — макар и още неразгадаеми за нас, които дават такава способност. И щом тялото и умът на Лутър са подвластни на новата ДНК, предполагам, че и спомените му избледняват под напора на спомените за други времена и друга раса.

— А какво ще стане със станцията, ако Лутър… искам да кажа, съществото дойде тук, за да вземе остатъка от серума?

— О, ние сме добре охранявани, мила моя. Не се страхувай, че съществото може да проникне в това подземие. Пък и комуникационните ни средства са последна дума на съвременната техника. Ако все пак чудовището проникне в базата, ние ще бъдем в безопасност тук. Дори ужасяващата му сила няма да му помогне да събори този бункер, който тежи двайсет тона. В края на краищата, това е само животно, колкото и да е величествено и подобно на човека. — Той въздъхна дълбоко. — И така, ще продължим изследванията си и когато приключим, ще позволя на теб и на всички, които се трудиха усърдно, да се присъедините към новото общество. Тази система никога няма да остарее и век след век ще натрупва сила и мощ, докато станем господари на света. Ти, Ема, и аз ще управляваме цели страни, ще се наслаждаваме на царски угощения и ще живеем векове, радвайки се на цветущо здраве и неизчерпаема енергия. Остава само да изолираме гените на имунитета и да ги оставим да регулират мълниеносното си самовъзпроизвеждане.

— Артър, персоналът… се безпокои. Не искат… Ами, притесняват се. Лутър, тоест съществото, уби толкова много хора и…

— Ема — назидателно каза Хамилтън, — бъди сигурна, че сме в безопасност. Аз създадох съществото и знам на какво е способно. Запознат съм с величието и с падението му, така да се каже. Да, то е ужасяващ звяр. Но дори такава неизмерима сила би трябвало един ден да умре. И това ще стане.

* * *

Хънтър приклекна в мрака, вдигна високо факлата и освети назъбения скален перваз, простиращ се пред него. Застанал на шест метра над прохода и внимателно стъпил на гранитната плоча, той не видя нищо друго, освен сенки, танцуващи пред трепкащия пламък.

Хънтър наклони глава, за да гледа под по-удобен ъгъл, но пак не забеляза нищо. Опита се да не обръща внимание на лудо биещото си сърце и на адреналина, нахлуващ в тялото му. Ръцете му се изпотиха. Той ги избърса в мръсния си панталон и облиза устни.

Изпита неподправен страх. Стоеше сам на скалния перваз в мрака и ако се наложеше да се бие със съществото, знаеше, че смъртта ще настъпи бързо. Едва ли щеше да успее да се изплъзне и изключително силният звяр щеше да го победи за броени минути.

Той си спомни чудовищните зъби и потрепери. Сетне потисна вълнението си. Трябваше да се съсредоточи. Не можеше да допусне ужасът да попречи на преценката му. След миг на хладнокръвно съсредоточаване той предпазливо тръгна напред.

Беше казал на Такакура да чака сигнал, за да влязат в скалната пукнатина. И Хънтър беше сигурен, че ще постъпят така, защото командирът беше професионалист и нямаше да промени плана, който бяха съгласували.

После си спомни как в израз на добронамереност и приятелство в последния миг Тейлър се бе приближил до него и му бе дал правоъгълна брезентова кутия, дълга трийсет и широка двайсет сантиметра. Тейлър посочи извитата дръжка и рече:

— Дръпни това, после имаш пет секунди, приятел. Ще взривиш всичко живо в пещерата. Дърпай и бягай, колкото ти държат краката.

Хънтър се изненада, сетне кимна и сложи кутията в торбичката си.

Пред него се движеха странни сенки. Той инстинктивно извади ловджийския нож, стисна дръжката и предпазливо продължи да крачи. Въпреки железния контрол, дишането му беше тежко и учестено. Главата му се замая. Хънтър въздъхна дълбоко и се опита да се предпази от задушаване. После разтърси глава, сякаш да прогони виденията, танцуващи пред очите му.

— Хайде — прошепна той. — Стегни се…

Измина десет-дванайсет крачки, но сетивата му не доловиха нищо. И въпреки страха, го обзе чувство на облекчение, вероятно защото несъзнателно се надяваше, че след като не го нападна досега, съществото може би се е отказало. Но инстинктът му твърдеше друго — съществото търпеливо се спотайва и го чака някъде в мрака.

Хънтър направи още десетина крачки, погледна факлата и видя, че ще има светлина не повече от петнайсет минути. Продължи да върви напред и да търси, осветявайки всеки ъгъл.

Реши, че след следващите десет крачки ще направи знак на другите да тръгнат.

В същия миг съзря сянка, която го накара да се вцепени.

Хънтър затаи дъх и бавно се обърна.

Съществото стоеше на по-малко от пет крачки от него. Червените му очи блестяха. Беше оголило зъби. Усмихваше се.

Невероятно големите му ръце стигаха почти до коленете. Хънтър забеляза промяна в лицето му. Беше още по-ужасно и уродливо. Сякаш се смееше подигравателно.

Хънтър се подготви да рискува и да скочи долу. Онова, което се случи после, го накара да залитне. Очите му се отвориха широко от изумление и силите го напуснаха.

— Няма да избягаш — изръмжа съществото.

* * *

Чейни беше в адски лошо настроение. Паркира колата си и бавно тръгна към ресторанта на Тухлата. Беше гладен, но имаше толкова много грижи, че едва ли щеше да яде. Бе изиграл всичките си козове. И пак не знаеше какво да направи. Разследването му се проваляше както никога досега.

Не се постара да изглежда по-приветлив пред Тухлата. Знаеше, че нищо не е в състояние да развълнува приятеля му. Чейни си даде сметка, че тъкмо за това се отбива при него, когато разследването му не върви.

Влизаше в ресторанта, оплакваше се и ругаеше, а Тухлата спокойно правеше кюфтета, изпълняваше поръчки и от време на време кимаше, за да покаже, че го слуша. В такива случаи Чейни неизменно се чувстваше по-добре, защото се разтоварваше. И бирата помагаше. Този метод му харесваше, макар че не беше професионален.

В заведението нямаше много посетители. Чейни мина през люлеещите се врати и видя Тухлата, който седеше зад бюрото и смяташе.

Макмилан го погледна. Чейни тежко се отпусна на стола, но не каза нищо. Лицето на Тухлата беше непроницаемо.

— Виждал съм те да изглеждаш и по-зле.

— Така ли? — уморено попита Чейни. — Кога?

— Когато като новобранец стреля по невнимание в колата и пръсна предното стъкло.

— А, да… В онзи ден не ми вървеше.

Тухлата отново се залови да смята с калкулатора.

— Няма кой друг да прави сметките. Е, научи ли нещо друго, освен онова, което вече ти казах?

— Ами, не съм сигурен. Научната сътрудничка, умна млада жена, твърди, че съществото не прилича на нито един познат животински вид. Неговата ДНК не може да се сравни с никоя друга. Имало имунитет срещу болести и наранявания. Било изключително странно.

Тухлата престана да смята и впи поглед в Чейни. В дрезгавия му глас едновременно прозвуча учудване, недоверие и заинтересованост.

— Не думай.

Чейни взе бира от касата до него и я отвори.

— По дяволите, това не е в моята област. Аз не съм учен. И единственият човек, когото мога да притисна за подробна информация, е заминал за Аляска. В последната оцеляла научноизследователска станция.

— Ами, намери го. Той не може да се измъкне от теб. Отдавна разбрах, че си упорит като булдог и почти толкова умен. Проследи кучия син до края на света. Скъсай му нервите. На твое място бих постъпил така.

Този вариант не бе хрумвал на Чейни, но му се стори уместен. В края на краищата, той имаше неограничен бюджет и правото да ползва частен самолет, макар че после щеше да му бъде трудно да си оправи сметките с Черепа.

Да, всичко водеше към Аляска, към научноизследователската станция и към човека, отговорен за онова, което ставаше там. Защо бе отишъл в базата? Криеше ли нещо? Или нещо искаше да довърши?

— Идеята ти е хубава — каза Чейни, след като бавно отпи от топлата бира.

— Знам повечето игри, малкия. По дяволите, дори съм измислил няколко от тях. Той те отбягва и ти го знаеш. Най-добрият начин да го притиснеш, е като му покажеш, че не може да ти се изплъзне. — Тухлата дълго мълча, сетне добави: — Най-важното е принципът. Но аз бих направил още нещо, преди да тръгна по дирите му.

— Малко извънпрограмна дейност?

— Позна.

Това беше израз, който Тухлата бе измислил в дните, когато изпълняваха заповеди за обиск на опасни престъпници.

В нощта преди планирания обиск Чейни и Тухлата незаконно влизаха в дома на заподозрения и го претърсваха за оръжия и всичко друго, което би изложило на риск изпълнението на заповедта на сутринта. Не искаха разрешение и не казваха на никого какво ще направят.

Намереха ли оръжие, взимаха патроните, за да не се притесняват, че на следващия ден може да ги застрелят.

Тази практика беше известна на колегите им, но никой не задаваше въпроси. Всички смятаха, че така и трябва, за да се гарантира безопасността на следователите.

На инструктажа, преди изпълнението на заповедта за обиск, някой от колегите им неизменно питаше:

— Какво прави снощи?

— Нищо. Само малко извънпрограмна дейност — равнодушно отговаряше Тухлата.

Акцията не беше безопасна, но обикновено имаше резултат. И сега Чейни съобрази, че Тухлата му препоръчва да влезе в дома на Хамилтън, да научи нещо и да не оставя следи от присъствието си. Чейни вече беше мислил по този въпрос, но идеята му се бе сторила безумна, затова се зарадва, че някой го подкрепи.

— Да, но не мисли, че онзи тип носи документацията си вкъщи.

— Огледай обстановката и разбери какви са интересите му. Не надничай в компютъра, нито в папките. Там няма да намериш нищо. Разгледай библиотеката. Виж какви книги има. За земетресения или за нещо друго.

Чейни знаеше адреса на доктора.

— Добре. Довечера ще разузная.

— Къде живее?

— Недалеч оттук.

— Изключи алармената система и отключи вратата с шперц. Не пипай нищо. Не чупи. Не оставяй отпечатъци. Не забравяй да включиш алармената система, преди да си тръгнеш. Номерът е да влезеш и излезеш, без никой да разбере, че си бил там.

— Да, знам. — Чейни се поколеба, преди да сподели най-тревожната си мисъл. — Как можеш да изолираш от подкрепления екип в планината? Какъв би бил най-добрият начин да го направиш?

— Какво имаш предвид?

— Ами, да ги поставиш в такова положение, че да не могат да извикат помощ.

— Предполагам, че най-лесният начин ще бъде да повредиш комуникационните им средства. Е, няма да е толкова лесно, защото всеки от екипа е обучен да поправя предавател, но може да стане, ако не разполагат с резервни части.

Чейни се замисли. Да повредиш предавателя със сигурност беше по-лесно, отколкото да пренасочиш сателита, за което се изискваше одобрението на Националната служба за сигурност.

Той знаеше, че сателитът се намира в стационарна орбита. Това означаваше, че орбитата му съвпада със скоростта на въртене на земята и го задържа на едно и също място по всяко време. За да се пренасочи, трябваше бъдат изстреляни специални ретро-ракети, които да ускорят или забавят траекторията му. И всяко отклонение на ракетите можеше да измени орбиталното разстояние, което от своя страна можеше да причини падането и взривяването на сателита при съприкосновението със земната атмосфера.

Чейни предполагаше, че Диксън е поискал промяна на орбитата на сателита и дори е постигнал целта си. Но от друга страна подозираше, че агентът иска да потули нещата. Не би прибегнал до рискован и потенциално скандален ход, освен ако не беше абсолютно наложително.

Чейни остави бирата и стана.

— Имам работа. Може да се видим по-късно. А може и да съм напуснал града.

Известно време Тухлата мълча, после рече:

— Малкия, мисля, че много си се увлякъл в тази история. Това не ми харесва. Какво каза, че било онова чудо? Същество?

— Поради липса на по-подходяща дума.

— Както и да е. Онова нещо е там, където отиваш, а ти дори не знаеш какво е, откъде се е появило, къде отива и какво прави. Трябва да обмислиш нещата от всички страни. Ситуацията е необикновена. Някакво чудовище тича насам-натам, събаря електрически огради и къса главите на хората. Трябва да кажа, че съм виждал много неща, но това е невероятно. И ти смяташ да отидеш там, където копелето е убило всички онези рейнджъри и морски пехотинци? А те не умират лесно. Знам ли… На твое място бих научил повече от умната научна сътрудничка, преди да отида в дивата пустош с оная си работа в едната ръка и с пушката в другата.

Чейни се засмя и поклати глава.

— Интересно се изразяваш.

— От възрастта е.

— Добре. Довечера ще претърся къщата на Хамилтън. Ще видя какво ще науча. И после ще взема решение.

Тухлата кимна.

— И да ми се обадиш.

— Разбира се.

— И още нещо, Чейни.

Тухлата рядко го наричаше по име. Викаше му „малкия“ или „синко“, макар че Чейни беше почти четирийсетгодишен. Но Тухлата беше на шейсет и три и имаше право да го нарича както иска.

— Да?

— Онова нещо там горе в планината — бавно и сериозно каза Тухлата, — не е нормално същество. Не знам какво е. И вероятно никой не знае. Но не е необходимо да се правиш на герой. Убий го, веднага щом го видиш. В тази игра няма място за колебание и снизхождение. Защото то ще направи същото с теб.

Чейни кимна.

— Тухла, онова чудовище… може да убие всеки.

* * *

Хънтър го гледаше в очите и не помръдваше.

Нито един от двамата не направи опит да отстъпи или да скъси разстоянието.

Съществото беше леко прегърбено, все едно се готвеше за скок, и макар да стоеше неподвижно, сякаш се приближаваше. Но Хънтър знаеше, че това е зрителна измама, предизвикана от адреналина и страха. И преди бе изпадал в подобна ситуация, затова се опита да нормализира дишането си. Бе изумен от факта, че чудовището можеше да говори.

— Снощи — продължи съществото — ти се би добре.

Хънтър се съвзе и прецени разстоянието до пътеката долу. Знаеше, че няма да успее да скочи, освен ако не отвлече с нещо вниманието на звяра. Но чудовището беше двайсет пъти по-бързо от него.

Не можеше да отстъпи, а фронталната атака би била самоубийствена. Единственият му шанс беше да го удари с всичка сила, после да скочи. Щом се приземеше, щеше да хукне да бяга и да използва онова, което Тейлър му бе дал. Рискът беше голям, но Хънтър твърдо бе решил да не умира, без да окаже съпротива.

Той събра смелост, намръщи се и макар да не вярваше, че съществото ще отговори, попита:

— Какво искаш?

— Теб.

Гласът прозвуча като трополене на пръст, засипваща гроб.

Хънтър се изуми, че звярът изобщо не се поколеба. В примитивния мозък на съществото явно имаше някаква интелигентна жестокост, която се наслаждаваше на страха на Хънтър.

— Как… можеш да говориш?

Съществото вдигна ръцете си, завършващи с дълги, извити нокти и Хънтър изпитателно се взря в него.

— Ех, хора — изсмя се чудовището и Хънтър забеляза, че гласните му струни не са създадени за човешка артикулация. — Толкова сте… безпомощни.

Хънтър премести крак един-два сантиметра към ръба на скалния перваз и се опита да поддържа разговора, за да разсее звяра.

— Защо уби онези хора?

— Защото са жертви. И ти… си жертва. Винаги си бил такъв.

Това не водеше доникъде и Хънтър опита друга тактика.

— А откъде идваш? — попита той, гледайки го в очите. — Не си бил винаги тук. Знам това. Преди да ме убиеш, можеш да отговориш поне на този въпрос.

— От теб.

Хънтър предположи, че изумлението му е видимо.

Съществото се изсмя. Очевидно искрено се забавляваше.

— О, да. Погледни тези ръце. Чудовищни са, нали? А знаеш ли какви щяха да бъдат твоите ръце, ако притежаваше моята свобода? Моята сила. Моето безсмъртие. Ще ти кажа. Щяха да бъдат като моите. — Очите му блестяха с неприкрита омраза. — Да. Какво виждаш, когато ме гледаш? Себе си!

Хънтър поклати глава. Привидно участваше в разговора, но мислите му трескаво препускаха, въпреки че изглеждаше спокоен.

— Никога няма да бъда като теб.

— Вече си като мен — грубо възрази съществото и се наведе, сякаш да атакува. — Звярът в теб… Това съм аз. Мислиш, че си благороден… Справедлив. Но под човешкия си облик ти не си нищо повече от мен. Да, аз съм истинската ти същност. И ти знаеш, че е така… Аз съм онова, което е дълбоко скрито в теб… И ти се страхуваш от това нещо, защото знаеш какъв си.

Кракът на Хънтър стигна до ръба.

— Ти си ненормален — спокойно каза той. — Слушай внимателно… Предай се. Няма да те нараня. Но ако не дойдеш с мен, други ще тръгнат да те търсят и ще те намерят. Повече хора. С повече оръжия. Ти си силен, но те ще те победят. Не можеш да се биеш с целия свят. Рано или късно ще те убият. Прояви разум.

Съществото се изсмя гръмогласно и разтърси глава, опиянено от величието на несравнимата си сила.

— Не, не… Не съм ненормален…

Хънтър си спомни какво бе открил в научноизследователската станция и каква според него беше причината за атаките. „Възползвай се от възможността“ — помисли той.

— Какво търсиш? — попита, без с нищо да показва, че след секунди ще направи отчаян опит да избяга.

Звярът дълго го гледа, сякаш Хънтър бе прекъснал мислите му.

— Търся Другия.

Хънтър отвори широко очи.

— Друг… като теб?

Червените очи се премрежиха.

— Да.

Настъпи мълчание.

— И къде е другият като теб?

Съществото сякаш се затвори в себе си. Враждебният блясък в очите му граничеше с безумие.

— Трябва да го намеря.

— Защо?

— За да стана съвършен.

Хънтър бе осенен от странна, налудничава мисъл.

— Кой направи това с теб? — попита той и се вгледа в очите на чудовището, сякаш там щеше да прочете истината. — Те, нали? Те са те превърнали в това… нещо. Ти си бил човек, нали? А сега…

Съществото се изсмя гръмогласно и мускулите на врата му изпъкнаха. Вените му пулсираха. Звярът отново се втренчи в Хънтър, явно изпитвайки удоволствие от разговора.

— Глупав, простосмъртен човек — злобно прошепна чудовището. — Не… те не ми направиха нищо. Сам го сторих. Имах възможността да стана бог. И сега наистина съм… бог.

Ужасен, Хънтър най-после разбра истината.

— Как се казваш? — попита той, обзет от още по-силно отвращение. Не можеше да си представи, че това злобно и кръвожадно същество някога е било човек.

— Името ми… беше Лутър.

— Лутър… защо направи това? Ти не си бог. Никой не живее вечно.

Съществото отвори уста да се засмее, но от гърлото му не излезе звук.

— За да стана като тях. Бог на земята. Безподобен. Защото аз съм най-силният… Нищо не може да ме убие. И ще живея вечно.

Чудовището беше ненормално.

Хънтър разбра, че няма да може да го вразуми.

— Пожертвал си човешката си същност, за да се превърнеш в това.

В гласа му прозвуча презрение и съществото го долови.

Усмихна се и започна да свива и разпуска пръсти. Придоби заплашителен вид.

Хънтър знаеше, че няма време. Съществото се готвеше да атакува. Смъртта беше близо, затова Хънтър реши да каже какво наистина мисли.

— Ти не си животно, Лутър. Нито бог.

Чудовището го изгледа презрително.

В същия миг Хънтър видя Боби Джо и останалите, които безшумно се приближаваха. Сърцето му затуптя като обезумяло, но той прикри безпокойството си. Прецени, че ще им бъдат необходими петнайсет секунди, за да изтичат през тунела. Трябваше да отвлече вниманието на звяра поне още десет секунди.

Съществото разтърси глава. В него се надигаше нещо вулканично. Стегна мускули, леко вдигна рамене и премести тежестта си на другия крак. Не се приближи, но за секунди можеше да се нахвърли върху Хънтър.

— Само да знаеше каква сила притежавам — презрително изръмжа чудовището. — Мислиш се за… човек… не за животно. Но аз съм повече човек от теб. Аз съм тъмната ти… същност. Онова, което криеш от светлината. Моята човечност е по-чиста и силна от твоята. Защото аз не крия какъв съм всъщност.

Членовете на екипа минаваха точно под тях, но съществото, изглежда, не ги забелязваше. Беше увлечено в разговора.

— Исках само да знаеш, че ще те убия — добави Лутър и се задъха, сякаш интелектуалното усилие да говори го уморяваше. — Ще убия всички ви. И ще живея дълго. Много по-дълго от хората. Когато децата и внуците ти умрат… аз още ще управлявам този свят.

Екипът се отдалечи.

— А сега ще умреш ти — усмихна се чудовището.

— Има още нещо! — извика Хънтър, за да привлече вниманието му. — Искам да знаеш нещо. Ето, това!

Хънтър зареди и стреля с едно-единствено движение.

Съществото трепна. Хънтър се хвърли върху него, наръга го в гърдите с ловджийския нож и скочи.

Ритна два пъти с крака, за да се отблъсне от гранита, после започна да се пързаля. Най-сетне тупна на земята и видя факлите, чийто пламък изчезваше в отсрещния край на прохода.

Членовете на екипа бяха разбрали какво става и бягаха. Хънтър стана, но в същия миг съществото с трясък се приземи на пътеката зад него и отмъстително изрева.

Хънтър издърпа капсул-детонатора на кутията. Разполагаше с пет секунди.

Чудовището атакува.

— Стреляйте! — изкрещя Хънтър и се хвърли на земята.

В следващия миг пътеката бе обсипана с куршуми.

Хънтър отново се изправи и побягна. Стигна до края на прохода, хвърли кутията и сграбчи Боби Джо.

— Залегнете!

Той притисна до себе си младата жена и отскочи встрани. Тя изпищя, когато двамата започнаха да се търкалят по стръмния склон.

Останалите действаха като един.

От тунела се чу оглушителна експлозия и блесна ярък пламък. Въздухът се нагорещи. Разнесе се пушек. Земята се разтресе.

След малко ослепителната червено-оранжева светлина избледня и се превърна в сивкав дим. Настъпи тишина. От скалната пукнатина започнаха да излизат черни облаци.

Боби Джо стискаше снайперовата пушка и не помръдваше. Хънтър се притесни, наведе се над нея и нежно махна кичур коса от лицето й.

— Исусе… — с треперещи устни промълви тя. — Исусе…

Хънтър се усмихна, сетне погледна към стръмния бряг и присви очи от парливия пушек. Професорът беше на безопасно място и Такакура го бе закрил с тялото си. Уилкинсън лежеше по гръб. Явно беше зашеметен.

Но Тейлър вече беше на крака и предпазливо надничаше в прохода. После видя намръщеното и съсредоточено лице на Хънтър и поклати глава.

Там нямаше нищо.

Хънтър кимна и помогна на Боби Джо да стане. Сетне вдигна ръка и потърка очи.

— О, Боже. Каква ослепителна експлозия. Все едно бях заварчик — каза Боби Джо.

Хънтър се засмя.

Тя погледна към димящия отвор в скалата и попита:

— Убихме ли съществото?

Усмивката на Хънтър помръкна.

— Не знам. Но трудно би оцеляло.

Боби Джо се приближи до върха на склона.

— Възможно ли е да е живо?

— Не знам — повтори Хънтър, гледайки Такакура, който гневно поклати глава. — Не е могло да избегне експлозията. Беше твърде близо. Но раните му може да заздравеят по-бързо, отколкото предполагаме. Вече се е излекувало от пораженията, които снощи му нанесохме. Видях това с очите си.

— На какво разстояние беше от него? — попита японецът.

— Твърде близо.

Хънтър взе ножа си от земята и избърса острието в изцапания си с кал панталон. Знаеше, че трябва да тръгват. Не чувстваше болка. Това се дължеше на високото съдържание на адреналин в организма му. Блокирането на болката беше защитен механизъм за оцеляване. Но след час-два щеше да се гърчи в агония. Трябваше бързо да стигнат до хеликоптера.

— Ще можеш ли да носиш професора?

— Да — отговори Такакура.

Командирът бе станал и държеше сабята в дясната си ръка. Погледна скалната пукнатина и прибра сабята в ножницата.

— Нямаме друг избор — добави той. — Професорът ще умре, ако не получи медицинска помощ.

Време беше да тръгват.

Хънтър и Такакура вдигнаха носилката, а Тейлър поведе колоната. Боби Джо и Уилкинсън вървяха най-отзад. Отново поеха по смълчаните, тъмни хълмове, обитавани от най-ужасния от всички кошмари и страхове.

* * *

Той пълзеше, извиваше се и се гърчеше върху изгнилите листа. Кашляше и се задъхваше. Беше зашеметен. Претърколи се по склона и се озова до поток.

Спомни си, че се влачи по студената земя. Падаше и ставаше, без да може да спре, заради болката. Беше заслепен от яркия огън и се препъваше, ревеше и яростно размахваше ръце.

После легна в сенките и се вторачи в празното пространство.

Часовете минаваха и той усети, че болката намалява, както бе предполагал.

Животинското му съзнание му каза да почива, да пие вода, да чака и когато настъпи нощта, да убива и да яде, за да се излекува. Затова лежеше неподвижно, оставяйки организма си да прави онова, за което така сполучливо бе устроен. Знаеше, че след няколко часа ще възстанови силите си и отново ще пирува.

После щеше да ги намери и убие.

Всички до един.

* * *

Чейни влезе безпрепятствено в къщата на професора и тръгва из стаите, смаян от махагоновите мебели и кожените тапицерии в кабинета и в хола.

Кухнята и трапезарията бяха пълни с лакирано черно дърво и неръждаема стомана.

На рафтовете и в хладилника Чейни намери огромно количество здравословна храна, билки, витамини и лекарства, изготвени срещу рецепта. После отиде в спалнята.

Помещението беше още по-внушително от кабинета. Чейни се приближи до огромното легло и отвори едно от чекмеджетата на нощното шкафче. Вътре имаше книга за пълноценното хранене, фенерче и револвер „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър. Той издърпа барабана и видя шест патрона с кухи върхове. Остави револвера на мястото му и претърси гардероба. Тъмносиви, черни и сиви костюми. Всички ушити по поръчка и скъпи.

В ъгъла имаше алпинистки принадлежности — достатъчно на брой за сериозна експедиция в Арктика.

Чейни отново влезе в кабинета и огледа лавиците с книги. Философия, класическа литература, история, антропология, археология, медицински списания, каталог за медицински издания, речници, наръчници и биографии.

Той прочете заглавията и прелисти някои от книгите, но не видя нищо за биологични оръжия или военни научни изследвания. Приготви се да тръгне, когато нещо привлече вниманието му.

Съзря жълтеникава бележка, подаваща се от едно от списанията в подвързия. „Северноамериканска антропология“, юни, 1975 година.

Отвори на жълтото листче и първо разгледа илюстрациите, изобразяващи същество, класифицирано като Хомотериум.

Една от снимките показваше скелет на този свиреп на вид звяр, който приличаше на човек и на саблезъб тигър. Стоеше изправен на задните си крака, а предните му лапи стигаха до коленете. Зъбите му бяха невероятно дълги и разположени навътре в челюстта. До снимката имаше зрелищна рисунка на животното, явно устроено за борба и хищнически живот.

Чейни остана потресен.

„Затова са им оръжията“ — помисли той.

Бавно прочете статията и се запита дали написаното има връзка със случая. Под снимката пишеше: „Скелетът на Хомотериум, един от най-редките праисторически хищници, е открит през 1974 година в Норт Ридж, Аляска, от археологически екип от Айдахо. Забележително добре запазеният скелет беше намерен под тялото на ранен предшественик на Хомо сапиенс, когото засега учените не са успели да класифицират. Специалистите предполагат, че далечен родственик на Хомо неандерталис сапиенс, който вероятно преди дванайсет хиляди години е мигрирал през Беринговия пролив.“

Чейни отново погледна снимката на скелета, после — реконструирания образ на съществото. Дълго разглежда двете изображения. Не можа да намери снимка на втория скелет, открит заедно с тигроподобния звяр.

— И скелетът е бил намерено под тялото на човек? — запита се на глас той. — Какво, по дяволите, означава това?

Чейни се заслуша в бръмченето на превозните средства пред къщата, отново прочете статията и разгледа илюстрациите. Мислите му непрекъснато се връщаха към втория скелет, който не бе споменат никъде, освен в надписа под снимката.

И тогава нещо привлече вниманието му.

Черепът.

Чейни вдигна списанието към светлината и забеляза нещо интересно.

Скелетът на Хомотериум беше непокътнат. Само две от ребрата бяха счупени от натиска на глетчера. Но черепът беше деформиран. Имаше странна дупка с размера на юмрук, сякаш беше разбит с чук. Чейни беше добре запознат с патологията, за да разбере това.

Леко обезпокоен, той бавно затвори списанието и го остави на лавицата. Знаеше, че няма да намери нищо повече, затова тръгна към вратата. Огледа се и видя, че улицата е безлюдна. Заключи и слезе по стъпалата.

Звярът и онова, което така жестоко бе разбило черепа му, бяха загадка за него. Както и защо Хамилтън бе отбелязал точно онази статия и я бе запазил от 1975 година.

Но по-добре загадка, отколкото нищо.

Чейни предпазливо тръгна по тротоара.

* * *

Насочван от Уилкинсън по предавателя, хеликоптерът най-после се появи над дърветата. Хънтър бе запалил огромен огън, за да освети мястото и четиримоторният „Блекхоук“ безпроблемно се приземи.

Хънтър наблюдаваше пътеката, а останалите внимателно пренесоха професора в хеликоптера.

— Хайде! — извика Такакура. — Тръгваме!

Хънтър се обърна, приближи се до другите и помогна на Боби Джо да се качи. После двамата с Призрак скочиха в товарното отделение.

Хеликоптерът се издигна над дърветата и започна да набира скорост, отправяйки се на юг. Хънтър въздъхна, но не почувства облекчение.

Един от членовете на екипажа, явно лекар, слагаше инжекция на професора. Хънтър дълго го наблюдава, после кимна, протегна ръка и разроши козината на Призрак. Но черният вълк само го погледна уморено и Хънтър разбра, че като всеки от тях, и Призрак се нуждае от храна и почивка.

Хънтър се обърна. Още не можеше да повярва, че съществото бе разговаряло с него…