Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (10)

9.

Те изкараха нощта и излязоха от пещерата. Небето беше тъмно, а облаците се стелеха ниско, черни и раздирани от светкавици. Но температурата беше твърде висока, за да вали сняг. Дъждът щеше да се отрази неблагоприятно на професора, за когото Боби Джо се бе грижила през цялата нощ.

Тръгнаха рано и вървяха предпазливо. Типлър се държа до обяд, но когато теренът стана по-стръмен, започна да се нуждае от повече почивки. Хънтър разбра, че ще трябва да прекарат още една нощ на открито. Замисли се, но не му хрумнаха никакви идеи. Знаеше, че номерът, който бе използвал предишната нощ, няма да мине втори път.

Но трябваше да намери някакво решение.

Продължиха да вървят, докато изтощен, професорът седна на една скална плоча. Хънтър дори не трябваше да се обръща, за да разбере какво се е случило. Познаваше ритъма, походката и тътренето на краката на всеки един от екипа. Той погледна назад и видя, че Типлър е пребледнял, има измъчен вид и седи с наведена глава.

Хънтър не искаше да отнема правомощията на Такакура, затова му направи знак да се приближи до него, за да обсъдят положението. Двамата коленичиха и японецът каза точно онова, което Хънтър мислеше.

— Да, знам. Професорът няма да издържи дълго.

— Мисля, че номерът от предишната нощ няма да мине отново. Съществото става все по-хитро. И ни останаха съвсем малко боеприпаси.

Такакура огледа местността, за да анализира обстановката.

— Мястото е хубаво. От всяка страна има най-малко сто метра празно пространство. Ако ни провърви, може да разколебаем звяра със снайпера на Боби Джо.

Хънтър въздъхна дълбоко. Да, мястото беше хубаво, но съществото изминаваше стотина метра в секунда. Беше твърде бързо, за да го уцелят. Но нищо друго не му идваше на ум.

Той поклати глава.

— Битката ще бъде ожесточена.

* * *

Хънтър даде вода на Типлър и забеляза, че лицето му е ужасно бледо, а ръцете му треперят. Професорът се движеше сковано. Отчасти това се дължеше на силното напрягане на мускулите, но вероятно имаше и други причини.

— Как се чувстваш, старче?

Типлър широко се усмихна.

— Великолепно, момчето ми. Необходима ми е една нощ, за да си почина и после отново ще продължим.

— Разбира се — усмихна се Хънтър. — Отдъхни. Ще проверявам как си, а и Боби Джо ще бъде наблизо. Само не се опитвай да я сваляш. Твърде млада е за теб.

Професорът се засмя.

Хънтър стана и излезе от палатката. После огледа наоколо. Пространството беше широко стотина метра. Боби Джо бе приклекнала в средата. Пушката й беше насочена нагоре. Беше си сложила прибор за нощно виждане и стоеше с гръб към огъня. Носеше и „вълчи уши“ — устройства, които многократно усилваха звуците. Хънтър обаче не се нуждаеше от тях.

Такакура държеше картечния пистолет „МП-5“ и обикаляше пространството около огъня. Останалите също бяха заели позиции. Хънтър се приближи до командира и ослушвайки се за всеки звук, бавно се обърна с лице към него.

— Съществото има предимство.

— Да — равнодушно се съгласи японецът.

— Но мисля, че знам как да отблъснем атаката му.

Черните очи на Такакура се присвиха.

— Как?

— Ще го предизвикаме.

Смайването, изписано на лицето на командира, издаде недоумението му.

— Смятам, че го предизвикахме достатъчно, Хънтър. Не разбирам какво имаш предвид.

— То е животно, Такакура. А аз отлично познавам животните. Съществото е царят на тази гора. Най-силното. Господарят. Сега се намираме на негова територия и това не му харесва. Чудовището иска да ни покаже, че то командва тук.

— Е, и?

— Трябва да му дадем да разбере, че не е така. Няма да устои на това предизвикателство.

— И как ще го направим?

Хънтър погледна потъмняващата гора около тях.

— Ще го предизвикам. Ако отида в гората, ще оспоря превъзходството му. Съществото ще се ядоса. И може би няма да нападне лагера.

— Имаш предвид да…

— Да. Ще отида в гората и ще се оставя да ме преследва. Ще си разменим ролите. Отначало съществото ще се изненада, но със сигурност ще се хване на въдицата. Ще го отведа на юг.

Японецът дълго мълча, сякаш идеята не заслужаваше да бъде обсъждана.

— Ако го срещнеш в мрака, съществото ще те разкъса на парчета — каза накрая.

Хънтър започна да завързва мокасините си.

— Ако ме докопа — отвърна той. — Ще взема Призрак. А до него нищо не може да се промъкне незабелязано. Дори съществото. Пък и мога да бягам бързо. Ще го държа далеч от бивака, докато се съмне.

— Не мога да позволя това.

— Екипът е твой, Такакура. Но животът е мой. Пък и не приемам заповеди от военните. Казвам ти всичко това само като на… приятел. При всички случаи ще отида в гората и ще поиграя на котка и мишка с чудовището. Ако не се върна до зазоряване, тръгнете на юг. Вървете трийсет километра. Следвайте течението на потока Якима и след осем километра го прекосете. Научноизследователската станция се намира след още осем километра. Ако вървите бързо, ще стигнете за шест часа.

— Професорът няма да издържи.

— Направете носилка.

Хънтър свали от рамото си раницата и извади малко парче стомана с размерите на юмрук, прикрепено към дълга, тънка тел.

— Какво е това? — попита японецът.

Изражението на Хънтър изведнъж стана сериозно.

— Последният шанс — отвърна той и настроението му помръкна.

Сложи жицата в колана си, метна пушката „Марлин“ на рамо, обърна се с лице към тъмната гора и прошепна:

— Време е.

Сетне повика Призрак.

Вълкът мигновено застана до него и Хънтър пое в мрака.

— Приятелю! — извика след него Такакура. — Съществото, което преследваме, сега ще гони теб.

* * *

Следобедът беше мрачен, странно тих и студен. Чейни влезе в бар „Макмилан“ — обичайно място за почерпка на правителствени агенти, когато не бяха на работа. Собственикът беше пенсиониран агент на ФБР на име Франк Макмилан — Тухлата.

Беше си спечелил този прякор преди двайсет и пет години, когато като млад следовател попадна в къща, обхваната от пожар. Всички изходи бяха блокирани. Франк нямаше никакво намерение да изгори жив и тъй като беше бивш краен защитник на „Тексас А и М“, се засили от единия край на дългия коридор и разби стената, точно преди сградата да рухне. Така получи прякора Тухлата, който му остана до края на кариерата.

Чейни си проправи път през тълпата. Ръкува се с неколцина мъже и изслуша няколко остроумни забележки как Бюрото е обречено заради съкращенията в бюджета. После отиде в кухнята и видя Тухлата, който стоеше до плота от неръждаема стомана и сръчно режеше шунка и маруля за сандвич.

Косата на Франк беше късо подстригана. От трийсет години прическата му беше една и съща. Той твърдеше, че поддържа косата си по този начин, защото това е „правилно от икономическа и теологична гледна точка“. Раменете му още бяха широки, а краката — мускулести. Приличаше на горила. Тухлата вдигна глава, когато Чейни влезе, и се усмихна широко. Отри ръце в кърпата, окачена на колана му и се засмя.

— Хей, малкия. Какво става с теб? Карат те да работиш, за да си изкарваш прехраната, а?

— Не — отвърна Чейни и взе едно кюфте. — Преструвам се, че работя.

— Както съм те учил, а?

Чейни погледна кюфтето.

— По дяволите, Тухла. Много е вкусно. Как ги правиш?

— Една готви. Аз само ям.

— Е, сигурен съм, че тя готви. Харесва ли ти да си пенсионер?

— Това са най-хубавите години от живота, малкия. Само почакай, докато навъртиш двайсетте години трудов стаж. После можеш да им кажеш да те целунат отзад и те не могат да те пипнат с пръст. И ще продължат да ти плащат. Отмъщението е сладко нещо. — Четвъртитото му лице разцъфна в приветлива усмивка. — Но ти не си дошъл да ме питаш как я карам като пенсионер, нали?

Чейни се усмихна, поклати глава и седна на стола пред плота.

— Май не мога да те изненадам, а?

Тухлата се засмя и плъзна чиния със сандвич по тезгяха.

— Я ела с мен. Трябва да проверя колко бира е останала. Проклетите главорези от ФБР смучат като смоци. Сигурно това е наказанието за всичките им грехове.

Чейни тръгна след него. Стигнаха до склада и Франк го погледна внимателно:

— Е, какво искаш да ми кажеш?

— Още следиш събитията, нали?

Чейни седна на един кашон, а Тухлата без усилия премести четири едновременно.

— Ами, чувам разни неща. Както обикновено.

— Чул ли си нещо за научноизследователските станции в Аляска? За някакви неприятности там?

Франк остави кашоните на пода и бавно се обърна.

— Възложили са ти това разследване?

Чейни кимна.

Тухлата изсумтя и избърса ръце в престилката си.

— Право да ти кажа, не знам много. Чух, че са убили няколко човека. Неприятна гледка. Изпитах желание да попълня боеприпасите си.

— От ЦРУ ли ти го казаха?

— Не, по дяволите. Мислиш ли, че вярвам на онези главорези? Смятам, че ме познаваш. И се надявам, че съм те научил на много неща. Не бих купил и ябълка от тях и винаги се държа за кобура, когато разговаряме. — От огромния му гръден кош се изтръгна дрезгав, гръмогласен смях. — Не. Научих го от един приятел. Изглежда армията или морската пехота се занимава със случая. Не знам кой има всички пълномощия и командва. Но военните никак не са доволни от станалото. Явно са изгубили надеждни момчета. Способни и неотстъпчиви, какъвто беше и ти, преди да отидеш на работа в проклетата военна прокуратура. И никой не говори много, което означава, че има какво да се каже.

Тухлата съсредоточи вниманието си изцяло върху Чейни и той се притесни така, както преди дванайсет години, когато беше новобранец, а Франк го обучаваше.

— Какво общо има това с теб, момче? Военните дела не влизат в пълномощията ти.

Чейни въздъхна.

— Трябва да разбера какво се е случило. Така че проблемът е мой.

— Провалите на ЦРУ не са твой проблем.

Чейни не мигна.

— Да, но този е.

Във въздуха се усети неловко напрежение. Чейни забеляза, че Тухлата е енергичен както преди повече от десет години. Беше си същият здравеняк.

— Сигурен ли си, че не са ти скроили някакъв номер? — повиши тон Франк. — Имаш ли врагове в ЦРУ?

— Не. — Чейни поклати глава. — Черепа е нервен, но той си е такъв. Свиква се с него. Не, той не би го направил. Истината е, че не знам какво става, Тухла. Но ако действително са убити морски пехотинци, някой от сенаторите ще побеснее.

— Тогава не можеш да използваш официалните канали.

— Не. Ще трябва да действам тайно. Защото ако надушат какво разследвам, ще се съюзят и ще ме направят на пух и прах. Не мога да го допусна.

— Особено ако искаш да останеш жив — изръмжа Тухлата. — Добре. Ела довечера вкъщи. Ще видя какво ще науча. А дотогава не се прави на детектив. Преструвай се, че не знаеш нищо. Покрий се и си затваряй устата, както съм те учил. Ще се видим по-късно.

Чейни стана.

— Длъжник съм ти, Тухла.

— Винаги ще бъдеш, малкия.

Чейни се усмихна и излезе.

* * *

— Не може да бъде — прошепна Ребека. Очите й се присвиха, докато гледаше разпечатката на веригата ДНК. — Не, Джина. Това е невъзможно. Не сме виждали такова нещо.

Джина поклати глава.

— Знам. Но то е пред очите ни. Апаратурата не лъже.

Двете не откъсваха поглед от монитора на електронния микроскоп.

— Умът ми не го побира. — Ребека прелисти десетина страници с цифри, графики, схеми и сравнителни диаграми. — Господи! Погледни инхибиторните гени! Това същество има невероятна устойчивост срещу инфекции. Виж характеристиката на модификационната изменчивост! Не сме виждали такова свръхизобилие от фактори… Какво е това нещо, по дяволите?

— ДНК е деветдесет и девет процента човешка. На Хомо сапиенс. Останалото е неизвестно. Този участък от верига ДНК не може да се сравни с нищо, с което разполагаме в хранилището. Но всички тези защитни ензими и ретроактивни протеини говорят, че съществото има изключителна имунна система. Не знам какво е и как е устроено, но животното съществува. По дяволите… Дори нямам представа как да го класифицирам.

Ребека дълго гледа изображението на миниатюрната проба, взета от гипсовата отливка. Трудно й беше да откъсне очи от екрана. После гневно стисна устни и каза:

— Добре. Запиши всичко. Направи три копия. Знаеш къде да ги сложиш. Ще занеса едното в лабораторията в Лангли. Трябва да го видят, инак няма да повярват. По дяволите, дори аз не знам дали да вярвам на очите си.

* * *

Хънтър безшумно се движеше в непрогледния мрак. Призрак го следваше като сянка. След двайсетина минути двамата усетиха присъствието на съществото.

Чудовището се намираше на около двеста метра на север. Хънтър спокойно приклекна и се вгледа в сенките, осветени само от сребристата луна.

— Ела, момче — прошепна той.

Съществото бе свикнало да убива жертвата, изливайки гнева си.

Хънтър хукна право към него, изминавайки разстоянието много по-бързо, отколкото звярът очакваше. После видя подходящ терен, подскочи високо и се озова на склона.

Призрак направи огромен скок и се приземи до него.

Хънтър мигновено побягна нагоре по хълма. Тичаше толкова бързо, колкото му позволяваше стръмния склон. Отстрани зееше пропаст, не по-широка от три метра, а там долу се извисяваше огромният силует на човекоподобното същество. Пристъпваше от крак на крак и явно беше объркано. Дори от това разстояние Хънтър видя гнева, изписан на лицето му. Чудовището се въртеше насам-натам и търсеше, извършвайки бързи, нервни движения. Усещаше, че миризмата се засилва, но плячката…

Хънтър се усмихна. Знаеше, че с първото движение, което ще направи, ще привлече вниманието му. Реши да действа хитро. Отстъпи няколко крачки назад и погали главата на Призрак. Вълкът разбра какво трябва да сторят.

Хънтър побягна към ръба на пропастта и скочи. Погледна надолу и видя, че звярът рязко се обърна, сякаш бяха стреляли по него. Съществото съзря човека и големия черен вълк, които прескочиха пропастта.

Хънтър и Призрак се приземиха безшумно на отсрещната страна, после хукнаха да бягат, криволичейки между корени, дървета и скали. Избягваха долчинките, защото ги забавяха. После Хънтър започна да залага капани. Хвърли се в леденостудените води на потока и заплува по течението. Хвана се за един клон, изтегли се от водата и в продължение на стотина метра се прехвърля от дърво на дърво. Накрая се спусна на земята.

Спря и застана неподвижно.

Стоеше пред гигантска каменна плоча — съвършено равна, загладена от ледовете и осеяна с валчести камъни — останки от земетресения, вулканични изригвания и наводнения. Хънтър започна да тича зигзагообразно, заобикаляйки хубавите места за засада, към които звярът бавно щеше да се приближи. Хънтър бяга десет минути, многократно пресичайки следите си. Остави дири, водещи към гората в множество посоки. Обля се в пот. Краката му се схванаха. Но Призрак, изглежда, се забавляваше от играта.

Хънтър го погледна и се усмихна.

— Храбрецо, искаш да се биеш с него, нали? Не той, а ти си царят на гората, момче. И винаги ще бъдеш.

Хънтър отново влезе в ледения поток и се понесе по течението. Видя подходящ клон, извади ласото от колана си и докато минаваше отдолу, го хвърли. Примката се уви около клона и се затегна.

Хънтър се изтегли от водата и седна за миг. Дишаше учестено и му стана студено, но знаеше, че дрехите му ще изсъхнат бързо. Щеше да издържи. После извади масивния ловджийски нож, отряза клона, размота металната жица и отново я закачи на колана си. Усмихна се, защото саморъчно направеното устройство вършеше добра работа. Той се покатери на дървото, прехвърли се на следващото и стотина метра по-нататък слезе на земята.

Седна и зачака.

Призрак застана до него, като непрекъснато се ослушваше. Беше необичайно бдителен. Хънтър почувства умора и за да възстанови силите си, хапна малко сушено месо. После даде на вълка голямо парче говеждо.

Ако чудовището откриеше следите му, това щеше да означава, че може да търси, като използва не само зрението, но и обонянието си. Всичко, което Хънтър разбереше за него, щеше да е важно, защото можеше да се използва като предимство.

След пет часа той чу далечно, но решително плискане на вода. Хънтър стана и хукна с всички сили. Знаеше, че макар съществото да е нечовешки силно, силите му не са неизчерпаеми. Затова реши да го изтощи. Щеше да тича, докато след няколко часа слънцето изгрееше.

Знаеше, че има шанс.

Хънтър се наведе, за да мине под един клон и с грациозността на пантера започна да се промъква покрай камъните. Прескачаше някои от тях и често сменяше посоката. Краката и белите дробове го заболяха. Излезе от гората, видя открито пространство и тръгна с широки и уверени крачки, с каквито обикновено изминаваше шейсет-седемдесет километра. Извървя десет километра, но не спря. Умората започна да му се отразява, но той се застави да продължи.

Макар че често тичаше по цял ден, за да прекоси някоя гора, той никога не бе го правил толкова дълго с такова темпо. От лицето му се лееше пот. Насрещният вятър приглади назад дългите му черни коси. Сините му очи се присвиха. Мъглата намали видимостта. Нощният въздух сякаш изгаряше белите му дробове. Усещаше как краката му се подуват. Призрак не изоставаше от него. Хънтър започна леко да залита от умора и да се опасява, че ще направи грешка, ще изкълчи глезен или коляно и ще остане безпомощен. Реши, че е изминал достатъчно голямо разстояние и седна на земята.

Но знаеше, че няма време за почивка.

Той изпъшка и стана, като за момент се олюля.

И в същия миг съвсем наблизо се чу ужасяващ, отмъстителен рев.

— По дяволите — измърмори Хънтър и се огледа.

Видя скален перваз.

Точно каквото му трябваше.

Гранитният склон беше стъпаловиден. Хънтър смело скочи на първата плоча, сетне на следващата, която се намираше три метра по-надолу. Не се тревожеше за Призрак, той умееше да слиза по стръмни стълби. Хънтър стигна до третата плоча, спря и приклекна като животно, готвещо се за скок. Очите му блестяха, а зъбите му бяха оголени. Заслуша се. Съсредоточи се, опита да забави дишането си и да разсъждава.

Сега за него гората беше всичко — живот и дом. Почувства се по-скоро звяр, отколкото човек, но нямаше време да мисли за това. Трябваше да се довери на инстинктите, но и на ума си. Не можеше да пусне на воля звяра в себе си. Трябваше да го използва, но да го контролира и да запази човешката си същност.

Той свали от рамото си пушката и я хвана с една ръка, както правеха ловците, когато гонеха елени. Изтощаваха ги и после се приближаваха, за да ги застрелят. Тази тактика беше сигурна, но изискваше издръжливостта на вълк и точността на снайперист, когато потта се стичаше в очите и дъхът излизаше на горещи облачета. На млади години Хънтър често ходеше на лов за елени и тичаше по дванайсет или петнайсет часа.

Призрак безшумно скочи до него. И той дишаше учестено.

Хънтър знаеше, че макар и трудно, съществото ги е проследило.

Някъде наблизо се счупи клонка.

Хънтър вдигна глава. След по-малко от минута чудовището щеше да ги намери.

Вече беше твърде близо и ги търсеше с поглед. Намираше се на около двеста метра. Хънтър трескаво се огледа, търсейки някакво предимство, място за засада, каквото и да е.

Трябваше да надхитри звяра, но теренът не беше подходящ за номерата, които преминаха като мълнии през ума му. На около петдесет метра се чу трясък, после отново настъпи тишина. Хънтър въртеше глава наляво и надясно и търсеше решение.

Намираше се на скален перваз, широк метър и дълъг два метра. Вдясно имаше още една издатина, широка около шейсет сантиметра, която изчезваше зад върха на склона. Отдолу бучеше река.

Ако паднеше в буйните води, човек щеше мигновено да умре. Но съществото… щеше да оцелее. Освен ако не беше тежко ранено. Хънтър се замисли върху това и за секунди взе решение. Той предпазливо тръгна по тъмния, влажен от мъглата каменен перваз. Без да се колебае, Призрак го последва. Само след няколко крачки намери онова, което му трябваше. На половината разстояние надолу по завоя имаше тясна пещера. Беше тъмна и се намираше на стотина метра над бучащите води на реката.

Двамата се вмъкнаха вътре и почти веднага чуха стъпки някъде по скалата зад тях. Хънтър зареди пушката си със свръхмощни патрони, някога използвани за лов на бизони. Отстъпи назад, опря на рамото си тежката ловна карабина, прицели се в отвора на пещерата и зачака.

Дишането му беше учестено поради недостига на кислород във въздуха, а зрението — замъглено. Не виждаше нищо друго, освен мястото, където трябваше да се появи мишената. Опита да се съсредоточи, но преследването, бягането и този отчаян ход бяха претоварили организма му. Помъчи се да затаи дъх, защото знаеше, че свръхестествените сетива на чудовището долавят и най-лекото раздвижване на въздуха.

Изведнъж Призрак напрегна тяло и Хънтър усети, че грамадният вълк се придвижи един-два сантиметра напред, сякаш за да застане пред него. Хънтър леко го бутна, за да даде знак на приятеля си да отстъпи и да не вдига шум.

Онова, което скочи пред отвора на пещерата, беше неописуемо ужасно. Спусна се отгоре, вместо предпазливо да изпълзи отстрани, и силуетът му се очерта на лунната светлина. Имаше четинеста бяла козина, огромни, прегърбени рамене и глава с буйна грива. Лицето му беше жестоко, клинообразно и чудовищно уродливо. Съществото беше невероятно мускулесто. Огромните му ръце бяха по-дълги от човешките. То приклекна, после изпъчи гърди и от гърлото му се изтръгна гръмогласен рев — отмъстителен вой на омраза.

Дългите му извити нокти се виждаха дори на лунната светлина. Гладната му паст беше отворена, а в злобните му очи се четеше гняв.

Хънтър стреля. Взривът беше оглушителен. Звярът вдигна маймуноподобните си ръце и нададе ужасен, неземен рев на болка и ярост.

Хънтър зареди и стреля отново и отново, като вървеше към съществото, за да го принуди да отстъпи назад и да падне в реката. Чудовището се олюляваше на ръба на скалата, когато патроните на Хънтър свършиха. Той замахна с всичка сила и с приклада на пушката удари звяра по главата.

Съществото изрева от гняв, протегна лапи, изби пушката от ръцете му и одра лицето му с дългите си криви нокти, оставяйки кървави бразди. Беше неестествено силно и замахът му запрати Хънтър към вътрешността на пещерата.

После започна да ръмжи, вдигна ръце и тръгна към него.

Стъписан, Хънтър се опита да стане, но не можа. Огромният човекоподобен силует застрашително надвисна над него. Беше толкова голям, че затъмни луната и стана господар на нощта. Хънтър ясно съзнаваше, че противникът го превъзхожда, но въпреки това посегна към ловджийския си нож.

Съществото се приближаваше към него.

Хънтър се изправи.

В същия миг от мрака изскочи черна сянка.

Призрак връхлетя върху чудовището и го блъсна с всичките си сили и ярост. Ръмжейки, вълкът захапа звяра. Съществото изрева от болка и изви тяло, като че искаше да изхвърли вълка от пещерата.

— Не! — изкрещя Хънтър.

Чудовището чу заплахата и запокити Призрак в скалната пукнатина, после се обърна. Но Хънтър го изпревари и заби ножа във врата му.

Двайсетсантиметровото острие проби дебелата като броня кожа и се показа от другата страна. От раната бликна димяща кръв. Съществото се хвана за гърлото и олюлявайки се, отстъпи назад.

Хънтър се дръпна встрани, за да избегне протягащите се към него дълги, криви нокти, и разпори корема му.

Звярът изрева.

Притисна с ръце двете рани, гневно се втренчи в Хънтър и залитайки, тръгна напред.

Невероятно.

Хънтър отстъпи.

С ожесточение, което порази дори Хънтър, Призрак отново изскочи от пукнатината и връхлетя върху съществото. Изненадано, чудовището се прекатури назад. Стигна до края на скалния перваз и размаха ръце, опитвайки да се задържи, но падна.

— Призрак! — извика Хънтър, скочи, сграбчи вълка за гъстата, черна козина и го издърпа от смъртоносната прегръдка на звяра.

Дългите, криви нокти се вкопчиха с титанична сила в издатината, но после огромната тежест на съществото го повлече надолу.

* * *

Докато се връщаше в бивака, Хънтър приклекна до една скала, за да си почине. Погледна звездите и пресметна, че до зазоряване остават два часа.

Сетне огледа огромната небесна шир и усети прилив на енергия. Отново се почувства у дома. Но тази нощ се бе разминал на косъм със смъртта, а Призрак беше ранен. По врата и гърдите му имаше няколко жестоки разреза, макар че вълкът сякаш не ги усещаше. Хънтър се усмихна. Призрак никога не обръщаше внимание на раните си и не задаваше въпроси.

Хънтър се спусна по склона, измина около осемстотин метра и се насочи към един проход, през който щеше да съкрати пътя си до лагера. Изведнъж Призрак спря и заплашително изръмжа. Хънтър реагира мигновено и свали от рамото си ловната карабина.

Остана неподвижен в продължение на пет минути. Над хребета в далечината се появи черен силует. Призрак вдигна нос към насрещния вятър, за да долови миризмата.

— Спокойно, момче — прошепна Хънтър, беше забелязал, че силуетът върви бавно и несигурно.

Той присви очи и се вгледа внимателно, за да се опита да различи детайлите. Веднага осъзна, че това не е съществото, защото фигурата беше дребна и правеше малки крачки.

Хънтър безшумно се придвижи встрани и приклекна до една скала, за да се скрие. Ако беше наблюдателен, човекът вероятно щеше да забележи как за миг скалата се разшири, преди Хънтър да се сниши зад нея. Но мъжът едва ли го беше видял. Хънтър не се притесняваше за Призрак, защото знаеше, че вълкът мигновено се слива със сенките.

Хънтър остана притаен зад скалата, но когато човекът мина покрай него, се изправи.

Мъжът веднага се обърна и насочи пушката си.

Беше възрастен индианец.

Преди стотина години хората бяха нарекли тези местни индианци от далечния север ескимоси. На белезникавата светлина Хънтър видя грубото му кожено облекло, косите и бръчките на мършавото лице. Спомни си, че някога ескимосите бяха уважавани като най-добрите ловци и следотърсачи на континента и дори избираха вожда си по тези качества.

Бяха войнствено племе и човекът пред Хънтър не опровергаваше този факт. Старецът бавно спусна пушката.

— Твърде студено е, за да се разхождаш сам в нощта, толкова далеч от огъня ти, дядо — каза Хънтър. Знаеше, че за всички северноамерикански племена думата „дядо“ изразява уважение.

Възрастният мъж кимна.

— Да. Тръгнал съм на лов. Но вече не ме бива. Инак щях да те видя. Сигурно остарявам и не мога да ловувам добре.

— Още те бива. Пък и не си толкова възрастен — усмихна се Хънтър и забеляза, че слабото му лице е уморено и угрижено. — Защо си напуснал безопасното си село и си тръгнал сам в нощта? И защо не ловуваш през деня?

Старецът се поколеба, сетне решително каза:

— Преследвам звяра, който броди нощем.

Не беше необходимо да добавя нищо повече. Хънтър разбра какво преследва възрастният мъж, който сам скиташе в най-студените часове преди зазоряване.

— Защо преследваш звяра, който броди нощем?

Старецът наведе глава.

— Имах внук… Изгубих го. Беше млад. Тъкмо започваше да се учи да ловува. Бях там, когато звярът…

— Съжалявам, дядо. За теб, за семейството ти и за твоя народ. Но аз ще отмъстя за внука ти.

Възрастният мъж сякаш леко залитна, сетне погледна Хънтър в очите.

— И ти ли преследваш звяра?

— Да.

Това беше достатъчно. Старецът кимна. Явно вярваше на Хънтър. Дългогодишният живот в планината научаваше човек да разбира от малко думи, вероятно защото рядко чуваше човешка реч.

Лунната светлина озари възрастния мъж и Хънтър видя по-ясно сбръчканото му лице. Наистина беше стар, но очите му бяха проницателни и умни.

— Какъв е този звяр, дядо?

Старецът се приближи до скалата.

Хънтър не помръдна.

— Не е мечка. Но не е и човек. Не знам… какво е. Само знам, че не е от това време.

— Защо мислиш така?

— Защото… Виждал съм го на рисунки. Преди много години, когато бях момче, видях рисунки на звяра в пещерите. — Възрастният мъж посочи с пушката към хребета в далечината. — Много отдавна, когато е живял в пещерите, моят народ добре е познавал рисунките. Направени са от онези, които са били тук преди нас. Разказвачите. Нарисували са звяра, който броди нощем… Още ги помня.

Хънтър се намръщи.

— И какво показват рисунките, дядо? Твърдиш, че звярът не е мечка. Нито човек. Разкажи ми повече за тези рисунки.

— Не е човек… Но хората се страхуват от него — бавно отговори старецът. Внезапно появилият се вятър заглуши гласа му. — Рисунките разказват за война. Между хората и Ледения човек. Говорят за кървави кланета. И за кости. Те се намират на едно друго място. Прокълнато. Ние не ходим там. То е на юг. Бледоликите го наричат Бялата планина. На завоя на реката има извор и пещера. Наричаме я Пещерата на душите. Там е имало много смърт.

Хънтър беше чувал това предание.

— Веднъж старите хора си говореха за онова място. Много отдавна, преди да изчезне от този свят, Ледения човек е живял в Пещерата на душите. Там също имало рисунки. И много смърт. Мястото е обитавано от духове. Лошо място. Но ти можеш да го намериш, ако вървиш срещу течението на реката и стигнеш до извора под скалата между двата звяра. Така съм чувал. Но не съм ходил там.

Хънтър мълчеше.

— Когато бях момче — продължи старецът, — намирахме разни неща в планината. Оръжия, направени от други хора. Много стари. Дядо ми казваше, че винаги е било така. Говореше за скрити неща… погребани под леда. Веднъж, далеч на север, намерихме лък и той ни разказа за времето, когато е бил млад и са открили Леден човек. Много стар. Замръзнал. И когато го извадили от леда и го занесли в селото, тялото му се разпаднало като стара кост. Но аз помня очите на дядо ми, когато говореше за това, и знам, че много се страхуваше. И аз много се страхувам.

— Прибирай се вкъщи, дядо — рече Хънтър. — Аз ще намеря онзи… Леден човек. И ще го убия, за да отмъстя за теб… и за твоя внук.

— Вярвам ти. — Старецът присви очи срещу пронизващия вятър. — Този звяр е убил много хора.

— Знам — отговори Хънтър. — И ще продължава да убива, ако не бъде спрян. Затова си върви вкъщи, дядо. Нощем е студено. И когато легнеш до огъня, моли се за мен. Моли се да убия онзи човек от лед… преди той да е убил всички нас.

* * *

Движейки се безшумно, Хънтър се приближи до лагера. До зазоряване оставаше час.

Съществото беше тежко ранено от ножа и от падането и до сутринта щяха да бъдат в безопасност. Но Хънтър вървеше бързо, макар да беше капнал от умора. Призрак не изоставаше от него.

Командосите чуха стъпките им и се обърнаха.

Такакура пръв се приближи. Хънтър не видя къде е заела позиция Боби Джо. Японецът загрижено се вгледа в очите му.

— Е?

— Съществото е живо — отвърна следотърсачът, коленичи, отвори консерва и хапна малко. После направи гримаса и даде храната на Призрак, който я погълна за секунди. — Водих го на запад, сетне на юг. Изплъзнах му се за известно време, но звярът ме намери. Блъснах го от една скала. Мисля, че трябва да тръгваме. Чудовището скоро ще се съвземе. Раните му ще зараснат бързо.

В гласа на Такакура прозвуча облекчение.

— Ще потеглим незабавно. Но не можем да вървим бързо. Доктор Типлър е уморен. Бихме поискали спешна евакуация, но…

Хънтър се приближи до командира и изпитателно го погледна в очите. Не бяха необходими повече думи, за да разбере, че радиопредавателят не работи. Той поклати глава, опитвайки се да обуздае гнева си. Да, подозренията му се оказаха верни.

— Как се досети? — попита Такакура.

Без да отговори, Хънтър мина покрай него и тръгна към набързо разпънатата палатка, където предполагаше, че са сложили Типлър. Възрастният човек беше вътре. Лицето му беше бледо и изпотено. Боби Джо му слагаше инжекция. Тя направи знак на Хънтър, за да излязат навън и да обсъдят положението. В същия миг професорът го видя и радостно възкликна:

— Момчето ми! Знаех си, че ще справиш! Ха! Ха! Още не се е родил човекът, който може да проследи моето момче!

Емоционалният изблик беше толкова нехарактерен за Типлър, че Хънтър едва не се изсмя. Той бавно се приближи до леглото и се наведе. Гласът му беше спокоен.

— Как си, старче?

Щом видя отблизо израненото му лице, професорът протегна ръка и го хвана за рамото.

— Добре ли си?

— Да. Нали ме познаваш. Винаги съм добре — усмихна се Хънтър. — Само няколко драскотини. Но ти и аз сме виждали много по-лоши неща. Особено ти. Издържал си на какво ли не.

— Ами. Нищо подобно — засмя се Типлър. — Имам леко сърцебиене. Получавам го от години. Интересува ме толкова, колкото и фактът, че учителят ми във втори клас е починал преди четирийсет години. Човек свиква с всичко.

— Добре. Само не се вълнувай. Ще изляза за малко, после ще дойда пак. След няколко минути ще поговорим. Трябва да те измъкнем оттук. Недей да възразяваш! Ти направи, каквото можа. Време е за почивка. Ще се върна веднага.

Алената зора хвърляше златисти отблясъци около силуета на Боби Джо. Хънтър застана до нея.

— Кръвното му налягане се понижава — започна тя. — Пулсът му не пада под деветдесет. Може да върви, ако се движим бавно и не го насилваме да бърза, но трябва да бъде под лекарско наблюдение. Сърцето му всеки момент може да спре. Дадох му хапче за разреждане на кръвта и друго — тонизиращо. Но не бих могла да контролирам състоянието му с лекарствата, които имам. Трябва да стигнем колкото е възможно по-бързо до научноизследователската станция.

— Ще го сложим в носилка. Ще я направя за пет минути — каза Хънтър, после се обърна към Такакура. — Какво е станало с предавателя, по дяволите?

— Не знам. Изведнъж спря да работи.

— След като стигнем до станцията, ще тръгна сам по дирите на съществото, защото нещо с тази мисия не е наред. Разбрах го от самото начало. Трябва да отидем в базата заради професора.

Хънтър тръгна към храстите и мина покрай Уилкинсън, който рече:

— Мисля, че до вечерта професорът ще се оправи.

Но Хънтър не беше в настроение за разговор. Влезе в гората, извади окървавения нож и отряза два двуметрови клона от топола. После извади от раницата си кожена връв и бързо направи носилка.

Типлър започна да протестира, но накрая отстъпи пред строгите увещания на Хънтър. И сетне тръгнаха.

Такакура и Уилкинсън пазеха тила, Бък и Райли носеха професора, а Тейлър вървеше най-отпред. Потънал в размисъл, Хънтър се озова до Боби Джо.

— Обясни ми нещо — рече тя с тона на човек, който иска да разведри атмосферата. — Как стана така, че се включи в тази операция? На инструктажа ни казаха, че са намерили най-добрия следотърсач в света. Но ти не си военен. Тогава откъде знаят за теб? Работил ли си за военните?

— Не. Когато бях младеж, намерих едно място в Монтана. Високо. Студено. Усамотено. Мислех да се заселя там. Не притежавах много вещи, но можех да живея, с каквото ми предложеше природата. Ходех на лов и преживявах много добре. Имах предавател, в случай че нещо ми се случи. И един ден чух, че в гората се е загубило дете. Беше ноември и нахлуваше студен фронт. Стотици хора търсеха детето, но не можеха да го намерят. Познавах онези планини и знаех колко студено може да стане там. Бях наясно, че хлапето няма да изкара нощта.

— И си отишъл да го търсиш — без да се съмнява или изненадва каза Боби Джо.

— Да. И издирването беше много трудно. Продължи цял ден. Детето беше толкова леко, че следите му бяха почти незабележими. На всичко отгоре носеше обувки с плоски подметки, които не оставяха отпечатъци. Помислих, че няма да го намеря. — Хънтър се засмя и поклати глава. — Деца. Скитат насам-натам. Трябва много да внимаваш, инак лесно ще изгубиш следите им. И те бързо ще умрат. Не знаят къде да намерят подслон и как да се стоплят.

— Но ти го откри, нали?

— Да. Момченцето беше премръзнало, но аз бързо направих заслон, стоплих го и го нахраних. И на другия ден го заведох при родителите му.

— И сега добре ли е?

Хънтър кимна.

— Да. Пишем си писма. Всичко е наред.

— Било е много трудно. Имам предвид да намериш дете в гората. Следите са били стари и отъпкани. Разчитал си на твърде малко неща. Трябвало е да се опиташ да разсъждаваш като момченцето.

— Да.

— И после?

Той сви рамене.

— Ами, после започнаха да ме викат, когато някой се изгуби. Обаждаха ми се и от други страни — Мексико, Канада. Далечният Север. От Запад. Случаите си приличаха, макар да имаха специфични особености. Намерих повечето от изгубилите се хора. Но за неколцина дойдох твърде късно.

— Какво изпитваш, когато не успееш? — попита Боби Джо и търпеливо зачака отговор.

Хънтър дълго мълча, после рече:

— Тежко е, когато закъснея и намеря трупа. Първия път, когато намерих мъртво дете, изпитах желание да се самоубия. И после всеки път чувствах същото.

— Сигурно — съгласи се тя, после се усмихна. — Много бих искала да мога да проследявам като теб. Но едва ли ще мога да усъвършенствам това умение. Ти имаш дарба. Роден си с тази способност.

— Може би. Не се замислям.

— Просто го правиш.

— Предполагам. Да, нещо такова — измънка Хънтър и погледна към професора.

Боби Джо дълго мълча, сетне се усмихна.

— Ти си странен човек, Хънтър. Изглежда не обичаш хората. Близостта им не ти е приятна. Но в същото време рискуваш живота си, за да ги спасиш. Защо?

Лицето му остана непроницаемо.

— Не знам. Предполагам, защото започвам да обичам онези, които намеря.

* * *

Ребека се наведе над масата, опитвайки се да привлече вниманието на доктора от ЦРУ. Висок, белокос и с аристократични маниери, Артър Хамилтън не вдигаше глава от разпечатката на ДНК.

— Докторе! Вие не ме слушате! Погледнете синтезираната матрица! Има нещо като… щит от молекули, които образуват защитен пласт, съдържащ актин, танин и о-актитин. Не сме виждали подобни репликационни способности. Дори при безгръбначните, които по рождение са имунизирани срещу канцерогени.

— И какво по-точно искате да кажете, Ребека?

Гласът на доктор Хамилтън беше успокояващ.

Тя изненадано го изгледа.

— Какво искам да кажа ли? — Ребека посочи разпечатката на ДНК. — Това показва, че съществото притежава уникална способност да активира инертните свързващи молекули, които се прилепват към протеините, включително към фибриногена^[1], и по този начин изграждат изключително устойчив мост за тромбоцитите^[2]. Всички системи работят заедно и ускоряват оздравяването, независимо къде е мястото на инфекцията или на раната. Сякаш цитоплазмата е специално създадена със свръхестествени целителни способности. Докторе, бих казала, че каквото и да представлява, съществото е напълно имунизирано срещу заболявания.

Хамилтън се втренчи в нея и бавно рече:

— Това са само предположения, Ребека.

— Но погледнете броя на левкоцитите! — Тя се разгорещи от спора! — Тази разпечатка, която е абсолютно точна, показва, че съществото има необикновената способност мигновено да проследява пътищата на инфекция. Не сме виждали такова нещо. Вижте синтезираните молекули! Степента на окисляване! Сцеплението на молекулите, за да се предотврати повторно проникване! Не сме виждали подобно нещо. Никога! Знам какво говоря. Това не са предположения!

Той се намръщи и разгледа разпечатката, после измърмори:

— Предполагам, че имате копия.

— Разбира се.

— Запазете ги — с подновен интерес добави Хамилтън и отново се съсредоточи върху листа. — Ще ми позволите ли и аз да направя анализ? Бих искал да обсъдим нещата утре сутринта, след като съпоставя разпадането на. Д-4 през Д-10, за да определя нивото на митозата^[3].

— Добре. До утре. Но до сутринта искам тази информация да е стигнала до доктор Типлър. Той трябва да знае с какво има работа.

— Разбира се. Лично ще се погрижа за това.

Ребека взе куфарчето си и тръгна към вратата.

— Има ли нещо, което ЦРУ може да направи за вас, докато сте в града? — попита Хамилтън.

— Не. Мога да се грижа за себе си.

— Да, разбира се.

Доктор Хамилтън изчака Ребека да затвори вратата, после вдигна телефонната слушалка.

* * *

Тухлата затвори трезора и тръгна към един сандък с оръжия. Вървеше с характерната си походка — без да бърза, но целенасочено и леко размахвайки ръце.

После наля по чаша „Джак Даниълс“ на Чейни и на себе си. Чейни замислено огледа трезора и си спомни, че преди шест години Тухлата го бе взел от една местна банка, която трябваше да бъде съборена. Това беше единственото помещение в къщата, където не можеха да подслушват разговорите им с помощта на електронни устройства.

— Не ми харесва онова, което чувам, малкия — каза Тухлата и направи гримаса, преглъщайки парещото уиски, сетне доближи чашата до очите си и се загледа в течността. — Господи, откога не съм пил! Сигурно остарявам. Но по-добре стар, отколкото мъртъв. А това може да ти се случи, ако продължаваш да слухтиш, момче.

Чейни не каза нищо и издържа на проницателния му поглед. Макмилан обикновено говореше ясно и достъпно и веднага привличаше вниманието и уважението на събеседника си.

— Дали не се опитват да ме забъркат в нещо? — попита Чейни.

Тухлата отпи още една глътка и поклати глава.

— Не знам. Но всички твърдят, че не знаят нищо. А това означава точно обратното. Явно не искат да говорят на тази тема. Ако не бяха наясно, щяха да ми задават въпроси. Да, хората в този бранш не могат да се примирят с мисълта, че нямат представа какво става.

Светлосините му очи, над които се извиваха рунтави бели вежди, се втренчиха изпитателно в Чейни.

— Защо не зарежеш тази работа? — тихо попита той. — Кажи им, че не можеш да откриеш нищо. Откажи се й се залови с нещо друго.

Чейни примигна. Идеята не беше лоша. Военните следователи непрекъснато постъпваха по този начин, но в случая имаше нещо, което го привличаше.

— Какво научи, Тухла? — попита той и отпи голяма глътка уиски.

Макмилан седна върху сандък, пълен с автомати „АК-47“. До стената зад него имаше кутии, съдържащи хиляди патрони, калибър 7,62 мм, стандарт НАТО. Останалата част от трезора беше претъпкана с ловни пушки, полуавтоматични оръжия, пистолети, газови маски, консервирана храна, комплекти за първа помощ, радиопредаватели и два кашона нападателни гранати. Кариерата му на морски пехотинец плюс двете пребивавания във Виетнам го бяха направили колекционер на оръжия със сериозни връзки.

Тухлата напълни отново чашата си и отговори:

— Откъслечна информация. Но знам, че два взвода морски пехотинци са водят безследно изчезнали „по време на учение“.

— В Аляска ли?

Тухлата махна презрително с ръка.

— Има ли значение къде? Винаги казват „по време на учение“. Но не забравяй, че са били морски пехотинци, а не леваци, които не могат да направят и една лицева опора. Говори се, че са имали специалната задача да охраняват някаква научноизследователска станция и са ги избили.

— Военна научноизследователска станция? Такива има само покрай Беринговия пролив, нали?

— Не е била военна, а секретна. Близо до Норт Ридж. Не знам какво са правили. От трийсет години ЦРУ няма научноизследователски станции в Северния полярен кръг. Дори не си спомням кога затвориха последната. Както и да е. Никой не искаше да говори по този въпрос. И аз не настоях.

Чейни обмисли информацията и каза:

— В това може би има някаква логика.

Тухлата изсумтя и пак отпи от уискито.

— За теб може би.

— Представи си следното, Тухла. Научноизследователска станция на ЦРУ, която не трябва да бъде там. Добре. Но какво правят? Кой ги финансира? И защо Норт Ридж в Аляска е толкова важен, че да оправдае средствата?

— Не знам, по дяволите.

— Намерили са нещо.

— Какво?

— Нямам представа. Нещо, което искат да запазят в тайна. Но трябва да бъдат близо до него. Да го пазят. — Чейни бавно обиколи помещението. — В една и съща станция ли са били убити всичките морски пехотинци?

— Не. Изглежда има няколко станции — отговори Тухлата с тон, който показваше, че тази история не му харесва. — Там става нещо лошо, малкия. И всички мълчат. Някой властен човек трябва да им е затворил устата…

— И така, нападнати са няколко научноизследователски станции. Това означава, че нападателите са търсели нещо, но не са знаели къде да го намерят… Да, има известна логика. В станциите има нещо и някой го иска.

— Там няма чак толкова важни неща, синко. Ликвидирането на два взвода морски пехотинци може да бъде изтълкувано като открито военно действие. Ще ни накарат да отвърнем на удара, независимо срещу кого, и най-добрите момчета ще се наредят на опашка, за да се запишат доброволци, както стана по време на войната в Персийския залив.

Чейни не беше обмислял тази страна на проблема. Да, убийството на два взвода морски пехотинци вероятно можеше да се изтълкува като открита военна провокация, освен ако…

— Освен ако не са ги убили американски военни — бавно каза той.

Тухлата не помръдна. Въздъхна дълбоко и се загледа в стената, после рече:

— Това е недопустимо.