Зденек Слаби, Йошитомо Имае, Пиер Гамара, Сергей Баруздин, Марчело Арджили, Йенс Зигсгаард, Ахмет Хромаджич, Фридрих Фелд, Отфрид Пройслер, Лудвик Керн
Тайната на оранжевата котка (11) (10 автори от 10 страни разказват една вълнуваща история)

Лудвик Йежи Керн от Полша разказва десета глава,

в която магьосникът Хокупоцки се добира до бялото листче, но то му донася малко полза; също така научаваме, че една котка съвсем не е котарак, Инге може отново да се усмихва, а Турандот скоро ще стане майка.

Давид и чичо Еренфрид изгасиха тринадесетте свещи и отново се настаниха в креслата си. Макар че на дълбоките кожени възглавници се седеше много удобно, те не се чувстваха особено добре, тъй като все още се намираха в къщата на магьосник. На това отгоре Давид направи едно обезпокояващо откритие: щом очите му привикнаха донякъде на тъмнината, той забеляза по тавана на помещението множество мънички блестящи точици. Отначало помисли, че така му се е сторило, но блестящите точки не изчезнаха дори след като неколкократно си разтри очите. Тогава той се разтревожи.

— Чичо Еренфрид — попита той нерешително, — тук ли сте още?

— Разбира се — отвърна господин Валдман от другото кресло. — Как си?

— Така да се каже, добре. Но се безпокоя. Виждате ли тези блестящи точки там горе? Дано само не са някакви магически очи!…

— Магически очи ли?!

— Има такова нещо, чел съм за това. Хокупоцки ги е накарал да ни наблюдават, докато го няма. От този тип всичко може да се очаква.

— Дума да не става! — чичо Еренфрид се засмя. — Но огнените точки не са нищо друго, освен очите на зверовете, които висят от тавана! Хокупоцки ги е боядисал със светеща боя, това е всичко.

— О, така ли! — каза Давид и сега гласът му прозвуча значително по-спокойно. Знаете ли какво трябва да направим?

— Какво?

— Трябва да разберем дали можем да станем от столовете, както по-рано.

— Та нали току-що развалихме магията върху панталоните си…

— Кой казва, че магията не действува отново всеки път, когато седнем?

— Хм — измърмори чичо Еренфрид, — най-добре е да изпробваме веднага. Започни ти, Давид! Е, можеш ли да станеш?

— О, да — каза Давид, след като няколко пъти се надигна и отново седна на мястото си. — А вие, чичо Еренфрид?

— Да, аз… и аз мога… но не съвсем! — заекна господин Валдман изненадан.

— Какво значи това: не съвсем?

— Щом се надигна няколко сантиметра, веднага чувствувам, че нещо ме държи здраво и отново ме тегли надолу.

— Какво би могло да бъде? — започна да размишлява Давид.

— Не зная. — Гласът на чичо Еренфрид звучеше несигурно. — Колкото пъти опитам — постоянно ме задържа.

— Секунда! — каза Давид. — Трябва да разгледам това по-отблизо. Къде е кибритът?

В този миг отдалече се чу свистене на автомобилни гуми. Изскърца спирачка и веднага след това се чу някакъв оглушителен трясък. Къщата на магьосника бе разтърсена от мощен удар, сигурно при земетресение не би било по-страшно. От стените изпопада мазилка, блестящите точици под тавана започнаха да танцуват наоколо като луди.

— Не се помръдвай, Давид! — извика чичо Еренфрид.

Давид се подчини. Какво ставаше тук, за бога? Полиците с книги все още се люлееха, всеки миг някой от дебелите томове падаше долу и глухо пльосваше на пода.

— Тук нещо не е в ред — измърмори чичо Еренфрид. — Но какво ли?

Постепенно настъпи отново тишина и двамата приятели си отдъхнаха, но не за дълго. Защото внезапно чуха провлачени стъпки вън при входа.

— Престори се на заспал! — прошепна чичо Еренфрид. — Може би ще успеем да го надхитрим…

Това бе наистина Хокупоцки. Най-напред чуха шума на отварящите се полици, после изречената със слаб глас заповед:

— Запали се, три… три… тринайсеторъки!

Следващия миг всички тринадесет свещи на полилея пламнаха изведнъж. Хокупоцки имаше вид на доста пострадал, изглежда бе преживял някаква злополука. Краката му се олюляваха, лявото му око бе много подуто, на челото му зееше дълбока рана. Въпреки това изглеждаше в отлично настроение. Той гордо огледа работния си кабинет, потупа благосклонно по опашката препарирания крокодил и след това седна зад писалищната си маса.

Сега и оранжевият котарак се шмугна вътре и се настани, мъркайки, в краката на магьосника. Тайната врата зад него отново се затвори.

Хокупоцки хвърли поглед върху двамата пленници.

— Спят, милите ангелчета! — изкиска се той. — Браво, браво!

Той извади от вътрешния джоб на мантията си късче бяла хартия, постави го на масата и известно време го гледа с голямо задоволство. После пъхна листчето между страниците на черната книга, като все пак остави горния му край малко да стърчи, сигурно за да може по-лесно да го намери отново. После Хокупоцки отново се обърна към двамата заспали.

— Вие все още спите, мили гълъбчета, и не предусещате нищо от приятната изненада, която ви очаква, щом отворите очи! Ще имате случай да говорите с най-всемогъщия магьосник под слънцето, който някога е съществувал. Хей, вие двамата, не ме ли чувате! А сега край на хъркането, събудете се! Трябва да се събудите!

Давид и чичо Еренфрид не помръднаха.

— Какво се е случило? — изгърмя Хокупоцки с пресипнал глас: — Оглушали ли сте, или що? Хайде, хайде, събудете се! Ако продължавате да спите, и на мен ще ми се приспи! — Магистърът потисна прозявката си, после направи магия, за да получи шише от любимата си сливовица и си наля порядъчна чаша от нея.

— Да живее най-могъщият магьосник на всички времена и страни, магистър Хокупоцки! — извика той и гаврътна чашата на един дъх. После нареди на Ханзи да събуди спящите.

Оранжевият котарак се протегна, после бавно се промъкна към господин Валдман. Чичо Еренфрид се изплаши. Котаракът се приближаваше неотстъпно към стола му, после внезапно скочи върху коляното му. Господин Валдман започна да трепери.

— Е, най-после се събудихте, мили мой! — извика Хокупоцки доволен и заповяда на котарака:

— А сега събуди ми и другия лалугер!

Оранжевият Ханзи се подчини на часа. Хоп! — и той вече седеше в скута на Давид. Давид бе изненадан, защото котаракът се държеше с него много внимателно, сякаш в никакъв случай не искаше да му причини болка. Момчето смаяно потри очи, но в този миг проеча триумфиращият вик на магистъра:

— Аха, нашият уважаван гост номер две също благоволи да се събуди! Е, най-после! Ти спа май доста бавно?

Котаракът Ханзи се върна при Хокупоцки и се настани удобно върху писалищната маса. Магьосникът започна да го гали с едната ръка, а с другата си наля още сливовица.

— Тъй като нашите мили приятели най-после са будни, можем мъничко да си поприказваме — предложи той с лицемерна усмивка. — Вярвам, че сте се чувствували удобно на моите столове, господа.

— Много удобно — отговориха Давид и чичо Еренфрид в един глас.

— Това никак не ме учудва — изграка Хокупоцки. — Ненапразно това са най-удобните кожени кресла в целия свят. Който седне веднъж на тях, няма ни най-малко желание да ги напусне някога.

— Точно така! — потвърди Давид, а чичо Еренфрид кимна. Ние така невероятно удобно седяхме на вашите столове, че дори насън не сме помисляли да станем.

— Е, тогава опитайте се сега! — каза Хокупоцки с лукава гримаса. — Хайде, станете, господа!

— Ами ако не може? — отговори чичо Еренфрид (той казваше самата истина, защото все ще нещо го задържаше за креслото).

— Отлично! — извика Хокупоцки. — Тогава останете да си седите добре в тези… тези удобни мебели… Междувременно аз ще си изкарам една малка дрямка, ужасно съм уморен след моето славно дело…

Той си наля нова чашка, изпразни я на един дъх, загърна се хубаво в широката си синя магьосническа мантия и затвори очи. Не изминаха две минути и в голямото помещение прокънтя отново неговото силно хъркане. Давид и чичо Еренфрид седяха, без да помръднат. Хокупоцки хъркаше все по-силно. Нямаше никакво съмнение, че бе заспал дълбоко, изморен от дългия път и вероятно още повече от сливовицата. В това състояние той съвсем не будеше страх. Но котаракът не спеше.

Ханзи лежеше върху писалищната маса. Той поглеждаше ту към Давид, ту към чичо Еренфрид. Двамата нямаха никакво понятие какво става в неговата оранжева глава. Сигурно му беше възложено да ги наблюдава и в случай на нужда да събуди веднага магьосника.

Времето течеше. Нещо трябваше да се случи. Давид реши да направи едно мъничко движение, за да установи как ще се държи Ханзи. Той се втренчи продължително и остро в зелените му очи, като при това се надигаше сантиметър по сантиметър от креслото. Оранжевият котарак не трепна. Давид стана съвсем и седна на облегалката на стола. Оранжевият котарак не помръдна.

— Чичо Еренфрид! — прошепна Давид. Идвам при вас.

Стори му се като че ли при тези думи Ханзи кимна едва забележимо с глава. Или се беше излъгал? Във всеки случай той стана и се приближи на пръсти към чичо Еренфрид. Ханзи стоеше като истукан.

— Бихте ли могли да се надигнете малко? — прошепна Давид на ухото на чичото.

— Само няколко сантиметра.

— Сторете го и ще видим какво ви задържа…

— Това и аз знам — изръмжа чичо Еренфрид. — Оня тип здравата ме е омагьосал — същият противен тип, който така ужасно хърка.

Давид се засмя тихо в себе си.

— Знаете ли какво ви задържа? Това са вашите тиранти! Те са се закачили отзад на креслото.

— Наистина ли? — чичо Еренфрид помисли, че не е чул добре. Трябваше да мине доста време, докато разбере.

— А сега чисто и просто да бягаме! — настоя Давид, след като бе откачил господин Валдман. Да се надяваме, че Ханзи няма да има нищо против…

Котаракът ясно поклати глава, това бе несъмнено.

— Да бягаме — много добре — каза чичо Еренфрид. — Но по кой път? Тайната врата вдига прекалено голям шум, не можем да поемем този риск. А друг изход тук няма или?…

С предната си лапа котаракът Ханзи посочи, намиращата се зад тях стена. Давид веднага разбра какво иска да каже с това. Разбира се! Най-после тук имаше и врата… — Но защо Хокупоцки не я използува? — размишляваше той. Може би за един магьосник е неприлично да минава през вратата като обикновените смъртни…

— Хайде! — прошепна чичо Еренфрид. — Бързо да бягаме!

Но преди да направят първата крачка, оранжевият котарак тихо изфуча и посочи бялото листче в магьосническата книга. Какво искаше да каже с това?

Давид помисли, че го разбира. Той пое няколко пъти дълбоко въздух, за да си даде кураж. После безшумно се промъкна до писалищната маса. Бавно, бавно изтегли листчето измежду страниците на магьосническата книга и го пъхна в джоба на панталона си. Магьосникът Хокупоцки продължаваше да спи като заклан.

Давид и чичо Еренфрид бавно се изтеглиха към изхода. Оранжевият котарак безшумно се стрелна от масата и ги последва. Вратата се отвори от само себе си и напълно безшумно. Те излязоха в тъмния коридор. Този път нямаха нужда от кибрит: козината на оранжевия котарак светеше пред тях. Най-после стигнаха стълбата. Бързо изкачиха тридесет и деветте стъпала и дойдоха до вратата на жилището, което водеше на улицата. Докторът и Карли не се виждаха никъде. Но затова пък пред вратата стоеше старомодният черен автомобил на магьосника. Но на какво приличаше той! Капакът на радиатора и дясната му страна бяха съвсем смачкани, предното стъкло — на парчета, воланът изкривен, бронята — пречупена в средата. Изглежда Хокупоцки бе преживял някаква катастрофа.

— Хубав удар трябва да е било — установи Давид. После той благодари на оранжевия котарак за помощта и поиска да го отпрати.

— Сега тичай в къщи при господаря си, Ханзи, вече нямаме нужда от теб.

Но оранжевият котарак беше на друго мнение.

— Аз не съм котаракът Ханзи! — отвърна той и показа ноздрите си. — Аз съм Турандот.

— Аха, сега започвам да разбирам! — извика Давид.

— Боя се, че преувеличаваш, момчето ми! — извика Турандот — Може би разбираш мъничко, но съвсем не всичко.

— Прието! — отстъпи Давид. — Но непонятно ми е например как така внезапно ти отново можеш да говориш. Твоят час отдавна изтече!

— Е, и? Разбрах, че ще трябва да ви разказвам още цял куп неща. Затова още от по-рано, при първото си желание, аз просто си запазих правото да мога да говоря още веднъж на човешки език в продължение на един час, щом като ми стане нужно.

— А къде е сега истинският котарак Ханзи? — попита господин Валдман, клатейки глава.

— Ханзи? Днес следобед той потъна в земята заедно с горския замък.

Чичо Еренфрид продължи да клати глава учудено.

— Заедно със замъка?

— Ще ви обясня колкото може по-накратко — каза Турандот. — Както вече знаете, Хокупоцки искаше на всяка цена да се сдобие с известното късче бяла хартия. Това листче се намираше в едно обковано с желязо ковчеже зад стените на замъка в омагьосаната гора. За стария мерзавец не бе трудно да открие това — достатъчно му бе да хвърли един поглед в черното сандъче.

— Защо просто не е отишъл в горския замък, и не е взел листчето? — попита Давид.

— Нямаше как. В смъртния си час старият цар бе проклел замъка. Ако някой пристъпеше прага му, трябваше тозчас да потъне вдън земя заедно с него — освен ако пришелецът е бил роден в неделя. И тъй като на магьосника Хокупоцки влизането в замъка е било забранено, той изпрати там доктора и Давид.

— Но защо точно нас? — поиска да узнае Давид. Аз съвсем не съм роден в неделя.

— Ти не — каза Турандот, — обаче докторът! Следователно вие двамата (обстоятелството, че в края на краищата с вас дойде и Карли, няма особено значение) трябваше да измъкнете вместо него листчето от замъка.

— А котаракът Ханзи?

— На Ханзи бе заповядано да ви дебне и да ви чака пред портата на замъка. Като напуснете замъка, той трябваше да изтръгне от вас бялото листче и да го занесе на своя господар и магистър колкото може по-бързо.

— Откъде знаеш всичко това? — попита учудено господин Валдман.

Турандот намигна.

— За щастие Ханзи бе малко глупав и голям самохвалко. Той ми се похвали с поръчението си. Така аз мислех да направя всичко, за да попреча на плана на Хокупоцки. И така, напред към омагьосаната гора! Докато Ханзи ви следеше от дясната страна на пътя, аз се движех винаги вляво от вас. Когато стените и кулите на замъка изплуваха пред нас от мъглата, аз взех едно внезапно решение, което насмалко не ми струваше живота: префучах край вас и Ханзи към замъка, за да взема листчето. Вие видяхте как Ханзи се втурна слепешката след мен. Но докато аз имах щастие и в последния миг можах да се спася заедно с проклетото листче, Ханзи, който не бе толкова пъргав, потъна заедно със замъка.

— А после? — попита Давид.

— После аз всъщност исках да изтичам незабавно при госпожа Афрозиния с бялото листче, но попътният вятър, който вие предизвикахте с колата си, го изтръгна от зъбите ми и вихрушката го отнесе. Не ми оставаше друго, освен да се престоря на котарака Ханзи. Тъй като цветът на козината ни е един и същ, това не бе особено трудно. Просто изтичах при Хокупоцки и се престорих на Ханзи. Най-напред той ме наруга грозно, че се връщам от гората без бялото листче, после с помощта на вълшебното сандъче установи, че листчето е попаднало в гнездото на една сврака — и двамата с него го взехме оттам преди малко.

— Същото това листче ли? — Давид извади от джоба на панталона си бялото листче, което малко преди това бе взел.

— Същото — потвърди Турандот. — Когато то най-после попадна в ръцете на Хокупоцки, той радостно затанцува. „Иха-ха! Сега аз съм най-могъщият магьосник под слънцето! — извика той. — Целият свят трябва да трепери пред мен, юху-ху!“

Аз съвсем сериозно се уплаших, че е полудял. На връщане към къщи беше като обезумял зад кормилото на черния си автомобил. Караше със сто километра в час на зигзаг през улиците и пет пари не даваше нито за полицаите, нито за пътните знаци. При това пееше самоуверено и поглеждаше на всички страни, само не право пред себе си — докато накрая с гръм и трясък се блъснахме в един уличен фенер. Това стана тук наблизо, точно зад следващия ъгъл, сигурно сте чули трясъка.

— Чухме — каза господин Валдман, — и то доста добре. Цялата къща се разлюля като при земетресение.

— Това не бива да ви учудва — отвърна Турандот. — Къщата на магьосника и старомодният му черен автомобил са всъщност едно и също нещо. Той ту преобразява къщата си в автомобил, ту отново автомобила в къща. А когато е необходимо, разделя ги на две. В едната половина пътува, а другата слага някъде в града като къща.

— Затова никога не можехме да го намерим! — извика Давид. И внезапно се сети за доктора и Карли. Какво бе станало с двамата, къде се намираха?

— Чичо Еренфрид! — каза той загрижено. — Трябва да потърсим бързо доктора и Карли!

— Аз зная къде са — каза Турандот, намигайки лукаво. — Временно са изтеглени от движението.

— Изтеглени от движението? — ужаси се Давид. — Зло ли ги е сполетяло?

— Не се безпокой! — успокои го Турандот. — На тях временно им е отнета свободата на движение, но по най-внимателен начин. Те се чувствуват отлично, упоени са от мирис на печени наденици.

— Кой извърши това? — поиска да узнае чичо Еренфрид.

— Госпожа Афрозиния.

— Моята дългогодишна съседка? Отдавна не съм чул нищо за нея, как е тя?

— Тя държи сега една малка гостилничка тук наблизо. Както ми казаха, там има особено вкусни пържени наденици. Да ви заведа ли при нея?

Радостна бе срещата, която събра чичо Еренфрид и госпожа Афрозиния след толкова дълго време. Както можеше да се очаква, те имаха да си разказват много неща. В това време Давид отиде с Турандот на двора, за да събуди доктора и Карли. Те лежаха все още зад струпаните бирени бурета.

— Ставайте! — извика той на двамата. — Не е ли по-разумно да се ядат наденици, отколкото само да се сънува за тях?

— Разбира се! — извикаха и двамата в един глас и скочиха.

— Е, тогава идвайте с мен! Госпожа Афрозиния ви кани да ги опитате, ще има специални порции за вас!

— Един момент! — докторът не вярваше, че е сключен мир. — Госпожа Афрозиния? Ако това е вещицата с оранжевата коса — тогава, моля, без мене. Стига ми каквото съм преживял досега с тази… дама.

Давид знаеше как да подхване работата с доктора.

— Пържените наденици на госпожа Афрозиния са мечта! — извика той. Освен това тя е стара позната на чичо Еренфрид.

— И господин Валдман ли е там?

— Той запази една маса за нас…

— Е добре, тогава можем да опитаме…

Пържените наденици на госпожа Афрозиния бяха дори по-вкусни от миризмата им. А киселото зеле?

— Превъзходно! — изпъшка докторът, като мляскаше с наслада. — Съвсем изключително превъзходно!

Но дори те, двамата с Карли, трябваше накрая да сложат оръжие и да признаят, че са сити — за съжаление, както добави Карли.

— Сега вече нищо не ни пречи да се върнем в къщи и помогнем на Инге! — каза Давид.

Едва бе произнесено името на Инге и госпожа Афрозиния се сепна.

— Инге? — извика тя и въздъхна загрижено. — Аз вече разказах на Еренфрид, но и вие трябва да знаете; виновно за цялото нещастие бе онова съдбоносно бяло листче, за което Хокупоцки така жадуваше. То можеше да помогне на притежателя си, но също така и да му навреди. Дълги години то бе притежание на стария цар, който живееше в горския замък. Когато Хокупоцки научи това, принуди ме да се преселя в горската хижа и да причинявам на семейството на царя всички възможни затруднения, за да го принудя да отстъпи листчето. Опитах се да предупредя госпожа Клерхен, но тя не разбра знака ми.

— А Инге?

— И тя тежи на съвестта на злодея Хокупоцки. Самата аз нямам никаква вина в тази работа.

— Защо тогава се опитахте да накарате оранжевите котки да ни изядат? — попита недоверчиво докторът.

— Защото бях изцяло в ръцете на Хокупоцки и трябваше да изпълнявам заповедите му — призна старицата. — Но аз се погрижих никой от вас да не пострада. А когато Давид отвори хладилника и котките понечиха да се втурнат срещу двете момчета, тогава чисто и просто превърнах зверовете на прах, пуф!

— Значи днес сутринта все пак не съм се излъгал! — заяви със задоволство Карли.

— А как стои работата с бялото листче? — поиска да узнае докторът от Давид и чичо Еренфрид. — Намерихте ли го?

— Но да! — каза Давид и извади листчето, за да му го покаже.

Но госпожа Афрозиния незабавно връхлетя върху него и посегна към листчето. Най-неочаквано тя се бе развълнувала много.

— Дайте ми го! — извика тя. — Дайте ми го, в огъня!

Госпожа Афрозиния изтръгна листчето от ръката на смаяния Давид, изтича с него към скарата и го хвърли в нажежените дървени въглища. Листчето пламна и в миг стана на пепел. Давид загуби самообладание.

— Какво направихте? — извика той. — Полудяхте ли?

Старата жена се обърна към него и се усмихна.

— Луда? Никога в живота си не съм правила нещо по-умно от това, което току-що…

— Ето, чувате ли?

Те чуха глухо, измъчено пъшкане, което сякаш идеше от дълбините на земята. Пъшкането бе последвано от див вик. Стените на къщата прокънтяха, подът се разтресе. Давид почувствува, че го полазиха тръпки. Всичко това стана мигом, после отново настъпи тишина. Чуваше се само как цвърчат печените наденици.

— К-какво б-беше това? — попита докторът, загубил ума и дума.

— Това — каза госпожа Афрозиния — бе тъжният край на един прочут магьосник. Той не заслужаваше нищо друго, това е справедливо наказание за злодеянията му.

Давид и приятелите му трябваше да се съгласят с нея. Никой не изпита нито капчица съчувствие към Хокупоцки.

— Вещиците и магьосниците рядко доживяват добър край! — заяви госпожа Афрозиния замислено. — Затова реших да се откажа от магьосничеството. Да пържиш наденици и задушаваш кисело зеле е хиляди пъти по-добре. Отсега нататък никога няма да правя магии — заклевам се!

— Браво! — каза господин Валдман.

— Браво! — извикаха всички останали.

Само Турандот бе против.

— Това нарушава нашето споразумение! — изфуча тя. Моля, спомнете си вашето обещание! До гуша ми дойде да се разхождам с неправилни ноздри!

— Почакай — каза госпожа Афрозиния, усмихвайки се. — Естествено, аз ще уредя въпроса с твоите ноздри, погрижила съм се за това.

Тя взе с машата една наденичка от скарата, под която бе изгоряло бялото листче, и я поднесе на Турандот.

— Ето, изяж я и после се погледни в огледалото!

Какво ли не се прави за красотата? Турандот наистина не беше вече никак гладна, но не се поколеба нито миг да погълне наденицата. Когато изяде и последното късче, тя почувствува как около носа й стана приятно топло. Бързо изтича вън в коридора, където висеше голямо огледало.

Развълнувано хвърли поглед в него и какво да види: ноздрите й изведнъж бяха станали съвсем еднакви! Как бе станало това, Турандот лесно можеше да си обясни. Докато бялото листче бе горяло, нещо от неговата чудотворна сила сигурно бе преминало в цвърчащите отгоре наденици: това бе достатъчно, за да я освободи най-после от недостатъка й. И всичко това без вълшебен мехлем!

Тя изтича, засияла от щастие, обратно в кръчмата.

— Погледнете само! — извика тя. — Погледнете, ноздрите ми са…

Повече не можа да изрече. В този миг нейният час бе изтекъл. Всичко, което имаше още за казване, тя го каза на котешки език.

Майката на Давид не бе в много добро настроение. Момиченцето, което по поръчение на дебелия доктор тя бе нарисувала до дамата в бяло, бе изчезнало от ателието, когато нанесе последната линия с четката. Тя тъкмо се бе обърнала към Инге, за да й каже, че вече е готова с работата си, но малката внезапно бе изчезнала. Виждаше се само върху картината.

Естествено, това се стори странно на майката на Давид, но имаше и още нещо, което я безпокоеше: къде ли се губеше Давид пак? От часове вече момчето не се бе мяркало в къщи. Гузен ли беше за нещо? Може би това бе във връзка с изчезналата картина с бялото шосе и черния автомобил…

„Само да се върне веднъж! — мислеше тя. — Трябва да го разпитам подробно за всичко…“ Миг по-късно вратата се отвори и Давид влезе в ателието заедно с господин Валдман, доктора и Карли. Последна се промъкна Турандот, само госпожа Афрозиния бе останала в гостилницата си.

Майката се зарадва, че Давид се е върнал, но не се издаде.

— Къде си скитал пак? — попита тя строго.

— Скитал? Ние съвсем не сме скитали, ние надвихме магьосника Хокупоцки!

Нервите на майката не издържаха.

— Какво! — извика тя. — Пак ли твоите вещици и магьосници! Не стига, че половин ден те няма в къщи, а сега и приказки ще ми разказваш.

— Имате ли нещо против приказките? — попита господин Валдман. Струва ми се, че не сте права по отношение на момчето. Впрочем къде е Инге?

— О, боже — каза объркано майката на Давид. — Не зная как да ви обясня, тя за жалост изчезна…

— Изчезна? — попита докторът. — Откога?

— След последната линия с четката.

Майката очакваше, че докторът ще я упрекне за изчезването на Инге. Но стана обратното.

— Много добре! — извика дебеланкото. — Отлично! Задачата е изпълнена.

Той посочи картината, на която бяха нарисувани госпожа Клерхен и Инге, и каза:

— Мисля, че можем да бъдем доволни. Най-после Инге е завинаги заедно с майка си и погледнете я само как се усмихва!

Сега и другите забелязаха: майката на Давид бе нарисувала на лицето на момиченцето радостна усмивка.

— Дали може отново да говори? — поиска да знае Давид.

— О, да! — каза високо и ясно едно звънливо гласче на момиче. — Тя може и ви благодари за това.

Това беше Инге! Инге може да говори!

От радост Давид започна да танцува като луд из ателието. Разбира се, как можа да забрави: бялото листче бе изгорено и всичко, което Хокупоцки някога бе омагьосал, не бе в сила вече! Магьосническата книга бе излязла права.

— Probatum est! — извика той, смеейки се.

Чичо Еренфрид извади миниатюрната камера от джоба си. Той искаше да покаже на всички тайните заклинания на магистър Хокупоцки, но върху снимките се виждаха само тъмни неясни ивици.

— Странно — каза той. — Такова нещо никога не ми се е случвало. Сигурно има някаква връзка със свещите на тринайсеторъкия полилей…

Но какво значение има това? Инге бе освободена и всичко бе завършило добре. От магьосническите формули на Хокупоцки вече нямаше нужда.

— А сега — каза докторът, — имам една голяма молба към вас, господин Валдман. Бихте ли ни направили една снимка така, както сме събрани тук всички?

— Но, разбира се — каза чичо Еренфрид, — с най-голямо удоволствие! Необходимо ми е само да взема бързо някои дреболии от жилището си…

Той прескочи до дома си и се върна след около десетина минути с триножник и светкавица. Докато нагласяше камерата, майката окачи с помощта на Давид върху широката задна стена на ателието всички картини, които бяха играли някаква роля в последните събития: госпожа Клерхен с Инге, детектива и небесносиньото момиче, картината с жълтото цвете, съдията в черната мантия и дъсчената ограда с афишите: „Пийте сока от малини — да сте здрави за много години!“ и „Вижте умното дете — с радост приказки чете!“

Като приготвиха всичко, присъствуващите се наредиха пред стената с картините: Давид и Карли, докторът и майката на Давид. В краката им лежеше Турандот.

— Моля, усмихнете се! — извика чичо Еренфрид и включи самоснимачката.

Остана му точно толкова време, колкото да застане до Давид и да постави ръка около раменете на момчето, после светлината пламна и камерата щракна.

Снимката надмина всички очаквания. Всеки получи по едно увеличено копие — за спомен от преживените заедно приключения. На снимката те бяха окончателно свързани: образите от картинния свят и хората от плът и кръв. А Турандот?

Турандот не искаше в никакъв случай да се върне в картината си. И днес тя още живее в ателието на художничката, нежно обичана от майката на Давид и още повече от самия Давид.

Наистина някои съседи твърдят, че Турандот изобщо не е оранжева, тя била просто червенокоса като някои други котки. Но това е чисто и просто клевета. Или бедните хора са албиноси.

Освен това скоро ателието отново ще се напълни с оранжеви котки или, по-точно казано, с котенца. И ако приличат на майка си, което им пожелаваме, Турандот ще има всички основания да се гордее.

 

konec — simai — fin — конец — pine — slut — krai — the end — ende — koniec