— Мамо! — извика Давид още веднъж. Сърцето му биеше лудо. Никога в живота си той не се бе чувствувал толкова безпомощен, никога помощта на някой възрастен човек не му е била толкова необходима, както сега. Но странно, това не бяха леките стъпки на майка му! По стълбището отдолу идеше някой, който стъпваше тежко нагоре, при това пъшкаше и охкаше ужасно. Приятел или враг?

Давид притаи дъх. В полуздрача той различи нещо кръгло. После разпозна едно едро тяло, черно бомбе, кожено куфарче, дълъг черен чадър.

Докторът!

Давид се зарадва и успокои. В този момент докторът можеше да помогне повече от майка му. При цялата тази бъркотия тя и без това не би могла да даде никакъв съвет.

Докторът се насочи право към ателието и се отпусна във фотьойла. Той пръхтеше като морж, не можеше да си поеме дъх и бършеше потта от челото си. После се огледа удивено наоколо и като видя, че всичко бе спокойно и в пълен ред, обърна се донякъде учудено към Давид:

— Какво става тук, момче? Моята икономка ме събуди нарочно, като каза, че имаш висока температура. Май си разправял някакви врели-некипели по телефона. Затова побързах да дойда веднага, а какво намирам? — той огледа навъсено всичко наоколо.

— Случиха се много неща — заекна Давид. Той посочи към детектива, госпожа Клерхен и към картината с небесносиньото момиче. Железните решетки блестяха. Дебелият доктор изсвири през зъби.

— Ти ли направи това? — попита той. — Не бих искал да съм на твое място, когато майка ти се върне, момчето ми.

— Но аз бях принуден да го сторя — увери Давид. — Моля, не се сърдете! Тук се случиха толкова много неща, че просто главата ми се е запалила. Но преди всичко — пристигна Инге!

Едва сега докторът забеляза малкото момиче, което стоеше уплашено в най-отдалечения ъгъл на ателието и поглеждаше ту към госпожа Клерхен, ту към него.

— Виж ти! — каза той. — Каква изненада! Няма ли да бъде най-добре да ми разкажеш всичко по ред, момчето ми!

Давид доближи едно ниско столче до креслото и започна да разказва на доктора събитията през последните часове. Докторът го прекъсваше с различни въпроси. От време на време той измърморваше: „Да, точно така си и помислих. Ясно, ясно. Разбира се, а после?“ Когато Давид завърши разказа си, докторът сложи ръка на рамото му.

— Имам няколко идеи — каза той. — Но първо трябва да обмисля всичко по-точно, а трябва и да обядвам. Колкото по-добре се нахраня, толкова по-добре мога да размишлявам, това е стара истина. Следобед ще дойда пак и тогава ще уговорим всичко останало. Прието?

Той го удостои с най-приятелската си усмивка и се обърна към Инге.

— Тя ще дойде с мен у дома — каза той. — Трябва да ми дадеш честната си дума, Давид, че няма да казваш абсолютно никому за нея, даже на майка си!

Изведнъж той се разбърза.

— За бога, едва не забравих! Трябва веднага да телефонирам в къщи, за да предизвестя икономката си. Тя има златно сърце наистина, но когато ще имам гости, се налага да я подготвям, доколкото е възможно, иначе става кисела.

След като телефонира на своя домашен цербер, което съвсем не бе проста работа, той хвана Инге за ръка и тя спокойно тръгна с него, но при вратата още веднъж се обърна към госпожа Клерхен и Давид.

— Довиждане! — извика Давид.

Вратата хлопна зад двамата и той чу как докторът затрополи надолу по стълбата. Давид се залови да разтреби малко ателието. Оранжевата котка лежеше с широко отворени очи и го наблюдаваше с дебнещ поглед.

Ключалката изщрака, вратата се отвори и този път действително влезе майка му! Давид изобщо не я бе чул да идва.

— Страшно бързах, момчето ми — каза тя. — И сега най-после имам време за теб. На масата трябва да ми разкажеш що за хора бяха тия вчера и на кого продаде „Шосето с автомобила“.

Внезапно тя се сепна и посочи като втрещена трите обградени с решетки картини.

— За бога, какво е това, Давид? Да не си полудял?

От ужас тя съвсем и не помисли да се разсърди. Пристъпи бързо към портрета на госпожа Клерхен, пипна нарисуваната върху нея решетка. За щастие боята бе още влажна. Тя бързо взе шишенцето с терпентина, натопи един парцал и с трескава бързина започна да изтрива тъмните ивици върху картините. Изненадан, Давид видя как решетките мигновено изчезнаха, сякаш никога не са съществували. Майка му работеше бързо и мълчаливо. Накрая тя взе голямо парче чисто платно, потопи го пак в терпентина и за последен път избърса основно и трите картини.

— Така, готово!

Картините бяха спасени: роклята на госпожа Клерхен изглеждаше като нова, костюмът на детектива имаше вид на току-що изгладен, лицето на небесносиньото момиче сияеше по-мило отпреди.

Давид стоеше до креслото и гледаше с широко отворени очи. Майка му седна до него и обгърна с ръка раменете му:

— Всъщност трябваше хубаво да те наругая — каза тя. — Ти си вече достатъчно голям и разумен, за да правиш такива глупости! Сигурно и аз имам вина, защото напоследък те оставях много често сам. Но сега всичко ще се промени. Положително! Отсега нататък ще си бъда повече в къщи. Всъщност днес е щастлив ден! Преди малко срещнах господин Мюлер-Арксенбах, директор на голям магазин за картини. Той обеща да купи някои мои творби. Днес следобед ще мине оттук, за да ги разгледа. И представи си само каква чест! За картината на дамата в бяла рокля, която ти наричаш госпожа Клерхен, се интересува даже Новата галерия! Чудесно, нали? Сега сигурно можеш да си представиш колко се изплаших, като видях черните линии. Просто късмет, че боята бе още прясна!

В главата на Давид минаваха една след друга различни мисли: госпожа Клерхен щеше да бъде продадена на Новата галерия. Бедната Инге! Тъкмо бе намерила майка си и пак щеше да я загуби.

Междувременно майката на Давид продължаваше да говори:

— Сега ще продадем много картини и после ще заминем някъде заедно, ще изкараме една хубава дълга почивка. След това аз ще си бъда винаги в къщи и усърдно ще рисувам. В последно време бях много нервна, защото ми се струваше, че никой не се интересува от моите картини. Затова постоянно излизах на изложби, на заседания, на приеми. А теб, момчето ми — понеже много често оставаше само, са те налегнали глупави мисли… Знаеш ли какво? Да не говорим повече за това! Донесох едно печено пиленце, хайде да седнем да го изядем!

Давид бе доволен, че по време на обяда майка му не го попита за картината с шосето. След ядене тя също го пощади, тъй като имаше много работа, за да приготви ателието за посещението на търговеца на картини. Бързаше улисано насам-натам с парцала за прах, ту окачваше някакви картини, ту преместваше някой стол. Изведнъж тя се хвана за главата.

— Трябват ми на всяка цена малко цветя — каза тя. — Стой тук, Давид, и ако господин Мюлер-Арксенбах дойде, кажи му, че веднага ще се върна. Значи до скоро виждане и не прави пак глупости!

Давид пристъпи към портрета на госпожа Клерхен и дълго я гледа, но тя не се помръдна.

„Боже мой — помисли си той с въздишка, — да знаех само как бих могъл да й помогна…“ Малко след това на входната врата се позвъни силно. Потънал в мислите си, Давид трепна и изтича да отвори. На прага стояха дебелият доктор и Инге.

— Сам ли си в къщи? — попита докторът. — Отлично! Тогава ще можем да поговорим малко, преди да се върне майка ти. Не се чуди, че доведох отново Инге, за това има основателна причина.

Инге се втурна веднага към портрета на госпожа Клерхен. Тя се втренчи в него със същия странно празен израз на лицето, както преди. Изглежда, че не бе забелязала изчезването на решетката.

Докторът се настани удобно в креслото. Давид седна на ниското столче до него. После с кръстосани на корема ръце докторът започна да говори за плановете си:

— Преди всичко трябва да извлечем главния проблем, ако разбираш какво искам да кажа. Ние мислехме, че всичко ще завърши добре, щом намерим Инге. Но както излезе, това е било лъжливо заключение. В действителност нашата задача е с всички сили да се стремим, щото госпожа Клерхен и Инге, които сега живеят в два различни свята, да се съберат отново заедно. Опасявам се, че това ще ни причини известни затруднения. Наистина, както виждам, железните решетки междувременно са изчезнали, но това с нищо не променя основните факти.

Давид се учуди, че докторът говори така разумно и енергично. Съвсем не бе очаквал това от него. Какво му се бе случило, че от вчера насам се бе променил така благоприятно? Може би му действуваше добре, че детективът не бе в състояние да предприеме нищо. Досега докторът се бе осланял прекалено много на него и на неговите възможности, а сега, когато изведнъж трябваше да се справя сам, излизаше, че може да мине и без него. Стават понякога такива неща.

— През цялото време си блъсках главата и мисля, че ми дойде на ум едно горе-долу сносно разрешение — продължи докторът. — Но все още стоят открити цяла редица проблеми, които ние двамата трябва да разрешим: ние двамата съвсем сами, мили мой — без детектива! Ясно ли ти е приблизително какво означава това за нас?

Давид смръщи чело, лицето му доби сериозно изражение.

— Въпреки това трябва да го постигнем! — каза той.

— Отлично! — докторът го потупа по рамото. — Точно това е правилното становище, момче, а сега внимавай! Премислих основно всичко, което ти ми разказа за съдебното заседание, и мисля, че сега виждам донякъде правилно нещата: всички образи, които един художник създава, живеят по свой особен начин. И някои от тях живеят дори стотици години. Те дължат съществуването си на въображението на художника и са живи дотогава, докато на земята има хора, които се интересуват от тях. Понятно ли ти е това? Детективът, небесносиньото момиче и госпожа Клерхен живеят само поради това, че майка ти ги е нарисувала. Но те живеят в по-друг свят от нашия: в света на картините.

— А Инге?

— Инге живее между двата свята — или дори в един друг, трети свят. Защото майка ти не я е нарисувала. Възможно е тя да живее само в нашето въображение, макар че ние двамата я виждаме със собствените си очи. Ох, колко сложно е всичко това! Затова внимавай какво ще ти кажа сега: трябва да накараме майка ти да нарисува и Инге. Най-добре пак на портрета на госпожа Клерхен! Виждаш сам, че там вдясно има свободно място, то е достатъчно за Инге. Знаеш ли какво? Аз просто ще купя портрета на госпожа Клерхен и ще помоля майка ти да нарисува на него и Инге. Тогава двете ще бъдат завинаги съединени и всичко ще бъде наред. Какво смяташ за това?

Давид поклати тъжно глава.

— За съжаление няма да може. Мама се надява, че картината ще бъде откупена за Новата галерия.

— Е, ще видим! — каза докторът. — Портрета на госпожа Клерхен ще купя аз, а галерията… — той се огледа и каза, подсмихвайки се хитро: — На галерията ще пробутаме нашия приятел в карирания костюм. Смятам, че малко промяна на въздуха няма да му навреди. Но пред нас остава още един сериозен проблем: дори ако госпожа Клерхен и Инге бъдат отново щастливо съединени, над Инге ще продължава да тежи проклятието на вещицата. Така, може би в това ще ни помогне тайнственото бяло листче на оранжевата котка. До него трябва да се доберем. Пита се само къде и как… Оня магьосник също е имал една оранжева котка. Впрочем как се казваше той?

— Магьосникът се казва Хокупоцки, ако не се лъжа — каза Давид.

В този миг се случи нещо неочаквано. При споменаването името на магьосника Хокупоцки Инге изтича при доктора, хвърли се на колене пред него и го погледна с умоляващ поглед, сякаш търсеше закрила и помощ от него.

— Не се бой, малката! — нежно я погали по косата докторът. — Ние ще доведем всичко до добър край. Щом Давид и аз работим задружно, всичко ще се уреди.

— Разбира се! — каза Давид. — Но къде ще намерим този Хокупоцки?

— Не казваше ли госпожа Клерхен, че той живее в някаква чер на къща? — попита докторът.

— Да, в някаква къща, която внезапно изчезнала… — каза Давид.

Въпреки всичко докторът не бе обезпокоен.

— Ако е могла да изчезне, тогава ще може отново да се появи — отвърна той. — Възможно е да съществува някаква връзка между черната къща и черния автомобил…

Той искаше да добави още нещо, но вратата се отвори и майката на Давид влезе с цветя в ръцете.

— Добър ден, господине, добре дошли! Възпрепятствуван ли е господин Мюлер-Арксенбах? Вие изглежда го представлявате? Аз ви очаквах малко по-късно, извинете ме.

Тя погледна внимателно доктора.

— Вие сте идвали вече веднъж тук, познавам ви по вашия…

— По корема ми — допълни докторът, като се усмихна леко. — Крайно време е да предприема нещо, за да си оправя линията.

— Говорихте ли с Мюлер-Арксенбах? — попита майката. — Показа ли ви Давид картините? За коя се решихте?

Давид се смути, но докторът използува объркването.

— Всичките ви картини са очарователни каза той. Особено много ми харесва портретът на дамата в бяло! Бих искал незабавно да я купя. Моля, кажете ми цената.

— Съжалявам, господине, точно тази картина вече обещах на Новата галерия…

— Мила уважаема госпожо, какво ме интересува Новата галерия? На нея можете със същия успех да предложите която и да е друга от вашите творби. Виждате ли, аз съм лично заинтересован от покупката точно на тази картина. И освен това имам една молба към вас…

Той хвана Инге за ръка и я заведе до портрета на госпожа Клерхен.

— Това е една доста странна молба, но вие може би ще ме раз берете. Бих искал да нарисувате на картината моята малка племенница. Не намирате ли, че тя прилича поразително на дамата в бяло? Разбира се, цената не играе никаква роля.

Майката на Давид се намръщи. Що за идеи имат хората! Ако дебелият не приема напълно картината на дамата в бяло, тогава да иде другаде и да си купи по-добра! В края на краищата тя има своята художническа чест, която струва повече от един пълен портфейл! Тя вече бе решила да отхвърли предложението на доктора вежливо, но съвсем решително, когато погледът й падна случайно върху Инге. Тя не можа да устои на безпомощно-молещия израз в очите на момичето. Съвзе се и каза, макар и все още нерешително:

— Е добре, да бъде, както желаете, ще нарисувам детето на картината. Как се казваш, момиченце?

— Казва се Инге — каза докторът. — За съжаление тя е няма. С удоволствие ще ви позира.

— Кога ще започнем? — попита майката.

Докторът се усмихна малко смутено.

— За мене е изключително важно картината да бъде готова колкото е възможно по-скоро. Ако нямате нищо против, Инге би могла да остане тук веднага. Аз имам още малко работа в града. След два-три часа ще дойда да я взема. Освен това бихте ли могли да се лишите от вашето умно момче през това време? Той ми призна, че много обича да се вози на автомобил…

— Много любезно, но Давид няма ли да ви пречи?

— Напротив — каза докторът.

Докато той и Давид слизаха по стълбите, майката нагласи едно кресло за Инге, постави портрета на госпожа Клерхен върху триножника и нареди четките и боите. Навън грееше слънце. Над улиците се разливаше спокойствието на неделния ден.

— А сега какво? — попита докторът, след като седна зад волана на автомобила си до Давид.

Отговорът на този въпрос не бе лесен.

— Можем, разбира се, да претърсим една след друга всички улици в града — каза докторът. — Най-напред всички надлъжни улици, после всички напречни и накрая всички криви и зигзаговидни улици, но това ще ни отнеме много време. Учрежденията са затворени, защото днес е неделя. Но страх ме е, че те и в делничен ден едва ли биха били в състояние да ни представят списък на всички живущи тук магьосници…

— А какво ли би станало, ако опитаме с телефонния указател? — предложи Давид. — Ако Хокупоцки живее в нашия град, името му може би е вътре.

— Браво, момче! — каза докторът и спря пред най-близката обществена телефонна кабина.

Като провериха в телефонния указател, те установиха, че съответната страница липсва. Някой я беше откъснал. Докторът удостои злосторника с всевъзможни „доброжелателни“ пожелания.

Пред следващата телефонна кабина стоеше опашка от най-малко петнадесет души и всеки от тях искаше да говори по телефона. Затова двамата продължиха нататък, докато откриха трета телефонна кабина. Тя се намираше сред един парк, обграден от трите страни с къщи и градинки, а от четвъртата — с дъсчена ограда.

Давид не беше много силен в азбуката, затова остави доктора да прелиства телефонния указател, а той поглеждаше в това време през стъклената стена навън. Докторът току-що бе стигнал до имената, които започваха с „Хог“, когато Давид го дръпна за долния край на дрехата и посочи навън. На дъсчената ограда бяха окачени два плаката: „Пийте сока от малини — да сте здрави за много години!“ и „Вижте умното дете — с радост приказки чете!“ Помежду се съзираха очертанията на тясна врата.

Докторът затвори веднага телефонния указател.

— Имаш право — каза той. — През тази врата оранжевата котка отнесе бялото листче.

— Наистина, ако добре си спомниш, точно това се случи на картината в ателието. Но от вчера насам станаха толкова много чудновати неща, че аз малко по малко започвам да вярвам в поличби и чудеса. Ела да погледнем по-отблизо тази ограда, момче, и да видим какво има зад нея!

Те побързаха към дъсчената ограда и през тясната вратичка излязоха на една малка площ, обрасла с високи треви и храсталаци. Зад тях се издигаше, мрачна и заплашителна, някаква черна къща с малки прозорци от зелено стъкло.

— Сигурно тук живее… прошепна докторът. Страх ли те е?

Искрено казано, да.

— И мене. Но ще видиш, че ще се оправим.

На една табелка до входната врата пишеше с разкривени букви: „Хокупоцки“, а отдолу добавено с туш: „Магистър“. Някои от буквите бяха изтрити от дъжда, така че надписът бе станал почти нечетлив и сега гласеше само „Маг…“

Докторът дръпна връвта на звънеца. След известно време от вътрешността на къщата се чуха провлечени стъпки. Вратата се отвори, но зад нея нямаше никой. Докторът окачи бомбето си на една кука в антрето и се огледа безпомощно. Тогава пред тях се отвори отново една врата, но като минаха през нея, следващата също се отвори. Така те прекосиха цял ред празни стаи, докато накрая стигнаха до един салон, покрит с дебели килими и мебелиран малко старомодно, но не безвкусно. Всеки случай той съвсем не изглеждаше така, както човек си представя жилището на някой магьосник. Още от първия миг Давид заподозря, че истинският работен кабинет на Хокупоцки сигурно се намира съвсем другаде.

Срещу вратата на удобно канапе седеше човек с меки пантофи и пъстър турски халат на цветя. В краката му имаше купища книги. До него, на масичка за чай, се намираше някакъв забележителен апарат, който Давид помисли, че е машина за кафе: над спиртник в крушовидна стъклена реторта вреше някаква черно-кафеникава течност, която по всичко приличаше на кафе.

Човекът в халата не обърна никакво внимание на двамата новодошли. Само оранжевата котка, която внезапно се показа иззад канапето, ги наблюдаваше с пронизващ поглед.

— Моля, извинете за безпокойството — каза докторът след малко. — С господин магистъра Хокупоцки ли имаме честта да говорим?

— Да — изръмжа човекът в халата. — Но не ме смущавайте сега! Точно размишлявам над един труден проблем. Река в Азия от единадесет букви, с „у“ в средата… Сещате ли се?

Давид нямаше никакво понятие. Докторът поне се престори, че размишлява. Хокупоцки претърси в енциклопедията на думата „Азия“ всички реки и потоци, но безуспешно. Тогава нарисува на къс пергамент няколко магьоснически думи и други вълшебни знаци, изгори пергамента и изсипа пепелта в споменатата крушовидна реторта. Черно-кафеникавата течност веднага започна да шушне и да клокочи.

Тя стана първо синя, после розова, после зелена и след това виолетова. Най-после кипна и угаси с пръските си пламъка на спиртника.

— Като че ли не се сетих веднага! — измърмори магьосникът. — Пак такава глупава печатна грешка! Моят контролен апарат за кръстословици не се оставя да го заблудят с едно „у“, сложено вместо „х“! Но да минем към вас, господа, с какво мога да ви услужа?

Докторът погледна магьосника право в очите. Сега забеляза, че те блещукаха със зеленикава светлина.

— Касае се за едно късче бяла хартия — каза той.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Йенс Зигсгаард от Дания разказва шеста глава,