За една десетохилядна от секундата докторът схвана в какво опасно за живота положение се намираха. Разбира се, най-застрашен бе самият той: беше пълен, а котките — мършави. Беше бавен, а котките — бързи. Не бе въоръжен, а котките имаха остри зъби и нокти.

С бързина, достойна за електронен мозък, докторът обмисляше какво трябва да се направи. Вън от всяко съмнение бе, че трябва да отвлече вниманието на котките по някакъв начин, за да ги държи далеч от себе си. За това съществуваха разни възможности. Жалко, че нямаше под ръка някоя пълна кошница със салами или наденички! С тяхна помощ положително би могъл да ги спре. Би могъл да постигне нещо и с кибрит и няколко връзки дърва: би запалил един голям огън и би се скрил зад него, както правят траперите в Далечния север, когато ги нападнат вълци (чел бе за това в книгите на Джек Лондон). Дори с едно порядъчно количество сирене би съумял да си помогне: котките биха се нахвърлили върху сиренето и тогава вероятно биха се отказали от него. Но той нямаше нито сирене, нито съчки, нито кибрит, нито сланина, нито наденици. По гърба му полазиха ледени тръпки, чувствуваше се вече загубен.

Но за щастие той не бе сам, за щастие бе придружен от един детектив, зрял и кипял в такива неща.

Мъжът в карирания костюм също бе схванал опасността за една десетохилядна от секундата, макар и може би една десетохилядна от секундата по-късно от дебелия доктор. Той веднага пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

Изсвирването бе предназначено за двете дами и Давид в розовочервения автомобил, но оранжевите котки изглежда сметнаха, че се отнася до тях. Те толкова се изплашиха, че се спряха и цели 27,8 секунди не мръднаха от местата си. Тези 27,8 секунди бяха достатъчни на госпожа Клерхен, за да обърне автомобила и да се притече на помощ на двамата. Когато котките видяха приближаващия се с бясна скорост автомобил, те пак се поколебаха за миг. Спирачките изскърцаха, Давид бързо отвори вратата на колата. Докторът се промъкна вътре, детективът веднага го последва.

— А сега с пълна газ напред! — извика Давид.

Госпожа Клерхен обърна с трескава бързина автомобила и натисна педала за газта.

— Ех! — извика докторът облекчено. — Спасени сме!

Но за голямо негово разочарование, хвърлил поглед през задния прозорец, детективът установи, че това не отговаря на истината.

— Проклетите оранжеви зверове са по петите ни — каза той. — Карайте, мила! Карайте колкото може по-бързо!

— Имаме ли достатъчно бензин? — запита угрижено докторът.

Госпожа Клерхен погледна бензиномера.

— Ще стигне за още около двайсет километра…

Известно време пътуваха мълчаливо. Всеки премисляше отчаяно какво може да се предприеме, а армията от оранжеви котки все повече приближаваше.

— Ако имахме флейта, бихме могли може би да ги укротим — каза небесносиньото момиче.

Детективът отвърна почти сопнато:

— О, глупости! Котките не са змии.

Докторът се залови за едно старо хрумване и предложи:

— Знаете ли какво? Много просто, ще се спасим зад една огнена завеса!

Но детективът не се съгласи и с това предложение.

— Аз имам прекрасна запалка — отвърна той. — Но нямаме никакви дърва. Да спрем и отсечем някое дърво ли? Ето, виждате ли, докторе!

Госпожа Клерхен също си блъскаше главата за някоя спасителна идея.

— Както е известно, котките се страхуват от водата каза тя. — Можем да караме до следващата река и да я преплуваме — какво смятате за това?

— За съжаление аз не зная да плувам — каза дебелият доктор. — А и не обичам твърде студената вода. — Той въздъхна и добави със слаба усмивка: — Бих предпочел едно добро уиски, уважаема госпожо.

— Наистина ли не съществува никакво разумно разрешение? — извика Давид. — Ние не можем просто така да караме и когато бензинът свърши, да слезем, да се поклоним и кажем на котките: ще бъдете ли тъй добри да ни изядете, моля? Трябва да има изход, твърдо съм убеден в това!

— Правилно! — присъедини се към него докторът. — Затова трябва да се мисли, господа, само да се мисли!

Малко по-късно проговори с нежен глас небесносиньото момиче:

— Дойде ми наум нещо — прошепна то. — Имаме още няколко туби маслена боя. Ако нарисувам за нас втори балон, подобен на първия?…

— Балон за пет души? — детективът махна с ръка. — Как ще напълним подобен гигантски балон с газ, без да бъдем изядени в това време от гадините?

— Но може би — каза Давид, — може би въпреки това трябва…

Той се обърна към небесносиньото момиче:

— Бързо! Вижте какви бои имате!

Момичето отвори кутията си с бои и затършува вътре.

— Има още малко зелена…

— Тя не ни върши работа.

— Как така? — учуди се момичето. — Аз особено много обичам зелените тонове. Затова предпочитам да рисувам пейзажи.

— Този път не се касае до пейзажи — отвърна Давид. — Преди всичко, кажете ми имате ли червена и жълта боя?

— О, да, имам цинобър, кармин, светла охра, лимоненожълта, керемиденочервена, краплак — от всеки вид най-малко по една туба, от някои дори две.

— Чудесно! — извика въодушевено Давид. — Чудесно, чудесно! Спасени сме! Победа!

Детективът смръщи чело и измърмори:

— Би ли ни казал как да си обясним този изблик на радост?

— Много просто — отговори Давид. Имаме червена и жълта боя в достатъчно количество и всички нюанси! Не е ли това великолепно?

— Не разбирам какво е великолепното — изръмжа детективът.

Давид го остави да си ръмжи, в момента за него по-важно бе небесносиньото момиче.

— А четки? — продължи да разпитва той. — Имате ли и достатъчно четки?

— Около половин дузина.

— Отлично! Мисля, че сме спасени! Бързо на работа!

— На работа? — попита недоумяващо госпожа Клерхен.

— Вие не! — каза Давид. Вие, разбира се, оставате на кормилото. Но ние другите ще се проявим като художници. Всеки да грабне по една четка и да почне да рисува.

— Да рисува? — попита детективът, а докторът изпъшка:

— Какво? Никога в живота си не съм държал четка в ръка! Какво, по дяволите, иска това момче от мене?! Човек не може да прави всичко!

Госпожа Клерхен погледна в огледалото.

— Котките приближават!

— Темпо, темпо! — извика Давид и обясни на другите:

— Трябва да нарисуваме наденици. Да, наденици, разберете най-сетне! Да се рисуват наденици не е трудно. Просто ще нарисувате върху платното един малък цилиндър и от двата края ще му сложите по един връх. Освен това е все едно какви наденици ще рисувате: братвурст или салам, кренвирши, щрасбургски, пражки или виенски, шпек, туристически, полски или брауншвайгски! Който вярва в способностите си, спокойно може да нарисува и няколко бифтека, и няколко овнешки бута.

Само при споменаването на всички тези лакомства на доктора му потекоха лигите.

— Поне няма да умрем с празен стомах — рече той, донякъде успокоен.

Но за съжаление Давид бе принуден да го разочарова.

— Ах, докторе! Вие се заблуждавате! Надениците не са предназначени за нас!

— Разбира се! — каза детективът. — Надениците са за котките. Те ще се нахвърлят да ги ядат и така ние ще можем да им се изплъзнем. Това е действително добра идея, Давид! Очевидно за малкото време, откакто се познаваме, ти си научил много нещо от мене. Още няколко дни и ще те назнача за свой помощник.

— Но сега на работа! — настоя Давид. — Всеки ще получи няколко парчета платно, четка и няколко туби боя. Само без много усуквания! А вие — обърна се той към госпожа Клерхен, — избягвайте, моля, доколкото е възможно дупките, за да не станат надениците ни съвсем разкривени. Котките в никакъв случай не бива да се усъмнят.

— Добре — каза госпожа Клерхен. — Ще направя всичко, което зависи от мен. Но ви обръщам внимание, господа, на това, че котките скоро ще ни настигнат.

Всички започнаха да работят като луди. Небесносиньото момиче нарисува най-напред един прекрасен бифтек, Давид измайстори няколко сочни наденици, детективът успя да нарисува един гигантски салам, който имаше съвсем апетитен вид, а докторът криво-ляво нарисува чифт пражки наденички.

— Те изглеждат така истински, като че ли ще получат първата награда на следващата месарска изложба — каза — той гордо. — Налага се да се въздържам ужасно, иначе…

— Моля, овладейте се! — извика Давид. — Всичко, което бъде нарисувано тук, ще бъде за котките! Касае се в края на краищата за нашия живот! Дайте да пазя вашите наденици, докторе — сигурното си е сигурно, — и продължавайте да рисувате все тъй прилежно!

След няколко минути вътрешността на колата заприлича на първокласен колбасарски магазин.

— Колкото повече рисувам, толкова повече огладнявам! — измърмори докторът. Той цъкна с език и погледна крадешком към небесносиньото момиче.

— Какво рисувате там, дете мое? Телешко печено? О, телешко печено с фъстъци! Такова нещо съм ял в Париж, в едно малко ресторантче недалеч от Айфеловата кула! Много е вкусно, уверявам ви, много е вкусно!

Давид бе доволен от резултата на общата им работа.

— Така, това ще стигне — каза той. — А сега ще хвърлим целия товар наведнъж през борда! Внимание, готово, давай!

Случи се онова, което трябваше да се случи. Оранжевите котки се нахвърлиха разгорещено върху надениците и парчетата месо. Те гризяха, хапеха, разкъсваха, дъвчеха, хрускаха, мляскаха. Стана ужасна касапница. Те поглъщаха овнешките бутове и бифтеците, шпековете, колбасите, саламите и туристическите наденици. Същото стана и с пържените наденички и лебервурста, с кренвиршите, виенските, пражките и щрасбургските наденици. Давид и приятелите му бяха доволни от успеха: оранжевите котки бяха загубили всякакъв интерес към автомобила и неговите пътници.

Тогава внезапно цялата местност бе разтърсена от страшен трясък, последва необикновено силно земетресение, или по-точно казано: земетресение върху платното. Шосето се заклати, ливади и ниви се залюляха една през друга, дървета се огънаха, на небето се появи дълбока пукнатина… Какво, за бога, ставаше тук?

На това място е необходимо да си припомним, че по нареждане на вещицата известен брой оранжеви котки бяха останали в ателието, за да чакат там по-нататъшни заповеди. На тази котешка банда старицата бе възложила малко преди това следното:

— Хайде, мои мили дечица, изяжте картината с шосето — но до троха! За всички, които се намират там, няма да има вече връщане — така ще се отървем от тях!

Оранжевите котки послушно се втурнаха към картината и започнаха бързо да я разкъсват, а в това време, като се кискаше доволно, старицата се оттегли в скривалището си зад жълтото цвете.

Но котките се бяха спуснали върху картината така стремително, че вратите на розовочервения автомобил се отвориха и нашите петима пътници бяха изхвърлени навън — и не само вън от него, но и вън от картината! Намериха се отново на пода на ателието.

— Уф! — извика докторът облекчено, щом преодоля първата уплаха. — Мисля, че сме спасени!

Но детективът посочи в ъгъла на ателието и каза:

— Не ликувайте твърде рано, нещастнико!

В ъгъла се намираше цял стан оранжеви котки! Зверовете току-що бяха погълнали последните парцалчета от картината с шосето и сега си чистеха мустаците.

— Изглежда, усладило им се е — изпъшка госпожа Клерхен. — Страх ме е, че сега е наш ред…

— Боже мой — заекна докторът. — Хващам се на бас, че ще почнат от мене!

— Спокойствие! — извика Давид. — Да не губим ума и дума, да помислим!

— Да, да помислим… — повтори докторът, без да извръща поглед от котките. — Едничкото, което може да ни спаси, е хладнокръвното обмисляне… Сега главата на всеки от нас трябва да бъде като хладилник…

Хладилник? За Давид това бе нещо като парола!

— Имам една идея — прошепна той на ухото на детектива. — Вън, в хладилника, има още няколко наденици. Да тръгнем бавно за кухнята. Котките ще ни последват. Аз ще отваря хладилника, те ще надушат надениците, ще скочат вътре и…

— Не е лошо! — прошепна в отговор детективът. — Но достатъчно ли е голям хладилникът ви?

— Така смятам.

— Тогава на работа, да не губим време!

Давид и приятелите му се заизтегляха стъпка по стъпка към кухнята. Щом направеха три крачки, котките също се преместваха с три крачки след тях. И вече се готвеха за скок, вече си облизваха мустаците.

Още три метра!

Котките също се придвижиха. Вече показваха острите си зъби, вече се канеха да се спуснат върху нашите петима приятели.

— Ах, тия проклети гадини! — изруга едва чуто докторът. — Вижте ги, идват все по-близо и по-близо…

Няколко секунди по-късно Давид скочи и отвори широко вратата на хладилника. В големия хладилник действително имаше чиния с наденици.

— Дръпнете се! — извика Давид на приятелите си.

Всички отскочиха настрани. Котките съгледаха надениците и започнаха да душат. И внезапно през кухнята мина една оранжева светкавица. С гигантски скок котките се нахвърлиха върху чинията с наденици. В хладилника настъпи страшна бъркотия. Котките се скупчиха около надениците подобно на дебело объркано кълбо.

Давид бе очаквал точно този момент. Той бързо скочи към хладилника и затвори вратата.

Бум! — тракна вратата и котките бяха хванати.

— Спечелихме! — извика Давид. — Спечелихме! Сега ще се обадя в природонаучния музей, може би имат нужда от екземпляри за препариране…

Всички се успокоиха, особено дебелият доктор.

— Ох! — каза той и извърна очи. Чувствувам се, така да се каже, като новороден!

Точно в този миг откъм празното ателие се чу високо мяукане. Давид и приятелите му подскочиха, сякаш бяха ударени от ток. Погледнаха и видяха в средата на ателието голяма оранжева котка. Тя ги погледна насмешливо, сякаш искаше да каже: „Е, това не влизаше в сметката ви, нали?“

После се обърна и изчезна зад купчина картини. Малко след това някой отвори външната врата.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пиер Гамара от Франция разказва трета глава,