— Само от добродушие се оставих да ме забъркат в една история, която всъщност не е от моята специалност — каза недоволно дебелият доктор. — Като лекар, аз мога да предписвам хапчета, да превързвам рани и поставям марля върху ожулено при футбол коляно. Да се изясняват заплетени събития, е работа на детективите. Нима бихте отишли при някой детектив, ако нещо ви боли? Тогава?

Той хвана Давид с дясната, а Карли с лявата си ръка.

— Знаете ли какво ще направим сега? Ще се качим на колата, ще тръгнем за в къщи и ще поискаме съвет от детектива.

— От детектива ли? — извика Давид. — Но той е само нарисуван!

— По-добре нарисуван детектив, отколкото изобщо никакъв! — отвърна докторът.

Не след дълго и тримата седяха в колата и се носеха бързо към града. Давид и Карли трябваше да се държат здраво за страничните облегалки на седалките, защото докторът караше като луд. Този път бясното каране бе от полза: попътният вятър изсуши завчас мокрите им дрехи.

По едно време, както пътуваха, на Давид му се стори, като че през шубраците край шосето се стрелна някаква оранжева котка. Но при адското темпо, с което профучаха, може да се беше и излъгал: може би бе видял само някаква лисица…

Майката на Давид тъкмо рисуваше Инге върху портрета на дамата в бяло, както й бе поръчал дебелият човек с черното бомбе. Инге седеше неподвижно на стола си. Тя бе най-послушният и търпелив модел, който майката бе срещала някога.

Внезапно в ателието се втурнаха Давид и Карли, а с тях и дебелият доктор. Майката не бе особено във възторг от това, че смутиха работата й, и отново имаше основание да се чуди на странното поведение на своя клиент. Вместо да се заинтересува как върви работата по портрета на Инге, както би могло да се очаква, той го удостои само с един бегъл поглед, после пристъпи към картината с детектива.

— Ей, шефе! — извика той на човека в кариралия костюм. — Събудете се, имаме нужда от вас!

Нарисуваният детектив не се помръдна. Докторът повтори своята покана, после вдигна рамене. Загубил самоувереността си, той каза на майката на Давид:

— Ако той не ни помогне, няма да мога да се оправя.

Следващия миг Карли улови Давид за ръката и посочи картината с оранжевата котка.

— Я виж!

По лицето на детектива не бе трепнал нито мускул, но оранжевата котка се движеше! Тя протегна най-напред предните си лапички, после задните, както правят котките, след като дълго са спали. После се изви на дъга, премигна с очи и изскочи от картината. С няколко големи скока прекоси ателието, скочи на перваза на прозореца и погледна към часовниковата кула на ъгъла на площада пред театъра.

— Какво става пак? — попита Давид.

Майка му не каза нито дума. Струваше й се, че сънува. Като поклати глава, тя остави четката.

Оранжевата котка се бе изправила и драскаше с предните си лапи по стъклото на прозореца. Зелените и очи блестяха; тя дишаше така бързо, че хълбоците й потръпваха. Внезапно тя се обърна и каза високо и ясно:

— И така, господа.

В ателието цареше мъртва тишина. Давид погледна уплашено към майка си, Карли хвана доктора за ръката.

— Добре ли чух, мамо? — прошепна Давид. — Котката може да говори?

— Така изглежда — каза докторът. Той събра кураж и бавно закрачи към прозореца.

— Защо сте се втрещили всички така? — каза оранжевата котка. — Днес аз имам рожден ден.

— Имаш рожден ден ли? — повтори тихо докторът.

— Имате ли нещо против, че имам рожден ден?

— Напротив! — измърмори докторът. — Аз мисля… Разбира се, че нямам нищо против.

— Винаги ли на рождения си ден можеш да говориш?

— За съжаление само в продължение на един час — отвърна оранжевата котка. — Аз съм родена в 17 часа и 17 минути, мога да говоря до 18 часа и 17 минути и нито минута повече.

— Странно, странно — прошепна докторът. — Всички котки ли имат тази способност?

Оранжевата котка го погледна строго.

— Аз мога! — каза тя гордо. — Това ми стига.

— И кой те е надарил с тази изключителна дарба?

— Естествено, една фея. Или по-точно казано: една котешка фея.

— Интересно! — промърмори докторът. — Днес за пръв път чувам, че има котешки феи. Как изглежда една котешка фея?

— Тя бе снежнобяла, очите й блестяха като кехлибар, а гласът й звучеше ясно и нежно като камбанка… Когато тя се появи, аз лежах сама в кошчето си. Тя се наведе над мен и каза със звънливия си глас: „Ти си котешко момиченце и тъй като всички женски същества обичат да говорят, аз ти дарявам за по един час всяка година дарбата на човешкия език. Но понеже зная, че от голи приказки никой не става щастлив, в края на всеки подобен час ти можеш да си пожелаеш нещо — и това твое желание ще бъде изпълнено!“ С тези думи тя изчезна.

Известно време в ателието бе съвсем тихо, после Давид попита:

— И какво ще си пожелаеш днес?

— Ще трябва най-напред да си помисля — отговори котката.

Докторът избута Давид настрана, пристъпи по-близо до нея и каза:

— Моля те, кажи ни защо избяга с листчето хартия и къде го скри. И освен това как става така, че ти веднъж си тук, в рамката на картината, а после пак в къщата на магьосника Хокупоцки? И защо…

— Още нещо? — прекъсна го оранжевата котка. Зелените й очи шареха от него към Давид, Карли, майката на Давид, към Инге и обратно към доктора. — На вас това може да ви изнася! — измърмори тя. — Вие отдавна напразно си блъскате главите да разберете връзката между тези събития, които наричате „Тайната на оранжевата котка“. А сега, когато разбрахте, че мога да приказвам, се надявате, че ще ви обясня всичко…

— Разбира се, че се надяваме! — извика докторът. — С това ти много би ни услужила.

— Моля те, отговори на нашите въпроси!

— На вас това може да ви изнася! — отвърна котката. — Но на мен не ми харесва! През този единствен час в годината аз говоря само това, което ми харесва!

Докторът извади златния си джебен часовник и каза:

— Изтекоха вече почти десет минути! Времето е скъпо!

— Кому казвате това? — извика котката. — Вие, хората, можете да говорите осем хиляди седемстотин и шестдесет часа в годината, във високосна година дори осем хиляди седемстотин осемдесет и четири. А аз имам един-единствен час на година. Много добре зная колко скъп е този единствен час.

Давид широко отвори очи.

— Съвсем сама ли пресметна това? Ти си много умна котка! Как се казваш всъщност?

— Ето виждате ли! — каза котката. — Вие още не сте се потрудили дори да откриете името ми! Смятам, че това не е особено учтиво…

— И как се казваш наистина? — попита майката на Давид, която малко по малко започна да се примирява с обстоятелството, че в тоя странен свят рисувани котки изскачат от рамките си и разговарят с хората на техния език.

— Та вие би трябвало да знаете! — отвърна котката. — Нали вие ме нарисувахте!

— Съвсем не съм мислила за това — призна майката, като повдигна рамене. — Бих те нарекла просто Маца…

— Маца, Маца! За вас всички котки се казват просто Маца. Виждате някоя котка и веднага извиквате: — Мац! Мац! Когато видите някой непознат човек, тогава извиквате ли нещо такова — Адалберт! Адалберт!, или — Ема! Ема! Дори ако в действителност той се казва Ернст или Катерина?

— Все пак кажи ни името си! — помоли Карли.

— Отгатнете! — извика оранжевата котка. — Сега можете да покажете колко сте умни!

— Има стотици и стотици котешки имена — измърмори докторът. — Това може да трае с часове.

Котката го погледна състрадателно.

— Да ви помогна ли? Трябва да знаете, че не нося обикновено котешко име като Маца, Минка или Пуси. Майка ми искаше да има дете с особено име. Давам ви три минути време.

Докторът извади джебния си часовник и не го скри отново.

— Значи имаш някакво необичайно име — каза той. — Например Клеопатра?

— Защото ние, котките, идваме от Египет, затова ли? Не сполучихте!

— Семирамида? — попита майката на Давид с нежен глас.

— Много хубаво име, но за съжаление не е моето.

— Оливия? — извика Карли.

— И Оливия намирам за хубаво, но въпреки това аз се казвам другояче.

Сега всички започнаха да гадаят едновременно. Имената се търкулваха едно през друго: Диана, Полина, Анита… Всеки път оранжевата котка отговаряше с поклащане на главата.

— Три минути изтекоха — каза тя най-после и очите и засвяткаха от радост. — Предполагах, че имате малко повече фантазия. Аз се казвам Турандот.

— Така, така — измърмори докторът и отново скри джебния си часовник. — Това е наистина хубаво име. Но сега, моля, обясни ни най-после в какво се състои работата с онова листче, което ти спаси от потъващия горски замък!

— Дадено! — каза Турандот със спокоен глас. — Аз взех онова листче от замъка и го изнесох оттам, за да не попадне в лоши ръце!

Всички отвориха широко очи и се спогледаха безмълвни. Докторът пръв се съвзе.

— В лоши ръце ли? Какво значи това? Кои са, според тебе, лошите ръце и кои добрите?

— Това не зная — отговори Турандот. — Би трябвало да попитате за това госпожа Афрозиния…

— Вещицата с оранжевата коса? — извика докторът.

— Но аз я унищожих с терпентин! — каза уплашен Давид.

— Лъжеш се, мило момче — отвърна оранжевата котка нежно. — Сериозно ли мислиш, че с едно шишенце терпентин можеш да премахнеш едно толкова силно същество? В такъв случай зле познаваш госпожа Афрозиния!

— А защо тогава тя така пребледня, когато съдията произнесе присъдата? — попита Давид. — И защо ме наруга?

— Може би е искала само да те ядоса, за да я изтриеш действително — каза Турандот.

— Сега вече изобщо нищо не разбирам — измърмори Давид объркан. — Тя не е искала да бъде изтрита — и все пак всъщност го е желала, така ли?

— Но всичко е от ясно по-ясно — отговори котката. Тя посочи с лапичка картината с дъсчената ограда и прошепна:

— Може би тя е искала само, щото едно определено лице да повярва, че е загинала.

— Може би господин Хоку… — каза докторът изненадан, но Турандот бързо го прекъсна:

— Шт! Никакви имена!

— Значи вещицата е още жива? — попита Давид колебливо.

— Да — потвърди Турандот. — Госпожа Афрозиния е жива и се радва на най-добро здраве. Тя би могла да отговори на въпросите ви много по-добре от мене. Само че засега тя още не може да ви разкрие тайната си.

— Хм — каза дебелият доктор. — Значи старицата има някаква тайна. И ти си имаш някаква тайна, Турандот, магьосникът също… Съществува ли някаква връзка между тези тайни?

— Връзка? — повтори замислено котката. — Да, може да се нарече така. За да ви обясня, ще трябва да се върнем още веднъж към часа на моето раждане…

— Имаме само няколко минути още! — каза умолително дебелият доктор.

— Добре, ще бъда кратка. Не ми задавайте обаче никакви безполезни въпроси, само слушайте! Едва бе изчезнала добрата котешка фея — онази бялата, с кехлибарените очи, — до кошчето ми застана една лоша, която ми каза с грозен, груб глас: „Чрез подаръка на добрата котешка фея ти превъзхождаш с нещо всички други котешки деца. Но за да не станеш високомерна, трябва да отстъпваш по хубост на всички други котки!“ Какво разбираше под това, тя не ми обясни. Лошите същества нарочно се изразяват винаги така неясно, та към цялото нещастие отгоре да си блъскаш и главата.

— Но ти съвсем не си по-малко хубава от другите котки, Турандот! — извика майката на Давид.

Турандот я изгледа.

— Чудно ми е, че не сте забелязали — каза тя накрая. — Та вие ме нарисувахте.

— Е, да, трябва да призная, че цветът на козината ти не е съвсем равномерно положен.

— Рисунката на козината няма значение. За съжаление има нещо съвсем друго, което е важно. Поради тази причина аз не бих могла да спечеля първата награда на никоя международна котешка изложба.

— И защо не? — поискаха да узнаят всички.

— Няма ли да ми се присмеете?

— Разбира се, не — тържествено увери Давид от името на всички присъствуващи. — Спокойно можеш да ни го кажеш.

— Ноздрите ми не са еднакви — каза Турандот засрамено.

— Но това съвсем не се забелязва! — увери Давид, за да успокои Турандот. А Карли добави:

— А дори и да се забелязваше, в това няма нищо лошо.

— Има — отвържа Турандот. — Дори само чувството, че съм оранжева, с такъв недъг, силно ме потиска.

— Ха-ха! — извика дебелият доктор. — Суета и само суета! Ушите ми не са равни, но аз съвсем не се трогвам от това!

— Дори с еднакви уши вие не бихте спечелили никаква награда на някоя човешка изложба — отговори Турандот. — Но да оставим това, времето напредва, трябва да разказвам нататък. Като всяка нормална котка аз понякога отивам нощно време на разходка по покривите. Когато неотдавна пак седях на покрива на съседната къща, съвсем близо до един от комините, край мене прелетя на метлата си една вещица. Тогава се случи. Впрочем това стана точно през онази нощ, когато вие нарисувахте жълтото цвете… — обърна се тя към майката на Давид.

— Какво се случи тогава? — попита докторът нетърпеливо.

— Роклята на вещицата се закачи на една телевизионна антена и остана да виси там, а тя заедно с метлата се сгромоляса надолу. Чух я да вика, сигурно се бе наранила, изтичах колкото се може по-бързо долу на улицата. Бедната вещица лежеше там, и както се установи, това бе същата, познатата ви госпожа Афрозиния. Метлата й бе счупена, левият крак ожулен, гърбът я болеше. Тя ме помоли да й потърся убежище, където би могла да се подслони за малко. Така я доведох в ателието и тя се скри зад жълтото цвете.

— Затова винаги ми се струваше, че тази картина е омагьосана! — извика майката и се хвана за главата.

— След това старицата ме помоли да изтичам в колибата й и да взема оттам резервната и метла. Ще ви спестя подробностите. Всеки случай не ми беше леко да мъкна това нещо по шосето и през целия град, не сполучих. Госпожа Афрозиния ми благодари и каза, че на драго сърце ще ми се отплати за услугата с услуга. Тогава аз посочих с дясната си предна лапа ноздрите си и тя ме разбра. „Бих могла да ти помогна каза тя. — Има един мехлем от редки корени и масла, но ще трае доста време, докато събера всичко необходимо. Пък и в момента съм много заета, защото на всяка цена трябва да попреча, щото едно листче хартия да попадне в лоши ръце. Ако си съгласна да ми помогнеш, ще мога по-скоро да помисля за твоя мехлем.“ Разбира се, аз й обещах да направя за нея всичко, което е по силите ми. Сега знаете за кого спасих бялото листче хартия от замъка…

— Но ние все още не знаем къде се намира то сега! — заяви докторът.

— Изхвръкна — отговори Турандот обезкуражено. — А защо, господин докторе? Защото вие префучахте край мен като побъркан с проклетия си автомобил. Попътният вятър го откъсна от зъбите ми и то изчезна!

Докторът не отговори нищо. Той погледна часовника, беше 18 часа и 15 минути.

— Имаш право да ти бъде изпълнено едно желание, Турандот — каза той бързо. — Както знаеш, ние сме в най-голямо затруднение. Затова, моля те, пожелай си нарисуваният детектив отново да оживее. За това ще бъдем вечно благодарни на теб и на всички други котки.

— Не очаквам много от подобни обещания — отвърна Турандот, — но ще ви направя услугата, макар че всъщност исках да си пожелая нещо друго. Тъй като миналата година и без това нищо не си пожелах, сега мога да си пожелая две неща. — Най-напред тя прошепна собственото си желание толкова тихо, че никой не можа да го чуе. След това високо каза: — Освен това си пожелавам, щото детективът от картината да оживее в същия миг, когато аз се върна обратно в рамката си.

Турандот погледна към часовниковата кула, беше 18 часа и 16 минути и половина. Тя измяука още веднъж високо, скочи от прозоречния корниз, прекоси ателието и се промъкна в рамката си.

В същия миг детективът в карирания костюм протегна ръце, сякаш се събуждаше от дълъг, дълъг сън. Очите му светнаха, той извади кесията с тютюн от задния си джоб, натъпка лулата си и я запали. После пусна няколко облачета дим и промърмори:

— Времето днес е хубаво, нали?

Макар че се опита да бъде кратък, докторът все пак се нуждаеше от доста време, за да разкаже на детектива всичко, което се бе случило междувременно. Лицето на детектива ставаше все по-дълго и по-дълго. Той все забравяше да смукне от лулата си и трябваше, на няколко пъти да я пали отново. Когато докторът завърши изложението си, детективът повдигна рамене и каза:

— Съжалявам.

— За какво съжалявате? — попита Давид.

— Че не мога да ви помогна.

— Вие не искате да ни помогнете? — сопна му се докторът.

— Бих го направил на драго сърце, но не мога. В края на краищата аз съм само един нарисуван детектив. И нямам никакво желание да бъда изправен още веднъж пред съда. Като човек, който работи в най-тясна връзка с правосъдието, просто не мога да си го позволя. Обаче мога да ви дам един съвет — обърна се той към майката на Давид. — Повикайте човека, който ви е позирал като модел за моята картина!

Всички отправиха очи към майката на Давид, но тя поклати глава отрицателно.

— Човекът, когото съм нарисувала тук, съвсем не е детектив — призна тя. — Той работи като продавач в магазина за фотоматериали на Валдгасе. Срещнах се с него на миналия карнавален бал. Той се бе маскирал като детектив и маската толкова му приличаше, че го помолих да ми позира в нея.

— Тъй, тъй — измърмори детективът и сведе очи. — В такъв случай аз всъщност съм един маскиран търговец на фотоматериали… — Той повдигна рамене и рече: — При тези обстоятелства може би е по-благоразумно да се оттегля окончателно от случая с оранжевата котка.

Той изтърси лулата си, зае предишната си поза и отново се вцепени. Всички очи бяха отправени към него, но изведнъж Давид посочи изумен картината с оранжевата котка.

— Погледнете — извика той. — Турандот не е вече там! Тя е изчезнала от картината!

— Кой знае какво крои пак — каза докторът.

— Може би е отишла при вещицата — каза Карли.

— Или клечи на покрива и се чуди на новата ни телевизионна антена — подхвърли майката на Давид.

Дебелият доктор се тупна по корема, въздъхна дълбоко и после каза:

— Всичко това е доста объркано. Преди да решим какво ще предприемем по-нататък, трябва да разгледаме още веднъж всичко, което се случи — и то поред. Работата започна следователно с това, че…

Да се разгледат отново събитията през последните двадесет и четири часа, не бе лесна задача. Докторът говореше и говореше — и колкото по-дълго говореше, толкова по-сложна ставаше цялата история. Всички бяха толкова объркани, че едва чуха почукването на вратата.

Майката на Давид отиде да отвори и не повярва на очите си. Пред нея стоеше продавачът от магазина за фотоматериали на Валдгасе, а до него Турандот!

Всички забелязаха веднага голямата прилика между новодошлия и детектива на картината.

— Вие? — попита майката на Давид изумена.

— Котката — обясни продавачът. Тя дойде при нас в магазина, скочи на масата, погледна ме и измяука. Тогава си казах: сигурно иска нещо от тебе, идва да те вземе със себе си. Затова тръгнах с нея — и ето ме тук.

— Да, сега вие сте тук — измърмори докторът. — Но каква полза? Турандот е имала добри намерения, тя мислеше, че вие сте детектив. За съжаление ние междувременно научихме, че вие съвсем не сте такъв.

Господинът от магазина за фотоматериали погледна към котката Турандот, която бе скочила в рамката на картината и отново си седеше там съвсем мирно. После попита доктора.

— Откъде знаете, че не съм детектив?

— Ако бяхте такъв, едва ли бихте продавали филми и хартия за копиране.

— Не може ли да се върши едното и въпреки това човек да бъде съвсем друго? — В очите на непознатия се появи усмивка.

— Значи все пак сте детектив! — извика тържествуващо Карли.

— През свободното си време за съжаление аз трябва да се занимавам с въпроси, които обикновено са работа на детективи — каза господинът от магазина за фотоматериали. — Именно, търся изчезналата си сестра и нейното дете.

— Защо не предоставите това просто на полицията? — попита майката на Давид учудено.

— Това малко би ми помогнало в случая — отвърна господинът от магазина за фотоматериали. — Трябва да знаете, че сестра ми… — Случайно погледът му падна върху портрета на дамата в бяло и за миг той се стъписа, но веднага се съвзе и продължи необикновено бързо:

— Ако мога по някакъв начин да ви услужа, с радост бих направил за вас всичко, което е по силите ми.

Докторът въздъхна:

— Жалко, че не дойдохте по-рано. Сега трябва да разказвам цялата история отначало.

— Е, тогава започвайте! — каза Давид и се засмя.

Тъй като знаеше историята, той пристъпи към прозореца и се загледа към улицата. Долу минаваше някакво момче със зелен балон. От сладкарницата на ъгъла излезе момиченце с голяма фунийка сладолед и тогава той ококори очи. Следващия миг извика така високо, както отдавна не бе викал:

— Елате! Елате! Това е…

Всички побързаха към прозореца и погледнаха надолу. Да, нямаше никакво съмнение: на другата страна на улицата, точно срещу тяхната къща, стоеше магьосникът Хокупоцки. Във високо вдигнатата си ръка той държеше късче бяла хартия и по лицето му играеше иронична гримаса, сякаш искаше да каже: „Искам само да ви покажа, че притежавам едно листче хартия, с което и не мисля да се разделям!“

Господинът от магазина за фотоматериали погледна въпросително доктора, а докторът потвърди с кимване на главата: „Това е той“. Тогава господинът от магазина за фотоматериали бързо тръгна към вратата и кимна на доктора и двете момчета да го последват. Те се втурнаха по стълбата и изтичаха на улицата.

Магьосникът Хокупоцки вече не се виждаше. Тъй като не знаеха накъде е изчезнал, господинът от магазина за фотоматериали каза на Давид:

— Ти идваш с мен! — а на доктора подвикна: — Вие и другото момче тичайте в срещуположна посока! Не бива да оставим непретърсено нищо!

А високо горе в ателието си на таванския етаж в старата къща майката на Давид застана пред картината с оранжевата котка и каза:

— Надявам се, че всичко ще се оправи и вещицата ще ти даде мехлема, макар че, според мен, ти изглеждаш чудесно дори с неправилни ноздри.

Оранжевата котка не отвърна нищо. Лицето й изразяваше скука и тя гледаше в далечината. Тогава майката се обърна отново към малката Инге, която все още седеше неподвижно на стола си, и пак взе четката в ръка.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Фридрих Фелд от Англия разказва осма глава,