Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Geheimnis der orangenfarbenen Katze, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Billboard
Корекция
Smiler
Корекция
Alegria (2012)

Издание:

Тайната на оранжевата котка

10 автора от 10 страни разказват една вълнуваща история

 

Преведе от немски: Елена Матушева-Попова

Редактор: Богдана Зидарова

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Мери Керанкова

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1970

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Марчело Арджили от Италия разказва пета глава,

в която заседава тайнственият съд; Давид е замолен да приведе в изпълнение една смъртна присъда, приятелите му се озовават зад решетки, а на края на сцената се появява някой, на чието присъствие никой не е разчитал.

— Инге! — извика още веднъж непознатият мъжки глас. — Госпожа Клерхен! Господин детектив! Госпожице Небесна Синева! Върнете се незабавно в ателието!

Гласът звучеше някак особено, сякаш се носеше във въздуха без никакъв резонанс. И наистина хората по улицата изглежда не го чуваха. Те вървяха спокойно по пътя си, без да се оглеждат. Очевидно Карли също не чуваше какво казва гласът, освен това той бе премного зает да следи гигантския космически кораб. Само Давид можа да чуе гласа, макар че, както изглежда, той идеше от много далече.

Госпожа Клерхен и небесносиньото момиче се появиха на ъгъла на улицата и се приближиха задъхани до къщата. Няколко секунди по-късно натам се втурна и детективът с карирания каскет.

— Бързо в ателието! — извика непознатият глас. — Процесът започва след пет минути!

И тримата побързаха към външната врата и се затичаха нагоре по стъпалата. Давид остави Карли и се присъедини към тях. По стълбата той запита запъхтения детектив къде е докторът. Но детективът само сви рамене. Изглежда, че си имаше големи грижи и нямаше желание да говори с Давид.

На триножника до лицевата страна на ателието, където вчера беше картината с оранжевата котка, сега стоеше портретът на важен възрастен господин, облечен в черна мантия. На главата си той носеше напудрена сребриста перука и седеше тържествено зад покрита с черно маса, върху която лежеха дебела, подвързана с кожа книга и малко чукче. Давид познаваше картината: майка му я бе нарисувала отдавна, но той никога не я бе харесвал.

Срещу триножника стояха наредени в редица един до друг пет празни стола. Всички новодошли се поклониха почтително и боязливо на човека с черна мантия, който ги наблюдаваше със строго изражение. Внезапно госпожа Клерхен нададе глух вик: в най-отдалечения ъгъл на ателието стоеше с наведена глава стара, обвита в дрипи жена с оранжева коса!

— Тя отвлече дъщеря ми Инге! — извика госпожа Клерхен на мъжа в черна мантия. — Справедливост, ваша милост, госпожа Афрозиния трябва да ми върне детето!

— Тишина в съдебната зала! — извика облеченият в черно с глас, който не търпеше никакво възражение и който поразително приличаше на тайнствения мъжки глас отпреди. Всички млъкнаха покорно, дори госпожа Клерхен наведе глава.

— Какво ме засягат вашите лични спорове? — продължи мъжът върху картината. — Моята задача е да съдя всички ви и да произнеса над вас заслужената присъда.

Заслужената присъда? Давид бързо прерови съвестта си. Никога не бе вършил престъпление, никога не бе посягал на чуждо. Само дето много обичаше сладолед… Но за това трудно биха могли да го осъдят. Сигурно цялата работа бе някаква грешка. Поне мама да си бе дошла в къщи! Трябваше да има смелост и каже: „Аз съм малко момче, можете да ме изправите пред съда, само ако майка ми е тук!“ Очите на мъжа в черна мантия блестяха като нажежени въглени. Той изгледа всички присъствуващи строго — толкова строго, че Давид потръпна. Не, никога нямаше да събере смелост да говори с облечения в черно, да се защити. „Значи ще ме осъдят — помисли той, — и ще ме затворят в някой страшен затвор…“

Внезапно в очите на строгия мъж се появи неочаквана усмивка и той каза на Давид с по-любезен глас:

— О, извинете много, господине, още не съм ви се представил. Аз съм, както трябва да знаете, съдията и ми е възложено да се грижа за спазването на нашия закон.

Любезният му тон смути Давид. Този възрастен господин, истински съдия с истинска перука на главата, говореше на вие с него!

— Ако позволите, веднага ще започнем процеса — продължи съдията. Той пооправи гънките на черната мантия и намести перуката си.

— По съдебен път е установено — каза тържествено той, — че до всички обвиняеми е отправена редовно призовка по делото. Обвиняеми, заемете местата си! — той посочи редицата празни столове.

Госпожа Клерхен, небесносиньото момиче, детективът и старицата с оранжевата коса седнаха. Давид ги последва, любезното държане на съдията го бе малко окуражило. Може би обвинението спрямо него не бе особено тежко. Може би дори щяха да го освободят?

Тъкмо когато се канеше да заеме последното свободно място в редицата, съдията го попита учудено:

— Но какво правите? Аз нямам никакво право да ви съдя, господине! Това би било непростима дързост. Ако искате да присъствувате на процеса, което ще бъде голяма чест за мене, тогава, моля, седнете на скамейката за слушателите.

Той посочи към канапето, поставено до вътрешната стена на ателието, и Давид се подчини. Следователно процесът не бе насочен срещу него, това изглеждаше така. Но как стоеше въпросът с приятелите му? В какво бяха обвинени и защо, за бога, трябваше да седят наред с грозната стара вещица?

— Дава се ход на делото! — каза съдията и удари с чукчето си по масата. — Обвиняема, какво имате да кажете?

Госпожа Клерхен бързо стана от мястото си.

— Аз се признавам за виновна пред закона — каза тя, — но аз само търсех дъщеря си, ваша милост! Госпожа Афрозиния, това старо плашило, ми открадна детето, тя е вещица!

— Вие всички ме хулихте и презирахте! — извика старицата. — И ти, и баща ти, и мъжът ти! Престъпление ли е да си стар и грозен? Кълна се, ваша милост, че съм добра и почтена стара жена, която никога в живота си не е отвличала никакво дете!

— Тя лъже! — извика госпожа Клерхен. — Тя безсрамно лъже!

— Достатъчно! — прекъсна я нетърпеливо съдията. — Веднъж вече ви казах, че вашите лични работи ни най-малко не ме интересуват.

— Ваша милост — взе думата детективът. — Аз винаги съм работил в името на справедливостта и този път също се стараех само да изясня някои загадъчни случки.

— Тихо! — заповяда му съдията. — Вие също сте виновен в нарушение на нашия закон, това е безспорно. А сега вие, госпожице Небесна Синева…

— Аз съм невинна! — каза момичето тихо. — Напуснах картината си само защото една мишка ми мина между краката. Просто не мога да понасям мишки. Ако не беше тази гнусна мишка, никога нямаше да ми хрумне… — Момичето горчиво се разхълца.

— Тихо! — извика съдията. — Какво ме е грижа, че се отвращавате от мишки? Не прикривайте фактите!

— И все пак момичето каза истината — намеси се Давид. Откакто знаеше, че няма за какво да се страхува от този съдия, смелостта му се бе увеличила значително. — Повярвайте ми: момичето, дамата в бяло и детективът са невинни!

— Моя работа е да реша дали това е така — каза съдията със снизходителна усмивка, която веднага се замени с израз на хладна строгост, щом се обърна отново към обвиняемите. Давид не можеше да проумее това. При съдебните дела, които бе гледал по телевизията, съдиите винаги се бяха стремили да изяснят всички важни обстоятелства от различните им страни. Но човекът в черната мантия просто не допускаше обвиняемите да вземат думата.

Сега той насочи погледа си към петия стол в редицата на обвиняемите — следователно към оня, който бе останал празен.

— Отсъствува! — извика той с гръмовен глас. — За оня, който се крие от правосъдието, няма никаква милост! Ръката на справедливостта ще ви достигне някой ден — наказанието ще бъде страшно!

Кого имаше предвид?

„Доктора!“ — като мълния премина през ума на Давид. Нима докторът не бе чул призоваването? Всичко бе възможно…

— Ваша милост! — увери развълнувано Давид. — Ако под петия обвиняем имате предвид нашия дебел доктор, то положително той не се е явил на делото не с лошо намерение — той всъщност е добър човек…

Тъй като отново имаше думата и понеже съдията и този път го слушаше с любезно изражение, Давид използува случая, за да каже веднага още нещо в защита на своите приятели.

— Те всички са, общо взето, много добри хора! — извика той. — Освен вещицата, разбира се! Госпожа Клерхен, небесносиньото момиче, детективът и докторът положително не са сторили нищо лошо, а доктора можете да повикате много просто, ако имате нужда от него. Телефонът е там, номерът му е 1–2–3–4–5–6. За няколко минути той ще бъде тук.

— Уважавам благородството ви — заяви съдията, — макар че вашето показание е без значение за нашето правосъдие. Все пак мога да ви успокоя, че що се отнася до неявилия се на делото обвиняем, то в никакъв случай не се касае до споменатия от вас доктор. Никога не бих се осмелил да съдя някого от вас.

„Някого от вас?“ Нима и докторът също като Давид принадлежеше към онези хора, които този забележителен съдия не би се осмелил да съди? И защо собствено не би го направил?

С тържествено изражение съдията се надигна, намести перуката си и се изкашля. После започна да говори.

— Границите, които нашият закон ни предписва, са съвсем ясни — каза той. — А всички вие — той посочи към обвиняемите — знаехте точно, че никой от вас не бива да напуска своята рамка. Въпреки това вие нарушихте закона!

Обвиняемите наведоха виновно глави, докато съдията продължаваше своята странна реч.

— Какво би се случило — попита той, — ако героите на романите и приказките биха извършили същото? Представете си, че Робинзон Крузо, Гъливер или Червената шапчица биха предприели една разходка по улиците на Прага, Москва, Париж или Рим? Да не говорим дори какви биха били последствията, ако на някое чудовище от приказките би хрумнало да дойде сред хората и да започне да яде истински малки деца!

По последната точка Давид бе принуден да се съгласи с него. Сигурно няма да е много весело, ако изведнъж някой човекоядец поиска да закуси с него. От друга страна, речта на съдията му се стори доста необикновена.

— Да си представим — продължи съдията, — че някой ден прочутата Мона Лиза излезе от рамките си и отиде да пазарува на рибния пазар! Да не говорим изобщо за картините на някои модерни художници. Да приемем например, че няколко от тези женски образи с три очи и вратове, дълги половин метър, напуснат като вас местата си по платната и тръгнат да се разхождат по улиците! Не биха ли се разкрещели всички при вида им, сякаш гледат чудовища от някой филм на ужасите?

Съдията погледна Давид, като че ли очакваше той да му кимне с глава в знак на одобрение. Но веднага стана отново сериозен и продължи речта си за границите, рамките и нарушенията на закона. След известно време Давид престана да разбира и започна да се отегчава, когато неочаквано го стресна енергичното почукване на съдийското чукче.

— Сега пристъпваме към произнасяне на присъдите.

Какво? Вече присъди? Никакво обсъждане, никакво приемане на доказателства, нито свидетели, нито защита?

— Госпожа Афрозиния, присъствуващата тук магьосница с оранжева коса, се осъжда заради изброените по-горе престъпления, но особено заради опита й да накара оранжевите котки да изядат две истински човешки същества — на смърт чрез терпентин!

На смърт чрез терпентин?! Давид помисли, че не е чул добре. Тъкмо щеше да се изсмее гръмогласно, когато ужасният вик на старицата го накара да изтръпне.

— Не! Не, ваша милост! Смилете се над мене, милост!

sadiqta_i_vestitcata.png

Разлюляна от страх, госпожа Афрозиния падна на колене.

— Не на смърт чрез терпентин! — умоляваше тя. Оранжевите й коси се разпиляха на всички страни, грозното й лице се изкриви от страх. Тя отчаяно простря ръце към съдията. — Милост! Милост!

Не, това сигурно не бе шега. Иначе грозната старица не би скимтяла така сърцераздирателно за милост. Но съдията остана неумолим.

— На смърт чрез терпентин! — повтори той, без да се трогне.

После попита Давид, като смутено повдигна рамене:

— Ще бъдете ли любезен да изпълните присъдата? Допускам, че като син на художничка вие умеете да боравите с терпентин?

— Разбира се — каза Давид. — Но какво значи всичко това?

— Много просто — обясни съдията. — Вие ще изпълните присъдата, като изтриете старицата с парцал, потопен в терпентин.

— Недей, Давид! — замоли госпожа Афрозиния. — Ти няма да опетниш ръцете си с кръв, макар че всъщност това е само боя!

Сега Давид разбра всичко. Тъй като старицата бе нарисувана на платното с блажни бои, тя можеше да бъде изтрита с терпентин за вечни времена…

— Защо се колебаете, Давид? — попита нетърпеливо съдията. — Тук се касае до един акт на справедливост. Старицата се провини в заслужаващо смърт престъпление, като заповяда на котките да изядат една картина на майка ви. Освен това по този начин тя изложи на смъртна опасност вашия живот и живота на доктора!

Това бе вярно. И въпреки това Давид знаеше, че госпожа Афрозиния се бе провинила в далеч по-страшни неща. Нима бе нищо, че бе отнела говора на бедната Инге? И сигурно имаше пръст в изчезването й, макар че преди това решително го бе отрекла?

— Добре — каза Давид и донесе шишенцето с терпентиновото масло от майчината си кутия за бои. Но докато се канеше да го отвори, старицата внезапно избухна в креслив смях.

— Не ставайте смешен! — извика тя на съдията. — Как можете да очаквате от едно малко момче да убие човек? Не виждате ли как трепери бедният хлапак? От страх щеше да изпусне шишето! Давид, внимавай да не сбъркаш и сам да се изплескаш с терпентин!

Давид се изчерви. Само това липсваше, старицата да му се присмива! Без много да мисли, той хвана най-подходящия парцал, който му попадна, намокри го в терпентин и се втурна към старата вещица.

— Мълчете! — извика той. — Мълчете! — и безмилостно започна да я изтрива.

Впрочем работата потръгна по-леко и бързо, отколкото бе очаквал. Да, по-точно казано, старицата бе вече изчезнала, преди всъщност той да я бе докоснал с парцала.

Както и да е, всеки случай смъртната присъда бе изпълнена. Съдията благодари на Давид за оказаната помощ. После удари с чукчето по масата и каза:

— Сега пристъпваме към следващите присъди.

Обвиняемите пребледняха; Давид почувствува, че започна да трепери. „Дано се отърват по-леко…“, помисли той. Съдията стана, постави дясната си ръка върху дебелата книга, която лежеше на масата пред него, и каза с твърд, отново съвсем спокоен глас:

— Госпожа Клерхен, господин детектив и вие, госпожице Небесносиня — чуйте какво бе решено за вас! Вземам под внимание, първо, че господин Давид се застъпи за вас. Други смекчаващи вината обстоятелства произлизат от факта, че вие — за разлика от вещицата с оранжевата коса — не сте поискали да навредите на никой истински човек. Затова ще проявя снизхождение към вас. Осъждам ви единствено на това да останете за вечни времена в рамките си. И тъй, върнете се обратно там и под страх на смърт чрез терпентин никога повече не се осмелявайте да излизате оттам!

Тримата обвиняеми си отдъхнаха облекчено и побързаха да изпълнят заповедта на съдията. Давид скочи, за да помогне на госпожа Клерхен да се изкачи в картината си.

— Довиждане! — прошепна й той. — Всичко хубаво и дано по-скоро намерите отново Инге!

— За съжаление след тази присъда това едва ли ще бъде възможно за мен — каза тъжно госпожа Клерхен.

— О, така ли… — отвърна Давид. — Но докторът и аз сме още тук!

В това време детективът бе заел отново предишното си място в своята картина: той седеше там с лула в уста, като че ли нищо не се бе случвало. Небесносиньото момиче бързо стисна ръката на Давид и каза:

— Ако поставиш в ателието капан за мишки, ще ти бъда много благодарна!

С тези думи и младата художничка се върна обратно в картината си и застина неподвижно.

— И така, мой мили господин Давид — каза съдията, — остава още само една съвсем малка дреболия. Бъдете, моля, така мил и нарисувайте и пред трите картини здрави железни решетки, за да не могат осъдените никога вече да излязат оттам — не е зле да се вземат всички мерки.

Като каза това, той погледна Давид толкова строго в очите, че на момчето не оставаше нищо друго, освен веднага да се подчини. Той бързо хвана палитрата с боите и нарисува с една от четките на майка си желязна решетка пред всяка картина.

Тогава съдията още веднъж посочи сърдито петия стол, останал празен при делото, и каза:

— За тази личност, която не се яви пред съда, няма никакво снизхождение. Поради това аз я осъждам на вечно изгнание от света на картините!

Давид не разбра думите на съдията, но по тона на гласа му сигурно се касаеше за нещо страшно: нещо, което бе може би по-страшно от терпентиновата смърт. Кой ли бе нещастникът, осъден на такова наказание? Съдията премълча това, той тържествено обяви:

— Справедливостта е удовлетворена, съдът се оттегля. — Но не помръдна от мястото си, сякаш очакваше нещо. — Върховният съд се оттегля — повтори той.

Най-после кимна към Давид и все още от мястото си му прошепна:

— Това се отнася до вас, господине! Ще бъдете ли, моля, така любезен да поставите моята картина отново на мястото й? Тя стои обикновено най-горе на полицата, в най-задния ъгъл…

— С удоволствие — каза Давид.

Той взе картината от триножника и я занесе обратно на обичайното и място. Когато се обърна, видя, че на триножника стои картината с оранжевата котка! През цялото време на делото тя бе останала прикрита зад картината на съдията. Зелените очи на котката подигравателно святкаха.

Дали не бе тя онзи пети обвиняем, който не се бе явил пред съда?

За миг Давид се поколеба, после събра смелост и леко докосна котката с пръст. Какво почувствува? Бои и платно! Котката бе само нарисувана, оранжевата й козина не бе истинска.

Образите върху останалите картини сега бяха отново така безжизнени, както по-рано. Само че сега, макар и това да бе съвсем излишно, седяха зад решетки…

Жалко! Все пак с тях бе така интересно! Кой знае още какви луди приключения би преживял Давид в тяхната компания, особено с детектива и доктора. С доктора?

Внезапно тази мисъл прониза Давид като светкавица. Та докторът съвсем не бе излязъл от някоя картина: той бе дошъл през вратата, Давид сам го бе извикал тук по телефона… Докторът бе истински човек, точно като него самия! Затова съдията не го бе призовал пред съда. Разбира се! Давид изтича до телефона и избра номера.

— Ало? Мога ли да говоря с господин доктора?

— Какво искате от него? — попита от другата страна на жицата малко грубоват женски глас, вероятно домашната помощница.

— Изключително важно е! Моля, извикайте го веднага на телефона! Аз трябва да зная вярно ли е, че той вчера се е качил на картината с шосето, седял ли е в летящ автомобил и преследван ли е бил от оранжеви котки, които са искали да го изядат. Не, съвсем сериозно, моля ви, попитайте го за това!

Женският глас изписка по телефона:

— Слушай, момче, господин докторът си почива в момента. Положително няма да го безпокоя заради такава глупост. Вземи една таблетка аспирин и си легни, изглежда имаш температура и бълнуваш. — Щрак! — жената на другия край на линията пусна слушалката.

Не много след това на вратата на жилището се позвъни. Нима майка му си бе забравила ключа? Това се случваше понякога, тя бе така ужасно разсеяна.

Давид изтича, отвори вратата и тъкмо щеше да извика „Мамо!“ — но изрече само „ма“, толкова се изплаши. Пред него стоеше малко русо момиче със сини очи. То имаше синьо шалче на главата, сини обици, пръстен със син камък и рокличка на червени и жълти цветчета.

— Инге! — извика Давид. Стана му ясно, че това малко момиче може да бъде само Инге. Госпожа Клерхен бе описала точно така дъщеря си на детектива. Несъмнено, това сигурно бе Инге!

Равнодушните очи на момичето, очи, които още никога не се бяха засмивали и никога още не бяха плакали, гледаха в далечината, някъде встрани от Давид. Дали изобщо го виждаше?

— Ти си Инге, нали? — попита Давид. Инге изглежда не разбра думите му. Тя пристъпи като сомнамбул към картината на госпожа Клерхен и я загледа безучастно.

— Майка ти! — извика Давид. — Не я ли познаваш? Това е твоята майка!

Инге повдигна малката си бяла ръчичка и пипна решетката пред картината. Давид помисли, че е длъжен да й даде известно обяснение.

— Съдията заповяда така — каза той, като вдигна рамене. Но внезапно проумя нещо ужасно: обвиняемата личност, която не се бе явила пред съда, беше Инге! Тайнственият мъжки глас на улицата бе извикал и нейното име… И сега значи тя е осъдена на вечно изгнание от света на картините!

Бедна малка Инге! Едва сега Давид разбра цялата строгост на присъдата. Тя означаваше вечна раздяла за Инге и майка й! Бедното момиче никога вече нямаше да може да се върне в своя предишен живот при госпожа Клерхен…

— Тогава ще останеш при нас, Инге! — каза Давид. — При мама и мен! Ние ще те заведем при най-добрите лекари! Ще оздравееш, ще се научиш отново да говориш!

Той млъкна и се ослуша: чуваха се някакви стъпки — бързи стъпки, които идеха нагоре по стълбата към ателието. Този път можеше да бъде само майка му! Давид изтича до вратата, отвори я и се озова до парапета.

— Мамо! — извика той, надвесен надолу. — Бързо, мамо! Моля те, качи се горе!