Давид и господинът от магазина за фотоматериали бързо изтичаха по улицата към близкия площад пред театъра. Те запитаха полицая на ъгъла дали преди малко оттам не е минал някакъв облечен в черно мъж, или един старомоден черен автомобил. Полицаят поклати глава отрицателно.

— Положително би ми направило впечатление, по това време на деня тук е съвсем спокойно.

Следователно Хокупоцки се бе отправил в другата посока. Дано докторът и Карли не го изтърват!

— Всъщност още не съм ти се представил — каза господинът от магазина за фотоматериали, когато пак поеха с Давид нагоре по улицата. — Казвам се Валдман, Еренфрид Валдман. И ако нямаш нищо против, можеш да ме наричаш просто чичо Еренфрид. Съгласен?

Господин Валдман и Давид си стиснаха ръцете.

— Съгласен, чичо Еренфрид — каза момчето.

В следващия миг той застана като втрещен. Еренфрид?… Къде бе чул това име за последен път?

— Възможно ли е… — запита той, заеквайки — щото вие… да сте брат на госпожа Клерхен?

Чичо Еренфрид кимна.

— Клерхен е моя сестра. От много години не сме се виждали. Когато преди малко видях портрета й в ателието, изплаших се. Макар сестра ми все още да е много красива, вижда се, че е прекарала тежки години. Надявам се, че ще можем да й помогнем.

— И аз се надявам — каза Давид. После запита чичо Еренфрид защо е напуснал замъка на баща си и е станал продавач в магазин за фотоматериали.

— Това е дълга история — отговори господин Валдман. — От една страна, нямах вече никакво желание да остана да живея и за в бъдеще в гората и от сутрин до вечер да не върша нищо друго, освен да се упражнявам в езда и фехтовка, от друга страна, в това има пръст и нашата съседка, госпожа Афрозиния. Тя подкрепи решението ми да избягам от замъка в гората. Трябва да знаеш, че тя е добра жена, макар че бедната ми сестра не можеше да я понася.

Момчето на драго сърце би научило повече за госпожа Афрозиния, но те бяха стигнали отново до къщата на Давид. Почти едновременно с тях тук пристигнаха Карли и дебелият доктор.

— Е? — попита чичо Еренфрид. — Открихте ли Хокупоцки?

— Съжалявам — каза докторът и обърса потта от челото си. — Тичахме до следващия кръстопът и запитахме полицая…

— Но полицаят не бе видял да минава нито магьосникът, нито колата му — допълни Карли.

— Хм — каза чичо Еренфрид. Той сбърчи чело и се замисли. — Тогава този Хокупоцки или трябва да се е изпарил във въздуха, което, според мен, е малко вероятно, или просто е изчезнал в онази къща там… Елате да разгледаме къщата малко по-отблизо!

Чичо Еренфрид, Давид, дебелият доктор и Карли прекосиха улицата.

— Знаеш ли случайно кой живее тук? — попита чичо Еренфрид.

Давид бе принуден да признае, че никога не се е интересувал особено от къщата и нейните обитатели.

— Може би звучи смешно — каза той, — но цялата къща ми изглежда така, сякаш днес я виждам за пръв път…

— Е, добре — каза чичо Еренфрид. — Тогава напред!

Давид отвори къщната врата, зад която започваше тясна стълба с изтъркани стъпала от червеникав камък, която очевидно водеше към мазето. Отдалече се виждаше табелка с надпис „Влизай на собствена отговорност“, който сякаш подканяше да се използува стълбата. Тъй като освен тази стълба зад вратата на жилището нямаше нито етаж, нито някакви други врати, Хокупоцки сигурно бе слязъл по стълбата за мазето.

— Смятам, че тя води към едно от неговите скривалища — каза чичо Еренфрид. — Давид и аз ще поогледаме малко долу. Вие, докторе, ще останете с Карли тук пред вратата и ще ни прикривате. Сега е 18 часа и 47 минути, моля, сверете си часовника. Ако не се върнем до 19 часа и 17 минути, тогава, моля, последвайте ни, като спазвате всички възможни предохранителни мерки.

— Разбрано — каза докторът. — Карли и аз ще ви измъкнем отдолу в случай на нужда.

— Ясно! — прибави Карли. — Ще го направим!

Давид последва господин Валдман надолу по тридесет и деветте стъпала на стълбата. Те стигнаха в тесен, хоризонтално прокаран подземен ход. Тук бе мрачно. Чичо Еренфрид запали клечка кибрит. Тръгнаха нататък по светлината на пламъчето, докато то угасна.

— Не беше ли по-добре да вземем едно фенерче? — попита Давид.

— Ех, карай! — отвърна чичо Еренфрид. — Кибритената кутия е още почти пълна.

Коридорът бе значително по-дълъг, отколкото бяха предполагали. Той се губеше в зигзаги и сякаш нямаше да има край. Чичо Еренфрид палеше клечка след клечка, докато кутията се изпразни. На светлината на последната кибритена клечка те различиха обкована в желязо врата, с която на няколко крачки от тях завършваше коридорът. Те почакаха, докато очите им привикнат на тъмнината. Когато с протегнати ръце започнаха внимателно да опипват вратата, забелязаха, че тя поддава…

През пролуката на вратата те надникнаха във високо сводесто помещение, осветено от полилей с тринадесет свещи, чиято наредба не допускаше никакво съмнение, че това е работният кабинет на магьосник. По стените бяха поставени полици, на които имаше стотици дебели книги. От тавана висяха различни препарирани животни: един бухал, два огромни прилепа, един крилат крокодил и няколко дълги дъждовника. От една ниша в стената се хилеше мъртвешки скелет. На огромната писалищна маса в средата на помещението се намираше дебела, подвързана с черна кожа книга, здраво закована с желязна верига за пода, както обикновено се прави с всички магьоснически книги. Но всичко това Давид осъзна само наполовината. Цялото му внимание (както и вниманието на чичо Еренфрид) бе насочено към магьосника Хокупоцки, който седеше със затворени очи в едно кресло до масата и високо похъркваше. Бе облечен в широката си, синя, изпъстрена с кукумявки и прилепи магьосническа мантия. Лявата му ръка висеше върху облегалото на стола и почти докосваше едно празно шише ракия, очевидно изплъзнало се от пръстите му. По всичко личеше, че както се казва, господин магистърът си бе пийнал: може би от радост, че най-после е сполучил да се сдобие с тайнственото късче хартия. Давид и чичо Еренфрид почти не повярваха на очите си, като видяха отдалеч, че това късче хартия се подава от левия външен джоб на мантията на Хокупоцки.

— Да го измъкна ли? — прошепна Давид.

Чичо Еренфрид кимна.

Те се промъкнаха на пръсти към Хокупоцки и Давид протегна ръка към късчето хартия. Почти го бе достигнал, оставаха още само няколко сантиметра, но Хокупоцки отвори внезапно очи и каза със съвсем спокоен глас:

— О, господа! Моля, заповядайте!

От изненада Давид и чичо Еренфрид не можеха нито да продумат, нито да се помръднат.

— Защо не го вземете? — попита Хокупоцки. — Вие сте хвърлили око на листчето в моя джоб, нали? Да ви го подаря ли? — Като се хилеше злобно, той подаде на Давид късчето хартия.

— Виждам, че сте изненадани, господа. По-добре седнете, за да можем да разговаряме напълно спокойно.

Той посочи две дълбоки, тапицирани с черна кожа кресла до вратата. — Моля, седнете!

Давид и чичо Еренфрид седнаха в креслата. Давид рядко бе седял на толкова меки и удобни столове.

— Искате ли ракийка?

Магьосникът промърмори нещо в тънката си брада и щракна с пръсти. Изведнъж върху масата се появи табличка с шише сливовица и три чашки.

— Не, благодаря — отговори чичо Еренфрид, — по-добре не!

— Е, добре — изръмжа Хокупоцки. — Що се отнася до мен, аз не се отказвам от няколко глътки. Разрешавате, нали? Наздраве!

— Наздраве! — отвърнаха Давид и чичо Еренфрид. Хокупоцки гаврътна голяма чаша сливовица и се отърси.

— Бър-р! — извика той. — Бива си я! Вие и не подозирате какво пропускате, господа… Но по въпроса! Не мога да ви опиша колко се радвам, че дойдохте. Аз, естествено, се боях, че вие вече сте се сдобили с онова важно бяло листче, което всички търсим. Но тогава сигурно не бихте дошли тук, за да ми го отнемете. Впрочем за съжаление то не е и у мене. Оня парцал — той посочи листчето в ръката на Давид — няма никаква стойност, спокойно можете да го изхвърлите!

Давид вече изобщо нищо не разбираше.

— Листчето не е и у вас?

— Не — каза Хокупоцки. — Но не след дълго аз ще го имам!

Той застана зад писалищната маса. После разтвори книгата, закована с верига за пода, и с едва чут глас прочете няколко реда в нея, които Давид и чичо Еренфрид не разбраха. След това отново затвори книгата.

— А сега ще ни извините, господа — каза той. — Ела, Ханзи!

Иззад писалищната маса безшумно се приближи оранжев котарак и сънливо протегна лапите си. Отдалеч би могло да се помисли, че това е госпожица Турандот.

— Ханзи и аз ще отидем да потърсим онова листче — каза Хокупоцки. — Не се опитвайте да ни последвате: ще бъде безцелно. Впрочем позволих си да ви омагьосам върху креслата.

Като каза това, той пристъпи към една от полиците с книги и я отмести настрана. Зад нея се показа тясна врата, през която оранжевият котарак Ханзи незабавно се промъкна. Преди да го последва, Хокупоцки се обърна още веднъж.

— Извинете ме, че ще угася светлината — каза той. — Но аз съм пестелив човек.

Той издаде напред устни и с едно-едничко духване угаси всичките тринадесет свещи наведнъж.

Давид и чичо Еренфрид останаха да седят в тъмното. Те чуха как Хокупоцки напусна залата, как щракна ключалката на вратата зад себе си, как полицата с книги се върна с тихо бръмчене на мястото си. Разбира се, те незабавно се опитаха да настигнат магьосника, но въпреки всички усилия не можаха да се вдигнат от кожените кресла. Креслата сигурно бяха завинтени или прикрепени по някакъв начин към пода. Съвършено изключено бе да се помръднат от местата си.

— Каква свинщина! — измърмори Давид. — Какво ще правим сега?

Чичо Еренфрид хвърли поглед върху светещия циферблат на часовника си.

— Сега е 19 часът и 7 минути — каза той. — Нашите приятели няма да ни изоставят.

Докторът и Карли стояха пред вратата и скучаеха. Както винаги, когато нямаше нищо особено за правене, Карли си мислеше за ядене.

— Ужасно е, но аз пак съм гладен — каза той. — Ако бях магьосник, щях да си пожелая една дузина пържени наденици.

— И всичките ли щеше да изядеш? — попита докторът.

— Само шест — каза Карли. — Другите щяха да са за вас. Или вие не обичате пържени наденици?

— Напротив! — дебелият доктор млясна с език. Но ако би могъл да правиш магия, трябваше непременно да се погрижиш и за кисело зеле. Разбира се, задушено със сланина, с ким и резенчета лук, по една пълна паница за всеки от нас!

— Разбира се — каза Карли. — И хрупкави хлебчета — или предпочитате черен хляб?

Докторът се засмя и махна с ръка.

— За това друг път! Часът е 19 и 17 минути, трябва да се намесим. Очевидно някаква беда е сполетяла двамата ни приятели.

Той извади от черната си чанта едно фенерче, по-скоро джобен прожектор, и с решително движение отвори вратата. За негово и на Карли безгранично учудване стълбата към мазето бе изчезнала. На нейно място непосредствено зад вратата се изкачваше стръмна дървена стълба.

— Ами сега? — попита слисан Карли. Докторът се почеса с фенерчето зад ухото.

— Мисля, че трябва да се качим горе — изръмжа той. — И без това нямаме друга възможност.

На първия етаж стълбата завършваше в тесен мрачен коридор, а в дъното му се намираше някаква врата. Вратата имаше злокобен вид. Докторът изпитваше смътно чувство, че зад нея дебне голяма опасност. И Карли бе угрижен, но не се издаваше.

— Ще влезем ли? — попита той тихо.

Докторът кимна.

Те се притиснаха до стената вляво и вдясно от вратата като опитни детективи. После Карли потърси пипнешком с дясната си ръка дръжката и с внезапен тласък отвори широко вратата, както бе виждал на телевизията. Те чакаха напрегнато три секунди, после предпазливо огледаха ръба на касата на вратата и се разсмяха смутено.

Зад вратата нямаше нищо друго, освен още една дървена стълба, която извеждаше през приземния етаж в някакъв запустял заден двор. По дясната надлъжна стена на двора бяха натрупани празни бирени бурета, около трийсетина-четиридесетина парчета, от другата страна през прозорец с решетки можеше да се надникне в кухнята на някаква гостилница. Като погледнаха по-отблизо, оказа се, че всъщност там пекат само наденички на скара.

Целият двор миришеше на печени наденици и задушено кисело зеле. Докторът и Карли усетиха, че устата им се пълни със слюнка. Ако не беше въпрос за спасението на двамата им приятели, нито за миг не биха се поколебали да побързат в кръчмичката и здравата да си похапнат. Не, те добре знаеха дълга си.

— И миризмата на печено стига — каза Карли, — поне временно…

— Така е — заяви докторът.

Те пристъпиха до прозореца на кухнята и погледнаха вътре. Върху скара, поставена над жарава от дървени въглища, бяха наредени в четири редици няколко дузини цвърчащи свински наденици. Някаква готвачка в бяла престилка и с бяло боне тъкмо ги обръщаше с машата. Тя бе обърната гърбом към доктора и Карли. Въпреки това и двамата би трябвало да забележат, че изпод бонето й се подава кичур оранжева коса. Но вниманието им бе привлечено само от миризмата на печено, която струеше от прозореца към тях.

— Ах! — възкликна Карли. — Прекрасно е! Не можеш достатъчно дълбоко да го вдъхнеш — искаше да добави той всъщност, но внезапно гласът му секна, пред очите му причерня и с приглушено изхъркване той се свлече като мъртъв на земята.

С дебелия доктор се случи буквално същото. Нему също се зави свят и той ненадейно загуби равновесие и падна. Лежеше до Карли по гръб, проснал ръце и крака с извърнати очи и отворена уста.

Секунда по-късно облечената в бяло жена излезе бързо от гостилницата на двора. Тя махна бонето от главата си и сега можеше да се види, че има дълга, чорлава оранжева коса. С други думи: жената от гостилницата не бе никоя друга, освен вещицата Афрозиния!

— Ха, така ви се пада! — изкиска се тя и плесна ръце.

Тогава от другата страна на двора се приближиха с трополене празните бирени бурета и се струпаха от само себе си около двете лежащи на пода фигури. Никой, който видеше струпаните бурета, не би могъл да предположи, че зад тях лежат двама души. Госпожа Афрозиния доволно потри ръце. Тогава някой я побутна по крака и като погледна надолу, тя видя — Турандот!

— Турандот — ти? Какво търсиш тук? — попита тя на котешки език.

— Исках да взема доктора и Карли. Защо ги отровихте?

— Отровени? — госпожа Афрозиния се изкиска. — Само малко ги упоих. С помощта на миризмата на печените наденици, разбираш ли? На тях им е добре, сега сънуват печени наденици и кисело зеле.

— Но те са необходими! — каза Турандот. — Давид и Еренфрид се намират в опасност!

— Зная — отвърна старицата. — Те сами трябва да се справят, двамата дебеланковци само биха им попречили. Затова си послужих с омагьосаната стълба и малкия фокус с миризмата на наденици. Остави ги да си спят спокойно, докато всичко свърши!

— А ако с Давид и Еренфрид се случи нещо лошо?

— Няма да им се случи нищо лошо. На единия от тях, точно когато е нужно, ще му хрумне спасителната мисъл. За това ще се погрижа аз.

Давид и чичо Еренфрид седяха в тъмното и чакаха. Изминаха десет минути, двадесет минути.

— 19 часа и 27 минути. Приятелите ни отдавна трябваше да са тук — каза чичото. — Дано нещо не ги е сполетяло.

— Само това липсваше! — измърмори Давид.

Нямаше ли никакъв изход от това проклето положение? Наистина ли трябваше да седят залепени в креслата си като мухи върху туткал? На Давид му хрумна една мисъл (мисълта, която му бе изпратила госпожа Афрозиния.) Всъщност кого или що бе омагьосал Хокупоцки в креслата: тях самите или само дъната на панталоните им? Давид сръчно разхлаби колана на панталона си. После се подпря с двете ръце на ръкохватките на креслото и опита да се повдигне нагоре. Чичо Еренфрид го чу да пъхти.

— Какво става с тебе? — попита той. — Лошо ли ти е?

— Само се опитвам да се измъкна от панталоните си — отвърна Давид. — Мисля, че ще стане… Ура, чичо Еренфрид! Само панталоните ми са омагьосани за креслото, останалото не е!

Господин Валдман чу как Давид ходи пипнешком из тъмната стая.

— Свободен ли си?

— Наистина съм свободен!

— Браво!

Две минути по-късно и чичо Еренфрид бе напълно господар на движенията си.

— Сега ни е нужна само малко светлина — каза Давид.

Господин Валдман се засмя и драсна клечка кибрит. С нея запали шест от тринадесетте свещи на полилея.

— Виж ти! — учуди се Давид. — Мислех, че кибритът се е свършил!

— Мислел си! — каза чичо Еренфрид. — За всеки случай винаги нося у себе си още една кутия. Както виждаш, понякога това може да бъде много практично.

Той запали и останалите свещи.

— Малко смешно е да се въртиш наоколо без панталон, не намираш ли? Но какво да се прави? По-добре, отколкото да си залепнал безпомощно за стола!

— А сега какво? — попита Давид.

— Мисля, че трябва малко по-внимателно да разгледаме черната книга с веригата. Такова нещо не се среща всеки ден.

Както вече казахме, магьосническата книга на Хокупоцки беше подвързана с черна кожа. Горната корица бе украсена със сребърни звезди. Те бяха правилно подредени и образуваха нещо като квадрат. Чичо Еренфрид преброи звездите.

— Четиридесет и осем са — каза той. — Това е добре. То означава, че Хокупоцки е магьосник от четиридесет и осма степен. Четиридесет и деветата степен е най-високата, която може да се достигне. Магьосниците от четиридесет и деветата степен са непобедими. При магьосници от четиридесет и осма степен съществува една мъничка надежда, че все пак човек може да се справи с тях.

— Изглежда, че сте запознат отлично с подобни неща — каза Давид.

— Горе-долу — каза чичо Еренфрид. — Госпожа Афрозиния смяташе, че няма да ми навреди, ако зная нещичко.

Магьосническата книга съдържаше четиридесет и осем различни заклинания заедно с необходимите пояснения. Давид и чичо Еренфрид прегледаха съдържанието:

„Номер 1: от дълго да направиш късо.

Номер 2: как правото става криво.

Номер 3: да направиш да опадат зъбите (косите) на човек или животно.

Номер 4: да приспиш някого така, че да не може да се събуди.“

Под номер 23 се намираше заклинанието „Да омагьосаш някого с обущата му (панталоните) за земята (мястото, на което седи)“; номер 38 означаваше: „Да превърнеш когото си желаеш в животно каквото желаеш“, номер 42: „Как можеш да накараш да потъне в земята предмет от какъвто и да е размер“, а номер 47: „Да омагьосаш един човек така, че да не може повече нито да говори, нито да се смее.“

— С това заклинание той е направил Инге няма! — каза Давид. — Сега ни е нужна противомагията — ако има такава!

Чичо Еренфрид се засмя.

— Всяко заклинание съдържа и противомагията — обясни той. — Тя започва да действува, щом заклинанието се прочете отзад-напред. Започва се от последните букви и се чете отзад-напред. Това е всичко.

— И ефикасно ли е? — попита Давид.

— Стопроцентово — увери чичо Еренфрид. — Да ти докажа ли?

Господин Валдман прочете заклинанието номер 23 отзад-напред. Когато свърши, панталоните им лежеха провиснали върху креслата, сякаш никога не е било другояче.

— Моля, нахлузвай ги! — извика чичото.

Те нахлузиха панталоните си и се почувствуваха значително по-сигурно.

— Чудесно! — каза Давид. — Сега можем да сложим отново в ред всичко, което Хокупоцки е забъркал със своите заклинания!

— Действително — каза чичо Еренфрид. — Но за това е още твърде рано. Представи си какво ще се случи, ако Хокупоцки се сдобие с бялото листче…

— Как така? — попита Давид.

— Прочети какво пише тук!

Чичо Еренфрид посочи върху последната страница на магьосническата книга и Давид прочете:

„По-нататък: Ако искаш да достигнеш четиридесет и деветата степен, трябва да притежаваш бялото листче, което съдържа тайната на всички магии. Ако го притежаваш, всички и всичко, което някога си омагьосал, ще бъде окончателно и не може да бъде обезсилено от никого против твоята воля. Ако обаче някой магьосник от четиридесет и деветата степен притежава казаното листче и отново го загуби, краят му ще бъде страшен. Тогава също всичко, което някога е омагьосал, ще бъде равно на нула. Probatum est.“

— Какво означава „Probatum est“? — попита Давид.

— То е на латински и означава нещо подобно на: „Можеш да се осланяш на това“. Във всеки случай Хокупоцки не бива в никакъв случай да стане недоверчив, преди да знаем със сигурност дали той междувременно се е сдобил с бялото листче, или не!

— А ако се е сдобил? — попита Давид.

— Тогава трябва да сложим всичко на карта, но да му го отнемем.

— Това няма да бъде много просто — заяви Давид.

— Не забравяй, че можем да го изненадаме! — отвърна чичо Еренфрид. — За всеки случай аз ще си направя копие от най-важните заклинания, човек никога не знае…

Той извади някакъв малък плосък предмет от джоба си и зашари с него наоколо.

— Специална камера — каза той. — Дори при слабо осветление тя прави изумително ясни снимки. Освен това за седем минути предава готовите отпечатъци. Повече от това не може да се изисква, нали?

Сега всичко потръгна много бързо. Давид трябваше да разлиства едно след друго най-важните заклинания, а чичо Еренфрид ги фотографираше — клик! — със специалната си камера. Освен това по изричното желание на Давид те фотографираха и заклинание №3: (може би с негова помощ можеше да се накара отново да порасне косата върху главата на дебелия доктор) и накрая заклинание номер 16: „Да омагьосаш мъж, жена или дете да говорят против волята си или при нужда да пеят глупави неща“. Давид се надяваше, че с това заклинание ще произведе огромно въздействие в училище, например в час по краснопис при госпожица Дюрмайер. Чичо Еренфрид изщрака целия останал филм, общо 14 снимки. После пак пъхна камерата в джоба си и каза:

— Може би действително не сгреших, като последвах съвета на госпожа Афрозиния и станах фотограф… Но сега бързо! Трябва да угасим свещите и — обратно в креслата! Когато Хокупоцки се върне в къщи, трябва да помисли, че все още сме здравата омагьосани.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Отфрид Пройслер от Германия разказва девета глава,