— Ах, колко се радвам, Давид! — извика майка му, като влезе в ателието и забеляза празното петно на стената, където по-рано висеше картината с шосето. — Някой е купил картината с шосето! Разказвай бързо, Давид. Кой беше? Какво каза? Колко заплати за нея? Неотдавна един известен критик ми казваше…

Майката се бе върнала във възможно най-неудобния момент. Но майките често правят така. Точно когато си се заиграл истински, те се появяват и извикват: „Ало! Супата е на масата! Ела бързо и не забравяй да си измиеш ръцете!“

Давид бе така изтощен от дяволската гонитба с оранжевите котки, че не му идваше на ум никакво обяснение, нито разумно, нито глупаво. Майката едва сега забеляза, че момчето й не бе само в ателието. Кои бяха тези чужди хора с него? Дамата в бяла дреха, небесносиньото момиче и мъжът в карирания костюм й се струваха впрочем някак познати, но в момента не можеше да се сети откъде.

— О, извинете, не ви видях! — каза тя малко смутена.

Госпожа Клерхен, небесносиньото момиче, детективът и докторът бяха още по-смутени: не бяха помислили, че художничката може да се върне толкова скоро.

Майката отново се обърна към Давид:

— Защо не ми отговаряш? Един известен критик ми каза неотдавна… Но все едно какво е казал, ние още нищо не сме предложили на гостите си! Ей сега ще погледна в хладилника…

— Не си правете труд! — извика докторът.

Той й препречи пътя с цялото си тяло и макар че бе ужасно гладен, овладя се и каза:

— В хладилника едва ли ще намерите нещо, уважаема госпожо. Давид вече ни почерпи. Особено надениците бяха превъзходни.

— Сети ли се за горчица, Давид? — попита майка му.

— Разбира се — успокои я докторът. — Горчицата беше отлична, всичко беше много вкусно. Нали, мили мои?

Другите потвърдиха с енергично кимване.

— Да, да! — извика внезапно майката. — Каквато съм разсеяна, щях да забравя: донесох сладолед. Но сега, след надениците с горчица, едва ли ще ви се яде сладолед. Най-добре ще бъде да го оставя в хладилника.

Тя отново се опита да се доближи до тайнствения хладилник. Но запазвайки, както винаги, присъствие на духа, детективът махна лулата от устата си, усмихна се приятелски и бързо отвърна:

— Но защо, уважаема госпожо! Напоследък в целия свят стана много модно да се яде сладолед непосредствено след наденици с горчица. Както е открил някакъв известен лекар, това било невероятно здравословно — нали, скъпи докторе?

— Разбира се, разбира се — изсумтя докторът. — Човек винаги трябва да бъде в течение на последните новости в медицинската наука. — А за себе си помисли: „Поне порция сладолед, щом няма нищо друго…“

— Както желаете — каза майката и раздели голямата порция сладолед на пет части. Самата тя не искаше, защото, както винаги, страшно бързаше.

— Моля, не се сърдете, аз трябва пак да ви оставя — каза тя. Тази вечер има прием в клуба на художниците, на който непременно трябва да присъствувам. Дано не ме разберете погрешно. Неотдавна един известен критик ми каза във връзка с това… Но по-добре да ви разкажа това друг път, сега действително ужасно бързам…

Тя бе вече до вратата и се готвеше да излезе, но внезапно се спря и се извърна бързо още веднъж.

— Но ти все пак не ми каза кой купи картината, момчето ми!

Какво трябваше да отговори Давид? Та картината наистина я нямаше вече! Трябваше ли да каже истината на майка си? Трябваше ли да й признае, че оранжевите котки са я изяли? За щастие майка му наистина бързаше страшно много.

— Е, нищо — каза тя, — по-добре да ми го разкажеш утре! А сега, моля ти се, погрижи се за нашите гости! Хайде довиждане! Давид! И по стар навик добави: и да не пускаш в къщи никого, когото не познаваш!

Като каза това, тя излезе най-после, а в ателието се разнесе въздишка на облекчение. Добре, че си отиде! Само това липсваше — да отвори хладилника и намери вътре оранжевите котки!

В известно отношение Давид не приличаше на другите момчета: за разлика от всички други деца, които познавам, той извънредно много обичаше сладолед. Естествено, той веднага изяде своята порция, същото направи и докторът, макар че сладоледът още повече възбуди неговия и без това голям апетит. Обаче детективът, госпожа Клерхен и небесносиньото момиче не докоснаха своя сладолед.

— Какво да го правим сега? — размишляваше Давид.

— Това съвсем не е важно! — измърмори детективът. — Аз мисля, че в момента има неща, които са хиляди пъти по-важни.

Той, госпожа Клерхен и докторът се оттеглиха в един ъгъл на ателието и започнаха да обсъждат със сериозно изражение какви по-нататъшни стъпки трябва да предприемат, за да намерят Инге и магьосника Хокупоцки.

Само небесносиньото момиче — може би защото самото то още не бе съвсем пораснало, показа, че разбира Давид и неговия проблем.

— Дали да сложим сладоледа в хладилника? — попита то.

— Майка ми го оставя винаги там — каза Давид. — Но сега не зная, та нали котките са още там…

— Ако го направим бързо, ще може — рече момичето и взе една от чинийките със сладоледа.

Давид взе бързо другите две чинийки и заедно с малката художничка се запъти към кухнята. Те предпазливо отвориха хладилника, колкото да надникнат в него. Котките лежаха вцепенено замръзнали и мирни върху ометената до троха чиния с наденици. Давид със светкавична скорост пъхна сладоледа в хладилника и отново грижливо го затвори.

— Ура! — извика той радостно, като се върна в ателието. — Котките са се вдървили от студа, те лежат като оранжеви ледени висулки. На човека, който е изнамерил хладилника, наистина би трябвало да се издигне паметник!

В приказките и книгите понякога стават неща, които са немислими в истинския живот. Така например в книгите и приказките без ни най-малки затруднения могат да се прескочат цели часове и дни. И ние ще се възползуваме от тази великолепна възможност и ще прескочим направо в следващата сутрин.

Беше неделя.

Дебелият доктор си бе отишъл в къщи още предната вечер, за да може, както сам подчерта, да се наяде най-после спокойно до насита. Детективът, госпожа Клерхен и небесносиньото момиче прекараха нощта в картините си и когато Давид се събуди късно сутринта, те си бяха отишли, без да му оставят никакво известие. Майка му, върнала се късно през нощта от клуба на художниците, бе излязла отново. На приготвената за закуска маса имаше бележка от нея:

„Имам важна среща в Новата галерия и ще се върна към обяд! Бъди здрав!

Мама“

Давид седна сам в кухнята, изяде закуската, която майка му бе оставила, и после изтича долу на двора да играе с приятеля си Карли. Карли, доста закръглено момче със забележителен апетит, се проявяваше в много случаи като едно умалено издание на дебелия доктор, с когото не бе нито близък, нито далечен роднина, дори до този момент лично не го познаваше. Нищо чудно, че през тази слънчева утрин, посред най-интересната игра той се ококори и викна:

— Ех, Давид, да можеше сега някой да ме почерпи с един сладолед!

— Можеш да го имаш! — и Давид му разказа за трите порции сладолед в хладилника.

— После ще се качим горе и ще си го поделим — каза той.

— Защо не веднага? — поиска да узнае Карли. — Веднага е по-вкусно, отколкото по-късно, това е стара истина. Днешната работа не отлагай за… добре знаеш…

— Не става дума за утре — отвърна Давид. — Та ние току-що почнахме да играем.

— Въпреки това аз не съм привърженик на дългото чакане! — обясни Карли. И понеже Давид нямаше никакво желание да се впуска в продължителен спор с него, каза:

— Е, добре, от мен да мине! — и се качи с Карли в ателието.

Добрият човек, който на времето си бе открил електричеството, сигурно сам не е подозирал, че с това е дал тласък за създаването на съвършено нов човешки вид, именно така наречения електротехник. Впоследствие електротехниците заляха всички страни по земята. Те се умножиха навсякъде в еднаква степен, както се увеличиха жиците на електропроводите, и всички ги уважават като изключително важни и търсени личности. Например у вас в къщи не работи осветлението. Моментално извиквате някой електротехник, защото нямате никакво желание да живеете без електрическа светлина подобно на прадедите си. На улицата е повредена електрическата мрежа на тролейбуса. „Къде има електротехник?“, викат хората, защото нямат намерение да ходят пеш или да яздят коне, магарета, слонове или камили, както в доброто старо време. С една дума, в интерес на светлината, на уличния транспорт, на гладенето, на пералните машини, на добре уредените занимания в училище и на съвременния живот изобщо електротехниците са необходими като насъщен хляб. Една съседка на Давидовата майка си бе купила неотдавна нова електрическа машина за кухнята, последно достижение в тази област: машина, която напълно автоматично пере бельо, чисти зеленчук, готви, мие и суши съдове, меси тесто, изстъргва тенджери, троши орехи, стърже моркови, кърпи чорапи, полира мебели и извършва още 37 други работи. Сега чудната машина трябваше само да бъде включена в мрежата. Всички електротехници в града бяха така ужасно заети, че съседката бе принудена да телефонира половин ден, докато най-после намери един монтьор, който се съгласи да приеме поръчката.

Но веднага ви заявявам, че това в никакъв случай не може да стане през седмицата, обясни той: ще го направя в неделя през свободното си време… И така се случи, че точно днес, по времето, когато Давид и Карли играеха заедно на двора, горе на третия етаж, в жилището на споменатата съседка, работеше електротехник. Той работеше на споменатото място с такъв решителен успех, че му се удаде с действията си още през първите пет минути да предизвика късо съединение в цялата къща. Внезапно във всички жилища токът бе прекъснат и понеже нямаше никакъв ток, всички електрически уреди в къщата престанаха да функционират — в това число и хладилникът на Давидовата майка, който се намираше в кухнята до ателието.

Доволен от успеха си, електротехникът остави всичко в жилището на съседката да си стои, както бе разхвърляно, и се отправи към най-близката кръчма, за да се подкрепи там солидно за по-нататъшни дела. И тъй като по природа си бе сериозен човек, подсили се толкова здраво, че междувременно не само трите порции сладолед в хладилника се разтопиха. Замразените котки също се размразиха.

Когато Давид и Карли влязоха в жилището, откъм кухнята прозвуча отчаяно котешко мяукане.

— Някой мяука там! — извика Карли. — Котки ли отглеждаш напоследък? Защо не си ми казал нищо за това? Или искаше да ме изненадаш?

Давид се изплаши. Мяукането бе оглушително. Въпреки това той се опита да намери някакво оправдание. Обаче в хладилника се надигна такъв адски шум, който можеше да се дължи само на това, че размразените котки диво се боричкаха. Единственото, което Давид мажеше да направи, бе постоянно да увещава Карли и да се стреми с всички сили да го отвлича от хладилника. Колкото е възможно по-спокойно той каза:

— Знаеш ли, тук навсякъде има котки. И естествено, те мяукат. Те мяукат върху покриви и тавани — просто навсякъде. Затова и тук чуваш мяукане. Та ти сам си ми разказвал какви представления дават котките и у вас на тавана!

— Да, това е вярно — потвърди Карли. — През пролетта те всяка нощ правеха събрание на нашия таван. Но пролетта отдавна мина, освен това сега сме посред бял ден!

Карли се чувствуваше непреодолимо привлечен от хладилника. Първо, той знаеше, че обещаният сладолед е там, и второ, привличаше го необикновеният шум, който изглежда идеше от тази посока. Преди Давид да може да му попречи, той отвори вратата на хладилника — и в следващия миг оранжевите котки се втурнаха на свобода. Но преди Карли да може истински да схване какво става, чу се едно „пуф!“ и котките се разпаднаха на прах. В продължение на един миг над ателието лежеше плътен оранжев облак, после през помещението премина силен вятър и го отвя през отворения прозорец. Карли се вцепени от изненада.

— К-какво б-беше т-това? — заекна той.

Давид не беше в състояние да каже нито дума за обяснение. Той се втурна към прозореца и погледна навън. Оранжевият облак се измъкна бавно нагоре към синьото небе и се понесе по вятъра.

— Уф! — помисли си Давид. — Можеше да бъде и по-лошо! Е, всеки случай отървахме се от зверовете, а това е главното…

Докторът, детективът и двете дами можеха да бъдат спокойни: от страна на котките не ги грозеше вече никаква опасност.

— А къде е сладоледът? — попита Карли.

Сладоледът, както казахме, се бе стопил. Всичко, което Давид и Карли намериха, бяха три чинийки с малко гъстичък оцветен сироп.

— Не е толкова лошо — каза Карли и потопи вътре показалеца си. — По неволя, и така е вкусно… Но я ми кажи, какво стана всъщност с вашия хладилник? Това преди малко не беше ли някаква експлозия?

— Експлозия? — каза Давид и се престори на учуден. — Ти май сънуваш! Сигурно си сънувал!

— Смяташ ли?

Двамата приятели облизаха чиниите и се отправиха отново на улицата. Високоговорителите пред къщата предаваха точно в този момент важно извънредно съобщение:

— Внимание, внимание! Току-що получихме радостната новина, че преди няколко минути е стартирал първият голям космически кораб със сто двадесет и пет космонавти на борда.

— Внимание, внимание, повтаряме…

Двамата приятели вече не слушаха.

— Човече, гледай! — извика Карли и показа небето. — Ето го, лети!

По синьото лятно небе над града летеше гигантски космически кораб.

— Велика работа! — извика смаян Давид.

— Фантастично! — съгласи се Карли. — Само жалко, че не сме на борда! Това би било нещо, за което другите момчета щяха да ни завиждат! Тук долу на земята и без това нищо не можеш да преживееш.

— Мислиш ли? — каза Давид и се засмя. Той си спомни за новите си познати и за вчерашните приключения. Е, всеки случай от оранжевите котки се бяха отървали — това го изпълваше със задоволство. Но както бе потънал в мислите си, той чу, че някакъв непознат мъжки глас високо извика:

— Инге! Инге!

Давид трепна и се обърна. От високоговорителя ли бе дошъл гласът? Той не знаеше.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сергей Баруздин от Съветския Съюз разказва четвърта глава,