Оранжевата котка бе изчезнала зад куп готови картини. Давид поиска да я подплаши, за да я изкара от скривалището й. Но когато докосна първото платно, картините се разтвориха като чашка на цвете. Оттам излезе една мила млада девойка.

Тя имаше къса кестенява коса, бе стройна като зюмбюл и носеше небесносиня копринена рокля.

— Моля, не се плашете! — каза девойката. — Дълго време аз си живях мирно в моята картина, но просто не мога да понасям мишки.

Госпожа Клерхен и Давид бързо се спогледаха. Значи малкото сиво нещо, което оранжевата котка преследваше, е било мишка! Но къде бе изчезнала котката? Оранжевата котка се бе върнала пък в рамката си. Тя седеше на мястото си, без да се помръдне, сякаш никога не бе грабвала никакво късче хартия, сякаш никога не бе прескачала оградата, сякаш никога не бе преследвала мишка. Но за разлика от преди, сега тя се хилеше присмехулно.

— Котката ми изглежда подозрителна — каза госпожа Клерхен. — Трябва да се опитаме да върнем детектива и доктора. Жалко, че нямаме кола!

— Ако мама беше в къщи, тя можеше да ни нарисува една кола — заяви Давид, като помисли малко. — За съжаление нямам понятие кога ще се върне тя…

Дотогава небесносиньото момиче се бе вслушвало мълчаливо в разговора. Сега то наведе засрамело очи и каза:

— И аз бих могла да нарисувам една кола. Всъщност аз съм още в началото на моята подготовка за художничка, но колкото за една кола, ще мога. Къде трябва да я нарисувам?

— На картината с шосето! — каза Давид.

Подобно на вълшебник, който изтърсва от ръкава си карти за игра, девойката извади от гънките на роклята си няколко четки. После изстиска от една туба розовочервена боя върху една от палитрите, които се търкаляха из ателието, и се залови за работа.

Още първите линии, изтеглени с четката, бяха забележителни. Дявол да го вземе, какъв автомобил! Истинска състезателна кола! Само жалко, че бе лакиран именно в розовочервено… Но Давид бе разумно момче; той си каза: „По-добре розовочервен автомобил, отколкото никакъв“.

След няколко минути автомобилът се намираше напълно готов върху пустото шосе, можеха да се качват. Давид нямаше шофьорска книжка, затова на кормилото седна госпожа Клерхен. Тя потегли съвсем плавно и елегантно — това и най-големият й враг не би могъл да отрече, и те профучаха напред по шосето върху картината. През задното прозорче Давид наблюдаваше как пътят под тях лети като стрела. Пейзажът от двете страни на пътя бе издържан в нежни пастелни тонове, каквито предпочиташе майка му. От време на време автомобилът подскачаше, защото по шосето имаше доста много дупки. Но колата пружинираше така добре, че те едва усещаха друсането. При тази бързина трябваше да настигнат детектива и доктора.

В това време оранжевата котка в ателието отново се бе съживила. Едва розовочервеният автомобил с пасажерите си бе изчезнал в далечината, и тя измяука високо. В същия миг на картината с жълтото цвете се надигна страшен вятър. Цветето потрепера и зад неговите цветчета се появи главата на грозна стара жена с оранжева коса. С едно повдигане на мършавия си костелив показалец старицата повика котката. Котката кимна и изскочи от картината. Но нима бе възможно?! На картината, от която тя току-що бе изскочила, седеше втора котка! Тя много приличаше на първата и имаше същата оранжева козина като нея.

Старицата даде знак и тази котка също изскочи от картината. Веднага на картината се появи трета оранжева котка. Знак, скок, четвърта котка! Знак, скок, пета… И още една, още една, още една.

Скоро цялото ателие се напълни с оранжеви котки. Всички си приличаха като две капки вода. Мустаците им бяха щръкнали, те махаха нетърпеливо опашки, зелените им очи блестяха.

Онази котка, която първа бе скочила от картината, изглежда бе главатарката. По нейна заповед всички котки потеглиха като армия в бойна редица. Целта на нападението им бе картината с шосето, по която малко преди това бяха минали Давид и двете му спътнички.

Като видя толкова много котки, старицата зад жълтото цвете се засмя злорадо. После пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Котките спряха веднага. Те замръзнаха като неподвижни статуи и зачакаха нейните заповеди.

Докторът с черното бомбе пръв забеляза, че колата нещо не е в ред.

— Слушайте, шефе! — той докосна леко детектива по рамото. Нещо не ви ли прави впечатление?

— Не — измърмори детективът. Той гледаше втренчено право пред себе си, внимателно съсредоточен в пътя, както е присъщо на всеки съзнателен шофьор.

Докторът хвърли кос поглед през страничния прозорец, смущението му ставаше все по-голямо.

— Да не ви е паднало нещо през прозореца? — попита детективът ядосано, като продължаваше да гледа право пред себе си.

— Не е точно това — каза докторът. Но не зная…

Той не довърши започнатото изречение. Сега и детективът започна да се нервира. Улови за края на палтото спътника си, който все по-неспокойно се въртеше на мястото си.

— Защо така внезапно млъкнахте? — попита детективът строго. Но в следващия миг и той онемя. Колата, в която седяха, се бе вдигнала по някаква неизвестна причина във въздуха и се издигаше бързо все по-високо и по-високо нагоре! Сега бе необходимо да се запази спокойствие и да не се загубва присъствие на духа.

Докато двамата обмисляха как да постъпят в това извънредно необичайно положение, някой почука на десния страничен прозорец на колата. Двамата пътници се обърнаха изплашено. През прозореца надничаше стара жена. Някаква старица с оранжева коса, която се развяваше на вятъра като огнени езици.

— Внимание! — извика докторът на старицата. — Сигурно знаете, че полицията забранява да се държиш за автомобил, който е в движение!

— За автомобил в движение?! — засмя се ехидно старицата.

Тогава детективът забеляза, че тя е уловила с лявата си ръка края на някаква тънка тояга.

— Докторе! — извика той. — Вижте, за бога! Тя язди метла!

— Точно така изглежда — отвърна докторът.

Той неволно започна да трепере като лист.

— Хубава каша! — каза детективът със смръщено чело. — Трябва да се пазим от жени, които яздят метли…

Старицата се захили. Тя кръжеше около автомобила на метлата си и злорадо се кривеше. Работата бе съвсем ясна: старицата се въртеше около тях на проклетата си метла, а самите те в автомобила плуваха безпомощно във въздуха на няколкостотин метра над земята!

Докторът се опита да си представи какво би се случило, ако се стовари от такава височина със своите сто и петдесет килограма живо тегло. Не бе необходима прекалено голяма фантазия за това.

— Виждам, че малко по малко започвате да се наслаждавате на околната гледка, за което трябва да благодарите на мен — изкикоти се старицата.

Дори детективът бе леко пребледнял. С края на окото си той прецени разстоянието от все по-високо издигащия се автомобил до земята. При все това прехапа уста и продължи да мълчи упорито, вперил поглед пред себе си.

— Как е възможно подобно нещо изобщо? — попита докторът, кършейки ръце.

— Лесно ще ви обясня! — старицата се приближи плътно до десния прозорец, отворен от доктора, който искаше да разбере причината за тяхната беда. — Не се навеждайте толкова навън! — извика тя. — И без това не можете да погледнете под колата. Иначе бихте видели, че гумите на колата ви са напълнени с газ. Аз превърнах въздуха на гумите във водород, в това е цялата тайна. А сега ви желая добър полет! — с тези думи тя мушна с мършавия си показалец дебелия доктор по шкембето, хвърли злорад поглед към детектива и полетя обратно с метлата си.

Добър полет без перка, без мотори, без крила! Просто в един автомобил, който се бе дигнал във въздуха като балон!

— Водород в автомобилните гуми, това и умът не го побира! — Докторът не можеше да се помири с мисълта, че колата им се е превърнала в един вид въздушен кораб. В това време синята лимузина се изкачваше неудържимо все по-високо и дори детективът, който по природа не бе страхлив, се почувствува извънредно неудобно в карирания си костюм. Той сметна за напълно възможно намерението на старицата да се окаже именно такова: да остави доктора и него да умрат от глад във въздуха… Какво, по дяволите, би могло да се предприеме против това?

Давид се радваше, като гледаше хубавия пейзаж и блестящата синева на небето над него. Но внезапно се засмя.

— Защо се смееш?! — госпожа Клерхен го погледна изпитателно в огледалцето пред себе си.

— Вижте какво лети там!

Госпожа Клерхен и небесносиньото момиче погледнаха в посоката, която Давид им показваше с ръка.

— Някаква птица ли е?

— Ако беше птица, щеше да има крила и да ги размахва!

— Освен това е много голямо за птица, няма такива гигантски птици.

Госпожа Клерхен спря колата. Те слязоха и започнаха да наблюдават по-внимателно странния предмет на небето.

— Не зная, но според мен, прилича на автомобил — каза след малко госпожа Клерхен.

— Хвърчащ автомобил! — извикаха Давид и небесносиньото момиче весело. — Хвърчащ автомобил!

Изведнъж те забелязаха, че от автомобила се проточи нещо дълго и тънко, на чийто край бяха завързани две обувки. Обувките бързо падаха все по-надолу и скоро се люшнаха съвсем близо до покрива на техния розовочервен автомобил. Давид се покатери по покрива на колата и притегли обувките, които висяха на дълга ивица плат.

Това бе спасителната идея на детектива — идея, която може да хрумне само на дълбоко отчаян човек. Той и докторът бяха разкъсали ризите и палтата си на дълги тесни ивици, бяха ги навързали една за друга и на най-долния край бяха завързани обувките на детектива. После докторът, чийто почерк бе по-хубав, бе извадил писалката си и написал на последното парче плат:

„SOS! Помогнете ни! Иначе ще умрем от глад във въздуха! SOS!“

Хрумването бе отлично, но какво трябваше да предприемат Давид и неговите спътнички, за да смъкнат големия хвърчащ автомобил от въздушните висини? Та нали гумите му, включително и резервните, бяха напомпани с водород! Госпожа Клерхен обмисляше въпроса от всички страни и пак нищо разумно не й идваше на ум.

Но на момичето с небесносинята рокля хрумна добра идея.

— Не е толкова безнадеждно! — извика то радостно. — Нужен ни е само един балон!

— Как, моля? — госпожа Клерхен се пообърка. — Един… въздушен балон? Откъде ще вземете балон?

Небесносиньото момиче намигна:

— Много просто! Ще го нарисувам!

Младата художничка извади незабавно от колата парче платно и го просна върху ливадата. После бръкна в джобовете си, взе четки и бои и бързо изстиска съдържанието на една голяма туба върху палитрата: хубава, светлозелена боя, която прекрасно отиваше на синевата на небето. Но за съжаление скоро стана ясно, че платното бе твърде малко за такъв голям балон. Момичето се хвана за главата:

— Ами сега?

За щастие Давид намери изход.

— Знаете ли какво? Нарисувайте просто един сгънат балон! И до него нарисувайте няколко бутилки с водород, с които да можем да го напълним!

Това бе наистина добра идея. Макар че, както всеки би могъл да си представи, никак не бе проста работа да се нанесе сгънатият балон правилно върху платното.

— Само много грижливо го нарисувайте — предупреди Давид, — за да не избухне при напомпването!

— Не се безпокой! — каза небесносиньото момиче. — Няма да избухне!

Когато завърши картината, нарисува и бутилките с въздушен газ, те напълниха балона с водород. На края му прикрепиха за товар няколко чувала с пясък, които момичето бе прибавило набързо върху рисунката, и най-после го привързаха здраво за дънера на голям стар дъб с дебело въже.

Давид се качи в коша на балона, госпожа Клерхен и небесносиньото момиче останаха при дъба.

— Добър път и успех!

Балонът се заизкачва нагоре и Давид скоро настигна детектива и доктора в тяхната хвърчаща лимузина. И двамата се радваха като луди на освобождението им от въздушния затвор. Детективът пръв слезе и сияещ от щастие, се намести в коша на балона. Прекачването на доктора не мина без пъшкане и охкане; двете въздушни тела застрашително се разклатиха. Едва синята лимузина бе освободена от тежестта на доктора, и тя започна стремително да се изкачва нагоре в небосклона, където изчезна завинаги. Затова пък балонът на Давид видимо губеше височина и бързо доближаваше земята. Докторът оглеждаше замислено шкембето си.

— Крайно време е да се подложа на лечение за отслабване! — установи той загрижено.

— Съвсем не! — противопостави се детективът и се усмихна под мустак. Без вашето внушително тегло, скъпи приятелю, бог знае къде бихме отлетели. Само излишните ви килограми попречиха на това.

Докторът си възвърна доброто настроение.

— От което може да се заключи, че и малко пълнота може да е от полза! — засиял отново, той тупна детектива по голото рамо. — Благодаря, шефе, вие неимоверно ме успокоихте! Може би не бива да избързвам с лечението за отслабване…

Двамата раздрусаха сърдечно ръката на Давид и му благодариха за спасението. Детективът поклати глава, смукна дълбоко два пъти от лулата си и избоботи:

— Човек не би повярвал колко полезни биха могли да бъдат понякога малките момчета. Ще го имам предвид при бъдещи случаи.

Нито детективът, нито докторът съзнаваха, че бяха полуголи. Но когато се приземиха недалеч от стария дъб и видяха двете дами, изпаднаха в известно смущение. Особено смешен изглеждаше детективът, защото освен карирания си каскет и димящата лула той имаше върху себе си само едни раирани долни гащи.

Небесносиньото момиче забеляза смущението му и го утеши:

— Не се безпокойте, имам още достатъчно платно!

— Да се загърнем в платно като старите римляни? — попита обезпокоен докторът.

— Съвсем не! — засмя се момичето. И веднага започна да рисува на останалото най-добро парче платно два костюма.

— Но вие дори не сте ми взели мярка! — рече недоволно докторът. — Костюмът ще ми бъде положително тесен!

Но момичето имаше много вярно око. Когато детективът и докторът изпробваха костюмите, оказа се, че им прилягат идеално. И най-опитният лондонски шивач не би могъл да ги скрои по-добре по тялото им.

— Много мило от ваша страна, че ни помогнахте в бедата — каза детективът и стисна с благодарност ръката на небесносиньото момиче.

Започнаха да обмислят по-нататъшните си действия, защото им бе ясно, че нямат никакво време за губене. Старата жена с метлата бе противник, който не биваше да се подценява.

В това време, яхнала метлата си, старицата се бе върнала в ателието, където оранжевите котки все още стояха готови да изпълнят заповедите й. Тя раздели цялата котешка армия на две отделения. После, като даде знак на първото отделение, което бе наполовина по-голямо от другото, тя изкряска с острия си глас:

— Бързо, след тях! — и посочи с края на метлата картината с шосето.

Като висока оранжева вълна връхлетяха котките от първото отделение върху картината, изфучаха злобно и се втурнаха по шосето. И скоро изчезнаха в облак прах. Кискайки се от удоволствие, старата вещица потри ръце, после се обърна към другото отделение:

— За вас, мои мили животинки, имам една особено хубава и важна задача — каза тя, намигайки. Но потърпете минутка, още не е дошло време за това…

Детективът и дебелият доктор, госпожа Клерхен, небесносиньото момиче и Давид седяха под сянката на стария дъб и обсъждаха бойния си план. Всички поглеждаха в очакване към човека с карирания каскет, който току-що си бе запалил отново лулата и сега размишляваше със затворени очи.

— Едно е сигурно — каза той след малко, като отвори дясното си око и многозначително повдигна едната си вежда. — Госпожа Клерхен има право, като настоява, че ние трябва да посветим много повече внимание на оранжевата котка. Следователно докторът и аз ще се върнем колкото може по-бързо в ателието, за да предприемем там всички необходими разследвания, докато вие, госпожо Клерхен, с Давид и очарователната ви млада спътничка ще продължите с кола преследването на черния автомобил.

— Смятате ли това за необходимо? — попита госпожа Клерхен.

— За не-из-беж-но — каза детективът с тон, който изключваше всякакво по-нататъшно съмнение в решението му.

После двамата господа станаха и поеха обратно пътя към ателието, а госпожа Клерхен с Давид и небесносиньото момиче отидоха до розовочервения си автомобил, който бе спрян на една ливада до шосето.

Докторът се цупеше, защото не обичаше да ходи пеша.

— Всъщност не смятате ли, че нямаше да е голяма работа, ако госпожа Клерхен ни бе върнала с колата? — каза той недоволно.

— Аз смятам — отвърна детективът невъзмутимо, че ходенето пеша от време на време е изпитано средство за запазване здравето и дееспособността на човешкото тяло. Точно вие, мили докторе, би трябвало да го знаете. Докторът примирено вдигна рамене и двамата продължиха мълчаливо пътя си: детективът с твърди стъпки, докторът — като сумтеше и дишаше шумно подобно на парна машина.

След около сто и петдесет метра шосето зави остро наляво. Стигнали до там, двамата пешеходци забелязаха в далечината огромен облак прах, който се носеше със застрашителна скорост право срещу тях.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Йошитомо Имае от Япония разказва втора глава,