— За късче бяла хартия? — магьосникът се престори на учуден. — По света има много бяла хартия и всяко празно бяло листче изглежда така, сякаш само очаква някой да напише нещо върху него. Да, по света има ужасно много бяла хартия.

— Тук не се касае до някое обикновено бяло листче — обясни докторът. Листчето, за което споменаваме, съдържа ключа на една тайна.

— Възможно е да има подобно листче — отвърна Хокупоцки, като повдигна рамене. Но защо го търсите тъкмо при мен?

— Защото имаме основание да предполагаме, че е у вас — или че поне можете да ни кажете къде се намира.

— Вие сте голям чудак! — магистър Хокупоцки се засмя, но смехът му не прозвуча съвсем искрено. — Вие търсите някакво листче, издирвате някаква тайна. А дори не сте ми казали кои сте. Откъде идвате изобщо и за каква тайна се касае?

— О, забравих да ви се представя! Затова моля хиляди пъти за извинение… И така — аз съм докторът, този тук е моят приятел Давид, а що се отнася до тайната, по чиито следи се намираме, тя е във връзка с едно малко момиченце и неговата майка, на които искаме да помогнем.

Магьосникът се разсърди.

— Това ли е всичко? Ако действително държите на моя съвет, трябва да бъдете по-ясни. Кое е това малко момиченце? Как се казва майка му? В какво се състои тяхната тайна? Може би съвсем не се касае до тайна, а до някаква злополука. Или до някакво проклятие.

Докторът се изкашля и започна трескаво да размишлява: „Хокупоцки се бе издал, когато заговори за проклятието. Той положително предчувствува нещо. Трябваше ли да се доверят на магьосника, който може би щеше да им помогне, но също така можеше още повече да обърка всичко? Той сигурно и без това вече знае всичко и им задава въпроси само за да печели време.“

По лицето на Хокупоцки се мярна някакво иронично злорадство. Въпреки това докторът реши да говори. Ако другият и без това вече знае всичко, нямаше никакъв смисъл да се крие нещо от него.

— Добре, всичко ще ви разкажа! — Докторът започна да говори: за замъка в гората, за вещицата Афрозиния с оранжевата коса, за госпожа Клерхен и Инге.

Магьосникът милваше с една ръка оранжевата котка, която бе скочила на канапето до него, а с другата поглаждаше от време на време острата си брадичка. На Давид се струваше, че той се старае да слуша внимателно. Когато докторът свърши разказа си, Хокупоцки помисли известно време, после бавно каза:

— Забележително. Наистина забележително. Струва ми се, че вече съм чувал подобна история…

— Ето, виждате ли! — каза докторът зарадван. — Ненапразно дойдохме при вас!

— Още не е сигурно! — отвърна Хокупоцки. — Още не знам… — Лицето му доби тайнствен израз. — Всичко е още съмнително, разбирате ли. Всяка река има извор, всяка тайна — своя ключ.

— Разбира се! — извика докторът. — А ключът към тайната на Инге е бялото листче.

— Възможно е, възможно е — измърмори магьосникът, сякаш говореше на себе си, без да съзнава, че докторът и Давид го слушат. — Това с ключа може да е вярно. Но къде е листчето? В някое желязно сандъче ли? В някое ковчеже? Зад седем планини, зад седем долини? В някое птиче яйце или в някоя недостъпна пещера в скалите? Кой би могъл да каже…

— Вие! — прекъсна го докторът с твърд глас. — Вие можете!

— Може би донякъде имате право — отговори Хокупоцки. — Но защо трябва да се мъча заради вас? Нямам ни най-малкото основание да издирвам една тайна, която съвсем не ме засяга и която никак не ме ползува.

— Няма да го направите даром — каза докторът. Ще платя колкото потискате.

Магьосникът се засмя презрително.

— Искате да платите? Мъдростта не се купува. Моите знания не са за продан, господине!

— Тогава — направете го заради нещастното момиченце! Ако разгадаем тайната, Инге ще може отново да говори. Да се върне при майка си, да играе и се смее като другите деца. Това нищо ли е?

— Това, което ми разказахте, звучи като приказка — една хубава, малко тъжна приказка — измърмори магьосникът. — Е, добре, ще видя какво може да се направи…

— Направете го! — извика докторът. — Много ви моля за това!

Действително ли Хокупоцки искаше да им помогне? Докторът не беше в състояние да разбере, а Давид още по-малко.

— Добре — каза магьосникът, пропъди котката под масата и стана от канапето. — След малко ще знаем повече. Но в това време не бива да ми говорите!

От един долап в ъгъла на стаята той извади голяма колкото тухла черна кутия, в средата на която имаше малка дупка, и я постави върху масичката. Подобно на някой старовремски фотограф той си метна едно черно платно върху главата и гърба и се наведе над тайнствената кутия. После започна да я движи бавно насам-натам върху масата, като мънкаше всевъзможни неразбираеми думи.

Докторът чакаше търпеливо, нищо друго не можеше да стори. Давид умираше от любопитство. За пръв път в живота си се намираше в къщата на магьосник, за пръв път имаше възможност да гледа как работи един истински магьосник.

„Да можех да надникна само веднъж вътре в тази кутия!“, мислеше си той. Но, естествено, не каза нищо. Мълчаливо наблюдаваше магьосника, зает с неговите заклинания. Те чакаха.

Чакаха дълго и търпеливо, докато изпод черното покривало можаха да се доловят първите разбираеми думи:

— Имате щастие, мога да видя нещо… Виждам го съвсем точно…

Докторът и Давид наостриха уши.

— Виждам едно бяло шосе… — мърмореше Хокупоцки. — Едно дълго, прашно бяло шосе…

Докторът смръщи чело. Очевидно магьосникът знаеше съвсем точно какво се бе случило вчера на това шосе.

— А сега — продължи Хокупоцки, — сега виждам там, в края на шосето, една гора. Накрай гората се издига хиляда годишен дъб с дебели, чепати корени. Който ги прекрачи, стига до целта…

Давид си спомни разказа на госпожа Клерхен за детските й години.

— Сред горите виждам един стар замък — продължи нататък Хокупоцки. — Той е пуст и изоставен. По-нататък в този замък виждам една голяма зала, а в средата на тази зала се намира тежка, обкована в желязо ракла… — Тя е празна — само на дъното й има едно бяло листче…

Докторът дишаше тежко и пъхтеше, сякаш бе пробягал двеста метра.

— Тайната започва да се разкрива — прошепна той на Давид.

Магьосникът имаше уши като на прилеп. Той смъкна черното платно от главата си, изправи се и смъмри доктора:

— Защо ме смутихте? Сега всичко се заличи пред очите ми… Но какво значение има това? Вече ми е известно: трябва да намерите бялото шосе, замъка и раклата — всичко останало зависи от вас… Побързайте! Може би не ви остава много време, всяка минута е скъпа!

— Ще направим онова, което е по силите ни — увери докторът. Той благодари на магьосника за сведението и се разбърза да тръгва.

На сбогуване Хокупоцки им пожела добър път, но на Давид се стори, че в действителност той желае точно обратното.

Докторът и Давид напуснаха тичешком черната къща и се втурнаха към автомобила. Качиха се, затвориха вратите и колата се понесе!

Докторът караше през града с най-голяма скорост. Това бе главоломно бързо пътуване не по-малко опасно и за пешеходците, които се изпречваха на пътя. „Що за луд е пък тоя!“ — викаха хората след тях. Докторът не обръщаше внимание на това, той караше като бесен нататък. Изведнъж Давид го потупа по рамото.

— Виждам там приятеля си Карли! Можем ли да го вземем с нас? Три чифта очи виждат по-добре от два…

— От мен да мине! — Докторът удари спирачката така внезапно, че гумите изсвистяха. Давид скочи от колата и извика:

— Карли! Карли! Ще дойдеш ли с нас?

— Къде? — поиска да разбере Карли. Много му се искаше да тръгне с тях, но се престори на малко важен.

— В гората! Търсим ключа на една тайна!

Нищо не можеше да смути спокойствието на Карли.

— Ако тръгна за гората — измърмори той, — то ще бъде най-много, за да търся гъби.

— Тогава по-добре недей — каза Давид. — Ние много бързаме.

— Какво значи „недей“? — отклони Карли. — Аз съвсем не казвам, че не искам; казвам само…

Карли съвсем не беше лошо момче, но понякога схващаше твърде бавно нещата. Давид го набута набързо в колата, докторът натисна педала за газта. Автомобилът полетя, сякаш се движеше с ракетен двигател. Вече бяха в предградията, после извън града, по бялото шосе. (Това беше същото шосе от майчината му картина, Давид от пръв поглед го позна.) Докторът изтръгваше от мотора всичко, на което той бе способен. Карли пребледня като тебешир и прошепна на Давид:

— Автомобилът ще се разпадне! Слушай как дрънка!

Вместо Давид, му отговори докторът:

— Не се бой, Карли, това е кола по поръчка, или, собствено, за точно определена тежест. Специална категория, нарочно създадена за мен! С тази кола просто нищо не може да ни сполети.

Те стигнаха до края на бялото шосе за учудващо кратко време. Докторът паркира колата край гората.

— Слизайте! — извика той бодро на момчетата. — Виждате ли там отвъд хилядогодишния дъб? Приключението започва!

По време на пътуването Карли бе научил от Давид за какво става дума. Те закрачиха към чепатия стар дъб с повдигнат дух. Гората ги посрещна със своя боров мирис и птиче чуруликане. Небето над върхарите бе ясно и безоблачно. Клоните на дърветата не се помръдваха, всеки полъх беше стихнал. Но щом докторът, Давид и Карли преминаха по корените на хилядогодишния дъб, в гората настъпи странна промяна: изведнъж всичко наоколо стана застрашително и враждебно. Птиците замлъкнаха една след друга, сякаш някой им бе отнел гласовете. Постепенно тишината стана застрашителна. Чуваше се само пукотът на клоните под стъпките им и шумоленето на листата. Те вървяха известно време мълчаливо, докато Карли изплашен каза:

— Плаши ме тая гора.

— И мен също — призна Давид.

— Може би е по-добре да се върнем… — каза Карли.

Давид мълчеше. Той мислеше за Инге. Тишината потискаше и него, сякаш сърцето му се бе свило на топка.

— Вие сте били съвсем начинаещи — прекъсна разговора им докторът. — Искате да се върнем сега ли? Почти пред целта? Инге трябва да остане няма завинаги, само защото малко ви е страх? Как бихме могли да постъпим към нея по този начин!

Момчетата закретаха мълчаливо зад него. Докторът сигурно имаше право. Още нищо не се бе случило. Още нищо не загатваше за някаква опасност. Само потискащата тишина ги караше да се чувствуват несигурно. След известно време докторът спря и се огледа, ослушвайки се. Но веднага тръгна отново, като че ли не усещаше нито страх, нито умора. Откакто детективът бе отпаднал от играта, докторът знаеше, че отговорността за по-нататъшната съдба на Инге пада върху него и действуваше в съответствие с това. Той посочи близкия планински връх.

— Оттам положително ще можем да видим замъка и тогава всичко ще тръгне като по вода — каза той.

Сега трябваше да вървят по-бавно, защото пътеката водеше стръмно нагоре. Малко по малко момчетата започнаха да чувствуват болки в краката, но стискаха зъби и не се издаваха. Безмълвно понасяха страха, който все още не ги бе напуснал напълно. Най-после те се изкатериха на върха. В краката им се разстилаше широка, гъсто обрасла с гори долина, а там, в средата на долината, сред върхарите на дъбовете и буките, елите, смърчовете и боровете се издигаха кулите на замъка.

— Замъкът! — извикаха момчетата в един глас.

— Замъкът — каза докторът доволен. — Не се заблудихме, съвсем близо сме до целта. Затова напред, приятели!

Момчетата се окопитиха. От един път им бе станало значително по-добре. Крачката им стана по-бърза и твърда.

— Напред! — повториха те. — Бързо напред!

Замъкът бе отдалечен от тях на още най-много четвърт час път. Тук значи бе царувал на времето си бащата на госпожа Клерхен, старият цар; тук бяха прекарали младостта си дамата в бяло и брат й Еренфрид; тук се бе родила Инге — и тук, в обкованата с желязо ракла в рицарската зала, се намираше тайнственото бяло листче!

Те побързаха, за да успеят да стигнат до целта колкото може по-скоро. В голямата бързина съвсем не забелязаха, че небето притъмня. Внезапно се разрази страшна хала. Тя превиваше ниско короните на дърветата, напираше в клоните, със страшна сила окастряше клонките и листата. Нашите трима приятели едва успяваха да продължат пътя си.

Не стига това, но започна да вилнее и някаква гръмотевична буря! Светкавици пронизваха небето, гръмотевиците бучаха. Оглушителен шум изпълваше така тихата преди малко гора.

— Работата не е чиста! — извика докторът. — Все още ли действува проклятието на вещицата с оранжевата коса, или тук има пръст нашият приятел, магистърът?

— Какво ще правим? — попита Карли, треперейки.

Давид също се плашеше, зъбите му тракаха. Само докторът запази спокойствие; най-малкото, не оставяше да проличи безпокойството му.

— Никога ли досега не сте преживявали буря? — попита той момчетата. — Както внезапно дойде, така и ще премине. Хайде да видим къде да се подслоним и да изчакаме съвсем спокойно края на бурята!

Но бурята ставаше все по-силна и по-силна, земята се тресеше, дървета се пречупваха като кибритени клечки. Сякаш след това вилнеене, бушуване, святкане и гърмене вече нищо нямаше да остане на старото си място. После започна да вали. Проливен дъжд зашиба гората и земята. Бурята продължаваше да реве и да се развихря. От скалистите теснини запълзя мъгла, гъста, млечна мъгла, която погълна всичко наоколо, така че на две крачки не се виждаше нищо.

— Страшно! — ужаси се Карли.

— Да — съгласи се Давид. — Ужасно е!

— Е, какво пък! — докторът се опита да успокои момчетата. — У дома в леглото е, разбира се, по-приятно, отколкото тук. Но сложете ръка на сърцето си: постигнал ли е някой нещо, като си е лежал удобно в къщи в топлото легло? Е, виждате ли! Щом намерим подслон, всичко няма да е и наполовина толкова лошо!

За съжаление те не намериха подслон. Щом застанеха под някое дърво, следващия миг бурята ги прогонваше оттам. Вече бяха мокри до кости, дъждът се изливаше като истински порой от планината към долината.

— Към замъка! — извика докторът с последни сили. — Колкото е възможно по-бързо към замъка!

Замъкът не се виждаше никъде. Забулваха го мъглата и дъждът. Може би отдавна се бяха заблудили и никога нямаше да го достигнат…

Докторът също трябваше да си признае, че никога досега не бе преживявал подобна буря, а също и подобен страх. Да, и докторът се боеше. Но Давид и Карл не биваше в никакъв случай да забележат това! Той си налагаше да изглежда съвсем спокоен. Но точно когато искаше да подвикне нещо ободряващо на момчетата, Давид изкрещя:

— Котка! Оранжева котка!

— Къде? — попита докторът.

— Там, зад дървото, в мъглата!

— Ами, сигурно така ти се е сторило.

— Не, положително не. Ясно я видях!

— Само спокойно! — каза докторът. — Ние с Карли също имаме очи. Защо не виждаме никаква котка?

Едва бе изрекъл това, и Давид отново извика:

— Ето я там! Там!

Сега и Карли потвърди това.

— И аз я видях! Но не е само една…

Действително — сега и докторът видя онова, което Давид и Карли вече отдавна бяха видели: вляво от тях в мъглата се появи една оранжева котка, а вдясно — още една! Откъде се появиха така внезапно, гадините?

„Бог да ни пази! — помисли Давид. — Само те още ни липсваха…“

Още малко и момчетата щяха да се разреват. Докторът напразно се мъчеше да ги успокои. В мъглата котките се появяваха ту тук, ту там, вдясно от тях, вляво, пред тях, зад тях. Наистина ли бяха само две? Или двайсет? Възможно бе да са и сто.

На доктора беше ясно, че те можеха всеки миг да се нахвърлят върху тях.

— Да се въоръжим с тояги! — заповяда той на момчетата. — Ще си браним кожите, доколкото можем!

Давид и Карли го послушаха. Докторът бе възрастен човек, те имаха доверие в него. Освен това просто не би могъл да си представиш какво успокояващо въздействие може да има една такава тояга…

Докторът непоколебимо водеше момчетата напред, без да отделя погледа си от котките. Той бе вдигнал от земята една здрава дъбова тояга и сега я размахваше, готов да обърне в бягство всеки нападател. Така те вървяха слепешком през мократа гора, дебнени от котките, докато внезапно стигнаха някаква полянка. Там мъглата се вдигна малко и виж ти — на няколко стъпки от тях се извишаваха стените на замъка!

— Замъкът! Замъкът! — закрещяха възторжено Давид и Карли. — Съвсем близо е!

— Е, виждате ли! — докторът им кимна насърчително. Всичко върви като по вода!

Момчетата се почувствуваха почти спасени. Замъкът бе съвсем близо. Под покрива му щяха да бъдат защитени и от бурята, и от котките.

— Хайде, напред!

Докторът се затича. Давид и Карли го последваха.

Но в този миг се случи нещо странно, съвсем неочаквано. Двете оранжеви котки (както сега стана очевидно, бяха наистина само две) напуснаха гората и презглава профучаха към отворената врата на замъка. Те изобщо не обърнаха внимание на доктора и двете момчета. Със силно мяукане и съскане те изчезнаха във вътрешността на замъка. В следващия миг мъглата се разпръсна, бурята и дъждът внезапно престанаха, гръмотевиците се разнесоха и в гората се възцари отново старото спокойствие. И сред това спокойствие, в тази внезапна тишина за свой голям ужас докторът и момчетата видяха как замъкът отведнъж започна да потъва в земята. Той потъваше пред очите им в размекнатата от дъжда земя като пробит кораб в морето: изчезваше неудържимо в дълбините заедно със зидовете, зъберите и кулите. И с двете оранжеви котки!

— Ами обкованата с желязо ракла в рицарската зала? — Давид хвана доктора за ръката. — Ами бялото листче?

Докторът повдигна рамене.

— Боя се, че дойдохме с няколко минути закъснение… — измърмори той. — За наше щастие може би.

Земята с гръмотевичен трясък се затвори над потъналите старинни зидове. Но буквално в последния миг — Давид, докторът и Карли просто не повярваха на очите си — от дълбините се появи една от двете оранжеви котки и със силен скок се озова на твърда земя. Докторът и момчетата видяха, че носи нещо между зъбите си.

— Бялото листче! — извика Давид ужасено. Котката се впусна с ценната си плячка през мократа ливада към края на гората. Фиу! — и тя изчезна сред дърветата. Давид, докторът и Карли стояха като мокри кокошки в наквасените си дрехи и гледаха втренчено след нея, докато след известно време докторът каза:

— Тайната пропадна, можем да се връщаме в къщи.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ахмет Хромаджич от Югославия разказва седма глава,